Серия
Сарантийска мозайка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of Emperors, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

3

По-рано същата сутрин, много рано всъщност, император Валерий Втори Сарантийски, племенник на император, син на селяк, производител на зърно от Тракезия, можеше да бъде видян да припява последните антифони на призовните молитви към слънцето в Имперския параклис на Траверситския палат, където бяха имперските покои.

 

 

Императорското богослужение е едно от първите в Града, започва по тъмно и завършва с изгрева на прероденото слънце, когато камбаните на параклисите и храмовете из Сарантион тъкмо започнат да кънтят. Императрицата не е с него в този час. Императрицата спи. Императрицата си има свой личен духовник, в покоите си, мъж, известен със своята леност през целия ден до часа на утринната молитва и със също толкова, макар и не така известно, снизходително отношение към ересите на Хеладик, смъртния (или полусмъртен, или божествен) син на Джад. Тези неща не се говорят в Имперския прецинкт, разбира се. Или най-малкото не се говорят открито.

Императорът между другото е педантичен в спазването на ритуалите на вярата. Дългият му ангажимент и с Висшия, и с Източния патриарх в усилието да се решат хилядите източници на схизма в доктрината за слънчевия бог е породен толкова от благочестивост, колкото и от интелектуален интерес. Валерий е човек на противоречия и загадки и не предприема нищо, за да изясни която и да било от тях за своя двор или поданици; смята тази загадъчност за свое предимство.

Забавлява го, че някои го наричат Императора на нощта и че според слуховете беседвал със запретени духове от полусвета в огрените от светилници стаи и осветени от лунни лъчи коридори на дворците. Забавлява го, защото е абсолютно невярно и защото е тук — като при всеки слънчев изгрев — буден преди повечето си поданици, и изпълнява ритуалите на осветената вяра. Той всъщност е Императорът на утрото, повече от всичко друго.

Спането го отегчава, плаши го малко напоследък, изпълва го с усещане — насън или на ръба на съня — за главоломното препускане на времето. В никакъв случай не е стар, но е в достатъчно напреднала възраст, за да чува коне и колесници в нощта: далечните предвестници за края на тленния срок. Иска му се да свърши много неща, преди да чуе — както казват, че чуват всички истински и святи императори — гласа на бога или на божия пратеник, изричащ: „Слез от престола, Богът на императорите вече те чака“.

Неговата императрица, знае той, предпочита да говори за делфини, разкъсващи морската повърхност, не за препускащи в мрака коне, но само на него, защото делфините — древните носители на душите в отвъдното — са запретен хеладикийски символ.

Неговата императрица спи. Ще стане след изгрев-слънце, ще вземе първото си ястие в леглото, ще приеме святия си съветник, а след това слугите за сутрешната баня и своя секретар и лениво ще се приготви за деня. Беше актриса в младостта си, танцьорка, казваше се Алиана, настроена към ритъма на късни нощи и късни пробуждания.

Късните нощи той споделя с нея, но е достатъчно благоразумен след толкова години заедно, за да не й се натрапва в този час. Все едно, него също го чака много работа.

Службата свършва. Той изрича последните ответи на молитвата на свещеника. Светлина се процежда през високите прозорци. Отвън е мразовито утро, ранен сивкав час. Напоследък Валерий не обича студа. Напуска параклиса с поклон към диска и олтара, махва леко с ръка на своя клирик. В коридора поема надолу по стълбите, крачи бързо, както обикновено. Секретарите му се завързват в друга посока, излизат навън, тръгват по пътеките през градините — студени и влажни, знае той — към Атенинския палат, където ще започне дневната работа. Само императорът и назначената му охрана от екскубитори могат да използват този тунел, построен между двата двореца — мярка за сигурност, въведена преди много време.

На интервали има факли, които се палят и поддържат от охраната. Тунелът се проветрява добре и е приятно затоплен дори зиме или, както сега, в разгара на пролетта. Забързан сезон, сезон за война. Валерий кимва на двамата стражи и сам минава през прага. Всъщност тази къса разходка го радва. Той е човек, в чийто живот няма никакво време за усамотение. Дори в спалните му покои винаги има някой секретар на нара и задрямал вестоносец до вратата в очакване за възможна диктовка или повикване, или заповед, която да бъде пренесена бежешком през мистериите и духовете на един тъмен град.

А много нощи той все още прекарва с Аликсана в сложния лабиринт от стаи на нейните покои. Утеха и интимност има там, а и нещо по-дълбоко и по-рядко от двете — но и тогава не е сам. Никога не е сам. Вглъбяване, тишина, усамотение — ограничени са до тази подземна разходка през тунела, вкаран в коридора от едните стражи, приет в края при Атенинския палат от друга двойка екскубитори.

Почуква на вратата откъм Атенинския палат. Чакат го няколко души, както винаги. Сред тях са престарелият канцелар Гесий; Леонт, златокосият стратег; Фаустин, протоофициарият; и квесторът на Имперската хазна Вертигус, от когото императорът не може да твърди, че е напълно доволен. Валерий кимва на всички и бързо започва да се изкачва по стъпалата, а те тръгват след него. Гесий вече се нуждае от помощ понякога, особено когато времето е влажно, но няма никакъв признак за подобен недъг в мисленето на канцелара и Валерий не би се доверил на никого другиго от свитата си дори наполовина, колкото на него.

Вертигус е човекът, комуто Валерий тази сутрин задава резки въпроси и когото притеснява, щом влизат в Залата за аудиенции. Той едва ли е глупак — ако беше, отдавна щеше да е освободен — но не може да се нарече и гениален, а почти всичко, което императорът желае да постигне в Града, в империята и извън нея, опира до финанси. В днешни времена компетентността за жалост не е достатъчна. Валерий плаща твърде много за строежи, още по-много на басанидите, а съвсем наскоро е отстъпил (според замисъла) на настоявания от няколко източника и е освободил последните недобори от миналогодишното заплащане за западната армия.

Парите никога не достигат, а последния път, когато са наложени мерки в опит да се попълни хазната в достатъчна степен, Сарантион е пламнал в метеж, който едва не му е струвал трона, живота и всички планове, които си е предначертал. Тридесет хиляди жертви, за да бъдат избегнати тези последствия. Валерий таи надеждата, че неговият безпрецедентен, почти завършен Велик храм на Святата Мъдрост на Джад ще послужи като изкупление пред бога за толкова смърт — и за някои други неща — в деня, когато му бъде потърсена сметката, както винаги става. Предвид това Храмът служи за не една цел в плановете му.

С повечето неща е така.

 

 

Беше трудно. Разбираше, че Карулус я обича и че смайващо много хора гледат на сватбата им като на повод за празник, сякаш сключването на брачен съюз между момиче от инициите и тракезийски войник е някакво значително събитие. Женеше се във великолепен патрициански параклис близо до къщата на Шайрин — президът на сената беше там сред официалните присъстващи. Пиршеството щеше да се проведе тук, в дома на Първата танцьорка на Зелените. А закръгленият гневлив мъж, за когото всички твърдяха, че е най-добрият готвач в цялата империя, приготвяше сватбения пир на Кася.

Трудно беше да го повярва. Общо взето всъщност не го вярваше, движеше се през събитията като в сън, все едно че очаква да се събуди в хана на Моракс, в мразовитата мъгла, с предстоящия Ден на мъртвите.

Кася, на която майка й бе гледала като на умната дъщеря, която няма да се омъжи, дъщерята, която бе продала на роботърговците, съзнаваше, че цялата тази екстравагантност трябва да има нещо общо с хората, които познаваха: Криспин и приятелите му Скорций, състезателят с колесници, и Шайрин, в чиято къща се беше преместила, след като обявиха годежа в началото на зимата. Карулус дори се беше срещал — вече два пъти — лично с върховния стратег и бе постигнал успех по недоборите с войнишките плащания. Носеше се слух, че дори Леонт може да се появи на сватбеното пиршество на трибуна. На нейното сватбено пиршество.

Другата причина за това прекалено внимание, беше преценила тя, трябваше да е свързана с обстоятелството, че въпреки прословутия си цинизъм (или може би заради него) сарантийците бяха почти неизменно импулсивни и чувствени по нрав, сякаш животът тук, в центъра на света, възвисяваше и придаваше значимост на всяко събитие. Идеята, че двамата с Карулус се женят по любов, че са се избрали взаимно по своя воля, съдържаше за околните нотка на екстравагантна привлекателност. Самата Шайрин, при цялото й лукавство и ирония, почти се разплакваше само от мисълта за това.

Подобни бракове обикновено нямаше.

И този не беше такъв, каквото и да си мислеха хората, макар Кася да беше единствената, която го знаеше. Надяваше се да е единствената.

Мъжът, когото желаеше — и обичаше, колкото и да се бореше с тази дума — бе този, който щеше да стои с тях днес в параклиса и да държи символична корона над главата на приятеля си. Тази истина не й допадаше, но не беше и от нещата, за които можеше да направи кой знае какво.

Шайрин щеше да стои зад Кася с друга корона, а елегантна тълпа облечени в бяло хора от театъра и двора и много по-грубовати на вид военни щяха да се усмихват и да мърморят одобрително, а след това всички щяха да дойдат тук, за да ядат и пият: риба и стриди, дивеч и вино от Кандария и Мегарион.

Но коя жена всъщност се жени чисто по любов? Що за свят ще е това, ако изобщо може да се случи? Дори за аристократите и царствените особи не бе достъпен този лукс, тъй че как можеше да сполети подобно щастие едно варварско момиче, преживяло робство в Саврадия цяла една горчива година? Споменът за робството се бе затаил в душата й завинаги.

