Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ctayton Account, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Бил Видал

Заглавие: Наследникът

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 26.01.2009

Редактор: Шели Барух

ISBN: 978-954-585-991-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4543


На Вивиан.

1

— Петстотин шейсет и седем хиляди, триста осемдесет и четири долара и двадесет и два цента.

Прочете сумата на глас, вторачен в парчето хартия. Думите му прозвучаха приглушено под ниския таван. Шумът на разбиващите се отвън вълни не можеше да се различи от бученето на вятъра — не че беше прекалено силен, просто по крайбрежието на Лонг Айлънд свиреше сивата зимна мелодия.

Баща му си отиде и дори на четиридесет Том Клейтън усещаше празнината. Искаше му се да бяха прекарвали повече време заедно, но прогони тази мисъл. Стана толкова внезапно: предния ден баща му очевидно беше добре и с нетърпение очакваше удовлетворението от пенсионирането след цял живот успехи, а на другия лежеше мъртъв в апартамента си в Колумбийския университет. Казаха, че било церебрална емболия.

В два през нощта деканът му се обади в Лондон с тъжната новина. А сега, след по-малко от седмица всичко беше свършило. Карълайн и децата се върнаха у дома, а той с готовност остана сам, привидно за да „уреди нещата“, но истината беше, че му се искаше да прекара няколко дни насаме с мислите си. Погребението в северната част на щата събра много хора. Дойдоха някои роднини, далечни братовчеди от Бостън, роднините на майка му от Охайо, много приятели, студенти и колеги от факултета в университета, бивши колеги от „Кеймбридж“ и неколцина непознати: мъже с луксозни лимузини и костюми „Армани“. Тук беше и по-малката сестра на Том, дошла от Манхатън с децата и съпруга си, разплакана и потисната, защото беше много близка с баща им. Сега тя беше единствената му близка роднина, останала в Америка. Том си призна, че нейната болка ще бъде по-продължителна от собствената му.

Тази седмица Теса дойде три пъти в къщата. Два пъти й се налагаше да прогонва неканени търговци на недвижими имоти, настойчиви и агресивни, чиито съчувствени думи не можеха да скрият блесналите им очички — къщи на първа линия в Саутхемптън не излизаха всеки ден на пазара. Том се надяваше, че поне за момента това няма да се случи с тяхната. Той крачеше по брега в ранната утрин, унесен в спомените от едно далечно детство. Хвърли няколко камъчета в океана и легна на пясъчната дюна, взрян в облачното небе. Отправи молитва за чудо.

След това седна да прехвърли наум имуществото в къщата, опитвайки се да не мисли в пари, а да се съсредоточи върху запазването на неподлежащите на отчуждаване наследствени вещи. Много от тях бяха принадлежали на неговия дядо. Собственият му баща беше добавил най-вече картини и книги. Те бяха навсякъде из къщата. Между тях имаше множество древни и ценни ръкописи, философски трактати на древногръцки и сувенири от ежегодните му околосветски пътешествия, особено през годините след като майката на Том почина.

Стига Тес да не възрази — не страдаше от безпаричие, имаше свое лично богатство, а и се омъжи в семейство от уолстрийтската аристокрация. Том смяташе, че къщата на острова трябва да бъде запазена. Ако не за друго, то поне неговите вече прекалено поангличанени деца да не изгубят напълно връзката с Америка. А сега трябваше да обмисли възможността домът да му бъде отнет.

Насочи отново внимание към листа пред себе си. Не сумата беше толкова важна, макар че в ничия счетоводна книга 567 384, 22 долара не можеха да бъдат пренебрегнати, а датата: 30 юни 1944 г.

Месец преди дядо му да почине. Половин милион долара отпреди половин столетие днес трябва да са равни на пет милиона. Финансистът у Том ги пресметна без помощта на калкулатор. Най-много обаче го интересуваше документът, в който беше вписана сумата: единична страница от банково извлечение от „Юнайтед кредит банк“, Банхофщрасе, Цюрих, Швейцария, ясно удостоверяващо собственика на сметката като Патрик С. Клейтън, 650У, Десета улица, Ню Йорк, щат Ню Йорк, САЩ.

Откри листа в един пътнически сандък на тавана, в който бяха събрани книжата от писалището на стареца, включително дневник от 1944 г. с последен запис от 15 юли. Том реши да го прочете след малко. Имаше и визитник, пълен с картички. Някои постове, ако не имената, се набиваха в очи: кметът на Ню Йорк, вицепрезидентът на „Чейз Манхатън“, президентът на „Юниън пасифик“, мистър Кларк Гейбъл от Холивуд, Калифорния. Вътре се търкаляха и талони от стари чекови книжки, театрални програми, оферти за локално парно и билети за мач на „Джайънтс“. Плюс един револвер „Смит Уестън“ калибър 38 без патрони в барабана. Още беше лъскав, стига да забършеш метала с мека кърпа. Малко нелепо стояха смокингът на дядо му, халатът, едни бели обувки с черни бомбета, а най-отгоре лежеше красива ръчно изработена кожена попивателна с отварящи се страни и златни закопчалки във формата на листа. В долния десен ъгъл личеше щампована скромната емблема на „Тифани Ко“.

