Включено в книгата
Оригинално заглавие
Temptation, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Изкушение

Преводач: Павел Главусанов; Кристин Димитрова (стихове)

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 11.03.2009

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-677-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2869


На Фред Хейнс

Не е достатъчно ти да успееш. Важно е другите да се провалят.

Гор Видал

Част първа

Първа глава

Винаги съм искал да забогатея. Сигурно звучи тъпо, но е самата истина. Чистосърдечно си признавам.

Преди около година желанието ми се сбъдна. След цяло десетилетие лош късмет — задушаваща камара откази или залъгалки от типа „този път ще пропуснем“, обичайния облак прах в очите („бе, мама му стара, точно това търсехме под дърво и камък миналия месец“), както и (естествено) пълно пренебрежение към оставяните от мен съобщения на телефонните секретари — боговете на случая най-после решават, че и аз заслужавам слънчев ден. И телефонът ми звънва. Забележете: получавам точно онова обаждане, за което непрекъснато мечтае всеки драскач, не познал друг начин да си изкарва хляба.

Обажда се Алисън Елрой, многоизстрадалата ми литературна агентка.

— Дейвид, продадох го.

Сърцето ми пропуска пет удара. Не съм чувал фразата „продадох го“ от… е, нека си го кажа: никога до момента не съм я чувал.

— Продала си какво? — питам аз, понеже пет от моите търговски сценарии[1] се носят понастоящем като Летящи холандци от едно студио в друго.

— Пилотната — отвръща тя.

— Пилотната серия за телевизията?

— Именно. Продадох „Да те продам“.

— На кого?

— ФРТ.

— Моля?

— ФРТ, като Фронт Роу Телевижън; като на най-оправните, най-търсените продуценти на кабелни програми…

Сърцето ми вече се нуждае от електрошок.

— Много добре знам кои са, Алисън. ФРТ са купили моята пилотна серия?

— Да, Дейвид. ФРТ току-що се сдобиха с правата върху твоята „Да те продам“.

Следва продължително мълчание.

— А ще платят ли? — питам най-накрая.

— Разбира се, че ще платят. Става дума за истински бизнес, ако щеш вярвай.

— Прощавай… искам само да… колко по-точно?

— Четирийсет бона.

— М-да.

— Не усещам ентусиазъм.

— Напротив, много съм въодушевен. Само че…

— Знам, знам: не е сделка за милиони. Но все пак подобен удар за новак като тебе се прави в този град два пъти годишно — в най-добрия случай. Четирийсет бона са си обичайна сума за пилотна серия… особено когато става дума за нереализиран автор. Добре де, а в „Книжен кюп“ колко ти дават?

— Петнайсет на година.

— Ами тогава погледни на нещата от такъв ъгъл: току-що направи почти три годишни заплати с един само удар. И говорим едва за началото. Не само купуват пилотната, но ще заснемат цяла серия.

— Те ли ти го казаха?

— Да, те.

— И ти им вярваш?

— Сладур, живеем във вселенската столица на двуличието, но може пък да извадиш късмет.

Завива ми се свят. Добри новини, добри новини.

— И аз не знам какво да кажа.

— Ми що не се пробваш с едно „благодаря“?

— Благодаря.

Не се ограничавам с гола благодарност. Още на другия ден отивам в търговския център „Бевърли“ и снасям цели 375 долара за автоматична писалка „Монблан“. Когато й я връчвам същия следобед, тя изглежда истински трогната.

— Знаеш ли, за първи път получавам подарък от писател за всичките тия… колко години съм в бизнеса?

— Ти знаеш най-добре.

— Да кажем три десетилетия. М-да, май за всяко нещо си има първи път. Така че… благодарско. През ум да не ти минава, че ще ти я отстъпвам за подписване на договорите.

Жена ми Луси, от друга страна, е ужасена от обстоятелството, че съм изръсил толкова сухо за подарък на агентката си.

— Ти да не си луд? — интересува се тя. — След толкова години най-накрая сключваш договор — и то по минималната ставка на писателския съюз (изкушавам се да го кажа) — и веднага започваш да се правиш на Робърт Тауни[2]?

— Най-обикновен жест, това е цялата работа.

— Жест за 375 долара.

— Вече можем да си го позволим.

— Да бе, как не. Можеш ли да смяташ, Дейв? Алисън прибира петнайсет процента комисионна от твоите четирийсет бона. Данъчните ще ръфнат трийсет и три на сто от остатъка и за тебе ще останат малко под двайсет и три хилядарки плюс дребни за телефон.

— Откъде знаеш?

— Ами мога да смятам. Пресметнах и общите ни задължения по кредитните карти — дванайсет хиляди, които всеки месец нарастват. Както и шестте други, дето ги взехме назаем миналия срок, за да платим образованието на Кейтлин. Известно ми е още, че притежаваме само една кола в град, където не се живее без две. А самата наша кола е дванайсетгодишно волво, чиито скорости плачат за ремонт, ама не можем да си го позволим, понеже…

— Добре, добре. Проявих безразсъдна щедрост. Mea maxima culpa. И — това съвсем между другото, признателен съм ти, задето попари радостта ми.

— Нямам подобно намерение. Много добре знаеш колко се зарадвах вчера, когато ми каза. Точно за този ден си мечтаеш — мечтаем — последните единайсет години. Мисълта ми, Дейвид, е съвършено проста: тия пари са вече похарчени.

— Добре, отлично, схванах ти мисълта — опитвам се да сложа край на всичко това.

— И, макар да не завиждам на Алисън за този „Монблан“, нямаше да е зле, ако се бе сетил най-напред за оня, който ни държи настрана от Раздел 11[3] през всички тези години.

— Права си. Съжалявам. Ама недей така и ти — настъпват добри времена. Ще се видим с пари.

— Дано да си прав — отвръща тя кротко. — Заслужаваме го.

Посягам да я погаля по бузата. Тя пуска безжизнена, уморена усмивка. И затова си има съвсем основателна причина, понеже последните години са — и за двама ни — непрекъснато бъхтене нагоре по стръмен склон.

Запознаваме се в Манхатън в началото на деветдесетте. Пристигнал съм тук няколко години по-рано от родния Чикаго, изпълнен с решимост да пробия като драматург. Успявам обаче да си намирам работа като помощник-режисьор във второстепенни театърчета, а наема плащам с парите, изкарвани от разпределяне на стока в „Готъм Бук Март“[4]. Снабдявам се с литературен агент. Той има грижата да хвърля по някое око на моите пиеси. Никоя от тях не е поставена, но една — „Обичайна вечер в Оукпарк“ (мрачна сатира за живота в богатските квартали) — стига до пробни представления в „Авеню B Тиътър Къмпани“ (добре поне че не е „Авеню C“[5]). Луси Евърът е сред актьорите. Седмица след първото представление решаваме, че сме влюбени. Докато мине и третото, последното, аз вече съм се нанесъл в нейното студио на Деветнайсета улица. Два месеца след това й излиза късметът с роля в пилотната серия на телевизионно комедийно шоу, което ще се снима на Западното крайбрежие. Понеже съм влюбен до уши, не се поколебавам ни секунда, когато чувам нейното „Ела с мен“.

