Серия
Сарантийска мозайка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of Emperors, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

16

Знаеше, че последните му дни тук ще са трудни. Не беше проумял само колко трудни. От момента, в който слезе за втори път от купола късно през нощта, след като се върна от бракосъчетанието в двореца и работи на светлината на фенерите, за да довърши ликовете на дъщерите си, които щяха да бъдат натрошени и изчегъртани едва ли не веднага след като ги положеше, почти никога не беше оставал напълно трезвен.

Не беше очарован от образа си на човек, който пие до призляване, но като че ли не можеше и да направи кой знае какво.

Едно от най-тежко поносимите неща беше гневът на другите. Той го обкръжаваше. За самотник това беше трудно. Добронамерени, искрени приятели (имаше тук повече, отколкото си беше давал сметка) ругаеха новия император, черпеха го с вино в домовете си и по кръчми. Или късно нощем в кухнята на палатата на Сините, където Струмозус от Амория говореше с неприкрита ярост за варварството и присъствието му тук, в този цивилизован град.

Бе дошъл да види Скорций, но се оказа, че колесничарят спи упоен, тъй че накрая той се озова в кухнята на късна вечеря, която продължи до рано сутринта. После пак отиде да види Скорций. Той пак спеше. Побъбри си с басанидския лекар, чието име и адрес му беше дал Зотик още преди докторът да е дошъл в Сарантион. Непосилно му беше да разбере и това — на този свят просто имаше неща, които никога нямаше да разбере. И много от тях нямаха нищо общо с доктрините на святата вяра.

Най-сетне, вечерта, успя да се види със Скорций и да се сбогува. В стаята му имаше цяла тълпа — нещо обичайно, явно. Така раздялата мина някак между другото, което беше по-леко.

Откри, че прекалено многото страст на другите, вложена в съчувствие към него, е както уморителна, така и унизяваща. Хора бяха умрели тук. Хора умираха непрекъснато. А на него просто му бяха оттеглили една поръчка, намерили бяха работата му за незадоволителна. Случва се.

Поне се опитваше да гледа на себе си по този начин, да убеждава другите да го възприемат така. Не успяваше.

Шайрин, когато я навести и й каза тези неща, го нарече бездушен (той не коментира остроумно определението й, не беше момент за това) и пълен лъжец, а след това изхвърча от стаята със сълзи по страните. Данис, птицата на шията й, заяви безмълвно от коридора, щом излязоха, че е глупак, недостоен за своите дарове. За никакви дарове.

Каквото и да означаваше това.

Шайрин дори не се върна, за да го изпрати. Една от слугините го изпроводи до вратата и я затвори след него.

 

 

Другия следобед Артибасос — донесе му хубаво и добре разредено кандарийско, маслини, топъл хляб и зехтин — реагира по друг начин.

— Спри! — изрева, щом Криспин опита същото обяснение с приключилата или отменена поръчка. — Срамиш ме!

Криспин послушно замълча, забил очи в чашата си.

— Изобщо не вярваш на приказките си! Казваш го само за да накараш мен да се чувствам по-добре. — Косата на дребничкия архитект беше щръкнала и му придаваше притеснения вид на човек, току-що изплашен от демон.

— Не съвсем — отвърна Криспин. Спомни си как Валерий беше пригладил косата му в нощта, когато го заведе да види купола, неговия дар.

„Недостоен за никакви дарове“.

Пое си дъх.

— Не е само заради теб. Опитвам се да се накарам да… да намеря път за…

Не ставаше. Как да го каже човек на глас и да съхрани гордостта си?

Защото бяха дълбоко прави, всички до един. Той лъжеше, или поне се опитваше. Понякога човек има нужда от малко нечестност, дори към самия себе си, за да… продължи. Разбира се, че майстори губеха поръчки. Непрекъснато. Клиенти не плащаха за продължаването на проект, женеха се повторно и се отказваха, заминаваха в чужбина. Или дори умираха, а синовете и вдовиците им имаха други идеи какво да се прави с тавана на семейната трапезария или със стените на спалнята в крайградското имение.

Беше истина, всичко, което беше казвал, беше истина и все пак в сърцевината си беше лъжа.

Пиенето му, което започваше сутрин, всяка сутрин, бе доказателство, ако се позамисли човек за това. Не искаше да мисли за това. Погледна чашата, която му беше налял Артибасос, пресуши я наведнъж и я подаде за още.

Смърт беше случилото се. Сърцето плачеше.

— Няма повече да се върнеш, нали? — каза му дребничкият архитект.

Криспин поклати глава.

— Но е в ума ти, нали? Всичкото?

Криспин кимна.

— В моя също — каза Артибасос.

 

 

Императорът замина с армията си на север към Евбулус; флотата под командването на флотския стратег също отплава. Леонт, вече Валерий Трети, не беше човек, който да позволи такава армада да отиде напразно. Никой добър пълководец нямаше да го допусне. Корабите, натоварени с провизии, обсадни машини и оръжия, предназначени за войната на запад, сега бяха изпратени на изток през Калхаско море и после на север. Чак през далечните протоци, за да хвърлят котва близо до Мирбор, твърдо на басанидска територия. Караха достатъчно войници, за да осъществят десант и да бранят стовареното.

Армията, тръгнала по суша — войските, които трябваше да отплават за Батиара, — беше много по-голяма от всякаква сила, която Ширван можеше да събере, за да опустошава Севера. Нашественическа беше тази армия, подготвяна бе отдавна и новият император възнамеряваше да я използва по предназначение… но в друга посока.

Басанидите бяха нарушили мира. Грешка, породена от желанието да се затрудни едно нашествие на запад и от разбирането — съвсем точно — на желанията и намеренията на Валерий Втори.

Валерий Втори беше мъртъв.

Последствията от погрешно направените сметки щяха да паднат върху главите на басанидите.

Карулус, някога от Четвърти Тракезийски, след това за много кратко от Втори Калисийски, а от по-наскоро член на личната гвардия на върховния стратег, не беше в нито една от двете сили, нито сред тези, които яздеха или крачеха в поход по сушата, нито сред отплавалите.

Нещастен беше заради това. Крайно.

Новият император продължаваше да се придържа към твърдите си възгледи, граничещи почти с прословутата му ревностна благочестивост, за взимането на оженили се наскоро мъже на война, ако има алтернатива. При толкова голяма армия алтернатива имаше.

Бе имало смъртоносни чистки в редиците на екскубиторите след ролята, която някои от тях бяха изиграли в убийството. Доста невинни и способни мъже несъмнено се бяха оказали сред екзекутираните, но този риск трябваше да се приеме от една малка елитна група, след като абсолютната истина е недостижима. Най-малкото можеше да се каже, че не са успели да засекат предателството в редиците си и е трябвало да заплатят за това.

Същото предателство, разбира се, бе поставило новия император на трона, ала това — нямаше нужда човек дори да го изтъква — изобщо не беше важно.