Том я остави настрани, щеше да я вземе със себе си в Европа — и продължи да рови из сандъка. Ще вземе и дневника. Замисли се и за револвера, но се сети за британските митничари и се отказа. След това, все още на тавана, седна в стария люлеещ се стол и зачете дневника. Тогава видя ъгълчето на банковото извлечение да се подава изпод попивателната и го измъкна.

Том Клейтън не беше глупак, особено когато ставаше дума за пари — стоката, от която разбираше най-много. Той знаеше много добре, че дядо му е бил заможен или поне достатъчно, та неговият баща да си живее богато от наследството, докато посвещаваше силите си на научни занимания. По ирония на съдбата това се оказа толкова перспективно поприще, че с подкрепата на добър издател и благодарение на несекващите покани за лекции, когато стана на възраст, той сам забогатя. Обаче скритите в Швейцария по време на войната половин милион долара трябваше да са незаконни или поне доста съмнителни, щом се пазят в пълна тайна. Ако това е вярно и ако парите се били там, когато старецът почина, какво ли е станало с тях?

Том хвърли един поглед над сандъка по посока на прашната картина, облегната унило на стената. Спомни си, че някога беше висяла на почетно място в дома на неговите родители, а после изчезна някъде. Патрик Клейтън беше нарисуван в класически стил: три четвърти профил, облечен официално, сдържан и с безизразно лице. Едър мъж с широки рамене, квадратна келтска брадичка и високи скули. Художникът не беше успял да подчини непокорната кестенява коса, която подсказваше буйната му природа, нито да разгадае дълбоките кафяви очи, криещи хиляди тайни.

Сега, когато за пръв път погледна портрета с очите на възрастен, Том осъзна, че ако махне шейсетте години промени в стила и модата, ще види себе си. Това не беше ли чудо? Патрик Клейтън, който се пресягаше от изминалото половин столетие, за да предпази своя внук от собствената му глупост. Макар шокът и скръбта на Том да бяха искрени, той не можеше да не се пита, колкото и да се мъчеше да не го прави, дали завещанието на баща му може да оправи нещата. Но бързо стигна до извода, че се самозалъгва. Том се нуждаеше от пет милиона точно сега, преди системата неминуемо да го разобличи или още по-лошо, преди онова мекотело Ленгланд да го изпее, за да спаси собствения си задник. Единствената му надежда, макар и доста пресилена, се намираше в Швейцария. Щеше да се наложи да разпитва за правилата и процедурите и в не твърде далечното бъдеще, след като е взел решение какво да прави, най-вероятно щеше да посети гномчетата, както шеговито наричаха швейцарските банкери в Цюрих. А засега, подобно на всеки друг банкер, който си разбира от работата, ще запази откритието в тайна.

Вечерта запали голям огън в камината на всекидневната. Беше намерил отворена бутилка „Реми Мартен“, с която седна в люлеещия се стол на баща си и зачете дневника, като от време на време спираше да помисли. Два часа преди да съмне и малко преди стенният часовник на дядо му да удари пет часа, най-сетне заспа.

 

 

Тони Салазар обичаше автомобилите. Докато седеше в чакалнята на баща си, прелиствайки един брой на „Ескуайър“, погледът му попадна на обявата. Винаги в крак с модата, той подбираше грижливо дрехите си. Предпочиташе водещите италиански марки, които толкова подхождаха на дребната му латиноамериканска фигура. Лъскавата му черна коса беше подстригвана и професионално приглаждана назад всяка сутрин. Собственият му външен вид означаваше много за него. По принцип ролс-ройсите не бяха неговият тип автомобили. Ферарита, ламборгинита и поршета — това беше за него. При самото споменаване на марките адреналинът нахлуваше във вените му. Но тази беше различна: новото купе „Бентли континентал“ притежаваше класа и стил. Двеста и петдесет хилядарки — по всякакви стандарти това са си сериозни пари, помисли си той. В случая иронията се криеше в това, че можеше с лекота да си го позволи. Но Тони осъзнаваше много добре, че ако го видят да бръмчи наоколо толкова показно, щяха да го изхвърлят от бащината му фирма. Лично баща му щеше да се погрижи за това.

— Някой ден — унесено измърмори той, — някой ден.

Междувременно щеше да се наложи да се задоволи със своя „Стингрей“[1]. Напоследък правенето на пари беше станало лесно. Обаче харченето им беше друга работа. Макар да нямаше още тридесет, той си спомняше времето, когато човек можеше да заведе гадже в някой апартамент на Ист сайд и да плати за това с цял портфейл банкноти. Сега не беше достатъчно да имаш пари. Всички искаха да знаят какъв е техният произход. След като правителството реши да подходи комерсиално — ФБР, Щатската комисия по ценните книжа и фондовите борси и Федералната данъчна служба започнаха да дават награди, — човек вече не можеше да се довери на никого. Банките, адвокатите, счетоводителите ще те предадат за пари по-бързо, отколкото можеш да отвориш портфейла си. Точно затова „Салазар Ко“ не можеха да се оплачат от липса на работа, и то сериозна. А той, Антонио Салазар, трето поколение частен банкер, щеше да поведе компанията в 21-ото столетие. Но засега баща му караше влака: корав старец, когото приятелите наричаха Банкера, а онези, които смееха, но само зад гърба му — Перача. Веднъж от „Джърнал“ го бяха нарекли така и това им струваше двеста и петдесет хиляди в извънсъдебно споразумение. Точно цената на бентлито, помисли си Тони със самодоволна усмивка.

