Серия
Сарантийска мозайка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of Emperors, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

2

Пардос изобщо не харесваше ръцете си. Пръстите му бяха прекалено къси, като пънчета, и дебели. Никак не приличаха на ръце на майстор на мозайки, макар да бяха покрити с мрежа от драскотини и срезове, като на всички други.

Имал беше много време да мисли за това, а и за други неща, по дългия път под вятъра и дъжда, докато есента невъзвратимо обръщаше на зима. Виж, пръстите на Марциниан или на Криспин, или на най-добрия му приятел Куври — те имаха правилна форма. Бяха големи и дълги, изглеждаха ловки и пригодни. Пардос смяташе, че дланите му са като на селяк или ратай, човек със занаят, в който сръчността едва ли е от значение. Това го притесняваше понякога.

Но все пак беше майстор на мозайки, нали? Завършил беше чиракуването си при двама прочути майстори в занаята и официално бе приет в гилдията във Варена. Имаше си вече свидетелството в кесията, името му бе добавено в списъците у дома. Тъй че видът на пръстите му не беше толкова важен в края на краищата. Какво като бяха къси и дебели, нали все пак бяха достатъчно ловки, за да свършат каквото трябва. Окото и умът бяха важни, Криспин непрекъснато го повтаряше, преди да замине: че ръцете могат да се научат да правят каквото им се каже.

Май си беше вярно. Тук те наистина правеха каквото трябва, макар Пардос да не беше и сънувал, че първата му изява на пълноправен майстор на мозайки ще даде плодовете си тук, в тази далечна и студена пустош на Саврадия.

Всъщност не беше и сънувал, че изобщо някой ден ще се озове толкова далече от дома, и то сам-самичък. Не беше от типа младежи, жадуващи за приключения по далечни места. Беше благочестив, предпазлив, склонен към притеснения и ни най-малко импулсивен.

Но все пак бе напуснал Варена — своя дом, единственото, което познаваше от света, сътворен от Джад — почти моментално след убийствата в светилището и това бе едва ли не най-импулсивното действие, което можеше да си въобрази.

Не го беше почувствал като някаква проява на безразсъдство, по-скоро като че ли нямаше никакъв друг избор и се чудеше защо другите не можеха да го разберат. Колчем го притиснеха приятели, както и Марциниан и неговата загрижена добросърдечна жена, Пардос само повтаряше едно и също — че не може да остане в място, където стават такива неща. Започнеха ли да го убеждават, с циничен или с тъжен тон, че такива неща ставали навсякъде, Пардос отвръщаше — съвсем простодушно, — че не ги е видял навсякъде, а само в храма край стените на Варена, разширен, за да приюти костите на крал Хилдрик.

Освещаването на този храм бе най-великолепният ден в живота му, отначало. Той и останалите бивши чираци, наскоро приети в гилдията, бяха насядали с Марциниан, жена му и белокосата майка на Криспин на почетни места за церемонията. Най-знатните особи на кралството на антите се бяха събрали, както и мнозина изтъкнати родийци, сред тях и представители на самия Висш патриарх, дошли във Варена по разкаляните пътища от Родиас. Кралица Гизел, забулена и облечена в чисто белия траур, седеше толкова близо, че Пардос почти можеше да я заговори.

Само дето се оказа, че не е кралицата. Оказа се жена, престорила се на нея, придворна дама. Жената беше загинала в храма, както и великанът на кралицата, немият й страж, посечени от меч, чието място изобщо не беше в онова свято място. След това убиецът — Агила, началник на конницата — също бе загинал на място при олтара, когато отгоре засвистяха стрели. Други също станаха жертва, докато хората пищяха и се тъпчеха, втурнали се към вратите, и кръв бе оплискала слънчевия диск под мозайките, които Криспин, Марциниан, Пардос и Радулф, и Куври, и другите с толкова труд и усърдие бяха направили в почит към бога.

Насилие, жестоко и нечестиво в свещен храм, оскверняване на мястото и оскърбление към самия Джад. Пардос се беше почувствал омърсен и опозорен, отвратен, че е ант и с обща кръв, от едно племе дори, както се оказа, с мъжа с мръсния език, който стоеше с извадения запретен меч и мърсеше младата кралица със зли и скверни слова, а сетне издъхна сред онези, които беше убил.

Пардос излезе през двукрилата врата в двора на светилището още докато службата — по заповед на мазния канцелар Юдрик Златокосия — се подновяваше. Мина покрай външните пещи, при които в течение на едно лято и една есен се грижеше за варовата подложка, излезе през портата и след това тръгна по пътя към града. Още преди да стигне градските стени, реши, че се маха от Варена. И почти мигновено след това осъзна къде смята да отиде, макар никога в живота си да не се беше отдалечавал от дома и въпреки идващата зима.

След това се опитаха да го разубедят, но Пардос беше упорит младеж и трудно можеше някой да го отклони, щом веднъж си е наумил нещо и е настроил сърцето си. Трябваше да остави разстояние между себе си и случилото се в онова светилище — стореното от собственото му племе и родна кръв. Никой от колегите и приятелите му не беше от антите, всички бяха родийци по рождение. Навярно заради това не изпитваха срама така жестоко като него.

Зимните пътища на изток можеше и да крият опасности, но ако питаха Пардос, нямаше да е по-зле от онова, което скоро щеше да сполети народа му, след като кралицата я нямаше и в свети места се вадеха мечове.

Искаше отново да види Криспин и да работи с него, далече от предстоящите племенни войни. А те идваха. Антите и преди бяха тръгвали по този тъмен път. Пардос обаче сега щеше да тръгне в друга посока.

Не бяха получавали вест от по-младия и пламенен съдружник на Марциниан след единственото донесено писмо, пратено от някакъв военен лагер в Саврадия. Писмото дори не беше адресирано до тях, връчили го бяха на един алхимик, приятел на Марциниан. Човекът — казваше се Зотик — ги бе известил, че Криспин е добре, поне до тази част от пътуването си. Защо беше писал на стареца, а не на своя съдружник или на майка си, не бе обяснено, поне на Пардос.

Оттогава нищо, въпреки че Криспин трябваше вече да е стигнал в Сарантион… ако изобщо беше стигнал. Пардос, наумил си вече твърдо да напусне, се вкопчи в образа на бившия си учител и заяви намерението си да го последва в имперския Град.

След като разбраха, че няма да го разубедят, Марциниан и жена му Кариса насочиха цялата си енергия да се погрижат Пардос да е подготвен добре за пътуването. Марциниан скърбеше за наскорошното — и съвсем внезапно — заминаване на стария си приятел алхимик, който явно знаеше много за пътищата на изток, но успя да събере мнения и съвети от разни пътували нашир и длъж търговци, негови бивши клиенти. Пардос, който с гордост можеше да се похвали, че разбира от четмо и писмо, бе снабден с грижливо направени списъци на места, където да отсяда, и други, които да избягва. Изборът му беше ограничен, разбира се, след като не можеше да си осигури с подкупи място в крайпътните имперски ханове, но все пак бе полезно да научи за онези кръчми и каупони, където един пътник го грози повече от обичайното — вероятност да бъде ограбен или убит.

Една сутрин, след молитвените призиви към слънцето в малкия древен параклис недалече от стаята, която делеше с Куври и Радулф, Пардос отиде — донякъде притеснен — да посети хейромант.

Жилището на хейроманта беше близо до дворцовия квартал. Някои от другите чираци и занаятчии, работили в храма, бяха склонни да търсят съветите му, било за хазарт или за любов, но това само по себе си не можеше да облекчи смущението на Пардос от онова, което се канеше да извърши.

Хейромантиката беше осъдена като ерес, разбира се, но тук в Батиара духовенството на Джад стъпваше на пръсти между антите, а завоевателите не се бяха отказали напълно от някои страни на предишната си вяра. Вратата открито беше белязана с табела с изрисувана пентаграма. Когато Пардос я отвори, звънна камбанка, но никой не се появи. Пардос влезе в малко тъмно преддверие и след като поизчака, почука с пръсти по разклатения тезгях. Гадателят се появи иззад една мънистена завеска и го отведе безмълвно в задната стая без прозорци, затоплена само от малък мангал и осветена със свещи. Изчака все така мълчаливо, докато Пардос остави три медни фолии и изрече въпроса си.

Хейромантът посочи една пейка. Пардос седна предпазливо — пейката беше много стара.

Мъжът, тънък като кол на ограда и облечен в черно, с липсващо кутре на лявата ръка, хвана късата широка длан на Пардос, надвеси глава над нея и я заоглежда дълго под светлината на свещите и пушливия мангал. Докато траеше старателното оглеждане, Пардос изпита странна смесица от страх, яд и самосъжаление. След това гадателят — все още дума не беше казал — го накара да хвърли няколко изсушени пилешки кокалчета от шепата си върху мръсната маса. Огледа и тях много продължително, след което заяви с тънък хриплив глас, че Пардос няма да умре по време на пътуването си на изток и че на пътя го чакат.

Последното прозвуча съвсем безсмислено и Пардос го попита за това. Хейромантът поклати глава и се закашля. Извади мръсна кърпа и я опря до устата си. Щом кашлицата позатихна, отвърна, че било трудно да се разчетат повече подробности. Искаше още пари, досети се Пардос, но отказа да предложи повече, отколкото вече беше платил, и излезе вън, на утринната слънчева светлина. Зачуди се дали човекът е толкова беден, колкото изглежда, или опърпаното му облекло и мизерното жилище са хитрина, за да не привлича внимание. Хейромантското изкуство определено се търсеше във Варена. Кашлицата и хрипливият глас бяха прозвучали достоверно, но пък и богаташът може да се поболее почти толкова лесно, колкото и беднякът.

Все още смутен от стореното и съвсем наясно какво ще изпита клирикът, който водеше службите в параклиса, ако разбере, Пардос се постара да сподели за посещението си с Куври.

— Ако ме убият — каза му, — да идеш и да ги вземеш онези три фолии, ясно?

Куври се съгласи, без обичайните задевки.

