Серия
Сарантийска мозайка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of Emperors, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

11

Безспорна истина е, че възлови за една епоха събития се оказват маргиналци в живота на повечето хора. Една прочута пиеса от ранните години на империята в Сарантион започва с овчари, които се карат за омесилите се стада. Един от тях забелязва огнена светлина на изток — нещо пада от небето. Следва кратко прекъсване на спора, докато овчарите размишляват над явлението; след това се връщат към текущия проблем.

Смъртта на Хеладик в падащата колесница, Хеладик, който носи огъня на своя баща, не може да се сравнява по важност с кражбата на една овца. Драмата на Софенидос (по-късно забранена от клириците като еретична) продължава от това начало, като разглежда въпроси на вярата, властта и величието и ни поднася прочутото слово на Пратеника за делфините и Хеладик. Но започва на онзи склон и приключва там с жертвоприношение на оспорваната овца — с участието на благословения дар на огъня естествено.

При все това и въпреки неоспоримата човешка истина в наблюдението на Софенидос, че съществените световни събития може да не изглеждат такива на хората, живели по същото време, не по-малко вярно си остава, че все пак има моменти и места, за които с основание може да се приеме, че са в сърцевината на една епоха.

Него ден в ранната пролет на онази година имаше две такива места, далече едно от друго. Едното беше в пустините на Сория, където един закачулен мъж с дръпнато над устата наметало мълчеше сред шушнещите пясъци, останал буден цяла нощ и взрян нагоре към звездите.

Другото беше в един тунел в Сарантион, между два двореца.

 

 

Той спира до една извивка на стените и пода, поглежда към факлите и тавана с изрисуваното нощно небе, после надолу към мозайката със зайци, фазани и други същества на горска поляна: илюзия за естествения свят тук под земята, между градските стени. Знае, че езическите вери говорят за тъмни сили в земята, а мъртвите лягат в земята, когато не са изгорени.

Някъде отпред го очакват хора. Хора, които не трябва да са тук. Разчел го е в отмерените стъпки зад себе си. Не се боят, че ще им избяга.

Любопитството, което изпитва, може да се сметне за определяща черта на императора на Сарантион, чийто ум е непрестанно зает с предизвикателствата и загадките на сътворения от бога свят. Гневът, който изпитва, е по-малко характерен, но също толкова силен точно сега, а настойчиво пулсиращата тъга, като удари на натежало сърце, е много рядка за него.

Имаше — има — толкова много неща, които е възнамерявал да осъществи.

Това, което прави след миг, вместо да продължи или да чака тук като заек, замръзнал сред мозаечната поляна, е, че се обръща и тръгва обратно към онези зад него. Понякога човек сам трябва да избере момента и мястото на смъртта си, мисли мъжът, чиято майка го е нарекла Петрус, в Тракезия, преди почти половин век и чийто чичо — войник — го е призовал в Сарантион в зората на мъжеството му.

Не е примирен обаче със смъртта си. Джад чака всеки жив мъж и жена, но със сигурност може да изчака един император малко повечко. Със сигурност.

Смята, че е съизмерим дори с това, каквото и да се окаже то. Не разполага с нищо, с което да се защити, ако не смята човек простичкия ненаточен нож, затъкнат в колана му, с който чупи печатите на депеши. Ножът не е оръжие. Той не е воин.

Напълно убеден е, че знае кой е тук, бързо разгръща мислите си (те са оръжие), докато крачи назад през тунела, излиза иззад завоя и вижда — в кратък миг на дребнаво удовлетворение — стъписването на идващите след него. Те спират.

Четирима. Двама войници с шлемове, за да не бъдат разпознати, но той ги познава: същите са, които пазеха на входа. Има един загърнат в наметало — ох, тези вечно прикриващи се убийци, макар да няма кой да ги види — и едно лице, което тръгва пред тях неприкрито, нетърпеливо, грейнало едва ли не от нещо, което Валерий е склонен да назове страст. Не вижда мъжа, когото ужасно се е опасявал, че ще види.

Малко облекчение му носи това, макар че онзи може да е сред чакащите в другия край на коридора. Гняв и тъга.

— Нетърпелив си за края ли? — казва високата жена, спряла пред него. Изненадата й е кратка, бързо овладяна. Очите й са сини пламъци, зли. Облечена е в пурпур, със златен колан, косата й е прибрана в черна мрежичка.

Валерий се усмихва.

— Не толкова нетърпелив, колкото теб, смея да кажа. Защо правиш това, Стилиана?

Тя примигва, искрено изумена. Била е дете, когато се е случило онова. Винаги го е съзнавал, воден е бил от това много повече от Алиана.

Помисля за жена си. В самото си сърце, в чистата тишина на сърцето сега той говори на нея, където и да е под слънцето горе. Винаги го е убеждавала, че е грешка да взима тази жена — момичето, когато бе започнал танца — в двора, дори да я оставя жива. Дъщеря на баща си. Флавий. В безмълвието императорът на Сарантион казва на танцьорката, за която се е оженил, че е била права, а той е сгрешил, и знае, че тя ще разбере много скоро, макар мислите му да не могат да стигнат през стените до нея.

— Защо го правя ли? А за какво съм жива? — казва дъщерята на Флавий Далейн.

— За да живееш живота си — отвръща й той отривисто. Философ от Школите, поучаващ ученик. (Самият той е закрил Школите. За жалост, но беше нужно на патриарха. Твърде много езичници.) — Собствения си живот, с даровете, които притежаваш и които ти бяха поднесени. Толкова е лесно, Стилиана. — Поглежда встрани, щом гневът пламва в очите й. Съзнателно го пренебрегва. Проговаря на двамата войници: — Наясно ли сте, че ще ви убият?

— Предупредих ги, че ще кажеш това — заявява Стилиана.

— А каза ли им също, че е истина?

Тя е умна, твърде много знае за омразата. Яростта на оцелелия? Мислил е — залагал е рисковано, — че интелигентността в края на краищата би могла да надвие. Съзирал е искрена потребност, място за нея. Алиана твърдеше, че няма да стане, обвиняваше го, че се опитва да контролира твърде много. Е, просто негов недостатък.

Все още е толкова млада, казва си императорът, щом наново поглежда високата жена, дошла да го убие тук, под хладната още пролетна земя. Не иска да умре.