Женеше се, защото един приличен мъж я бе пожелал и я беше помолил. Защото й поднесе обещанието за покрив и подкрепа и искрена доброта, присъща за нрава му, и защото ако бе отказала този съюз, що за живот я очакваше? Зависима от други до края на дните си? Слугиня на танцьорка, докато танцьорката сама не направи благоразумния си избор на съпруг? Да влезе в някой от ордените — Дъщерите на Джад, — които полагаха вечни клетви пред бог, в когото Кася всъщност не вярваше?

Как можеше да вярва, след като я бяха предлагали в жертвен дар на Лудан, след като бе видяла зубир, същество от стародавната вяра на племето й, в дълбините на Елшовия лес?

— Изглеждаш прелестно — каза Шайрин, като прекъсна разговора си с готвача, за да я погледне.

Кася се усмихна колебливо. Всъщност не го вярваше, но можеше и да е истина. Домът на Шайрин се поддържаше ефикасно от слугите й; Кася беше живяла с нея през зимата по-скоро като гостенка и приятелка, отколкото като нещо друго, и беше яла по-хубава храна, и спала в по-мека постеля от когато и да било през живота си. Шайрин беше остроумна, забавна, наблюдателна, винаги кроеше нещо, като напълно съзнаваше положението си в Сарантион: както последствията от известността, така и нейната преходност.

Кася я беше видяла как танцува. След онова първо посещение в театъра в началото на зимния сезон беше разбрала славата на другата жена. Докато гледаше купчините цветя, хвърляни на сцената след танца, докато слушаше възторжените оглушителни възгласи — както ритуалните от Зелената партия на самата Шайрин, така и спонтанните викове на онези, които просто бяха запленени от видяното — бе изпитала възхита към Шайрин, малко се уплаши от настъпилата промяна, когато танцьорката влезе в този свят, и още повече от онова, което се случи, щом тя пристъпи между факлите и музиката зазвуча.

Самата тя никога нямаше да може да се покаже по своя воля пред хора, както го правеше Шайрин на всяко свое представление, облечена в развети коприни, които не скриваха почти нищо от гъвкавото й тяло, докато правеше комични, почти срамни неща за удоволствие на простоватата публика в по-евтините и отдалечени места. Но и никога в живота си нямаше да може да наподоби движенията на танцьорката на Зелените, плавните подскоци и завъртания на Шайрин, или когато замираше с разперени като криле на морска птица ръце, а след това тъжно пристъпваше напред с боси стъпала, извити като ловен лък в по-старите, по-официални танци, които караха мъжете да заплачат. Същите коприни можеха да се вдигат като криле зад нея или да се сбират в шал, щом коленичеше скръбно, или в саван, когато „умираше“ и театърът затихваше като гробище в зимен мрак.

Шайрин се променяше, докато танцуваше, и променяше онези, които я гледаха.

После, у дома, пак се променяше. Вкъщи обичаше да говори за Криспин. Беше приела Кася за своя гостенка като услуга към родиеца. Познавал баща й, така каза. Но и нещо повече имаше тук. Явно беше, че той често е в ума на танцьорката въпреки всички мъже — млади или не толкова, мнозина от които семейни, от двора и от аристократични домове, и офицери, — които я посещаваха редовно. След тези визити Шайрин обичаше да говори на Кася, да й разкрива подробните си знания за общественото им положение, ранг и перспективи: тънко нюансираните й обществени връзки бяха част от деликатния танц, който трябваше да изпълни в този живот на танцьорка в Сарантион. Кася имаше усещането, че както и да беше започнала връзката им, Шайрин е искрено доволна, че е в къщата й, че дотогава приятелството и доверието са отсъствали от живота на танцьорката. Не че бяха присъствали в нейния, ако ставаше дума за това.

През зимата Карулус идваше почти ежедневно, когато беше в града. Отсъства почти месец, по време на големите дъждове: отиде да придружи — триумфално — първата пратка със заплатите за западната армия в лагера си в Саврадия. Върна се умислен и сподели с Кася, че има много силни признаци за предстояща война на запад. Не че беше чак изненадващо, но имаше разлика между слухове и суровата връхлитаща реалност. Докато го слушаше, й хрумна, че ако замине там с Леонт, може да загине. Хвана го за ръката, докато й говореше. Харесваше му да му държи ръката.

Много малко бяха виждали Криспин през зимата. Той явно бе избрал своя екип майстори колкото може по-бързо и беше непрекъснато горе на скелето си, работеше още от щом свършеха утринните молитви и до късно през нощта, на светлината на факли. Някои нощи спял на нар в самия Храм, казваше Варгос, и не се връщал в дома си, който евнусите на канцелара му бяха намерили и обзавели.

Варгос също работеше в Храма и беше източникът им на най-хубавите истории, включително онази за чирака, подгонен от Криспин — родиецът ревял люти проклятия и размахвал нож — около Храма на Святата Мъдрост на Джад, защото една сутрин оставил нещо, наречено „негасена вар“, да се развали. Варгос беше започнал да им обяснява за негасената вар, но Шайрин превзето запищя от досада, взе да го замерва с маслини и той млъкна.

Варгос идваше редовно — да заведе Кася до параклиса сутрин, ако иска да иде с него. Тя често приемаше. Стараеше се да привикне с шума и тълпите и тези сутрешни разходки с Варгос бяха част от това. Той също беше добър човек. Тримата ги беше срещнала в Саврадия и един от тях й беше предложил брак. Не заслужаваше толкова добра съдба.

Понякога Шайрин идваше с тях. Полезно било да се появява там, обясняваше на Кася. Клириците не одобрявали театъра дори повече, отколкото колесниците, жестоките страсти и тежненията към езическата магия. Благоразумие било да я виждат коленичила в строго облекло и с прибрана с фиби и покрита коса, да мълви ответите пред слънчевия диск и олтара.

Понякога Шайрин я водеше в много по-изящен параклис от този на Варгос, по-близо до дома й. Една сутрин след службата смирено прие благословията на духовника и представи Кася на други двама присъстващи — които се оказаха президът на сената и много по-младата му съпруга. Сенаторът, Плавт Боносус се казваше, беше лукав, малко разпуснат на вид мъж; жена му изглеждаше сдържана и благопристойна. Шайрин ги покани на сватбената церемония и на пиршеството. Спомена някои от другите гости, които щяха да присъстват, след което много небрежно добави, че ястията ще приготви Струмозус от Амория.

При тази новина президът премига, след което бързо прие поканата. Приличаше на човек, който обича лукса. По-късно същата сутрин, над чаша вино с подправки, Шайрин разказа на Кася за скандалите, свързани с Боносус. Те наистина предлагаха известно обяснение, помисли Кася, като се сети за много сдържаното, дори хладно поведение на младата му втора съпруга. Осъзна, че за Шайрин е голям поврат да накара толкова изтъкнати личности да дойдат в дома на една танцьорка: с това утвърждаваше превъзходството си. И за Карулус беше добре, разбира се — както и за самата Кася. Всичко това го разбираше. Но случващото се все още си оставаше обкръжено от аура на нереалност.

Беше я поздравил президът на Сарантийския сенат в параклис, пълен с аристократи. Щеше да дойде на нейната сватбена церемония. А когато започна есента, тя беше робиня, хвърляна на постелята от селяци, войници и куриери за няколко гроша.

 

 

Утрото на сватбата напредваше. Скоро щяха да отидат в параклиса. Музикантите щяха да са им сигнал, Карулус щеше да дойде с тях. Кася, застанала за оглед пред танцьорка и готвач на сватбения си ден, бе облечена в бяло — като всички други от свитата й и гостите, — но с червена коприна на младоженка около кръста. Шайрин й беше дала пояса предната нощ, показа й как да го завърже. Придружи го с дяволита шега. По-късно щеше да има още шеги и неприлични песни, знаеше Кася. Това поне в Града на градовете си беше точно като у дома, в селото й. Някои неща май не се променяха, където и да отидеш по света. Червеното беше за девствеността й, която трябваше да изгуби тази нощ.

Всъщност й беше отнета отдавна от карчитския търговец на роби в полята на север. А и мъжът, с когото щеше да се съчетае днес, бе познал тялото й, макар да се беше случило само веднъж, в утрото, след като Карулус едва не загина, докато бранеше Криспин и колесничаря Скорций от наети убийци в тъмното.

Животът прави странни неща с хората, нали?

Онази сутрин отиваше до стаята на Криспин, без да е сигурна какво иска да каже — или да направи, — но чу вътре женски глас, спря се и се обърна, без да почука. И на стълбите научи от двама от войниците за току-що приключилото нападение, с техни загинали приятели и Карулус ранен. Импулс, тревога, объркване, съдба — майка й щеше да каже последното и да направи предпазващия от злото знак — я накараха да се обърне, да тръгне обратно по дългия коридор на горния етаж и да почука на вратата на трибуна. Карулус отвори, уморен и вече почти съблечен. Тя видя оцапаната с кръв превръзка, стегната около рамото и през гърдите му, а след това видя и мигновено разбра — тя беше умната, нали? — погледа в очите му, щом видя, че е тя.

Не беше мъжът, който я бе спасил от хана на Моракс и след това от смърт в леса, мъжът, който й даде възможност да зърне в една тъмна нощ какво могат да са мъжете, когато не са те купили, но можеше да е — помисли си Кася, докато лежеше в леглото до Карулус — онзи, който ще я спаси от живота след като е спасена. Старите истории изобщо не разказваха за това, нали?