В нощта преди да замине Куври и Радулф го заведоха да пийнат в любимата им винарна. Радулф също щеше скоро да замине, но на юг, до Баяна близо до Родиас, където живееше семейството му и където очакваше да си намери постоянна работа по украса на домове и летни къщи покрай морето. Надеждата му можеше да се изпари, ако избухнеше гражданска война или при морско нашествие, но в тази последна нощ заедно решиха да не говорят за това. В придруженото с много течност сбогуване Радулф и Куври изразиха пламенното си и най-скръбно съжаление, че няма да тръгнат с Пардос. След като вече се бяха примирили с внезапното му заминаване, бяха започнали да гледат на него като на велико приключение.

Пардос изобщо не го виждаше така, но нямаше да разочарова приятелите си, като им го каже. Дълбоко се трогна, когато Куври отвори един пакет и му връчи нови ботуши за път. Премерили му сандалите една нощ, докато спял, обясни Радулф, да не сбъркат размера.

Кръчмата затвори рано, по заповед на Юдрик Златокосия, доскорошния канцелар, който се бе провъзгласил за регент в отсъствието на кралицата. След тази прокламация бяха последвали размирици. Немалко хора бяха загинали в уличните боеве през последните няколко дни. На местата за пиене бяха наложили вечерен час. Напрежението в града беше високо и щеше да се усилва.

Наред с всичко останало никой нямаше представа къде е заминала кралицата и това явно подсилваше вълнението сред сегашните обитатели на двореца.

Пардос просто се надяваше, че е добре, където и да е, и че ще се върне. Антите хранеха неприязън към жени владетелки, но според него с дъщерята на крал Хилдрик щеше да е много по-добре, отколкото с който и да е от онези, които се канеха да заемат мястото й.

Тръгна на другата заран, веднага след сутрешните молитви към слънцето, и пое на изток, към Саврадия.

 

 

Най-големият проблем по пътя се оказаха псетата. Обикновено отбягваха по-големи групи, но имаше две-три зазорявания и свечерявания, когато Пардос трябваше да върви сам, а в една особено лоша нощ се озова насред пътя между два хана. В такива случаи псетата го погваха. Той размахваше тоягата и сам се изненадваше от свирепите си удари и скверния си език, но беше понахапан доста. Никое от животните не изглеждаше болно — което беше добре, иначе вече щеше да издъхва или да е умрял, а на Куври щеше да му се наложи да прибере парите от гадателя.

Хановете обикновено бяха мръсни и студени, с храна с неясен произход, но и стаята на Пардос във Варена не беше градски палат и малките хапещи твари, с които делеше постелята си, не му бяха чужди. Видя немалко неприятни типове, които пиеха твърде много лошо вино в мокрите нощи, но сигурно им беше ясно, че кроткият млад мъж не носи със себе си никакви богатства или скъпи вещи, които да окрадат, тъй че общо взето го оставяха на мира. Все пак, като мярка на предпазливост той зацапваше ботушите си, та да изглеждат по-стари.

Харесваше си ботушите. Изобщо нямаше нищо против студа или вървенето. Големия черен лес на север — Елшовия лес — пък намираше за странно възбуждащ. С удоволствие се опитваше да отличи и определи оттенъците на тъмнозелено и сиво, на смътно кафяво и черно, докато местещата се светлина менеше багрите в края на леса. Хрумна му, че дядовците му и техните бащи са обитавали тези гори; навярно заради това толкова го привличаха. Антите дълго бяха живели в Саврадия, между инициите, врачите и други войнствени племена, преди да се отправят на великото си преселение на югоизток в Батиара, където една империя западаше и бе готова да рухне. Може би дървесата покрай имперския път мълвяха нещо древно в кръвта му. Хейромантът беше казал, че го чакат на пътя. Не беше казал кой или какво го чака.

Търсеше други, с които да пътува, както го бе посъветвал Марциниан, ала след първите няколко дни всъщност не се притесняваше много, ако се окажеше сам. Верен беше, доколкото можеше, на утринните молитви и на ритуалите по залез-слънце, стараеше се да намери крайпътни параклиси за молитвите си, тъй че често изоставаше след не толкова благочестиви спътници, дори да тръгнеше с тях.

Един гладко обръснат търговец от Мегарион предложи да му плати, за да сподели леглото му — в имперски хан при това, — и се наложи да го шибне с тоягата в сгъвките на коленете, та да се откаже да посяга към чатала му, когато здрачът загърна групата им на пътя. Притесни се, че приятелите на търговеца може да реагират на болезнения му вик и да го сполети неприятност, но те явно знаеха нрава на съдружника си, тъй че не му създадоха главоболия. Един от тях даже му се извини, което бе неочаквано. Групата им беше спряла в имперския хан, щом той грейна от тъмното — голям, осветен от факли и подканящ — и Пардос продължи сам. Същата нощ накрая се озова свит до южната страна на каменен зид в хапещия студ и трябваше да се оправя с подивели псета на светлината на бялата луна. Стената уж трябваше да задържи кучетата навън, но беше порутена на много места. Пардос знаеше какво означава това. Чумата и тук беше вилняла през последните години. Когато умираха толкова много хора, не стигаха ръце да се направи каквото трябва.

Тази нощ се оказа много тежка и той наистина се зачуди, докато трепереше и се мъчеше да остане буден, дали ще умре тук, в Саврадия, след краткия си и съвсем незначителен живот. Мислеше си какво търси тук, толкова далече от всичко, което познаваше, без да има с какво да си накладе огън, вторачен в тъмното да зърне длъгнестите дебнещи привидения, които щяха да го убият, ако не забележеше приближаването им навреме. Чуваше също така и други звуци, откъм леса от другата страна на стената и пътя: дълбоко, повтарящо се ръмжене и вой, а веднъж — стъпки на нещо много голямо. Не стана, за да погледне какво може да е, но след това кучетата се махнаха, слава на Джад. Пардос остана да седи свит в наметалото си, подпрян на пътната си торба под грубия заслон на зида, гледаше нагоре към далечните звезди и едната бяла луна и си мислеше къде сред творението на Джад се е озовал. Къде в божия свят това малко, дишащо, незначително същество Пардос прекарваше тази студена нощ. Звездите бяха твърди и ярки като диаманти в тъмното.

След време щеше да реши, че онази дълга нощ му е дала ново вникване в бога, макар мисъл като тази да бе натежала от самонадеяност, защото как изобщо можеше човек като него да говори за вникване в бога? Но мисълта си остана с него; та нима Джад не вършеше нещо безкрайно по-трудно всяка нощ, нима не воюваше вечно срещу врагове и зло в горчивия студ и тъма? И — по-важната истина — нима богът не го правеше заради други, заради своите тленни чеда, а не заради себе си? Пардос просто бе воювал за живота си, не заради друг някой жив.

В един момент в тъмното, след като бялата луна залезе, помисли за Безсънните, за онези святи духовници, които поддържаха еженощно бдение и така изразяваха признателността си за онова, което богът вършеше нощем. А след това изпадна в трескав, неспокоен сън.

А още на другия ден, премръзнал, болезнено схванат и много уморен, стигна до някаква църква на същите онези Безсънни, малко встрани от пътя, и влезе с благодарност, с желанието да се помоли и отблагодари, може би да намери малко топлина в студеното ветровито утро. И тогава видя какво има горе.

Един от духовниците беше буден и излезе да го поздрави вежливо. После заедно изрекоха призовната молитва към слънцето пред диска и под страховитата фигура на тъмния брадат бог горе на купола. След това Пардос колебливо каза на клирика, че е от Варена, майстор на мозайки, и че творението горе на купола е — наистина — най-изумителното, което е виждал в живота си.

Святият мъж в бялото расо на свой ред колебливо го попита дали познава друг един майстор на мозайки от запада, мъж на име Марциниан, минал по този път по-рано същата есен. А Пардос си спомни тъкмо навреме, че Криспин беше тръгнал на изток под името на съдружника си, и каза, да, познавам Марциниан, чиракувах при него и сега съм се запътил при него, в Сарантион.

При тези думи клирикът с изнуреното лице за втори път се поколеба, а после помоли Пардос да го изчака няколко мига. Влезе през малка вратичка от едната страна на храма и скоро се върна с друг мъж, по-стар, със сива брада, и този мъж обясни смутено, че другият майстор, Марциниан, им е намекнал, че образът на Джад горе може би се нуждае от малко повечко… внимание, ако искат да се опази задълго, както подобава.

А Пардос погледна нагоре, по-внимателно този път, и видя това, което беше видял и Криспин, кимна и рече, че наистина е така. А те го попитаха дали би пожелал да им помогне в това. Пардос примига уплашено и изломоти нещо за многото тесери, които ще трябват за това дело, с качество неотстъпващо на използваните горе, почти неизпълнима задача. А и инструменти щяха да му трябват, и скеле…

Двамата святи мъже се спогледаха и след това го отведоха през храма до една от пристройките отзад, а след това надолу по скърцащо дървено стълбище до едно мазе. И там, на светлината на факлите, Пардос видя разглобените части на скеле и сечивата на занаята си. Имаше и сандъци покрай каменните стени, духовниците ги отвориха един по един и Пардос видя тесери с такава яркост и качество, че едва не се разплака, като си спомни мътното калпаво стъкло, което Криспин и Марциниан бяха принудени да използват във Варена. Точно тези бяха тесерите, с които бе изписан ликът на Джад горе на купола: клириците ги бяха пазили тук долу през всичките тези стотици години.

Двамата святи мъже го гледаха с очакване, без нищо да кажат, докато най-сетне Пардос не кимна и не рече:

— Да. Да. — А после: — Някои от вас ще трябва да ми помагат.

— Трябва да ни научите какво да правим — отвърна по-старият, вдигнал горящата факла и загледан в блесналите отразили уловената светлина стъкълца в древните сандъци.

Така Пардос се задържа на това място. Работи сред святите хора, живя сред тях почти цялата зима. Струваше му се, че по някакъв престранен начин наистина са го очаквали тук.

