Серия
Сарантийска мозайка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of Emperors, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Епилог

Старец, на входа на храм, недалече от стените на Варена. Някога щеше да е увлечен в размисъл за сегашния цвят на тези стени, някъде между мед и охра, да разсъждава как с помощта на стъкло, камък и светлина би могъл да се постигне този оттенък, както изглежда тъкмо на тази късна пролетна светлина. Но вече не. Сега е доволен само от това да се наслади на деня, на следобеда. Съзнава с онази неизбежност, прокрадваща се понякога в душите на старите хора, че друга пролет едва ли ще има.

Тук той по същество е сам, с неколцината други мъже из двора или в неизползвания стар параклис, долепен до разширения храм. Храмът също вече не се използва, въпреки че тук е погребан крал. След опита за убийство през есента клириците са отказали да водят служби, да останат дори в своя метох въпреки сериозния натиск от страна на властващите сега в двореца. Мъжът на прага си има виждания за това, но засега просто се наслаждава на покоя, докато чака едного да пристигне. Идва тук вече от дни, обзет от повече нетърпение, отколкото е редно за стар човек, казва си той — стига да са усвоени добре уроците през един дълъг живот.

Накланя столчето, на което седи, опира гръб на дървената врата (стар навик) и смъква напред невероятно безформената си шапка. Необяснимо привързан е към нея и понася със съвършено спокойствие всички предизвикани от това шеги и насмешки. В края на краищата това приспособление за глава — нелепо още като ново — му е спасило живота преди близо петнадесет години, когато един чирак, уплашен вечерта в един храм, го помисли за идващ в тъмното крадец. Ударът с тоягата, който младият (широк в раменете още тогава) чирак се канеше да нанесе съкрушително по главата му, бе избегнат в последния миг, понеже позна шапката.

Марциниан от Варена, отпуснат на топлата пролетна светлина, поглежда още веднъж по пътя, преди да си позволи да подремне.

 

 

И видя, че същият онзи чирак идва. Или по-точно, след тези дълги години видя своя някогашен чирак, вече негов колега, съдружник и очакван приятел да се приближава по пътеката към широката ниска порта на храмовия двор и малкото гробище.

— Да изгниеш дано, Криспине — кротко каза старецът. — Тъкмо когато се канех да подремна. — След това прецени факта, че е съвсем сам, че не го слуша никой, и си позволи да реагира искрено, като килна отново столчето напред, усетил внезапно учестените удари на сърцето си.

Изпита почуда, трепетно предчувствие. И огромно щастие.

Присвил очи, свит в сенките на входа, той гледаше как Криспин — с по-къса коса и брада, отколкото на тръгване, но иначе почти непроменен — откача куката на портата и влиза в двора. Марциниан извика високо на другите чакащи. Не бяха чираци или майстори: тук работа вече не се вършеше. Двама бързо дойдоха откъм ъгъла. Марциниан посочи към портата.

— Ето го. Най-после. Не мога да кажа дали е ядосан, но общо взето ще е по-безопасно да се приеме, че е.

Двамата изругаха също като него преди малко, макар и с повече чувство, и тръгнаха напред. Бяха пристигнали във Варена преди две седмици и чакаха с усилващо се раздразнение. Тъкмо Марциниан бе предположил, че е много голям шансът когато пътникът най-после дойде, да се отбие в този храм извън стените. Доволен бе, че се беше оказал прав, макар и да не го радваше това, което новодошлият щеше да завари тук.

Остана на прага, гледаше как двамата чужденци тръгнаха напред, първите хора, които щяха да поздравят пътника, дошъл си най-после отдалече. По някаква ирония и двамата бяха от Изтока. Единият бе имперски куриер, другият — офицер в армията на Сарантион. Армията, която се очакваше да нахлуе тази пролет, но не беше нахлула.

А това бе най-голямата промяна от всичко.

 

 

Малко по-късно, след като двамата сарантийци официално връчиха писмата, заради които се бяха задържали, и си заминаха с войниците, които ги охраняваха, Марциниан реши, че Криспин твърде много се бави при портата, каквито и да са вестите. Надигна се и закрета към него, присвил очи от обичайната болка в бедрото.

Криспин беше с гръб към него, вглъбен в документите, които му бяха дали. Марциниан знаеше, че не е добре да се стряска човек, затова му извика още от няколко крачки.

— Видях ти шапката — отвърна Криспин, без да го поглежда. — Върнах се само за да я изгоря.

Марциниан се приближи.

Криспин — седеше на големия объл, покрит с мъх камък, който винаги беше харесвал — вдигна глава и го погледна. Очите му светнаха.

— Здравей. Мислех, че вече си пукнал.

Марциниан също се беше канил да почне с някоя шега, но точно сега не можа да измисли. Вместо това се наведе мълчаливо и целуна по-младия мъж по челото, за благослов. Криспин бавно се изправи и го прегърна.

— Майка ми? — попита. Гласът му беше пресипнал.

— Добре е. Чака те.