Помислила си беше в онова утро, докато гледаше издигащото се нависоко слънце и слушаше кроткия му дъх — потънал в така нужния му сън, той спеше до нея като дете, — че би могла да стане негова любовница. И по-лоши неща имаше на този свят.

Но много скоро след това, още преди да е започнала зимата, на среднощната церемония в чест на Несъкрушимия Джад той я помоли да се омъжи за него.

Тя прие. Усмихваше се през сълзи — сълзи, които той нямаше как да разбере — а Карулус се закле с вдигната ръка в половите органи на бога, че няма да я докосне повече до първата им брачна нощ.

Обещание, което бил дал преди време, обясни той. Разказвал й беше (неведнъж) за майка си и баща си, за детството си в Тракезия, място не толкова различно от родното й село; разказал й бе за карчитските набези, за смъртта на по-големия си брат, за собственото си пътуване на юг, за да се включи в армията на императора. Карулус говореше много, но забавно и тя вече знаеше, че неочакваната доброта, която бе доловила у този едър простоват войник, е истинска. Помисли си за своята майка, как щеше да заплаче, като научи, че детето й е живо и навлиза в добър, сигурен живот, така невъобразимо далече във всяко отношение от селото им.

Нямаше как да й изпрати писмо. Имперската поща на Валерий Втори не включваше в обичайните си маршрути ферми близо до Карч. А и майка й смяташе, че Кася вече отдавна е мъртва.

Новият й живот бе тук и където щеше да бъде назначен Карулус като трибун на Четвърти Саврадийски и Кася — в бяло, с младоженческия пурпур, опасал кръста й на сватбения ден — знаеше, че дължи до живот благодарности за това на всички богове, които изобщо можеше да изреди.

— Благодаря ти — отвърна тя на Шайрин, която току-що й бе казала, че изглежда прелестно, и все още я гледаше с блеснали очи и се усмихваше. Готвачът, пламенен дребен мъж, сякаш се опитваше да не се усмихне. Устната му потръпваше нагоре. Имаше сос по челото. По импулс Кася се пресегна и го избърса с пръсти и тогава той се усмихна и й подаде престилката си. Тя изтри пръстите си в нея. Зачуди се дали Криспин ще е с Карулус, когато бъдещият й съпруг дойде да я отведе в параклиса, и какво ще каже, и какво ще му каже тя, и колко странни са хората, че дори най-хубавият ден не може да мине без тъга.

 

 

Рустем не обръщаше внимание накъде отиват нито какво и какви хора има около тях и след време щеше да се вини за това, въпреки че безопасността им не беше негова грижа. Точно затова вечно недоволният и кисел Нишик бе прикрепен към един пътуващ лекар в края на краищата.

Но след като прекосиха бурния проток от разпръснатия на югоизточното крайбрежие Деаполис към огромния неспокоен залив на Сарантион от другата страна, след като подминаха един малък, гъсто обрасъл с дървета остров и после многобройните поклащащи се над вълните кораби и проточилите се мрежи зад рибарски съдове, след като видя градските куполи и кули, струпани нагоре и нагоре, и дима, вдигащ се от неизброимите къщи, ханове и дюкяни чак до далечните сухоземни стени, Рустем се почувства по-съкрушен, отколкото бе очаквал, а след това го отвлякоха мислите за семейството му.

Беше пътешественик, пътувал беше на изток по-далече от всеки, когото познаваше, но Сарантион дори след две опустошителни епидемии бе най-големият, най-великолепният град на света: всеизвестна истина, но несъзнавана напълно от него до този ден. Джарита щеше да е замаяна и навярно възбудена, разсъди той, застанал до перилото и загледан в приближаващите се златни куполи. Ако новото му разбиране за Катюн беше вярно, тя щеше да е ужасена.

Беше показал документите си, както и фалшивите на Нишик, и се оправи с Имперската митническа служба на пристана в Деаполис, преди да се качат на борда. Достъпът до пристанището сам по себе си се оказа сложна процедура: имаше необичайно много войници и шумът от корабостроителни работи ехтеше отвсякъде — и да искаха да скрият нещо, нямаше да могат.

Митническият пропуск се оказа скъп, но мина без неприятности; беше време на мир, а богатството на Сарантион до голяма степен произтичаше от търговия и пътувания. Данъчните агенти на империята го знаеха идеално. Оказа се, че е необходима само една дискретна разумна сума, която да възмезди тежкия им труд, за да бъдат пропуснати басанидският лекар, слугата му и мулето, макар след огледа да се оказа, че не носят коприна, подправки или други подлежащи на мито или забранени стоки.

Щом пристигнаха в града на Валерий, Рустем се постара да се увери, че никакви птици не кръжат от лявата му страна, и да стъпи на кея първо с десния крак, точно както беше стъпил на борда първо с левия. Тук също беше доста шумно. Още войници, още кораби, тропот и глъч. Разпитаха собственика на ладията за посоката и тръгнаха по дървения кей, Нишик водеше мулето. И двамата бяха загърнати плътно в наметалата заради отривистия пролетен вятър. Пресякоха широк булевард и излязоха на по-тясна улица. Обичайната противна тълпа моряци, пристанищни курви и заминаващи войници остана зад гърба им.

Рустем едва забелязваше всичко това, пък и пристанищата оттук до Испахан изглеждаха почти еднакви. Повече мислеше за сина си, докато се отдалечаваха от кейовете, оставили зад себе си пристанищния шум. Шаски щеше да се е ококорил и зяпнал щеше да поглъща всичко, както парче суха земя попива дъжда. Момчето притежаваше това качество, реши той — мислеше за него повече, отколкото бе редно мъж да занимава ума си с малкото дете у дома — способността да поема нещата и да се опитва да ги превърне в свои, да знае кога и как да ги използва.

Как иначе да се обясни странният миг, когато седемгодишното момче бе дошло след баща си в градината, понесло инструмент, който щеше да спаси живота на Царя на царете? И да промени съдбата на семейството им? Рустем поклати глава, като си спомни всичко това в сарантийската утрин, докато вървеше със своя слуга-войник към агората, накъдето бяха упътени, и хана до нея, където щяха да отседнат, стига да се намереха свободни стаи.

Беше получил указания да не установява никаква пряка връзка с тукашния басанидски емисар, освен очакваното рутинно уведомление за пристигането си. Рустем беше лекар, търсещ медицински трактати и знание. Нищо повече. Щеше да издири други лекари — в Сарника му бяха дали имена, а и беше тръгнал със свой списък. Щеше да създаде контакти, да посети лекции, може би да изнесе свои. Да закупи ръкописи или да плати на писари за копия. Да остане до лятото. Да наблюдава каквото може.

Да наблюдава всичко всъщност, и не само за лечителската професия и научни трудове. Имаше неща, които в Кабад държаха да знаят.

Рустем от Керакек бе човек, който уж не трябваше да привлича никакво внимание във времена на съгласие между императора и Царя на царете (мир, скъпо откупен от Валерий), времена само с по някой рядък граничен или търговски инцидент, който да наруши гладката повърхност.

Така поне трябваше да бъде.

На крещящо облечения брадат младеж, който тръгна залитайки към Рустем от входа на близката кръчма, докато двамата с Нишик се изкачваха по стръмната крива и за нещастие пуста улица, водеща към форума Мезарос, подобни дълбокомислени съображения явно му бяха чужди.

Това, изглежда, бе също толкова вярно и за тримата му приятели, които го последваха, облечени и нагиздени като него. И четиримата, кой знае защо, носеха халати в басанидски стил, но с големи недодялани златни накити на ушите и вратовете. И бяха с разрошени, дълги до раменете коси.

Лишен от всякакъв избор, Рустем спря. Четиримата младежи бяха блокирали пътя им, а уличката беше тясна. Водачът им леко залитна и изръмжа:

— Зелени или Сини? — От устата му лъхна на вкиснало вино. — Отговаряй, или ще те спукам от бой като ялова курва!

Този въпрос трябваше да има нещо общо с коне. За толкова Рустем знаеше, но нямаше представа кой отговор ще е по-добър.

— Молим за извинение — каза той на възможно най-добър сарантийски. — Ние сме чужденци тук и не разбираме от тези неща. Препречвате ни пътя.

— Препречваме, а? Наблюдателен шибаняк, няма що. Гъзоебец басанидски. — Младокът набързо превключи от темата за Сините или Зелените. Произходът на Рустем и Нишик си личеше по облеклото им; не бяха правили опит да го скрият. Вулгарността беше смущаваща, а от киселата миризма на вино в дъха на младежа толкова рано сутринта на Рустем почти му прилоша. Нещастникът си съсипваше здравето. Дори и най-грубите наемници в крепостта не пиеха толкова рано.

— Внимавай с мръсния си език! — изръмжа Нишик, поел ролята си на предан слуга, но с малко повече нерв в гласа. — Това е Рустем от Керакек, уважаван лекар. Направи път!

— Доктор? Басанид? Спасява живота на шибания боклук, който убива войниците ни? Майната ти, кастриран роб шибан! — И след тези думи младият грубиян промени характера на бездруго неприятната среща, като извади къс, доста елегантен меч.

Рустем си пое бързо дъх; забеляза, че другите младежи сякаш се притесниха. „Не са толкова пияни. Има надежда!“

Имаше, докато Нишик не изтърси на свой ред проклятие, не се обърна към мулето, което до този момент вярно ги беше съпровождало по пътя, и не зашари с ръце да откачи вързаното си за самара оръжие. Рустем беше убеден, че знае какво се върти в ума му: войникът, разгневен от обидите на изпречилия се на пътя им цивилен, джадит при това, бе готов да му даде един бърз урок. Заслужен урок, несъмнено. Но не така се влизаше кротко в Сарантион.

