Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pursuit of Happiness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Като белег на сърцето

Преводач: Нина Методиева Чакова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Саша Попова

Технически редактор: Ангел Матеев

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-771-012-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2889


Повечето от истински големите решения, които взимаме в живота си, никога не са обмислени както трябва. Те винаги са взети набързо, инстинктивно и обикновено поради страх. Следващото нещо, което осъзнаваме, е, че сме се затворили в клетка, поставили сме се в ситуация, в която не бихме искали да бъдем.

„Ребека“, Дафни дьо Мюрие

Посвещавам ти издаването на тази книга.

Исках белегът в сърцето ми

да е само от любов, нищо че боли.

Ще намериш ли смелост обаче

да изтриеш белега от предателство,

защото непоносимо боли.

Първа част
Кейт

Правим не това, което трябва;

Онова, което не трябва, правим.

И се осланяме на мисълта,

Че шансът нещата ще оправи.

Матю Арнолд

Едно

Видях я за първи път изправена до ковчега на майка ми. Седемдесет-осемдесет годишна жена — висока и стройна, със събрана в стегнат кок ниско на тила посивяла коса. Изглеждаше така, както аз самата бих искала да изглеждам, ако имах късмета да доживея до нейната възраст. Стоеше изпъната като струна — гръбнакът й отказваше да се огъне под бремето на годините. Имаше съвършена осанка. Кожата й се бе запазила гладка. Бръчките, които се виждаха тук-там, не загрозяваха лицето й. По-скоро й придаваха нещо специфично, някакво достойнство. Все още беше хубава. По дискретен, аристократичен начин тя все още беше хубава. Човек би казал, че до неотдавна мъжете са я смятали красива.

Това, което всъщност ме впечатли, бяха очите й. Синьо-сиви. Със зорък поглед, неизпускащи нищо. Очи — критични и наблюдателни, със съвсем лек оттенък на меланхолия. Но кой не изпада в меланхолия на погребение? Кой гледа ковчег, без да си представи себе си, положен в него? Казват, че погребенията са за живите. Напълно вярно, макар и жестоко. Защото ние ридаем не за покойниците, ридаем за самите себе си. За бруталната краткост на живота. Заради неговата непрестанна, досадна незначителност. Заради начина, по който преминаваме през него препъвайки се, като чужденци без карта, които грешат на всеки завой от пътя.

Когато погледнах жената право в лицето, тя отвърна поглед смутено — като че ли я бях хванала да ме изучава. Няма съмнение, на погребение опечаленото дете е винаги обект на всеобщо внимание. Като лице най-близко на покойника от теб се очаква да зададеш емоционалния тон на събитието. Ако изпаднеш в истерия, присъстващите няма да се побоят да се отпуснат. Ако ридаеш, ще ридаят и те. Ако си се затворил, те също ще се контролират, ще бъдат сдържани и коректни.

Аз бях много сдържана, много коректна, затова така се държаха и двайсетината опечалени, които изпращаха моята майка в „последното й пътуване“, да се възползвам от думите на директора на погребалното бюро, който употреби тази фраза в разговора, когато ми съобщаваше цената за пренасянето й от „параклиса на покоя“, намиращ се на ъгъла на улиците 75-та и Амстердам, до „мястото на нейния вечен покой“… точно под въздушния коридор на аерогара Ла Гуардия във Флъшинг Медоу, Куинс.

Когато жената отмести погледа си, чух приглушения шум на намаляващите скорост реактивни мотори и погледнах нагоре към студеното синьо зимно небе. Без съмнение някои хора от събралото се край гроба опечалено множество са си помислили, че насочвам мислите си към небесата и са се чудили какво ли ще е мястото на майка ми в небесните селения. Но всъщност разчитах отличителния знак на приземяващия се реактивен самолет на американските авиолинии. Един от онези стари боинги 727, които все още се използват за полети на кратки разстояния. Вероятно полет от Бостън. Или може би от Вашингтон…

Поразително е колко тривиални глупости минават през главата на човека в най-съществените моменти на живота му.