— Но как сте…? А, да. Куриерите. Значи сте знаели, че съм на път?

Марциниан кимна.

— Пристигнаха преди доста време.

— Корабът ми беше по-бавен. От Миласия дойдох пеш.

— Още ли мразиш конете?

Криспин се поколеба, после каза:

— Мразя да ги яздя. — Изгледа Марциниан, намръщи се и веждите му се сбраха. Марциниан го помнеше това. Мъчеше се да проумее какво още вижда на лицето му. Разлики, но трудно беше да ги открои.

— Донесоха ли ви новините от Сарантион? — попита Криспин. — За промените?

Марциниан кимна.

— Да. Ще ми разкажеш ли повече?

— Каквото знам.

— Ти… си добре, нали? — Глупав въпрос, но в известен смисъл единственият важен.

Криспин отново се поколеба.

— Общо взето. Случиха се много неща.

— Разбира се. Твоята работа… добре ли стана?

Нова пауза. Сякаш и двамата се опитваха да налучкат пътя към непринудеността.

— Всичко мина добре, но… — Криспин отново седна на камъка. — Събарят я. Заедно с всички други, навсякъде.

— Какво?!

— Новият император има свои… убеждения за изобразяването на Джад.

— Невъзможно. Не може да си прав! Това…

Марциниан млъкна. Нямаше думи.

— Де да грешах. Подозирам, че работата ни тук също ще бъде свалена. Ще бъдем подчинени на сарантийските едикти. Ако всичко стане, както го замисля императрицата.

Императрицата. Знаеха за това. Чудо божие, бяха го нарекли някои. Според Марциниан можеше да има и по-земни обяснения.

— Гизел?

— Гизел. Чули сте вече?

— Разбира се. От куриерите. — Марциниан седна на съседния камък. Толкова пъти бяха седели двамата тук или на пъновете зад портата.

Криспин погледна през рамо към храма.

— Ще го загубим това. Това, което направихме тук.

Марциниан се покашля. Трябваше да се каже нещо.

— Част от него вече се загуби.

— Толкова скоро? Не мислех, че…

— Не по тази причина. Изкъртиха Хеладик през пролетта.

Криспин не каза нищо. Марциниан обаче помнеше и това изражение.

— Юдрик се опитваше да спечели подкрепата на патриарха в Родиас — заради надвисналото нашествие. Отстъпи от ереста на антите.

Хеладик и неговият факел бяха последното, което Криспин бе създал, преди да замине. Сега мълчеше, седеше съвсем неподвижно. Марциниан се мъчеше да го разгадае, да проумее какво се е променило и какво — не. Странно му беше, че не може да разбере Криспин интуитивно дори след толкова много години. Хората заминаваха и се променяха. Трудното беше за останалите.

Повече тъга и повече живот, помисли си той. И двете. Широките длани на някогашния му чирак още стискаха документите, донесени от куриерите.

— Подейства ли? — попита Криспин. — Отстъпването?

Марциниан поклати глава.

— Не. Кръв се проля в този храм, в присъствието на патриаршеските пратеници; изложиха ги на риск. Много път има да извърви Юдрик, докато си спечели някакво благоволение. А си навлече и много омраза във Варена, когато свалиха тесерите. Антите видяха в това оскърбление към паметта на Хилдрик. Оскверняване на неговия храм един вид.

Криспин се изсмя тихо. Марциниан се опита да си спомни кога за последен път го е чувал да се смее в годината, преди да замине.

— Горкият Юдрик. Какъв пълен обрат. Антите да се гневят за оскверняването на свято място в Батиара!

Марциниан се подсмихна.

— И аз казах същото. — Негов ред беше да замълчи. Беше очаквал по-гневна реакция. Измести леко темата. — Изглежда, няма да има нападение засега. Така ли е?

Криспин кимна.

— Не и тази година поне. Армията е на североизток, срещу Басания. Ще станем провинция на Сарантион, ако преговорите успеят.

Марциниан поклати замислено глава. Смъкна шапката си, погледна я, нахлупи я отново на оплешивялата си глава. Нямаше да има нападение.

Всеки проходил мъж през цялата зима беше привлечен в укрепването стените на Варена. Правеха оръжия, упражняваха се с тях, складираха храна и вода. Нямаше много храна за складиране след лошата реколта.

Побоя се, че може да заплаче.

— Не мислех, че ще доживея толкова дълго.

Криспин го погледна.

— Иначе как си?

Той сви вяло рамене.

— Бива. Ръцете ме болят. Бедрото понякога. Повечко вода слагам във виното вече.

Криспин изкриви лице кисело.

— И аз така. А Кариса?

— Тя е добре. Гори от нетърпение да те види. Сега сигурно е с майка ти.

— Да тръгваме тогава. Отбих се само за да видя… работата тук. Но вече няма много смисъл.

— Няма — съгласи се Марциниан. Погледна документите в ръцете му. — Какво… какво ти носят?