А не беше разумно и по други причини. Оказа се, че извадилият меч знае как се борави с него! Сигурно бе обучаван от най-ранна възраст в бащиния си дом в града или в крайградското им имение. Освен това, както Рустем вече бе забелязал, изобщо не беше във форма да прецени разумно и своето поведение, и това на другите.

Младокът с изящното оръжие направи само една крачка напред и прониза Нишик между третото и четвъртото ребро, докато басанидският войник дърпаше меча си от самара.

Съвсем случайна среща, чисто съвпадение, погрешна улица, неподходящ момент в град, пълен с булеварди, улици и задни улички. Да бяха изпуснали ладията, да ги бяха задържали на митниците, да бяха спрели да хапнат, да хванат друг път, нещата щяха да са съвсем други в този момент. Но светът, пазен от Перун и Анахита и непрестанно застрашаван от Черния Азал, бе стигнал по неведом начин до тази развръзка: Нишик беше паднал, кръвта му се стичаше червена по каменните плочи и връх на изваден меч се поклащаше в разтреперана ръка, насочен към Рустем. За миг той помисли коя ли поличба му е убягнала, за да се обърка така ужасно всичко.

И докато разсъждаваше над това и се мъчеше да проумее внезапната и нелепа смърт, Рустем изпита непривичен хладен гняв и вдигна тоягата си. Пияният беше зяпнал падналия, объркан или пък доволен от стореното, и Рустем го цапардоса рязко, с все сила през ръката. Вслуша се да чуе изпукването на кост и дори се изуми, че не чу нищо, макар че злобният млад сарантиец изкрещя и мечът му издрънча на камъните.

Другите трима за нещастие тутакси извадиха оръжията си. Липсата на всякакви хора по улицата толкова рано заранта беше отчайваща.

— Помощ! — извика с цяло гърло Рустем, не че много се надяваше на помощ. — Убийци!

Погледна бързо надолу. Нишик не помръдваше. Нещата се развиваха ужасно зле, завихряше се пълен провал, от едното нищо. Сърцето му затуптя бясно.

Вдигна отново глава, стиснал тоягата. Младият мъж, когото бе ударил и обезоръжил, се стискаше за лакътя и крещеше на приятелите си, лицето му бе изкривено от детински гняв. Две извадени ками и къс меч. Трябваше да бяга. Човек може да си умре така на една пуста улица, без никакъв смисъл и цел. Обърна се да побегне — и за миг улови смътно движение с крайчеца на окото си.

Завъртя се бързо, вдигнал отново тоягата. Но, не към него се беше засилил човекът, когото бе зърнал.

От близкия малък параклис с плосък покрив излетя някакъв мъж и без да забавя, налетя върху тримата въоръжени, размахал само тояга като тази в ръцете на Рустем. Шибна с все сила единия отзад през краката. Щом той изкрещя и залитна напред, непознатият бързо се завъртя, замахна с тоягата в другата посока и изпердаши в главата втория нападател. Младокът изрева някак обидено, като малко дете, и стисна черепа си с ръце. Кръв бликна между пръстите му.

Третият — единственият, останал все още въоръжен — погледна новодошлия, настръхнал срещу него, после Рустем, а накрая проснатия на улицата Нишик.

— Свети шибан Джад! — изруга той и драсна покрай Рустем, сви бясно на първия ъгъл и се изпари.

— Съветвам ви да направите същото — подкани Рустем двамата паднали до неочаквания му спасител. — Но не и ти! — Посочи с разтреперан пръст младежа, който беше пробол Нишик. — Ти оставаш тук. Ако човекът ми е умрял, искам да отговаряш пред закона за убийство.

— Майната ти, свиня басанидска — изръмжа младокът, стискаше се за лакътя. — Вземи меча ми, Тикос. Да се махаме.

Онзи, когото нарекоха Тикос, се наведе да прибере оръжието, но спасителят на Рустем бързо пристъпи и го затисна с крак. Тикос замръзна, изгледа го накриво и се изниза. Убиецът изръмжа поредната мръсна ругатня и тримата бързо последваха дезертиралия си приятел.

Рустем ги остави. Твърде зашеметен беше, за да се опита да ги спре. Сърцето му биеше лудо и той вдиша дълбоко, за да го успокои. Преди да свие на ъгъла, убиецът погледна назад през рамо, избута дългата коса от очите си, направи мръсен жест със здравата си ръка и викна:

— Не си мисли, че е свършило, басанид! Ще те спипам!

Рустем примига стъписано и преди младокът да се обърне, изрева нещо съвсем, нехарактерно за него:

— Шибай се, катамит!

Младокът се скри, а Рустем бързо клекна, остави на земята тоягата и опря два пръста на гърлото на Нишик. Въздъхна, склопи очите му и отдръпна ръка.

— Анахита да го води, Перун да го пази, Азал никога да не узнае името му — промълви тихо на своя език. Думи, които бе изричал толкова често. Беше ходил на война, твърде много смърт беше видял. Но това сега беше друго. Това тук беше градска улица, посред бял ден. Просто си вървяха. Един живот си бе отишъл. Напразно.

Огледа се и разбра, че всъщност е имало зяпачи — от нишите на входовете и прозорчетата на дюкяни, кръчми и жилища, струпани нагъсто по улицата.

Забавна гледка, горчиво си помисли Рустем. Ще има за какво да си говорят.

Нещо изскърца до него и той се обърна. Неочакваният му спасител беше вдигнал отново хвърлената си на улицата торба и сега пъхаше меча на първия нападател до този на Нишик в стегите на самара на мулето.

— Особен е — поясни той кратко. — Виж дръжката. Може да го издаде. — Говореше сарантийски, но си личеше, че не му е родният език. Беше облечен като за път, с кафява туника и наметало, стегнато високо, с кални ботуши.

— Той е мъртъв — промълви Рустем съвсем ненужно. — Те го убиха.

— Виждам — отвърна непознатият. — Хайде. Може да се върнат. Пияни са и не мислят.

— Не мога да го оставя на улицата — възрази Рустем.

Младият мъж се огледа и каза:

— Ей там. — Наведе се и пъхна ръце под мишниците на Нишик, при което изцапа туниката си с кръв, но не обърна внимание на това. Рустем се наведе и хвана Нишик за краката. Понесоха трупа към малкия параклис — никой не притича да помогне, никой не излезе на улицата дори.

Щом стигнаха до входа, някакъв свещеник в оцапано расо припряно се завтече отвътре и ги спря с ръка.

— Не го искаме тук!

Младият мъж просто го подмина и духовникът заситни след тях, като мърмореше възмутено. Внесоха Нишик в сумрачния студен навос и го оставиха на пода до входа. Рустем зърна в тъмното слънчев диск и олтар. Пристанищен параклис. Курви и моряци сигурно се срещаха тук.

По-скоро място за мръсен занаят и сеене на срамни болести, отколкото за молитва. Вътре имаше няколко души.

— Какво да правим с него? — изхриптя раздразнено клирикът.

— Молете се за душата му — отвърна младият мъж. — Запалете свещи. Ще пратим да го вземат. — Погледна многозначително Рустем и той бръкна в кесията си, извади няколко медни фолии и ги подаде на свещеника.

— За свещите. Ще пратя някой да го прибере.

Клирикът бързо скъта парите — по-ловко, отколкото се полагаше за свят човек, помисли си кисело Рустем — и кимна сърдито.

— Тази заран. До обед ще го изхвърлим на улицата. Басанид е все пак.

Слушал беше преди малко. И нищо не беше направил. Рустем го изгледа хладно.

— Беше жива душа. Вече е мъртъв. Малко уважение към сана ви и към вашия бог, ако не друго.

Отчето зяпна. Младият мъж сложи ръка на рамото на Рустем и го изведе навън.

Рустем хвана поводите на мулето. Погледна кръвта по камъните, където беше паднал Нишик, и се покашля.

— Задължен съм ти много…

Преди младият мъж да успее да му отвърне, чуха трополене и се обърнаха.

Десетина дългокоси младоци се изсипаха от ъгъла.

— Там! — ревна убиецът и посочи ликуващо.

— Бягай! — викна младият мъж.

И Рустем грабна торбата си от гърба на мулето, с документите и ръкописите, които беше купил в Сарника, и хукна нагоре по хълма, като заряза и мулето, и дрехите, и тоягата, двата меча и последните трохи достойнство, които си бе въобразил, че още таи в себе си на влизане в града на градовете, Сарантион.

 

 

В същия час в Траверситския палат на Имперския прецинкт императрицата на Сарантион лежи в затоплена облицована с плочки стая, из която се носят облачета гореща пара, а секретарят й, седнал на скамейка и дискретно обърнат с гръб към голото изтегнато тяло на императрицата, й чете на глас писмо, в което вождът на най-голямото от размирните племена на Москав й предлага да убеди императора да финансира отдавна подготвяния му бунт.

Посланието също тъй не особено деликатно намеква, че авторът му е готов в обозримо бъдеще да се яви лично, за да достави телесна, а и душевна наслада на императрицата, стига това убеждаване на императора да се осъществи. Документът завършва с добре изразено съчувствие от това, че жена, дарена с такова бляскаво великолепие като императрицата, е длъжна все още да търпи вниманието на император, така безпомощен и неспособен да ръководи държавните си дела.