— Мамо, мамо.

Моят седемгодишен син Етан ме дърпаше за палтото. Неговият глас се вряза в гласа на пастора, който стоеше зад ковчега и тържествено произнасяше пасаж от Откровението:

— И ще отрие Бог всяка сълза от очите им,

и смърт не ще има вече; ни жалейния, ни писък,

нито болка няма да има вече,

защото предишното се мина.[1]

Аз мъчително преглътнах. Няма да има скръб. Нито плач. Нито болка. Това не беше житейската история на майка ми.

— Мамо, мамо…

Етан все още дърпаше ръкава ми и настояваше за внимание. Поставих пръст до устните си и едновременно с това погалих гъстата му несресана тъмноруса коса.

— Не сега, миличък — прошепнах.

— Трябва да пишкам.

Сдържах усмивката си.

— Татко ще те заведе — казах аз, като погледнах нагоре и улових погледа на бившия си съпруг Мат. Той се бе изправил до отсрещната страна на ковчега, останал в най-задната част на малката група хора. Бях малко изненадана, когато той се появи в параклиса тази сутрин. Откакто преди пет години той ни напусна, отношенията между нас в най-добрия случай можеха да се нарекат делови; думите, които си разменяхме, се отнасяха до сина ни и до обичайните финансови въпроси, които принуждават даже и най-скандално развелите се брачни партньори да разговарят по телефона. Даже когато се опитваше да звучи помирително, аз го режех при първия опит. По някаква странна причина не можах да му простя за това, че след като излезе от нашата входна врата, се хвърли направо в прегръдките на любимката на медиите — Нейно… — Мис Говореща глава на новините на Канал 4, Ню Йорк. А тогава Етан тъкмо беше навършил две годинки.

Все пак човек трябва да приема подобни леки удари по брадичката, нали? Особено, че така Мат съвсем отговаря на клишето за мъж. Но има все пак едно нещо, което мога да кажа в полза на бившия си съпруг — той се оказа внимателен, любящ баща. И Етан го обожава — нещо, което всички край гроба забелязаха, когато той се отдели от ковчега на баба си и се втурна право в ръцете на баща си. Мат го вдигна от земята и видях, че Етан му прошепна своето искане. След кратко кимване към мен Мат го понесе към най-близката тоалетна.

Свещеникът в този момент беше преминал към четене на задължителния за всички погребения Псалм 22.

— Ти приготви пред мене трапеза

пред очите на враговете ми, помаза

главата ми с клей; чашата ми е

препълнена.[2]

Чух, че брат ми Чарли сподави риданието си. Стоеше най-отзад в малобройната група опечалени. Няма спор, той беше човекът, спечелил наградата за най-изненадващо появяване на погребение, тъй като пристигна тази сутрин в параклиса със зачервени очи от Ел Ей. Изглеждаше пепелявоблед, изтощен и ужасно притеснен. Трябваше ми малко време, за да го позная — не бях го виждала повече от седем години, а времето му беше изиграло лоша шега, превръщайки го преждевременно в човек на възраст. Е, добре, и аз вече съм на възраст — почти! — но Чарли (на петдесет и пет, почти девет години по-голям от мен) наистина изглеждаше… ами, като че ли прекалено зрял би била най-подходящата фраза, макар че уморен от живота би било малко по-точно. Изгубил беше по-голямата част от косата си и напълно бе развалил фигурата си. Лицето му беше станало месесто и отпуснато. Тлъстини висяха тежко от двете страни на талията му — резервна гума, която караше зле стоящият му черен костюм да изглежда още по-нескопосано ушит, отколкото беше. Горното копче на бялата му риза беше разкопчано на врата, а черната му вратовръзка беше нашарена с лекета. Целият му вид говореше за лош начин на хранене и без съмнение — разочарование от живота. Последното от тези две състояния ми беше чудесно познато, но аз все пак бях поразена от това колко много се беше състарил той и от факта, че беше прекосил континента, за да се прости с жена, с която през последните трийсет години беше поддържал само формални отношения.

