Серия
Сарантийска мозайка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of Emperors, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

4

Не беше познавал Нишик чак толкова от дълго — само за времето на пътуването им — и не можеше да твърди, че го е харесвал. Якият плещест войник се беше оказал лош слуга и недостатъчно почтителен спътник. Не беше положил никакво усилие да прикрие отношението си към Рустем като към поредния досаден цивилен — отношение, типично за военните. През първите няколко дни Рустем се постара да спомене мимоходом за пътуванията си, но след като това не предизвика никаква задоволителна реакция, спря: реши, че опитът му да впечатли някакъв си прост войник само го унизява.

И все пак небрежното убийство на неговия спътник — все едно колко го бе харесвал — не беше нещо, с което да се примири, и Рустем нямаше никакво намерение да го прави. Все още беше бесен от фаталната среща и от унизителното си бягство по улиците на джадитския град.

Сподели всичко това с едрия майстор с рижата коса на сватбеното празненство, на което го заведоха. Държеше чаша великолепно вино, но не можеше да изпита никакво удоволствие от това, че наистина е пристигнал — най-сетне — в сарантийската столица след тежкия зимен път. Присъствието на убиеца на същото това събиране разваляше всякакви подобни чувства и само разпалваше още повече гнева му. Младият мъж, вече облечен като сарантийско благородниче, с нищо не напомняше за недодялания пиян грубиян, изпречил се на пътя им с приятелчетата си. Дори като че ли не беше познал Рустем.

По молба на майстора Рустем му го посочи. Криспин изглеждаше енергичен трезвомислещ човек и държанието му опровергаваше първоначалното впечатление за опасно избухлива и сприхава личност. Майсторът изруга тихо, веднага привлече младоженеца към малката им група и изръмжа.

— Клеандър пак се е преебал.

Явно беше склонен към вулгарен език.

— Да не е опитал да награби Шайрин в коридора? — Лицето на младоженеца все още излъчваше малко прекалена веселост.

— Де да беше това. Убил е слугата на ето този човек. На улицата, пред свидетели, включително приятеля ми Пардос, който току-що пристигна в града. След това с цяла банда Зелени са ги гонили чак до Храма, с извадени мечове.

— Мамка му! — изруга войникът. Изражението му бързо се промени. — Тъпи момченца.

— Не са момченца — каза хладно Рустем. — Момченца са до десет години. Този тип беше пиян още на разсъмване и извърши убийство, с оръжие.

Едрият войник едва сега погледна съсредоточено Рустем.

— Това го разбирам. Но все пак е доста млад. Загуби майка си в лош момент, изостави някои по-умни приятели и тръгна с разни идиотчета от фракцията. Освен това е лапнал безнадеждно по нашата домакиня и сигурно е пил до заранта, изпаднал е в ужас, че ще дойде в къщата й.

— Аха — отвърна Рустем с тон, много добре познат на учениците му. — Това наистина обяснява защо Нишик трябваше да умре. Разбира се. Простете ми, че изобщо го споменах.

— Не ставай говно, басанидецо — сряза го войникът навъсено. — Никой тук не оправдава убийството. Ще се опитаме да направим нещо. Обяснявам, не извинявам. Длъжен съм да спомена също, че момчето е син на Плавт Боносус. Трябва малко дискретност.

— Кой е този Плавт Боносус?

— Президът на сената — отвърна майсторът. — Ей там е, с жена си. Остави това на нас, лекарю. На Клеандър ще му е от полза да му се набие малко страх в тъпата глава и мога да ти обещая, че ще се погрижим това да стане.

— Страх?! — Рустем усети, че отново кипва.

Червенокосият го погледна право в очите.

— Кажи ми, докторе, някой член на двора на Царя на царете по-жестоко ли ще бъде наказан за убийство на слуга при уличен бой? Сарантийски слуга?

— Нямам представа — отвърна Рустем, макар че имаше, разбира се.

Обърна се, подмина русокосата младоженка с белите й одежди и червения пояс и закрачи право през стаята към убиеца и по-стария мъж, когото майсторът бе посочил. Съзнаваше, че бързите му крачки сред отпусналите се гости ще привлекат внимание. Една слугиня, доловила навярно проблем, се появи точно пред него, усмихната и с поднос с фиали в ръце. Рустем трябваше да спре — нямаше място да я подмине. Пое си дъх и поради липса на избор взе една фиала. Жената — млада, приятно закръглена и тъмнокоса — продължи да стои на пътя му. Закрепи кръглия поднос на едната си ръка и взе чашата му, та ръцете му да са свободни. Пръстите й докоснаха неговите.

— Опитайте — промълви тихо, все така усмихната. Хламидата й беше смущаващо къса — мода, която още не бе стигнала до Керакек.

Рустем се подчини. Беше руло от някаква риба, в тестена коричка, със сос на фиалата. Щом отхапа, в устата му избухна изумителен взрив от вкусове, той не можа да потисне възхитата си и ахна от удоволствие. Погледна фиалата в ръката си, после — момичето пред себе си. Топна пръст в соса и опита пак. Беше удивителен.

Домакинята на това празненство явно имаше великолепен готвач. И мили слугини. Тъмнокосото момиче го гледаше сладко усмихнато, имаше трапчинки на бузите.

Подаде му малка кърпа да си избърше устата и взе фиалата от ръцете му, без да спира да се усмихва. Върна му чашата с вино.

Рустем усети, че избликът му на гняв се уталожва. Но щом слугинята промълви нещо и се обърна към друг гост, той отново погледна към сенатора и сина му и изведнъж му хрумна нещо. Постоя така още миг, поглади замислено брада и тръгна отново, по-бавно този път.

Спря пред закръгления презид на Сарантийския сенат, погледна строгата чаровна жена до него и — по-важното — сина от другата му страна. Вече беше много спокоен. Поклони се на достолепния мъж и жената и се представи официално.

Щом се изправи, момчето най-сетне го позна и пребледня. Сенаторският син бързо се озърна към входа, където домакинята им, танцьорката, все още посрещаше закъснели гости. „Няма измъкване за теб“, хладно си помисли Рустем и изрече обвинението си пред бащата с преднамерено нисък и хладен тон.

Майсторът на мозайки беше прав, разбира се: дискретността и достойнството бяха съдбоносно важни, когато си имаш работа с хора с висок сан. Не изпитваше никакво желание да се забърква със закона тук. Но току-що му беше хрумнало, че колкото и да може да научи един лекар за сарантийската медицина, а и да понаостри ухо за приказки за държавни дела, човек, комуто президът на сената е задължен, може да се окаже в по-друго положение — и в още по-голяма изгода за Царя на царете в Кабад, който точно сега държеше да научи някои неща за Сарантион.

Нямаше причина да позволи смъртта на нещастния Нишик да си остане напразна.

Сенаторът хвърли задоволително отровен поглед към сина си и промърмори:

— Убит? Ужасно е, разбира се. Трябва да позволите…

— Той вадеше меча си! — тихо, но доста разпалено възкликна момчето. — Той…

— Млъкни! — сряза го Плавт Боносус малко по-високо, отколкото бе възнамерявал. Двама мъже наблизо се озърнаха към тях. Жената, самата резервирана сдържаност, уж оглеждаше разсеяно стаята. Но слушаше. Рустем го виждаше много добре.

— Както казвах — продължи по-тихо Боносус и се обърна отново към Рустем, още по-изчервен, — трябва да ми позволите да ви предложа чаша вино в дома ни след това мило празненство. Благодарен съм, че предпочетохте да говорите пряко с мен, разбира се.

— Разбира се — отвърна хладно Рустем.

— Къде бихме могли да намерим злополучния ви слуга? — попита сенаторът. Практичен човек.

— Ще се погрижат за тялото — промърмори Рустем.

— Аха. Значи… има и други, които вече са научили за това?

— Гонеше ни банда младежи с извадени мечове, водени от вашия син — отвърна Рустем, леко натъртено. — Допускам, че доста хора са наблюдавали преминаването ни, да. Получихме помощ в новия Храм на императора от неговия декоратор.

— Аха — повтори Плавт Боносус и хвърли поглед през залата. — Родиецът. Покрай него ще се разнесе, да. Е, щом нещата са уредени…

— Мулето ми и вещите ми останаха на улицата, когато се принудихме да побегнем — каза Рустем. — Току-що пристигам в Сарантион.