Криспин отново се поколеба. Май отмерваше мислите и думите си повече от преди, помисли Марциниан. В Изтока ли учеха на това?

После, без да проговори, му подаде документите. Марциниан ги взе и зачете. Не можеше да отрече, че го изгаряше любопитство: онези хора бяха чакали доста време, за да ги връчат на Криспин.

Бързо разбра за какво са. Лицето му изгуби цвят, щом заобръща един по един всеки подписан и подпечатан акт за собственост и притежание. Върна се отначало и почна да брои. Пет, шест, седем. След това — изброяването на други вещи и изреждането къде се намират. Едва си пое дъх.

— Изглежда, сме богати — отрони Криспин.

Марциниан вдигна очи към него. Беше зареял поглед към гората на изток. Казаното беше омаловажаване, огромно при това. А „ние“ — голяма вежливост.

Документите удостоверяваха, че земи из цяла Батиара, парични суми и най-различно движимо имущество вече са собственост и притежание на лицето Гай Крисп, майстор от Варена.

 

 

Последната страница беше лично писмо. Марциниан погледна приятеля си за разрешение. Криспин, вече бе извърнал поглед към него, кимна. Писмото беше кратко. Написано на сарантийски. Гласеше:

Ние ви обещахме определени неща, в случай че пътуването ви се окаже плодоносно за нас. Нашият възлюблен баща ни научи да спазваме височайшите си обещания и че бог ще се възрадва от нас, щом го правим. Станалите междувременно промени не променят истината за нещата. Това не са дарове, а заслужена отплата. Има още нещо, което обсъдихме във Варена, вярваме, че ще си спомните. Не е включено сред тези и остава на вас да прецените и изберете — или не. Другата приложена тук пратка, вярваме, е още едно доказателство за нашата признателност.

Беше подписано: „Гизел, императрица на Сарантион“.

— Кълна се в кръвта, очите и кокалите на Джад, какво си направил там, Криспин?

— Тя смята, че аз съм я направил императрица — отвърна бившият му чирак.

Марциниан можа само да зяпне.

Тонът на Криспин бе някак странно отчужден, загадъчен.

Марциниан изведнъж осъзна, че ще е нужно много време, докато разбере какво се е случило с приятеля му на изток. Наистина имаше промени. Човек не се връща от Сарантион, без да се е променил. Побиха го ледени тръпки.

— Какво е… невключеното, за което споменава?

— Жена. — Гласът на Криспин беше вял. Леден, унил тон, познат от предишните години.

Марциниан се покашля.

— Разбирам. А „другата пратка“?

Криспин вдигна очи. Въздъхна.

— Не знам. Тук има много ключове. — Вдигна една тежка кожена кесия. — Войникът каза, че им заповядали да пазят, докато дойда, след това сам съм щял да видя.

— А! Сандъците в стария параклис значи. Поне двайсет.

Отидоха да видят.

Съкровище ли ще е, зачуди се Марциниан. Златни монети и скъпоценни камъни?

Не беше това. Докато Криспин превърташе номерираните ключове в номерираните ключалки един след друг и отваряше капаците на сандъците в полумрака на стария, малко използван параклис, долепен до разширения храм, Марциниан от Варена, който никога не беше пътувал до Сарантион или дори извън обичния си роден полуостров, се усети, че плаче, засрамен от старческата си слабост.

Бяха тесери, каквито никога не беше виждал или помислял дори, че ще види през целия си живот. Цял живот работа с мътните или надраскани подражания на ярките цветове на въображението бавно го бе принудил да приеме ограниченията на възможното тук, в рухналата Батиара. Несъвършенствата на тленния свят, границите, наложени пред порива към съвършенство.

Сега, много след времето, когато можеше с жар да се отдаде на проект, чието величие да е достойно за тези изумителни, безукорни късчета стъкло, те бяха дошли.

Късно беше. Много, много късно.

Имаше още една бележка, в първия сандък. Криспин я погледна, след което му я подаде. Марциниан изтри очи и зачете. Същият почерк, езикът този път променен, родийски, стилът — личен, не височайши.

„Имам думата на императора. Обещание, което ми даде лично. Няма да направиш бога, нито Хеладик. Всичко друго, което сметнеш за подходящо да се изобрази в храмовия комплекс, приютил баща ми, ще бъде защитено с едикт, доколкото успея да го гарантирам. Това — като малка компенсация за една мозайка в Сарантион, изпълнена с подходящи материали и унищожена“.

Подписът също беше различен: само името й този път. Марциниан върна бележката. Бавно бръкна в този първи тежък сандък, зарови ръка в тесерите — светлозлатни, цветът топъл и гладък като мед.

— Внимавай. Остри са — каза Криспин.

— Пале — отвърна Марциниан от Варена. — С такива неща си режа пръстите още отпреди да си се родил.

— Знам — каза Криспин. — Точно това имах предвид. — Прибра бележката. И се усмихна.