Ектор Перес, шофьор и телохранител на шефа, отвори вратата и му махна да влиза. Ниският набит мъж с дълги мускулести ръце и широки като гардероб рамене безшумно последва Салазар младши в кабинета и както обикновено седна чинно в единия ъгъл — сляп и глух, но въпреки това винаги нащрек и готов, ако се наложи, да прекоси помещението с три крачки и да откъсне главата на някой неблагоразумен посетител с голите си яки ръчища. Тони се настани на едно от плюшените кресла срещу баща си, запали цигара и се престори, че се възхищава на гледката към Ист ривър, докато чакаше да го заговорят.

— Ходи ли на погребението? — попита Салазар старши, без да вдигне очи от документите на писалището си.

— Да. Той е мъртъв и погребан.

— Е, и какво ще правиш сега? — в гласа на баща му прозвуча нотка нетърпение.

Тони нямаше нищо против от време на време баща му да го поучава или да му се кара. Беше свикнал с неговата рязкост, но мразеше, когато го мъмреше пред Перес. Нямаше време да се занимава с този кубински грубиян. Според Тони самото присъствие на Перес беше причина за хладния тон в офиса и се беше заклел, че в деня, когато баща му се оттегли и му прехвърли бизнеса, Ектор Перес ще се намери на първия самолет за Хавана.

— Не смятах да правя нещо прибързано. Защо?

— Дрън-дрън! Човекът е мъртъв! Отърви се от тази работа, преди светът да научи. — Той захвърли броя на „Ню Йорк таймс“, отворен на страницата с некролозите, на бюрото си. — Не знаеш ли, че в Швейцария също четат вестници?

— Разбира се, че четат. Изградил си тази схема преди петдесет години и тя работи добре. Татко, това беше най-добрата система. Той има син. Мога да я повторя.

— Какво знаеш за сина?

— Финансист. Живее в Англия, по-точно в Лондон. По дяволите, той си няма представа и се вписва в схемата дори по-добре от професора.

— Забрави това. Прекрати веднага всичко — нареди Джо Салазар решително. — Използвай друга мъртва душа. Сега имам достатъчно.

— Разбира се, както кажеш. Но — попита Тони, като леко се наклони, за да подпре ръка на писалището — ти винаги си казвал, че имам още много да уча. Ето това искам да науча. Защо да изпускам случая?

Тони се опита да прикрие презрението, което понякога изпитваше към баща си. Смяташе го за нисък затлъстял плешив грубиян, който все още шиеше костюмите си при един евтин чифутин в Бронкс. Естествено уважаваше постигнатото от него, но старецът вече беше доста демоде.

— Защото току-що го каза, тъпако! Синът е банкер! И живее в Европа. И един ден, дано това не дойде твърде много на мъничкия ти мозък, един ден този американски банкер в Европа отива на някакъв моден коктейл, където бъка от други банкери, и някакъв швейцарски, гъзолизец, който по случайност е и банкер, го дръпва в тихо ъгълче, за да му благодари мазно за добрия бизнес. Чатна ли?

— По дяволите, това е прекалено измислен сценарий. Боже…

— Може и така да е, но нашата работа е да не поемаме никакви рискове. Повтарям ти за стотен път, глупако, че не можем да си позволим и една-единствена грешка. Схващаш ли?

— Не се ядосвай. Смятай го за уредено. Седмица или може би десетина дни. Трябва да ги разхвърля в различни посоки.

— Така е по-добре. И още нещо. Майка ти се оплаква, че не те е виждала от цял месец.

— Зает съм.

— Да гониш путките из Атлантик сити. Синко, живей си живота, но семейството трябва да е на първо място. В неделя си у нас на обяд и донеси на майка си подарък.

Перес стана и придружи Тони Салазар на излизане от кабинета.

 

 

— Завещавам апартамента си на „Уошингтън скуеър“ заедно с всичко в него на своята единствена дъщеря Тереза да прави с него каквото пожелае. Къщата ми в Лонг Айлънд завещавам на своя единствен син с желанието, но не задължението, да я запази за следващите поколения от нашето семейство.

Дик Суини направи пауза и отпи глътка вода от чашата на писалището. Макар да беше вече на шейсет и няколко години, плещестият адвокат излъчваше самоувереността на богатството и изтънчеността на добрата школовка. Във всяка среда Суини минаваше за въплъщение на неподкупността и консерватизма и ако от време на време една пакостлива усмивка се появяваше на лицето му, случайният наблюдател би я отдал на ирландската му кръв. Той погледна към малката група над очилата си и се зае отново със завещанието. Макар че беше обвито в задължителната правна терминология, самото то не беше сложно. Майкъл Клейтън се беше погрижил справедливо за двете си деца и четиримата внуци. Библиотеката си, с изключение на последния недовършен труд, който даряваше на своя ученик д-р Ерик Хаас от Колумбийския университет, оставяше на Харвардския университет, своята Алма матер. Сбирката от гръцки, етруски и арамейски предмети предаваше на Археологическия музей на Колумбийския университет, а любимият му стенен часовник отиваше в Университетския клуб в Ню Йорк сити.

Всички бъдещи хонорари от многобройните си книги, някои от които се бяха превърнали в официални университетски учебници, той поставяше под попечителство за Патрик и Майкъл Клейтън, синовете на Том, както и за децата на Теса — Едуард и Емили Бримстън. Своят портфейл от акции й държавни ценни книжа завещаваше на Теса, „за да може да продължи да се радва на свой личен доход“, при условие че остави управлението им на „Уилбърфорс Прендергаст“, брокерската фирма, която му беше служила толкова добре цял живот.

