Серия
Арсен Люпен (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Cagliostro se venge, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

V
СВАТБА

Макар че бяха изминали няколко минути, откакто бе въведен в кабинета на следователя, Раул още виждаше следите от учудването, което неговото посещение предизвика у господин Руслен. Можеше ли сам господин д’Аверни да се изложи на опасности, които действително съществуваха?

Следователят не можеше да дойде на себе си.

Раул му подаде ръка. Изненадан, Руслен я стисна.

— Това се казва пресилено ръкостискане — каза Раул през смях.

И тъй като другият само се усмихваше, той се пошегува:

— Това е характерното за нашата авантюра. Гледат да ви насилят да сложите ръка на Фелисиен-Шарл. Днес искат да направят същото и с мен.

— Против вас? — натърти господин Руслен.

— Бога ми! Чух да говорят, че инспектор Русо носи в джоба си заповед, която е за мен.

— Покана най-много.

— И това е прекалено, господин следовател. За мен е достатъчно да ми телефонирате: „Драги господине, нуждая се от вашата помощ“. И аз ще се притека. Ето ме. С какво да ви бъда полезен?

Господин Руслен идваше на себе си, развеселен от тоя дяволски човек, който с няколко думи се поставяше в положението на сътрудник. В резултат — господин Руслен изпрати своя архивар в съдебното отделение, за да му осигури веднага, без забавяне, лицето, което той бе повикал. После отговори кисело:

— С какво можете да ми бъдете полезен? Но, Господи, с това да ми кажете всичко, което знаете.

— Ще ви го кажа днес само отчасти, а напълно в събота или неделя. Дотогава да ме оставят свободно да работя.

— Ето, вече два месеца, откакто работите свободно, господин д’Аверни, откакто държите в ръцете си събитията, хвърляте в затвора Фелисиен, после го замествате с Тома Льобук… Не ви ли стига?

— Не, дайте ми още три дни.

— Ще видим. Да говорим първо за Фелисиен-Шарл. Вчера сутринта инспектор Русо, когото бях натоварил да ви призове, като не ви намерил в „Клер Ложи“, помислил, че може да се възползва от отсъствието ви, за да направи нов обиск у Фелисиен-Шарл и в едно скривалище, тайно, специално подготвено. Там открил два предмета: нож и острие на пила. А ние установихме, че тоя нож…

— Извинявам се, господин следовател, че ви прекъсвам — каза Раул. — Но аз не съм дошъл да защитавам Фелисиен-Шарл.

— А кого защитавате тогава?

— Себе си. Да, себе си, комуто, изглежда, вие отправяте известни упреци. И тия упреци са всъщност истински обвинителен акт, който искам да узная. Лъжа ли се?

Господин Руслен се забавляваше.

— Винаги фантазьор, господин д’Аверни. Аз вече не водя разговора, водите го вие… Накъсо, какви сведения желаете?

— Сведения за вашите упреци.

— Добре — каза господин Руслен. — Ето: всички перипетии на тая авантюра, пялото положение на моето следствие, всичките признания и премълчавания на Тома Льобук ми дават доказателства, че в известна степен, която ми е невъзможно да определя точно, и вие сте замесен в тая афера. И позволявам си да ви задам въпроса: лъжа ли се?

— Отговарям ви със същата откровеност: не се лъжете. Но аз работя за вас.

— Като ми създавате пречки?

— Например?

— Вие уредихте да арестуват Тома Льобук и вие му продиктувахте отговорите, нали?

— Признавам.

— Защо?

— Исках да изведа на свобода Фелисиен.

— С какви намерения?

— За да проуча ролята му в аферата. Това, което правосъдието беше неспособно да установи.

— А сега проучихте ли я?

— Ще я разбера в събота или в неделя, при условие че ми оставите свобода на действие.

— Не мога да ви го позволя, докато се намесвате в насока, противна ла моите решения.