— Можем да направим отново купола — каза Марциниан. — Не Джад, не Хеладик, както казва тя. Можем да измислим нова украса за храмове. Да се посъветваме с клириците, а? Тук и в Родиас, дори в Сарантион? — Гласът му трепереше от страстно желание. Сърцето му биеше лудо. Изпитваше непреодолима нужда да докосва и докосва тези тесери, да зарови ръцете си в тях.

Късно беше. Но не твърде късно.

Криспин се усмихна отново и огледа тихото прашно помещение. Бяха съвсем сами. Двама мъже, двайсет огромни, пълни догоре сандъка. Нищо друго. Никой друг не идваше вече тук.

Трябваше да наемат охрана, помисли си изведнъж Марциниан.

— Ти ще го направиш — каза тихо Криспин. — Купола. Пак. — Устата му се кривна в усмивка. — С тези, които са останали да работят с нас, ако не си прогонил всички с тираничния си характер.

Марциниан пренебрегна последното. Реагира на тихо изреченото. На добротата, изгубена от много време и върнала се отново.

— А ти? — попита.

Защото му хрумна, че по-младият мъж може изобщо да не поиска да работи. Беше му се сторило, че посрещна вестта за направеното с неговия Хеладик почти с безразличие. Марциниан смяташе, че го разбира. Как можеше това изобщо да го засегне след случилото се в Изтока?

Криспин му беше писал малко за купола в Сарантион, за онова, което се опитвал да постигне, да го направи така, че да подобава на обстановката. А и младата жена, дъщерята на Зотик, бе споменала в едно от писмата си. „Прослава на земята“ го беше нарекла. Самия купол и онова, което приятелят му правеше на него.

А мозайката я сваляха. Марциниан знаеше как става. Войници и ратаи. С тъпото на копия и тилното на брадви, с чукове, ножове и шпакли, удрят, дращят, стържат, чегъртат и тесерите падат, падат…

Как можеше човек да поиска да работи отново след това?

Измъкна ръцете си от сандъка, от златистото стъкло. Прехапа устна. „Прослава на земята“. Приятелят му все още скърбеше, а той самият — седнал да се радва като дете на нова играчка.

Но беше сгрешил. Или както осъзна по-късно — не беше съвсем прав.

Криспин междувременно се бе отдалечил. Гледаше с разсеян поглед плоските груби стени над скърцащите двойни врати в двата края. Тази стара църква бе построена според най-стария известен план: два входа, централен олтар под нисък разлат купол, извити просвети откъм изток и запад за молитва в усамотение и размисъл, поставки за свещи за възпоминание. Каменен под, каменни стени, без пейки, без подиум. Тук вече дори нямаше олтар или слънчев диск. Църквата бе поне на четиристотин години, от началото на санкционираното почитане на Джад в Родиас. Проникващата светлина бе мека и приглушена, лееше се хладна като бяло вино по камък.

И като видя как очите на колегата му се местят от една повърхност на друга, как проследяват потоците слънчева светлина, влизащи през зацапаните изпочупени прозорци горе (прозорците можеше да се почистят, стъклата да се подменят), Марциниан също започна да се вглежда. А след малко, в тишината, възвисена до най-проста радост, спря и вече гледаше само Криспин.

А Криспин гледаше ту на север, ту на юг, към полукръглите арки на стените точно над всяка от двете врати. И Марциниан знаеше, че вижда образи, все още несъществуващи на света образи.

Толкова често го беше правил самият той. Точно така се започваше.

— Аз ще направя нещо тук — отвърна Криспин на одевешния му въпрос.

 

 

Най-древната църква на Варена, „Джад извън стените“, не беше използвана за богослужения, откакто бе построен по-големият храм до нея, преди около двеста години. Комплексът се бе разширявал на два пъти след това, с добавянето на спални килии, трапезария, кухня, пекарница, пивоварна и малка болнична пристройка с билкова градина зад нея, с което първоначалната църква бе останала да служи само за склад, а след време бе престанала да служи и за това, бе се превърнала в прашен неподдържан приют за гризачи и други полски същества зиме.

Придобила бе патината на старост, аура на мир и покой дори и в това си неподдържано състояние, а камъните бяха много красиви, поемаха ведро слънчевата светлина. Тук отдавна не бяха палени светилници, за да се прецени как би могла да изглежда старата църква след свечеряване, подходящо осветена.

Беше неочаквано място за две пана мозаечно изкуство, но пък липсата на олтар и диск можеше да се приеме като оправдание за светския характер на новата творба, реализирана — необичайно за мозайките — само от един човек.

Двете творби бяха със скромни размери, по една над всяка от двете двукрили врати.

„Няма да направиш бога, нито Хеладик. Всичко друго, което сметнеш за подходящо да се изобрази“.

Обещание. Баща й я беше научил да спазва обещанията си. Мястото — свято някога, — от столетия вече не беше. Смирено изящество, вкопчено все още в пространството, в камъните, във въздуха сред косите лъчи на утринен или предвечерен зрак. Но не беше свято вече, тъй че дори да съществуваха запрещения да се изобразяват човешки фигури в такива места, то несъмнено щеше да остане неподвластно на тях, дори без обещанието.