На Карулус, който се оплакваше особено речовито, му се беше наложило да се задоволи с поредното преместване и повишение — назначиха го за един от тримата висши офицери непосредствено под новия архонт на екскубиторите. Този път издигането беше много съществено, дворцов пост, не просто военен.

— Имаш ли си изобщо представа — кипеше той една вечер, след като бе изкарал целия ден в Имперския прецинкт в поглъщане на информация, — колко пъти трябва да се преоблича човек на ден на този пост? Колко често, всеки ден? Колко церемонии се очаква от мен да науча? Случайно да искаш да знаеш как трябва да се облечеш, ако трябва да придружиш шибаните посланици на шибаните карчити? Мога да ти кажа!

Каза го в подробности. Говоренето май му помагаше. Криспин пък откри, че е добре да можеш да мислиш за главоболията на други.

Всяка вечер завършваха в Спината, с Пардос и Варгос за компания, с разни други, които влизаха и излизаха от ограденото им с параван кътче. Вече го смятаха за своето кътче. Карулус беше добре известен и всички го харесваха, Криспин, изглежда, също си беше спечелил известна популярност. Освен това се беше разчуло, че си тръгва. Разни хора непрекъснато се отбиваха.

Пардос го изненада. Беше решил да остане в Сарантион, да продължи да работи тук въпреки промените във въпросите на вярата. След време Криспин щеше да разбере колко погрешно е оценил бившия си чирак. Изглежда, Пардос, все още неоперен член на гилдията, разбира се, също изпитваше известни притеснения при работата си с определени образи.

Според Пардос промяната за него започнала, докато реставрирал онова изображение на Джад в Саврадия. Конфликт между благочестивост и изкуство, така беше казал с леко заекване, осъзнаване на собственото ти нищожество.

— Всички сме нищожни — възрази Криспин и удари с юмрук по масата. — В това отчасти е цялата работа!

Но не задълба, като видя явното отчаяние, изписано на лицето на Пардос. Каква полза имаше да го отчайва? Може ли човек изобщо да промени нечии възгледи за вярата, дори човекът да ти е приятел?

Колкото и да беше отчаян заради това, което щеше да сполети работата на купола (къртене, блъскане с чукове, чегъртане, натрошени падащи тесери), Пардос можеше да прави и светски неща, да си изкарва тук хляба със сцени в държавни сгради или с частни поръчки за знатни дворцови особи, богати търговци и гилдии, които можеха да си позволят мозайки. Можеше дори за фракциите да работи: изображения на победители по стените на Хиподрума и по таваните на палатите. Новите доктрини забраняваха изобразяването на хора само в святите места. А на заможните граждани един майстор на мозайки все пак можеше да предложи морски пейзажи, ловни сцени, шарки за под и стени.

— Голи жени и играчките им в курвенски домове? — попита с кикот Карулус, което накара младия Пардос да се изчерви, а Варгос да се намръщи. Но войникът само се опитваше да им оправи настроението.

Варгос, от своя страна, тутакси бе предложил да замине на запад с Криспин. Трудност, с която трябваше да се оправи някак.

На следващата вечер, почти трезвен, Криспин излезе да се поразходи с него из града. Намериха един хан близо до тройните стени, далече от всеки, който можеше да ги познава, и си поговориха насаме.

Накрая Криспин успя да го разубеди, не без усилие и не без съжаление. Варгос спокойно можеше да си устрои живота тук. Можеше да стане нещо повече от прост помагач — да почиракува на Пардос, който с охота щеше да го вземе. Варгос харесваше Града много повече, отколкото бе очаквал, и Криспин успя да го накара да си признае. Нямаше да е първият иниций, който да принуди Имперския град да го приеме гостоприемно и да му предложи приличен живот.

Криспин пък му призна, че засега няма представа къде точно ще иде, като се върне в родината си. Трудно му беше вече да си представи, че ще прави риби, водорасли и потънали кораби на стената на някоя лятна вила в Баяна или Миласия. Не знаеше дори дали ще се задържи у дома. Не можеше да поеме бремето с живота на Варгос или да го кара да върви с него навсякъде, където го поведе несигурният му път. Това всъщност не беше приятелство. Беше нещо друго, а тук Варгос беше свободен човек. Независим свободен човек.

Варгос почти нищо не каза, не си падаше по споровете и определено не беше от хората, които ще се натрапят някъде или на някого. Докато Криспин му говореше, изражението му не разкри много, но тази вечер все пак бе тежка и за двамата. Нещо се беше случило на пътя и ги беше свързало. Връзките можеше да се разкъсат, но си имаше цена.

Твърде изкусително беше за Криспин да го покани да дойде с него на запад. Несигурността за бъдещето щеше донякъде да се уравновеси от това, че е с него. Едрият нашарен с белези слуга, когото бе наел в западните краища на Саврадия, за да го доведе по Имперския път, се бе превърнал в човек, чието присъствие придаваше известна стабилност на света.

Такова нещо може да се случи, когато влезеш с някого в Елшовия лес и излезеш оттам. Изобщо не споменаха за онзи ден, но той беше в основата на всичко, което си казаха, и в тъгата от раздялата.

Едва в края Варгос каза нещо, което за малко го извади на повърхността.

— По море ли тръгваш? — попита, докато плащаха сметката. — Не обратно по пътя?

— Ще ме е страх — отвърна Криспин.

— Карулус може да ти даде охрана.

— Не и срещу онова, което ме плаши.

А Варгос кимна мълчаливо.

— На нас ни… позволиха да излезем — промърмори Криспин, спомнил си мъглата в Деня на мъртвите, Линон на тъмната мокра трева. — Човек не го проверява, като се връща.

Варгос отново кимна. Тръгнаха през града да се приберат.

 

 

След няколко дни само дето не изнесоха Карулус от Спината. Беше затънал в такъв въртоп от чувства, че изглеждаше почти комично: женитбата му, стремглавото му издигане, което в същото време означаваше, че ще изтърве една славна война, радостта му от това, което беше станало с любимия му Леонт, срещу това, което бе сполетяло скъпия на сърцето му приятел и съзнаването, че с всеки отминал ден датата на заминаването на Криспин бързо наближава.

Та докато пиеха, той говори дори повече от обичайното. Другите изпаднаха почти в благоговение пред словоохотливостта му: порой от истории, шеги и остроумия, случки, преживени на бойното поле, етап по етап спомени за състезания отпреди години. Късно вечерта се разплака, стисна силно Криспин в прегръдката си и го зацелува по бузите. Поведоха го по улиците към дома му. Малко преди да стигнат, Карулус вече пееше победната песен на Зелените.

Кася явно го чу. Отвори вратата сама, по нощен халат и със свещ в ръката. Той отдаде чест на жена си и пое с клатушкане и с Варгос и Пардос нагоре по стълбището, без да спре да пее.

Криспин остана сам с Кася при вратата. Тя му махна с ръка и влязоха в предната стая. Мълчаха и двамата. Криспин клекна до огнището и зарови жарта с железния ръжен. След малко другите двама слязоха.