— Имате ли друг пример да ми дадете?

— От вчера.

— Какъв?

— Всички имаме основание да вярваме, че госпожица Фаустин, настанена от вас като медицинска сестра в клиниката, която се грижеше за Симон Лориан, е била метреса на същия този Симон Лориан. Вярно ли е?

— Да.

— И така, през деня Русо отишъл в клиниката, за да я разпита. Тя изхвръкнала! Още на обяд е била повикана по телефона от господин д’Аверни. Русо се завтекъл към пансиона, където живеела. И оттам изхвръкнала! В дванадесет и половина е настигнала автомобил. Вашия безсъмнено?

— Моя.

В тоя момент някой похлопа на вратата на кабинета. Господин Руслен отговори:

— Влез!

Влезе снажно момче с Херкулесова структура.

— Викали сте ме, господин следовател?

— Да, за сведение. Но най-напред да ви представя Молеон, съдебен полицейски комисар. Познавате ли комисаря Молеон, господин д’Аверни?

Молеон мълчеше, стъписай, с очи, впити в Раул. Най-после отстъпи и заговори на пресекулки:

— Но да… но да… По дяволите, това е…

Следователят го възпря, хвана го за ръка и го отведе встрани. Една-две минути говориха оживено, после господин Руслен отвори вратата, казвайки:

— Останете тук, в коридора, Молеон. И повикайте няколко приятели за компания. Във всеки случай мълчание по всичко това! Никому ни думица, нали?

Когато се завърна, почна живо да се разхожда, с трептящ корем върху късите си крака и с опънати мускули на добродушното си лице.

Раул го гледаше, мърморейки:

— Втасах я. Открит съм. Всъщност въпреки малката му грижа за рекламата голямо удоволствие ще му достави да впримчи Люпен… Каква слава!… Но ще поеме ли отговорността върху себе си? Там е работата. Ако може да действа и да сложи подписа си под заповед за арест, никой не може да го възпре… Никой на света!

Господин Руслен отново седна, чукна по масата с ножа за книги и с мрачен, треперещ от вълнение глас каза:

— А в замяна какво предлагате?

— Без фрази, моля! Знаете добре какво трябва да разбирате.

Раул наистина знаеше какво значи тая замяна и в какво се състои спазаряването, та когато господин Руслен повтори въпроса си, той продължи без заобикалки:

— Какво предлагам? Името на лицето или лицата, прерязали двата стълба, които крепяха стъпалата, като предизвикаха по тоя начин смъртта на Елизабет Гаварел; името на тоя, който е ударил, сиреч убил, Симон Лориан.

— Ето тук има хартия. Запишете тия имена.

— След три дни.

— Защо е тази отсрочка?

— Защото тогава ще стане събитие, което ще ми позволи да потвърдя установеното.

— Значи вие се колебаете между двама престъпници?

— Да.

— Кои? Не ви разрешавам да мълчите. Кои?

— Престъпникът е или Фелисиен-Шарл… или пък…

— Или пък?

— Или пък двойката Жером и Ролан.

— О!… — въздъхна господин Руслен, след като през пялото време бе пухтял. — А за кое събитие говорите?

— Сватбата, която ще стане в събота сутринта.

— Но тя няма нищо общо…

— Как да няма? Аз смятам, че тя е невъзможна, ако Фелисиен е престъпникът.

— Защо?

— Защото той лудо обича Ролан и никога не ще приеме да остави една жена, за която е станал два пъти престъпник и която вече е отвличал веднъж, да принадлежи другиму… другиму, на когото вече е посегнал. Спомнете си нощта на драмата… И после, не е само любовта…

— А какво още?

— Парите. Ролан в близко бъдеще ще наследи огромно богатство, което й оставя някой си братовчед, който всъщност й е баща. Фелисиен знае и това.

— Ами ако приеме венчавката?