Разчиташе на това с пълното съзнание, че би трябвало вече да се е научил да не разчита на нищо, че каквото един човек сътвори, друг може да развали с меч, с огън или с декрет.

Но го имаше писмено, от императрица. А светлината тук — изобщо не го беше забелязвал преди — предлагаше друг вид обещание. И стана така, че прекара цяла година в работа тук, лятото, есента и зимата, която бе студена. Всичко направи сам, и това бе важна част от същината на целия труд, както го бе замислил още в началото, докато стояха с Марциниан в деня, в който се върна у дома. Всичко: почистването на малката църква, помитането, измиването на пода, на колене, подмяната на счупените прозорци, изтриването на клеясалата прах по все още запазилите се. Приготвяне на варта в пещите навън, изтриването на повърхностите, за да поемат подложката, дори сглобяването на двете скелета и стълбите с чук и пирони. Не беше нужно да са високи, можеше да останат укрепени на място. Работеше само на две стени, не на купол.

Оттатък, в големия храм, Марциниан с ратаи и чираци преправяше купола. След обсъждане със Сибард от Варена и други духовници тук и в Родиас решиха да изобразят горе пейзаж: преливане от гора в поле, къщи, ниви с богат урожай… пресъздаване на движението на антите всъщност. Без святи фигури, без човешки фигури. Патриархът в Родиас, като част от сложните преговори, които все още се водеха със Сарантион и Варена, се бе съгласил да преосвети храма, щом работата приключи.

В края на краищата това бе гробното място на Хилдрик, а неговата дъщеря беше императрица на Сарантион, империя, включваща вече Мирбор и голяма част от Басания. Мирният договор се чакаше от ден на ден.

Всички тези преговори с нищо не засягаха малкия бивш храм тук, във Варена. Беше незначително място. Можеше да се твърди дори, че направеното тук е било глупаво пилеене на труд: едва ли щяха да го видят много хора.

Толкова по-добре, мислеше си Криспин. Мислил го беше през цялата година и това му носеше мир, какъвто като че ли не бе изпитвал досега.

Днес обаче покоя го нямаше. Чувстваше се някак странно в края на дългото си усамотение. През цялото време го бяха оставили почти напълно сам. Марциниан наминаваше понякога в края на деня, за да постои няколко минути и да погледа тихо, но така и не каза нищо, а и Криспин не го попита нито веднъж.

Това си беше негово, неподвластно на ничия преценка. Нямаше тук благодетел, който да е одобрил скиците му, нито нечия изумителна архитектура или светска амбиция, с която да си длъжен да се съобразиш, да я разбереш и да влезеш в съзвучие с нея. По някакъв странен начин през цялата година Криспин имаше усещането, че говори на неродените, неживите, на поколенията, които можеше да влязат или не през тези врати и да открият две мозайки стотици и стотици години след днешния ден, да погледнат нагоре и да си кажат… каквото щяха да си кажат.

В Сарантион се беше оказал част от нещо колосално, общ поглед от възможно най-голям мащаб, стремеж към свръхчовешкото… Но това нямаше да остане. Неговата част от това навярно вече бе унищожена.

Тук стремежът му бе също толкова амбициозен (знаеше го; Марциниан, мълчалив всеки път, когато дойдеше да погледа, също трябваше да го е проумял), но в същото време направеното беше напълно, дълбоко и неоспоримо човешко по мащаб.

И тъкмо поради това навярно щеше да се съхрани.

Не знаеше. (Как може да знае човек?) Но тук, сред тази мека, ведра светлина Криспин беше редил камък и стъкло повече от година (отново бе лято, листата отвън тъмнозелени, пчели жужаха в цветята и буйно израслия жив плет), за да остави нещо след себе си, след като умре. Нещо, което може би щеше да каже на бъдните, че някой си Гай Крисп от Варена, син на Хорий Крисп зидаря, е живял, бил е тук на божията земя за отредения си срок и мъничко е разбирал от човешкото естество, и от изкуство.

Повече от година бе преживял потопен в това. И нищо вече не беше останало за правене. Току-що бе довършил последното, което никой до ден-днешен не бе сътворявал в мозайка.

Все още беше на стъпенките на стълбата при северната стена, току-що довършената. Подръпна брадата си, която отново беше израснала дълга, както и косата му, съвсем не толкова спретната, колкото се полагаше за човек изтъкнат и богат, но просто… беше зает. Обърна се, прихванал се с една ръка през стълбата за равновесие, и се загледа към южните врати, към стенната арка над тях, където бе направил първата от двете мозайки.

Не Джад. Не Хеладик. Нищо, което да внушава святост или вяра. Но там, в искрящото великолепие на стената, в грижливо прецененото падане на светлината през сезоните и дните (лично беше набил и скоби за светилници нощем), бяха императорът на Сарантион Валерий Трети, някогашният Леонт Златния, и неговата императрица Гизел, която бе изпратила материалите (тесери като скъпоценни камъни) и с обещанието си му беше дала свободата.