Аликсана лениво протяга ръце от водата, вдига ги над главата си и се усмихва. Поглежда извивките на гърдите си. От нейната младост модата при танцьорките се е променила. Сега много от момичетата са като мъжете танцьори: малки гърди, стегнати бедра, момчешко тяло. Точно по този начин трудно ще се опише жената в банята. Вече е преживяла над трийсет твърде забележителни и разнообразни години и все още е в състояние да накара един разговор да секне и много сърца да забият учестено, щом влезе в някоя стая.

Тя знае това, разбира се. Полезно е, винаги е било. В този момент обаче си спомня за едно момиче, осемгодишно, как взима първата си баня. Прибрали я бяха от една уличка южно от Хиподрума, където се боричкаше и търкаляше с други три хлапета, сред уличната смет и прах. Помнеше, че я прибра Дъщеря на Джад, жена със строго лице и ръбата челюст, сивокоса и намръщена; беше разделила счепкалите се отрочета на ратаи на Хиподрума и поведе със себе си Алиана, а другите останаха зяпнали.

В мрачната каменна сграда без прозорци, където обитаваха святите жени на ордена, тя заведе смълчаното уплашено момиче в малка стаичка, разпореди се да донесат топла вода и кърпи, а след това сама я съблече и изкъпа в бронзовото корито. Изми мръсната й коса, изтърка оцапаните й пръсти и нокти, и изражението й не се промени, докато го правеше, нито после, когато седна на трикракото дървено столче и дълго и вторачено гледа момичето.

Като си спомня всичко това след толкова време, императрицата е съвсем наясно какво трябва да се е таило зад действията на святата жена в онзи следобед, скритите греховни пориви, пробудили се, докато беше умивала и след това зяпала крехкото голо момичешко телце. Ала тогава бе усетила само как боязънта отстъпва място на благословено усещане: горещата вода и топлата стая, чужди ръце и чужди очи върху тялото ти…

След пет години вече беше официално танцьорка на Сините, придобиваше известност, детето-любовница на един от по-изтъкнатите аристократи — благодетели на партията. И беше широко известна с любовта си към банята. Два пъти дневно посещаваше къпалнята, когато можеше, сред уханните благовония и облаците вдигаща се пара, което за нея означаваше подслон и утешение в един живот, в който не беше имала и двете.

И това не се е променило, макар вече да познава най-изтънчените удобства на света. И най-забележителното за нея всъщност е колко живо, колко чувствено си спомня, че е момиченцето в онази малка баня.

Следващото писмо, изчетено, докато слугините мажат императрицата с помада и после я обличат, е от един номадски религиозен водач в пустинята, на юг от Сория. Някои от тези пустинни скитници вече са джадити по вяра, изоставили са непонятната си древна традиция, свързана с духове на ветровете и сложна плетеница от свещени линии, незрими за окото и чертаещи по пясъците карта на святи места и сливания на сили.

Всички пустинни племена, повярвали в Джад, са приели и вярата в божия син. Това често се случва сред народите, приели наскоро вярата на слънчевия бог: Хеладик е пътят към своя баща. Официално императорът и патриарсите са забранили подобни вери. Императрицата, за която — удобно — се знае, че проявява симпатия към подобни еретични възгледи, обикновено поддържа размяна на послания и дарове с тези племена. Може да се окажат важни и често пъти са. Въпреки толкова скъпо купения мир с басанидите в нестабилните райони на юг съюзниците са непостоянни, но важни, ценни са заради наемните войници, а също и заради златото и сулфиона — екстравагантно скъпата подправка, както и заради керванските маршрути за източните стоки от Басания.

Това писмо завършва без никакво обещание за телесна наслада. Императрицата се въздържа да изрази разочарование. Сегашният й секретар е лишен от чувство за хумор, а слугините й само ще се разсеят, ако ги развесели. Но пустинният водач й поднася молитва светлината да огрее душата й.

Аликсана, вече облечена, отпива от чашка подсладено с мед вино и диктува отговори и на двете послания. Тъкмо е свършила с второто, когато вратата се отваря, без почукване. Тя вдига глава. И казва:

— Закъсня. Любовниците ми избягаха и съм облечена съвсем прилично, виждаш.

— Ще изсека гори и градове ще срина, за да ги издиря — казва трижди въздигнатият император, святият наместник на Джад на земята, сяда на скамейката с възглавнички и взима поднесената му от една слугиня чаша вино (без мед). — Кокалите им на прах ще стрия. Ще позволите ли да ви известя: разбрах, че Вертигус ви досажда, и наредих да го вържат за четири коня и да го разкъсат.

Императрицата се засмива и махва леко с ръка. Секретарят и слугините излизат.

— Пак ли пари? Мога да продам бижутата си — казва тя, когато остават сами.

Той се усмихва. Първата му усмивка за този ден, който за него вече е много напреднал. Тя става, донася му плато със сирене, пресен хляб и студени меса. За тях е обичай, правят го всяка сутрин, когато го позволяват ежедневните тегоби. Целува го по челото, след като оставя платото. Той докосва китката й, вдъхва уханието й. Помисля си, че денят му донякъде започва отново, когато го направи за първи път. Всяко утро.

— Повече бих спечелил, ако продам теб — казва й.

— Колко възбуждащо. Гунарх от Москав е готов да плати.

— Не може да си го позволи. — Валерий оглежда къпалнята, червения и бял мрамор, слоновата кост и златото, инкрустираните бокали и чаши, алабастровите ковчежета с бижута по масичките. Два огъня горят; светилници висят от тавана в кошчета, изплетени от сребърни нишки. — Много скъпа жена си.

— Разбира се. Което ми напомня нещо. Продължавам да си искам делфините. — Посочва горната част на стената в другия край на стаята. — Кога ще приключиш с родиеца? Искам да започне тук.

Валерий я поглежда властно и не отвръща нищо.

Тя се усмихва с широко отворени очи, самата невинност.

— Гунарх от Москав пише, че може да ми предложи удоволствия, каквито само съм сънувала.

Валерий кимва разсеяно.

— Не се съмнявам.

— Като заговорихме за сънища… — казва императрицата. Императорът долавя промяната в тона й — веща е в тези промени, разбира се — и се вглежда в нея.

— Да. — Кратко мълчание. — По-добре сънища, отколкото запретени делфини. Сега какво, любов моя?

Тя свива деликатно рамене.

— Умен си. Сънят беше за делфини.

Той я поглежда кисело.

— Умно. Току-що ме подкара като лодка точно натам, накъдето искаш да тръгнем.

Тя се усмихва, но не с очи.

— Не точно. Беше тъжен сън.

— Наистина ли ги искаш за тези стени?

Преструва се, че не разбира, и тя го знае. И преди се е стигало до това. Той не обича да говорят за сънищата й. Тя им вярва, той не, или поне не казва, че вярва.

— Искам ги само на стените. Или в морето, далече от нас още дълго време.

Той отпива от виното си. Взима късче сирене и си отчупва хляб. Селска храна, предпочитаната от него в този час. Бил е Петрус някога, в Тракезия.

— Никой от нас не знае къде странстват душите ни — отвръща накрая. — В живота или след това. — Изчаква тя да вдигне глава, вглежда се в очите й. Лицето му е гладко, закръглено, излъчва доброта. Това не заблуждава вече никого. — Но мисля, че съм непоклатим за тази война на запад, обич моя. Доказателство срещу всякакви сънища и спорове.

След малко тя кимва. Разговорът не е нов, нито заключението. Нощният сън обаче е истински. Винаги е имала сънища, които остават в паметта й.

Говорят за държавни дела: данъци, двамата патриарси, откриването на церемониите на Хиподрума след няколко дни. Тя му казва за едно забавно сватбено тържество, което ще се състои днес, с изненадващо впечатляващ списък изтъкнати гости.

— Има слухове — споделя тихо, докато му налива още вино, — че са видели Лизип в града. — Изражението й изведнъж става лукаво.

Той прави отчаяна физиономия — все едно че са го разкрили.

Тя се засмива.

— Знаех си! Ти си ги пуснал, нали?

Той кимва.

Наистина би трябвало да те продам, далече. Нямам си тайни. Да. Изпробвам.

— Наистина ли искаш да го върнеш?

Лизип от Калисион, с обемистото туловище и неутолим апетит, е все пак най-ефикасният и неподкупен квестор — бивш — на Имперските приходи, с когото е разполагал Валерий. За връзката му с императора говорят, че датира отпреди много време и включва някои подробности, които едва ли някога ще станат публично достояние. Императрицата всъщност никога не е и разпитвала; дори не иска и да знае. Има си свои спомени — и сънища понякога — за човешки писъци по улицата една сутрин, под стаите, които той беше наел за нея в скъп квартал, когато още бяха млади и император беше Апий. Не е чак толкова деликатна за подобни неща, не би могла и да бъде след детството си на Хиподрума и в театъра, но този спомен — с миризмата на овъглена плът — се е задържал и няма да я остави.

Калисиецът е в изгнание от близо три години, прокуден веднага след Въстанието на победата.

— Бих го върнал, да — казва императорът. — Ако ми позволят. Ще трябва патриархът да го опрости и проклетите фракции да си затраят. Най-добре по време на състезателния сезон, докато си имат други неща, за които да крещят.

Тя леко се усмихва. Той не обича състезанията, това е зле прикривана тайна.

— Къде е той сега всъщност?

Валерий свива рамене.

— Все още на север предполагам. Пише от едно имение край Евбулус. Има достатъчно средства, за да прави каквото си иска. Отегчен е. Всява ужас в околностите. Краде деца по пълнолуние.

