Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

7.

Очилата не можеха да заблудят никого, особено вечно подозрителната мадам Ди. Щом отвори вратата, тя мигновено разбра, че нещо не е наред. Цветните стъкла не успяха да прикрият очите на Мейзи, които все още бяха зачервени от плач. Тъмните торбички под тях бяха доказателство, че е прекарала неспокойна и безсънна нощ. Тази сутрин Мейзи, която обикновено много внимателно подбираше и съчетаваше дрехите си, изглеждаше небрежно облечена. Розова блуза, кафява жилетка, сини панталони, черно палто. Не, заключи икономката, мадам Готие днес определено не е на себе си.

Но като изпитан боец от старата школа, мадам Ди знаеше, че не бива да задава въпроси, нито да прави забележки. Мосю и мадмоазел били излезли, съобщи тя, но не би ли искала мадам да се настани във всекидневната и да им телефонира оттам? Мейзи учтиво отказа предложеното й гостоприемство. Гастон и Лора прекарваха толкова малко време заедно, трябваше да ги остави насаме. Освен това нейният съпруг и нейният брак си бяха неин проблем, а не на някой друг. Не биваше да натоварва нито Гастон, нито Лора с тези проблеми, не и днес.

Мейзи подаде на мадам Ди червената копринена рокля, която бе донесла за Лора, и я помоли да я закачи в гардероба в спалнята.

— Тази сутрин съм страшно заета — уклончиво смотолеви тя, долавяйки неприятни нотки на съчувствие в гласа на икономката. — Трябва да тръгвам.

Мадам Ди одобрително огледа роклята.

— Красива е — рече тя и като улови доволния поглед на Мейзи, реши поне веднъж да изрази личното си мнение. В края на краищата Лора им беше като общо дете. Ето защо от време на време бе позволено да се изкаже за нея и за нейното благополучие. — Вие я глезите, мадам, но тя го заслужава. С тази рокля ще смае всички.

Мейзи едва-едва се усмихна.

— Непременно. Ще се видим довечера, мадам Ди.

Изтощена и още по-потисната, Мейзи тежко се отпусна на седалката в колата си. От безсънието главата й се маеше. Както обикновено, предишната вечер бе лежала будна в леглото, очаквайки да чуе как Чарлс отключва входната врата. Той често закъсняваше и не беше нещо необичайно да се прибере в два, в три, дори в четири часа сутринта, но поне винаги си идваше у дома. Независимо че беше толкова търпелива, тя в никакъв случай не бе глупава. Въпреки вечните му извинения, въпреки безкрайните му делови срещи, Мейзи знаеше, че той се среща е други жени. Все пак, докато можеше да се запази поне външно приличие, успяваше да си наложи да понася всичко това. В края на краищата французите си бяха такива или поне така бе чувала да казват. Метресите и любовниците бяха част от la vie et la culture francaises[1].

Поради всички тези причини Мейзи дълги години беше успявала да си затваря очите за изневерите на Чарлс. Дълбоко в душата си се чувстваше виновна за много неща. Навярно ако му беше родила деца, нещата щяха да се оправят. Но все пак пренебрежителното му държане дълбоко я нараняваше. Нейната примирителна позиция вече я караше да се презира. Докато Чарлс имаше добрината да играе тази игра, тя не се дразнеше толкова много, фасадата поне й позволяваше да запази някакво самоуважение. Но сега? За нея снощното изпълнение на Чарлс означаваше по-скоро падение, отколкото ново подхлъзване по вечното надолнище. Само й се искаше да има смелостта да се справи с положението.

Завъртя ключа и моторът на сребристосивото BMW тихо замърка. Движението по авеню „Фош“ никога не бе особено натоварено, а по това време сутринта наоколо беше съвсем спокойно. Мейзи потегли към Булонския лес. Беше прекрасна сутрин, небето изглеждаше ясно и синьо, студеният въздух леко щипеше, но днес тя не беше в настроение да забелязва такива неща. Изпитваше толкова противоречиви чувства, че направо не знаеше какво върши. Мощната кола с лекота набра скорост. Без да мигне, Мейзи се взираше пред себе си. Слънцето светеше в предното стъкло, моторът тихо бръмчеше, а тя се чувстваше някак странно безплътна. Постепенно започна да й се струва, че колата сама се движи.