— Ще се оправи — увери ги Варгос.

— Знам — каза Кася. — Благодаря ви.

Последва кратко мълчание.

— Ще изчакаме на улицата — каза Пардос.

Излязоха. Криспин се изправи.

— Кога тръгваш? — попита Кася. Изглеждаше чудесно.

Малко понаедряла — и беше изгубила онзи наранен поглед, който помнеше в очите й. „Утре те ще ме убият“. Първите думи, които му беше казала.

— След три дни — отвърна той. — Явно някой е споменал, че търся кораб, разчуло се е, и сенатор Боносус бе така добър да ме уведоми, че могат да ме вземат на един негов търговски съд за Мегарион. Наистина любезно от негова страна. Е, няма да е бърз, но все ще ме откара. След това е по-лесно да се прекоси заливът по това време от Мегарион до Миласия. Кораби пътуват напред-назад непрекъснато. А мога и пеш, разбира се. Нагоре покрай залива, после надолу. До Варена.

Тя се усмихна.

— Дрънкаш като мъжа ми. Цял куп думи за един прост въпрос.

Криспин се засмя. Замълчаха.

— Отвън те чакат — каза тя.

Той кимна. Буца някаква бе заседнала изведнъж в гърлото му. Нея също нямаше да види никога вече.

Тя го изпрати до входната врата. Спряха.

Кася хвана лицето му, повдигна се леко на пръсти и го целуна по устните. Беше мека, уханна и топла.

— Благодаря ти за живота ми — каза му.

Той се окашля. Главата му беше така замаяна, че не можеше да намери думи. От многото вино сигурно. Колко смешно: порой от думи и няма думи. Тя отвори вратата. Той залитна на прага — и навън, под звездите.

— Прав си, че си тръгваш — промълви Кася. Опря ръка на гърдите му и леко го бутна. — Иди си у дома и имай деца, скъпи мой.

А после затвори вратата, преди той да успее да каже каквото и да било в отговор на нещо толкова смайващо.

Наистина беше смайващо. Познаваше хора на този свят, които можеха — и щяха — да му кажат точно това.

Един човек поне.

— Да се поразходим малко — каза Криспин на другите двама.

Двамата бяха мълчаливи, съвсем ненатрапчиви. Оставиха го насаме с мислите му, не споделиха своите, докато крачеха по улици и през площади; присъствието им му носеше сигурност и близост. Стражите на градския префект се мяркаха тук-там, кръчмите и каупоните бяха отворени отново, въпреки че Градът все още официално беше в траур. Това означаваше, че театрите ще са затворени и колесниците няма да препускат, но Сарантион вече бе оживял наново в пролетния мрак с миризми, звуци и движения в и извън петната светлина от фенери и факли.

Две жени им подвикнаха от някакъв вход. Криспин зърна за миг примигнало пламъче от една странична уличка, от онези, с които бе започнал да свиква, онези, дето се появяваха от само себе си и изчезваха, щом ги зърнеш. Онези от полусвета.

Поведе ги надолу към пристанището, Военната флота беше отплавала, останал бе само обичайният граждански флот, търговски съдове и рибарски лодки. Бедняшки квартал, пълен с грубияни и побойници. Всички крайбрежни квартали бяха такива. Варгос и Пардос — крачеха малко зад него — го настигнаха. Едва ли някой щеше да притесни трима едри мъже, дори тук.

Умът му вече почти се беше избистрил. Криспин взе решение и щеше да го спази: щеше да стане на сутринта, да закуси без вино, да се разходи до баните, да се обръсне там (вече му бе навик, щеше да го прекрати по море).

Толкова много сбогувания, мислеше си. Думите на Кася още бяха в ума му, докато вървеше покрай пристанището с двамата си приятели в нощта. Някои сбогувания не бяха станали както трябва, някои нямаше да станат.

„Всичко ще се свали“.

Усети се, че непрекъснато поглежда към входовете и страничните улички. Когато жените му подвикнаха — предлагаха се с обещание за наслада и забрава, той се обърна и ги погледна, после продължи.

Стигнаха до водата. Спряха, заслушаха се в скърцането на корабите и плясъка на вълните по гредите на кейовете. Поклащаха се мачти, луните сякаш се полюшваха от едната им страна и от другата. Там някъде имаше острови, помисли Криспин, загледан над морето, острови с каменисти брегове, обагрени в сребристо и синьо от лунната светлина.

Обърна се. Тръгнаха обратно по уличките. Спътниците му предлагаха мълчанието си като щедър дар. Той си тръгваше. Сарантион си тръгваше от него.

Две жени минаха покрай тях. Едната спря и им подвикна. Криспин също спря, погледна я, обърна се и продължи.

Знаеше, че тя може да променя гласа си, да говори като съвсем друга. Сигурно и да изглежда като съвсем друга. Изкуството на сцената. Стига да беше жива. Най-сетне си призна, че си въобразява. Че си представя как като върви в нощния мрак, ако го види, тя може да му извика, да му каже сбогом.

Време беше да си ляга. Прибраха се. Съненият слуга им отвори. Той пожела лека нощ на двамата. Качи се в стаята си. И видя Шайрин.

„Някои сбогувания не станаха както трябва“.

Затвори вратата. Тя седеше на леглото, кръстосала крака. Образи, будещи други. Без кама този път. Друга жена.

Каза му:

— Много е късно. Трезвен ли си?

— Относително — отвърна той. — Направихме дълга разходка.

— Карулус?

Той поклати глава.

— Почти го носихме до тях да го оставим на Кася.

Тя се усмихна.

— Не знае за какво да празнува и за какво да скърби.

— Така излиза. Ти как влезе?

Тя повдигна вежди.

— Носилката ми ме чака на улицата. Не я ли видя? Как влязох? Почуках на вратата. Един от слугите ти отвори. Казах, че още не сме се сбогували и че ще те изчакам да се върнеш. Пуснаха ме. — Посочи чашата вино до лакътя си. — Бяха вежливи. Как влизат повечето ти гости? Какво си помисли? Че съм се покатерила през някой прозорец, за да те съблазня, докато спиш?

— Не съм чак такъв късметлия — промърмори той и придърпа стола до прозореца. Имаше нужда да седне.

Тя сбърчи нос.

— Мъжете са по-добри будни, поне в повечето случаи. Макар че мога да кажа и обратното. За някои от тези, които ми пращат подаръци.

Криспин се усмихна вяло. Данис беше на шията й. И двете бяха дошли. Трудно. Всичко беше трудно в тези последни дни.

Всъщност не можеше да реши защо е тази среща обаче. Това също беше част от проблема, само по себе си.

— Пертений ли те притеснява пак?

— Не. Той е с армията. Би трябвало да го знаеш.

— Не обръщам много внимание кой къде ходи. Прости ми, моля те.

Гледаше го ядосано.

„Казва, че й се ще да те убие“, проговори едва сега Данис в ума му.

— Кажи го сама — сопна се Криспин. — Не се крий зад птицата.