Едва в този момент жената се обърна към него и го погледна замислено. Рустем издържа за миг погледа й и извърна очи. Жените тук сякаш имаха повече… присъствие, отколкото навсякъде другаде. Зачуди се дали това е свързано с императрицата, с онази властност, за която говореха, че притежава. Някогашна обикновена танцьорка. Забележителна история, наистина.

Сенаторът се обърна към сина си.

— Клеандър, ще се извиниш на домакинята и ще напуснеш незабавно, преди да е започнал пирът. Ще издириш животното и багажа на този човек и ще уредиш да се докарат у дома. Ще ме чакаш там, докато се върна.

— Да напусна? Веднага? — измрънка жално момчето.

— Клеандър… има опасност да бъдеш жигосан или прокуден. Намери го това проклето муле! — повиши тон бащата.

Жената сложи ръка на рамото му.

— Шшт! Виж.

Голямата стая, пълна с оживени, жадни за удоволствия сарантийци, изведнъж бе притихнала. Плавт Боносус погледна над рамото на Рустем и примига от изненада.

— Виж ти… А те пък как се озоваха тук?

Тишината премина в тихо мърморене и шумолене, докато гостите — над петдесет души — се кланяха към мъжа и жената, застанали на входа с домакинята зад тях.

Мъжът беше много висок, гладко обръснат, завладяващо красив. Беше гологлав — нещо необичайно — и буйната му златна коса изпъкваше неотразимо. Беше облечен в тъмносиня, дълга до коленете хламида, обшита със златни ивици отстрани, златоткан клин, черни ботуши като на войник и тъмнозелен хитон, закопчан на едното рамо със синя гема, голяма колкото нокът на мъжки палец. В едната си ръка държеше бяло цвете, за сватбата.

Жената до него беше прибрала буйната си руса коса под бяла мрежичка с полюшващи се изящни златни халкички. Дългата й до пода дреха беше от пурпур, обшита със скъпоценни камъни. Носеше златни обеци и наниз от злато и перли, пелерината й също беше златна. Беше висока почти колкото мъжа.

До лакътя на мъжа сякаш отникъде се появи блед мършав човек и прошепна нещо в ухото му, докато гостите се изправяха след поклоните.

— Леонт — промълви тихо сенаторът на Рустем. — Стратегът.

Наистина възпитано. Рустем едва ли щеше да се досети сам кой е този мъж, макар години наред да беше слушал за него — и се беше боял от него, като всички в Басания.

Славата му придаваше блясък, помисли си той, нещо почти осезаемо. Беше Леонт Златния (произходът на прозвището едва сега му стана ясен), който бе разбил съкрушително последната пълносъставна армия източно от Асен, за малко не бе пленил басанидския пълководец и бе наложил унизителен мир. Пълководецът беше подканен да сложи край на живота си, когато се върна в Кабад, и го бе направил.

Леонт също така бе човекът, спечелил земи (гъсто населени с годни да плащат данък поданици) за Валерий на югозапад чак до прочутите мажритски пустини, пак той беше прекратил брутално набезите от Москав и Карч, той беше почетеният — чули го бяха чак в Керакек — с най-пищния триумф, с който император някога е удостоявал завръщащ се от военна кампания стратег още от времето на основателя на града Сараний.

И като допълнителна награда му бяха дали високата ледено изящна жена до него. В Басания знаеха за Далейните — дори в Керакек, който се намираше чак на южните търговски пътища. Семейното богатство бе започнало да се трупа с търговския монопол над подправките, а източните подправки идваха от Басания, от север или юг. Преди десет-петнайсет години Флавий Далейн беше убит по някакъв ужасяващ начин по време на наследяването на имперския трон. Някакъв пожар, доколкото помнеше Рустем. По-големите му синове бяха избити или осакатени при същото нападение, а дъщеря му беше… тук, в тази стая, бляскава и златна като военен трофей.

Стратегът направи сдържан жест и тъмнокосото слугинче притича да му поднесе вино, страните му бяха зачервени от възбуда. Жена му също прие чаша, но се задържа назад, когато съпругът й пристъпи и вече се появи сам, като актьор на сцена. Рустем видя как Стилиана Далейна бавно огледа стаята. Сигурен беше, че си отбелязва наум присъствия, връзки и съюзи, оставащи съвсем невидими за него. Изражението й бе също толкова безстрастно, колкото на жената на сенатора, но впечатлението, създавано от двете жени, във всяко друго отношение бе различно. Докато съпругата на Плавт Боносус беше сдържана и отчуждена, то благородната дама на най-силния воин в империята бе студена, бляскава и дори малко плашеща. Родословието й бе свързано с изумително богатство, огромна власт и насилствена смърт. Рустем успя да отклони погледа си от нея едва когато стратегът заговори.

— Лисург Матаний някога е казал, че е по-приятно да видиш приятел, сключил добър брак, отколкото да отпиеш и от най-рядкото вино — каза Леонт и вдигна чашата си. — Удоволствие е днес да се наслади човек и на двете — добави той и спря, за да отпие. Последва смях: сдържан от страна на придворните и много по-възбуден от хората от театъра и военните.

— Винаги използва този цитат — измърмори сухо Боносус на Рустем. — Чудя се все пак, защо е тук!

Сякаш в отговор, стратегът продължи:

— Стори ми се редно да се отбия и да вдигна чаша в чест на единствения мъж в армията, който можа да говори толкова много и толкова добре, и толкова много и… толкова много, че успя да изкопчи закъснелите плащания на войниците от хазната на Прецинкта. Категорично не съветвам никого да се постави в положението да бъде убеждаван от трибуна на Четвърти Саврадийски да прави каквото и да било… освен ако не разполага с много излишно време.

Нов смях. Мъжът говореше гладко като придворен, но се държеше прямо и непритворно, шегата му беше грубовата като на войник. Рустем забеляза как са го зяпнали военните в празничната зала. На лицата им бе изписано обожание. Съпругата, неподвижна като статуя, изглеждаше леко отегчена.

— За жалост — продължи Леонт, — днес не разполагаме с много време, тъй че двамата с госпожа Стилиана не сме в състояние да се присъединим към вас и да опитаме неземните наслади, приготвени от Струмозус от Сините в дом на Зелените. Искрено поздравявам фракциите за това рядко единение и се надявам то да бъде предвестник за мирен състезателен сезон. — Замълча, повдигна вежди да придаде тежест на думите си; властна особа беше все пак. — Дойдохме, за да можем да поздравим младоженеца и булката в пресвятото име на Джад, а и да поднесем едно съобщение, което би могло да привнесе още малко радост в този щастлив ден.

Отново направи пауза и отпи от виното.

— Преди малко се обърнах към младоженеца като към трибун на Четвърти Саврадийски. Но се оказва, че съм изостанал от събитията. Изглежда, някой от върховните стратези, в нетърпението си да отдалечи от ушите си един определен упоително меден глас, набързо е подписал тази сутрин документи, утвърждаващи повишението на трибун Карулус от Тракезия в новото му звание и назначение… като хилиарх на Втори Калисийски, и този пост трябва да бъде приет след тридесет дни… което ще остави на новия хилиарх достатъчно време тук да се порадва на невястата си, а и възможност да изгуби част от повишената си заплата на Хиподрума.

Радостните викове и смях почти заглушиха последните му думи. Младоженецът бързо излезе напред, целият зачервен, и коленичи пред стратега.

— Ваше благородие! — Той вдигна очи. — Аз… нямам думи.

Което предизвика нов взрив от смях сред хората, които го познаваха.

— Обаче — добави Карулус и вдигна ръка — все пак имам един въпрос, който съм длъжен да задам.

— Без думи? — каза Стилиана Далейна зад съпруга си. Първите й думи, изречени тихо, но ги чуха всички. Някои хора няма нужда да повишават тон, за да се чуе гласът им.

— Лишен съм от това умение, госпожо. Трябва да използвам езика си, макар и не толкова умело, колкото по-старшите от мен. Желая само да попитам дали бих могъл да отклоня повишението.

Настъпи тишина. Леонт примига.

— Това е изненада. Мислех, че… — Гласът му заглъхна.

— Мой повелителю, командире… ако желаете да възнаградите един недостоен войник, то ще е като му позволите, с какъвто и да било ранг, да се сражава редом до вас в следващата кампания. Не мисля, че казвам нещо нередно, ако намекна, че Калисион, при Вечния мир, подписан от императора на изток, няма да е такова място. Няма ли някое място на… на запад, където бих могъл да служа с вас?