Дойде момент, в който достигна границите на онова, което се чувстваше годен да направи, като влага труда си в толкова величествено творение без чуждо напътствие и по-голям опит, и го каза на клириците. Те вече го почитаха, ценяха благочестивостта и грижовността му и дори му се струваше, че го обичат. Никой не се възпротиви. Облякъл бялото расо, което му предложиха, последната нощ Пардос остана на бдение с Безсънните и с трепет чу да припяват името му в ритуалите си като на човек добродетелен и достоен, за когото измолваха божията милост. Дадоха му дарове — ново наметало и слънчев диск, — когато отново пое по пътя с тоягата и торбата си, и с птичата песен, предвестник на пролетта, за да продължи към Сарантион.

 

 

С цялата си искреност Рустем бе длъжен да си признае, че суетността му е оскърбена. Реши, че като изтече малко повече време, тази сприхавост, това безпокойно чувство за ранимост сигурно ще отмине и той навярно ще започне да гледа на реакциите на жените си, както и на начина, по който сам беше откликнал, като на нещо смешно и поучително. Но нужното за това време още не бе изтекло.

Явно се беше поддал на някакви семейни илюзии. Едва ли беше първият мъж, който го е правил. Слабичката крехка Джарита, която щеше да бъде изоставена, пропъдена по волята на Царя на царете, за да бъде издигнат Рустем от Керакек в жреческата каста, се оказа напълно доволна, когато я уведоми за този развой — веднага щом разбра за обещанието, че ще й се осигури подходящ добър съпруг. Единствената й молба беше това да стане в Кабад.

Като че ли втората му нежна женичка питаеше повече неприязън към пустинния пясък и зной, отколкото изобщо бе издавала досега, и също толкова силен интерес да види и да живее сред стълпотворението и възбудата на царския град. Объркан, Рустем я увери, че това й желание вероятно ще бъде задоволено. Джарита го целуна с радост, страстно дори, и отиде да нагледа бебенцето си в детската стая.

Катюн, първата му жена — спокойната, сдържана Катюн, която щеше да бъде почетена, както и синът й, с издигане в най-висшата от трите касти, с възможността да живее в невъобразимо богатство и разкош — изригна в буря от скръб, като чу същите вести. Отказа всякакви утешения, разплакана и отчаяна.

Катюн изобщо не я привличаха великите градове на света, не й допадаха, никога не беше ги виждала и никога не бе изпитвала каквото и да било желание да ги види. Пясъкът в дрехите или косата беше дребна неприятност; горещината на пустинното слънце можеше да се понесе, стига човек да знае как да живее правилно; малкият отдалечен Керакек беше съвсем приятно място за обитаване, ако си жена на уважаван лекар с полагащото се високо положение.

Кабад, царският двор, прочутите водни градини, терените чурка, отрупаната с цветя зала за танци с пурпурни колони… по тези места жените щяха да са боядисани, напарфюмирани, облечени в прескъпи коприни, с усвоените от дълга практика и опит маниерност, коварство и злост. Една жена от пустинните провинции сред такива…

Катюн плака в леглото си, стиснала очи, и не искаше да го погледне, а Рустем се мъчеше да я утеши с приказки за възможностите, които тази царска щедрост предлага за Шаски — и за всяко дете, което тепърва ще си имат.

Последното излезе от устата му импулсивно, непреднамерено, но помогна сълзите да секнат. Катюн искаше друго бебе и Рустем го знаеше. След преместването в Кабад на високия пост царски лекар нямаше да има повече пречки пред идеята за ново дете заради жилищно пространство и средства.

Вътрешно обаче все още беше уязвен. Джарита прекалено спокойно бе приела, че ще я изоставят с дъщеря й; Катюн с нищо не показваше, че съзнава колко смайващо щастлива е тази промяна, никаква гордост от него, никаква радостна възбуда заради новата им обща съдба.

Виж, намекът за второ дете обаче я успокои. Тя изтри очите си, седна в леглото, погледна го и леко му се усмихна. Рустем прекара остатъка от нощта с нея. Катюн, не толкова деликатно красива, колкото Джарита, бе също така по-малко свенлива от втората му жена и много по-веща в умението да го възбуди по всевъзможни начини. Преди разсъмване, все още полусънен, той бе склонен да направи първия опит със зачеването на обещаното отроче. Ласката на Катюн и шепнещият й глас в ухото му бяха като балсам за мъжката му гордост.

По изгрев-слънце се върна в крепостта, за да види състоянието на царствения си пациент. Всичко беше наред. Ширван се изцеряваше бързо, знак за желязно телесно здраве, както и за благоприятна подредба на знамения. Рустем изобщо не разчиташе на първото и преусърдно следеше и пренагласяше второто.

Между посещенията при царя често се оказваше насаме с везира Мазендар, а на моменти към тях се присъединяваха и други. Рустем набързо бе образован за някои аспекти от света, какъвто го познаваха до тази зима, с особено наблягане върху характера и възможните намерения на Валерий Втори Сарантийски, когото някои наричаха Императора на нощта.

След като щеше да ходи там, и то с определена цел, имаше неща, които трябваше да знае.

Когато най-сетне тръгна — след като уреди набързо учениците му да продължат с един лекар, когото познаваше в Кандир, още по на юг — зимата вече беше съвсем в разгара си.

Най-трудната раздяла — и това бе съвсем неочаквано — се оказа с Шаски. Жените се бяха примирили със ставащото, можеха да го разберат; бебето беше твърде малко, за да разбере. Синът му, прекалено мекушав, помисли си Рустем, видимо се мъчеше да не заплаче, когато той стегна каишките на пътната си торба и се обърна да каже за последно сбогом на всички.

Шаски беше излязъл няколко стъпки напред по пътеката. Търкаше очи със свити юмручета. Опитваше се, длъжен бе да признае Рустем. Мъчеше се да не заплаче. Но кое малко момче се привързваше толкова нелепо към баща си? Това беше слабост. Шаски все още беше на възраст, в която светът, който трябваше да познава и от който се нуждаеше, бе този на жените. Един баща трябваше да осигури храна, подслон и морално напътствие, и да осигури дисциплина в дома. Навярно бе допуснал грешка, в края на краищата, като бе позволил детето да слуша уроците му от коридора. Шаски не биваше да реагира така. Войници имаше при това, които гледаха — ескорт от крепостта щеше да го придружи в първата част от пътуването, в знак на уважение.

Рустем отвори уста да смъмри момчето и откри — за свой срам, — че в гърлото му е заседнала буца, гърдите му се бяха стегнали и му беше трудно да проговори. Покашля се.

— Слушай майките си — каза по-дрезгаво, отколкото очакваше.

Шаски кимна.

— Добре. — Още не плачеше, увери се Рустем. Беше стиснал юмручета до бедрата си. — Кога ще се върнеш, тате?

— Когато свърша каквото трябва да свърша.

Шаски направи още две стъпки към портата, където стоеше Рустем. Бяха сами, по средата между жените при входната врата и военния ескорт малко по-надолу на пътя. Можеше да докосне момчето, ако се пресегнеше. Птица пееше в светлото мразовито зимно утро.

Синът му си пое дъх, видимо сбираше кураж. После каза:

— Не искам да заминаваш.

Рустем се опита да се ядоса. Децата не можеха да говорят така. Не и на бащите си. После видя, че момчето го знае, беше навело очи и свило рамене, все едно очакваше порицание.

Рустем го погледна и преглътна, а после се обърна, без нищо да може да каже. Отнесе торбата си на няколко крачки, а един от войниците скочи от коня си, взе я и я стегна здраво на гърба на едно муле. Рустем го наблюдаваше. Командирът им го изгледа питащо с вдигната вежда и посочи коня, който бяха докарали за него.

Рустем кимна, безпричинно ядосан. Пристъпи към коня, след това изведнъж се обърна да погледне назад към портата. Шаски все още беше там. Вдигна ръка да махне на момчето и леко, неловко се усмихна, да не би детето да помисли, че баща му се е ядосал заради онова, което беше казало, макар че трябваше да е ядосан. Очите на Шаски не се откъсваха от лицето му. Все още не плачеше. Все още изглеждаше все едно всеки миг ще заплаче. Рустем го погледа още малко, наведе глава, обърна се рязко, хвана предложената му ръка, качи се на коня и тръгнаха. Неловкото чувство се позадържа в гърдите му, после го остави.

 

 

Ескортът го придружи до границата и после Рустем продължи на запад в сарантийските земи — за първи път в живота си сам, ако не се броеше тъмноокият брадат слуга Нишик. Коня остави с войниците и продължи вече на муле: беше по-подходящо за ролята му.

Слугата беше поредната заблуда. Също както Рустем сега не беше просто преподаващ лекар, тръгнал да търси ръкописи и да води учени беседи със западните си колеги, така и слугата му не беше никакъв слуга. Нишик беше ветеран, опитен в ръкопашния бой и в оцеляването. В крепостта на Рустем успяха да му втълпят, че подобни умения може да се окажат важни в пътуването му, а сигурно още повече, когато стигнеше крайната си цел. Той в края на краищата беше шпионин.

Спряха в Сарника, без да крият пристигането си, нито ролята на Рустем в спасяването на живота на Царя на царете и високия сан, който предстоеше да получи заради това. Събитието се бе оказало твърде драматично: вестта за опита за покушение вече ги беше изпреварила през границата въпреки зимата.

Управителят на Амория покани Рустем да го посети и изглеждаше подобаващо ужасен, щом научи още подробности около това гибелно коварство в царското семейство на Басания. След официалната аудиенция управителят освободи слугите си и сподели насаме, че напоследък се натъквал на известни затруднения в изпълнението на задълженията си както към съпругата, така и към любимата си фаворитка. Призна донякъде свенливо, че дори се унизил да потърси съвет от хейромант, но безуспешно. Молитвите също се оказали безрезултатни.