— Кейт — каза той, приближавайки се към мен в преддверието на траурната зала.

— Чарли? — не скрих аз изненадата си.

За миг понечи да ме прегърне, но после премисли и просто пое двете ми ръце в своите. Не знаехме какво да си кажем.

— Това е изненада… — продумах накрая аз.

— Знам, знам — прекъсна ме той.

— Получи ли съобщението ми?

Той кимна.

— Кейти… толкова съжалявам.

Издърпах ръцете си.

— Не ми поднасяй съболезнования — казах аз с удивително спокоен глас. — Тя беше и твоя майка. Спомни ли си?

Той побледня и само измърмори:

— Не е честно.

Запазих спокойствие.

— Всеки ден през последния месец — а тя знаеше, че си отива — непрекъснато ме питаше дали си се обаждал. Към края аз направо я лъжех и казвах, че ми телефонираш всеки ден, за да разбереш как е. Така че не ми казвай какво е честно.

Брат ми заби поглед в покрития с линолеум под на погребалната зала. Две приятелки на майка ми се приближиха към нас. Докато те ми изказваха съчувствието си хлипайки, Чарли използва възможността да се измъкне. Когато службата започна, той седна на последния ред в траурната зала. Аз се извърнах да огледам събралите се хора и срещнах за миг погледа му. Той смутено се обърна на другата страна. След службата исках да му предложа да пътува до гробището с мен в така наречената „семейна кола“. Но никъде не можахме да го открием. Така че пътувах до Куинс с Етан и леля Мег. Тя е сестра на баща ми — седемдесет и четири годишна професионална мома, посветила последните четирийсет години от живота си на унищожението на черния си дроб. Бях доволна, когато забелязах, че е трезва за изпращането на снаха си. Защото в редките случаи, в които упражняваше въздържание, леля Мег беше най-добрият съюзник, който човек би могъл да има. Още повече че притежаваше маниера на раздразнена оса.

Скоро след като лимузината напусна погребалния дом, разговорът се пренесе върху Чарли.

— Така значи — каза Мег, — блудният син се завръща.

— И после бързо изчезва — добавих аз.

— Но ще бъде на гробището — каза тя.

— Откъде знаеш?

— Той ми каза. Докато ти приемаше съболезнованията на присъстващите след службата, аз го хванах на път към вратата. „Задръж една секунда — казах му аз — и ще те закараме до Куинс.“ Но той ми каза, че предпочитал да вземе метрото. Казвам ти, Чарли си е все същият нещастен задник.

— Мег — казах аз, като кимнах към Етан, който седеше до мен в лимузината, потънал напълно в една от рейнджърските си книги.

— Той не слуша глупостите, които говоря, нали, Етан?

Детето вдигна очи от книгата.

— Знам какво значи задник.

— Браво, моето момче — каза Мег, като разроши косата му.

— Чети си книгата, миличък — укротих топката аз.

— Умно си е детето. Добре си го възпитала, Кейт.

— Имаш предвид това, че знае лоши думи?

— Обожавам жена, която има високо мнение за себе си.

— Е, това съм аз — Мис Самочувствие.

— Поне винаги си правила това, което трябва. Особено що се отнася до семейството.

— Да-а-а. И виж докъде се докарах.

— Майка ти те обожаваше.

— Един път на две недели.

— Знам, че с нея беше трудно…

— По-скоро невъзможно.

— Довери ми се, миличка, ти и този младеж тук бяхте всичко за нея. Подчертавам — наистина всичко.

Прехапах устна и потиснах хлипането си. Мег взе ръката ми.

— Запомни го от мен: както родителите, така и децата в края на краищата смятат, че са онези, на които се е стоварила неблагодарната работа. На никого не се пада да се чувства щастлив. Но ти поне няма да страдаш от чувството за вина, което сега изпитва твоят брат идиот.

— Знаеш ли, че му оставих три съобщения миналата седмица, в които му казах, че й остават броени дни и че трябва да дойде да я види.