Изобщо не разбра откъде се появи малкото момиченце. Дребничко, русо, облечено с червено вълнено палтенце, то изтича на улицата, гонейки топката си. Мейзи го забеляза, но беше прекалено късно. Рязко натисна спирачките. Колата отчаяно изскърца, докато тя се бореше с кормилото. Затаи дъх и някак замаяно усети миризмата на изгоряла гума. А после, като на забавен кадър, колата зави рязко и се насочи към насрещното движение. За миг настъпи абсолютна тишина.

Тогава Мейзи чу оглушителното скърцане на метал и трясъка на счупени стъкла, които светкавично я върнаха към реалността. После детето се разпищя. Устните й пресъхнаха от ужас. Една жена също изпищя, появи се разгневен мъж. Скоро шумът стана непоносим. Започна да се събира тълпа и всеки искаше да каже нещо. Мейзи запуши ушите си с ръце и усети, че докосва нещо топло и лепкаво. Изведнъж й прилоша. Сигурно беше ударила главата си. Замаяна и безпомощна, тя наблюдаваше как капчиците кръв, които се стичаха по лицето й, падаха върху черната кожена тапицерия на седалката. Гърдите й отчаяно се бореха за свеж въздух — тя с последни сили отвори вратата и едва не падна на пътя.

— Добре ли сте, мадам?

Един добре облечен джентълмен, който водеше фокстериер със себе си, изглежда, бе взел положението в ръцете си. Той забеляза, че Мейзи има рана на слепоочието и й подаде носната си кърпичка.

— Да, благодаря. — Тя се опита да спре кръвотечението. — Детето… дали…

— Не се притеснявайте, добре е.

Мъжът я заведе до тротоара, където тя тежко се отпусна на една пейка.

Стомахът й се преобърна, като видя ситроена, в който се беше блъснала.

— Някой друг ранен ли е?

Той поклати отрицателно глава.

— Не, мадам, цяло чудо е, че няма ранени.

Но ето че отнякъде изникна шофьорът на ситроена и започна яростно да жестикулира.

— Колата ми! — Посочи отломките, разпилени по цялото шосе. — Тая проклета глупачка! Какво направи, дявол я взел?

Около него се събра малка група хора, които се опитваха да го успокоят, но той продължаваше да крещи на Мейзи. Тя закри лицето си с длани.

В този миг пристигна полицейската кола, чиято сирена оглушително виеше. Двама яки, набити полицейски, агенти изскочиха от нея и с обичайната си парижка надменност спомогнаха за допълнителното разпалване на страстите. Най-накрая, след като приключиха с безкрайните си въпроси, един от тях откара Мейзи у дома.

— Обикновена злополука — каза той, като сви рамене и й помогна да се качи в колата. — Поне няма пострадали.

Мейзи нямаше сили да реагира. При мисълта за онова, което можеше да се случи, кръвта застиваше в жилите й. Трябваше да се овладее. Не биваше до такава степен да се поддава на чувствата си. Ако продължаваше по същия начин, скоро щеше да се превърне в потенциална опасност и за другите, и за себе си. Взе твърдо решение. Щом се видеше с Чарлс, веднага щеше да му даде ултиматум. Трябваше да се сложи край на целия този маскарад. Нямаше да му позволи повече да я използва, да я пренебрегва и да я върти на пръста си. Внимателно попи кръвта от пулсиращото си от болка слепоочие. Вече усещаше и жестоките болки на мигрената.

 

 

Когато Чарлс се прибра у дома около десет часа сутринта, къщата беше празна. Бе направил един невероятно рядък жест и бе закарал Йоланд на летището, а на връщане трябваше да пътува при ужасно натоварено движение. Взе душ и си сложи нови дрехи, преди да позвъни в офиса на фирма „Готие“.

— Искате ли да говорите с баща си? — попита секретарката му. — Беше тук тази сутрин. С него е и мадмоазел Готие.

— Напоследък тя се именува Джей — троснато рече Чарлс. Дори самата мисъл, че Лора носи същото фамилно име като него, го вбесяваше. — Не, в такъв случай няма да говоря с него.

— По-късно ще дойдете ли, мосю? Трябва да подпишете някои писма.