— Не се крия. За разлика от някои. Не е… учтиво да се казват такива неща на глас.

Той се засмя. Неволно. Етиката на полусвета.

Тя също се усмихна, с неохота.

Последва кратко мълчание. Той вдишваше аромата й в стаята си. Две жени на света носеха този парфюм. Вече само една по-вероятно. Другата беше мъртва или още се криеше.

— Не искам да си отиваш — каза Шайрин.

Изгледа я мълчаливо. Тя вирна малката си брадичка. Отдавна бе решил, че чертите й са привлекателни, но не и спиращи дъха в покой. Тъкмо в нейната експресивност, в смеха й, в болката, гнева, тъгата и страха — във всяко от тези неща поотделно и във всички заедно — лицето на Шайрин оживяваше, красотата й пленяваше вниманието и събуждаше желание. И също тъй, когато се движеше, изяществото й на танцьорка, гъвкавостта, неизреченият намек, че всеки полупризнат чувствен копнеж може да бъде утолен. Беше същество, което никога нямаше да е уловено напълно в изкуство без движение.

— Шайрин, не мога да остана. Вече не. Знаеш какво се случи. Ти ме нарече лъжец и идиот затова, че се опитах да го… омаловажа, при последния ни разговор.

— Данис те нарече идиот — поправи го тя и замълча отново.

След дълга пауза Криспин отрони, облече мисълта в думи:

— Не мога да те помоля да дойдеш с мен, скъпа моя.

Брадичката се вирна още малко. Без думи. В очакване.

— Мислил съм за това — промълви той.

— Добре — каза Шайрин.

— Дори не знам дали ще остана във Варена, какво ще правя.

— Аха. Тежкият живот на скитника. Не е за жена.

— Не… за тази жена — отвърна той. Вече беше съвсем изтрезнял. — Ти си едва ли не втората императрица на Сарантион, скъпа. Новите владетели ужасно се нуждаят от тебе. Да има приемственост, хората да се развличат. Можеш да очакваш, че ще те затрупват с още повече от това, което вече имаш.

— И ще заповядат да се омъжа за секретаря на императора?

Той примига.

— Съмнявам се.

— О! Нима? Знаеш всичко за тукашния двор, разбирам.

Той я изгледа мълчаливо.

— Шайрин, бъди честна. Наистина ли се боиш, че точно сега ще се опитат да те принудят да се омъжиш за някого? За когото и да е?

Мълчание.

„Не това е проблемът“, каза Данис.

Тогава не трябваше да го споменава, помисли той, но го премълча. Премълча го, защото нещо свиваше сърцето му, щом я погледнеше. Дъщерята на Зотик, храбра като баща си посвоему.

Каза:

— Ти… Марциниан продаде ли фермата на баща ти?

Тя поклати глава.

— Не съм го молила за това. Забравих да ти го спомена. Помолих го да намери наемател, да я поддържа. Намерил е. Писа ми няколко писма. Много ми разказа за тебе всъщност.

Криспин отново примига.

— Разбирам. Поредното нещо, за което си забравила да ми споменеш?

— Предполагам, че просто не сме си говорили достатъчно. — Усмихна се.

„Точно така“, каза Данис.

Криспин въздъхна.

— Това поне е вярно.

— Радвам се, че си съгласен. — Тя отпи от виното.

Криспин я погледна.

— Сърдита си. Знам. Какво трябва да направя? Искаш ли да те взема в леглото си, скъпа?

— Да ми мине ядът? Не, благодаря.

— Да ти мине тъгата.

Тя замълча.

„Казва да ти кажа, че й се ще изобщо да не беше идвал тук“, каза Данис.

— Лъжа, разбира се — добави Шайрин на глас.

— Знам — каза Криспин. — Искаш ли да те помоля да дойдеш на запад?

Тя го изгледа.

— Ти искаш ли да дойда на запад?

— Понякога искам, да — призна той колкото пред нея, толкова и пред себе си.

Тя си пое дъх.

— Е, това поне е начало. А и ми попремина ядът. Би могъл да ме имаш в леглото вече по други причини.

Той се засмя.

— О, боже! Не мислиш ли, че…

— Знам. Недей. Не го казвай. Не си могъл да мислиш за всичко това, когато дойде, и причините са ми ясни. А сега не можеш по… нови причини, които също знам. За какво искаш да ме помолиш тогава?

Носеше мека тъмнозелена шапка, с рубин за украса. Наметалото й лежеше до нея на леглото. Дрехата й беше от коприна, зелена като шапката, със златни нишки. Обеците й бяха златни, а на пръстите й блестяха пръстени. Докато попиваше тази гледка в ума си, Криспин си помисли, че никога няма да е достатъчно даровит в занаята си, за да я улови така, както изглеждаше сега, макар и седяща неподвижно.

Заговори предпазливо:

— Не… продавай къщата засега. Навярно ще ти се наложи да… навестиш имота си в западната провинция. Ако стане провинция.

— Ще стане. Императрица Гизел знае какво иска и как да го получи.

И той смяташе така всъщност. Премълча го. Не императрицата беше проблемът в момента обаче. Усети, че сърцето му се е разбързало.

— Може дори да… вложиш средства там, според това как ще се развият събитията. Марциниан е опитен в такива неща, ако ти потрябва съвет.

Тя се усмихна.

— Според това как ще се развият събитията?

— Имам предвид Гизел.

— Да, Гизел — повтори тя тихо. И отново зачака.

Той си пое дъх. Грешка навярно: не можеше да се избяга от уханието й.

— Шайрин, няма начин да напуснеш Сарантион и ти го знаеш.

— Да? — окуражи го тя.

— Но нека да си ида у дома и да видя какво ще… мм, нека да… О, добре, ако все пак се омъжиш, по свой избор, ще съм… кълна се в Джад, Шайрин, какво искаш да ти кажа?

Тогава тя стана. Усмихна се. Почувства се безпомощен пред всичките пластове смисъл в тази усмивка.

— Току-що го направи — промълви тя. Наведе се, преди да е успял да стане, и го целуна по бузата. — Довиждане, Криспин. Леко и безопасно пътуване. Очаквам да ми пишеш скоро. За имоти може би? Такива неща.

Такива неща.

Той стана. Покашля се. Жена, желана като лунна светлина, когато нощта е така тъмна.

— Хм, целуна ме по-хубаво, когато се срещнахме първия път.

— Знам — мило отвърна тя. — Може да е било грешка.

И се усмихна отново, тръгна към вратата, отвори я и излезе. Той остана като пуснал корени на мястото си.

„Легни си — каза Данис. — Слугите ще ни пуснат. Лек път, казва да ти предам“.

„Благодаря“, отвърна й той, но си спомни, че не можеха да разбират мислите му. Изведнъж съжали, че и той самият не може.

Не си легна. Щеше да е безсмислено. Дълго остана буден, седнал на стола до прозореца. Видя чашата й с вино и бутилката на подноса, но не ги взе, не пи. Дал си беше обещание да не пие по-рано на улицата.