Рустем се въздържа от коментар и по двете решения и след като прегледа езика му и му измери пулса, го посъветва да си приготвя ястие от добре сварен черен дроб на овца или крава във вечерите, в които пожелае интимност с която и да е от двете жени. Забеляза и изключително зачервеното му лице и го посъветва също така да се въздържа от употреба на вино с това толкова важно ястие. Изрази голямата си увереност, че това би помогнало. Управителят щедро му благодари и се разпореди Рустем всячески да бъде подпомаган от подопечните му, докато пребивава в Сарника. Два дни по-късно изпрати копринен халат и изкусно изработен джадитски слънчев диск в хана на Рустем, като дарове. Дискът, колкото и красив да беше, едва ли представляваше подходящ дар за басанид, но Рустем заключи, че съветите му са постигнали известен успех нощем.

Докато беше в Сарника, се срещна с един от бившите си ученици и се запозна с двама доктори, с които си беше писал. Купи един текст на Кадестес, за кожните язви, и плати да му препишат още едно копие и да му го пратят в Кабад. Каза на лекарите, с които се запозна, какво точно се е случило в Керакек и как вследствие на това, че е спасил живота на царя, скоро ще стане царски лекар. Обясни им и че е помолил и е получил разрешение да извърши опознавателно пътуване, за да събере повече знание за себе си и писмени извори от Запада.

Изнесе сутрешна лекция, задоволително посетена, по испаханското акушерстване на трудни раждания и друга по ампутирането на крайници, когато раната е причинила възпаление и отделяния на вредни течности. Тръгна си след близо месечен престой и щедра прощална вечеря, устроена от лекарската гилдия. Дадоха му имената на няколко доктори в имперския град, на които настойчиво го увещаваха да се обади, както и адреса на представителна странноприемница, в която бяха склонни да отсядат хора от лекарската професия при престоя си в Сарантион.

Храната по пътя на север беше окаяна, а местата за подслон още по-лоши, но — при положение че все още беше краят на зимата, а не пролет, сезон, в който всеки що-годе разумен човек избягваше да тръгва на път — пътуването като цяло мина без изненади. Същото не можеше да се каже за пристигането. Рустем не очакваше, че ще се натъкне едновременно на смърт и на сватба още през първия си ден в Сарантион.

 

 

Години бяха минали, откакто Папио, епимелет на Имперските стъкларници, наистина сам беше продухвал стъкло или майсторил изящни изделия. Задълженията му вече бяха административни и дипломатически, включваха координирането на снабдявания и производство и разпределяне на тесери и плоски листа стъкло за поръчалите ги занаятчии в Града и извън него. Определянето на приоритети и успокояването на разгневени майстори бе най-деликатната част на службата му. А майсторите, според опита на Папио, обикновено проявяваха склонност да се гневят.

Беше си отработил своя система. На първо място стояха имперските проекти, а между тях Папио преценяваше доколко важна може да е дадена мозайка в общата схема на нещата. Това изискваше деликатни подпитвания в Имперския прецинкт понякога, но той си имаше персонал за това, а и в достатъчна степен беше изгладил маниерите си, за да може да се среща с някои от по-висшите особи от градските служби, когато потрябва. Неговата гилдия не беше най-важната — това отличие се падаше на копринената гилдия, разбира се — но и не попадаше в списъка на най-незначителните също така, а точно при този император с неговите амбициозни строителни проекти можеше да се каже, че Папио е важна личност. Във всеки случай отнасяха се към него почтително.

След имперските идваха частните поръчки, но тук се получаваше едно усложнение: творците, ангажирани с проекти за императора, получаваха материалите си безплатно, докато правещите мозайка или друга стъкларска работа за граждани трябваше да си плащат тесерите или листовете стъкло. От Имперските стъкларници вече се очакваше да се самоиздържат финансово в новата схема на нещата, изобретена от трижди въздигнатия Валерий Втори и съветниците му. Поради това Папио не можеше да си позволи напълно да пренебрегва исканията на майсторите, които вдигаха врява за тесери за частни тавани, стени и подове. Нито, откровено казано, щеше да е благоразумно да отказва всички тихомълком предлагани му суми за собствената му кесия. Човек все пак има задължения и към семейството си, нали?

Свръх и над всички тези нюансирани проблеми Папио притежаваше непреодолимата склонност да облагодетелства онези майстори, боравещи със стъкло, които демонстрираха симпатии към Зелените.

Великолепните Зелени, бляскавите и славни шампиони, бяха любимата му фракция и едно от най-върховните му удоволствия, съпътстващи издигането му до това високо положение в гилдията, се изразяваше в това, че той вече бе в положението да я подкрепя финансово донякъде и да бъде признаван и почитан подобаващо в банкетната им зала и на Хиподрума. Вече не беше един от многото им нищожни поддръжници. Беше важна особа, присъстваше на пировете им, седеше на почетно място в театъра и сред лицата с привилегировани места на самите състезания с колесници. Отдавна бяха останали в миналото онези дни, в които се редеше на опашка преди разсъмване пред портите на Хиподрума, за да успее да си намери място правостоящ и да гледа надпреварата.

Не можеше да си позволи съвсем открито да показва предпочитанията си — хората на императора присъстваха и следяха навсякъде, — но все пак се стараеше при всички други равни условия майстор от Зелените да не си отиде с празни ръце, ако се домогва до по-редки цветове или полускъпоценни камъни редом с някой известен привърженик на трижди проклетите Сини или дори с някой без изявено предпочитание.

И това просто си беше в реда на нещата. Папио дължеше назначението си на своята привързаност към Зелената партия. Предшественикът му, бившият глава на гилдията и епимелет на Стъкларниците — и също така страстен привърженик на Зелените, — го беше избрал до голяма степен по тази причина. Папио знаеше, че когато реши да се пенсионира, от него се очаква да предаде поста на друг Зелен. Винаги ставаше така, във всяка гилдия освен копринената, която беше особен случай и се надзираваше строго от Имперския прецинкт. Едната или другата фракция контролираше повечето гилдии и беше рядкост този контрол да й бъде изтръгнат. Човек трябваше да е безочливо корумпиран, та хората на императора да се намесят.

Папио нямаше никакво намерение да става безочлив в каквото и да било, или дори корумпиран, ако се стигнеше до това. Беше предпазлив човек.

И тъкмо тази инстинктивна предпазливост отчасти го накара леко да се притесни от изненадващата поръчка, която бе получил, придружена с изключително щедро възнаграждение — преди дори да е нахвърлил първоначалните скици на исканата стъклена купа!

Разбираше, че всъщност купуват високия му сан. Че подаръкът ще придобие много по-висока стойност заради това, че е изработен лично от главенстващия гилдията, който вече изобщо не се занимаваше с такива неща. Знаеше също, че поръчалият го — за сватбен дар, както разбра — може да си го позволи. Не беше нужно човек да разпитва, за да знае, че първият секретар на върховния стратег, историк, който също тъй пишеше хроники за строителните проекти на императора, разполага с достатъчно средства, за да купи една майсторски изработена стъклена купа, при това уникат. Този човек май все повече и повече налагаше известно уважение. Папио не харесваше бледия, вечно намръщен секретар с мършавото лице, но какво общо имаше харесването с парите?

По-трудното за разбиране беше защо Пертений от Евбулус купува този дар. Наложи се да се зададат няколко дискретни въпроса, докато Папио се добере до отговора. Оказа се съвсем просто в края на краищата — една от най-старите и банални истории — и нямаше нищо общо с младоженката и младоженеца.

Пертений се опитваше да впечатли друго лице. И тъй като по стечение на обстоятелствата въпросното лице беше скъпо на сърцето на Папио, му се налагаше да преодолее известно възмущение — докато си представяше една прелестна, изящна като сокол жена в мършавата прегръдка на киселия секретар, — за да се съсредоточи върху занаята, който беше занемарил. Но се постара да се справи колкото се може по-добре.

Та нали в края на краищата не искаше Първата танцьорка на неговите любими Зелени да си помисли, че е нещо по-долу от изключителен, несравним майстор. Навярно, мечтаеше си той, тя дори щеше да го помоли за други изделия за себе си, след като видеше купата. Папио притваряше очи и си представяше срещи, обсъждания, две глави, наведени близо една до друга над многобройните рисунки, как го обгръща прословутият й парфюм — носен само от две жени в цял Сарантион, — доверчива ръка, отпусната на рамото му…

Папио не беше млад, беше трътлест, плешив и женен, с три отраснали деца, но си беше самата истина, че определени жени излъчваха около себе си магия, и на сцената, както и извън нея, и всяваха блянове, където минеха. Човек не спира да бленува само защото вече не е млад. Щом Пертений можеше да се опитва да си спечели благоволение с показен подарък, поднесен на хора, които не беше възможно изобщо да го интересуват, защо пък Папио да не се опита да накара възхитителната Шайрин да види какво може да направи епимелетът на Имперските стъкларници, когато вложи ръце и ум — и част от сърцето си — в предишния си занаят?

Тя щеше да види купата, когато я доставеха в къщата й. Младоженката явно живееше при нея.

След известен размисъл и нахвърляне на щрихи един предобед Папио реши да направи купата зелена, с инкрустирано яркожълто стъкло като полски цветя в настъпващата най-сетне пролет.

Сърцето му заби учестено, щом се залови за работа, но не трудът или тънкостите на занаята го възбуждаха сега, нито дори образът на една жена. Беше нещо съвсем друго. Щом пролетта вече идваше, мислеше си Папио, докато си тананикаше тихичко шествения марш, то значи идваха и колесниците, колесниците, ах, колесниците…

 

 

Всяко утро по време на призовните молитви в изящния храм, който си бе избрала да посещава, младата кралица на антите подреждаше като на секретарска табличка в ума си нещата, заради които трябваше да е благодарна. Погледнато в определена светлина, не бяха малко.

Беше се спасила от опит за покушение, преживяла беше зимно плаване до Сарантион, а след това първите етапи по настаняването й в този град — много по-изтощителен процес, отколкото бе склонна да признае. Големи усилия й беше струвало да съхрани подобаваща сдържана гордост, когато за първи път пред очите им се откроиха пристанището и градските стени. Макар да знаеше, че първата гледка на Сарантион е в състояние да всее страхопочитание у човек и да беше подготвена за това, щом в онова утро слънцето се извиси зад Имперския град, Гизел осъзна, че понякога човек просто няма как да се подготви.