— Остатъкът от моето имущество — продължи Суини да чете, — включващ всички мои банкови сметки и всички приходи от застраховката ми за живот, завещавам на своя единствен син Томас Деклан Клейтън.

Всичко на всичко имущество на стойност малко под шест милиона долара. Голяма част от него се основаваше на неговото собствено наследство, но той го увеличи, като живееше без излишно разточителство, посвещавайки живота си на научната работа.

— Том, Тес, като изпълнител на завещанието на баща ви — продължи Дик, поглеждайки към всеки от тях, докато неговата секретарка и младшият му съдружник си водеха бележки — ще направя всичко възможно, за да ускоря прехвърлянето на правата. Ще трябва да се платят някои щатски и федерални такси, които съм изчислил приблизително — добави той, докато им подаваше разпечатки, — но в това няма нищо сложно, така че не предвиждам някакво излишно бавене.

— Благодаря ти, Дик — отговори Теса с обичайния си самоуверен тон на момиче, завършило частното подготвително училище „Бири Мар“. — Радвам се, че мога да оставя всичко в твоите сигурни ръце.

— Присъединявам се към казаното — обади се Том. — Благодарни сме ти за помощта.

— В такъв случай — усмихна се Суини, като замени деловия тон с по-доброжелателен — мога ли да ви поканя на обяд?

— Запазвам си правото за някой друг път — отговори Теса, — защото имам уговорка с Байрон за обяд, а и целият ми следобед е зает.

— Тогава някой друг път — отговори Суини, а след това се обърна с въпросително изражение към нейния брат. — А ти, Том?

— С удоволствие, Дик. Щом си свободен, ще се радвам да обядваме заедно — отговори с готовност Том, а след това допълни сякаш за да замаже прекаления ентусиазъм. — В края на седмицата трябва да се връщам в Англия и искам да обсъдим някои неща.

Връзката между фамилиите Суини и Клейтън съществуваше вече повече от столетие. През 1913 г. Еймън Суини и Патрик Клейтън пристигнали в Америка. За да си платят билетите, работили заедно на парахода. Дни след като слезли в Ню Йорк, и двамата си намерили работа — Суини като писар в правна кантора в центъра на града, а Клейтън като строителен работник в Бруклин. Въпреки че след пристигането пътищата им се разделили, приятелството им останало непокътнато. По-късно, когато двамата постигнали, макар и по различен начин, своя успех, връзката помежду им станала дори по-силна.

Докато Патрик си пробивал път в корумпирания свят на обществените поръчки, Еймън се записал във вечерна гимназия и станал адвокат. И двамата се оженили, родили им се деца и си купили къщи в Уестчестър Каунти. Първородните им синове Майкъл и Ричард следват заедно в Харвард. След дипломирането Дик започва работа в правната кантора на баща си и го наследява като старши партньор. Майкъл няма предразположение към бизнеса и Патрик не го натиска да влезе в семейната фирма. Приема радушно решението на сина си да се посвети на науката.

Изчакаха пред офисите на правната кантора „Суини, Тъли, Макандрюз“, докато Теса си хване такси в посока „Уол стрийт“. После двамата мъже закрачиха по 48 улица към „Уолдорф“. Управителят на ресторанта разигра театър, когато видя господин Суини, и ги съпроводи до обичайната му маса в залата „Пийкокали“ срещу старото пиано на Кол Портър.

— Дик — започна предпазливо Том, докато разклащаше чашата си със скоч, за да се стопи част от леда, — познаваше ли моя дядо?

— Разбира се, той и моят старец бяха много близки приятели. Всъщност най-добрите.

— Естествено, но онова, което всъщност питам, е какво знаеш за неговите делови отношения?

— Е, Том, това е малко странен въпрос. Какво точно искаш да научиш?

— Баща ми никога не засягаше тази тема. Сякаш му беше малко неудобно. Зная, че на Патрик никога не са му липсвали пари, дори по време на Депресията. Какво всъщност е станало с неговата строителна фирма?

— Предполагам, че е умряла заедно с него. Тя беше до голяма степен негово собствено творение.

— Но вие сте били негови адвокати, нали така?

— Да, до известна степен. Това беше изцяло ангажимент на баща ми. Както вече казах, добри приятели от старата родина и така нататък.

— Значи трябва да има запазена документация?

— Ако има, никога не съм я виждал. Но предполагам, че са останали документи долу в архива. Мисля, че ако наистина искаш да ги видиш, сигурно имаме основания да ти ги дадем. Но това са неща от тридесетте и четиридесетте години на миналия век. Съмнявам се, че ще научиш нещо интересно. Каква ти е целта?

— О, Дик, предполагам, че просто търся корените си — излъга Том.

След това, за да задоволи любопитството на адвоката, се впусна в разсъждения.

— Баща ми е получил доста добър старт в живота, както и ние самите. — Той имаше предвид себе си и Теса. — Винаги съм се питал откъде е дошло всичко това.

Дик Суини кимна с разбиране, а на лицето му се изписа изражението на възрастен мъж, който се готви да предаде своята мъдрост на по-младия.

— Виж, Том — каза той доброжелателно, — през онези години за имигрантите е било много трудно.

