Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mefisto, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
ventcis (2017)
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Джон Банвил

Заглавие: Мефисто

Преводач: Иглика Василева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: ирландска

Печатница: „БАЛКАН ПРЕС“ АД

Редактор: София Бранц

ISBN: 954-437-097-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10232


На Джанет

I
Марионетки

Всичко започна случайно. Мисля си за онзи малък плувец, единствен от всички, който с неистови усилия се мъчел да стигне горящия град, бялата стая и мъртвия Кастор[1]. Странно, че един живот, така обсебен от гъмжащия рояк на числата, може да започне като цъфтеж между огледала сред най-баналната математика на чифтосването. Краят също беше случаен.

Разбира се, има и друга дяволска работа с тези двойки, чифтове и близнаци, когато се спасява само единият и така нататък.

Не бяхме само ние в нашия род, в нашето племе. От майчина страна имало и друг случай на близнаци, пак еднояйчни, но навремето целият чифт се споминал, поживял един-единствен кратък ден, и толкоз. Жалко, че не са ги спиртосали в стъкленица, сега щях да си ги нося като талисман, моите малки полупрозрачни прачичовци, добре бутилирани със свити юмручета и смръщени маймунски личица. Съществува и друго, по-трудно доловимо ехо от симетричната схема на прародителите: Джак Кей и дядо Суон[2] и техните миниатюрни женички. Така светът лукаво ни подтиква, разкривайки пред нас привидното, случайното и произволното за действително. Мога да продължа. И ще го направя.

Аз също си имам моите лични уравнения, моите съразмерни симетричности и много държа на тях.

 

 

Кога ли майка ми е разбрала за товара, който носи? Кой ли архангел й е проговорил? Сигурно е смятала двойствеността за нещо очарователно — набързо зърнати еднакви отражения, съвпадения може би? Две свраки, които важно крачели сред зелките, я подплашили. В ума й старите изтъркани сравнения добили нов смисъл: еднакви като две грахови зърна в шушулка, като две капки вода, като излети по калъп. Може би от време на време си е въобразявала, че ни чува — наблъскани заедно в тясното море на околоплодната течност как си тананикаме приглушено или скимтим и проплакваме.

Самата тя като че се удвоила. И не че състоянието й се променило толкова много, ами по-скоро се образувала нещо като втора личност. Глезените й се подули, хълбоците й наедрели. Дори раменете й като че станали по-широки, обвили се с повече мека плът. Взела да носи косата си силно опъната назад и сплетена в две лъскави плитки, които свивала на тила си в стегнат в мрежа кок. Когато отишла в Ашбърн, Джак Кей я погледнал натъжен и рекъл:

— Къде е изчезнало моето момиче, моето малко момиченце?

Тя го изгледала накриво, без дори да се усмихне, и за миг той зърнал в лицето й собствената си майка. Поклатил голямата си прошарена глава.

— Пфу! — рекъл огорчен. — Станала си вече жена.

Представям си я през онази последна пролет на войната. Но моята представа е по-различна — не майката, която тепърва щяла да става, не дъщерята, която Джак Кей бил изгубил, а едно непознато създание, мълчаливо и загадъчно, с печална усмивка, същинска скръбна мадона, озарена в кафеникавите морски отблясъци от картина на стар майстор. Бремето, което носела под сърцето, й тежало като огромен товар тъга. Не искала това изпитание, дето й бе дошло до главата. Вече изпитвала някакво тайно отвращение. Кръв, разкъсана плът, отворените устни на прорез, преди да изтекат водите — такива неща винаги я ужасявали. В месарницата просто не издържала да гледа окачените восъчно бледи хълбоци и флейки, от които върху покрития с дървени стърготини под тихо капел розов сироп. Чувствала се като крачеща подутина, като отекло, натъртено, парещо от болка месо. Гадело й се от някои миризми, от готвено зеле, катран и кожа. В главата й се загнездвали странни образи, възбудени от какво ли не — пукнато яйце, мръсен парцал за миене, сякаш умът й отчаяно търсел неща, от които да се погнуси, да се изтормози. Не можела да спи.

— Не съм добре. Не се чувствам добре.

— Трябва да се молиш, чедо.

Очите му проблясвали иззад решетката на изповедалнята, зъбите му се оголили в ехидна гримаса. Усетила дъха му, вкиселен от олтарното вино.

— Страх ме е.

— Защо? Какво толкова има?