— И той въобще не се обади?

— Не, но неговата говорителка се обади.

Принцесата?

— Единствената и незаменимата.

„Принцеса“ беше нашият прякор за Холи — онази провинциалистка, изцяло лишена от чар, която се омъжи за Чарли през 1975 и постепенно го убеди (по ред лъжливи егоистични причини) да се откъсне от семейството си. Не че Чарли имаше нужда от особено насърчаване. От момента, в който започнах да придобивам някакъв усет за тези неща, аз знаех, че за майка и син, мама и Чарли имат изключително хладни отношения — и че в корена на тяхната антипатия стои татко.

— Залагам двайсет долара, че нашият Чарли ще изскочи на гробищата — каза Мег.

— Няма начин.

— Може би не го бях виждала колко… Кога, по дяволите, ни удостои той с визитата си за последен път?

— Преди седем години.

— Правилно, може да е било преди седем години, но аз си го знам това момче от доста отдавна. Повярвай ми, той винаги се е самосъжалявал. В момента, в който го видях днес, си казах: „Горкият стар Чарли, все още залага на картата на самосъжалението“. Не само това, него просто го тресе от чувство за вина. Не можа да събере сили да говори с умиращата си майка, а после се опитва да компенсира това с появяване при спускането й в гроба в последната минута. Жалка работа.

— Все едно, той няма да се разплаче. Прекалено психиран е за такова нещо.

Мег размаха банкнота пред носа ми.

— Нека да видим цвета на твоите пари.

Порових в джоба на жакета си, докато намеря две десетачки. Размахах ги пред очите на Мег и рекох:

— Ще ми бъде приятно да ти взема парите.

— Не толкова, колкото на мен, когато видя този нещастен лайнар да реве.

Хвърлих поглед към Етан (все така заровил нос в книгата си), после завъртях очи към небето.

— Извинявай — каза Мег. — Просто някак си ми се изплъзна от устата.

Без да вдига глава от книгата, Етан каза:

— Знам и какво значи лайнар.

Мег спечели баса. След последната молитва пасторът ме докосна по рамото и ми поднесе съболезнованията си. След това един по един се изредиха и другите присъстващи. Докато течеше ритуалът на приемане на прегръдки и ръкостискания, аз отново забелязах онази жена. Тя гледаше съсредоточено надгробната плоча точно до гроба на майка ми. Знаех надписа наизуст:

Джон Джоузеф Малоун

Август 22, 1922 — Април 16, 1956

Джон Джоузеф Малоун. Наричан още Джак Малоун. Известен също така и като мой баща. Неочаквано напуснал този свят осемнайсет месеца след раждането ми, той продължаваше да ме държи в сянката си. Това е нещо типично за родителите — те може физически да изчезнат от живота ти, може въобще да не си ги познавал, но никога не можеш да се освободиш от тях. Това е последното им завещание — фактът, че независимо от това дали ти харесва, или не, те са винаги с теб. И няма значение колко големи са усилията, които полагаш да се отървеш от тях — те никога няма да те напуснат.

Докато Кристин, моята съседка от по-горния етаж, ме прегръщаше, аз хвърлих поглед над рамото й. Чарли тъкмо отиваше към гроба на баща ни. Жената все още стоеше там. Но щом видя, че той се приближава (а тя очевидно знаеше кой е), веднага се отстрани и му освободи достъпа до гранитния паметник на татко. Чарли се движеше клатушкайки се, навел глава. Когато стигна до плочата, той се подпря на нея и изведнъж започна да ридае. Отначало се опитваше да потисне мъката си, но след миг изгуби битката и зарида неудържимо. Аз деликатно се измъкнах от прегръдката на Кристин. Инстинктивно ми се прииска да се втурна към него, но се въздържах от такъв външен израз на сестринско съчувствие (още повече че не можех така мигновено да му простя болката, която моята майка мълчаливо понасяше заради отсъствието му през всичките тези години). Вместо това бавно се приближих до него и леко докоснах ръката му.