Беше благодарна за онова, на което я бе научил баща й, и на самодисциплината, която й бе наложил животът: не мислеше, че някой е забелязал колко е обезсърчена.

А съществуваха и още неща, за които бе редно да отправи благодарности към Святия Джад или каквито там езически божества човек предпочетеше да си спомни от лесовете на антите. Беше получила съвсем достолепно жилище в малък палат недалече от тройните стени, по благоволението на императора и императрицата. Още с пристигането си бе побързала да си осигури достатъчно лични средства, като поиска заеми към Короната от едри батиарски търговци, търгуващи тук, на изток. Въпреки внезапното й неофициално и необявено пристигане на имперски кораб, само с малка свита охрана и жени, никой батиарец не беше дръзнал да откаже височайшата, небрежно подхвърлена молба на своята кралица. Гизел знаеше, че ако бе изчакала, нещата можеше да се развият другояче. Щом онези във Варена — онези, които несъмнено вече претендираха или се биеха за трона й — научеха къде е, щяха да изпратят своите разпореждания на изток. И парите можеше да се окажат по-трудни за намиране. Нещо повече, щяха да се опитат да я убият.

Твърде опитна беше в тези неща — дворцовите нрави и оцеляването, — за да е толкова глупава, че да изчаква. След като си осигури средствата, взе дузина карчитски наемници за лична охрана и ги облече в пурпур и бяло, цветовете на бойното знаме на дядо й.

Баща й винаги беше харесвал карчитите за телохранители. Ако ги държиш трезви, докато са на служба, и им позволяваш да изчезват по каупоните, когато не са, обикновено бяха фанатично верни. Приела бе също така предложените й от императрица Аликсана три придворни дами, дворцов готвач и иконом от Имперския прецинкт. Все пак устройваше си домакинство; удобствата и скромният персонал бяха необходими. Гизел беше наясно, че сред тях ще има шпиони, но това също й беше познато. Имаше си начини да ги избягва или да ги подведе.

Приета беше в имперския двор скоро след пристигането си и бе посрещната сърдечно, с цялата полагаща се вежливост и почит. Видяла се беше и си размениха официални поздравления със сивоокия кръглолик император и дребничката прелестна бездетна танцьорка, станала негова императрица. Всички бяха изрядно и подобаващо учтиви, въпреки че не последваха никакви частни срещи и беседи било с Валерий, било с Аликсана. Не беше сигурна дали се полага да очаква такива, или не. Това зависеше от по-мащабните планове на императора. Преди събитията се развиваха според нейните планове. Вече не.

Но в този първи отрязък от време беше приемала в малкия си палат несекващ поток от сановници и придворни от Имперския прецинкт. Някои идваха от чисто любопитство, знаеше Гизел: тя беше новост, развлечение в скучната зима. Варварска кралица, избягала от своя народ. Може би оставаха разочаровани, че ги посреща със стил и изящество една сдържана, облечена в коприна млада жена, която не показва с нищо, че маже с меча мас златистата си коса.

По-малко бяха онези, които поемаха дългия път през градското стълпотворение заради по-дълбокомислени причини — да я преценят, както и да отгатнат възможната й роля в изменчивата подредба на един сложен владетелски двор. Самият стар светлоок канцелар Гесий лично й донесе изискани дарове в носилката си: коприна за облекло и гребен от слонова кост. Поговориха си за баща й, с когото Гесий очевидно беше поддържал кореспонденция години наред, след това за театъра — убеждаваше я настойчиво да го посети, — а накрая за неприятното въздействие на влажния климат върху пръстите му и коленните стави. Гизел почти го хареса, но беше твърде опитна, за да си позволи подобен отклик.

Протоофициарият, по-млад мъж със сурово лице, казваше се Фаустин, я посети на следващата сутрин, явно в отговор на визитата на Гесий, сякаш двамата си следяха взаимно ходовете. Вероятно го правеха. В това отношение дворът на Валерий Втори едва ли беше по-различен от този на бащата на Гизел или нейния собствен. Фаустин пи билков чай и зададе много самоочевидно безопасни въпроси за администрирането на двора й. Беше висш чиновник и тези неща ангажираха вниманието му. Също така беше амбициозен, прецени тя, но със скучната амбиция на хората, които се боят да не бъдат лишени от удобния, установен житейски шаблон. Никаква жар нямаше у него.

У жената, която дойде няколко дни по-късно, тлееше нещо под леденото патрицианско поведение и Гизел усети както горещината, така и студа. Беше изнервяща среща. Чувала беше за Далейните, разбира се: най-богатата фамилия в империята. При мъртъв баща и брат, друг брат, за когото говореха, че е грозно осакатен и скрит някъде, и трети, който предпазливо се спотайваше извън града, Стилиана Далейна, сега съпруга на върховния стратег, беше единственото видимо присъствие на аристократичната си фамилия в Сарантион. И съвсем не беше безопасна, реши Гизел още в самото начало на разговора им.

Бяха почти на една и съща възраст, прецени тя, а животът бе отнел детството и на двете твърде рано. Поведението на Стилиана беше потайно, жестовете и маниерите й съвършени, лъскава и изящна учтивост, която с нищо не разкриваше мислите й.

Докато не реши сама да ги разкрие. Над сушените фурми и чашката притоплено подсладено вино незначителният разговор за модата на запад изведнъж премина в много пряк въпрос за трона на Гизел, за бягството й и какво се надява да постигне, като е приела поканата на императора да дойде в Изтока.

— Жива съм — отвърна сдържано Гизел и срещна преценяващия поглед на гостенката си. — Трябва да сте чули какво се случи в храма в деня на освещаването му.

— Било е неприятно, разбирам — каза Стилиана Далейна все едно не ставаше дума за нагло убийство и измяна. Махна пренебрежително с ръка. — Е, а това приятно ли е? Тази луксозна клетка?

— Моите гости са извор на много голяма утеха — промълви Гизел, като сдържа гнева си. — Кажете, убеждаваха ме наскоро да посетя театъра някоя вечер. Имате ли някакво предложение? — И се усмихна — глуповата и млада, повърхностна и безразсъдна. Варварска принцеса, отдалечена с не повече от две поколения от дивите лесове, където жените боядисваха голите си гърди.

„Не само ти можеш да затаиш личните си неща зад празни приказки“, помисли си Гизел, докато се навеждаше над платото да си избере фурма.

Скоро след това Стилиана Далейна си тръгна, като на изхода подхвърли, че според хората в двора явно първата танцьорка и актриса на Зелените е най-изтъкнатата изпълнителка на деня. Гизел й благодари и обеща да се отплати някой ден за вниманието с ответна визита. И наистина смяташе, че би могла: имаше някакво горчиво удоволствие в този словесен дуел. Само се зачуди дали ще може да се намери меча мас в Сарантион.

Имаше и други посетители. Източният патриарх изпрати първия си секретар, кисел и досаден клирик, който зададе подготвени предварително въпроси за западната вяра и й държа лекция за Хеладик, докато не разбра, че тя изобщо не го слуша. Някои членове на малката батиарска общност тук — предимно търговци, наемни войници, малко занаятчии — настояваха да се срещнат с нея, но в един момент през зимата престанаха да идват и Гизел заключи, че Юдрик и Кердас са пратили вест и може би дори разпоредбите си от дома. Агила беше мъртъв; вече го бяха научили. Загинал беше в мястото за вечен покой на баща й в утрото на освещаването. С Фарос и Аниса, единствените двама души на света, за които можеше да се каже, че са я обичали. Чула беше новината, без да заплаче, и нае още половин дузина телохранители.

Посетителите от имперския двор продължиха още известно време. Няколко мъже дадоха знаци, че искат да я съблазнят. Щеше да е триумф за тях, несъмнено.

Оставаше си девствена и понякога съжаляваше за това. Скуката бе един от централните проблеми в новия й живот. Дори не беше истински живот. Беше по-скоро изчакване да види дали животът би могъл да продължи, или да започне отново.

И точно тук, за жалост, прилежното й усилие да изпитва подобаваща благодарност всяко утро в малкия храм обикновено се разколебаваше, щом свършеха призовните молитви към Джад. Битието й у дома беше свързано с власт, макар и с всички съпътстващи я опасности. Властваща кралица на завоевателен народ, в земята на империя. Висшият патриарх на Родиас й се кланяше, както и на баща й преди това. Тук, в Сарантион, я поучаваше някакъв дребен духовник. Тук тя не беше нищо повече от бляскав предмет, нещо като скъпоценен накит за императора и неговия двор, без никаква функция или достъп до каквато и да било роля. Беше, според най-простото тълкуване на нещата, възможно оправдание за нашествие в Батиара и едва ли нещо повече.

Прозорливите дворцови особи, които яздеха или преминаваха през града на покрити носилки със завески, за да я видят, изглежда, постепенно бяха стигнали до същия извод. Пътят от Имперския прецинкт до нейния палат близо до тройните стени беше дълъг. По средата на зимата посещенията от двора също започнаха да стават все по-редки. Не беше изненада. Понякога се натъжаваше колко малко неща изобщо я изненадват.

Един от кандидат-любовниците — по-настойчив от останалите — продължи да я посещава, след като другите престанаха да идват. Веднъж Гизел му позволи да целуне дланта й. Усещането беше леко забавно, но след като размисли, тя предпочете при следващото му посещение да е заета, както и при по-следващото. Трета визита не последва.

Всъщност нямаше кой знае какъв избор. Младостта й, красотата, страстта, която мъжете можеше да изпитват към нея, това бяха едни от малкото инструменти, с които разполагаше, след като бе изоставила трон.

Чудеше се кога Юдрик или Кердас ще се опитат да уредят убийството й. Дали Валерий всъщност щеше да ги спре? Прецени нещата. Като че ли беше по-полезна за императора жива, но имаше и противоположни аргументи, а не трябваше да се забравя и императрицата.