Обкръжаваше ги техният двор, но творбата бе изпълнена така, че индивидуално бяха предадени само двете централни фигури, сътворени в ярък, златен живот (а двамата наистина бяха златни, косите им, украсите им, златото по робите). Придворните, мъже и жени, изглеждаха аскетични, еднообразни, изпълнени по стария стил, без индивидуални черти, само смътни различия в одеянията, стойката и цвета на косата, за да предложат повод окото да се движи и да се връща неизменно на двете фигури в центъра. Леонт и Гизел, високи, млади и великолепни, сред блясъка на своя ден на коронация (която той самият не беше видял, но това нямаше никакво значение), съхранени тук (оживели тук), докато камъчетата и късчетата стъкло не се разсипят или сградата не изгори, или светът не свърши. Богът на императорите можеше да дойде, щеше да дойде и да ги състари, да ги вземе един ден и двамата, но това тук щеше да остане.

Онази мозайка беше завършена. Първо беше направил нея. Беше така, както… той искаше да е.

Слезе, мина през средата на малката църква, където преди време се беше издигал божият олтар, отиде до другата страна и се качи на стълбата там, няколко стъпки над пода, извърна се и погледна към северната стена, от същата перспектива.

Друг император, друга императрица, техният двор. Същите цветове, до най-малкия оттенък почти. И съвършено друга творба, утвърждаваща с любов (за онези, които можеха да гледат и виждат) два различни свята.

Тук в центъра стоеше Валерий Втори, Петрус от Тракезия в своята младост, както Леонт стоеше на отсрещната стена: не висок, съвсем не златен, нито младолик. С окръглено лице (какъвто беше), оредяла коса (какъвто беше), мъдрите, весели сиви очи, взиращи се към Батиара, където бе започнала империята, империята, за чието единение беше мечтал.

До него стоеше неговата танцьорка.

А с помощта на хитрините в линия, светлина, стъкло и изкуство очите на наблюдателя тук щяха да се спират на Аликсана дори повече, отколкото на императора до нея, и щеше да им е трудно да се отвръщат. „Има красота — щеше да си мисли човек — и го има това, и то е нещо повече“.

Погледът обаче щеше да продължава (и да се връща), защото около тези двамата, за бъдните векове, за хората, които щяха да гледат и да виждат, бяха мъжете и жените на този двор, а тук Криспин бе постъпил различно.

Тук всяка фигура бе уникална в рисунъка. Стойка, жест, очи, уста. При влизане нечие прибързано око можеше да види еднаквост в двете творби. Едно леко спиране щеше да разкрие друго. Тук императорът и императрицата бяха скъпоценни камъни сред корона от други, на всекиго от свитата им бе придаден присъщият му блясък или сянка. И Криспин — техният създател тук, техният бог — беше изписал имената им, на сарантийски, вложени в гънките на облеклата, тъй че бъдните да ги знаят: защото назоваването по име и укрепеният с него спомен бяха сърцевината тук.

Гесий, старият канцелар, блед като пергамент и остър като наточен нож; Леонт стратегът (тук също, тъй че присъстваше и на двете стени); Източният патриарх Закарий, белокос и белобрад, със слънчев диск в дългите си пръсти. До святия мъж (неслучайно, случайности тук нямаше) ниска тъмна мускулеста фигура със сребърен шлем, яркосиня туника и камшик в едната ръка. Още по-дребна фигура, изненадващо боса сред придворните, ококорена и с будеща смях чорлава кафява коса: името, което се четеше тук, бе „Артибасос“.

До Леонт стоеше грубоват чернокос червенобузест войник, не толкова висок, но по-широк в раменете, облечен не като придворен, а в униформата на саврадийската конница, с железен шлем под мишница. До него стоеше тънък блед мъж (по-тънък и по блед поради близостта), с остри черти, дълъг нос, будни очи. Неспокойно лице, жлъч в погледа, извърнат към двамата в центъра. Името му бе изписано на пергаментовия свитък, който държеше.

От другата страна бяха жените.

Най-близо и малко зад императрицата се открояваше дама, по-висока дори от Гизел на отсрещната стена и — можеше да се каже — още по-руса, поне в очите на този, който бе изобразил и двете. С високомерна стойка и леко килнала глава, жестоко, безкомпромисно синьо в очите й. Малък рубин, носен — странно — на шията. Намек за плам в него, но будещ любопитство със скромността си предвид останалите й накити и блясъка на злато и драгоценности, с които бяха отрупани другите дами на стената.

Една от тях стоеше до тази със златната коса, не толкова висока, с тъмна коса, показваща се под мека зелена шапка, облечена в зелена роба и с колан със скъпоценни камъни. Човек можеше да долови смях и изящество в начина, по който едната ръка бе извита нагоре и навън в сценичен жест. Друга танцьорка, можеше да заключи човек още преди да е прочел името й.