И така ние се местим в Лос Анджелис, където си намираме миниатюрен двустаен апартамент на „Кингс роуд“ в Западен Холивуд. Луси завършва пилотната. Аз превръщам втората спалничка в кабинет. Телевизионната компания зарязва сериала. Аз написвам първия си търговски сценарий — „Ние, трите мрънкала“ — който представям като „изпълнена с черен хумор пародия“ за банков обир, дело на неколцина застаряващи ветерани от Виетнам. С него не стигам доникъде, но спечелвам за каузата си Алисън Елрой. Тя е сред последните екземпляри от застрашен вид — самостоятелен холивудски агент с офис не в архитектурен мастодонт, а в скромна административна сграда на Бевърли Хилс. След като се запознава с моя „чернохумористичен сценарий“ и по-раншните ми „чернохумористични“ пиеси, тя ме записва сред своите клиенти, като ми дава и следния съвет: „Ако искаш да изкараш някой залък чрез писане в Холивуд, запомни, че трябва да пишеш за най-най-широка публика… с тук-там «черен хумор» за вкус. Но само щипка. Брус Уилис може да се прави на интелигентен, но все пак пръсва квадратната тиква на немския терорист, за да спаси след това живота на съпругата, като я измъкне от горяща сграда. Чат ли си?“.

Чат съм ами, къде ще вървя. В течение на последвалата година пускам на пазара три търговски продукта: екшън (ислямски терористи пленяват яхта в Средиземно море, а на борда й се намират и трите деца на американския президент), семейна драма (умираща от рак майка се опитва да си върне любовта на своите деца, изоставени като малки по настояване на проклетата й свекърва) и романтична комедия (плагиат по „Личен живот“[6], в която съпрузите от новобрачна двойка се влюбват по време на медения месец, съответно в брата и сестрата на своя партньор). И трите са написани съобразно правилата на голямата игра. И трите притежават „чернохумористични“ моменти. И трите не се продават.

Междувременно, след безславния провал на телевизионната пилотна серия, Луси установява, че многобройните кастинги не се провеждат специално за нея. От време на време изпада по някое участие в рекламен клип. За малко да получи ролята на състрадателна онколожка във филм на „Шоутайм“[7] за някакъв маратонец, който се бори срещу раково заболяване. Готова е също така да приеме ролята на крещяща жертва в друга крещящо слаба продукция. И тя, като мен, се лута от едно разочарование към следващо. Салдото по банковите сметки на двамата започва да приближава едновременно червената зона. Трябва да си намерим нормално платена работа. Аз се пробвам на лишена от отговорности служба с трийсетчасова работна седмица в „Книжен кюп“ (най-добрата сякаш книжарница в Лос Анджелис). Луси се хваща в телефонните продажби по съвет на безработен колега сценарист. Първоначално ненавижда работата си, но актрисата в нея бързо откликва на предизвикателството, което поставя необходимостта „да продадеш на всяка цена“. За неин ужас, започва да жъне колосални успехи на новото поприще. Печели напълно прилично — около трийсет бона годишно. Продължава да ходи на прослушвания. Продължава да не получава договори. Затова се държи здраво за продажбите. А после в живота ни се появява Кейтлин.

Вземам си отпуски от „Книжен кюп“, за да я гледам. Не спирам да пиша — търговски сценарии, пиеса, телевизионна пилотна серия. Нищо не успявам да продам. Около година след раждането на Кейтлин Луси се отказва от членството си в актьорската гилдия и се издига до положението на инструктор при подготовката на кадри за продажби по телефона. Аз се връщам в книжарницата. Общият ни приход след данъците едва достига четирийсет хилядарки годишно — смешна сума за град, в който мнозина плащат по толкова, за да помпат мускули с личен инструктор. Не можем да си позволим друго жилище. Двамата делим едно волво, познало своята младост по време на първия мандат на Рейгън. Задушаваме се — не само поради липсата на пространство у дома, но и от съзнанието за това, че сме сврени в рамките на мизерен животец, чиито хоризонти се стесняват с всеки изминал ден. Разбира се, щерката ни носи радост. Но докато годините си вървят — и двамата навлизаме в края на четвъртото десетилетие — всеки от нас започва да гледа на другия като на пожизнен тъмничар. Мъчим се да понасяме търпеливо съответните несгоди в своята работа, както и съзнанието за това, че докато всичките ни познати събират пребогат урожай от Клинтъновия период на разцвет, ние сме поели неотклонно пътя за никъде. И макар Луси да се отказва от театралните си амбиции, аз продължавам да бълвам производство, с което я дразня неимоверно, тъй като остава с усещането (напълно основателно впрочем), че върху нейните плещи ляга основната част от грижата за всекидневното ни оцеляване. Непрекъснато ме врънка да преустановя гастролите в „Книжен кюп“ и да се докопам до някоя свястна работа. Но аз не се давам и неуморно твърдя, че тя ми осигурява време за творчество.

— Творчество? — повтаря тя с оня неподражаем сарказъм в гласа, който жили по-силно от която и да било ругатня. — Не дрънкай дивотии.

Разбира се, тук избухва една от онези термоядрени семейни разпри, в които трупана години наред неприязън, враждебност на дребно и горчилка от всекидневието внезапно изпепеляват почвата под краката на двама ни. Тя заявява, че съм до такава степен погълнат от собственото си его, та поставям загубеното си писане над доброто на Кейтлин. Аз парирам с довода, че освен дето съм образец на чувство за семейна отговорност (да не би да не съм?), професионалната ми квалификация си е останала ненакърнена.

— Бе ти продал ли си поне един ред някога, та да ми говориш за професионализъм? — пени се насреща ми тя.

Излитам от къщи като куршум. Карам цяла нощ, за да стигна почти до Сан Диего. Скитам из плажа на Дел Мар и си мисля колко хубаво би било да се окажа достатъчно безотговорен, за да прекося границата и да избягам в Тихуана от своя мизерен живот. Луси има право: като писател съм пълен провал, но… все още не мога да изоставя дъщеря си, подгонен от някакво хрумване. Затова се връщам в колата, поемам на север и пристигам у дома малко преди зазоряване. Заварвам Луси напълно будна, свита на кълбо върху дивана в нашата задръстена дневна, с неописуемо отчаян израз на лицето. Строполявам се в креслото насреща й. Дълго време мълчим. Най-накрая тя нарушава тишината:

— Беше ужасно.

— Така си е — съгласявам се аз.

— Не исках да кажа това.

— Нито пък аз.

— Толкова съм уморена, Дейвид…

Протягам й ръка с думите:

— Поне в това отношение няма да си самотна.

И така ние се целуваме и сдобряваме, приготвяме закуската на Кейтлин, изпращаме я до училищния автобус и отиваме всеки на своята работа — работа, която не само не носи удоволствие, но не осигурява и прилични пари. Докато стане време Луси да се прибере вечерта, домашният мир е възстановен и ние никога не се връщаме към спомена за тази отвратителна свада. Но казана дума — хвърлен камък. Колкото и да се правим, че нещата са си съвсем наред, ледено поточе пъпли помежду ни.