На заранта беше благодарен, че умът му е бистър. Слезе долу и намери едно почти очаквано съобщение, донесено на разсъмване. Закуси, отиде до близкия параклис с Варгос и Пардос, после до баните, обръснаха го, направи няколко посещения в палатата на Сините и другаде. Докато денят изтичаше, усещаше непрекъснато хода на слънцето високо горе. Този ден, тази нощ, още един. И край.

„Някои още не взети сбогом“. Още едно сбогом по залез.

В двореца.

* * *

— Мислех си за една торба с брашно — каза императрицата на Сарантион. — В името на хубавия спомен.

— Благодарен съм, че е останало само като мисъл, ваше величество.

Гизел се усмихна и стана иззад писалището, където отваряше с малък нож запечатана кореспонденция и донесения. Леонт беше на североизток, но империята трябваше да се управлява, да се води по пътя на промените. Тя и Гесий щяха да го правят сега, помисли той.

Тя мина през стаята и седна на друг стол. Продължаваше да държи малкия нож за писма. Имаше дръжка от слонова кост, изваяна с формата на лице. Забеляза погледа му. Усмихна се.

— Даде ми го баща ми, когато бях малка. Всъщност лицето е неговото. Разглобява се, ако завъртиш дръжката. — Направи го. Държеше слоновата кост в едната си ръка, а останалото изведнъж без дръжка острие — в другата. — Носих го до тялото си, когато се качих на кораба, за да дойда тук, скрила го бях, когато слязохме.

Той я изгледа въпросително.

— Не знаех какво смятат да правят с мен. Понякога, в самия… край, единственото, което е във властта ни, е да изберем как да свършим.

Криспин се покашля, огледа стаята. Бяха почти сами, само с една слугиня тук, в Траверситския палат, в покоите на Гизел, доскоро — на Аликсана. Още не беше имала време да направи промени. Други приоритети. Забеляза, че розата я няма.

Аликсана бе искала делфини тук. Завела го беше да ги види в проливите.

Канцеларът Гесий, усмихнат и благонамерен, го бе чакал, за да го придружи лично до Гизел, когато Криспин се представи при Бронзовите порти. След това се оттегли. Никакъв скрит смисъл нямаше в тази вечерна покана, прецени Криспин. В Имперския прецинкт работеха до късно, особено във военно време и с вече разгръщащата се дипломатическа кампания за Батиара. Поканили го бяха да се види с императрицата, когато за нея бе възможно да му задели малко време след дългия и претрупан ден. Сънародник, тръгващ си за дома, да се сбогува с него. Никаква тайнственост нямаше този път, никакво отвличане в тъмното, никакво лично послание, което може да го убие, ако бъде разкрито.

Онова беше минало. Той бе пътувал и бе стигнал тук, тя беше стигнала още по-далече. Сега той се връщаше. Чудеше се какво ли ще завари във Варена, там, където цяла година на пияна глава правеха облози за нейния живот.

Някои бяха спечелили тези облози, други ги бяха загубили. А онези антски благородници, които се бяха опитали да я убият и да властват вместо нея… какво ли щеше да стане с тях сега?

— Ако беше малко по-бърз с плановете си — каза Гизел, — можеше да вземеш имперски кораб. Тръгна преди два дни, с моите послания за Юдрик и Кердас.

Той я погледна. Отново онова зловещо усещане, че тази жена може да чете мислите му. Зачуди се дали е такава с всички. Зачуди се как изобщо някой може да е толкова глупав, че да залага срещу нея. Точно в този момент тя беше извърнала очи, даваше знак на слугинята си да му поднесе вино. Тя го донесе през стаята на златен поднос, инкрустиран със скъпоценни камъни по ръба. Съкровищата на Сарантион, невъобразимите му богатства. Той си наля сам, разреди го с вода.

— Предпазлив човек си, виждам — каза императрица Гизел. И се усмихна, преднамерено.

Той също помнеше тези думи. Беше му казала същото първия път, във Варена. Нещо толкова странно имаше в тази късна среща. Изминатото разстояние, за половин година.

Поклати глава.

— Чувствам, че трябва да съм с ума си.

— Не си ли, обикновено?

Той сви рамене.

— Мислех си за узурпаторите. Какво ще стане? Ако може да попитам, ваше величество?

Важно беше, разбира се. Връщаше се там, майка му беше там, къщата му, приятелите му.

— Зависи от тях. От Юдрик главно. Поканих го официално да стане управител на новата Сарантийска провинция Батиара, в името на император Валерий Трети.

Криспин зяпна, но бързо се овладя и наведе очи. Това беше императрица. Човек не можеше да я зяпне като риба.

— Ще възнаградите човека, който…

— Се опита да ме убие?

Криспин кимна.

Тя се усмихна.

— Кой от антските благородници не искаше да ме види мъртва през последната година, Гай Крисп? Всички го желаеха. Дори родийците знаеха това. Кого бих могла да избера, ако елиминирам всички? Най-добре да овластя този, който спечели, нали? Знак, че е способен. А и той ще живее… в известен страх, мисля.

Той отново се улови, че я е зяпнал. Не можа да се овладее. Беше на двайсет години, може би нямаше и толкова. Пресметлива и точна като… като монарх. Дъщеря на Хилдрик. Тези хора живееха в различен свят. Валерий беше такъв, помисли си изведнъж.

Мислеше много бързо всъщност.

— А патриархът в Родиас?

— Браво на теб — отвърна императрицата. — За него също има послания, ще пристигнат със същия кораб. Схизмите във вярата на Джад трябва да се премахнат, ако се съгласи. Източният патриарх ще приеме отново неговото върховенство.

— В замяна на?

— Проглашения, подкрепящи обединяването на империята, Сарантион за имперско седалище и утвърждаването на определени въпроси на доктрината, както са предложени от императора.

Всичко беше толкова гладко, разгърнато така бързо.

И толкова трудно му беше да обуздае гнева си.

— Тези въпроси ще включват и изобразяването на Джад в параклиси и храмове, разбира се.

— Разбира се — отвърна тя невъзмутимо. — Точно това е много важно за императора.

— Знам.

— Знам, че знаеш — каза тя.

Замълчаха.

— Допускам, че въпросите на управлението ще се решат по-лесно от проблемите на вярата. Казах му го на Леонт.

Криспин не отвърна.

След малко тя добави:

— Ходих във Великия храм тази сутрин. Тръгнах по същата галерия, която ми показа. Исках пак да видя работата ти на купола.

— Преди да започнат с остъргването, имате предвид?

— Да — каза тя невъзмутимо. — Преди това. Казах ти, по пътя насам онази нощ — вече имам ясно разбиране за нещата, които обсъдихме на първата ни среща.

Той изчака.

— Ти се ядосваше за сечивата и материалите си. Помниш ли? Казах ти, че са най-доброто, с което разполагаме. Че имаше чума и война.

— Помня.

Гизел се усмихна леко.