— Казах им това, което беше — и е — по-очевидна истина: всеки нов двор ще се нуждае от екскубитори в най-висшите рангове, хора, доказали верността си.

— След като изменят на клетвата си пред императора? Очакваш обучени войници да повярват на това?

— Те са тук с нас.

— И вие ще ги убиете. Какво говори едно убийство за…

— Да — проговаря най-сетне мъжът, загърнат в наметалото и със скритото под качулката лице. Гласът му е напрегнат от възбуда. — Наистина. Какво говори едно убийство? Дори след години?

Не сваля качулката. Все едно. Валерий поклаща глава.

— Терций Далейн, градът за теб е запретен и ти го знаеш. Стражи, арестувайте този мъж. Той е прогонен от Сарантион като изменник. — Гласът му е отривист; всички познават този властен тон.

Стилиана, разбира се, разбива магията със смеха си. „Съжалявам — помисля си императорът. — Моя обич, никога няма да разбереш колко съжалявам“.

Чуват стъпки, приближават се от другата страна. Обръща се, отново обзет от тревога. Сърцето му се свива от болка, от предчувствие.

Вижда кой е дошъл — и кой не е — и болката си отива. Важно е за него, че някой не е тук. Странно, навярно, но е важно. Страхът бързо се сменя с нещо друго.

И императорът на Сарантион се разсмива. Обкръжен е от враговете си и е далече колкото от детството си, толкова от света горе — от кротката божия светлина.

— Кълна се в кръвта на Джад, много си затлъстял, Лизип! — казва той. — Мислех, че е невъзможно. Не трябваше да си все още в Сарантион. Смятах да те повикам, след като флотата отплава.

— Дори и сега ли продължаваш игричките си? О, стига си се правил на умен, Петрус — отвръща дебелият зеленоок мъж, някогашният негов квестор на приходите, пратен в изгнание след димящия, кървав край на бунта преди години.

Истории, помисля си императорът. Всички си имаме своите истории и те не ни оставят. Само шепа мъже и жени на света го наричат с рожденото му име. Изгърбената фигура с познатия, твърде сладникав аромат, който я обкръжава, с тлъстото лице, кръгло като луна, е един от тези хора. Зад него има друга фигура, почти скрита зад туловището на Лизип: не е онзи, от чиято поява се е боял, — и неговото лице е скрито под качулка.

Леонт не би го направил.

— Не ми ли вярваш? — отвръща императорът на огромното потно туловище на калисиеца. Искрено е възмутен, не се налага да се преструва. Гърбът му вече е изцяло обърнат към жената и загърнатия й страхлив брат, и стражите изменници. Те няма да го промушат. Знае го със сигурност. Стилиана е решила това да е театър, церемония, не просто убийство. Цял живот заради… изкупление? За историята. Още стъпки има в този танц. Танцьорът му е някъде другаде — горе, на светлото.

Няма да я оставят жива.

Заради това, повече от всичко друго, той ще продължи да се опитва тук, под земята, да проучва, да опипва, ловък и бърз като сьомга, която е свята на север сред езичниците, каквито бяха и неговите сънародници някога, преди сред тях да дойде Джад. И синът му Хеладик, който падна.

— Да вярвам, че си се канил да ме върнеш? — Лизип поклаща глава, бузите му потреперват. Гласът му е същият, запомнящ се. Не е от хората, които ще забравиш лесно, ако ги срещнеш дори веднъж. Страстите му са неописуемо покварени, но никой друг досега не е успявал да се справя с имперските финанси с такава честност и умение. Така и необяснен парадокс. — И сега ли трябва да си въобразяваш, че всички останали са глупци?

Валерий го гледа втренчено. Всъщност някога, при запознанството им, Лизип е бил добре сложен мъж, чаровен, образован, знатен приятел на младия учен племенник на архонта на екскубиторите. Изиграл е роля на Хиподрума и другаде в деня, в който Апий умря и светът се промени. Възнаграден е за това с богатство и реална власт, и с извръщане на очите от онова, което върши в градския си палат или в носилката, която го разнася нощем по улиците. После прокуден по необходимост в провинцията — след бунта. Отегчен там, несъмнено. Човек, невъзвратимо привързан към Града, към черни дела, кръв. Причината да е тук.

Императорът знае как да се оправи с него. Или поне е знаел някога. Казва:

— Ако се държат като глупци — да. Помисли. Нима провинцията те е направила съвсем тъп? Защо пуснах слуховете, че си се завърнал в града?

— Пуснал си ги? Аз съм в града, Петрус.

— А беше ли преди два месеца? Не мисля. Иди попитай в палатите на фракциите, приятелю. — Последната дума е вмъкната съзнателно. — И ще накарам Гесий да ти даде имена. Поне пет-шест. Попитай кога плъзна мълвата, че може би си тук. Изпробвах го, Лизип! Над хора и клирици. Разбира се, че исках да се върнеш. Имаме да печелим война — може би на два фронта.

Ново късче информация, изтървано за тях. Намек, стръв. За да продължи танцът поне още малко. За да задържи живота още малко. Тук. След това ще я убият.

Познава Лизип много добре. Факлите горят ярко и той забелязва осъзнаването на факт, на извода от намека, след това — сянката на съмнение в невероятно зелените очи.

— Защо да си прави тоя труд? Няма нужда да пита — проговаря зад него Стилиана Далейна и разчупва мигновеното настроение като стъкло, паднало върху камък, стъкло, пръснало се на парчета.

Гласът й е като нож, наточен от ръката на екзекутор. Тя продължава:

— Не лъже. Почти. Добрият лъжец смесва истина в отровата си. Когато чух тези приказки и разбрах какво става, видях възможност да те повикам да се върнеш и да се присъединиш към нас. Елегантно решение. Ако тракезиецът и курвата му чуеха за теб, щяха да решат, че това са собствените им лъжливи слухове.

Тъкмо това се беше случило всъщност. Той чува думата „курва“ естествено, разбира какво толкова страстно иска тя от него. Няма да й го даде, но си мисли колко много повече от умна е. Обръща се. Войниците все още са зад забралата, брат й е скрит под качулката, Стилиана почти свети от страст. Помисля си, че би й харесало да разпусне косата си и да измъкне туптящото сърце от гърдите му с пръсти и нокти, като опиянените от боговете варварки преди векове.