При намека за Басания Рустем усети как сенаторът до него нервно помръдна и чу как се окашля тихо. Но нищо особено не беше казано. Все още.

Стратегът леко се усмихна, беше се овладял. Пресегна се и почти с бащински жест разроши косата на коленичилия пред него войник. Разправяха, че хората му го обичали. Не, те го обожаваха.

— Няма обявена кампания където и да било, хилиарх — каза Леонт. — Нито е в навика ми да изпращам току-що оженени офицери на боен фронт, когато има други възможности, а възможности винаги има.

— Тогава все пак мога да бъда зачислен към вас, щом няма боен фронт — каза Карулус и се усмихна невинно.

Рустем изсумтя; не му липсваше дързост на този мъж.

Млъкни, идиот!

Цялата зала чу червенокосия родиец. Последвалият смях го потвърди. Беше преднамерено, разбира се. Рустем бързо започваше да осъзнава колко много от казаното и показаното тук е грижливо замислен и хитро импровизиран театър. Сарантион беше сцена за представления, реши той. Нищо чудно, че една актриса можеше да упражнява такава власт тук, да склони толкова хора да уважат дома й — или да стане императрица, ако се стигнеше до това. Немислимо в Басания, разбира се. Съвсем немислимо.

Стратегът отново се усмихваше — отпуснат и спокоен човек, уверен в своя бог и в себе си, помисли Рустем. Праведен човек. Леонт погледна към майстора на мозайки и вдигна чаша в негова чест.

— Съветът е добър, войник — заговори отново на коленичилия пред него Карулус. — Ще разбереш разликата в заплащането между легат и хилиарх. Вече си имаш жена и скоро ще трябва да отгледате здрави деца, в служба на Джад и в прослава на името му.

Поколеба се за миг.

— Ако все пак има кампания тази година — а позволете ми ясно да заявя, че императорът засега с нищо не го е намекнал — то тя би могла да е в името на бедната онеправдана кралица на антите, което означава Батиара, а аз няма да допусна там до себе си мъж, който наскоро е създал семейство. Засега те искам на изток, войник, така че повече не говори. — Думите прозвучаха прямо, почти бащински, въпреки че Леонт едва ли бе по-възрастен от младоженеца, прецени Рустем. — Стани, стани и ни доведи невястата си, за да можем да я поздравим, преди да си тръгнем.

— Представям си как ще го направи Стилиана — измърмори под носа си сенаторът до Рустем.

— Тихо — каза изведнъж жена му. — Погледни.

Ново лице беше влязло в празничната зала покрай Стилиана Далейна, но изящно се спря за миг до нея и Рустем дълго щеше да пази спомена за двете една до друга, злато до злато.

— Би ли могла бедната онеправдана кралица на антите да си каже скромната дума по всичко това? Дали да се внася война в собствената й страна в нейно име? — каза новодошлата. Гласът й — говореше сарантийски, но със западен акцент — бе ясен като камбана, нескритият й гняв се вряза се в залата като нож в коприна.

Стратегът се обърна, явно стъписан, но бързо го прикри. Миг след това се поклони официално, а жена му — леко усмихната, забеляза Рустем — се сниши в изящен реверанс. Цялата зала ги последва.

Жената замълча, изчакваше да минат поклоните. Не бе присъствала на сватбената церемония, сигурно бе дошла току-що. Тя също бе облечена в бяло, носеше пищно колие от злато и рубини и дълъг шал. Косата й бе прибрана под мека тъмнозелена шапчица. Бе заметната с наметало в същия цвят и след като един от слугите го пое, се видя, че дългата до пода дреха е с права ивица порфир от едната страна — царственият цвят навсякъде по света.

Гостите се изправиха, с шумолене на коприни и брокат, но майсторът и по-младият мъж от Батиара, който бе спасил живота на Рустем тази сутрин, останаха коленичили на лъскавия под. Плещестият младеж вдигна глава и басанидът с изненада видя на лицето му сълзи.

— Кралицата на антите — прошепна сенаторът в ухото му. — Дъщерята на Хилдрик.

Потвърждението едва ли беше нужно: лекарите все пак умееха да вадят заключения от събрана информация. В Сарника бяха говорили и за тази жена, за бягството й в късната есен от покушение, за доброволното й изгнаничество в Сарантион. Заложница на императора, повод за война, ако му потрябва повод.

Чу как сенаторът отново заговори на сина си. Клеандър измърмори недоволно, но напусна залата, подчинил се на бащината повеля. Момчето едва ли вече беше важно. Рустем беше зяпнал кралицата на антите, самотна и далече от своя дом и народ. Спокойна и уверена, изненадващо млада и царствена. Оглеждаше спокойно бляскавото множество сарантийци. Но онова, което ученият в него — лечителят дълбоко в същината му — съзря в ясните сини северни очи в отсрещния край на залата, бе затаеното присъствие на нещо съвсем друго.

— О, богове — промълви той неволно и отново усети върху себе си погледа на жената на Плавт Боносус.

 

 

Пир за петдесет души не беше нещо особено обременително за Струмозус, Кирос го знаеше. В залата за пиршества на Сините често се гощаваха четири пъти повече гости. Приспособяването им към друга кухня бе свързано с някои неудобства, но бяха дошли тук няколко дни по-рано и Кирос, на когото се възлагаха все по-големи отговорности, беше описал инвентара, беше разпределил работните места и бе възложил задачите.

Беше недогледал само, кой знае защо, липсата на морска сол и знаеше, че Струмозус няма да забрави скоро това. Главният готвач не проявяваше търпимост към грешките, меко казано. Кирос щеше сам да изтича да вземе, но хич го нямаше в тичането с болния крак, който трябваше да влачи. Бездруго беше зает и с приготвянето на зеленчуците за супата си, а другите помощник-готвачи и момчета в кухнята си имаха свои задачи. Вместо това отиде една от домашните слугини — хубавичката чернокоса, за която всички все говореха, когато не беше наоколо.

Кирос не си падаше по такива задевки. Пазеше страстите си за себе си. Между другото, през последните няколко дни, още от първото им гостуване в къщата, бляновете му кръжаха около танцьорката, домакинята им. Можеше и да е предателство към неговата фракция, но сред танцьорките на Сините нямаше нито една, която да се движи, да говори и пее и да изглежда като Шайрин от Зелените. Сърцето му се разтуптяваше, щом чуеше вълните на смеха й откъм стаите, и нощем мислите му блуждаеха по коридорите на страстта.

Но тя бе мечтата на повечето мъже в Града и Кирос знаеше това. Струмозус направо и без притворство щеше да го нарече досадно елементарен вкус. Първата танцьорка в Сарантион? Колко оригинален обект на страст! Направо чуваше сприхавия глас на главния готвач и насмешливото му ръкопляскане с опакото на едната ръка по дланта на другата.

Пиршеството беше към края си. Глиганът, пълен с дроздове, горски гълъби и яйца от пъдпъдък, поднесен цял на огромно дървено плато, предизвика бурни възклицания, чуха се чак в кухнята. Преди това Шайрин беше пратила чернокосото момиче да ги извести, че гостите й припадат от удоволствие над есетрата — царицата на рибите! — поднесена върху канапе от цветя, и заека със сориански смокини и маслини. А впечатлението си от супата домакинята им беше споделила още по-преди. Точните думи, предадени им от същото усмихнато момиче с трапчинките, бяха, че танцьорката на Зелените възнамерява още този ден да се омъжи за онзи, който я е сготвил. Струмозус беше посочил с лъжицата си Кирос, а тъмнокосото момиче му се ухили и му смигна.

Кирос моментално наведе глава над билките, които кълцаше, а наоколо се разнесоха заядливи гласове, воглаве с този на приятеля му Расик. Ушите на Кирос пламнаха, не смееше да вдигне очи. Струмозус мимоходом го потупа по темето с дървената лъжица с дългата дръжка: това бе неговият вариант на добродушен одобрителен жест. Майстор готвачът чупеше доста дървени лъжици в кухнята си. Удари ли те с лъжицата толкова леко, че да оцелееш, можеш да смяташ, че е доволен.

Изглежда, морската сол все пак беше забравена — или простена.