— Това, което ти казах, беше вярно. Това, което ти ми каза, беше още по-вярно: видях какво може да направи един майстор с подходящите материали. Докато работеше в храма на баща ми, те бях затруднила като стратег на бойно поле само със селяни и ратаи, които да командва.

Баща й беше такъв. Беше умрял такъв.

— С цялото ми уважение, ваше величество, притеснен съм от сравнението.

— Знам — каза тя. — Но си помисли за това по-късно. Самата аз останах доволна, когато ми хрумна тази сутрин.

Държеше се изключително любезно, даряваше го с комплимент, предлагаше му частна аудиенция само за да се сбогува с него. Нямаше никаква причина да негодува. Издигането на Гизел на трона можеше да спаси неговата и нейна родина от унищожение.

Криспин кимна. Потърка гладката си брадичка.

— Вярвам, че ще имам свободно време да го направя на борда на кораба, ваше величество.

— Утре ли? — попита тя.

— Вдругиден.

По-късно щеше да осъзнае (през свободното време на борда на кораба), че тя е знаела това, насочвала е разговора.

— Аха. Значи все още уреждаш делови въпроси.

— Да, ваше величество. Макар че всъщност приключих.

— Платено ли ти е всичко дължимо? Бихме искали нещата тук да са уредени.

— Да, ваше величество. Канцеларът бе така добър лично да се погрижи за това.

Тя го погледна.

— Той ти дължи живота си. Ние… също съзнаваме дълга си към теб, разбира се.

Той поклати глава.

— Вие бяхте моя кралица. Вие сте моя кралица. Не съм направил нищо, което…

— Направи това, което бе нужно за нас, с риск за живота си, два пъти. — Замълча за миг. — Няма да се спирам много на този въпрос… — Криспин долови, че вече говори с естествения си глас. — Но аз все пак съм от Запада и се гордея с онова, което можем да им покажем тук. За мен е жалко, че… обстоятелствата наложиха да прекратиш работата си на купола.

Той наведе очи. Какво можеше да каже? Беше смърт.

— Също така ми хрумна, покрай други неща, които научих през последните няколко дни, че има още едно лице, което навярно би пожелал да видиш, преди да отплаваш.

Криспин я погледна.

Гизел Антена — Гизел Сарантийска — срещна погледа му с тъмносините си очи.

— Тя не може да те види обаче.

 

 

Отново имаше делфини. Беше се чудил дали ще ги види, но бързо осъзна, че има нещо глупаво и суетно в това да се съмнява: сякаш морските същества щяха да се появяват или крият според онова, което смъртните мъже и жени правеха в градовете, на сушата.

Погледнато другояче (макар да беше ерес), твърде много души имаше за пренасяне през последните дни, в Сарантион и наоколо.

Беше на малък спретнат имперски кораб, пуснаха го на борда само като показа тънката кама на Гизел с образа на баща й на дръжката от слонова кост. Подарък, каза тя, когато му я даде. За спомен от нея. Макар да каза също така, че очаква да бъде във Варена, преди да са изтекли твърде много години. Ако всичко минеше както трябва, в Родиас щеше да има церемонии.

Преди него беше пратено съобщение, предупреждаващо екипажа, че един човек, носещ лика на бащата на императрицата, може да отплава до иначе забранения остров.

Идвал беше тук и преди.

Стилиана не беше в затворническите килии под дворците. Някой с по-тънко чувство за ирония и за наказание — Гесий най-вероятно, преживял бе толкова насилия и бе оцелял — бе избрал друго място, където да доживее живота си, подарен й от новия император като милост към бившата му съпруга и като знак пред народа за великодушието му.

И човек наистина нямаше нужда да търси повече от Леонт на Златния трон и Стилиана на острова, за да намери предостатъчно ирония, мислеше си Криспин, отново загледан в играта на делфините край кораба.

Пристанаха, спуснаха мостчето за него. Единственият посетител, единственото лице, слизащо тук.

Спомен и образи. Той погледна, почти против волята си, и видя мястото, където Аликсана бе смъкнала наметалото си на камъните, преди да отплава. Сънувал го беше това място, окъпано в лунна светлина.

Двама екскубитори посрещнаха кораба. Един от екипажа слезе по мостчето и им заговори тихо. Поведоха го безмълвно по пътеката през дърветата. Пееха птици. Слънцето мяташе коси лъчи през покрова от зелени листа.

Излязоха на поляната, където бяха загинали мъже като тях в деня, в който убиха Валерий. Мълчаха. Колкото и да се мъчеше да го потисне, си даде сметка, че изпитва преди всичко ужас.

Съжали, че е дошъл. Не можеше всъщност да каже защо го направи. Придружителите му спряха и единият му посочи голямата къща. Не беше нужно.

Същата къща, в която бяха държали брат й. Разбира се.

Но с разлика. Отворени от всички страни прозорци, с решетки, но с махнати кепенци, за да влиза утринната светлина. Това го учуди. Тръгна напред. Тук имаше трима пазачи. Погледнаха покрай него към придружителите му и те явно им дадоха някакъв знак. Криспин не се обърна да види. Отключиха вратата.

Никакви думи. Учуди се дали им е забранено да говорят, за да се избегне рискът да бъдат съблазнени или подкупени. Влезе. Вратата зад него се затвори. Чу как ключът се превъртя. Никакви рискове не поемаха. Със сигурност знаеха какво е извършила затворничката.

Тя седеше кротко до отсрещната страна, извърната в профил, неподвижна. Никаква видима реакция, че е влязъл някой. Криспин я гледаше и страхът му се стопи, заменен от хиляди спомени за други неща, които не можеше и да си въобрази, че ще разбере някога.

— Казах ви, че не ям — промълви тя.

Не беше обърнала главата си, не го беше видяла.

Не можеше да го види. Дори оттук, от другия край на стаята, Криспин осъзна, че очите й ги няма, че са избодени. Черни кухини там, където бе светлина. За миг си представи, макар да не искаше, подземие, уреди, огън, факли, грамадни мъже с едри опитни палци, приближават се към нея.

„Още едно лице, което навярно би пожелал да видиш“, беше казала Гизел.

— Изобщо не ви обвинявам — отвърна той. — Предполагам, че храната е ужасна.

Тя се сепна. Нещо жалко имаше в това една жена с такова безукорно самообладание, жена, която нищо не може да смути, да е принудена да реагира така само заради един неочакван глас.

Опита се да си представи какво е да си сляп. Без цвят и светлина, без отсенки, без щедрата им игра. Нищо по-лошо на света. По-добре смърт.

— Родиецо. Дошъл си да видиш какво е да легнеш със сляпа жена ли този път? Преситени апетити?

— Не — отвърна той, запазил спокойствие. — Никакъв апетит изобщо, като вас, явно. Дойдох да се сбогуваме. Утре си тръгвам за дома.

— Приключи толкова скоро? — Тонът й се промени.