Отвръща спокойно:

— Доста мръсен език за добре възпитана жена. Но решението е елегантно, наистина. Моите поздравления за съобразителността. Терций ли го измисли? — Тонът му е леко ироничен, нищо не й дава от онова, което иска. — Омразният безбожен калисиец, отреден да стане изкупителна жертва за убийството на свят император. Тук ли умира той, с мен и с тези войници, или го залавяте и изтръгвате признание, след като ти и бедният Леонт сте коронясани? — Единият от войниците със спуснатите забрала зад нея помръдва неспокойно.

— Бедният Леонт?! — Смехът й сега е изкуствен, няма веселие в него.

Така че той рискува.

— Разбира се. Леонт не знае нищо за това. Все още ме чака при отсрещната врата. Това отмъщение е само на Далейните и ти мислиш, че след това ще го контролираш, нали? Каква е схемата? Терций канцелар? — Очите й за миг светват. Той се засмива. — Колко забавно! Но не, сигурно греша. Да, греша. Всичко това е за благото на империята, разбира се.

Мерзавецът, брат й, на два пъти споменат, отваря уста под качулката да отвърне — и я затваря. Валерий се усмихва.

— Или не, не. Почакай. Разбира се! Този пост си го обещала на Лизип, за да го върнеш тук, нали? Но така и няма да го получи, нали? Все някой трябва да бъде нарочен и екзекутиран.

Стилиана го гледа втренчено.

— Смяташ, че всеки гледа на хората като на вещ за еднократна употреба като теб ли?

Той примигва, за първи път смутен.

— И това да го чуя от момичето, което оставих живо въпреки всички съвети и го взех с почести в двора си?

И най-сетне Стилиана го изрича, с ледена яснота, думите излизат бавно, неумолимо като движение на звезди по нощното небе, присъда, понесла бремето на години (колко ли будни нощи?):

— Ти изгори баща ми жив! И си мислеше, че можеш да ме купиш със съпруг и място на подиума зад една курва, нали?

Настъпва тишина. Императорът усеща тежестта на цялата земя и всички зидове между тях и слънцето.

— Кой ти каза тази нелепица? — Тонът му е невъзмутим, но този път това му струва огромно усилие.

Все пак реагира бързо, когато тя замахва, за да го зашлеви. Хваща ръката й, стиска я, макар тя да се извива бясно, и на свой ред казва през стиснати зъби:

— Баща ти носеше пурпура на улицата в деня, в който умря императорът. Беше тръгнал към сената. Можеше да го убие всеки мъж в Сарантион. Изгарянето е подобаващо за такава нечестивост.

— Не е носил пурпур — отвръща Стилиана Далейна, щом той пуска ръката й. Кожата й е почти прозрачна, виждат се следите от пръстите му, червени на китката й. — Това е лъжа!

Императорът се усмихва.

— Кълна се в пресвятото божие име, изумяваш ме. Представа нямах. Изобщо. Толкова години! Наистина ли вярваш в това?

Тя мълчи, диша задъхано.

— Вярва… го. — Друг глас зад него. Нов. — Греши, но… това не променя… нищо.

Но този хриптящ глас променя всичко. И го пронизва мраз до костите, все едно вятър от полусвета е лъхнал в него, понесъл смърт на крилете си в този тунел, където стени, вар и боя скриват грубостта на пръстта. Императорът се обръща и вижда кой е проговорил, като е пристъпил иззад прикривалото го до този миг тяло на калисиеца.

Мъжът държи нещо. Всъщност не го държи, вързано е за китките му, защото ръцете му са осакатени. Тръбовидно устройство, прикачено към нещо на малка количка зад него. Императорът си го спомня и трябва да прояви неимоверно усилие, за да запази хладнокръвие и да не издаде нищо.

В душата му обаче лумва страх, за първи път, откакто е чул вратата на тунела да се отваря и затваря зад него и е разбрал, че не е сам. Връщат се истории. Знакът на слънчевия диск, подаден на наблюдател под един соларий преди много, много години. Писъците на улицата. Знае, че това е ужасна смърт. Поглежда за миг лицето на Лизип и от изражението му разбира още нещо: калисиецът със своята извратеност би дошъл тук дори само за да види как се използва това. Императорът преглъща. Спохожда го друг спомен от много по-преди, от детството му, от приказките за старите тъмни богове, които живеят в земята и не забравят нищо.

Тънкият хриплив нов глас е ужасяващ, особено ако човек помни — а Валерий помни — колко звучен и богат е бил. Качулката вече е смъкната. Мъжът — безок, лицето му е стопена буца — казва:

— И да носеше… пурпур, за да иде… пред народа… беше подходящият… наследник… на император… неназовал никого.

Не е носил пурпур — повтаря Стилиана, този път малко отчаяно.

— Млъкни, сестро. — Властният тон в нелепо свистящия хрипкав глас е изумителен. — Доведи Терций… ако краката му… го доведат. Застанете зад мен.

Слепият обезобразен мъж носи на шията си някакъв малък амулет, прилича на птица. Пуска наметалото си да се свлече на мозаечния под. Всички в тунела навярно съжаляват, че го прави, че е свалил дори качулката — освен Лизип. Императорът забелязва как Лизип изпива с очи отвратителната фигура на Леканус Далейн: влажни, широко отворени, пълни с нега очи, както човек би гледал обект на копнеж и желание.

Всичките трима Далейни. Всичко вече е ужасяващо ясно. Гесий дискретно е намеквал, че трябва да се справят с това, още когато първият Валерий е взел трона. Съветвал е на потомството на Далейн да се погледне като на административен проблем, недостоен за вниманието на императора и племенника му. Някои неща, мърморил е старият канцелар, са недостойни за мисълта на владетели, натоварени с бремето на много по-велики начинания в името на своя народ и на бога.

Чичо му е оставил това на него. Повечето такива неща е оставял на племенника си. Петрус е отменил убийството. Поради съображения, различни за всеки от случаите.