Тя се мръщи.

— Неприятен човек.

Той кимва.

— И още как. Гадни навици. Но ми трябват пари, обич моя, а Вертигус е повече от безполезен.

— О, да. Не можеш и да си представиш колко е безполезен. — Езикът й пробягва по устните. — Мисля, че Гунарх от Москав ще ме задоволи много повече. — Но нещо затаява. Чувство, смътна интуиция. Делфини и сънища, и души.

Той се разсмива искрено, после, след бързата закуска, се сбогува. В Атенинския палат чакат донесения от военни командири и провинциални управители, които трябва да се прочетат и да получат отговор. Тя приема делегация от духовници и святи жени от Амория, след това ще плава в залива, стига ветровете да са кротки. Обича да ходи до островите в пролива или вътрешното море, а с края на зимата може да го прави отново в хубав ден. Тази вечер няма официален пир. Ще вечерят заедно, с малко придворни, ще слушат музикант от Кандария.

Точно така ще мине вечерта им, заслушани в изящната, тъжна игра на струните, но след това на чаша вино ще им погостуват — неочаквано, ще си помислят може би някои — върховният стратег Леонт и неговата висока светлокоса жена. И още едно лице, също жена, царствена особа.

 

 

Пардос тичаше колкото краката му държат и не спираше да се ругае. Целия си живот беше прекарал в по-бедняшките квартали на Варена, град, известен с пияните войници анти и шумните чирашки свади. Знаеше, че сега се е намесил като пълен идиот, но изваденият меч и убийството посред бял ден бяха прекрачили чертата на обичайната улична разпра с разменени юмруци и няколко цицини. Беше налетял, без да спре да помисли, сам беше нанесъл два-три удара — и ето че сега търчеше презглава до някакъв посивял басанид през град, който изобщо не познаваше, и ги гонеше разярена банда млади аристократи. Тоягата си дори беше изтървал.

У дома го знаеха като предпазлив младеж, но предпазливостта невинаги опазва човек от беда. Знаеше какво трябва да направят и само се молеше дано старите крака на доктора да издържат на скоростта.

Пардос сви рязко наляво в по-широка улица и се блъсна в първата количка, която му се изпречи — продавач на риба. Куври веднъж го беше направил това, при подобни обстоятелства. Подгониха го гневни ругатни, но той не погледна назад. Точно тълпи и суматоха им трябваха, за да затруднят преследвачите и да ги накарат да се въздържат от фатално насилие, ако ги хванат — макар да не беше сигурен доколко въздържани могат да са гонещите ги.

Най-добре бе да не разчитат на това.

Докторът до него като че ли се държеше — дори се пресегна, докато завиваха на друга пресечка, и дръпна тентата над портика на някакъв дюкян за икони. Това едва ли бе най-разумният избор за басанид, но все пак успя да попилее на калната улица цяла сергия, отрупана с „Блажени жертви“, с което предизвика още по-голяма бъркотия. Пардос хвърли поглед към него: лекарят, навъсен, тичаше яката.

Пардос не спираше да се озърта за стражите на градския префект — трябваше да ги има из този бандитски район, нали? И не трябваше ли да са забранени мечовете й Града? Младите патриции, които ги преследваха, явно не го знаеха това или им беше все едно. Реши да се опитат да се доберат до някой храм, по-голям от онази невзрачна дупка, в която бе изпял сутрешния Призивен химн, след като пристигна в града призори. Беше се канил да наеме евтина стая близо до пристанището — най-евтината част във всеки град, — а след това да се запъти за срещата, за която си мислеше още откакто напусна дома.

Налагаше се стаята да почака.

Вече имаше доста хора и те тичаха, като ги бутаха и блъскаха, с което си спечелваха ругатни и един вял удар към носа на Пардос, който той успя да отбегне. Но това означаваше, че преследвачите им вероятно са се разтеглили и можеше дори да ги изгубят от поглед, стига Пардос и докторът — наистина се движеше забележително бързо, като се имаше предвид прошарената му брада — да успееха да ги объркат с тичането си без определена посока.

Както се озърташе непрекъснато, Пардос мярна за миг в един тесен процеп между непрекъснатия низ високоетажни сгради златен купол, по-голям от всичко, което бе виждал досега, и промени идеята си в движение.

— Натам! — извика задъхано и посочи.

— Защо тичаме? — избухна басанидът. — Тук има хора! Няма да посмеят…

— Ще посмеят! Ще ни убият и ще платят глоба. Хайде!

Докторът замълча, за да си спести дъх. Свърнаха бързо встрани и скоро излязоха на широк площад. Префучаха покрай дрипав странстващ монах, „свят шут“, както ги наричаха тук, и малобройната тълпа около него; мръсната воня на вкиснала пот ги удари в ноздрите. Пардос чу рязък вик отзад — някой от преследвачите им още не ги беше изтървал. Покрай главата му профуча камък. Той погледна през рамо.

Само един. Това променяше нещата. Спря и се обърна.

Лекарят направи същото. Свирепият наглед, но много млад мъж със зелен халат в източен стил, с обеци и дебел златен ланец на врата, и с дълга немита коса — не беше от първите нападатели — забави колебливо, зашари с ръка по колана си и извади къс меч. Пардос се огледа, изруга и хукна назад към святия шут. Сбърчи нос от ужасната миризма на леш, дръпна дъбовата тояга от ръцете му, изломоти набързо извинение и затича право срещу младия им преследвач.

— Тъпак такъв! — изрева му и размаха дивашки тоягата. — Сам си! Ние сме двама!

Младокът, чак сега схванал тази важна подробност, бързо погледна през рамо, увери се, че подкреплението нещо се бави, и изведнъж стана много по-кротък.

— Беж! — изрева извадилият нож лекар до Пардос.

Младокът ги изгледа накриво и предпочете да се вслуша в съвета. Побягна.

Пардос хвърли тоягата към святия шут на малката платформа.

— Давай натам! — викна на доктора. — Към храма!

Бързо пресякоха площада и затичаха по друга улица.

Вече не беше далеко, уличката — равна за щастие — изведнъж се вля в просторна агора със сводести портици и дюкяни. Подминаха две играещи си на обръч хлапета и един продавач на печени ядки до тлеещ мангал. Пардос зърна извисилата се вляво грамада на Хиподрума и огромна двукрила бронзова порта в каменната стена — сигурно беше портата на Имперския прецинкт. Пред нея се издигаше внушителна статуя на конник. Той пренебрегна засега всички тези великолепия и затича с всички сили, диагонално през форума към дълъг широк портик с друга огромна двукрила порта зад него и неимоверно голям издигащ се зад нея купол, който сигурно щеше да отнеме дъха му, ако му беше останал дъх.

Двамата с басанида се запровираха между строители, колички, купища тухли и — позната гледка! — пещ за вар близо до портика. Щом стигнаха до стълбището, Пардос отново чу виковете на преследвачите. Двамата с лекаря се заизкачваха бързо един до друг и спряха тежко задъхани пред вратите.

— Не е разрешено! — отсече рязко стражът пред тях. Всъщност бяха двама стражи. — Вътре работят!

— Майстор на мозайки съм — изхриптя Пардос. — Онези младоци там ни гонят. — Посочи към форума. — Вече убиха един. С мечове!

Стражите погледнаха натам. Петима-шестима освирепели млади мъже вече пресичаха площада в плътна група. Извадили бяха оръжия — посред бял ден. На форума. Невъзможно беше да се разчита, че законът ще ги спре. Или бяха толкова богати, че изобщо не ги интересуваше. Пардос стисна една от тежките бронзови дръжки, дръпна я, отвори и бутна доктора вътре. Чу пронизителното изсвирване на единия страж, сигнала за подкрепление, и се успокои. Щяха да са в безопасност, поне засега. Докторът се беше превил на две, с ръце на коленете, дишаше тежко. Погледна го накриво и кимна, стигнал явно до същия извод.

След време, много по-късно, Пардос щеше да мисли за низа събития в онова утро, за всички намеси и действия и доколко намекваха те за някаква промяна у него. Но за момента само се движеше и реагираше.

Вдигна очи нагоре. И реагира, но този път без да се помръдне.

Нещо повече, изведнъж се почувства все едно ботушите му са залепили за мраморния под като… като тесери във варова подложка, и няма да могат да се отлепят векове наред.

Стоеше така, вцепенен и сякаш пуснал корени, и се мъчеше най-напред да побере в ума си самото пространство, сумрачните пътеки и просвети, стапящи се в илюзия за безкрайност в коридори от бледа, процедена от небесата светлина. Видя масивните колони, като играчки за великаните от легендата за Финабар, изгубения първи свят на езическата вяра на антите, където боговете крачеха сред смъртните.

Изумен и стъписан, Пардос се взря в безукорния лъскав мраморен под, а после — след като си пое дълбоко дъх — отново погледна нагоре и видя зареян високо, високо, самия купол, неописуемо огромен. А по него, по този необятен свод: добиващото все по-ясни контури и облик творение, замислено за тази светая светих от неговия учител, Гай Крисп от Варена.

Бели и златни тесери на син фон — синьо, каквото Пардос никога не бе виждал в Батиара и не беше очаквал да види в живота си, придаваше облика на небесния свод. Пардос мигновено позна ръката и стила. На когото и да бяха поверили украсата на този храм преди идването на Криспин от запад, той вече не беше творецът тук.

Пардос се беше учил от Криспин да прави това, чирак от майстор.