— Добре ли си, Чарли? — попитах тихо.

Той повдигна глава. Лицето му беше доматеночервено, очите му плуваха в сълзи. Изведнъж се наклони към мен, опря чело на рамото ми, ръцете му се вкопчиха в мен като в спасителен пояс. Риданието му беше жестоко, непреодолимо. За момент останах изправена с отпуснати ръце, без да знам какво да правя. Но неговата скръб беше така дълбока, така искрена, така шумна, че накрая просто трябваше да го обгърна с ръце.

Необходима му беше цяла минута, за да се успокои. Гледах втренчено в далечината, наблюдавайки как Мат не позволи на Етан (току-що върнал се от тоалетната) да се втурне към мен. Намигнах на сина си, а той ми се отблагодари с една от ония стоцолови усмивки, които веднага компенсират целия изтощителен, безкраен стрес, който е основен компонент на това да бъдеш родител. После погледнах наляво от Етан и отново видях онази жена. Тя дискретно стоеше в един от съседните парцели и ме наблюдаваше как успокоявам Чарли. Преди да се обърне на другата страна, улових за миг напрегнатия й поглед. Напрегнатост, която ме накара да се зачудя откъде, по дяволите, ни познава.

Обърнах се с гръб, за да погледна Етан. Той разтегли с два пръста устата си и изплези език — едно от смешните лица, които ми показваше, когато чувстваше, че ставам прекалено сериозна. Трябваше да потисна смеха си. После хвърлих поглед обратно натам, където стоеше жената. Но тя вече вървеше надолу по празната, покрита с чакъл алея, водеща към главния вход на гробището.

Чарли преглъщаше с труд, като се мъчеше да спре риданията си. Реших, че е време да сложа край на прегръдката, затова леко освободих ръце.

— Добре ли си вече? — попитах аз.

Той продължи да държи главата си наведена.

— Не — прошепна той и после добави: — Аз трябваше да… трябваше…

И отново се разрида. Трябваше. Най-силно причиняващият агония израз за самонаказание. И този, който непрекъснато произнасяме по време на фарса, наречен живот. Но Чарли беше прав. Той трябваше да… Сега вече не можеше да го направи.

— Ела с нас в града — казах аз. — Ще предложим напитки и храна в апартамента на мама. Спомняш си къде е, нали?

Съжалих веднага за тази реплика, тъй като Чарли захълца отново.

— Това беше тъпо — казах тихо. — Съжалявам.

— Не толкова, колкото аз — каза той между риданията си. — Не толкова…

— Отново изгуби контрол и се задави от плач. Този път не му предложих успокоение. Вместо това се обърнах и видях, че Мег обикаля наоколо с безчувствен израз, но все пак готова да помогне. Когато се обърнах към нея, тя кимна по посока на Чарли и повдигна вежди, като че ли искаше да каже: „Искаш ли да продължа оттук нататък? Разбира се, можеш да разчиташ“. Приближи се до племенника си и каза:

— Хайде, Чарли, моето момче — като го взе под ръка, — хайде малко да се поразходим.

Мат освободи Етан и той хукна към мен. Приклекнах, за да го поема в ръцете си.

— По-добре ли се чувстваш? — попитах го.

— Тоалетната беше гадна — каза той.

Обърнах се към гроба на майка ми. Пасторът все още стоеше до ковчега. Зад него бяха гробарите. Стояха на дискретно разстояние от мястото на действието, но независимо от това можех да се закълна, че чакаха да си тръгнем, за да я спуснат в подземния Куинс, да извадят инструментите си, да запълнят ямата с пръст и после да отидат да обядват… или до най-близката зала за боулинг. Животът наистина продължава — независимо от това дали ти си тук, или не.

Пасторът ми направи леко подсказващо кимване, чийто подтекст беше: време е да си кажем сбогом. Добре, отче, нека бъде както ти искаш.