Терций: дете, а след това — явен страхливец, незначителен, дори по време на Въстанието на победата. На Стилиана от самото начало е гледал като на важна фигура, и още повече щом е порасла, след повече от десетилетие. Имал е планове за нея, с брака й за Леонт. Мислил е — арогантно? — че може да използва острия й ум, за да разшири кръгозора й. Мислил е, че го постига, макар и бавно, че тя схваща разгръщащите се актове на играта, която в края на краищата ще я направи императрица. Един ден. Двамата с Алиана нямат наследник. Мислил е, че тя разбира всичко това.

Леканус, най-големият, е нещо друго. Той е една от фигурите, терзаещи сънищата на императора, когато все пак спи, застава като безформена тъмна сянка между него и обещаната божия светлина. Нима вярата и благочестието винаги се пораждат от страха? Нима това знаят всички духовници, предричащи вечен мрак и лед под света за онези, които стоят встрани от божията светлина?

Валерий е повелил Леканус да не бъде убиван, каквото и да прави, макар да знае, че за истинския, смислен живот, според всички възможни мерки, най-голямото дете на Флавий Далейн, по-добър мъж, отколкото изобщо е бил баща му, е умрял на улицата пред дома им, когато е умрял баща му. И че просто продължава да живее. Смърт в живот, живот в смърт.

А онова, което сега е вързано за китките му, за да борави по-лесно с него, е един от сифоните, бълващи течния огън от металната кутия, която се търкаля зад него. Същият огън, използван в онова отдавнашно утро, за да възвести със смазваща увереност, каквато всеки мъж и жена в империята ще разбере, кончината на един император и идването на друг.

Струва му се, че всички са дошли направо от онова някогашно слънчево утро в този огрян от факли тунел, без нищо помежду им. Нещо странно става с усета му за време, годините се замъгляват. И Валерий помисля за своя бог, за недовършения свой Храм. Толкова много неща, замислени и недовършени. И отново за Алиана, там някъде горе, под дневната светлина.

Не е готов да умре, нито да позволи тя да умре.

Принуждава замъглените спомени да спрат, започва да мисли бързо. Леканус е повикал брат си и сестра си да отидат при него. Грешка.

Валерий казва:

— Само те двамата ли, Далейн? А тези верни стражи, които ви пуснаха тук? Каза ли им какво става с човек, който се озове пред пламъка? Защо не им покажеш другите си изгаряния? Те знаят ли изобщо, че това е сарантийски огън?

Чува звук зад себе си. Единият от войниците.

— Хайде, бързо, сестро! Терций, ела.

Валерий, без да откъсва очи от цевта на черната тръба, която таи най-лошата позната му смърт, се засмива отново и се обръща към другите двама родственици. Терций пристъпва боязливо напред, Стилиана също тръгва. Той отстъпва леко назад, за да се озове до нея. Войниците имат мечове. Знае, че и Лизип има поне един нож. Едрият мъж е по-ловък, отколкото може да си представи човек.

— Дръжте ги — казва рязко императорът на двамата екскубитори. — В името на бога, глупаци ли сте, та да искате собствената си смърт? Това е огън. Те ще ви изгорят.

Един от мъжете отстъпва колебливо. Глупак. Другият посяга нерешително към дръжката на меча.

— Ключът у вас ли е? — пита рязко императорът. По-близкият поклаща глава.

— Тя го взе, ваше величество.

„Ваше величество“. Пресвети Джад. Все още може да остане жив.

Терций Далейн изведнъж се завърта и се шмугва към стената на тунела, за да притича до брат си. Той не посяга да го спре. Не е войник, но тук вече залогът е неговият живот и животът на Алиана, и една визия за света, и едно завещание. Сграбчва жената, Стилиана, над лакътя, преди да е успяла да се промъкне покрай него, вади ножа с другата си ръка и го опира в гърба й. Острието едва ли би могло да прониже кожа; но те няма как да знаят това.

Но Стилиана — не оказва никаква съпротива, не се опитва дори да се измъкне от хватката му — го поглежда и императорът вижда в погледа й триумф, триумф, близък до лудостта; сеща се отново за древните жени от старите легенди.

Чува я как казва с ужасяващо спокойствие:

— Грешиш отново, ако мислиш, че брат ми няма да те изгори, за да ме спаси. Също толкова грешиш, ако мислиш, че се плаша, стига да изгориш като баща ми. Хайде, братко. Довърши го.

Валерий е потресен до дъно, изтръпнал е и онемял. Разбира, че е самата истина, още щом го чува; не е преструвка. „Довърши го“. И чува смътен, далечен звук в затаеното безмълвие на душата си, като звън на ударена камбана.

Мислел е, винаги е вярвал, че разумът може да надвие омразата — при достатъчно време и грижи. Сега, твърде късно, разбира, че не е така. Алиана е права. Гесий е прав. Стилиана, блестяща като диамант, може и да обича силата, да я владее с Леонт, но не това е нейната нужда, не това е ключът към нея. Ключът под леда й е огън.

Слепецът, нелепо точен в прицела с цевта, раздвижва грозната си паст в нещо, което Валерий разбира, че трябва да е усмивка. Казва:

— Каква… загуба, уви. Такава кожа. Трябва ли… скъпа сестро? Добре, така да бъде.

И императорът разбира, че все пак ще го направи, вижда алчната жажда в тлъстото лице на калисиеца до сакатия Далейн и с внезапно, яростно движение — непохватно, все пак не е човек на действието — сграбчва кесията на кръста й и я блъска силно, тъй че тя залита и рухва върху слепия си брат и двамата падат. Няма огън. Все още.

Отстъпва, чува как двамата стражи се отдръпват зад него и разбира, че ги е обърнал на своя страна, че вече са с него. Би искал да се помоли, но няма време. Никакво.

— Бързо! — извиква им рязко. — Вземете тръбата!

Двамата стражи хукват напред. Лизип, който изобщо не е страхливец и е хвърлил зара си с Далейните, вади меча си. Императорът, без да откъсва очи от него, отстъпва бързо, пръстите му шарят в кесията, намират тежкия ключ, познава го. Моли се безмълвно, от благодарност. Стилиана вече е станала, дърпа Леканус да се изправи.

Първият екскубитор насочва меча към тях. Лизип пристъпва напред, замахва, париран е. Леканус още е на колене, мълви безумни несвързани думи. Посяга към спусъка на огъня.