Това, което все още не успяваше да обхване с ума си — а разбираше, че ще му трябва много време да гледа само за да започне, — бе колосалният мащаб на замисъла на Криспин. Замисъл, достоен за цялата сцена.

Докторът до него се беше подпрял на една от мраморните колони и все още се мъчеше да си поеме дъх. Мраморът беше синкавозелен на приглушената светлина — цветът на морето в облачно утро. Смълчан, басанидът бавно се огледа. Очите над прошарената със сиво брада се бяха разширили. Мълвата за великия храм на Валерий се носеше по целия свят, а ето че сега те стояха в него.

Навсякъде имаше работници, много от тях — по ъглите, толкова далече, че не се виждаха, само се чуваха. Но дори шумът от строителството се променяше от това огромно пространство, отекваше в кух резонанс. Опита се да си представи как ще звучи тук литургично песнопение и при тази мисъл в гърлото му заседна буца.

Прашинки танцуваха в косите лъчи светлина, спускащи се през прозорците високо по стените и около купола. Пардос се загледа високо, над висящите светилници от бронз и сребро, и видя навсякъде скеле, опряно в мраморните стени — там полагаха мозайката по нанесените очертания на плетеници от цветя и шарки. Само едно скеле продължаваше нагоре чак до купола, откъм северната страна на огромната извивка, срещу централния вход. И в меката блага утринна светлина, в Храма на Святата Мъдрост на Джад, видя горе на високото скеле дребната фигура на човека, по чиято диря беше вървял по целия път на изток, неканен и нежелан — защото Криспин грубо беше отказал да го придружи който и да било от чираците му, когато тръгна на път.

Пардос пак вдиша дълбоко и направи знака на слънчевия диск. Това място официално все още не беше осветено — нямаше го олтара, нито висящия зад него златен диск — но за него вече бе свято и пътуването му, или поне тази част от него, вече бе свършило. Отправи благодарности към Джад в сърцето си, спомнил си кръвта, пролята на един олтар във Варена, дивите псета в една студена нощ в Саврадия, когато си бе помислил, че ще умре. Но беше жив. И тук.

Чуваше стражите отвън — вече бяха повече. Някакъв младеж извика гневно, прекъсна го резкият отговор на войник. Пардос погледна към доктора, усмихна се криво. И веднага се сети, че слугата му беше загинал. Точно сега басанидът нямаше повод за радост.

Недалече от тях стояха двама майстори и той реши, че стига да може да накара краката си да му се подчинят, може да се доближи и да ги заговори. Но преди да го направи, чу как се извисиха гласовете им — угрижено:

— Къде е Варгос? Той може да го направи.

— Отиде да се облече. И той е поканен.

— Святи Джад… някой от чираците на каменоделеца би могъл, а? Или на тухларя? Те сигурно… не го знаят.

— Забрави. Всички ги знаят приказките. Ние с тебе трябва да го направим, Сосио. И то веднага. Късно е! Викам да хвърлим зар.

— Не! Аз не се качвам горе. Криспин убива хора.

— Само приказва. Не вярвам да го е направил.

— Не вярваш? Ами добре. Качвай се ти тогава.

— Казах да хвърлим зара, Сосио.

— Аз пък казах — не се качвам. Не искам и ти да се качваш. Един брат си имам все пак.

— Той ще закъснее. Ще ни убие, че сме го оставили да закъснее.

В този момент Пардос усети, че все пак може да се движи и че — въпреки всичко случило се от заранта — се мъчи да не се изхили. Твърде много спомени бяха оживели.

Пристъпи напред по мрамора под ведрата слънчева светлина. Двамата братя — близнаци бяха, съвсем еднакви — се обърнаха и го изгледаха. Далече някъде някой изпусна чук или длето и звукът отекна леко, почти като музика.

— Да разбирам ли, че проблемът е дали да бъде прекъснат Криспин на скелето? — каза им мрачно Пардос.

— Гай Крисп, да — бързо отвърна Сосио. — Ти, хм, да не би да го познаваш?

— Трябва да е на сватба! — каза другият брат.

— Веднага! Участва в церемонията!

— Но не позволява никой да го прекъсва!

— Изобщо! Убил е един за това!

— Във Варена. С мистрия, казват! В свят храм! — Лицето на Силано се беше изкривило от ужас.

Пардос кимна съчувствено.

— Знам, знам. Направи го, да. В храм! Всъщност аз бях тоя, дето го уби. Ужасно е да умреш така! Мистрия! — Замълча и намигна, щом двамата го зяпнаха. — Спокойно, аз ще ви го доведа.

Тръгна напред, преди усмивката — която наистина не можеше да сдържи повече — да го издаде напълно. Подмина ги и застана точно под изумителната дъга на купола. Взря се нагоре, видя очертания от Криспин образ на Джад, както го представяха в Изтока, над изпъкващите контури на Сарантион, погледнат сякаш от хоризонта. И тъй като бе прекарал цяла зима в един храм в Саврадия, мигновено осъзна какво пресътворява учителят му в лика на своя бог. Криспин също беше спирал там. Безсънните му го бяха казали.

Спря до скелето. Двама млади чираци стояха там, крепяха го, както трябваше да се прави винаги. Обикновено изпълняващите тази задача се отегчаваха и ставаха разсеяни. Тези двамата трепереха от страх. Пардос усети, че наистина не може да скрие усмивката си.

— Ще го държите здраво, нали? Понеже и аз се качвам.

— Не можеш! — отвърна с ужас едното момче. — Той е горе!

— Това го разбрах — каза Пардос. И си спомни, толкова лесно, как някога се беше чувствал — и изглеждал, навярно — като това пребледняло момче. — Трябва да му се съобщи обаче.

Хвана се за стъпенките на стълбата и се заизкачва. Знаеше, че високо горе Криспин скоро ще усети, ако не беше и усетил вече полюшването. Гледаше в ръцете си, а те запълзяха нагоре сами, опитни.

Стигнал бе някъде до средата, когато чу добре познатия глас. Цял свят беше пропътувал, за да чуе този изпълнен с гняв глас:

— Още стъпка нагоре и ще сложа край на жалкото ти битие, кокалите ти ще стрия на прах и ще ги забъркам в подложката!

„Това беше много добро всъщност — помисли си Пардос. — Ново е“. Погледна нагоре и извика:

— Я млъквай. Или ще ти нарежа задника на тесери и ще ти ги вкарам в устата.

Последва мълчание. След което се чу:

Аз го казвам това, очите да ти изгният дано! Кой, да му…

Пардос продължи нагоре, без да отговаря.

Усети как платформата се разклати над него, щом Криспин пристъпи до ръба и надникна надолу.

— Кой си ти? — Ново мълчание, последвано от: — Пардос? Пардос?!

Пардос не отвърна, продължи с катеренето. Душата му ликуваше. Стигна горе, прехвърли се през ниското перило и стъпи на платформата под мозаечните звезди на тъмносиньото мозаечно небе.

И го стиснаха в здрава прегръдка, която за малко да прекатури и двамата.

— Проклет да си, Пардос! Какво те забави толкова? Трябваше ми тук! Писаха, че си тръгнал още през шибаната есен! Преди половин година! Знаеш ли колко закъсня?

Пардос се освободи. Премълча засега факта, че Криспин изрично бе отказал компания, когато тръгна.

— А ти знаеш ли колко си закъснял?

— Аз? За какво?

— За сватбата — отвърна злорадо Пардос и зачака.

Още по-голямо задоволство щеше да изпитва след време, когато си спомняше уплашената физиономия, изведнъж изписала се на странно гладко обръснатото лице.

— А! Какво? Леле! Ще ме убият! Мъртъв съм! Ако Карулус не ме убие, Шайрин със сигурност ще го направи! Защо не ми го каза някой от онези имбецили долу!

И без да дочака съвсем очевидния отговор, се втурна покрай Пардос, метна се безразсъдно през перилото и затрополи надолу по стълбата, също като чирачетата, когато се надпреварват кой ще слезе пръв. Преди да го последва, Пардос хвърли поглед на работата му. Видя бик сред есенна гора, изработен в черно и очертан с бели тесери. Щеше да е много силен, властваш образ така, на фона на ярките цветове на листата. Това трябваше да е преднамерено. Веднъж Криспин беше завел чираците да видят подова мозайка в едно имение южно от Варена, където по същия начин беше използвано черно и бяло на цветен фон. Заслиза умислен.

Криспин го чакаше и нетърпеливо подскачаше от крак на крак.

По-бързо, кретен! Толкова сме закъснели, че наистина ще ме убият. Ще ме убият, казвам ти! Хайде! И какво те забави толкова, мамка му?

Пардос бавно слезе по последните стъпала.

— Спрях в Саврадия. В един крайпътен храм. Казаха, че и ти си се отбил там преди това.

Физиономията на Криспин се промени. Изгледа го напрегнато и след миг мълчание отвърна:

— Бях, да. Казах им, че трябва да… Ти да не би… Пардос, ти си го реставрирал?

Пардос кимна.

— Колкото чувствах, че мога да се оправя сам.

Лицето на Крисп отново се промени, засия — топло като слънчева светлина в облачно утро.

— Радвам се — каза учителят му. — Много съм доволен. Ще поговорим за това. Хайде, трябва да тичаме.

Натичах се вече. През целия Сарантион май. Отвън има няколко млади мъже. Богати, не ги е страх от закона. Искат да ни убият, мен и басанидския доктор тука. — Посочи лекаря, който се бе приближил с двамата братя занаятчии. — Убиха му слугата — довърши Пардос. — Не можем да излезем навън.