Всички тези изчисления трябваше да ги прави сама. Тук не разполагаше с човек, комуто да се довери за съвет. Не че си беше имала кой знае колко благонадеждни съветници и у дома. Понякога се улавяше, че се чувства ядосана и ограбена, щом се сетеше за белокосия алхимик, който й бе помогнал в бягството, а след това я изостави, за да тръгне по своите си работи, каквито и да бяха те. Видяла го беше за последен път на кея в Мегарион, застанал под дъжда, докато корабът й се отдалечаваше.

Сега, след утринната служба в храма, Гизел седеше в малкия хубав соларий над тихата улица. Слънцето вече се бе извисило над покривите. Тя звънна с малкото звънче до стола и една от много добре обучените жени, пратени й от императрицата, се появи на прага. Време беше да започне приготовленията си за излизане. Всъщност беше погрешно да се твърди, че съвсем нищо не я изненадва. Имаше все пак някои неочаквани развития.

След едно от тях, включващо танцьорка, която се оказа дъщерята на същия побелял мъж, който я бе изоставил в Мегарион, тя бе приела покана за този следобед.

А това й напомни за другия мъж, когото бе привлякла да й служи, червенокосия майстор на мозайки. Гай Крисп също щеше да присъства на срещата днес.

Беше се уверила, че е в Сарантион, скоро след пристигането си. Трябваше да го знае; с него също бяха свързани ред съображения. Беше му поверила едно опасно лично послание и нямаше представа дали го е предал и дали изобщо се е опитал. Помнеше го като мрачен, навъсен човек — и неочаквано умен. Трябваше да поговори с него.

Не го беше канила да я посети — все пак за света той не я познаваше лично, изобщо не се бяха срещали. Шестима души бяха умрели, за да се запази тази заблуда. Вместо това бе отишла да разгледа как напредва работата по новия строеж на императора, Храма на Святата Мъдрост на Джад. Храмът все още не беше отворен за широката публика, но една разходка дотам с посещение бе нещо съвсем уместно — дори благочестиво — за гостуващ монарх. Никой не можеше да постави това под въпрос. Щом влезе, импулсивно реши да подходи към темата по най-необичаен начин.

Като си спомни събитията, разиграли се в онова утро в ранната зима, Гизел неволно се усмихна. Джад знаеше, не беше склонна да се поддава на импулси и твърде малко неща й даваха повод за веселие, но в онова изумително място, което трябваше да вдъхва благоговеен трепет, изобщо не се беше държала с полагащата се скромна благочестивост. И беше длъжна да си признае, че й стана приятно.

Слухът вече пълзеше из Сарантион. Точно според намерението й.

 

 

Мъж на скеле, под купол, със стъкло в шепите си, опитва се да сътвори бог. Повече от един всъщност, макар че точно тази истина не възнамеряваше да разкрива. Него ден, в ранната зима в святия град на Джад Сарантион, Криспин беше щастлив, че е жив, и изобщо не държеше да бъде изгорен заради ерес. Иронията бе в това, че все още не бе осъзнал и признал щастието си. Много време беше изтекло, откакто бе познавал това чувство. Щеше да изръмжи от досада и да среже с груба обида всеки, който дръзнеше да му подхвърли, че изглежда доволен от съдбата си.

Свъсил неволно вежди и свил съсредоточено устни в тънка резка, той се мъчеше най-сетне да утвърди цветовете от собствения си, вътрешен образ на Джад над очертаните на небесния фон на купола контури на Сарантион. Други майстори сътворяваха Града под неговия надзор; той лично правеше фигурите и започваше с Джад, за да може божият лик да гледа отгоре над всички, които влизат тук, докато се довършват куполът, полукуполите и стените. Искаше богът, който създава, да вдъхва безмълвно благоговение като онова, което бе видял в един малък храм в Саврадия, но не раболепно или прекалено натрапчиво. Работеше на друг мащаб, неговият Джад трябваше да е властващият елемент на по-обширна сцена, без да обхваща изцяло купола, така че имаше проблеми с баланса и пропорциите, които трябваше да се решат.

В този момент мислеше за очите и за бръчките по кожата над и под тях, спомняше си изтерзания, изпит образ на Джад в онзи храм, който беше видял в Деня на мъртвите. Беше рухнал на каменния под. Сринал се беше буквално под онази изпита, съкрушаваща фигура.

Паметта му за цветове бе много добра. Всъщност беше безупречна и той го съзнаваше без фалшива скромност. Беше работил пряко с епимелета на Имперските стъкларници, за да намери цветове, най-точно съответстващи на оттенъците, които бе запомнил от Саврадия. Помогнало беше обстоятелството, че ръководеше мозаечната украса на най-важния от всички строителни проекти на Валерий Втори. Предишният майстор — някой си Сироес — бе отстранен позорно и неясно как си беше счупил пръстите на двете ръце същата нощ при така и необяснена злополука. Криспин впрочем знаеше нещо по въпроса. Предпочиташе да не знае. Помнеше една висока русокоса жена в спалнята си на разсъмване, която бе промълвила: „Мога да ви уверя, че Сироес не е в състояние да наеме убийци тази нощ“. И бе добавила много спокойно: „Повярвайте ми“.

Вярваше й. За това, макар и не за каквото и да било друго. Все пак императорът, а не русата жена, му беше показал този храм и му го бе предложил. И каквото Криспин поискаше, обикновено го получаваше — поне що се отнасяше до тесерите.

В другите сфери на живота си долу сред мъжете и жените на Града още не бе решил какво изобщо иска. Знаеше само, че долу под това скеле има и личен живот, с приятели, с врагове — с опити за покушение само дни след пристигането му — и сложни отношения, които, стига да позволеше, можеха опасно да го отвлекат от онова, което трябваше да свърши тук горе на този купол, който един император и един гениален архитект му бяха подарили.

Прокара пръсти през гъстата си рижа коса, с което само я разроши повече от обичайното, и реши, че очите на неговия бог ще са тъмнокафяво и обсидиан, като тези на фигурата в Саврадия, но няма да предаде бледността на другия Джад със сивите оттенъци в кожата на лицето. Щеше отново да подхване същите цветове, щом започнеше да прави дългите тънки длани, но нямаше да ги изобрази наранени, както бяха на другия. Отекване на елементи, но не копиране. Точно както си го беше мислил, преди да дойде тук — първите инстинкти обикновено се задържаха у него.

След като го реши, Криспин си пое дъх и изпита облекчение. Значи можеше да започне утре. И изведнъж усети леко поклащане по скелето, което бе знак, че някой се изкачва.

Това беше забранено. Беше изрично и абсолютно забранено и на чираците, и на майсторите. На всички всъщност, включително на Артибасос, строителя на този храм. Правилото гласеше: когато Криспин е горе, никой не се качва на скелето му. Беше ги заплашил с осакатяване, разчленяване, смърт. Варгос, който се оказваше точно толкова кадърен помощник тук, колкото и по пътя, най-ревностно пазеше неприкосновеността му горе.

Криспин погледна надолу, смаян повече от нарушението, отколкото от нещо друго, и видя, че по стъпенките на скелето се изкачва жена — беше свалила наметалото, за да улесни движенията си. Видя и Варгос сред останалите долу на мраморните плочи. Приятелят му иниций разпери безпомощно ръце. Криспин отново погледна изкачващата се. После примига и затаи дъх, стиснал здраво ниското перило с две ръце.

Веднъж беше погледнал от тази огромна височина малко след пристигането си, когато с пръстите си като слепец бе опипвал купола, на който възнамеряваше да пресътвори света, и далече долу беше видял жена, усетил бе самото й присъствие като неустоимо привличане: силата и притеглянето на света, където течеше животът.

Тогава беше императрицата.

Беше слязъл при нея. Не беше жена, на която можеш да се възпротивиш, макар само да стоеше долу в очакване. Слязъл беше, за да говорят за делфини и за други неща, за да се върне отново, призован от живия свят от мястото, където го бе отвела една любов, отнета от смъртта.

Този път, зяпнал с нямо изумление в уверено напредващата нагоре жена, се помъчи да събере самообладание, за да може да се справи. Твърде изненадан, за да може да извика и дори да съобрази как да реагира, той просто зачака с разтуптяно сърце, докато кралицата му стигне до него, високо над света и пред очите на всички долу.

Тя стигна последното стъпало, после самото скеле и като пренебрегна припряно подадената й ръка, стъпи на него леко зачервена, задъхана, но очевидно доволна от себе си, с блеснали очи и не уплашена, щом се беше качила на това място, пригодно за съвсем интимен разговор, на опасната платформа точно под купола на Артибасос. Колкото и подслушващи уши да имаше в Сарантион, тук ги нямаше.

Криспин коленичи и сведе глава. За последен път бе видял тази млада, обсадена от врагове жена в собствения й дворец, в собствения му град далече на запад. Целунал беше стъпалото й за сбогом и бе усетил как ръката й погали косата му. А после бе напуснал, след като незнайно как й бе обещал да се опита да донесе посланието й на императора. А на сутринта бе научил, че е заповядала шестима от личната й стража да бъдат убити — само за да се опази тайната на срещата им.

На скелето под купола Гизел Антска отново погали косата му с лек, бавен жест. Коленичил, той потрепери.

— Няма брашно този път — промълви кралицата му. — Подобрение, художнико. Но мисля, че предпочитам брадата. Нима Изтокът ви е завладял толкова бързо? Нима сме ви изгубили? Можеш да станеш, Гай Крисп, и да кажеш каквото имаш да казваш.

— В-ваше величество — заекна Криспин, докато се изправяше, и усети, че се изчервява, ужасно притеснен. Светът бе дошъл при него, дори тук, горе. — Това е… тук не е безопасно за вас, изобщо!

Гизел се усмихна.

— Толкова ли си опасен, художнико?

Не беше. Тя беше опасна. Искаше да й го каже. Косата й беше златна, очите — паметно тъмносини: всъщност имаше цветовете на друга от много опасните жени. Но докато Стилиана Далейна бе като лед, с жилка злост, то Гизел, дъщерята на Хилдрик Велики, излъчваше нещо по-диво и тъжно в същото време.