И тъкмо тогава, точно тогава, още докато вижда това, императорът на Сарантион Валерий Втори, възлюбленият на Джад и негов пресвят наместник на земята, трижди въздигнат пастир на своя народ, усеща как нещо бяло, разкъсващо и безмилостно се впива в него откъм гърба, докато отстъпва към вратата, към спасението и светлината. Пада и пада, отворил уста, без звук, ключът е в ръката му.

Не е записано от никого, защото никога не е записвано, нито пък е възможно да се запише, дали докато умира, чува един неумолим, могъщ, безбрежен глас да изрича единствено и само нему в онзи коридор под дворци и градини, и Града и света: „Слез от престола, Богът на императорите вече те чака“.

Нито се знае дали делфини идват за душата му, когато тя го напуска, бездомна за дългото си пътуване. Знае се, но само от едно лице на божия свят, че последната му мисъл като жив е за неговата жена, името й, и то е защо то тя го чува. И като го чува — някак все пак го чува, — разбира, че той си отива, отива си от нея, няма го вече, свършило е, край, свършил е най-сетне бляскавият танц, започнал така отдавна, когато той беше Петрус, а тя Алиана на Сините, и толкова млада, а следобедното слънце грее ярко над нея и над всички в безоблачното пролетно небе над Сарантион.

 

 

Тя отряза косата си още в малката лодка.

Ако бе сгрешила какво означава изчезването на Далейн и убитите стражи, остриганата коса можеше да се покрие, щеше да израсте отново. Не мислеше, че греши. Чернилка имаше в света, под яркото слънце, над сините вълни.

Разполагаше само с ножа на Мариск, за да я отреже; в лодката беше трудно. Режеше както й дойде, хвърляше кичурите в морето. Жертвени дарове. Очите й бяха сухи.

След като си отряза косата, се наведе през борда и със солената вода изми и крем, и боя, и уханните мазила от лицето си, и разми мириса на парфюма си. Обеците и пръстените прибра в един джоб в халата си (щяха да й трябват пари). После извади един от пръстените си и го даде на Мариск, който гребеше.

— Може би ще ти се наложи да направиш избор — каза му, — щом стигнем в залива. Простено ти е, какъвто и да е той. Това е благодарността ми към тебе за тази задача и за всичко, което стана преди.

Той едва преглътна. Ръката му трепна. Пръстенът струваше повече, отколкото можеше да спечели за цял живот в Имперската гвардия.

Каза му да махне кожената си броня, меча и връхната туника на екскубитор. Той се подчини. Хвърли ги през борда. Не проговори по целия път, гребеше здраво, потен под лъчите на Слънцето, със страх в очите. Пръстенът се озова в ботуша му. Ботушите бяха скъпи за рибар, но пък двамата нямаше да са заедно задълго. Тя се надяваше, че никой няма да забележи.

Пак с неговия нож сряза долната част на робата си, неравно, на места я разкъса. Хората щяха да виждат петна и дрипи, не качеството на плата. Свали кожените си сандали, хвърли и тях през борда. Погледна босите си крака: боядисани нокти. Реши, че ще мине. И някои уличници си боядисваха ноктите, не само дворцовите дами. Отново натопи дланите си във водата и ги разтърка, да почервенеят. Свали последния от пръстените си, онзи, който не сваляше никога, и го пусна в морето. Имаше приказки за един морски народ, чиито владетели се женели за морето така.

Тя правеше нещо друго.

През последната част от пътя до залива гризеше и чупеше ноктите си, нацапа разкъсания халат с кал и солена вода от дъното на лодката, а после и страните си. Ръцете и лицето й, ако ги оставеше така, щяха да я издадат много бързо.

Около тях вече имаше други лодки, така че трябваше да внимава. Рибари, салджии, корабчета, превозващи стоки към и от Деаполис между огромните туловища на корабите на флотата, която предстоеше да отплава на война. Обявяването й бе подготвено за днес, макар никой тук да не го знаеше. Императорът щеше да я обяви в катизмата след последната надпревара, пред всички велики особи на империята. Разчела беше сутрешната си разходка по водата тъй, че да е там навреме, разбира се.

Вече не. Това, което чувстваше пред себе си сега, беше аура на смърт, на край. Преди две години в двореца, по време на Въстанието на победата, бе заявила, че предпочита да умре в императорски одежди, вместо да живее нищожно.

Тогава беше вярно. Но сега беше вярно нещо друго. Още по-хладна, по-тежка истина. Ако убиеха Петрус днес, ако го направеха Далейните, самата тя щеше да живее достатъчно дълго, за да види и тях мъртви. След това?

След това щеше да се погрижи за себе си, както бе редно. Има смърт и смърт.

Нямаше как да разбере как изглежда в очите на войника в лодката с нея.

Приближиха се към дългия кей, маневрираха сред множеството лодки. Над водата закънтяха мръсни шеги и проклятия. Мариск едва успяваше да си пробие път. Ругаеха ги шумно, тя отвърна с ругатня — грубо, с глас, какъвто не бе използвала от петнадесет години, и направи мръснишки жест. Мариск, плувнал в пот, я изгледа за миг, после пак се наведе над греблата. Някой се изсмя високо, загреба назад и им отвори път, после я попита какво ще му направи в замяна.

Отговорът й ги накара да зацвилят от смях.

Пристанаха. Мариск скочи на кея, върза лодката. Алиана побърза да слезе сама, преди да е успял да й подаде ръка. Каза му, бързо и тихо:

— Ако всичко мине добре, ти спечели повече, отколкото си могъл да мечтаеш, и имаш благодарността ми за цял живот. Ако не, не моля за нищо повече от това, което вече направи. Джад да те пази, войнико.

Той замига. Тя с изненада разбра, че се мъчи да надвие сълзите.

— Нищо няма да научат от мен, ваше величество. Но… нищо друго?

— Нищо друго — отвърна му отривисто и тръгна.

Беше го казал искрено и беше храбър мъж, но разбира се, щяха да научат каквото знае, ако бяха достатъчно хитри да го намерят и да го разпитат. Мъжете понякога трогателно вярваха, че е по силите им да понесат професионален разпит.

Закрачи по дългия кей сама, боса, скрила всякакви накити, с дългия хитон — отрязан и раздран до къса зацапана риза (все още твърде хубава за сегашното й положение, скоро трябваше да си намери друга). Някакъв мъж спря, зяпна я и сърцето й подскочи. После гръмогласно й предложи цена и тя се отпусна.