— А тялото на моя човек ще го изхвърли на улицата някой от страшно благочестивите ви клирици, ако не го приберем до обед. — Докторът говореше великолепен сарантийски, по-добре от Пардос. И личеше, че е ядосан.

— Къде е той? — попита Криспин. — Сосио и Силано могат да го вземат.

— Представа нямам за името на…

— В параклиса на Блажената Ингация — каза бързо Пардос. — Близо до пристанището.

— Какво?! — възкликна близнакът Сосио.

— Какво сте търсили там? — удиви се едновременно с него брат му. — Това е ужасно място! Само крадци и курви.

— А вие откъде знаете толкова за него? — попита кисело Криспин и нетърпеливо продължи: — Вземете с вас двама от имперската стража. Хората на Карулус вече ще са на проклетата сватба. Кажете им, че е за мен и защо. А вие двамата — обърна се към Пардос и лекаря. — Хайде! Идвате с мен, имам охрана. — Пардос помнеше много добре раздаващия наляво-надясно заповеди Криспин. Настроенията му се меняха светкавично. — Ще излезем през странична врата. Хайде, мърдайте! Ще трябва да облечете нещо бяло, сватба е това! Идиоти! — Затича и те го последваха. Нямаха избор.

Ето как майсторът на мозайки Пардос от Варена и лекарят Рустем от Керакек се озоваха — наметнали отгоре бели хитони, заети им от гардероба на Криспин — на официална сватбена церемония и на последвалия празничен пир в същия ден, в който и двамата бяха пристигнали в святия и благословен от Джад град Сарантион.

Тримата наистина бяха закъснели, но не чак безнадеждно, както се оказа.

Музикантите се бавеха отвън. Един войник чакаше притеснено на входа и като ги видя, бързо влезе да го съобщи. Криспин измърмори набързо и напосоки низ извинения и успя да застане навреме на мястото си пред олтара, за да държи тънката златна коронка над главата на младоженеца. Косата му беше разрошена, но тя почти винаги си беше такава. Пардос забеляза как доста привлекателната жена, която трябваше да държи короната над булката, сръга силно учителя му в ребрата точно преди служението да започне. Вълна от смях се разля из параклиса. Водещият службата свещеник се стъписа; младоженецът се усмихна и кимна одобрително.

Чак по-късно Пардос успя да види лицето на младоженката. В параклиса беше с було, докато клирикът изричаше клетвите за брачния съюз и двойката ги повтаряше единогласно. Нямаше представа кои са — Криспин не бе имал време да обясни. Не знаеше дори името на басанида до себе си; събитията тази сутрин се бяха развили невероятно бързо, а имаше и един убит.

Параклисът беше изящен, великолепен всъщност, пищно разточителство на злато и сребро, мраморни колони със сини жилки, величествен олтар от черен мрамор. Отгоре, на малкия купол, Пардос с изненада видя златната фигура на Хеладик, понесъл огнения си факел, как пада от бащината колесница. Вярата в божия син вече бе забранена, ликовете му бяха осъдени като ерес и от двамата патриарси. Явно посетителите на този малък патрициански храм бяха достатъчно важни особи, за да предотвратят поне досега унищожаването на мозайката. Пардос, който бе приел лъчезарния божи син със самия бог, като всички анти на запад, усети в душата си искрица топлина. Добър знак, помисли си. Неочаквано и утешително бе за него да открие, че Колесничаря го очаква тук.

А после, някъде по средата на церемонията, басанидът го докосна по ръката и посочи. Пардос се озърна. Примига. Младежът, който бе убил слугата на лекаря, току-що беше влязъл в храма.

Беше кротък и сдържан, облечен в изящно надиплена бяла копринена хламида, с колан от златни брънки и тъмнозелен хитон. Косата му сега бе спретнато прибрана под мека, обшита с кожа зелена шапка. Грубоватите накити ги нямаше. Застъпва дискретно и се настани до някакъв възрастен достолепен мъж и много по-млада от него жена. Вече не изглеждаше пиян. Приличаше на млад принц, модел за бляскавия Хеладик над тях.

 

 

В Имперския прецинкт и на по-високите постове в управлението на града имаше хора, които открито ухажваха състезателните фракции, едната или другата, а понякога — и двете. Плавт Воносус, президът на сената, не беше от тях. Придържаше се към възгледа, че едно добронамерено безпристрастно отношение както към Сините, така и към Зелените е най-подходящо за сана му. В добавка той по природа не беше от мъжете, склонни да обсаждат млади танцьорки, и съответно обаянието на Шайрин от Зелените бе за него въпрос на чиста естетика, а не извор на страст и съблазън.

По тази причина той вероятно изобщо нямаше да уважи тази сватбена церемония, ако не бяха налице два фактора. Единият беше синът му: Клеандър отчаяно го беше увещавал да присъства и да заведе и него, а тъй като ставаше все по-необичайно синът му да проявява и най-малкия интерес към светски събития, Воносус не беше склонен да пропусне подобна възможност момчето да се появи по най-изискания и ефектен начин сред обществото.

Другата причина, малко по-самоугодна, бе сведението, поднесено му мимоходом от танцьорката заедно с поканата й, че на пиршеството в дома й храната ще се приготви не от кого да е, а от самия Струмозус Аморийски.

Воносус все пак си имаше своите слабости. Хубавите момчета и възхитителната храна бяха може би на първо място в списъка.

Двете неомъжени момичета ги оставиха у дома, разбира се. Воносус и втората му съпруга се явиха — безукорно точно — на церемонията в кварталния им параклис. Клеандър закъсня, но беше чист и облечен подобаващо. Боносус погледна сина си леко озадачен и почти без усилие си спомни послушното умно момче, каквото бе Клеандър допреди две години. Дясната ръка на сина му изглеждаше подпухнала и посиняла, но баща му предпочете да не пита какво е станало. Не искаше да знае. Вляха се в процесията от облечени в бяло и музикантите (много добри всъщност, от театъра) за кратката, доста прохладна разходка до дома на танцьорката.

Вярно, че се почувства малко неловко, когато предвожданото от музикантите шествие спря пред един портик с добре изваяно копие на класически тракезийски женски бюст. Знаеше как ще се почувства жена му, щом влезе тук. Тя нямаше нищо да каже, разбира се, но той знаеше. Минаха през дневната и се озоваха в жилището на танцьорката и по този начин я удостоиха с цялото символично достойнство на своя сан — и нея, и къщата й.

Джад само знаеше какво става нощем тук след театъра. Тенаида беше безпогрешна, както винаги, с нищо не издаваше неодобрението си. Втората му жена, значително по-млада от него, беше с безукорно възпитание и прословута със сдържаността си. Беше я избрал заради тези две нейни качества, след като Елина умря в лятната епидемия преди три години и го остави с три деца и без никой, който да се грижи за къщата.

Тенаида се усмихна мило и учтиво промълви: „Благодарим“ на Шайрин от Зелените, която излезе да ги посрещне с добре дошли. Клеандър, между баща си и мащехата си, се изчерви, когато Боносус го представи, и заби очи в пода, щом танцьорката леко го погали по косата за поздрав.

Една загадка се реши, помисли си сенаторът, като изгледа с насмешка момчето си. Вече знаеше защо Клеандър толкова настояваше да дойдат. Поне има добър вкус, реши Боносус. Настроението на сенатора малко се подобри, когато една слугиня му подаде вино (оказа се великолепно кандарийско), а друга изящно му поднесе малко плато с деликатни морски дарове.

Възгледите на Воносус за света и точно за този ден станаха още по-лъчезарни, когато опита първата мостра от гениалното майсторство на Струмозус. От устата му се изтръгна доволна въздишка и той огледа наоколо с благодушно око: домакиня от Зелените, главният готвач на Сините в кухнята, многобройни гости от Имперския прецинкт (сред които всъщност не се набиваше толкова на очи, реши той, и дори кимна на един), танцьори и артисти от театъра, сред които и един къдрокос бивш негов любовник, когото твърдо бе решил да отбягва.

Видя маститата фигура на епимелета на копринената гилдия (той, изглежда, не пропускаше нито едно светско събитие в Града), видя секретаря на върховния стратег, Пертений от Евбулус, изненадващо изискан в този ден, и грубоватия, с клюнест нос фракционарий на Зелените, чието име така и не можеше да запомни. Малко по-натам зърна радващия се на огромното императорско благоразположение родийски майстор на мозайки — стоеше с някакъв плещест млад мъж с буйна брада, и друг един, по-възрастен тип, също брадат, басанид несъмнено. А след това сенаторът забеляза още един неочакван забележителен гост.

— Скорций е тук — промърмори той на жена си, докато слагаше в устата си тънко резенче маринован морски таралеж със силфион и още нещо неопределимо, с изумителен вкус на джинджифил. — Говори си със Зеления колесничар от Сарника, Кресценс.

— Ексцентрично събиране, да — отвърна Тенаида, без дори да си прави труда да се обръща, за да погледне към двамата прочути колесничари, обкръжени от тълпа обожатели. Воносус леко се усмихна. Обичаше жена си. Дори лягаше с нея понякога.

— Опитай виното.

— Опитах. Кандарийско. Ще си щастлив.

— Аз съм — отвърна Воносус щастливо.

И наистина беше щастлив. Докато непознатият басанид, когото бе забелязал с майстора на мозайки, не се приближи до тях и не обвини Клеандър. Говореше тихо, но все пак достатъчно високо, за да отнеме на Боносус всяка възможност да избегне неприятния инцидент.