Гощавката бе започнала на висок градус, много възбудено и шумно, гостите оживено обсъждаха появата и бързото напускане на върховния стратег и неговата жена с младата кралица на Запада. Самата Гизел Антска беше дошла, за да уважи това празненство. Неочаквана поява, дар, поднесен от Шайрин на останалите й гости: изключителна възможност да пируват с царствена особа. Но след това кралицата бе приела поканата на стратега да се върне с него в Имперския прецинкт, за да обсъдят темата за Батиара — собствената й страна в края на краищата — „с определени лица“ там.

Намекът, доловен от присъстващите и предаден на силно заинтригувания Струмозус в кухнята от умното тъмнокосо момиче, беше, че едно от въпросните „определени лица“ може да е самият император.

Леонт изразил изумление и изненада, каза момичето, че не е потърсено мнението на кралицата, нито е уведомена до този момент, и се заклел да поправи този пропуск. Държал се великолепно, добави момичето.

Тъй че в края на краищата на трапезата липсваше царствено присъствие, остана само споменът за него, както и за царствения, жлъчно укорителен тон, насочен към най-високопоставения войник на империята. Струмозус, като разбра, че кралицата си е тръгнала, съвсем очаквано се разочарова, но после, кой знае защо, се умисли. Кирос съжаляваше, че не бе успял да я види. Човек понякога пропуска много в кухнята покрай грижите да достави удоволствие на други хора.

Слугите на танцьорката и тези, които допълнително беше наела за този ден, както и момчетата, доведени от палатата, май бяха привършили с почистването на трапезата. Струмозус тръгна да ги огледа грижливо, щом се събраха и взеха да изтупват и чистят дрехите си.

Един висок черноок и добре сложен младеж — Кирос не го познаваше — вдигна очи към старшия готвач, когато Струмозус спря пред него, и промърмори с нещо като усмивка:

— Знаете ли, че Лизип се е върнал?

Каза го тихо, но Кирос стоеше до готвача и макар да се бе обърнал и да чистеше подносите от десерта, имаше добър слух.

Чу как след кратко мълчание Струмозус отвърна само:

— Няма да питам откъде си го научил. Имаш сос по челото. Избърши го, преди да се върнеш в залата.

Струмозус продължи по редицата. Кирос усети, че едва си поема дъх. Лизип Калисиеца, дебелият данъчен началник на Валерий, беше прокуден след Въстанието на победата. Личните навици на калисиеца всяваха страх сред низшата класа в града. С името му плашеха непослушните деца.

И освен това беше работодателят на Струмозус, преди да замине в изгнание.

Кирос хвърли боязлив поглед към майстора готвач, който вече преглеждаше последните кухненски ратайчета. Това беше само мълва, напомни си той, а и новината можеше да е нова за него, но едва ли за Струмозус. Все едно, бездруго нямаше как да разбере какво може да означава тя, а и едва ли беше негова работа. Но все пак беше притеснен.

Най-сетне Струмозус приключи с прегледа, изсумтя доволно и отпрати момчешкия парад в залата с пируващите с кани подсладено вино и внушителна върволица от десерти: сусамови сладкиши и захаросани плодове, оризов пудинг в мед, ароматни пъпеши, сочни круши, грозде във вино и огромни плата сирене — планинско и от равнините, бяло и златисто, меко и твърдо — с още мед за топене плюс личния му специалитет, сладък хляб с ядки. Специално опечен кръгъл самун беше поднесен на невястата и жениха с два сребърни пръстена вътре, сватбения дар от майстор готвача.

След като и последното плато, поднос, кана, стакан и блюдо бяха отнесени и откъм празничната зала не последва сигнал за катастрофа, Струмозус най-сетне се отпусна на едно столче, с чаша вино до лакътя. Не се усмихна, но все пак остави дървената лъжица. Кирос го изгледа с крайчеца на окото си и въздъхна облекчено. Всички знаеха какво означава оставената лъжица.

— Мисля — заговори на цялата стая майстор готвачът, — че направихме достатъчно, за да е благ и весел този сватбен ден, а идващата нощ — да бъде както иска. — Цитираше някой поет. Често го правеше. Срещна погледа на Кирос и добави тихо: — Слуховете за Лизип бълбукат като кипнало мляко. Докато императорът не отмени изгнанието му, няма го тук.

Което значеше, че е разбрал, че Кирос ги е чул. Нищо не му убягваше. Майсторът огледа препълнената кухня и рече високо:

— Добре се потрудихте следобеда, всички. Танцьорката оттатък ще е доволна.

 

 

„Казва да ти кажа, че ако не дойдеш веднага да я спасиш, ще запищи на собственото си празненство и ще вини тебе. Разбираш — добави птицата безмълвно, — че не обичам да ме принуждават да ти говоря така. Неестествено е“.

Сякаш изобщо можеше да има нещо „естествено“ в тези мълчаливи реплики, изникващи ненадейно в ума му, помисли си Криспин, докато се мъчеше да следи разговора наоколо.

Чуваше птицата на Шайрин толкова ясно, колкото беше чувал навремето Линон — стига с танцьорката да бяха достатъчно близо един до друг. От разстояние вътрешният глас на Данис глъхнеше и изчезваше. Самият той не можеше да изпрати никакви мисли до птицата или до Шайрин. Всъщност Данис беше права. Наистина беше неестествено.

Повечето гости се бяха върнали в приемната на Шайрин. Родийската традиция да остават в залата за пиршество — или изтегнати на дивани, по стария обичай — вече не се поддържаше на изток. След последното блюдо и последните изпити чаши подсладено с мед вино сарантийците обикновено ставаха на крака, доста нестабилни понякога.

Криспин зарея поглед през стаята и не можа да потисне усмивката си. Вдигна ръка да прикрие устата си. Шайрин, с птицата на шията си, беше притисната до стената — между изящна ракла от дърво и бронз и голяма декоративна урна — от първия секретар на върховния стратег. Пертений ръкомахаше, обзет от ораторско вдъхновение, без да забелязва опитите й да се измъкне и да се върне при гостите си.

Жена отвсякъде, обиграна, реши Криспин развеселен. Сама можеше да се справи с ухажорите си, желани или не. Той отново насочи вниманието си към разговора, който следеше. Скорций и мускулестият колесничар на Зелените, Кресценс, обсъждаха подходящото разположение на конете в квадрига. Карулус беше оставил младоженката си и попиваше всяка сричка, както и мнозина други. Състезателният сезон скоро щеше да започне; беседата им видимо изостряше апетитите. Сарантийците най-много почитаха святите хора и колесничарите. Криспин беше чувал това още преди да започне пътуването си. И се оказа вярно. Поне що се отнася до колесничарите.

Кася беше в компанията на две-три от по-младите Зелени танцьорки, Варгос се навърташе покрай тях, готов всеки момент да й се притече на помощ. Момичетата сигурно я тормозеха със задевки около предстоящата нощ — това беше част от брачния обичай. Но хапливите закачки щяха да са ужасно неподходящи точно за тази младоженка; Криспин си помисли, че може би ще е редно да се приближи и да й поднесе подходящите поздравления.

„Сега пък казва да кажа, че ще ти предложи удоволствия, каквито не можеш и да си представиш, само ако дойдеш насам — проговори изведнъж птицата в главата му. И добави: — Много мразя, когато го прави това“.

Криспин се изсмя на глас, с което привлече любопитните погледи на следящите спора около него. Обърна го на кашлица и отново погледна към Шайрин. Устата й се беше стегнала в скована усмивка. Погледът, с който срещна очите му над мършавия болнав писар, беше убийствен: и намек нямаше в него за обещавани наслади, нито плътски, нито душевни. Криспин едва сега осъзна, че Пертений вероятно е много пиян. Това също го развесели. Секретарят на Леонт обикновено беше най-сдържаният човек.

Все пак Шайрин можеше да се оправи сама, реши той. Всичко това всъщност беше много забавно. Махна с ръка и се усмихна ведро на танцьорката, после отново се направи, че слуша разговора между колесничарите.

Двамата с дъщерята на Зотик бяха постигнали разбирателство, основано на способността му да чува птицата, както и на историята, която й бе разказал за Линон. Беше го попитала в онзи мразовит есенен следобед — вече му се струваше толкова отдавна — дали онова, което той бе направил с птицата си, означава, че и тя би трябвало да постъпи по същия начин с Данис. Не бе успял да й отговори. Последвало бе мълчание, разбираемо за Криспин, а после птицата промълви в ума му: „Ако ми омръзне това, ще ти кажа. Обещавам. Ако това се случи, върни ме“.