В самия край на сцената, разположен странно в женската част на композицията, стоеше друг мъж, малко отстранен от най-близката до него дворцова дама. Можеше да се нарече по-късна добавка, ако замисълът не се открояваше така отчетливо. Вместо това човек можеше да си помисли, че фигурата е… не на място. Но присъстваше. — Там беше. Едър мъж, облечен съвсем подобаващо, макар коприната на одеждите му да висеше някак грозно по тялото му. Гневът, смръщил лицето му, може би беше причинен тъкмо от това.

Имаше рижа коса и беше единствената показана тук фигура с брада, освен Закарий, но не беше свят мъж.

Беше извърнат навътре, загледан в центъра като писаря, взрян в императора и императрицата (трудно бе да се разбере в кого от двамата точно). Всъщност при внимателен оглед можеше да се забележи, че линията на погледа на този мъж е уравновесяваща, срещу тази на мършавия с изпитото лице от другата страна на паното. И това навярно бе причината да е там.

Тази рижокоса фигура също носеше украшение на шията. (Само той и високата руса жена.) Златен медальон с преплетени в него букви Г и К. Каквото и да значеше това.

 

 

Тази втора творба също беше довършена, освен малкото петно близо до основата под императора, където гладката сиво-бяла смес на подложката току-що бе налепена с тесери и засъхваше.

Увиснал на един крак над пода, Криспин стоеше и гледаше своя труд, увиснал също така, по друг начин, в някакъв трудно обясним миг: усещането, че ще е приключил с това, ще го е свършил завинаги, щом слезе от тази стълба. Имаше чувството, че се рее в безвремие, преди това да се случи и неговата работа и достижение да отиде в миналото или в бъдещето, но никога повече в сега.

Сърцето му беше пълно. Мислеше за столетия творци на мозайки… тук в Равена, в Сарантион, в Родиас или далече на юг в задморски страни, в градове на крайбрежия отвъд Кандария или на изток в древна Тракезия, или Саврадия (святите мъже с дарованието им, отвели Джад в една църква там, с имената им, отдавна изгубили се в мълчание)… за всички неизвестни творци, заминали в небитието, загърнати в савана на забравено време, мъртви.

Творбите им (онова, което бе оцеляло от тях) прославяха божията земя и дарената от бога светлина; творците — по-смътни от сенки.

Погледна мястото близо до основата, където току-що бе положил тесерите, и видя двата си инициала, същите като на медальона, който носеше. С мисълта за тях, за всички тях, изгубени, живи или които тепърва щяха да дойдат на белия свят, бе подписал работата си на стената.

Чу как вратата тихо се открехна зад него. Беше краят на деня, краят на последния ден. Марциниан. Знаеше колко близо е до края, дошъл беше да види. Не беше казвал на своя приятел, на учителя си, че ще вложи името си, инициалите. Беше като дар, съкрушителен навярно за един чувствителен мъж, който щеше да разчете — повече от всеки друг жив — мислите, скрити зад тези две преплетени букви.

Криспин си пое дълбоко дъх. Време беше отново да слезе на земята.

Спря се обаче и не помръдна. Защото с този поет дъх разбра, че не Марциниан е влязъл и стои зад него на каменния под. Притвори очи. Усети трепета в ръката си, с която се държеше за стълбата.

Ухание. Не можеше да се сбърка с нищо. Две жени в Сарантион го бяха носили някога. Никоя друга нямаше право. Едната като свое, другата — като дар за изкуството си, което бе същото като на първата някога, ефимерно като съня, като живота. Какво е танцьорката, щом танцът свърши?

Мъртва. Забравена като имената на майстори. И съхранена може би за други, в сътворения тук образ. Но не жизнена и жива на земята на Джад. Този свят е за смъртни мъже и жени и в него някои неща са невъзможни дори със зубир, с птици-души на алхимик, с реенето в полусвета, с любовта.

И Криспин разбра, че в края на краищата отново ще живее на този свят, че може да го обикне дори през годините, оставени му, преди да призоват и него. На този свят имаше дарове, прелести, отплати, дълбоки и много истински. Човек можеше дори да се усмихне с благодарност.

Без да се обърне, още на стълбата, той промълви:

— Здравей, Шайрин, мила. Марциниан ли ти каза къде съм?

 

 

И чува зад себе си, а светът се променя, променя се напълно, чува Аликсана да казва:

— О, Джад! Нежелана съм в края на краищата!

Нежелана.

Човек може да забрави да диша, може да заплаче от унижение.

И да се обърне така рязко, че за малко да падне, вик да се изтръгне от самото му сърце — и да види отново лицето й, живо, сънувано в дългия мрак, немислено, че ще го види отново.

Тя го гледа отдолу и той разбира, че е прочела всичко в очите му, в безсловесния вик, ако вече не го е разбрала от образа си на отсрещната стена.