— Тогава аз съм се излъгал по отношение на него. А престъпниците са тия, които ще бъдат облагодетелствани от извършените убийства: Ролан и Жером.

— Ами Фаустин? Нейната роля каква е?

— Не знам — призна Раул. — Но знам едно, и то е, че Фаустин живее само с мисълта да отмъсти за своя любовник Симон Лориан. И ако обикаля около триото Фелисиен, Ролан, Жером, то е защото нейният женски инстинкт я подтиква към тях… Във всеки случай само аз мога да завърша разбулването на фактите. Ако съдът се намеси, свършено е.

Господин Руслен отсече:

— Съдебният следовател е абсолютен господар на решенията си, господине.

— Да, случва се, но преди да ги вземе, трябва да уведоми, че ще ги вземе.

— Кого да уведоми?

Раул не отговори. Руслен беше много развълнуван. Беше почнал отново да се разхожда. Явно бе, че не смяташе да тръгне сам по пътя, който неговият усет му сочеше.

Накрая обаче той отиде до вратата и я отвори. Раул успя да зърне комисаря Молеон, който се разправяше с половин дузина полицаи. Руслен се успокои — надзорът беше добър… И излезе.

Раул д’Аверни остана сам. Минаха десетина минути. Не повече. Мнението на по-висшите или на най-висшия, много високопоставен, до когото господин Руслен отиде да се допита, беше, изглежда, решаващо, защото той влезе в кабинета си намусен — нещо необичайно за него. И започна:

— В заключение…

— В заключение нищо да не се прави до събота — каза Раул, смеейки се.

— Но Фелисиен-Шарл е повече от заподозрян…

— Аз се заемам с него. Опита ли се да действа, ще ви го предам с вързани ръце и крака. Ако в събота до единадесет сутринта не ви се обадя по телефона, значи сватбата ще стане. В такъв случай…

— В такъв случай?

— Елате на другия ден към девет и половина да се поразходите до „Клер Ложи“. Ще бъде неделя, неприсъствен ден. Ще говорим. И ако се съгласите да приемете обяда…

Господин Руслен сви рамене и изръмжа:

— Ще доведа Русо и хората му.

— Както обичате. Но това е съвсем ненужно — каза Раул, смеейки се. — Никога не предавам стоката, ако не е добре опакована и вързана. А, забравих! Имайте добрината да ми дадете няколко реда за Русо, за да спра временно всякакви действия във Везине. Там в края на седмицата всичко трябва да е спокойно.

Победен, господин Руслен взе един лист.

— Няма нужда — каза Раул. — Аз си позволих сам да напиша писмото. Само го подпишете… Да, тоя лист.

Този път лошото настроение на господин Руслен изчезна. Той се разсмя от сърце. Ала вместо да подпише, предпочете да съобщи по телефона на Русо.

В четвъртък Раул и Фелисиен не излязоха извън оградата на „Клер Ложи“. Човек би казал, че всичко, ставащо навън, не представлява никакъв интерес за тях и че животът на другите може да си тече, без те да бъдат принудени да вземат участие в него. Нито пък да го познават.

Те често се виждаха, но само във връзка с инсталациите и декорацията на вилата. Без нито един намек за инцидента в навечерието, нито за утрешния ден. Обискът, новите обвинения, обсадата от полицията — тъй заплашителна, внезапната свобода на действие, венчавката на Ролан и Жером… Всичко това не влизаше в ничия сметка.

И Раул положително не мислеше за това. Фактите със своята бруталност и мистериозност бяха изгубили за него всякакво значение. В ума му задачата беше поставена само от психологическа гледна точка и ако държеше да бъде решена напълно, то беше, защото характерите на тримата актьори от драмата му оставаха отчасти непознати.

Два месеца той наблюдавате целия живот на Фелисиен и въпреки това му бе невъзможно да налучка потайните му дела, тъй като не познаваше нито мислите, нито инстинктите му. А какво знаеше за истинската душа на Ролан и за душата на Жером — неуловими личности, губещи се в мъглата като призраци?