Том кимна окуражително и Суини продължи:

— Дивият Запад може и да е бил в Оклахома — той посочи с палец към река Хъдзън, — но е започвал тук, от Ню Джърси. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Естествено — усмихна се Том, — вероятно и сега не е много по-различно.

И двамата се засмяха. Дик се наведе, за да се приближи към Том, и продължи вече по-тихо:

— Затова всеки е трябвало да оцелява благодарение на своята собствена съобразителност. И ако си можел така да изкараш някоя пара, малко контрабанда на пиячка на никого не е навредила. Разбира се, не като онези типове в Чикаго. Тук всичко е било много по-кротко.

— Благодаря. Оценявам твоята откровеност. Това изобщо не ме притеснява. Обаче има едно нещо, от което ми се ще да имам копие…

— Само кажи — каза Суини, който тутакси се беше превърнал в адвокат, и извади тефтерче и химикалка от джоба си.

— Завещанието на дядо. Ако мога да го открия, много бих искал да го взема със себе си.

— Разбира се. Кога заминаваш?

— Четвъртък вечерта.

— Утре ще го имаш.

— Благодаря.

Заеха се с храната — супа от костенурка и най-хубавия нюйоркски бифтек за Клейтън, стриди и агнешки котлети за Суини. И двамата не се водеха по кулинарните моди. Поляха блюдата с бутилка зинфандел[2] от долината Напа, а след това им сервираха кафе и пури. Повече не стана дума за Патрик Клейтън.

 

 

Моралес се излегна на хамака и лекичко се залюля насам-натам, плъзгайки подметките на мокасините „Гучи“ по полирания мраморен под. Той се обличаше небрежно, но винаги в скъпи дрехи. Горните копчета на кремавата му копринена риза бяха разкопчани, за да се вижда дебелият ланец, на който заедно с хамака се полюшваше обсипан с диаманти кръст. Силният му тен подчертаваше светлозелените очи и избелелите от слънцето краища на оредяващата му кестенява коса. Макар че беше на повече от четиридесет, годините не му личаха заради стегнатите мускули, които дрехите не можеха напълно да скрият.

Гледката от верандата беше великолепна. Безупречната ливада се простираше величествено на югозапад. Залязващото екваториално слънце огряваше с нежна топлина лехите с бели и розови карамфили, преди бавно да потъне зад високите планини. Но той знаеше, че това спокойствие е измамно; в гората отвъд неговата градина, мъже, въоръжени с калашници и ръчни гранати, охраняват границите на имота.

Започваше да му досажда, че той, Карлос Алберто Моралес, не може да се отпусне на спокойствие в собствения си дом без защитата на цяла частна армия. Зад спретнато подстригания жив плет извън зрителното си поле той чуваше плискане и смеха на децата, които се наслаждаваха на ранната привечер в басейна. Тези звуци само подсилиха копнежа му по спокойствие.

Както винаги на дъното на всичко бяха проклетите гринговци. Техните хора жадно консумираха неговото производство, а правителството им обвиняваше него. В началото това означаваше единствено, че Моралес повече не може да стъпи в Америка, което не му пречеше. През последните години обаче бяха започнали да пренасят борбата в Колумбия и това вече беше лоша новина. Те засипваха правителството в Богота със заеми, помощи, самолети, оръжия и „съветници“, корави ченгета от Агенцията за борба срещу наркотиците, които помагаха на колумбийската армия, стиснали в едната си ръка автомат, а в другата чекова книжка. Дори Меделин вече беше несигурно място. Всеки може да се изкуши да го предаде. Петдесет хиляди долара могат да купят почти всичко в Колумбия. Досега Моралес се беше борил срещу алчността с помощта на страха. И ако се наложеше, предателството щеше да донесе смърт на предателя и цялото му семейство. Но дори и тези мерки не ти гарантират сигурността, затова беше търсил дълго и задълбочено по-добра тактика и сега имаше нова идея.

Чу колата, преди да я види. Знаеше, че е била спряна на главния вход, а след това са я наблюдавали от гората и са я предавали по преносимите радиостанции от пост на пост. Въпреки това му стана приятно, когато видя двамина от своите телохранители да излизат от къщата, за да посрещнат автомобила, който спря пред верандата и единственият пътник слезе.

— Добър ден, дон Карлос — поздрави новопристигналият. Висок, светъл и както винаги облечен в безупречен летен ленен костюм, той закрачи със смъртоносната сигурност на планинска дива котка. — Пристигнах колкото може по-бързо.

— Енрике, качи се да пийнеш нещо разхладително — Моралес посочи на госта да седне на хамака.

Двамата поседяха в мълчание. Моралес продължаваше лекичко да полюшва хамака. Поднесоха напитките на сребърен поднос — плодови сокове в кристални чаши с ниски столчета.

Моралес освободи прислужника.

— Тази страна — каза той, след като мъжът си тръгна, посочвайки бегло към хълмовете и горите извън имението — беше много добра към мен. Знаеш ли това, Енрике?

— Предполагам, дон Карлос — отговори уклончиво гостът, — но бих казал по-скоро като резултат на твоите собствени усилия, отколкото заради нейната щедрост — добави той.

Моралес кимна одобрително.

— Може би си прав. Но ме тревожи, че не се прави нищо за останалите хора тук.

Енрике Шпеер замълча. Той познаваше този тон. Моралес беше намислил нещо.