За милиардна част от секундата се върнах обратно в стария семеен апартамент на 84-та улица между Бродуей и Амстердам. Шестгодишна, вкъщи, в първи клас, гледам Анет, Франки и всички Мишкотари на нашия черно-бял телевизор „Зенит“, който имаше кръгъл екран и антена като заешки уши, а майка ми върви към мен с две чаши в ръце — освежаваща ягода за мен и уиски „Канейдиън клъб“ с лед и сода за нея.

— Как са Мики и приятелите му? — попита тя, като заваля думите.

— Те са мои приятели — казах аз.

Малия се отпуска на дивана до мен.

— Приятелка ли си ми, Кейти?

Правя се, че не чувам въпроса.

— Къде е Чарли?

Тя изведнъж добива огорчен вид.

— В „Мистър Барклис“ — казва тя, споменавайки името на училището за танци, в което веднъж в седмицата изпращаха момчетата от гимназията на възрастта на Чарли, а те изразяваха нежеланието си с викове.

— Чарли мрази танците — казвам аз.

— Не можеш да знаеш това — казва мама, като изгълтва половината си питие наведнъж.

— Чух го, като ти казваше — настоях аз. — Мразя училището по танци. Мразя и теб.

— Не каза, че ме мрази.

— Каза — отсичам и насочвам вниманието си към Мишкотарите.

Мама изгълтва това, което й е останало.

— Той не каза това.

Решавам, че е игра.

— О, да, каза!

Никога не си чула той да…

Прекъснах я.

— Защо моят татко е на небето?

Тя побледнява като платно. Въпреки че бяхме говорили за това и друг път, аз не бях питала за мъртвия си баща почти година. Но този следобед бях се върнала вкъщи с покана за вечер „Баща и дъщеря“ в моето училище.

— Защо трябваше да отива на небето? — настоятелно питам аз.

— Миличка, казвала съм ти и преди — той не искаше да отиде на небето. Но се разболя…

Лицето й издава отчаяние.

— Кейти… ти си моя приятелка, нали?

— Пусни ме да видя моя татко.

Чувам я да потиска ридание.

— Бих искала да мога…

— Искам той да дойде в училището с мен…

— Кажи ми, че си ми приятелка, Кейти?

— Върни ми татко от небето!

Гласът й се загуби.

— Не мога, Кейти. Аз…

След това започва да плаче и ме придърпва плътно към себе си. Заравя глава в моето малко рамо и ме изплашва до смърт. Това е последният път, когато я моля да върне баща ми от небето.

„Приятелка ли си ми, Кейти?“

Никога не отговорих на този неин въпрос. Защото, откровено казано, не знаех какво да отговоря.

 

 

— Мамо!

Етан стискаше ръката ми.

— Мамо! Искам да си вървим вкъщи!

Върнах се рязко обратно при ковчега на майка си и казах:

— Нека първо да кажем сбогом на баба.

Заведох Етан отпред и чувствах, че очите на всички са вперени в нас. Доближихме лъскавия ковчег от тиково дърво. Етан почука върху него с малкия си юмрук.

— Здравей, бабо. Довиждане, бабо.

Захапах силно устна. Очите ми се напълниха със сълзи. Погледнах към гроба на баща си. Това е то. Това е то. Сираче в края на краищата.

Почувствах на рамото си подкрепяща ръка. Обърнах се. Беше Мат. Отблъснах го. И изведнъж разбрах — бяхме останали само аз и Етан, и никой друг.

Свещеникът ми отправи още един от своите многозначителни погледи. Добре, добре. Продължавам.

Поставих ръката си върху ковчега. Усетих студенината му и я отдръпнах. Толкова за големите прощални жестове. Захапах устна отново и си наложих да запазя самообладание. Протегнах ръка към сина си и го поведох към колата.

Мат чакаше до вратата.

— Кейти, исках само да… — тихо заговори той.

— Не искам да знам!

— Всичко, което искам да кажа…

— Не разбираш ли от дума?

— Моля те, изслушай ме…

Задърпах вратата на колата.

— Не, няма да те изслушам!

Етан ме дръпна за ръкава.