— Много малко пари и си дребен — отвърна императрицата на Сарантион, като изгледа моряка от глава до пети. Тръсна орязаната си разрошена коса и му обърна пренебрежително гръб. — Намери си да шибаш някоя магарица за тая цена.

Гневният му протест бе удавен в смях.

Мина през гъстата пристанищна тълпа. Безмълвието в душата й бе толкова дълбоко, че отекваше. Продължи бавно по някаква уличка нагоре. Не я знаеше. Толкова много неща се бяха променили за петнадесет години. Стъпалата вече я боляха. От много време не беше ходила боса.

Видя един малък параклис и спря. Канеше се да влезе и да се помоли — и точно в този момент чу отвътре познат глас да изрича името й.

Не се огледа. Не помръдна. Беше глас отникъде и отвсякъде. На мъж, който беше само неин. Беше.

Пустотата я завладя като нашественическа армия. Замръзнала насред малката стръмна градска уличка, сред тълпи и глъч, тя каза безмълвно последното си сбогом на рожденото, не императорското име на най-обичната душа, която си отиваше, която вече си бе отишла от нея и от света.

Искала беше запретени от вярата делфини за стаята си. Тази сутрин бе завела майстора, Криспин, да ги види. Чак тази сутрин. Петрус… ги бе намерил пръв. Или те го бяха намерили, и не като мозайка на стена. А може би го отнасяха, душата му — там, където отнасят душите на път към Джад. Надяваше се да са добри, да е лек този път, да не е имало много болка.

Никой не я видя да плаче. Никакви сълзи. Беше курва в Града и имаше хора, които да убие, преди да я намерят и да я убият.

Представа нямаше накъде да тръгне.

 

 

Двамата стражи в тунела допуснаха невероятно глупавата грешка да погледнат назад, когато императорът падна. Случилото се, ужасът на случилото се, подкопа целия им воински опит, помете ги като кораби, откъснати от котвите от буря. Заради тази грешка изгоряха. Умряха с писъци, когато слепият докопа цевта и дръпна спусъка, който освободи течния огън. Леканус Далейн кълнеше, ревеше неразбрано, виеше като обезумял в собствената си смъртна агония, но прицели цевта с невероятна точност покрай сестра си и брат си право към войниците.

Бяха под земята, далече от живота и от света. Никой не чу писъците, нито кипенето и съскането на разтапящата се плът освен тримата Далейн и грамадният жадно вторачен мъж до тях, и другият, застанал зад мъртвия император, достатъчно далече, за да усети влажния напор на зноя по тунела и страх да стегне корема му, но не беше дори опърлен от древния огън.

Щом горещината намаля и писъците и стоновете секнаха, осъзна, че са се втренчили в него. Далейните и дебелият, когото помнеше много добре и за когото бе разбрал, че е в Града. Заболя го, че всичко това можеше да се случи, без той да узнае.

Но точно в момента имаше много по-сериозни поводи за страдание.

Покашля се, погледна окървавената лепкава кама в ръката си. Никога не беше имало кръв по нея. Носеше я за показност, само това. Погледна мъртвия в краката си.

И каза, покъртен:

— Ужасно е. Толкова ужасно. Всеки ще се съгласи, че е грешно един историк да се намесва в събитията, които хроникира. Толкова много авторитет губи, нали разбирате.

Гледаха го зяпнали. Никой не промълви нищо. Може би бяха стъписани от истината в думите му.

Слепецът Леканус плачеше, издаваше отвратителни звуци, все едно че го душат. Все още беше на колене. Миришеше на изгоряло месо. Войниците. Пертений от Евбулус се притесни, че ще му призлее.

— Как влезе тук? — попита Лизип.

Стилиана гледаше императора. Мъртвия император в нозете му. Беше опряла ръка на рамото на плачещия си брат, но я отдръпна, прекрачи двамата изгорени мъже, спря и изгледа секретаря на мъжа си.

Пертений изобщо не беше сигурен дали е длъжен да отговаря на такова низвергнато чудовище като калисиеца, но контекстът май не бе особено подходящ за изследване на тази мисъл. Отвърна; гледаше жената на своя началник:

— Стратегът ме изпрати да разбера какво задържа… императора. Дошли са… току-що дойдоха… новини… — Никога не се запъваше така. Пое си дъх. — Току-що дойдоха новини и той сметна, че императорът трябва да научи за тях.

Императорът беше мъртъв.

— Как влезе тук? — зададе Стилиана, същият въпрос. Странно изражение. Помътен поглед. Уж гледаше него, но не съвсем. Не го харесваше. Пертений го знаеше. Но тя не харесваше никого, тъй че това не беше важно.

Той се покашля отново, приглади предницата на туниката си.

— Ами, случайно разполагам с някои ключове. Ключовете са… отварят ключалки.

— Естествено. — Познаваше добре иронията й, злостта в нея, но този път в тона й имаше нещо безкръвно, механично. Тя отново погледна надолу, към мъртвия. Проснат на пода. Кръв по мозайката.

— Нямаше стражи — продължи Пертений, макар да не го бяха питали. — Никой нямаше в коридора отвън. А… трябваше да има. Помислих…

— Помисли, че може би нещо става, и поиска да го видиш… — Лизип. Характерният рязък тон. Усмихна се, тлъстините на лицето му се разтресоха. — Е, видя, нали? Сега какво, историко?

Историко! По ножа му имаше кръв. В тона на калисиеца — ирония. Миризма на печено. Жената го гледаше, чакаше.

И Пертений от Евбулус я изгледа на свой ред, не Лизип, и направи най-простото нещо. Коленичи до помазания император, когото бе ненавиждал и когото беше убил, остави камата на пода и каза тихо:

— Какво да съобщя на стратега, господарке?

Тя издиша. На секретаря — гледаше я с присвити очи — му се стори, че се сви, обвивка, останала без вътрешна сила и живот. Стана му… интересно.

Тя не му отговори. Отговори брат й, вдигнал грозното си лице.

— Аз го убих — каза Леканус Далейн. — Сам. По-младият ми брат и сестра ми… дойдоха и… ме убиха затова. Колко праведно! Така го съобщи… секретарю. Запиши го. — Свистенето в гласа му бе станало пронизващо. — Запиши… при управлението… на император Леонт и неговата славна императрица… и на децата… на Далейн… след тях!