Криспин потръпна при мисълта за поляната, където пленената душа на Линон бе спасила живота им в призрачната мъгла на полусвета. Връщането на една от птиците на алхимика в Елшовия лес не беше проста работа, но не й каза за това, нито тогава, нито после.

Не й го каза и когато от Марциниан дойде писмо за Шайрин и тя го повика от Храма да го прочете. Изглежда, Зотик бе оставил указания на стария си приятел: ако не се върне у дома досред зимата след неочакваното си пътуване в късната есен или не изпрати вест, Марциниан да постъпи все едно че е мъртъв, и да раздели имуществото на алхимика според наставленията му. Слугите бяха обезпечени; имаше няколко лични завещания; някои назовани вещи и документи бяха изгорени.

Домът край Варена и всичко неунищожено в него трябваше да се остави на дъщеря му Шайрин, която да го използва или да се разпореди с него както намери за добре.

— Защо го е направил това? Какво в името на Джад да правя сега с една къща в Батиара? — възкликна момичето в дневната, птицата лежеше на раклата до огъня.

Беше объркана и разстроена. Никога не беше виждала баща си. Нито беше единственото му дете.

— Продай я — каза й Криспин. — Марциниан ще ти го уреди. Той е най-честният човек на този свят.

— Но защо я е оставил на мен?

Криспин сви рамене.

— Изобщо не го познавах, момиче.

— Защо мислят, че е умрял? Къде е заминал?

А на това той смяташе, че има отговор. Не беше трудно за разгадаване. Което не го правеше по-лесно за преглъщане. Марциниан бе написал, че Зотик е предприел много внезапно пътуване късно есента към Саврадия. Преди това Криспин бе писал на алхимика за Линон, намекнал му бе потайно за случило се на поляната сред леса.

Зотик сигурно бе разбрал последствията. Вероятно много по-добре от него. Всъщност Криспин беше съвсем сигурен къде е заминал бащата на Шайрин.

И почти сигурен какво се е случило, когато е стигнал там.

Но не го каза на момичето. Отнесе със себе си тежките мисли в зимния студ и лапавица и много пи в Спината, а след това в някаква по-тиха таверна. Назначената му охрана го следваше, за да опази от беда толкова скъпия на императора майстор на мозайка. Светска беда. Съществуваха и други. Виното не донесе каквото му трябваше. Явно беше обречен споменът за зубира, властното тъмно присъствие в живота му, да не го остави никога.

Самата Шайрин се оказа уравновесена душа. Той започна да мисли така за нея в разгара на зимата. Весел смях, движения, бързи като на колибри, също толкова бърз ум и общителност, каквато човек не би очаквал у една толкова прочута жена. Не можеше дори да излезе из града, без наетата й охрана да я пази от безбройните й обожатели.

Изглежда — не беше го знаел до този ден — танцьорката бе успяла да се сближи с Гизел, младата кралица на антите. Представа нямаше кога е започнало приятелството им. Не му бяха му казали. Жените, които познаваше тук, бяха… сложни.

Малко по-рано този следобед в един миг болезнено осъзна, че тук, в тази къща, има четири жени, които в последно време го бяха заплели в отношения на границата на интимността: кралица, танцьорка, омъжена благородничка… и тази, която бе спасил от робство, днешната младоженка.

Само Кася бе пробудила у него нещо, което знаеше, че е нежност, помисли Криспин — в една ветровита тъмна и обладана от сънища нощ в Саврадия. Стана му неловко от спомена. Затвореше ли очи, все още можеше да чуе тропащия от вятъра дървен капак на прозореца, все още виждаше Иландра в съня си, зубира между двамата, и как изчезна след това. Събуди се и извика, а Кася стоеше до леглото му в тъмната стая и му говореше.

Погледна я — току-що омъжила се за най-близкия му приятел; бързо извърна очи, щом видя, че и тя го поглежда.

А това, от своя страна, събуди пресния спомен за друга размяна на погледи този следобед.

Докато Леонт Златния говореше на Карулус и множеството сватбени гости поглъщаше думите му като свята проповед, Криспин не успя да се сдържи да не погледне към друга една отскорошна младоженка.

„Наградата му“, беше се самоназовала Стилиана предната есен, в полуздрача на стаята на Криспин в един хан. Сега, докато слушаше словата на Леонт, Криспин си спомни прямите думи на стратега в Атенинския палат в нощта на първата му поява там и разбра нещо. Леонт говореше на придворните с простоватата откровеност на войник, а на войниците и гражданите — с изяществото на придворен. И това действаше, действаше много добре.

И докато тази безукорна сплав от чар и благочестива искреност пленяваше това пъстро множество като крепост под обсада, Криспин откри, че Стилиана Далейна също го гледа, сякаш искаше да го побере в погледа си.

После вдигна рамене, леко и изящно, сякаш му казваше, без да са нужни думи, „Ето, виждаш ли? Живея с това съвършенство, като украса“. А Криспин успя да издържи на тези сини очи само за миг и се обърна.

Гизел, кралицата му, не се задържа достатъчно дори за да забележи присъствието му, камо ли да поднови играта на интимност между двамата. Беше я посетил два пъти през зимата — по нейна повеля — в малкия палат, който й бяха дали близо до сухоземните стени, и, и двата пъти поведението на кралицата беше отчуждено, делово. Не бяха споделили никакви мисли или предположения за възможно нашествие в страната им. Тя все още не се беше виждала насаме с императора. Глождеше я, че живее тук сама и с толкова малко неща от дома, без нищо да може да предприеме.

Криспин безуспешно се беше опитвал да си представи как ще изглежда една среща между императрица Аликсана и младата кралица, която го бе изпратила тук с тайно послание преди половин година.

Сега, когато светът бе на ръба на ведрата пролет, в приемната на Шайрин мислите му отново се върнаха на младоженката. Спомняше си как за първи път я беше зърнал в коридора в хана на Моракс. „Те ще ме убият утре. Ще ме отведеш ли?“

Все още изпитваше отговорност за нея: бремето, съпътстващо това, че спасяваш някого, удължаваш и напълно променяш живота му. Тя често се вглеждаше в него, докато деляха един дом с Варгос и слугите, назначени му от евнусите на канцелара, и в очите й се таяха въпроси, които дълбоко го безпокояха. А после Карулус го бе намерил да пие в Спината и бе обявил, че ще се жени за нея.

Заявление, което ги бе довело всички тук сега, а празненството отиваше към своя край, когато мръсните песни по древен обичай щяха да съпроводят младоженците до балдахина на брачното ложе, обсипано с шафран за повече страст.

Той отново погледна през рамо към Шайрин при отсрещната стена. Видя, че още някой се е присъединил към Пертений, и се ухили. Поредният заслепен от чара й ухажор вероятно. В града бяха легион. Цял легион можеше да се попълни от онези, които копнееха за танцьорката на Зелените с болезнен копнеж, който раждаше бездарни стихове, водеше музиканти пред стряхата й посред нощ, предизвикваше улични битки, заръчваше любовни таблични, купувани от хейроманти и хвърляни през стената в градината й. Тя беше показвала някои от тях на Криспин: „О, духове на наскоро умрели, бродници, елате ми на помощ! Пратете безсънен, разкъсващ душата копнеж в леглото на Шайрин, танцьорка на Зелените, тъй че всичките й мисли в тъмното да са изпълнени с копнеж по мен. Нека излезне от своите порти в сивия час преди разсъмване и да тръгне дръзко, без свян и със страст към моя дом…“

Човек можеше да се уплаши и притесни, като чете такива неща.

Криспин никога не я беше докосвал, нито тя бе предприемала опити, които да прехвърлят границата на закачливата близост. Всъщност той можеше да каже защо: не бяха обвързани с никого и с никого другиго не споделяха своята тайна за полусвета. Но все пак имаше нещо, което му пречеше да погледне на дъщерята на Зотик в определена светлина.

Можеше да е птицата, споменът за нейния баща, мрачната тайна между тях. Или пък мисълта колко отегчена може да е от преследващите я мъже: тълпите от кандидат-любовници на улицата, каменните таблички в градината й, зовящи знайни и незнайни езически сили, само за да легнат с нея.

Не че му беше лесно да не прихне от смях, длъжен беше да си признае, докато я гледаше затисната в ъгъла от ухажори в собствения си дом. Още един се бе присъединил към предишните двама. Зачуди се дали няма да започне бой.