Раул бе говорил на господин Руслен с тая сигурност, която той спонтанно придобиваше винаги в моменти на нерешителност. И следователят се бе преклонил пред тежестта на тая сигурност, както всички се прекланяха пред авторитета на този човек. Всъщност обаче можеше да твърди само онова, до което се беше добрал чрез логичната аргументация, отчасти построена върху интуицията. А то беше, че сватбата на Жером и Ролан щеше да бъде сама по себе си развръзка, в която Фелисиен, Жером и Ролан щяха да дадат обясненията си.

До последната минута Фелисиен изглеждаше индиферентен. Сигурно опитът му за отвличане му бе затворил вратата на „Клематитите“ и нямаше да го допусне нито в кметството, нито в черквата. В събота сутринта, когато дойде часът за подписване на сватбените документи в кметството и когато църковните камбани забиха, нито един мускул на лицето му не трепна. А всичко беше свършено. Ролан му убягваше. Тя вече носеше името на другиго. Сватбеният пръстен красеше ръката й.

Дали това бяха преструвки? Или Фелисиен беше дотолкова господар на нервите си?

Раул, който го следеше с усърдие, не забеляза ни най-малка промяна. Младежът си почиваше от обикновената работа и се занимаваше с плановете за декорация със същото безгрижие, сякаш нищо не смущаваше съществуването му.

През деня и пялата вечер Раул продължаваше вътрешния си монолог.

„Ти значи не страдаш. Ти не мислиш за това, което ще стане след малко? Как! Жената, която обичаш, ще принадлежи другиму и ти го приемаш! Тогава защо я отвлече?…“

Смрачи се.

Когато нощта настъпи — черна, гореща, изпълнена с мистерия, — Раул незабелязано излезе от „Клер Ложи“ през изхода за гаража, обиколи жилището и спря в тъмнината до оградата. Бурни мисли се въртяха в главата му. Той си представяше Фелисиен в Кан у Жорж Дюгривал, приклекнал пред касата, отнасящ скъпоценностите от синята кутия. Припомняше си дуела му с Жером Елмас пред очите на Ролан, която мърмореше: „Ще го убие!“ Възкресяваше и загадъчното държание на Фаустин. Какво беше станало с нея? Защото на драмата, която се играеше, липсваше единият от четиримата актьори. Би ли се отказала Фаустин от ролята, която изпълняваше в мрака?

Някъде удари десет часът. Раул знаеше от слугите, че чичото на Ролан, Филип Гаварел, се бе завърнал от юг заради сватбата; също така бяха дошли синът и снаха му. И Фелисиен навярно го знаеше. Семейната вечеря беше привършена, никой не бе останал в „Клематитите“ освен двамата младоженци. Дали Фелисиен се бе примирил? Нямаше ли да се намеси, да удари врага си, да унищожи господаря на Ролан?

Още петнадесет минути и часовникът удари десет и половина… Раул, скрит зад едно дърво в алеята, чу скърцане по пясъка. Бавни крачки предпазливо се приближаваха. Вратата на оградата тихичко се отвори, после се затвори. Някой пристъпваше.

Беше силуетът на Фелисиен-Шарл. Когато мина край дървото, Раул се втурна тъй, че онзи не можа да го види, хвърли се върху него, обърна го и го повали. Борбата не трая дълго. Нападнат неочаквано, Фелисиен не можа да се противи. Парче плат обви главата му. Въжетата здраво го вързаха. Раул го взе на ръце и го занесе в „Клер Ложи“, завърза го с други въжета за стълбата във вестибюла, омота го с едно перде, което още повече го обезвреди, и го остави там — неподвижен, неспособен за нито едно движение…

И д’Аверни тръгна, вътрешно освободен…

— Свърших с единия от четиримата — си каза.