Никой от нас не желае да се изправи лице в лице с проблема, така че и двамата си намираме постоянно някакво занимание. Аз начуквам трийсетминутен пилотен вариант за комедийна серия под заглавие „Да те продам“. Действието се развива в гнездо на оси, каквото представлява с всичките си вътрешни проблеми една пиар агенция в Чикаго. Там работят тълпа интелигентни и заядливи нерваци. В серията определено се забелязва „черен хумор“. Даже на Алисън се хареса — първото нещо, което ми е одобрила от години, макар да е все пак прекалено силно белязано от „черен хумор“ за нейния вкус. Праща го във ФРТ. Оттам попада в ръчичките на някакъв самостоятелен продуцент на име Брад Брус, който е започнал да се прочува като създател на пиперливи сериали за кабелните телевизии. Прочетеното допада на Брад и… телефонът ми звънва.

И сега нещата започват да се променят.

Брад Брус се оказва представител на рядка порода — човек, който е убеден, че иронията е единственото средства за оцеляване в града на ангелите. Той наближава четирийсетте, сънародник от Средния Запад — от Милуоки, Господ да му е на помощ! — и двамата се сдушаваме мигновено. Погаждаме се чудесно. Разсмиваме се един друг. И макар да му е известно, че това е първият продаден от мен сценарий, отнася се така, сякаш и аз съм ветеран от телевизионните войни. В отплата за това работя като вол, защото знам, че съм спечелил съюзник, макар че, ако пилотката се провали, той мигом ще насочи вниманието си другаде.

Брад е пробивен боец и най-накрая се докопва до решението за заснемане на пилотната серия. На всичко отгоре тя излиза тъкмо каквато трябва: стегната игра и режисура, стилна и смешна. На ония от ФРТ им харесва. Седмица по-късно Алисън звъни отново.

— Първо седни — казва ми тя.

— Добри новини?

— По-добри от това, здраве му кажи. Току-що се чух с Брад Брус. Ще ти се обади след хилядна от секундата, но искам аз да снеса благата вест. Чуй ме сега: ФРТ поръчват първоначална поредица от осем серии по „Да те продам“. Брад иска да напишеш четири от сценариите, а на останалите да бъдеш редактор.

Губя дар слово.

— Чуваш ли ме?

— Опитвам да си захлопна ченето.

— Подпри го с ръка, докато ти изброя цифрите в тази оферта. Седемдесет и пет бона на серия — това прави 300 за авторство. Мисля, че мога да ти изкарам още 150 за редакторския труд, да не говорим за рекламата, която получаваш без пари от надписите „По идея и сценарий на…“, и петте до десет на сто участие в общата печалба. Честито: на път си да забогатееш.

Напускам „Книжен кюп“ същия следобед. Към края на седмицата сме направили първоначална вноска за очарователна къщичка в типичния за района испански стил на пъпа на Уилтшир. Престарялото волво е заменено от ландровър дискавъри. За мен вземам на лизинг луксозен миникупър, като си обещавам порше, ако „Да те продам“ продължи с още серии. Луси е смаяна от промяната в битовите ни условия. За първи път в живота си двамата се къпем в изобилие от блага. Можем да купим прилични мебели, модерни кухненски уреди — все от скъпи марки. Тъй като времето ме притиска страхотно — разполагам само с пет месеца за написване на моите четири серии — Луси се заема с обзавеждането на новия ни дом. Тя току-що е започнала обучението на цяла рота млади продавачи, което означава, че също работи по дванайсет часа на ден. Малкото свободно време и на двамата е посветено на дъщеричката ни. И това не е лошо, понеже когато денонощието ти е добре запълнено, не е толкова трудно да се правиш, че не забелязваш издайническите пукнатини върху лъскавата външна повърхност на брачната сграда. И двамата сме непрекъснато заети. И двамата говорим без умора за невероятния късмет на този чудотворен обрат и се правим, че всичко помежду ни е в пълен ред… макар да е ясно, че нещата далеч не стоят така. В множество меланхолични моменти си мисля, че парите не само нищо не оправят, но ни карат да се отдалечим още повече един от друг.

Почти година по-късно, когато първият епизод от „Да те продам“ излиза на малкия екран, за да се превърне в хит на критиката, Луси се обръща един път към мен с думите:

— Предполагам, че сега ще ме напуснеш.

— От къде на къде? Защо?

— Защото можеш да го направиш.

— Това няма да стане.

— Напротив, ще стане. Изисква го сценарият на успеха.

Права е, разбира се. Но то не става през идните шест месеца, в рамките на които съумявам да заменя минито с онова порше, което си бях обещал. Не само че сериалът е продължен, но изведнъж се оказвам обект на повишен обществен интерес — „Да те продам“ се е превърнал в хит, връх, задължителна да се види атракция на сезона. Отзивите са фантастични. „Ескуайър“ пуска очерк от петстотин думи в рубриката си „Момчета, които харесваме“. Наричат ме „Том Улф[8] на кабелната телевизия“. Не бих казал, че им се сърдя за това. И не се дърпам, когато от „Лос Анджелис Таймс“ ми искат интервю, посветено на продължителния престой в чистилището на професията, закучилата се толкова време „временна“ работа в „Книжен кюп“ и внезапното ми извисяване до „малобройната група избрани писатели на Лос Анджелис, които не се огъват пред вкусовете на масовия потребител“.

Карам секретарката да изреже интервюто и да го изпрати на Алисън. Към изрезката съм лепнал бележка с надпис: „С мисъл за тебе, каквато те вижда масовият потребител. Любов и целувки. Дейвид“.

Час по-късно пред бюрото ми се изтъпанва куриер с подплатен плик от офиса на Алисън в ръка. Вътре има малка, опакована като подарък кутийка и картичка: „Слон да ти го завре дано… С любов, Алисън“.

В кутийката намирам нещо, за което копнея от години: автоматична писалка „Уотърман-Едсън“, ферарито сред приспособленията за писане, чиято стандартна цена се равнява на шестстотин седемдесет и пет долара и която Алисън спокойно може да си позволи, доколкото договорената от нея стойност на моето „творческо участие“ във втората поредица на „Да те продам“ за малко не достига кръгъл милион… след приспадане на нейните петнайсет на сто от хонорара, разбира се.

Нея също я цитират в този мой „паритет“, обнародван в „Лос Анджелис Таймс“. Както й е обичай, тя иронично отбелязва пред репортера, че причината да не ме зареже като клиент през всичките ялови години е умението ми да не й звъня, когато не е нужно, и „повярвайте ми, малцина писатели в този град могат да се похвалят с това качество“. Изненадва ме и с друго трогателно изявление: „Той е живо доказателство за това, че талантът и изключителната упоритост са в състояние да победят понякога дори в Холивуд. Дейвид продължи да упорства дълго след като всеки друг би се отказал. Затова заслужава в пълна мяра всичко: парите, офиса, секретарката, признанието и престижа. Но, на първо място: сега му се обаждат, ако позвъни, а аз глава не мога да вдигна от молби за среща с него. Защото всеки, който има малко акъл в главата, иска да работи с Дейвид Армитидж“.