„Тя казва, че ще те убие веднага щом убие тези двама търговци и жалкия писар — каза птицата. — Казва ми да писна в главата ти, когато кажа това“.

— Скъпи ми, скъпи родиецо! — изрече в този момент нечий гладък плътен глас до него. — Разбирам, че сте се намесили днес, за да спасите този наш гост в града от беда. Много, много добре от ваша страна.

Криспин се обърна, видя презида на сената, жена му и басанида. Плавт Боносус беше добре известен, както с личните си слабости, така и с публичното си достойнство. Сенатът бе чисто символично тяло в управлението, но за Боносус се говореше, че води делата си със стил и чувство за ред, и го знаеха като дискретен човек. Чаровната му втора жена беше непогрешимо благопристойна, още млада, но скромна и излъчваща достолепие, неприсъщо за възрастта й. За един кратък миг Криспин се запита какво ли прави тя — ако изобщо правеше нещо, — за да се утеши, докато мъжът й е навън нощем с момчета. Не можеше да си я представи отдаваща се на страсти. Ето, тя се усмихна вежливо на двамата колесничари и, и двамата се поклониха, на нея и на сенатора. Леко разсеян, миг след това Скорций продължи нишката на разсъжденията си.

Пардос се отдели от мъжете около прочутите колесничари и се приближи. За половин година с него бяха настъпили промени, но тях щеше да обсъди, щом останеха насаме с бившия му чирак. Знаеше обаче, че чувството му, когато видя, че качващия се по скелето е Пардос, бе неподправена радост.

Рядкост беше да се изпита или намери нещо неподправено тук, сред сложния лабиринт от интриги в града на Валерий. И това бе една от причините все още да се опитва да живее горе на своите скелета, сред златото и цветното стъкло, и образа на света, който предстоеше да сътвори. Хубаво желание, но вече познаваше достатъчно добре и Града, и себе си, за да разбира, че това няма да стане. Сарантион не беше място, където човек можеше да намери убежище, та дори в преследване на визия. Светът тук завладяваше човек, задържаше го в своя водовъртеж. Както сега.

Той кимна почтително на Боносус и жена му и промълви:

— Разбирам, че може би имате лична причина да желаете да оправите нещата с този лекар. С удоволствие ще оставя проблема във вашите ръце, стига нашият източен приятел — и се поклони вежливо на доктора — да желае да стане така.

Басанидът, преждевременно побелял и доста скован и официален в обноските си, сведе глава.

— Аз съм удовлетворен. — Сарантийският му наистина бе много добър. — Сенаторът бе така щедър да ми предложи жилище, докато правя проучванията си тук. Ще оставя на него и на по-вещите от мен в правосъдието на Сарантион да решат как да се постъпи с онези, които убиха слугата ми.

Криспин се постара да запази невинна физиономия и кимна. Басанида явно го подкупваха и жилището беше първото, което щеше да получи. Момчето щеше да изтърпи някакво наказание, наложено от бащата, а нещастния мъртъв слуга набързо щяха да го погребат извън градските стени.

И тази нощ на гроба му щяха да се хвърлят таблички с проклятия. Скоро започваше сезонът на надпреварите в Хиподрума: хейромантите и други самозвани трафиканти на магическа сила от полусвета редяха вече клетвени заклинания срещу коне и състезатели — и защити срещу същите. На някой шарлатан можеше да платят да предизвика счупване на крак на кон фаворит, а ден след това други да му платят за защита на същото животно. За гроба на убит езичник басанид сигурно щяха да твърдят, че дори таи повече магическа сила от обикновените.

— Правосъдието ще възтържествува — заяви убедено Боносус.

— Разчитам на това — отвърна басанидът и погледна Пардос. — Ще се видим ли отново с вас? Задължен съм ви и бих искал да се отплатя за куража ви. — Скован човек, но достатъчно учтив, знаеше какво да каже.

— Отплата не е нужна. Но името ми е Пардос — отвърна младежът. — Много лесно ще ме намерите в Храма. Стига Криспин да не ме убие заради някоя тесера, поставена не на място.

— Гледай да не ги редиш под лош ъгъл — каза Криспин.

Сенаторът кривна устни в усмивка.

— Аз съм Рустем от Керакек — каза басанидът. — Тук съм, за да се срещна със западните си колеги, да споделя каквото знам и да науча каквото мога, за по-доброто лечение на пациентите ми. — Поколеба се и за първи път си позволи да се усмихне. — Пътувал съм на изток. Стори ми се, че е време да пообиколя и на запад.

— Той ще живее в една от къщите ми — обясни Плавт Боносус. — С двата кръгли прозореца, на улица Харделос. За нас ще е чест, разбира се.

Криспин изведнъж се смрази. Вятър сякаш лъхна в душата му, леден влажен въздух от полусвета, докоснал тленното сърце.

— Рустем, улица Харделос — повтори глупаво.

— Знаете ли я? — усмихна се сенаторът.

— Ами… чувал съм я. — Криспин преглътна.

„Шайрин, няма да го кажа това — чу в ума си, докато се мъчеше да надмогне внезапния си страх. Последва кратко мълчание. — Не е възможно да очакваш от мен да…“

— Къщата е приятна — говореше сенаторът. — Малка е за семейство, но е близо до стените, беше удобно, докато пътувах повече.

Криспин кимна разсеяно. И чу в главата си: „Казва да ти кажа, че иска точно сега да си представиш ръцете й, докато стоиш пред този развратен педал и прекалено моралната му жена. Представи си как пръстите й леко повдигат туниката ти отзад и нагоре, после се плъзгат обратно надолу по кожата ти, под долните дрехи. Представи си ги сега, лекичко докосват голата ти плът, възбуждат те. Казва да ти кажа, че… Шайрин! Не!“

Криспин се закашля. Усети, че се изчервява. Уж прекалено моралната жена на сенатора го изгледа с умерен интерес.

Сенаторът, с неизчерпаемия си опит в безсмислено дърдорене, продължаваше:

— Всъщност е много близо до палата Евстабий — същия, който Сараний е построил до стените. Знаете, че е обичал лова, дразнела го е дългата езда през града от Имперския прецинкт в хубавите летни утрини.

„Иска да си мислиш как те докосва точно сега, точно там, където стоиш с тях, пръстите й те галят по най-интимните места, надолу и още надолу, а жената пред тебе гледа всичко това, не може да извърне глава, устните й се разтварят, очите й се разширяват…“

— Ъъ, да! — изломоти Криспин. — Обичал е да ловува! Да!

Пардос го изгледа тъпо.

„Тя… казва, че сега можеш да усетиш на гърба си зрънцата на гърдите й. Твърди: доказателство колко е възбудена. И че по-надолу… по-надолу тя се е… Шайрин, най-категорично няма да го кажа това!“

— Тъй че Сараний често е прекарвал нощта там — продължаваше Плавт Боносус. — Водел приятели, момичета също, докато е бил по-млад, а по изгрев-слънце излизали извън стените с лъкове и копия.

„Казва, че сега пръстите й докосват твоя… твоя, ъъъ… знаеш де… под… а, гали те и… ъъ, хлъзга? Казва, че младата жена на сенатора е зяпнала с отворена уста твоя твърд набъбнал… не!“

Птичият глас преля в безмълвен писък и секна. Криспин се мъчеше да събере последните остатъци хладнокръвие и се молеше отчаяно дано никой да не е погледнал към слабините му. Шайрин! Проклетата от Джад Шайрин!

— Добре ли сте? — попита басанидът. Държеше се съвсем различно — внимателен, загрижен. Лекар. Скоро щеше да погледне надолу, помисли си отчаяно Криспин. Жената на сенатора продължаваше да го гледа втренчено. За щастие поне не беше зяпнала.

— Малко ми стана… ъ, горещо, да, нищо сериозно… сигурен съм, надявам се, ще се видим отново — заговори припряно Криспин и набързо се поклони. — Сега ще ме извините, ъъ, има един… проблем по сватбата тука… Трябва да го… обсъдя с…

— Какъв проблем? — обади се проклетият Карулус и загърби групата при Скорций.

Криспин дори не си направи труд да отговаря. Вече крачеше през стаята към дребната женичка, която още стоеше до отсрещната стена, почти скрита от трима мъже.

„Казва да ти кажа, че вече ти е вечно задължена — каза птицата, щом се приближи. — Че си герой, като онези от старо време, и че туниката ти долу май е поиздута“.