Знаеше, че е тук, разбира се. Всички бяха научили за пристигането на кралицата на антите. Беше се чудил дали ще го повика. Не беше. Но ето че се беше качила горе, за да го намери, изящна и уверена като опитен майстор. Това беше дъщерята на Хилдрик. Дъщеря на антите. Можеше да ловува, да стреля с лък, да язди, навярно да убива с кама, скрита някъде под дрехите й. Не беше някоя кротка и деликатна дворцова дама.

— Е, ние чакаме, художнико. Дълъг път изминахме, за да те видим, все пак.

Той наведе глава. И й разказа без никакво лустро и без да затаи нищо важно, за разговора си с Валерий и Аликсана, когато дребничката изящна жена, императрицата на Сарантион, се бе обърнала пред един праг към вътрешните й покои и бе попитала — с привидна небрежност — за предложението за брак, което той несъмнено носи от Варена.

Усети, че Гизел е смутена. Опитваше се да го прикрие и сигурно щеше да успее пред някой не толкова наблюдателен. Когато свърши, тя дълго мълча.

— Тя ли се беше досетила, или той? — попита накрая.

Криспин помисли.

— И двамата според мен. Заедно или всеки за себе си. — Поколеба се. — Тя е… изключителна жена, ваше величество.

Сините очи на Гизел срещнаха погледа му за миг и пробягаха встрани. Млада е, помисли си той.

— Чудя се какво щеше да стане, ако не бях убила стражите си — промълви тя.

„Щяха да са живи“, искаше му се да й отвърне, но го премълча. Навярно щеше да го направи преди един сезон, но вече не беше съвсем същият гневлив мрачен мъж, какъвто бе в началото на есента. Оттогава беше пътувал.

Ново мълчание. После тя каза:

— Знаеш ли защо съм тук? В Сарантион?

Той кимна. Знаеше го целият град.

— Избегнали сте покушение. В храма. Това ме ужасява, ваше величество.

— Разбира се, че ще те ужасява — отвърна кралицата му с почти разсеяна усмивка. При всички ужасни подробности, които обсъждаха, при всичко, което бе преживяла, някакво странно настроение сякаш витаеше около нея в танца на струящата слънчева светлина от високите прозорци из целия храм. Криспин се опита да си представи какво ли изпитва, след като е избягала от своя трон и народ, за да живее тук по милост, лишена от властта си. Не можеше дори да си го въобрази.

— Харесва ми тук, горе — каза ненадейно кралицата. Пристъпи до ниското перило и надникна надолу, външно поне непритеснена от височината. Криспин познаваше хора, които клякаха и се вкопчваха в дъските на скелето тук горе или дори припадаха.

Имаше други платформи, около източната обиколка на купола, където редяха тесерите по очертаните от Криспин щрихи, за да направят контурите на града и тъмносиньото и зелено на морето, но точно сега никой не се беше качил на тях. Гизел Антска погледна ръцете си на перилото, после се обърна и ги вдигна към него.

— Дали бих могла да стана майстор на мозайки, как мислиш? — Засмя се. Той се вслуша, за да долови отчаяние или страх, но чу само искрена веселост.

Отвърна:

— Това е просто занаят и е недостойно за вас, ваше величество.

Тя се огледа, без да отвърне веднага.

— Не, не е. — Посочи купола на Артибасос, с първите редове от необятната мозайка на Криспин по него. — Това тук не е недостойно за никого. Е, доволен ли си, че дойде, Гай Крисп? Не искаше да идваш, както помня.

А в отговор на този пряк въпрос Криспин наведе глава и за първи път го призна:

— Не исках, но този купол е жизнен дар за такива като мен.

Тя кимна. Настроението й бързо се промени.

— Добре. Ние също сме доволни, че си тук. Имаме малко хора, на които можем да се доверим в града. Ти от тях ли си?

Тя също за първи път беше пряма. Криспин се покашля. Беше сама в Сарантион. Дворът щеше да я използва като инструмент, а сурови мъже у дома щяха да искат смъртта й.

— Готов съм да ви помогна по всякакъв възможен начин, ваше величество.

— Добре — повтори тя. Лицето й се бе изчервило още повече. Очите й блестяха. — Интересно. Как точно да го направим? Дали да ти заповядам да дойдеш веднага и да ме целунеш, за да могат да видят онези там долу?

Криспин примига, преглътна, инстинктивно прокара ръка през косата си.

— Човек не си оправя външността, когато прави това, знаеш ли — каза кралицата. — Помисли, художнико. Трябва да има някаква причина да се кача тук при теб. Ще ти помогне ли с жените на този град, ако се разчуе, че си любовник на кралица, или ще те отличи като… недосегаем? — И се усмихна.

— Аз… Аз нямам… Ваше величество, аз…

— Не искаш да ме целунеш ли? — Лъчезарно настроение, опасно само по себе си. Стоеше съвсем спокойно и го чакаше.

Беше изгубил всякакво самообладание. Пое си дъх и пристъпи към нея.

А тя се засмя.

— От друга страна, като си помисля, не е наложително, нали? Ръката ми ще е достатъчна, художнико. Можеш да целунеш ръката ми.

Поднесе му я. Тоя я хвана, вдигна я към устните си и точно в този момент тя завъртя ръката си в неговата, и Криспин целуна дланта й, топла и мека.

— Чудно дали някой долу успя да види това — каза кралицата на антите. И се усмихна отново.

Криспин дишаше задъхано. Изправи рамене. Тя стоеше съвсем близо до него. Вдигна ръце и приглади разрошената си коса.

— Сега ще ви оставим — каза смайващо сдържано, цялото й лъчезарно поведение изчезна толкова бързо, колкото бе дошло, макар лицето й да оставаше зачервено. — Можеш да ни се обадиш, разбира се. Всички ще смятат, че знаят защо. Между другото имаме желание да посетим театъра.

— Ваше величество — промълви Криспин, докато се мъчеше да се съвземе поне донякъде. — Вие сте кралицата на антите, от Батиара, почетен гост на императора… един майстор не би могъл да ви придружава в театъра. Вие трябва да седите в императорската ложа. Трябва да ви видят там. Има си протоколи…

Тя се намръщи, сякаш едва сега се беше сетила за това.

— Знаеш ли, мисля, че си прав. Значи ще трябва да пратя бележка до канцелара. Но в такъв случай може да съм дошла тук горе без причина, Гай Крисп. — Погледна го в очите. — Трябва да се погрижиш да ни осигуриш причина. — И се обърна.

Беше толкова слисан, че докато се окопити, Гизел вече бе на пет стъпала надолу. Дори не се сети да й предложи помощ.

Все едно. Тя слизаше към мраморния под толкова леко, колкото се беше качила. Докато я гледаше как се спуска към двайсетимата души долу, които дори не се опитваха да скрият любопитството си и зяпаха нагоре, му хрумна, че ако го отличат като неин любовник или дори довереник, то майка му и приятелите му у дома може да се окажат застрашени, щом вестта стигне на запад. Гизел се беше спасила от преднамерен опит за убийство. Имаше хора, които искаха трона й, което означаваше, че ще се погрижат тя да не може да си го върне. Свързаните с нея по какъвто и да било начин щяха да са заподозрени. В какво — не беше важно.

Антите не бяха придирчиви в такива неща.

А тази истина, реши Криспин, докато зяпаше надолу, беше в сила и за жената, която сега се спускаше по стълбата. Можеше да е млада и ужасно уязвима тук, но беше оцеляла една година на трона си между хора, които искаха смъртта й или да я подчинят на волята си, и бе успяла да им се измъкне, когато наистина се бяха опитали да я убият. И беше дъщеря на баща си. Гизел Антска щеше да направи всичко, което трябва, за да постигне целите си, докато и освен ако някой наистина не сложеше край на живота й. През ум нямаше да й мине какви последствия може да има това за други.

Замисли се и за император Валерий, който местеше живота на простосмъртните като фигури по игрална дъска. Дали властта оформяше подобен начин на мислене, или само онези, които поначало разсъждаваха така, можеха да придобият светска власт?

И му хрумна на Криспин, докато гледаше как кралицата му стъпи на мраморния под, за да приеме поклоните и наметалото си, че три жени в този град му бяха предложили интимност, но всеки от тези случаи бе проява на хитрост и лукавство. Нито една от тях не беше събудила у него нежност и обич, дори чувствена страст.

А може би в този, последния, не беше съвсем така. Когато по-късно същия ден се върна в къщата, която хората на канцелара вече му бяха уредили, Криспин намери бележка. Вестите в този град обикаляха бързо — или най-малкото някои вести. Бележката беше неподписана. Той никога не беше виждал закръгления равен почерк, но хартията бе удивително фина и скъпа. И щом прочете написаното, разбра, че подписът нито е нужен, нито възможен.

„Казахте ми — бе написала Стилиана Далейна, — че са ви чужди царствени покои“.

Нищо повече. Не бе добавен никакъв укор, никакъв пряк намек, че я е измамил, никаква ирония или провокация. Само заявеният факт. И това, че го е заявила тя.

Криспин, който се беше канил да обядва у дома и после да се върне в Храма, вместо това отиде в любимата си таверна и в баните. И на двете места пи повече вино, отколкото беше добре за него.

Приятелят му Карулус, трибун на Четвърти Саврадийски, го намери по-късно вечерта в Спината. Едрият плещест войник седна срещу него, поръча си вино и се ухили широко. Криспин отказа да му върне усмивката.

— Две новини, мой необяснимо пияни приятелю — заговори въодушевено Карулус. Вдигна един пръст. — Първо, срещнах се с върховния стратег. Срещнах се с него и Леонт ми обеща, че половината недобори за западната армия ще се изпратят преди средата на зимата, а останалите до пролетта. Лично обещание. Криспин, аз успях!

Криспин го загледа, мъчеше се да изпита някакво съпричастие към радостта на приятеля си, но без никакъв успех. Това беше наистина изключително важна новина — всички знаеха за вълненията сред армията на запад и закъснелите плащания. Тъкмо затова Карулус бе дошъл в Града, та ако ще някой да си въобразяваше, че е заради желанието да гледа колесници на Хиподрума.