Понеже съм затънал до шия в работа по подготовката на втори сезон от „Да те продам“, отхвърлям повечето покани за среща, но по настояване на Алисън приемам да обядвам с млада шефка от „Фокс Телевижън“, на име Сали Бърмингам.

— Само един път съм я виждала — осведомява ме Алисън, — но всяка жива душа в занаята й вещае голямо бъдеще. Разполага с огромен бюджет и е абсолютно луднала по „Да те продам“. Всъщност до такава степен го е харесала, че ти предлага четвърт милион за пилотен епизод на сериал по твой избор.

Това ме кара да се замисля.

— Двеста и петдесет каймета за един пилотен епизод?

— Именно. И аз ще имам грижата да се получат до цент.

— Тя не знае ли, че не мога глава да вдигна, преди да е завършена новата поредица?

— Допуска го. И каза, че е готова да чака. Просто иска да подпишете за пилотния веднага, защото — да си го кажем направо — да пипне в мрежите си Дейвид Армитидж само по себе си вдига собствения й рейтинг на пазара. Виж сега, ако всичко върви по реда си, ще вземеш шест седмици почивка между втората и третата поредица. Колко време ти трябва да изкълвеш едно пилотче?

— Най-много три седмици.

— А през другите три ще си кротуваш на някой плаж — ако си в състояние да останеш толкова дълго на едно място — и ще си мислиш за това, как в рамките на двайсет и един дни си изчукал четвърт милион.

— Добре — ще отида на този обяд.

Алисън има право. Сали Бърмингам е супер интелигентна. И красива.

Секретарките ни са уговорили час за срещата в „Бръшляна“. В резултат от обичайното задръстване по Десета магистрала закъснявам с няколко минути. Тя вече седи край много хубава маса. Изправя се да ме посрещне и аз съм пленен на секундата, макар да полагам колосални усилия да не го покажа. Сали е висока, с изпъкнали скули, безупречна кожа, подстригана светлокестенява коса и пакостлива усмивка. Първоначално я класифицирам в кръга на лъскавите патрициански продукти, отгледани в безумно скъпи имения и колежи от Източното крайбрежие, които без изключение притежават собствен кон още на десетгодишна възраст. Но след четвърт час разговор установявам, че е съумяла да прибави към своя WASP[9] произход умело подбрана комбинация от ерудиция и улични хитрини. Да, израснала е в Бедфорд. Да, учила е в „Розмари“ и „Принстън“[10]. Но макар да е страховито начетена — и малко нещо киноман — тя обладава проникновена представа за Холивуд в цялото му смъртоносно величие и споделя, че й доставя удоволствие да играе ролята на „състезател“ от неговия терен. Ясно разбирам защо я ценят така високо големите шефове от „Фокс Телевижън“: тя е от висока класа, но говори на разбираем за тях език. А смехът й е направо невероятен.

— Искаш ли да ти разкажа любимата си история, свързана с Лос Анджелис? — пита тя.

— Навит съм.

— Добре. Миналия месец обядвам с Миа Морисън, шеф на корпоративни връзки във „Фокс“. Та вика тя сервитьора и пита: „Кажете ми, какви води имате?“. Келнерът, истински професионалист, око не мигва, а започва да изрежда: „Значи, имаме перие, балигоуан от Ирландия, сан пелегрино от Италия…“. А онази го прекъсва: „А, не, не ща пелегрино. Много е силна“.

— Май ще си го открадна това.

— Слабите поети подражават, добрите крадат.

— Т. С. Елиът[11]?

— Значи наистина си учил в „Дартмут“[12] — констатира тя.

— Впечатлен съм от проучването на скромната ми личност.

— А аз — от познанията ти, свързани с господин Елиът.

— Вероятно си забелязала препратките към „Четири квартета“ в сериала?

— Все си мислех, че си падаш повече по „Безплодна земя“.

— А, не, много ми е силна.

Не само установяваме безоблачно разбирателство помежду си, но започваме да бъбрим по всякакви теми. Включително за брака.

— Е — започва тя с поглед върху венчалната ми халка, — женен ли си само, или женен?

Въпросът е закачлив и аз се засмивам.

— Женен съм — отвръщам аз. — Без курсив.

— От колко време?

— Единайсет години.

— Уха! Щастлив ли си?

Свивам рамене.

— Не е нещо изненадващо — отбелязва тя. — Особено след единайсет години.

— Имаш ли си някого в момента? — питам на свой ред аз, като се мъча да прозвуча индиферентно.

— Имах… но беше просто незначително приключение, нищо съществено. Прекратихме го по общо съгласие преди четири месеца. Оттогава я карам соло.

— И не си се хвърляла в обятията на брака?

— Не… макар че имах възможност да сторя нещо катастрофално — да се омъжа за приятеля си от „Принстън“. Той си направи устата, разбира се, но аз го уведомих, че студентските бракове издържат средно по две години. Всъщност повечето връзки приключват, когато страстта се износи и премине в рутина… поради която причина с никого не съм изкарала повече от три години.

— Тоест не вярваш в ония дивотии за „едничкия, който ти е предопределила съдбата“ и прочее.

Пак тоя неин смях. Но след това казва:

— Всъщност вярвам. Но още не съм го срещнала.

Тонът й е пак игрив. И пак си разменяме погледи.

Но това си е само поглед и ние бързо се връщаме към въртопа на нашия разговор. Изненадан съм от това, че не можем да замълчим, че си подаваме реплики без умора, че възгледите ни са така поразяващо сходни. Това усещане за близост е удивително и малко… страшничко. Понеже — освен ако интуицията не ме заблуждава дълбоко — взаимното привличане помежду ни е неизмеримо.

Най-накрая стигаме до бизнеса. Тя иска да чуе що за интрига предлагам. Отговорът ми се събира в едно изречение:

— Объркания личен и служебен живот на брачна консултантка на средна възраст.

Тя се усмихва.

— Звучи добре. Първи въпрос: разведена ли е?

— Естествено.

— Проблемни деца?

— Дъщеря — пубертетка, която мисли майка си за идиотка.

— Прелест. Има ли си нашата брачна консултантка бивш съпруг?

— Има си, но е избягал с двайсет и пет годишна инструкторка по йога.

— Действието се развива, естествено, в Ел Ей?

— Мислех си за Сан Диего.

— Добро хрумване. Начин на живот от Южна Калифорния, без обремененостите от Ел Ей. Ходи ли с някого тази брачна консултантка?

— Неизтощима е, но с катастрофален резултат.

— А нейните клиенти междувременно…

— Това би ги накарало да се усмихнат, повярвай…

— Заглавие?

— „Да го обсъдим“.

— Смятай го за продадено.

Правя опит да не се ухиля прекалено широко.

— Нали знаеш, че не мога да започна работа по това, преди да е завършена втората поредица…

— Алисън ми го каза вече и… нямам нищо против. Важното в случая е, че те вързах.