Този път той долови насмешката дори в тона на Данис: в чудатия глас, който алхимикът Зотик беше дал на всички свои пленени души, и на това свенливо момиче, убито — като всички останали — преди много време, в някоя есенна утрин, на една горска поляна в Саврадия.

Смееше му се.

Самият той можеше да се разсмее, можеше дори да се примири с неловкото положение, в което се бе озовал. Но нещо току-що се беше случило и не знаеше как да се оправи с него. По-енергично, отколкото се канеше, Криспин се провря с рамо между Пертений и шкембестия търговец — почти сигурно някой от благодетелите на Зелените — вляво от него. Те го изгледаха ядосано.

— Простете, приятели. Извинете ме. Шайрин, имаме малък проблем, ще дойдеш ли? — Хвана танцьорката за лакътя, не особено нежно, и я изведе от полукръга от мъже, които я бяха притиснали до стената.

— Проблем ли? — мило възкликна Шайрин. — О, боже! Какъв?

Докато пресичаха стаята, Криспин видя, че хората го гледат. Искрено се надяваше туниката му вече да е в по-приличен вид. Шайрин се заусмихва непринудено на гостите си.

По липса на по-добра идея и с пълното съзнание, че мисли объркано, Криспин я издърпа през отворените врати към трапезарията, където се бяха задържали десетина души, и след това — към кухнята.

Спряха се на самия праг: две облечени в бяло фигури сред кухненския безпорядък и суматоха след свършилото пиршество, с оцапаните и уморени готвачи и слуги вътре. Щом ги видяха, всички млъкнаха.

— Поздравления! — каза ведро Шайрин, а Криспин усети, че е останал без думи.

— И на вас двамата — отвърна нисичкият пълен мъж със закръгленото лице, когато Криспин за първи път бе срещнал в една доста по-голяма кухня от тази, веднъж призори. Хора бяха загинали в онази нощ. Опит за покушение над живота му. Помнеше Струмозус, стиснал ножа за кълцане с дебелата дръжка, готов да го употреби срещу всеки, дръзнал да нахлуе във владението му.

Сега майстор готвачът се усмихна, стана от столчето и се приближи към тях.

— Е, удовлетворихме ли ви, уважаема?

— Знаете, че да — отвърна Шайрин. — Какво бих могла да ви предложа, за да дойдете да живеете с мен? — И също се усмихна.

Струмозус се намръщи.

— Хм. Всъщност аз се канех да ви направя подобно предложение.

Тя повдигна вежди.

— Много е претъпкано тук — каза готвачът и махна към купищата кухненски съдове, плата и хората из стаята. Домакинята и гостът го последваха до по-малка стая, склад за прибори и храна. Там имаше друга врата, извеждаща към вътрешния двор. Твърде студено беше, за да излязат. Слънцето вече се снишаваше на запад, мръкваше.

Струмозус тръшна вратата за кухнята. Изведнъж стана тихо. Криспин опря гръб на стената. Затвори за миг очи, отново ги отвори. Съжали, че не се бе сетил да си вземе чаша вино. Две имена отекваха в главата му.

Шайрин се усмихна престорено на дребничкия готвач.

— Какво ли ще си кажат хората за нас? Да не би да ми правите предложение, докато аз се опитвам да ви спечеля, мили господине?

— За кауза — отвърна сериозно готвачът. — Какво би трябвало да ви предложат Сините, за да станете тяхната Първа танцьорка?

— Аа. — Усмивката на Шайрин се стопи. Погледна Криспин, после отново готвача. Поклати глава.

— Не може да стане.

— На никаква цена? Асторгус е щедър.

— Разбирам. Надявам се, че ви плаща колкото заслужавате.

Готвачът се поколеба за миг, след което откровено назова сумата.

— Вярвам, че това, което ви предлагат Зелените, не е по-малко.

Шайрин наведе очи към пода и Криспин разбра, че е смутена. Без да срещне погледа на готвача, тя промълви само:

— Да, не е.

Намекът беше ясен, макар и неизречен. Струмозус се изчерви.

— Ами… Е, логично е. Една Първа танцьорка е по-… прочута от всеки готвач. По е видима. Различно ниво на слава.

— Но не и по-талантлива — каза Шайрин и вдигна очи. Докосна дребния мъж по ръката. — За мен въпросът не е в плащането. Има… нещо друго. — Замълча, прехапа устна и продължи: — Императрицата, когато ми прати своя парфюм, даде ясно да се разбере, че мога да го нося само докато съм Зелена. Беше точно след като Скорций ни напусна.

Последва мълчание.

— Разбирам — промълви Струмозус. — Равновесие между фракциите. Тя… Те са много умни, нали?

Криспин си помисли да каже нещо, но премълча. „Много умни“ не беше точната фраза обаче. Не се доближаваше изобщо до същината на нещата. Сигурен беше, че е било ход в стила на самата Аликсана. Императорът хранеше неприязън към проблемите с партиите — всички го знаеха. Скорций му беше казал, че това едва не му струвало трона по време на бунтовете. Но императрицата, прочута танцьорка на Сините в младостта си, щеше да се интересува от такива неща повече от всеки друг в Имперския прецинкт. И щом Сините бяха могли да заграбят най-изтъкнатия колесничар на деня, то Зелените трябваше да запазят най-прославената си танцьорка. Парфюмът — никоя друга дама в империята нямаше правото да го носи — и свързаното с него условие бяха нейното средство да се погрижи Шайрин да разбере това.

— Жалко — каза замислено дребният готвач. — Но предполагам, че е разумно. Ако човек погледне на всички ни отвисоко.

Виж, това беше съвсем вярно, помисли си Криспин.

Струмозус смени темата.

— Имаше ли някакъв повод да дойдете в кухнята?

— Да ви поздравим, разбира се — бързо отвърна Шайрин.

Готвачът запремества очи от нея към него и обратно. На Криспин все още му беше трудно да събере мислите си. Струмозус се подсмихна.

— Ще ви оставя за малко сами. Впрочем, ако наистина си търсите готвач, момчето, което приготви супата днес, още малко и ще е готов да работи сам. Казва се Кирос. С болния крак. Млад е, но е обещаващ момък, и е умен.

— Ще го запомня — отвърна с усмивка Шайрин.

Струмозус се върна в кухнята, като затвори вратата след себе си.

Шайрин се обърна към Крисп.

— Благодаря ти. Кучи син такъв.

— Нали си отмъсти — въздъхна той. — Половината гости тука ще си ме представят като някое езическо божество на плодородието, щръкнал като кол.

Тя се изсмя.

— Няма да ти навреди. Твърде много хора се боят от теб.

— Не и ти — отвърна й вяло.

Тя го погледна. Изражението й се промени.

— Какво е станало? Не изглеждаш добре. Аз наистина ли…

Крисп поклати глава.

— Не ти. Баща ти всъщност. — Пое си дъх.

— Баща ми е мъртъв — каза Шайрин.

— Зная. Но преди половин година той ми даде две имена, които според него може да ми помогнат в Сарантион. Едното беше твоето.

Тя го гледаше съсредоточено.

— И?

— Другото беше на лекар, с къщата и улицата, на която бих могъл да го намеря.

— Докторите са полезни.

Крисп отново си пое дъх.

— Шайрин… човекът, който той ми назова, току-що е пристигнал в Сарантион, тази сутрин, и му беше предложено да отседне на споменатата улица едва този следобед, преди малко, тук, в дома ти.

— О…

Настъпи тишина. И в нея и двамата чуха гласа на Данис:

„Но защо толкова трябва да ви безпокои това? Вече би трябвало да сте разбрали, че той можеше да прави такива неща“.

Вярно беше, разбира се. Знаеха го. Самата Данис беше доказателство за това. Чуваха вътрешния глас на сътворена от ръцете на алхимика птица, която бе душата на убита жена. Какво по-голямо доказателство за чародейна сила бе нужно? Но знаенето и разбирането бяха различни неща по тези граници на полусвета, а Криспин, беше съвсем сигурен, че помни как Зотик отрече, че е способен да предсказва бъдещето, когато го бе попитал. Излъгал ли беше? Възможно. Защо да е длъжен да казва истината на един ядосан майстор на мозайки, когото едва познава?

Но пък защо тогава беше дал на същия непознат птицата, която беше измайсторил първа, най-скъпата от всички на сърцето му?

Мъртвите не те оставят, помисли Криспин.