— Онзи ден бях в Меделин. И знаеш ли какво видях? Видях мръсни улици и колиби, които те наричат дом. Това ме накара да се замисля. Защо хората трябва да живеят по този начин? Ти, Енрике, какво мислиш? Защо това се случва в нашата благородна и преуспяваща страна? — Той повдигна въпросително вежди.

— Изглежда, така стоят нещата в Колумбия, дон Карлос.

— Жалко, че не мога да направя повече за цялата страна, но поне мога да сторя нещо за близката околност. Ти знаеш ли, че половината деца в тази област дори не ходят на училище?

Шпеер поклати глава.

— Как се чувства човек, когато е беден и болен? Влязох в една благотворителна болница и… пфу! Дори кучето си не бих пратил там!

— Има планове за съживяване на района. Американската помощ специално се насочва насам…

— Само планове — прекъсна го Моралес. — Гринговците са толкова глупави. Когато в Богота политиците и техните приятелчета свършат с бъркането в меда, от всеки долар помощ едва ли ще останат и десет цента.

— Вероятно.

— Енрике, когато имаш проблем, ти го решаваш с удар. — Той стовари левия си юмрук в отворената длан на десницата. — Аз така се оправям с нещата.

— Дон Карлос, с какво мога да помогна?

— Аз ще споделя успеха си с хората от Меделин. Ще построя болница. Модерна болница с кадърни и добре платени колумбийски лекари. И две училища. Големи, богато оборудвани, за да се образоват децата на бедняците. — Сега той говореше натъртено. — Също така жилища. Много жилища. Евтини, но прилични.

— Това е невероятно щедро! — Шпеер беше искрено впечатлен.

— Разбира се. Но колко щедро? Искам да кажа колко ще ми струва?

— Естествено има неизбежни разходи, като начало за строителството. А после и поддръжката, за да продължат да действат.

— Не се тревожи за режийните разноски. Бизнесмените ще дадат своя принос — усмихна се Моралес. — Църквата може да ни предостави учители. Нали винаги приказват за социалната справедливост. Добре, нека тогава изпратят своите свещеници и монахини за учители. Не, искам да кажа колко да построя?

— Ще проуча въпроса.

— Приблизително колко?

— Петдесет милиона плюс-минус… това е сериозна работа.

— Енрике, колко имам?

— Един милиард и двадесет или един и двадесет и пет.

— Правим го!

— Направо нямам думи. Ще дадеш почти половината от своето богатство на хората в Меделин?

— Да.

— Този жест ще те направи най-обичания човек в областта.

— Мислиш ли?

— Да. При подобни обстоятелства всеки, който посмее да каже лоша дума срещу теб тук — той махна по посока на горите и хълмовете, — ще си изкопае сам гроба.

Моралес изпръхтя презрително. Перспективата му хареса.

— Точно така, приятелю. А сега ми кажи как ще го направим.

— Ами ти притежаваш строителна фирма в Испания…

— „Малага строителство“. Дребна риба.

— Да, но можем да увеличим нейния капитал. Ще трябва да прехвърля малко парици. След това ще може да направи съвместно предприятие с…

— С фондация „Моралес“.

Сега беше ред на Шпеер да го погледне с любопитство.

— Новата ми благотворителна организация. Ще говоря с Де ла Круз и ще я основем. Междувременно ти организирай парите.

— Естествено, но ще трябва да отида в Ню Йорк.

— Върви. И предай моите почитания на Перача.

 

 

В четвъртък сутринта Том Клейтън се събуди рано и отиде да потича по брега. Вятърът беше утихнал напълно и слънцето изгряваше в цялото си зимно великолепие. Докато тичаше, вдишвайки дълбоко острата йодна миризма на Атлантическия океан, той отново преговори плановете си. През последните два дни беше провел проучвания по телефона. Един ден щеше да е достатъчен, за да свърши онова, което беше намислил.

Час по-късно, след като взе душ и облече удобни за пътуване дрехи, той заключи къщата, погледа я замислено, а след това тръгна надолу по пътеката, за да занесе багажа си в колата. Рано сутринта движението между Лонг Айлънд и летище „Кенеди“ не беше натоварено. Първо се отби в представителството на „Авис“, за да върне автомобила, а след това се качи на безплатния автобус до терминала на „Юнайтед“, където остави саковете си, преди да хване такси за Манхатън.

Отби се за кратко в офиса на „Суини, Тъли, Макандрюз“, откъдето взе копията от завещанията на баща си и дядо си. Прегледа ги много внимателно. Точно както очакваше, в завещанието си Пат Клейтън не споменаваше за сметки в Швейцария. Доволен, Том прибра двата документа в чантата при останалите, които беше взел от къщата. Преди единадесет занесе документите в седалището на Нюйоркското адвокатско сдружение, където подписът на Ричард И. Суини беше заверен с апостили[3]. След това отиде пеша до федералната сграда и поиска подписите от адвокатското сдружение да бъдат легализирани от Държавния департамент.

В един часа се срещна със сестра си за обяд в „Джино“ на „Лексингтън“. Том вече беше седнал на запазената за тях маса, когато тя дойде. Както винаги беше елегантна, този път в ново костюмче от „Шанел“, и привличаше погледите както на мъжете, така и на жените. Днес повече от всеки друг път Том остана поразен от приликата й с майка им. Точно такава я помнеше. Вероятно причината беше, че сега Теса е на възрастта, на която почина майка им Айлийн.