Не извърна глава. Бяха остригали косата й почти до корен. При друга жена това можеше да обезобрази външността й. При Стилиана само открояваше съвършенството на скулите и на костта под очната кухина. Не я бяха жигосали, помисли той. Само ослепяването.

Само ослепяването. И този затвор на острова, където брат й бе живял дните си в тъмнина, изгорен и горящ отвътре, без лъч светлина.

И тъкмо това повече от всичко друго беше дамгата за тази жена, помисли Криспин, за гордостта й: нахлулата светлина в стаята, безполезна за нея, поднесена единствено за онзи, който може да влезе. Само безмълвните пазачи щяха да идват тук, ден след ден — но нямаше убежище за Стилиана Далейна, нямаше къде да се заслони в мрак. Щом имаш работа с нея, трябва да приемеш онова, което ще видиш. Винаги с било така.

— Вече си свършил работата си? — попита тя.

— Не съм — отвърна той кротко. Вече без горчивина. Не и тук, докато гледаше това. — Ти ме предупреди, преди време.

— Аха. Това ли? Вече? Не мислех, че ще е…

— Толкова бързо.

— Толкова бързо. Той ти каза, че твоят купол е ерес.

— Да. Каза ми го лично, признавам.

Тя се обърна към него.

И той видя, че все пак я бяха дамгосали. Лявата страна на лицето й беше жигосана със знака за убиец: нащърбен меч, всечен в кръг, обозначаващ слънцето на бога. Раната беше покрита с кора от засъхнала кръв, кожата около нея — възпалена. „Трябва й лекар“, помисли той. Съмняваше се, че ще повикат. Страна с белег, за грозота, от огън.

Отново някой с мрачно чувство за ирония. А може би просто някой в заключена стая под земята, напълно безчувствен за такива неща, който просто добросъвестно е изпълнил предписаните протоколи на правосъдие в Имперския прецинкт на Сарантион.

Сигурно беше ахнал. Тя се усмихна — изражението, което помнеше, лукаво и разбиращо. Болезнено беше да го види тук.

— Сърцето ти е поразено от неизменната ми красота?

Криспин едва преглътна. Пое си дъх.

— Всъщност да. Бих искал да не беше така.

Това я накара да замълчи за миг.

— Това поне беше честно. Помня, че ти го харесваше. И двамата.

— Би било нахалство за един занаятчия. Възхищавах му се безмерно. И на двамата.

— И Валерий беше твоят покровител, разбира се, извор на сигурност за цялата ти работа. Която сега ще се загуби. Горкият родиец. Мразиш ли ме?

— Бих искал да можех — отрони най-сетне той. Толкова много светлина в стаята. Вятърът прохладен, напоен с миризмата на дърветата. Птича песен в дървесата около поляната. Зеленозлатите листа. Родени сега, зелени в лятото, умиращи в есента. „Мразиш ли ме?“

— Той на север ли отива? — попита тя. — Срещу Басания?

Цял живот в коридорите и залите на властта. Ум, който не можеше да спре да работи.

— Да.

— А… Гизел преговаря с Варена?

— Да.

Гизел, помисли той, бе също като нея в това. В друг свят живееха тези хора. Същото слънце, луни и звезди, но друг свят.

Устата й отново се кривна в лукава усмивка.

— Разбираш, че аз щях да направя същото, нали? Казах ти още първата нощ, когато говорихме, че някои от нас смятат нашествието за грешен ход.

— Аликсана беше една от тях.

Тя пренебрегна това с лекота.

— Той трябваше да бъде убит, преди флотата да отплава. Ако помислиш малко, ще го разбереш. Леонт трябваше да е в Града. Нямаше да се върне, ако беше отплавал.

— Колко жалко. Така че Валерий трябваше да умре, за да може да управлява Леонт… и вие?

— Аз… мислех, че е това, да.

Той я зяпна.

— Мислили сте?!

Устата й отново се изкриви. Този път тя потръпна, вдигна ръка към раната на лицето си и я отпусна, без да я докосне.

— След тунела вече не ми изглеждаше важно.

— Не раз…

— Можех да го убия преди години. Глупаво момиче бях. Въобразявах си, че важното е да взема властта, която трябваше да бъде дадена на баща ми. Леонт управлява, но му стига само обичта на войниците му и благочестивостта му, за да е доволен, докато аз и братята ми… — Замълча.

„Можех да го убия преди години“.

Криспин я погледна.

— Мислите, че Валерий е убил баща ви?

— О, родиецо. Зная го. Това, което не знаех, беше, че нищо друго не е важно. Аз… трябваше да съм по-мъдра.

— И да убиете по-отдавна?

— Бях осемгодишна — каза тя. И замълча отново. Птиците отвън пееха. — Мисля, че животът ми свърши тогава. В известен смисъл. Животът… към който бях тръгнала.

Синът на Хорий Крисп зидаря я изгледа.

— Значи мислите, че е било любов? Това, което направихте?

— Не, мисля, че беше отмъщение — отвърна тя. А после добави, съвсем ненадейно: — Ще ме убиеш ли? Моля те!

Съвсем ненадейно. Само дето виждаше какво й бяха причинили и какво й причиняваха, под маската на милост. Разбираше колко отчаяно иска да свърши това. Дори цепеници нямаше тук за огън. Човек може да се самоубие с огън. Сигурно я хранеха насила, помисли си той, ако откаже да яде. Имаше начини да се направи това. Леонт искаше да демонстрира щедрия си нрав, като опази жива задълго една убийца, защото е била негова съпруга в очите на Джад.

Благочестив мъж, всички го знаеха. Сигурно щеше и да я извежда понякога, за показ.

Криспин я гледаше. Не можеше да проговори.

Заговори тя. Тихо, за да не чуят пазачите.

— Ти ме познаваше малко, родиецо. Двамата… споделихме някои неща, колкото и за кратко да беше. Нима ще напуснеш тази стая и ще ме оставиш… в този живот?

— Аз съм…

— Само един майстор, знам. Но…

— Не! — Почти го извика. След това сниши глас. — Не е това. Аз… не съм човек… който убива.

Главата на баща му, отхвърчала от раменете, плисналата кръв от рухващото тяло. Мъже, разказващи го в кръчма във Варена. Момче, което ги подслушва.

— Направи едно изключение — каза тя небрежно, но отчаянието в тона й не можа да му убегне.

Той затвори очи.

— Стилиана…

— Или го погледни по друг начин. Аз умрях преди години. Казах ти го. Ти просто… подписваш извършено вече деяние.

Отново я погледна. Беше се извърнала с лице към него. Безока. Обезобразена. Прелестно красива.

— Или ме накажи за изгубената ти работа. Или за Валерий. За каквото и да е. Но те моля. — Шепнеше. — Никой друг няма да го направи, Криспин.

Той се огледа. Нищо нямаше тук, нищо, което и най-малкото да наподобява оръжие. И стражи при всички прозорци с решетки и зад заключената врата.

„Никой друг няма да го направи“.