Изтече миг мълчание, още един. И тогава Пертений се усмихна. Разбра. Беше така, както трябваше да бъде. Най-сетне. Селякът тракезиец беше мъртъв. Курвата му също, или скоро щеше да е. Империята се връщаше — най-сетне — на мястото си.

— Ще го направя — отвърна той. — Вярвайте ми, ще го направя.

— Леканус? — Пак Лизип. — Ти обеща! Ти ми обеща! — В гласа му имаше страст, натежал беше от неутолимо желание.

— Първо тракезиеца, после мен — отвърна Леканус Далейн.

— Разбира се — заговори припряно Лизип. — Разбира се, Леканус.

Тресеше глава, огромното му туловище тръпнеше, обзето от жажда, като в пристъп на страстна вяра или на похот.

— О, Джад! Аз се махам — каза Терций припряно. Сестра му се отдръпна, щом най-младият Далейн тръгна забързано назад по тунела, почти тичаше. Не го последва, обърна се и погледна осакатения си брат и калисиеца, който дишаше задъхано, отворил уста. Наведе се и промълви нещо на Леканус. Пертений не го чу. Гледката го отврати. Братът не отвърна.

Секретарят се задържа още малко. Видя как слепият подаде цевта на калисиеца и как той разтреперан започна да я отвързва от сакатите му ръце. Призля му отново. Вдигна ножа и го прибра в канията, после забърза към вратата, която бе отключил. Не погледна назад.

Все едно, това нямаше да го запише. Изобщо не се беше случило, не беше част от историята, нямаше нужда да гледа. Важни бяха само записаните неща.

 

 

Мъже някъде препускаха с коне, оряха ниви, деца играеха или плачеха, или превиваха гръб в непосилен труд на света. Кораби изпъваха платна. Валеше дъжд или сняг, вятър вееше пясък в някоя пустиня, хора ядяха и пиеха, подхвърляха се шеги, клетви се изричаха благочестиво или с гняв. Пари минаваха от едни ръце в други. Жена проплакваше нечие име зад спуснати кепенци. Молитви се мълвяха в храмове и гори, и пред свещени огньове. Делфин скачаше сред синьо море. Мъж редеше тесери по стена. Делва се счупи на ръба на кладенец и слугинята знаеше, че ще я бият за това. Мъже губеха на зар, в любов или във война. Хейроманти майсторяха с магия таблични, носещи страстен копнеж, плодовитост или пък несметно богатство. Или пък смърт за някой, ненавиждан по-дълго и отчаяно, отколкото може да опише човек.

 

 

На излизане от тунела Пертений от Евбулус усети нов далечен прилив на влажен зной, но този път не чу писъци.

Излезе в долната част на Атенинския палат, подземната. Широко стълбище водеше нагоре, коридорът продължаваше в две посоки — към други коридори и етажи. Нямаше никакви стражи. Съвсем пусто. Терций Далейн вече беше изтичал нагоре. Някъде. Дребен, незначителен човек, помисли си Пертений. Едва ли щеше да я запише тази мисъл, разбира се. Нито сега, нито в който и да било… публичен документ.

Пое си дъх, приглади туниката си и се приготви да се качи горе и навън, да се върне през градините в другия палат, за да каже на Леонт какво се е случило.

Разходката се оказа ненужна.

Чу трополене отгоре и вдигна очи тъкмо когато от тунела зад гърба му долетя далечен вик и последен полъх горещина.

Не погледна назад. Погледна нагоре. Леонт слизаше по стълбите отривисто, както винаги. С войници зад него, както винаги.

— Пертений! Какво, в святото божие име, те задържа? Къде е императорът? Защо вратата е… къде са стражите?!

Пертений преглътна. Приглади туниката си.

— Ваша милост… случило се е нещо ужасно.

— Какво? Там, вътре? — Стратегът спря.

— Не влизайте, господарю. Там е… ужасно. — Което си беше чистата истина.

И предизвика предвидима реакция. Леонт се обърна към стражите и заповяда:

— Изчакайте тук.

Златокосият водач на сарантийските армии влезе в тунела.

И на Пертений, разбира се, му се наложи да се върне. Това вероятно също нямаше да се запише в хрониките, но беше невъзможно хронистът да не стане свидетел на предстоящото. Притвори грижливо вратата зад себе си.

Леонт вървеше бързо. Докато Пертений отново стигне до извивката на тунела, стратегът вече бе коленичил до овъгленото тяло на императора.

Дълго, почти безкрайно дълго всички стояха застинали. Накрая Леонт посегна към токата под гърлото си, разкопча я, смъкна тъмносиньото си наметало и нежно зави тялото на мъртвеца. Вдигна глава.

Пертений беше зад него и не можеше да види изражението му. Миризмата на изгоряла плът беше ужасна. Пред тях, неподвижни, един до друг, стояха другите двама живи. Пертений остана на място, на извивката, полускрит до стената.

Стратегът се изправи. Стилиана стоеше срещу него, вдигнала високо глава. До нея Лизип калисиецът сякаш едва сега осъзна, че държи хвърлящото огън оръжие. Пусна го. Неговото лице също изглеждаше странно. Три трупа имаше до него, овъглени и черни. Двама стражи. И Леканус Далейн, изгорял преди толкова години, с баща си.

Леонт не каза нищо. Тръгна много бавно напред. Спря пред жена си и Лизип.

— Какво правите тук? — Към Лизип.

Стилиана беше като лед, като мрамор. Калисиецът гледаше стратега, сякаш се чудеше как се е озовал тук.

— Как изглежда? — отвърна той. Паметен глас. — Подовата мозайка е чудесна, нали?

Леонт, командирът на армиите на Сарантион, беше мъж от друга мая, не като мъртвия император зад него. Извади меча си. Движение, повтаряно повече пъти, отколкото могат да се изброят. И без нито дума повече заби острието в сърцето на мъжа, който стоеше до жена му.

Лизип изобщо не помръдна, не му остана възможност да се защити. Пертений, неспособен повече да се сдържа, пристъпи напред, видя слисването в очите на калисиеца, преди Леонт рязко да издърпа острието и той да се свлече тежко на пода.