Поговориха за погребението, след това за половинките си и за децата. Неизбежно разговорът се завъртя около техния баща и Том забеляза, че Теса отбягва да го погледне.

— Нещо ти се върти из главата. — Каза го по-скоро като заключение, отколкото като въпрос.

Теса вдигна очи и след известно колебание кимна.

— Татко споменавал ли ти е за ирландската работа?

— Имаш предвид роднините в Ирландия?

— Да, и това — отговори тя колебливо, но след като Том не реагира, тя продължи. — Имам предвид каузата, борбата, както щеш го наречи.

— От години не е продумвал за това. — Том имаше смътни спомени за разговорите между своите родители и шепненето, когато станеше дума за чичо Шон.

— Той ги мразеше. Знаеш ли това?

— Татко? Да мрази? — Том не успя да скрие изненадата си.

— Страстно — отговори тя с тъга. — Обвиняваше ги… специално чичо Шон, че сме изгубили връзка със старата родина.

— Кога ти е казал това?

Още докато задаваше въпроса, Том изпита вина, осъзнавайки колко егоистично е преследвал само собствените си амбиции и колко малко време и мисли е отделял на своя овдовял баща.

— Когато се върна от пътуването до Ирландия. — За миг очите на Теса овлажняха. — Той дори плака.

Том отпи глътка вино и огледа пълния салон, докато сестра му се успокои. Изглеждаше нелепо: да седиш в моден ресторант в центъра на Ню Йорк и да се разстройваш за шантави древни конфликти на хиляди километри от теб.

— А после връщал ли се е към това? — попита той.

— Не точно — припомни си тя. — Но миналото лято в Хемптън, между другото без някакъв повод, ми заговори за семейния дълг, дълг към онези, които са останали там.

— Какво значи това?

— Мисля, че искаше да ме помоли да възстановя прекъснатите връзки със семейството. Предполагам, че причината е силното чувство на татко за история — усмихна се тя.

— Някаква идея откъде да започнем? — Том се насили да се усмихне.

— Ами… по пет или десет хиляди от всеки за семейството… няма да ги усетим. Те съвсем не са заможни и си мисля, че това щеше да зарадва татко.

— Добре — съгласи се Том и се протегна през масата, за да стисне ръката на сестра си. — За семейството и татко. — Той не спомена за проблема си, защото плюс-минус няколко хиляди нямаше да имат значение.

Излязоха заедно от ресторанта на огряната от слънцето 47 улица, по която целеустремено крачеше гъмжило от нюйоркчани, но никой не се блъсна в тях. Може би причината беше внушителната аура, която излъчваха. Макар Том да беше с петнадесет сантиметра по-висок от сестра си, със своите метър и седемдесет Теса беше по-висока от повечето жени. Чорлавата тъмнокестенява коса и тъмнокафявите очи на Том някак си допринасяха за самоуверения му вид и въпреки че косата на Теса беше руса със ситни къдрици като на майка им, техните сходни изражения и смях не оставяха съмнение, че са кръвни роднини.

Теса отвори чантата си и извади чек за десет хиляди долара.

— Моята половина — каза тя усмихната.

— О! Значи си очаквала, че ще се съглася? — закачи я Том.

— Ти живееш по-близо до тях. — Тя втренчи в него синьо-зелените очи, също наследени от тяхната майка. — Значи би могъл да ги предадеш лично.

— Оттатък Ирландско море — пошегува се Том с баладите от детството им.

— Оттатък Ирландско море — повтори като ехо Теса, докато го хващаше подръка. Двамата ускориха крачка и се сляха с тълпата.

Следобед Том отнесе документите в швейцарското генерално консулство, където един служител удостовери подписите от Държавния департамент на САЩ и подпечата своя собствен подпис с швейцарския кръст.

Клейтън провери наново документите и ги върна в чантата си. В пет и тридесет се отби за едно питие в „Пиер“, звънна на жена си в Лондон, за да потвърди часа на излитане и кацане, а след това взе такси обратно до „Кенеди“ за нощния полет към дома.

Самолетът излетя навреме, насочи се към Арктическия кръг и пое по полярния маршрут за Европа. След като изяде вечерята от пет блюда, поляни с отлежало шампанско, Том наклони седалката си в първа класа, за да се разтегне напълно, сложи си лентата за очи и се приготви да спи. След пет часа го събудиха за закуска и след още един час започнаха да се снишават, за да кацнат на „Хийтроу“.

След малко забавяне за паспортната проверка той взе двата си сака и пое по зеления митнически коридор. Когато излезе от терминала, веднага успя да намери Карълайн, която го чакаше в колата. Том отвори багажника и пъхна саковете вътре. Настани се на пътническата седалка и се наведе да целуне жена си. Устните й бяха меки, миришеше на соли за вана. Дългата й до раменете кестенява коса ухаеше, още леко влажна, когато докосна Том по бузата.

— Добре ли мина? — попита тя, като умело вмъкна мерцедеса комби в колоната, която се движеше по платното за Лондон.

— Да, благодаря. Видях се няколко пъти с Теса и уредих документите с Дик Суини — отговори той, но реши да запази откритието си за по-късно.

— Радвам се. Горката Тес. Той много ще й липсва.

— Да — съгласи се Том тихо и добави: — Странното е, че и на мен ми липсва, макар че почти не се виждахме.