— Да. По обяд имам делова среща, но към четири ще дойда в офиса. А междувременно, ако се появи нещо спешно, по обяд ще си бъда у дома.

Чарлс остави слушалката и записващото устройство изщрака. И най-баналните разговори, водени от кабинета му, се записваха. Знаеше, че някои биха сметнали това за налудничаво, но не му пукаше. По телефона хората често даваха обещания, за които после трябваше да им се напомня. Понякога дори правеха признания, които по-късно можеха да бъдат използвани срещу тях. Чарлс винаги си запазваше записите на подобни разговори. Останалите изтриваше.

Тежко се отпусна в креслото си. Януари и февруари несъмнено се оказаха изключително лоши месеци. Лицето му се изопна. Въпреки световната рецесия, благодарение на неговите собствени усилия Бижутерска къща „Готие“ се справяше прекрасно напоследък. Но бедата беше в това, че печалбите на фирмата не бяха негови. Ето защо трябваше да продължава да търпи това, докато баща му умреше. Тогава, само тогава щеше да може да си оправи сметките. Прегледа купчината полици върху бюрото си. През последния месец не бе имал никакъв късмет и дълговете му от хазарта бяха придобили ужасяващи размери. Ами конете…

Хазарт и коне. Защо ли истинските силни усещания трябваше да струват толкова скъпо? Отчаяно въздъхна. Снощи беше направил грешка — не биваше да остава при Йоланд. Колкото и да му беше противно, трябваше да се държи мило с Мейзи, поне засега. Макар че беше толкова мекушава, той все пак не биваше да я притиска много. Най-накрая тя нямаше да издържи. Не, тази гъска трябваше да бъде убедена да му снесе още едно златно яйце, достатъчно за покриването на разходите му, докато осъществи собствените си планове.

 

 

Когато стигна до дома, Мейзи беше в ужасно състояние. Колата на Чарлс бе паркирана на алеята пред входа, но от това изобщо не й стана по-добре.

— Струва ми се, че трябва да повикате лекар — каза полицаят, който й помогна да стигне до входната врата. — Раните на главата са опасни. Може да имате леко мозъчно сътресение.

Тя му се усмихна с благодарност.

— Ще видим как ще се почувствам. Все пак благодаря ви. Вие бяхте изключително мил.

Въпреки смъртоносното си главоболие, Мейзи закрачи право към кабинета на Чарлс, решена да предизвика обяснение. Чарлс вдигна глава и машинално изобрази на лицето си най-очарователната си усмивка.

— Здравей, Мейзи. На пазар ли си ходила?

Лицето й изглеждаше сиво от болката и тя рязко удари с юмрук по бюрото.

— Стига си ме залъгвал! — кресна тя. — Къде, по дяволите, беше снощи?

След тези думи Мейзи припадна.

Когато след трийсетина минути дойде на себе си, лежеше в леглото си — по нощница и добре завита. Чарлс се суетеше около нея, а на лицето му бе изписана добре премерена загриженост.

— Как си, мила?

Той взе ръката й, приближи я до устните си и я целуна.

На Мейзи й се виеше свят.

— Колата. С нея е свършено. Аз… — С мъка произнасяше всяка дума.

— Шшшт! — Седна на леглото до нея. — Знам. Полицаите ми казаха всичко.

— Вината не беше моя.

— Разбира се, пък и това няма никакво значение. Важното е, че си добре. — Продължаваше да държи ръката й. — А сега ми кажи как се чувстваш. На главата си имаш огромна цицина.

Очите й бяха пълни със сълзи. От дълго време не бе проявявал такова внимание към нея.

— Добре съм. Малко ме боли главата, това е всичко. До довечера ще се оправя напълно.

Той мрачно поклати глава. Май в случая най-добрият ход бе да прояви истинска загриженост за състоянието на пациентката.

— Е, ще трябва да се погрижим за теб. Обадих се на доктор Льобрюн. Скоро ще бъде тук.

— Не мисля, че…

— Не. Имаме нужда от лекарско мнение за състоянието ти. — Гласът му звучеше едновременно авторитетно и загрижено. Чарлс истински се наслаждаваше на ролята си. — А междувременно просто затвори очи и се опитай да си починеш. Аз ще бъда наблизо, ако имаш нужда от нещо.