— Нищо не си успял — отвърна му той навъсено. — Това само означава, че предстои война. Валерий праща Леонт в Батиара в края на краищата. Не можеш да започнеш нашествие с неизплатени заплати на войниците.

Карулус само се усмихна.

— Знам това, пиян тъпако. Но кой ще си припише заслугата, човече? Кой ще напише утре на началника си, че е успял да получи плащането, след като всички други се издъниха?

Криспин кимна и отново посегна за чашата си.

— Радвам се за теб. Честно. Прощавай, но не ми е приятно да чуя, че приятелите ми и майка ми скоро ще бъдат подложени на нашествие.

Карулус сви рамене.

— Предупреди ги. Кажи им да напуснат Варена.

— Я се шибай — отвърна Криспин доста грубо. Карулус нямаше никаква вина за ставащото, а и съветът му може би беше добър — още повече в светлината на случилото се тази сутрин горе на скелето.

— На тебе само това ли ти се върти в главата? Чух за посетителката ти тази сутрин. Да не би да държиш възглавници на това скеле? Ще те оставя да изтрезнееш до утре, но ще очаквам най-подробно обяснение, приятел. — Карулус облиза устни.

Криспин отново изруга.

— Беше игра. Театър. Тя искаше да поговори с мен и трябваше да даде на хората повод за слухове.

— Не се и съмнявам — рече Карулус, вдигнал високо вежди. — Да говори с теб? Мошеник такъв. Разправят, че е великолепна, знаеш ли. Да говори? Ха! На кого ги разправяш! Може би ще ме накараш да го повярвам на заранта. Мм, между другото… — добави той след неочаквана пауза — това, хм, ми напомня за втората ми новина. Аз лично май, хм… излизам от тая игра. Така де.

Криспин му хвърли мътен поглед иззад чашата си.

— Какво?

— Ами, аз… мм, женя се, между другото — отвърна Карулус, трибунът на Четвърти.

— Какво!? — повтори Криспин, по-високо.

— Знам, знам — продължи трибунът, — неочаквано, изненадващо, забавно и така нататък. Голям майтап за всички. Но… случва се, нали? — Цял се изчерви. — Ами… хм, случва се, да.

Криспин кривна глава озадачено, едва се сдържаше за трети път да не възкликне: „Какво?“

— И, хм, ами, нали няма да имаш нищо против, ако Кася напусне къщата ти веднага? Няма да изглежда редно, разбира се, след като вече сме го обявили в храм.

— Какво? — каза Криспин безпомощно.

— Сватбата ще е напролет — продължи Карулус, очите му блестяха. — Обещах на майка ми, още когато напуснах дома, че ако изобщо се оженя, ще го направя прилично. Да има един сезон, през който е обявено от духовниците, тъй че никой да не може да възрази, и после истинското сватбено празненство.

— Кася? — отрони Криспин, най-после схванал. — Кася?!

И щом мозъкът му заработи отново с леко закъснение, за да смели тази смайваща новина, Криспин отново тръсна глава да я прочисти и заговори:

— Чакай да се уверя, че го разбирам добре, надута торба въздух такава. Кася се е съгласила да се омъжи за теб? Не го вярвам! Кълна се в кокалите и ташаците на Джад! Кучи син! Не си ми искал никакво разрешение и шибано не го заслужаваш, тъпак военен!

Разбира се, че го заслужавам — отвърна Карулус. — Аз съм мъж с бляскаво бъдеще. — И се усмихна с нескрито задоволство.

Въпросната жена беше от северните иниции, продадена от майка си в робство преди малко повече от година, спасена от него — както и от езическа смърт — от Криспин по пътя. Беше твърде нежна и твърде умна, и с твърде силна воля, макар и да се чувстваше неспокойна в Града. При първата им среща беше заплюла в лицето войника, който сега се хилеше от радост, докато съобщаваше, че се е съгласила да се омъжи за него.

И двамата всъщност знаеха цената й.

 

 

И тъй, в едно светло ветровито утро в началото на пролетта много хора се приготвяха да поемат към дома на Първата танцьорка на Зелената фракция, където щеше да се извърши бракосъчетание с обичайната процесия до избрания храм, а след това — със сватбено празненство.

Нито за младоженката, нито за жениха можеше да се каже, че са от добро потекло — макар войникът да даваше признаци, че вероятно ще стане важна особа — но Шайрин от Зелените разполагаше с бляскав кръг от познати и обожатели и бе решила да превърне тази сватба в повод за пищно светско събитие. Беше имала много добър зимен сезон в театъра.

В добавка към всичко това, близкият приятел на младоженеца (а очевидно и на младоженката, шепнеха някои, като повдигаха многозначително вежди) беше не кой да е, а новият имперски майстор на мозайки, родиецът, комуто бе поверена пищната украса на Храма на Святата Мъдрост на Джад — лице, което май заслужаваше внимание. Носеха се слухове, че може да присъстват и други важни персони — ако не на същинската церемония, то на празненството в дома на Шайрин след нея.

Освен това всички говореха, че храната се приготвя в кухнята на танцьорката от главния готвач на Синята фракция. В града имаше хора, готови да последват Струмозус и в пустинята, стига да вземе със себе си своите тенджери, тигани и подправки.

Любопитно и в много отношения уникално беше това събитие, това празненство, организирано от Зелени и Сини заедно. И всичко това — заради един войник от среден ранг и едно жълтокосо варварско момиче от Саврадия, наскоро пристигнало в града и с напълно неизвестна биография. Хубавичка била, разправяха онези, които я бяха виждали с Шайрин, но не с хубостта на момичетата, които успяваха да си уредят изненадващи за самите тях бракове. От друга страна, не че се женеше за някоя важна особа, нали?

После плъзна и още един слух, че Папио, ставащият все по-популярен епимелет на Имперските стъкларници, лично е измайсторил стъклена купа, поръчана за дар за щастливата двойка. А той май не беше упражнявал занаята си вече от години. Това също никой не можеше да го разбере. Сарантион говореше. След като състезанията с колесници щяха да започнат едва след няколко дни, събитието беше добре разчетено във времето: градът обичаше да има за какво да говори.

 

 

„Не съм щастлива“ — заговори малката сива невзрачна птица с патрицианския глас, който можеше да чуе единствено домакинята на днешното събитие. Жената оглеждаше критично образа си в кръгло, обрамчено със сребро огледало, което една слугиня държеше пред нея.

„О, Данис, аз също — промълви също така безмълвно Шайрин. — Всяка жена от Прецинкта ще е облечена и нагиздена зашеметяващо, а аз изглеждам все едно не съм спала от няколко дни“.

„Нямам предвид това“.

„Разбира се, че не е това. Ти никога не мислиш за важните неща. Кажи ми, смяташ ли, че ще ме забележи?“

Тонът на птицата стана жилещ.

„Кой точно? Колесничарят или мозайкаджията?“

Шайрин се изсмя на глас и стресна слугинята. И отвърна наум:

„Единият или другият. — След което се усмихна дяволито. — Или може би двамата, тази нощ? Не мислиш ли, че ще е паметна нощ?“

„Шайрин!“ — Птицата беше искрено стъписана.

„Дразня те, глупавичката ми. Познаваш ме достатъчно добре. Хайде кажи ми, защо не си щастлива? Това е сватбен ден и двамата се обичат. Никой не е уговорил брака, сами са се избрали“. — Тонът й вече беше удивително мил, търпелив.

„Просто си мислех, че нещо ще се случи“.

Чернокосата жена пред малкото огледало, която всъщност изобщо не изглеждаше недоспалата по-скоро възхитително, кимна и слугинята се усмихна, остави огледалото и се пресегна за стъкленицата с парфюм, чието ухание отличаваше само две дами в Града. Птицата лежеше на масичката наблизо.

„Данис, наистина, що за празненство ще е, ако не се случи нещо?“

Птицата не отвърна.

На вратата се почука. Шайрин погледна през рамо.

На прага стоеше нисък закръглен и свирепо намръщен мъж, облечен в синя туника и много голямо, подобно на лигавник покривало, вързано на врата и около обемистата му фигура. По лигавника се виждаха многобройни петна от храна, имаше и една ивица, може би от шафран, на челото. Държеше дървен черпак, бе затъкнал тежък нож на стегнатия над лигавника колан и имаше много мрачно изражение.

— Струмозус! — възкликна радостно Шайрин.

— Тук няма морска сол — заяви готвачът с тон, предполагащ, че въпросната липса граничи със забранената хеладикийска ерес или с чисто езичество.

— Няма сол? Наистина? — отвърна танцьорката и се надигна изящно от стола си.

— Няма морска сол! — повтори майстор готвачът. — Как е възможно в едно цивилизовано домакинство да липсва морска сол?

Ужасен пропуск — съгласи се Шайрин с успокоителен жест. — Ужасена съм, Струмозус.

— Искам разрешение да използвам някой от слугите ви да го пратя в Палатата на Сините незабавно. Помощник-готвачите ми трябват тук. Имате ли си представа колко малко време ни остава?

— Можеш да използваш слугите ми както намериш за добре днес — отвърна Шайрин, — стига да не ги изпечеш на скара.

Физиономията на майстора намекваше, че нещата може да стигнат и дотам.

„Този човек ми е ужасно омразен — каза безмълвно птицата. — Поне мога да се примиря с това, че не желаеш него“.

Шайрин се изсмя мълчаливо.

„Той е гений, Данис. Всички го твърдят. На гениите трябва да се угажда. Хайде, бъди добра и ми кажи, че изглеждам прекрасно“.

В коридора зад Струмозус се чу нов шум. Готвачът се обърна и отпусна ръката с черпака. Изражението му се промени, стана почти добродушно. Човек можеше леко да преувеличи и да каже, че дори се усмихна. Отстъпи навътре в стаята и встрани, а на прага колебливо застана пребледняла русокоса жена.

Шайрин наистина се усмихна, с ръка на бузата.

— О, Кася! Изглеждаш прекрасно!