— Зная — каза тя, погледна го крадешком и сложи лявата си ръка на коляното му. — Зная, скъпи.

Бяха женени от шест години, но Том понякога имаше усещането, че са минали едва шест месеца. Още от първия ден съвместният им живот беше като вихрушка. Съвсем рядко настъпваше затишие, никога не скучаеха заедно и макар че работата на Том изискваше много внимание, винаги намираха време за себе си — импровизирани екскурзии с пазар до Париж, уикенди на Френската ривиера, кратки почивки по склоновете на Вербиер.

Когато хората питаха как се е запознал с Карълайн — нещо, което винаги правеха като косвен намек за тяхната различна националност, Том изпитваше наслада да отговаря, че я е намерил в един бар. Това беше истина, но той пропускаше да допълни, че става дума за бар „Анабел“ и че и двамата бяха дошли там с приятели, някои от които се познаваха. Той обаче си спомняше като вчера как я забеляза и как към края на вечерта двамата зарязаха приятелите си и избягаха в апартамента на Том.

Оттогава бяха неразделни и макар Том да си оставаше истински американец въпреки ирландската си кръв и положението си на емигрант, Карълайн беше въплъщение на добре възпитаната англичанка, плод на шест поколения военни, уверена, смела и напълно независима. Когато накрая заведе Том в Глочестършър, за да го запознае със своите родители, първоначално го приеха подозрително, но скоро ледът се стопи и днес старият полковник го посрещаше радостно.

Тази сутрин, докато го возеха от летището за вкъщи, Том още веднъж благодари на щастливата си звезда и се замисли с усмивка, че макар да забелязваше красивите мадами, беше верен на Карълайн вече седем години. Като се има предвид животът му като ерген, това изненадваше всички, които го познаваха от онова време. Облечена небрежно и без грим, леката й момчешка фигура излъчваше уязвимост. Той почувства подтик да я прегърне и защити, като не искаше да си признае, че емоциите му бяха резултат от чувството за вина заради бъркотията, която щеше да причини на всички тях и за която още не можеше да си признае открито.

— За какво си мислиш? — попита тя, забелязвайки леката му усмивка.

— За теб.

— Добре — отговори тя с дяволита усмивка. — Задръж малко!

Когато пристигаха у дома, къщата беше пуста, защото бавачката и децата бяха изпратени малко по-рано в парка. Преди Том да успее да закачи палтото си, Карълайн вече беше поела по стълбите, като се спря само за миг, за да изрита обувките от краката си и да замери съпруга си с джинсите. Поканата й не можеше да бъде по-недвусмислена.

По-късно, докато лежаха върху разбутаното легло, той й разказа за банковата сметка, но дори и тогава не можа да бъде напълно откровен. Не успя да събере сили да каже на Карълайн, че всичките им мечти ще бъдат разбити, защото скоро могат да загубят всичко, което притежават. Още по-малко, че неговата служба, кариера и вероятността някога отново да работи в областта на финансите щяха да се изпарят като дим. Не можеше да признае, че е спекулирал, че незаконно е сключил фючърси[4] за собствена сметка в нарушение на всички правила, и беше изгубил. Не смееше да каже, че ако не успее бързо да запуши пробойните, затворът може да се окаже съвсем реална възможност.

Вместо това поне за момента продължаваше да живее с мечтите.

— Колко са половин милион долара? — попита тя.

Въпреки че Карълайн беше грамотна и можеше да смята, типично английското у нея диктуваше всички чужди валути и дори всемогъщият долар да не предизвикват представа за стойност.

— Около триста и петдесет хиляди — отговори той, добавяйки, сякаш беше прочел мислите й — разбира се, плюс лихвите.

— Значи колко общо? — попита тя развълнувано, изправи се внезапно и се вторачи в Том.

— Не знам — подразни я той и прокара ръка по лявата й гърда. — Половин милион. Един милион. Зависи колко честно са готови да го изиграят швейцарците.

— Чудесно — каза тя радостно и решително. — Щом вземеш парите, ще купим къщата!

Къщата беше имение от осемнадесети век, простряло се на двадесет и шест акра прекрасна земя в Уилтшър. Тя беше легнала на сърцето на Карълайн, която, подобно на всички от своята класа, копнееше за провинцията след единадесет години в ярко осветения Лондон.

— Дядо ти мошеник ли е бил? — попита съзаклятнически, след като въпросът с имението вече беше уреден за нея и тя беше привлечена от представата за колоритните предци на Том.

— Вероятно — отговори той извинително.

— Прекрасно! Във всяко семейство трябва да има дядо мошеник.

— Във вашето има ли? — попита той, развеселен от нейното въодушевление.

— Разбира се! — засмя се тя. — Те са палили и грабили из цялата империя. Как смяташ са забогатели? Понякога — измърмори тя и легна върху му, за да го целуне нежно по устата — се чудя колко наивни можете да бъдете вие американците.

Бележки

[1] Модел на „Шевролет корвет“. — Б.пр.

[2] Зинфандел — вид калифорнийско червено вино с плодов вкус. — Б.ред.

[3] Апостил — легализиране на документ, освобождаващо от други форми на заверка. — Б.ред.

[4] Фючърс — сделка, която представлява договор за покупко-продажба на определено количество чуждестранна валута на точно определена бъдеща дата по предварително уговорен валутен курс. Доставката на валутата се извършва на датата на падежа на сделката. — Б.пр.