Мейзи усети как решителността й бързо-бързо се изпаряваше. Беше толкова слаба и жалка. Като събра последни сили, тя се приготви за още една атака.

— Снощи…

Но Чарлс бе подготвен за това.

— Тези гадни китайци от Хонконг! — В гласа му звучеше искрено раздразнение. — Точно когато човек си мисли, че сделката е сигурна, те започват да се задълбочават в разни незначителни подробности. — Нежно я погали по бузата. — Съжалявам, мила. И през ум не ми мина, че ще ме чакаш цяла нощ.

Клепачите й потрепнаха и се затвориха. Сякаш и последната й капка воля се бе изпарила. Не беше сигурна, че Чарлс казва истината, а и дълбоко в себе си подозираше, че не е така. Все пак, докато имаше някакъв елемент на съмнение, бе готова да му повярва. Проявявайки излишна и глупава храброст, тя бе готова да се бори, за да спаси крехките отломки на онова, което бе свикнала да нарича брак.

Чарлс скришом се усмихна, докато оправяше възглавниците й. Ясно виждаше, че може да я води за носа. Бедничката Мейзи, тя беше тъй покъртително уязвима, че той почти — но само почти — я съжаляваше. Впери поглед в умореното й и съсипано лице. Не, нямаше никакъв смисъл да я съжалява. Потисна наченките на съчувствие в душата си. Животът беше игра, която можеха да играят само силните и егоистите. За другите оставаха огризките.

Изтощена и все още в състояние на шок, Мейзи скоро се унесе в дрямка. Чарлс се повъртя из спалнята, която толкова рядко посещаваше напоследък, и взе едно от списанията, струпани на масичката до леглото на Мейзи. Излегна се до нея и започна да го прелиства. „Вие и вашето обкръжение“. Презрително изсумтя, преглеждайки отгоре-отгоре статията. Застрашени животински видове, замърсяване, алтернативни източници на енергия — все проблеми за неудачници. Пари, печалби, успех — ето от такива неща разбираше той, това бяха думи от речника на победителите. Мейзи отвори очи. Изпитвайки отчаяна нужда от малко човешка топлина, тя протегна ръка и го докосна по лакътя. Чарлс остави списанието и се обърна към нея. Устните им почти се докоснаха. Ето сега трябваше да си осигури гаранции за изплащането на дълговете. Нежно взе Мейзи в прегръдките си и я целуна дълго и страстно.

— Работата във фирмата ми отнема прекалено много време — рече той, като си пое дъх. — Щом приключа с тази сделка, ще карам по-леко. Днес разбрах колко много означаваш за мен.

Целуна я отново, този път по-нежно, й тя усети как главоболието й започва да минава.

— Знам, че се провалих като майка — с треперлив глас промълви тя, — но ако само ми дадеш възможност, ще се постарая да бъда по-добра съпруга.

Той бавно целуваше върховете на пръстите на ръката й, когато на входната врата се звънна.

— Това трябва да е докторът. — Чарлс скочи, доволен, че го прекъсват. — Ще го доведа при теб, а после ще позвъня по телефона и ще отменя уговорената среща за обяд.

Усмивката бе застинала на устните му.

— Но, Чарлс, не бива…

Той докосна с пръст устните й.

— Какво значение може да има бизнесът след всичко, което се случи?

Това беше премерен риск. Не можеше да си позволи да отмени днешната среща. Но след като Мейзи бе омекнала така, Чарлс знаеше, че шансът да загуби е нищожен.

— Не бива да правиш това — вяло му възрази Мейзи. — Няма никакъв смисъл цял ден да се въртиш около мен. Смятам да поспя.

Лицето на Чарлс се отпусна. Ето сега вече можеше да си позволи да й възрази.

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Но ми обещай, че довечера ще се прибереш рано.

Леко я целуна по бузата. Добре, нека си мисли, че ме е надвила. Цената, която трябваше да й плати, беше твърде нищожна.

— Разбира се. Ако довечера не ти е добре, ще си останем вкъщи и аз сам ще ти приготвя нещо за вечеря.

Бележки

[1] Френският живот и култура (фр.). — Б.пр.