Погледна Шайрин и птицата на шията й. Неволно си спомни за жена си и осъзна, че от много време не е помислял за Иландра, никога досега не беше се случвало. Изпита неловка тъга. Главата му бе замаяна от многото вино.

— По-добре да се връщаме — каза Шайрин. — Сигурно е време за брачната процесия.

Криспин кимна.

— Добре.

Тя го докосна по ръката и отвори вратата. Минаха през кухнята и се вляха отново в празничното множество.

След малко Криспин се озова на тъмната улица, обкръжен от запалени факли, музиканти и мръсни песни, подети от войници, артисти и обичайното гъмжило зяпачи, присъединили се към шумното шествие, щом поведоха Карулус и Кася към новия им дом. Хората около него дрънчаха и хлопаха по какво ли не, пееха и викаха. Ехтеше смях. Шумът беше за добро, разбира се: плашеше и гонеше всякакви зли духове, които могат да осквернят брачното ложе. Криспин се опита да се включи в общата веселба, но не успя. Май никой не забеляза — нощта падаше и всички бяха достатъчно шумни. Той се зачуди какво ли изпитва Кася.

Целуна младоженците на входа на къщата им. Карулус беше избрал хубав квартал. Приятелят му, вече офицер с наистина висок ранг, го придърпа към себе си и Криспин го прегърна здраво. Осъзна, че и двамата не са много трезви. Когато се наведе да целуне Кася, усети в нея нещо ново и едва доловимо, а миг след това стъписан осъзна какво е — ухание: онова, което уж можеха да носят само една императрица и една танцьорка.

Кася отгада изражението му в тъмното. Стояха много близо един до друг.

— Каза, че е последен дар — прошепна му свенливо.

Можеше да го разбере. Такава си беше Шайрин. Тази нощ Кася щеше да е царствена особа. Изведнъж го обля вълна на обич към момичето.

— Джад да те обича и твоите богове да те пазят — прошепна й топло. — Не беше спасена за горест от леса.

Нямаше как да знае дали е вярно, но му се искаше да е така. Тя прехапа устна, вдигна очи към него, но не отвърна нищо, само кимна. Криспин се отдръпна. Пардос и Варгос стояха наблизо. Вече застудяваше.

Спря до Шайрин и повдигна вежда.

— Рискован дар.

Тя разбра за какво й намеква.

— Не и за една нощ — отвърна тихо. — В брачната стая. Нека бъде императрица. А той да я прегръща.

„Като тези, които прегръщат теб ли?“ — внезапно си помисли той, но го премълча. Но може би се бе изписало на лицето му, защото Шайрин рязко се обърна и се отдалечи. Криспин отиде при Пардос. Младоженците се бяха изправили на прага и слушаха шегите и веселите викове.

— Да тръгваме.

„Почакай!“ — каза птицата.

Той се обърна. Шайрин, загърната в наметало и с дръпната над главата качулка, пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. И каза умолително и достатъчно високо, за да се чуе:

— Моля те за една услуга. Ще придружиш ли един мой скъп приятел до дома му? Той не е съвсем… на себе си, а няма да е честно да лишаваме войниците от празненството точно сега, нали?

Криспин погледна над нея. Пертений от Евбулус. Едва се държеше на крака, хилеше се широко, нещо съвсем неприсъщо за него; и очите му се бяха оцъклили като лъскавата икона на някой светец.

„Тя казва да не се възползваш сексуално от горкия човек в това окаяно състояние“. Дори на проклетата птица май отново й беше станало смешно. Криспин стисна зъби и замълча. Карудус и Кася се прибраха, изпратени от похотливите подвиквания на музикантите и войниците.

— Не, не, не и не! — Секретарят залитна и продължи припряно: — Скъпа! Аз съм добре, н-напълно добре! Всъщност аз… ш′те ви п-ридружа с-сам до вкъщи! З-за мен е чест! В-висока чест, д-да…

Варгос, най-близо до него, успя да го задържи, преди да се е срутил върху Шайрин, с което пак доказа безукорната си форма.

Крисп въздъхна. Пертений имаше нужда от придружител, уви, а Шайрин беше права за войниците, които до един бяха порядъчно пияни също като секретаря и шумно прогласяха намерението си да продължат веселбата в чест на най-новия хилиарх в сарантийската армия.

Отпрати Варгос и Пардос към дома си и тръгна — по необходимост бавно — със секретаря към покоите на Пертений до градската резиденция на стратега. Не му се наложи да разпитва за посоките: освен че разполагаше с цяло крило на един от палатите в Имперския прецинкт, Леонт притежаваше и най-голямата къща в Сарантион. Между другото съвсем не беше близо до дома на Криспин и повечето път беше нагоре по хълма; Шайрин го знаеше, естествено. Хрумна му, че тя всъщност го беше надвила в днешните им малки стълкновения. Може би трябваше да е по-ядосан, отколкото се чувстваше. Но все още беше трогнат от жеста й с благовонието.

Погледна през рамо и се увери, че на танцьорката на Зелените няма да й липсват придружители в краткия път до дома й.

Студено беше. Не се беше сетил да си вземе наметало, разбира се, в припряното тичане да се преоблече и стигне навреме за церемонията.

— Проклет Джад! — изруга тихо.

Пертений се изкиска, залитна и за малко да падне.

— Проклет! — съгласи се секретарят и се изкикоти отново, изненадан от самия себе си. Криспин изсумтя. Сдържаните мъже ставаха много забавни, като се напият.

Хвана секретаря за лакътя и продължиха да се тътрят напред — като братовчеди, като родни братя. На моменти с крайчеца на окото си Крисп зърваше пробягващи по улиците и чезнещи бързо огнени езици. Човек винаги можеше да ги види нощем в Сарантион. Никой не го обсъждаше, след като поживееше малко в Града.

Малко по-късно, след като минаха зад Храма и завиха нагоре по широката улица, която щеше да ги отведе до жилището на секретаря, видяха напред великолепна носилка с дръпнати завески. И двамата знаеха кой, почти със сигурност, е вътре.

И двамата си замълчаха, макар че Пертений изведнъж вдиша дълбоко студения нощен въздух, изправи рамене и направи сам няколко попресилено уверени крачки, преди отново да залитне и да приеме подкрепящата ръка на Криспин. Подминаха един страж на Градската префектура и му кимнаха важно: двама подпийнали мъже, твърде късно навън по небезопасните улици, но добре облечени, подобаващо за този квартал. Видяха напред как носилката свърна в огрян от факли двор, слуги разтвориха двукрилите порти и бързо ги затвориха.

Сърпът на синята луна вече се бе извисил над къщите. Смътно бяла огнена резка сякаш пробяга по малка пресечка, вля се в по-широката улица и изчезна.

— Трябва да влезеш! — заговори Пертений от Евбулус, щом подминаха масивната каменна къща със залостената порта, където беше влязла носилката, и стигнаха до вратата му. — Шанс да поговорим. Далече от уличната тълпа, войниците. Артисти. Необразована сган.

— О, не — възпротиви се Криспин с кисела усмивка. Имаше нещо дразнещо смешно у този човек, възприел подобен тон в сегашното си състояние. — И двамата се нуждаем от сън, приятелю. — Чувстваше вече замаята от виното, а и от други неща. Неспокойството, което носеше идващата пролет. Нощ. Сватба. Сянката на миналото. Не искаше да е точно с този човек сега. Не знаеше що за човек е.

— Трябва! — настоя секретарят. — Да поговоря с теб. Моята задача. Пиша за строителствата на императора, за Храма. Твоята работа. Въпроси! Защо бик? Онези жени? На купола? Защо толкова много от… от тебе, родиецо? — В един обезпокоителен миг погледът, втренчен в него на лунната светлина, беше много прям, дори можеше да се нарече трезвен.

Криспин примига. Нещо повече имаше тук, отколкото бе очаквал — от този мъж, от този час на нощта. След дълго колебание си каза „защо пък не“, тръгна със секретаря на Леонт към вратата и влезе, щом слугата им отвори. Пертений се препъна на прага и залитна, после го поведе тежко нагоре по стълбището. Криспин чу как се затвори входната врата.

Зад тях, из нощните улици на Града, пламъци блясваха и се стапяха като всяка друга нощ. Зрими или незрими, не от свещ или огниво, необясними и загадъчни като морето, окъпано в лунна светлина, като страстите на мъжете и жените между раждането и смъртта.