— Страх ме е, отче.

— Стига, стига! Ще се молиш на Пресветата Дева, тя ще ти помогне.

Нещо напъвало в нея, връхлитало я отвред. Как изхвърлили родители й от малката къща в Ашбърн и те се преместили да живеят при нея. Майка й, вече пътница, скоро угаснала в местната болница. Ала Джак Кей останал. Кръстосвал из къщата безмълвно, гледал я опечалено, сякаш вината за случилото се, неизвестно защо, била нейна.

Не я свъртало на едно място. Задушавала се. Правела дълги безцелни разходки, влачела се като пребито куче през града, после нататък по пътя Кулмайн, дето минава край сметището. Веднъж мъртва врана паднала от едно дърво право върху главата й. Не знаела да се смее или да пищи. Седмици след това чувала звука от внезапното й тупване и прошумелите пера, усещала как немощното, безжизнено синьочерно телце се плъзга по лицето й. Лятото било горещо. Европа тънела в разруха. Повлякла се обратно към къщи и там сварила Джак Кей, седнал на перваза до входната врата, поклащал единия си крак, а големите му бели ръце почивали на кръст върху дръжката на бастуна. Тя му подвикнала:

— Ключът е там.

— Ключът ли? Какъв ключ? Не знам за никакъв ключ.

— Ето! Винаги стои тук!

Той я погледнал с умиление, а тя вдигнала гневно изтривалката и му го посочила с пръст. Една буболечка се разшавала, побягнала пъргаво и се скрила. Тя демонстративно мушнала ключа в ключалката. От антрето я лъхнало на спарено и усетила онази враждебна, сякаш внезапно настъпила тишина, като че с появата си прекъснала някаква тайна игра на вещите в стаята. Понечила да каже нещо, ала спряла, затаила дъх. Джак Кей, който почти не виждал в мрака, за малко да се блъсне в нея, но бързо отстъпил назад и изсумтял. Тя се облегнала на стената, колкото да се посъвземе. Когато се обърнала към идващата отвън светлина, лицето й било мъртвешки бледо, пепеляво и лъснало от пот.

— Върви да викнеш някого — прошепнала тя. — Бързо!

Той отворил уста, но моментално я затворил.

Разточително лятно сияние изпълвало спалнята. Дантеленото перде пред широко отворения прозорец се издувало от полъха. Всичко изглеждало толкова безсърдечно. Свлякла се бавно и тежко в леглото, закрила лице в сгъвката на ръката си, усетила как формите я затискат, гъмжило от образи, които се боричкат безмълвно и ожесточено помежду си. Джак Кей я последвал и застанал на прага с опулени очи.

— Махай се! — извикала му тя. — Махай се оттук!

Най-накрая проумяла какво означава нещото вътре в нея да е живо, живо.

 

 

Джак Кей се спуснал по стълбите, като спирал на всяко трето стъпало, обръщал се назад към вратата на спалнята и току нещо промърморвал. Как се осмелява да му крещи така, като пощръкляла. Отворил предпазливо външната врата. Най-обикновен летен следобед. Ослушал се за миг, после излязъл навън и затворил вратата след себе си, но първо я подпрял с пета, за да не се блъсне. Върви да викнеш някого, измънкал той и поклатил глава, бързо, бързо! Изплюл се. Едно куче понечило да го приближи, ала той вдигнал бастуна си и животното се свило боязливо и облизало тънките си устни. Бастунът му давал увереност — хубав, здрав бастун от палмово дърво, дотам излъскан от носене, че на пипане бил мек като восък. С истински сребърен обков, с клеймо за пробата на среброто и с метален шип. Навъсил вежди и се помъчил да си спомни откъде и откога го има. После, макар и за кратко, мисълта за смърт прекосила ума му, ала той нахлупил края на шапката върху едното си око и закрачил по площада спокойно и важно. Не чул писъка, който проехтял зад гърба му откъм отворения горен прозорец, нито втория — слабо стенание, което потреперило във въздуха и заглъхнало, както детска ръчичка се вдига, после отпуснато тупва надолу.

Бележки

[1] Един от двамата диоскури, „синове на Зевс“, както са наричали братята-близнаци Кастор и Полидевк, единия смъртен, другия безсмъртен. — Б.пр.

[2] Освен фамилно име думата „суон“ означава и „лебед“ на английски и в този смисъл се използва на няколко места по-нататък в текста. — Б.пр.