Тя докосва бегло ръката ми. Аз не я отдръпвам.

— Много съм доволен.

Тя среща погледа ми. И пита:

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре?

Срещаме се у тях в Западен Холивуд. Щом прекрачвам прага, започваме да се разсъбличаме един друг. Значително по-късно, когато сме се проснали върху огромното й легло с по чаша следсъвкупително пино ноар в ръка, тя пита:

— Бива ли те в лъжите?

— Имаш предвид за нещо такова ли?

— Именно.

— Ами това ми е едва за втори път през всичките единайсет години, откак съм с Луси.

— Кога беше първият?

— Една среднощна слабост през деветдесет и девета с някаква актриса — запознахме се в книжарницата. Луси бе по това време при родителите си на Източното крайбрежие заедно с Кейтлин.

— И това е всичко? Единствената ти брачна забежка?

Кимвам.

— Мили боже, ти вярно си се презапасил със съвест.

— Голяма слабост — знам си го — особено на място като това.

— Сега да не вземеш да се измъчваш?

— Няма — заявявам без следа от колебание.

— И защо?

— Защото нещата между мен и Луси се промениха много. А освен това…

— Да? — подканя ме тя.

— Ами… освен това става дума за тебе.

Тя ме целува нежно по устните.

— Това признание в любов ли е?

— Май така излиза.

— В такъв случай и аз трябва да го направя. Десет минути след като те видях вчера, разбрах пределно ясно: ето го човекът. Това усещане не ме напусна нито снощи, нито днес през целия ден, докато броях минутите до седем часа и ти влезе през тази врата. А сега… — Тя проследява с показалеца на дясната си ръка извивката на брадичката ми. — … сега вече няма да те оставя.

Целувам я.

— Това обещание ли е?

— Честна скаутска. Но нали се сещаш какво означава, поне отначало?

— Да. Ще трябва да се науча как се лъже.

Всъщност вече съм започнал с лъжите, след като казвам на Луси за тази първа нощ със Сали, че отлитам до Вегас с цел да огледам обстановката за нуждите на бъдещ епизод. Сали не възразява, когато използвам собствения й телефон, за да съобщя на жена си, че съм се настанил много удобно в „Беладжо“ и тя страшно ми липсва. Когато се прибирам у дома на следващата вечер, внимателно изучавам изражението на Луси в търсене на издайнически следи на подозрение или недоверие. Питам се дали пък не се е обадила в „Беладжо“ да провери там ли съм настанен наистина. Но тя ме посреща лъчезарна, без да споменава дори предната нощ. Всъщност показва се крайно любвеобилна, като ме замъква в леглото рано-рано. Но това не заглушава виновния звън на потайна струна в главата ми. Докато една по-силна мотивация не се намесва: аз съм лудо влюбен в Сали Бърмингам.

А тя е влюбена в мен. Нейната увереност в това е поразителна. Аз съм мъжът, с когото иска да остане до края на своя живот. Ще си я караме прекрасно. Ще имаме бляскави кариери, ще си родим страхотни деца. И никога няма да изпадаме в досадната скука, така характерна за повечето семейни двойки — защото как бихме могли да не изпитваме бурна страст един към друг? Златно е бъдещето, което ни чака, понеже го искаме такова.

Все още съществува един проблем обаче — аз съм женен. И адски се тревожа за отражението, което ще има всеки бъдещ семеен катаклизъм върху Кейтлин. Сали проявява пълно разбиране по въпроса.

— Не те карам да напуснеш още сега. Ще направиш тази стъпка, само когато си сигурен, че си готов за нея. И когато решиш, че Кейтлин е готова. Аз ще чакам. Защото ти си струваш това.

Когато съм готов. Не ако стана готов. Едно със сигурност определено бъдеще. Но решимостта на Сали не ме притеснява. Нито пък намирам, че събитията се развиват с кой знае каква бързина, когато изтичат две седмици. Защото споделям нейната убеденост в благополучието на нашето съвместно бъдеще. Също както нямам съмнения относно естеството на тревогите във връзка с болката и нещастието, които се готвя да навлека на своята дъщеря и своята съпруга.

За чест на Сали съм длъжен да отбележа, че нито един път не се опитва да ме припира да напусна Луси и детето. Или поне това не става в течение на още осем месеца, в който срок успявам да привърша цялата работа върху втория сериал и да се превърна в професионалист, що се отнася до замитане следите на извънбрачните ми похождения. Когато крайният срок за трите мои серии започва да ме притиска неудържимо, аз се изнасям в хотел „Четири сезона“ на „Санта Барбара“ под претекст, че е необходимо да се изолирам напълно в интерес на интензивната работа. И тя наистина е напрегната, което не пречи на Сали да прекара едната седмица при мен, да не говорим за двата уикенда. Когато екипът отлита за Чикаго — там предстои седмица външни снимки — решавам да поостана няколко дена, та да се видя със старите дружки, макар всъщност въобще да не си показваме носа със Сали от хотелската стая. Като напасваме пресметливо работните си програми — без да споменавам ползването на стая в „Уестуд Маркиз“ — ние съумяваме да прекарваме заедно по две обедни почивки седмично и поне една вечер в нейния апартамент.

Понякога се учудвам на умението, с което прикривам следите си и измислям разнообразни легенди.

Приемам, може да се твърди, че след като съм писател, работата ми е именно тази — да измислям истории. Но в миналото винаги съм се смятал за крайно бездарен лъжец — няколко дни след първата ми изневяра през деветдесет и шеста Луси ми казва така: „Спал си с някоя друга, нали?“.

И естествено, аз пребледнявам. И естествено, започвам яростно да отричам. И естествено, тя не вярва на ни една моя дума.

— Хайде, кажи сега, че съм побъркана и халюцинирам — предлага Луси. — Но аз гледам право в душата ти, Дейвид. Ти си ми прозрачен.

— Не лъжа.

— Я стига.

— Луси…

Но тя излиза от стаята и никога повече не повдига този въпрос. В рамките на една седмица болезненото чувство за вина, както и също толкова силният страх да не бъда разобличен, се изпаряват — успокоени от негласния ми обет никога вече да не изневерявам.

Спазвам го цели шест години, докато срещам Сали Бърмингам. Но този път, след първата нощ в апартамента й, чувството ми за вина, терзанията ми не са така силни. Може би защото бракът започва да навлиза в юрисдикцията на закона за намаляващата възвръщаемост. Или защото от самото начало на връзката ни със Сали разбирам, че никога и към никого не съм изпитвал подобна страст.

Тази увереност ме прави направо експерт в областта на военната хитрост. До такава степен, че Луси нито веднъж не ме пита къде съм бил, когато „работата“ ме задържа до късно. Всъщност трудно би могла да покаже повече любов и разбиране, отколкото демонстрира през този период. Без съмнение по-добрите материални условия подклаждат топлотата й към мен (или поне така ми се струва). Но след като приключвам с писането на моите четири серии и се заемам с редактиране на останалите, Сали започва да вдига все по-голям шум по повод необходимостта да „узаконим“ нещата и заживеем заедно.

