Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

4.

За десети път през този следобед Карълайн Бъкингам набра един и същи телефонен номер и затвори веднага. Навън косите лъчи на калифорнийското слънце все още галеха примамливо водата в басейна. Тя си наля още една чаша изстудено бяло вино и безсилно се отпусна върху леглото. Може би трябваше да поплува, да отиде на пазар, да покани няколко души на вечеря — каквото и да е, само да не е толкова отегчена. Очите й се замъглиха, докато обмисляше всички тези възможности и ги отхвърляше една по една като прекалено трудоемки. Както обикновено, бе прекомерно апатична, за да върши каквото и да било. Единственото нещо, което й се удаваше напоследък, бе да разменя глупави клюки по телефона.

Без да се замисля, тя посегна към медальона, който някога Гастон бе направил за нея. Беше от платина, украсен с перли и диаманти — подарък по случай раждането на тяхната дъщеря. Вътре бе поставена къдрица от пухкавата бебешка коса на Лора. Карълайн нежно погали медальона. Напоследък това беше единственото бижу, което носеше. Подсмръкна в прилив на самосъжаление. Гастон и Лора въобще нямаше да повярват, че тя никога не сваля този медальон от шията си.

Не й беше чак толкова зле, когато Ралф бе при нея. Той поне я принуждаваше да става и да се раздвижва. Но макар че имаше предостатъчно работа в Щатите — обяздваше коне, обсъждаше цената им, ходеше на конни състезания и продажби на коне — той все по-често заминаваше отвъд океана. Известно време след сватбата им Карълайн го бе придружавала навсякъде, но много скоро й доскуча. Тълпите по хиподрумите никак не й допадаха, тези хора бяха прекалено жизнени и притежаваха чувствителността на дебелокожи животни, както се изразяваше тя обикновено. Освен това, когато пристигнаха в Лос Анджелис, страстната й любов към Ралф вече се бе изпарила. Каква малка глупачка се бе оказала! Пък и никога нямаше да може да си отговори на въпроса защо в края на краищата се бе омъжила за него. Навярно защото имаше чувството, че е отрязала пътищата си назад. Какво значение имаше вече дали е било така? Въпросът бе чисто теоретичен. Досега не го беше задала и никога нямаше да научи отговора. Но, разбира се, след онова, което беше сторила, Гастон никога нямаше да й позволи да се върне при него, мислеше си тя.

Гастон. Не минаваше ден, без да се опита да му позвъни, и все се отказваше. Разбира се, пишеше на Лора, но досега всичките й писма бяха останали без отговор. И кой ли би могъл да обвини момичето? В очите на света, дори в своите собствени очи Карълайн беше най-ужасната майка. Недостойна и далечна, сега тя нямаше никакви емоционални права над тези двама души, които изцяло изпълваха мислите й. Пресуши чашата си. Само ако знаеха колко много тъгува за тях, колко се срамува, колко виновна се чувства, как копнее да ги види отново!

Пусна радиото. С нещо трябваше да се разсее. „Винаги дръж на любимия… с любов и вярност…“ Някаква любвеобилна кънтри певица натъртено повтаряше едно и също. Карълайн изключи радиото. Бе толкова отегчена, толкова самотна… поне да можеше да продължи да се занимава с изкуството си. Не че нещо й бе попречило. Гастон беше човек на честта и с нито една дума не се бе опитал да накърни престижа й. Напротив, той бе направил всичко, за да й даде възможност да твори свободно. Въпреки че бракът им беше краткотраен, той я осигури щедро, дори прекалено щедро. Доста години след развода Карълайн нямаше нужда да работи, за да изкарва прехраната си.

Но не след дълго се появи един далеч по-сериозен проблем. След раздялата й с Готие и Париж вдъхновението й бързо угасна. Отначало се стараеше да не забелязва това явление. Беше влюбена до уши в Ралф или поне така си мислеше тогава. Смяташе, че като се поуспокои, нещата ще дойдат на мястото си и творческата й муза изведнъж ще се завърне. Карълайн чакаше, в това време дните й — празни и ялови — постепенно се превръщаха в месеци и години. Сега всичко беше безнадеждно. За две десетилетия не бе изработила абсолютно нищо. Някога изключителният й и щедър талант бе атрофирал напълно.

Прекалено късно бе проумяла истината. Любовта и подкрепата на Гастон бяха накарали таланта й да разцъфти. Лишено от топлина, деликатното цвете на творческия й гений бе изсъхнало и умряло. Любовта му беше толкова безкористна, щедростта му — тъй ненатраплива, че тя не бе забелязала до каква степен е зависима от него. Между нея и Ралф бе имало само физическо привличане, което не бе успяло да се превърне в нещо повече. Миличкият Ралф, вината не бе негова. Той все още си беше страхотно добър в леглото. Но в духовно, емоционално и творческо отношение Карълайн и Гастон бяха сродни души. Тя все още имаше нужда от него. Каква невероятна глупачка бе само! Беше пожертвала всичко само защото я бе „ударил хормонът“.

Карълайн си наля още една чаша. Е, защо не? Защо отново да не се натряска до смърт? Защо да не се напие така, че цялата тази бъркотия да изчезне от съзнанието й поне до утре сутрин? В края на краищата какво друго й оставаше в това забравено от Бога място? Довечера би трябвало да бъде в Париж. Да, в Париж, сред своето семейство, където да я обичат, да се грижат за нея и да й се възхищават, а тя да бъде заета с подготовката на празника по случай осемдесетия рожден ден на съпруга си. Но ето че стоеше сама тук и само телефонът и бутилката й правеха компания.