А след това си спомни как бе получил достъпа до този остров и нещо изплака дълбоко в него, в сърцето му, и той съжали, че не се е махнал вече оттук, от Сарантион, защото тя грешеше. Имаше още някой, който щеше да го направи.

Извади камата и я погледна. Костеният Хилдрик Антски на дръжката. Изящно изделие.

Не знаеше, най-искрено не знаеше дали за пореден път са го превърнали в инструмент, или вместо това му е поднесен черен, особен дар заради вярната му служба, с обич при това, от императрица, която бе заявила, че му е в дълг. Не познаваше достатъчно добре Гизел, за да прецени. Можеше да е едното или другото, или и двете. Или нещо съвсем друго.

Не знаеше какво иска жената пред него. От какво се нуждае. Гледаше я и изведнъж осъзна кое е най-доброто. За нейната душа и за собствената му. Гизел Антска, която бе донесла този нож скрит до тялото си на идване тук, също трябваше да го е разбрала.

Смъртта понякога не е най-лошото, което може да те сполети. Смъртта понякога е избавление, дар.

Сред всички тези въртящи се кръгове, заговори и контразаговори, образи, раждащи образи… Криспин ги накара да спрат и пое на плещите си бремето да го стори.

Свали костената дръжка от острието, както го беше направила Гизел. Постави ножа върху масата, без дръжка, съвсем тънък, почти невидим.

И каза, сред яркия пролетен блясък в тази стая, в този ден:

— Трябва да тръгвам. Оставям ти нещо.

— Колко мило. Късче мозайка, за да ме утешава в тъмното? Друг скъпоценен камък, който да ми блести, като първия, който ми поднесе?

Той отново поклати глава. В гърдите му този път имаше болка.

— Не. Не е камък. — И може би нещо в усилието, с които отрони думите, я сепна. Дори ослепените наскоро започват да се учат да слушат. Тя вдигна леко глава и попита много тихо:

— Къде е?

— На масата. — Затвори очи за миг. — Към мен, от другата страна. Внимавай.

Внимавай.

Гледаше я как стана, пристъпи напред, протегна ръце към ръба на масата, за да го намери, после колебливо ги плъзна — още се учеше как да го прави. Гледаше как напипа острието — остро и гладко, както може да е понякога смъртта.

— О! — Тя застина.

Криспин мълчеше.

— Ще бъдеш обвинен за това, разбира се.

— Заминавам утре сутринта.

— Ще е възпитано от моя страна да изчакам дотогава, нали?

Той отново премълча.

— Не съм сигурна дали ще имам търпението, знаеш ли — каза тихо Стилиана. — Те… може да ме претърсят и да го намерят, нали?

— Биха могли. — Отвърна й този път.

Тя помълча дълго. После се усмихна.

— Това означава, че си ме обичал малко, така ли?

Страх го беше да не заплаче.

— Всъщност да.

— Колко неочаквано — каза Стилиана Далейна.

Овладя се с усилие. Не отговори.

— Съжалявам, че не можах да я намеря — отрони тя. — Едно нещо, останало недовършено. Не трябваше да ти казвам това, знам. Мислиш ли, че е мъртва?

Сърцето може да плаче.

— Ако не е, мисля, че ще бъде. Най-вероятно. Когато научи, че… ти си.

Това я сепна.

— А. Разбирам. Тъй че дарът, който предлагаш, убива и двете ни.

Истина. Така сякаш гледаха на нещата тук.

— Би могло, предполагам — каза Криспин. Гледаше я, виждаше я вече такава, каквато бе и в двореца, в стаята му, в нейната, устата й, намерила неговата.

„Каквото и да направя…“

Беше го предупредила. Неведнъж.

Тя промълви:

— Милият. Единственото, което искаше тук, бе да оставиш своите мъртъвци и да направиш мозайка, високо горе. Над всичко.

— Бях… твърде амбициозен — каза той. И чу как тя се засмя, весело. За последен път.

— Благодаря ти за това — каза тя. За духовитостта. Мълчание. Тя вдигна с нежните си пръсти тънкото острие. — И за това ти благодаря, и за… други неща, веднъж. — Стоеше изправена. Непреклонна. Неотстъпваща… пред нищо. — Лек път към дома, родиецо.

Освобождаваше го, не по име дори, накрая. Изведнъж разбра, че тя няма да може да дочака. Нуждата й бе неутолим глад.

Погледна я в светлината, която сияеше тук, за да могат да виждат всички, след като тя не можеше. Както домакин, комуто лекарят е забранил да пие, може да поднесе най-хубавото вино, което има, на най-добрите си приятели.

— И на вас, ваша милост. Лек път към светлината.

Почука на вратата. Отвориха му и го пуснаха да излезе. Остави зад себе си стаята, поляната, гората, каменния бряг, острова.

 

 

На заранта напусна Сарантион с утринния отлив. Тънките оттенъци на цвят тъкмо се връщаха в света в края на дългото божие пътуване през мрака.

Слънцето се заиздига зад тях, процеждаше лъчите си през пелена от ниски облаци. Застанал на кърмата на кораба, на който Плавт Боносус с добросърдечие, примесено с тъга, му бе предложил превоз, Криспин с шепата други пътници се взираше към Града. Око на света го наричаха. Славата на Джад.

Гледаше многоцветната суетня на дълбокото заслонено пристанище, железните стълбове на тежките вериги, които можеше да се спуснат през входа на залива по време на война. Гледаше малките лодки, забързани след тях, товарните гемии, поели към Деаполис, тръгналите рано сутрин извън залива рибари, други, завръщащи се с нощния улов, платната с многобройни цветове.

Зърна отдалече самите тройни стени там, където възвиваха към водата. Сараний лично бе начертал линията им при идването си тук. Виждаше отблясъка на още приглушената ранна слънчева светлина навсякъде по покривите, гледаше как пълзи нагоре Градът от морето, с куполите на църкви и храмове, патрицианските домове, покритите в суетна показност с бронз палати на гилдии. Видя огромното туловище на Хиподрума, където скоро щяха да препускат колесници.

А след това, щом корабът обърна от югозапад към запад, пое по издутите вълни на откритото море и белите платна се изопнаха, Криспин видя градините на Имперския прецинкт, зелените морави и дворците, и те изпълниха целия му взор, докато корабът го отнасяше покрай тях и надалече.

Плуваха на запад с утринния вятър, моряците си подвикваха, гласове, изпълнени със сладостно тръпчивия вкус на нещо започващо, под изсветляващото небе. Дълго пътуване. Той все още гледаше назад като другите пътници, всички запленени като от магия. Ала накрая, докато корабът ги отнасяше все по-далече, Криспин гледаше само в едно и последното нещо, което видя далече там, почти на хоризонта, но засияло над всичко друго, бе куполът на Артибасос.

После изгряващото слънце най-сетне изригна над ниските облаци, появи се точно зад далечния Град зашеметяващо ярко и той трябваше да заслони очите си, да извърне поглед, а когато отново погледна назад и примигна, Сарантион си бе отишъл, беше го оставил и го имаше само морето.