Нямаше ехо. Сред воня на изгорена плът и труповете вече на петима мъже, съпруг и съпруга стояха един срещу друг, тук, под земята, и Пертений потръпна, докато ги гледаше.

— Защо го направи? — каза Стилиана Далейна.

Той я зашлеви, войнишки удар. Главата й се завъртя.

— Бъди кратка и точна — каза съпругът й. — Не защо. Кой го направи?

Стилиана дори не вдигна ръка към бузата си. Гледаше съпруга си. Само допреди няколко мига бе готова да я изгорят жива, спомни си секретарят. Нямаше страх в нея, нито капка.

— Брат ми. Леканус. Отмъсти за баща ни. Извести ме тази сутрин, че идва тук. Явно е подкупил охраната си на острова, а чрез тях — и екскубиторите на вратите тук.

— И ти дойде?

— Естествено. Твърде късно, за да го спра. Императорът беше мъртъв, и двамата войници. А калисиецът вече беше убил Леканус.

Лъжите. Изречени без капка усилие, толкова нужни. Думите, с които всичко можеше да се получи. За всички. Тя добави:

— Брат ми е мъртъв.

— Злата му душа да изгние дано — бездушно отвърна мъжът й. — Какво правеше калисиецът тук?

— Хубав въпрос, но за него — каза Стилиана. Лявата й страна, където я беше ударил, бе зачервена. — Можехме да получим отговор, ако някой глупашки не беше извадил меч.

— Полека, жено. Мечът още е в ръката ми. Ти си Далейн и според собственото ти твърдение вашето семейство току-що е убило святия ни император.

— Да, мъжо. Убиха го. Мен ли ще убиеш сега, скъпи?

Леонт замълча. Погледна назад, за първи път. Видя Пертений. Изражението му не се промени. Обърна се отново към жена си.

— Ние сме на ръба на война. Днес. Трябваше да бъде обявена днес. А сега дойдоха вести, че басанидите са нарушили границата на север, нарушили са мира. И императорът е мъртъв. Нямаме император, Стилиана.

А Стилиана Далейна се усмихна. Пертений го видя. Жена толкова красива, че на човек може да му секне дъхът.

— Ще имаме — каза тя. — Ще имаме много скоро. Господарю.

И коленичи, възхитителна и златна сред овъглените тела на мъртвите, пред своя съпруг.

Пертений се отлепи от стената, направи няколко крачки напред и също коленичи, опря чело в пода. Тишината в тунела пак се проточи безкрайно.

— Пертений — най-сетне каза Леонт. — Много неща има да се свършат. Сенатът трябва да се събере. Иди в катизмата на Хиподрума. Веднага. Кажи на Боносус да дойде тук с теб. Не му казвай защо, но бъди изричен, че трябва да дойде.

— Да, господарю.

Стилиана го погледна. Все още беше на колене. И каза:

— Разбра ли? Не казвай на никого какво се случи тук, нито за нападението на басанидите. Ред трябва да наложим тази нощ в Града, да го удържим.

Леонт я погледна.

— Армията е тук. Няма да е същото, както… като последния път, когато нямаше наследник.

Жена му издържа погледа му, след това извърна очи към брат си на пода.

— Да. Не е същото. — И повтори: — Не е същото.

Стратегът й помогна да стане. Ръката му докосна отеклата й страна, нежно този път. Тя не помръдна, очите й бяха впити в неговите. Толкова златни бяха и двамата, помисли Пертений. Толкова високи. Сърцето му се изпълни.

Стана, обърна се и тръгна. Заповеди имаше да изпълнява.

Съвсем беше забравил за кръвта по камата си, през ум не му мина да я почисти този ден, но никой не обърна внимание на това, тъй че беше все едно.

Рядко го забелязваха: историк някакъв, записвач на събития, изгърбен и невзрачен, присъстващ навсякъде, но никога човек, играещ каквато и да било роля в събитията.

Докато се изкачваше по стълбите и след това бързаше по дворцовите коридори, през горния етаж и покрития проход към задната част на катизмата, той вече подреждаше в ума си фразите, началото на хрониката. Подходящият тон на отчуждена разсъдливост бе много важен за началото на хроника. „Дори и най-повърхностното изучаване на минали събития ни учи, че справедливото възмездие Джадово за безбожни и зли дела може да се забави дълго, но…“

Спря изведнъж и един от евнусите в коридора стреснато се отдръпна. Зачуди се къде ли е курвата. Едва ли щеше да е в катизмата, разбира се, макар че тази гледка щеше да е интересна. Дали все още не беше в банята си в другия палат, хлъзгава и гола в прегръдките на някой войник? Приглади туниката си. Стилиана щеше да се погрижи за нея, да, щеше.

„Ред трябва да наложим тази нощ в Града“, бе казала.

Знаеше какво има предвид. И как не! Последната смърт на император без назован наследник беше на Апий и в последвалото насилие — на Хиподрума, по улиците и дори в залата на имперския сенат — един невеж тракезийски селяк бе издигнат на щит, провъзгласен за владетел от жалката тълпа и облечен в пурпур. Редът сега бе нещо неизмеримо важно. И спокойствието сред осемдесетте хиляди на Хиподрума.

Ако всичко свършеше както трябва, в края на този ден той щеше да се издигне. Много. Това го наведе на мисълта за друга една жена и той отново приглади туниката си.

Беше много щастлив — рядко, почти безпрецедентно състояние за него, — докато носеше разтърсващата света вест към катизмата, а кръвта още лепнеше по острието на камата му.

Слънцето грееше над Града. Вече се спускаше, но този ден — и тази нощ — дълго още нямаше да свършат в Сарантион.

В тунела, между мъртвите, две златни фигури стояха и се гледаха в безмълвие. После бавно тръгнаха навън и нагоре по широките стъпала, без да се докоснат, но един до друг.

На камъните зад тях, на мозайката, под синьото наметало лежеше Валерий Сарантийски, вторият с това име.

Лежеше тялото му. Онова, което бе останало от него. Душата му бе заминала. При делфините, при бога, където отиват душите.

 

 

Някъде по света точно тогава се роди дълго чакано дете, а някъде издъхна ратай, оставил стопанство в скръб, без мъжка ръка, с неизорани ниви и незасято зърно. Бедствие неописуемо.