— Това нелегално положение трябва да стигне до своя край — казва ми тя. — Искам те за себе си… стига и ти да ме искаш.

— Разбира се, че те искам. Знаеш го много добре.

Но, от друга страна, много ми се ще да отлагам — докогато е възможно — часа на истината, мига, в който ще седна пред Луси, за да й разбия сърцето и целия свят. И продължавам да се туткам. И Сали започва да става нетърпелива. И аз все едно повтарям: „Дай ми още месец“.

А сетне, една вечер се прибирам към полунощ след продължителна предпускова вечеря с Брад Брус. Когато влизам у дома, заварвам Луси седнала в дневната. До креслото й се мъдри собственият ми куфар.

— Да те питам нещо — обажда се тя. — И това е въпрос, чийто отговор ми се ще да науча от осем месеца насам: тя от скимтящите ли е, или от ония ледени хубавици, дето, независимо от примиращия си вид, всъщност ненавиждат някой да ги докосва?

— Бога ми, представа нямам за какво говориш — отзовавам се аз с усилие да изглеждам развеселен.

— Искаш да ме убедиш, че наистина не знаеш как се казва жената, която чукаш от седем, или може би осем месеца?

— Луси, няма такава.

— Значи Сали Бърмингам е госпожа Никоя?

Сядам от изненада.

— Сигурно ти трябва време да поразмислиш — отбелязва Луси с напълно овладян глас.

Успявам най-накрая да проговоря:

— Откъде знаеш името й?

— Наех си човек да го научи.

— Какво си сторила?

— Наех частен детектив.

— Шпионирала си ме?

— Не се опитвай да се правиш на възмутен, гъз такъв. Очевидно бе, че се срещаш с някоя…

Как е могла да разбере? Толкова внимавах, толкова бях предпазлив и благоразумен.

— … и след като ми стана ясно от непрестанните ти отсъствия, че става дума за нещо повече от обикновена забежка за поддържане на самочувствието, наех детектив…

— Че това не е ли скъпо?

— Три хилядарки и осемстотин… които ще си върна по един или друг начин при развода.

Чувам собствения си глас:

— Луси, но аз не искам развод.

Нейният си остава овладян, необичайно спокоен:

— Хич не ми пука какво искаш ти, Дейвид. Аз се развеждам. С този брак е приключено.

Внезапно ме обзема животински страх — независимо от това, че тя върши мръсната работа вместо мен, като поставя началото на края. Ето че получавам именно онова, към което се стремя… а ще се насера от страх. Казвам й:

— Ако бе при мен в самото начало…

Чертите й се вкаменяват.

— И какво? — пита тя, а гневът вече успява да си пробие път. — Да ти припомня, че ни свързва единайсетгодишна история и дъщеря, че независимо от всичките лайна през последните десет години, най-накрая успяхме и сега сме добре?

Тя е на ръба на истерията. Протягам ръка. Дръпва се като ужилена.

— Да не си посмял да ме докоснеш — предупреждава Луси. Мълчание. После проговаря отново: — Когато научих името на твоята пачавра, знаеш ли какво си помислих най-напред? Вярно е поел нагоре, мръсният му копелдак. Най-главната за комедиите във „Фокс Телевижън“. Magna cum laude[13] от „Принстън“.

— Този детектив е бил прекалено старателен. Доставил е даже снимки на госпожица Бърмингам.

— Бихме могли да поговорим…

— Не, не бихме — няма за какво. Хич не се надявай да приема ролята на бедна, измамена женичка от някоя народна песен на любимия ти Запад, която моли неверния съпруг да се върне при нея.

— Защо тогава си мълчала през цялото време?

— Защото все се надявах да ти дойде акълът в главата. — Гласът й отново се пречупва — очевидно полага усилия да се владее.

Този път не протягам ръка.

— Определила ти бях даже краен срок. Шест месеца. Като последна глупачка ги направих седем, че даже и осем. А после, преди около седмица, разбрах, че си решил да си вървиш…

— Не съм вземал подобно решение — лъжа аз.

— Дрън-дрън. Изписано ти бе на челото… с неонови букви. Е, реших да го взема вместо теб. Така че — чупката. Веднага.

Тя се изправя. Аз също.

— Луси, моля те. Нека опитаме да…

— Какво? Да се направим, че последните осем месеца не ги е имало?

— Ами Кейтлин?

— Я виж, я виж, сещаш се най-накрая и за нея…

— Искам да говоря с детето.

— Добре, ела утре…

Понечвам да изтъргувам една нощувка върху дивана и да се опитам да оправя нещата с разума на утрото, но знам, че е безполезно. А нали точно това исках. Нали?

Вземам си куфара и казвам:

— Съжалявам.

— Не приемам извинения от такива лайна — отвръща Луси и се втурва към горния етаж.

Седя в колата десетина минути, безволев, чудя се какво да правя сега. Внезапно скачам на крака и се устремявам към външната врата. Блъскам по нея с юмруци и крещя името на жена си. След малко чувам гласа й иззад вратата.

— Разкарай се, Дейвид.

— Дай ми възможност да…

— Да какво? Да продължиш с лъжите?

— Направих ужасна грешка…

— Твой проблем. Да беше мислил навремето.

— Моля те само да ми дадеш възможност да…

— Повече приказки — на пазара.

— Луси…

— Точка по въпроса.

Вадя ключовете за къщата. Но още докато пъхам първия, чувам как Луси слага отвътре резето.

— Хич през ум да не ти минава, Дейвид. Край. Махай се, и то веднага.

Сигурно съм прекарал следващите няколко минути в блъскане по вратата, излагане на аргументи, молби да ме прибере. Но ми е ясно, че тя повече не желае да слуша. Част от съзнанието ми е парализирана от ужас при тази мисъл — мъничкото ми семейство е съсипано от моята суета, от наскоро постигнатия успех. Но за друга е абсолютно ясно защо съм изминал целия този път към бездната на разрушението. Знам и какво ще стане, ако Луси реши да отвори внезапно вратата и ме покани вътре: ще се върна към един лишен от тръпка живот. Спомням си казаното от мой приятел, когато остави жена си заради друга: „Бракът, разбира се, има своите проблеми, но никой от тях не е непреодолим. Налице е, естествено, известна доза досада — но и това е разбираемо след дванайсет години съвместен живот. Нямаше нищо непоправимо помежду ни. Защо го направих ли? Ами защото някакъв тъничък гласец в главата ми непрекъснато повтаряше един и същи въпрос: Само с това ли се изчерпва целият живот?“.

Само че сега в моята глава кънти друг: Няма да направиш това. Хрумва ми идеята, че страшно си падам по създадени от мъже клишета. Че слагам край на всичко, което е от значение за мен, за да се устремя с рогата напред в неизвестното. Измъквам мобифона и трескаво набирам домашния си номер. Когато чувам гласа на Луси, заявявам:

— Скъпа, ще направя абсолютно всичко…

— Абсолютно?