Мълчат и той я гледа, и вижда как очите й се връщат върху него, а после покрай него към онова, което е сътворил от нея над вратите на север, и отново към него, застаналия на стълбата над земята, и тя е жива и тук, и той отново е грешил за нещата, възможни в света.

Казва й:

— Мислех, че си мъртва.

— Зная.

Поглежда отново към стената, където я е поставил в центъра на всички очи, в лоното на светлината. Погледът й се връща върху него и тя му казва, с ненадеен трепет в гласа:

— Направил си ме… по-висока, отколкото съм.

Гледа в очите й, докато го казва. Чува зад простите думи какво още му казва, на година и половина и на цял свят разстояние от живота й.

— Не, не съм — отвръща. Трудно му е да говори. Все още трепери.

Тя е променена, вече никой не би могъл да я вземе за императрица. Начин да оцелее, разбира се, да дойде по суша или по море. Да дойде тук. Където е той. И да стои, и да го гледа. Тъмната й коса е къса, но израства отново. Облечена е в пътно наметало, с добра направа, тъмнокафяво, с колан, с бяла спусната назад качулка. Не се е погрижила (доколкото забелязва) за цвета на устните, за кожата около очите и по страните; не носи никакви накити.

Не може дори да си въобрази какво е била за нея тази година.

Едва преглъща.

— Ваше величество…

— Не — бързо го прекъсва тя. Вдига ръка. — Не съм величество. Не и тук. — Усмихва се за миг. — Аз съм едно безчестно същество.

— Не съм изненадан — успява да отвърне той.

— Дошло да те изкуси с източната си поквара.

Този път той мълчи. Само я гледа.

Преди година е смъкнала наметалото си на един каменист бряг, изгубила е любовта си по-бързо, отколкото в чума, оставила е живота. Сега у нея има колебливост, уязвимост. Очите й обхождат лицето му. Напомня му за розата в стаята й.

Тя казва:

— На острова казах… че ти вярвам.

Той кимва.

— Помня. Не знаех защо.

— Знам, че не знаеше. Беше вторият път, когато дойдох при теб.

— Знам. Още когато дойдох. Защо? Тогава?

Тя поклаща глава.

— Не знам. Просто така, без ясна причина. Очаквах, че ще довършиш работата си и ще си заминеш.

Той се мръщи. Не може да го прави това. Достатъчно време е изтекло.

— Довърших само половината работа и си заминах.

Лицето й е тъжно.

— Не я довърши. Отнеха ти я. Понякога ни се позволява само половината. Всичко, което имаме, може да ни се отнеме. Винаги съм го знаела. Но понякога… може да последваш някои хора. Да ги върнеш на земята.

Той още трепери.

— Три пъти? Недостоен съм.

Тя поклаща глава.

— Та кой изобщо е достоен?

— Ти?

Тя се усмихва. Поклаща глава. Казва:

— Питах те: как продължи да живееш? След това.

На острова. На брега. В сънищата си.

— Не знаех. Все още не знам. Но бях жив само наполовина. Скърбях. В Сарантион това започна да се променя. Но дори тогава… опитвах се да стоя настрана, сам. Горе.

Тя кимва.

— Изкушаван да слиза от една покварена жена.

Гледа я. Аликсана. Тук.

Вижда, че мисли, разнищва нюанси.

— Аз… ще ти създам ли неприятности? — пита го. Със същата колебливост.

— Естествено. — Опитва да се усмихне.

Тя отново поклаща глава. Уморен поглед. Жест към отсрещната стена.

— Не, имам предвид… може да ме познаят.

Криспин си поема дъх. Разбира най-сетне, че той, да, той трябва да отстрани колебанието.

— Значи ще идем някъде, където няма да те познаят.

Тя прехапва устна.

— И ще го направиш?

А той казва, понесен отново в живия поток на времето и на света:

— Ужасно трудно ще ти е да измислиш нещо, което да не направя за теб. — Стиска здраво стълбата. — Това… достатъчно ли е?

Изражението й се променя. Пред очите му. Тя отново прехапва устна, но сега това означава нещо друго. Той знае, виждал го е вече.

— Ами… — казва тя с онзи глас, който никога не е преставал да чува. — Все още искам делфини.

Той навежда глава, уж че се колебае. Сърцето му е пълно със светлина.

Тя добавя:

— И дете?

Той си поема дъх и слиза на земята. Тя се усмихва.

 

 

Aut lux hic nata est, aut capta hic libera regnat.

Тук светлината или е родена, или пленена тук, властва свободна.

— Надпис в Равена, между мозайки

 

 

Мисля, че ако можеше да ми се даде месец от античността и позволение да го прекарам където аз избера, бих го прекарал във Византион малко преди Юстиниан да открие „Света София“ и да закрие Академията на Платон. Мисля, че бих могъл да открия в някоя малка винарна някой философски настроен майстор на мозайки, който би ми отговорил на всички въпроси, защото божественият промисъл ще е по-достъпен нему…

Уилям Бътлър Йейтс, „Проникновение“