— Татко каза, че ще ме заведе на кино. Може ли да отида, мамо?

Едва тогава разбрах колко съм зле.

— Ще има помен… — чух се да казвам.

— Етан ще се чувства по-добре на кино, не мислиш ли?

Да, по-добре ще се чувства. Скрих лицето си в ръце и се почувствах по-изморена, отколкото когато и да било в живота си.

— Може ли да отида, мамо?

Погледнах Мат.

— Кога ще го доведеш вкъщи?

— Мислех, че може да прекара нощта с нас.

Забелязах, че почти веднага съжали за местоимението, което използва, но продължи да говори:

— Ще го заведа на училище сутринта. И може да остане следващите една-две нощи, ако имаш нужда…

— Чудесно — прекъснах го аз. После клекнах и прегърнах сина си.

— Ти приятел ли си ми, Етан? — чух се да казвам.

Той ме погледна срамежливо, после ме целуна бързо по бузата. Искаше ми се да приема това за положителен отговор, но знаех, че ще премислям липсата на определен отговор от негова страна до края на деня… и нощта. И едновременно с това ще се питам защо, по дяволите, бях задала този глупав въпрос.

Мат посегна да докосне ръката ми, но после размисли.

— Грижи се за себе си — каза той, като отвеждаше Етан.

После почувствах друга ръка на рамото си. Отблъснах я като че ли беше муха, като казах на човека, който и да беше той, зад мен:

— Наистина не съм в състояние да приемам повече съчувствие.

— Тогава не приемай.

Покрих лицето си с ръце.

— Извинявай, Мег.

— Кажи три пъти „Аве Мария“ и се качвай в колата.

Направих, както ми нареди. Мег се качи в колата след мен.

— Къде е Етан? — попита тя.

— Ще прекара известно време с баща си.

— Добре — каза тя. — Значи мога да пуша.

Тя бръкна в чантата си за своите „Меритс“ и почука по стъклото, което ни отделяше от шофьора. Шофьорът натисна бутона и то бавно се смъкна надолу.

— Тук сме, приятел — каза Мег, докато палеше. Дръпна от цигарата и изпусна дълбока въздишка на задоволство.

— Трябва ли да го правиш? — попитах аз.

— Да, имам нужда.

— Това ще те убие.

— Знам.

Лимузината потегли по главната алея на гробището. Мег взе ръката ми и вплете тънките си пръсти с разширени вени в моите.

— Мъчно ли ти е, миличка?

— Била съм и по-добре, Мег.

— Още някой и друг час и цялата тази шибана история ще свърши. И тогава…

— Ще мога да се разпадна на съставните си части.

Мег сви рамене и стисна ръката ми.

— Къде е Чарли? — попитах аз.

— Взе метрото обратно за града.

— За какъв дявол го прави?

— Това е неговата представа за изкупление.

— Като го видях как не можа да се въздържи, го съжалих. Ако към края просто беше вдигнал телефона, можеше да оправи нещата между себе си и мама.

— Не — каза Мег. — Нямаше да оправи нищо.

Докато лимузината наближаваше портите, забелязах онази жена отново. Тя вървеше право към входа на гробището, движейки се с плавна лекота за човек на нейната възраст. Мег също я видя.

— Познаваш ли я? — попитах аз.

Отговори със свиване на рамене, в смисъл „хич не искам и да знам“.

— Тя беше на гроба на мама и стоя през по-голямата част от службата.

Мег отново сви рамене.

— Може би е някоя откачалка, която се забавлява с ходене по гробища.

Тя ни погледна, когато минахме с колата покрай нея, после бързо сведе очи.

Лимузината излезе на главния път и зави надясно по посока на Манхатън. Отпуснах се назад на седалката изтощена. За момент се възцари тишина. После Мег ме бутна с лакът.

— Е, къде са ми двайсетте долара?

Бележки

[1] Библия. Откровение на св. Йоана Богослова, 21:4.

[2] Библия. Псалтир. Псалом 22:5.