— Да, каквото поискаш.

— Върви на майната си тогава, и да пукнеш дано.

Връзката прекъсва. Поглеждам назад, към къщата. На долния етаж е тъмно. Поемам дълбоко дъх, за да се съвзема, и се отправям към колата. Сядам вътре, вадя пак телефона и се вторачвам в него с ясното съзнание за това, че набера ли номера, който се готвя да набера, ще прекося черта с надпис „Няма връщане назад“.

Обаждам се. Сали е на телефона. Съобщавам, че най-сетне съм направил онова, за което ме моли от толкова време: казал съм на жена си, че това е краят. Макар да задава всичките лигави въпроси за това, как го е посрещнала Луси (не много добре, казвам аз) и как се чувствам аз самият (радвам се, че е вече зад гърба ми), тя изглежда наистина развълнувана. За миг се питам дали не гледа на всичко като на своего рода завоевание — успешно сливане и придобиване на нови активи. Но това бързо отминава, когато ми казва колко много ме обича, колко тежко трябва да ми е било и как тя винаги ще бъде до мен. Макар да съм поокуражен от тези декларации, вътре в мен зее отчаяна кухина — обяснима при тези обстоятелства, но въпреки това обезпокоителна.

— Ела при мен, миличък — казва тя.

— Другаде нямам къде.

В лаконичен разговор по телефона на другия ден се разбирам с Луси да взема детето от училище.

— Каза ли й? — питам аз.

— Разбира се, че й казах.

— И?

— Ти разби цялото й усещане за сигурност, Дейвид.

— Задръж малко — зъбя се насреща. — Не аз слагам точка на този брак. Ти го реши. Както ти казах и снощи, ако ми бе дала възможност да докажа…

— Не минава — отвръща тя и прекъсва.

Кейтлин не ми дава да я целуна за поздрав, когато се срещаме пред училището. Не позволява дори да я хвана за ръка. В колата не проговаря. Предлагам да се разходим край морския бряг на Санта Моника. Изкушавам я с ранна вечеря при „Джони Рокетс“ в Бевърли Хилс (любимият й ресторант). Или, да речем, едно посещение при ФАО-Шварц[14] в търговския център „Бевърли“. Докато устата ми лее списъка опции, една мисъл разцепва съзнанието: аз вече се държа като разведено татенце.

— Искам у дома, при мами.

— Кейтлин, страхотно съжалявам за…

— Искам у дома, при мами.

— Знам, че е ужасно. Знам, че ме мислиш за…

— Искам у дома, при мами.

Следващите няколко минути изтичат в опити от моя страна да я накарам да ме чуе. Но тя не ще. Повтаря като навита едно и също: „Искам у дома, при мами“.

Така че най-накрая не ми остава нищо друго, освен да изпълня желанието й.

Когато пристигаме пред вратата на къщата, тя се хвърля в обятията на Луси.

— Благодаря ти за психологическата атака — проговарям аз.

— Ако имаш нещо за казване, направи го чрез адвокат.

Сетне се прибира.

Всъщност адвокатите се оказват двама от фирмата „Шелдън & Стрънкъл“, горещо препоръчани от Брад Брус (използвал е услугите им при първите си два развода, а сега ги държи в готовност зад кулисите, в случай че Брак номер три отиде по дяволите). Те на свой ред влизат във връзка с адвоката на Луси — жена на име Мелиса Ливайн, описана от моите хора като образцов представител на школата „Да изкормим копелето“ в съвременната юриспруденция. Още от самото начало тя тръгва с намерението не само да ме лиши от всякакви средства, но и да ме осакати до такава степен, че да кретам с куцукане до самия край на живота си.

Най-накрая, след куп скъпоструващи препирни, моите хора съумяват да обуздаят в известна степен стремежа й към тактиката на изгорялата земя, но въпреки това щетите са страховити. Луси получава владението на къщата (плюс моя дял от собствеността върху нея). Присъждат й също така чудовищната сума от единайсет хиляди долара месечно под формата на алименти и издръжка на детето. С оглед на постигнатия напоследък от мен успех, мога да си го позволя, а и без съмнение имам желание Кейтлин да получи абсолютно всичко, което поиска и от което се нуждае. Но не ми е никак приятна мисълта за това, че от този момент нататък първите двеста бона от нетния ми годишен доход ще постъпват в чужда сметка. Както и онази за вмъкнатата от човекоядката Ливайн клауза, която позволява на Луси да отведе Кейтлин в друг град, ако изискванията на професионалната й кариера налагат това.

Четири месеца след приключване на спешния ни развод тя се възползва от нея и започва работа като шеф на кадри в някаква софтуерна фирма с централа в област Мерин. Изведнъж се оказва, че дъщеря ми не живее вече на един хвърлей от мен. Изведнъж става така, че повече не мога да се измъквам тихомълком от бюрото за цял следобед и да отпраша след училище с нея към Малибу[15] или към голямата ледена пързалка в Уестуд. Изведнъж моята дъщеря заживява на цял час със самолет от мен и — понеже снимките вече започват — нямам никаква възможност да я виждам по-често от един път в месеца. Всичко това не ми дава мира до такава степен, че в често спохождащите ме безсънни нощи меря безспир подовете на огромния мезонет, който сме наели със Сали в Западен Холивуд, и си блъскам главата над мисълта защо си разбих семейството. Причините са ми известни: бракът е останал без живец… ослепителната класа и блестящият интелект на госпожица Бърмингам… изкусителното ускорение, което съпътства всеки успех (и желанието да затръшнеш вратата към всичките изминали години на провал). И все пак в тези часове (четири заранта) на отчаяно откровение не мога да отпъдя една натрапчива мисъл: не биваше да падам при първото побутване. Положително бих могъл да уговоря Луси да си ме вземе пак. Сигурно бихме могли да започнем отначало.

Но после, когато се покаже слънцето, на масата лежи сценарий за довършване, очакват ме делова среща, договор за подпис, премиера, където трябва да се появя подръка със Сали — с една дума, безмилостният устрем на успеха. Пак той ми позволява временно да пренебрегвам дремещото чувство за вина, мълчаливата и непреодолима несигурност във всеки аспект на този нов за мен живот.

Разбира се, новината за променения ми брачен статус обикаля безжичния холивудски телеграф минути след като съм напуснал семейното жилище. Всички ми разправят подходящите съчувствени приказки (поне в лицето) относно трудностите, свързани с края на един брак. Обстоятелството, че съм „избягал“ (нека използвам този просташки израз) с една от най-обещаващите високопоставени млади бизнесдами от света на развлекателната индустрия, с нищо не накърнява имиджа ми в обществото. Успял съм да си пробия път нагоре и, както ми казва един път Брад Брус, „всички знаят, че си оправно копеле, Дейвид, а сега разбират, че си много оправно“.

Реакцията на собствената ми агентка обаче е токсична, какъвто е нейният стил поначало. Алисън познава Луси и я харесва. В зората на успеха с първите серии на „Да те продам“ тя ме предупреждава да се пазя от всяко застрашаващо семейството ми изкушение. И когато й съобщавам новината, че се готвя да започна нов живот със Сали, замълчава. Най-накрая промълвява:

— Май трябва да те поздравя, задето изтрая цяла година, преди да го направиш. Но така става винаги в този град с ония, които се докопат до успеха.

— Обичам я, Алисън.

— Честито. Любовта е прекрасно нещо.

— Знаех си, че точно така ще реагираш.

— Сладур такъв, не ти ли е известно, че на този свят съществуват само десет основни сценария… а в настоящия момент ти играеш по един от тях. Но ще ти кажа следното: в твоя е налице малка закачка.

— Какво имаш предвид?

— При твоя случай сценаристът го завира на продуцента, докато моят втръснал ми донемайкъде опит съдържа примери единствено за обратното. Така че, браво — опровергаваш холивудските закони за гравитацията.

— Виж какво, Алисън, първо на първо, ти беше тази, която ни запозна.

— Галиш слуха ми. Но не се плаши — няма да ви искам петнайсет на сто от общите печалби занапред.

Алисън подчертава все пак, че понеже сме влезли вече със Сали на хората в устата, най-добре ще е да се откажем от идеята за пилотна серия (още не съм я захванал) по поръчка на „Фокс“.

— Би изглеждало като сватбен подарък от нейна страна и просто виждам като на длан как някой мераклия да се прави на Питър Барт[16] ще раздуха огромен скандал в „Дейли Варайъти“.

— Вече го обсъдихме със Сали. Решихме, че ще е най-добре да забравим за това.

— Какви очарователни теми споделяте в кревата.

— Беше на закуска.

— Преди кроса или след?

— Що ли ти уйдисвам на акъла?

— Защото, казано „най-приятелски“, аз наистина съм ти приятел. Защото ти пазя гърба… и то до такава степен, че да ти дам съвет, заради който току-що загубих четирийсет бона от комисионни.

— Ама и ти си един алтруист, Алисън.

— Не съм — просто съм кръгла глупачка. И все пак, ето ти още един съвет от твоята петнайсетпроцентова какичка: давай го ниско през следващите няколко месеца. Прекалено много ти върви напоследък.

Правя известни опити в указаната посока, но двамата със Сали сме понастоящем „блестящата двойка“ на успеха. Перфектен пример от Новия Холивуд: нещо като Бръшлянова лига, грамотни люде, които съумяват при това да просперират в лесновъзпламенимата атмосфера на телевизионния свят. Сами добре поставени, но полагащи усилия да изглеждаме така, сякаш ни е противна всяка показност. Къщата ни не провокира с дизайн; моето порше и рейндж роувърът на Сали са „престижни и шикозни“ коли, карани от „престижни и шикозни“ индивиди, видимо завоювали впечатляващи успехи на професионалното поприще. Канят ни на правилните купони, присъстваме на правилни премиери. А когато ме интервюират, аз дрънкам за това, как хич не ни пука за лъскавината на славата и необходимостта да държим високо летвата на житейския стил.

За щастие и на двамата не ни остава време да копнеем за първата лига. Повечето жители на Лос Анджелис си лягат рано. И при положение че на Сали й е пламнала главата във връзка с репертоарния план за есента, а работата върху втория сезон на „Да те продам“ върви на бързи обороти, не ни остава кой знае колко време за социални изяви, да не говорим един за друг. Самата Сали, както установявам, я кара като на конвейер, и то до такава степен, че без да го споделя на глас, е включила в седмичната програма три „полови сеанса“. Дори в ония редки случаи, когато ми скача извън плана, моето тяло крие едно усещане за предопределеност, сякаш и този неочакван изблик е предвиден, а в редките случаи, когато няма насрочена делова закуска с някого, едва намираме десетината минути, които ни трябват, за да стигнем до оргазъм, преди тя да се заеме с утринните си упражнения.

Но аз не се оплаквам. Защото, ако изключим постоянно глождещата ме мисъл за Луси и детето, всичко останало се развива по начина, по който искам.

— Всеки си има проблеми — осведомява ме моят нов приятел Боби Бара в една от редките ми късни вечери (петъчна, все пак), когато съм надхвърлил дозата с едно мартини и му доверявам, че все още изпитвам чувство на вина заради опропастения от мен брак.

Боби Бара е очарован от обстоятелството, че го използвам като отец изповедник. Защото това означава, че сме гъсти. А идеята да бъде гъст с мен му допада изключително много. Понеже съм вече някой, име, един от малцината успели в този град на неудържими стремежи и повсеместни провали.

— Погледни на нещата от такъв ъгъл: бракът ти принадлежи към онзи отрязък от твоя живот, в течение на който нищо не е било наред. И е напълно естествено да се отървеш от него, след като си преминал откъм слънчевата страна на улицата.

— Вероятно имаш право — отвръщам аз с несигурен глас.

— Естествено, че имам право. Нов живот ще рече всичко да е ново.

Включително нови приятели от рода на Боби Бара.

Бележки

[1] Сценарий или пиеса, които не са предварително поръчани и които авторът разпраща с надеждата да бъдат реализирани. — Б.пр.

[2] Американски актьор, режисьор, писател, продуцент и сценарист, носител на „Оскар“ и още девет престижни награди в областта на киното и художественото слово. — Б.пр.

[3] Раздел от Закона за фалитите в САЩ. — Б.пр.

[4] Открита през 1920 г. нюйоркска книжарница, добила огромна популярност като източник на редки и ценни книги, превърнала се в културно средище. — Б.пр.

[5] Измислени театри (по аналогия със съществувалия от 1913 до 1958 г. „Авеню В Тиътър“, който поставя популярни водевили, а по-късно прожектира непретенциозни филми), като закачката се състои в низходящата градация по подобие на училищните оценки от А до Е. — Б.пр.

[6] Пиеса, създадена от Ноуъл Хауард през 1930 г. специално за Сър Лорънс Оливие и завоювала огромен успех. — Б.пр.

[7] Водеща кабелна телевизия в САЩ. — Б.пр.

[8] Американски журналист и писател, автор на бестселъри. — Б.пр.

[9] White Anglo-Saxon Protestant (англ.) — бял, англосаксонец, протестант — необходима предпоставка за достъп до висшето общество. — Б.пр.

[10] Скъпи и престижни учебни заведения. — Б.пр.

[11] Американски поет, драматург и литературен критик (1888–1965), нобелов лауреат за 1948 г. Цитираните по-надолу заглавия са на негови произведения. — Б.пр.

[12] Престижен частен университет, основан в щата Масачузетс през 1769 г. — Б.пр.

[13] „С много голяма похвала“ (лат.) — фраза, която се добавя към дипломи и научни сертификати за положен труд и показани възможности. — Б.пр.

[14] Верига магазини за детски играчки. — Б.пр.

[15] Градче в южните покрайнини на Ел Ей с близо 35 километра дълга, почти непрекъсната плажна ивица, любимо място за живеене на десетки филмови звезди от Холивуд. — Б.пр.

[16] Американски журналист, вицепрезидент и главен редактор на споменатото издание. — Б.пр.