Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

36.

Студеният вятър нахлуваше откъм предпланините и прозорците на спалнята тракаха. Шариф се въртеше и мяташе в леглото, но напразно търсеше покой. Още една безсънна нощ. Уморен и отчаян, той запали нощната лампа и приглушената жълта светлина заля спалнята на неговото детство. Седна в леглото и с уморени и зачервени очи огледа вещите си, останали от миналото. Почти нищо не се беше променило тук, откакто преди двайсет години за първи път бе заминал за Англия. От Пешавар в Уинчестър, а след това в Оксфорд — тази стая беше красноречиво доказателство за хибридното му възпитание. До килимчето, на което коленичеше да се моли, бе поставена издрасканата му крикетна бухалка — две икони на две различни култури, събрани една до друга.

Навън вятърът безжалостно виеше погребалната си песен. Шариф се измъкна от леглото и потреперя. Макар къщата на майка му да изглеждаше просторна и изискана, през зимата тук винаги беше ужасно студено. Отоплението не можеше да се пребори с ледените пориви на вятъра, идващ от Хималаите. Той претича бързо по настлания с кахлени плочки под и отвори гардероба. Вътре дрехите му бяха спретнато наредени. Официалният му костюм висеше до неговите шалвари, а широката зелена курта беше до дънките му, марка „Левис“. На най-долната полица маратонките и мокасините му бяха пъхнати между доста износените му местни шапалс. Без да се замисли, Шариф извади патанските дрехи и набързо се облече.

Когато отвори вратата на конюшнята, конете го поздравиха с приятелско цвилене. Той сръчно оседла любимеца си и след няколко минути беше на път за планината, а студеният вятър опари ноздрите му, сякаш беше подушил азотна киселина. Шариф пое дълбоко дъх и подкара коня в галоп. Обичаше студената жестокост на този безжалостен и неуморим вятър. Той избистряше главата му. Де да можеше да облекчи и болката в сърцето му!

Когато достигна целта си, зората вече изгряваше, сребристобяла на фона на сивото небе. С едно плавно движение Шариф слезе от седлото и завърза поводите на коня за близкия храст. Закътана от поривите на вятъра, далеч от болестта и проблемите в дома му, тази пещера приличаше на рай на спокойствието. Тя беше едно неутрално творение на природата и не принадлежеше нито на Изтока, нито на Запада. Постепенно безметежното спокойствие, което цареше тук, започна да успокоява измъчената му душа. Той въздъхна и се загърна още по-плътно с шала си. Предишната седмица се бе оказала много тежка за него и сега той имаше нужда от малко време да размисли. Откакто си бе дошъл у дома, бе потиснат и объркан. Майка му лежеше неподвижно на смъртно легло и само от време на време идваше в съзнание. Засега той дори не бе успял да проведе някакъв смислен разговор с нея. Но мътният й унесен поглед говореше, че отчаяно иска да му каже нещо.

Събитията от предишния месец бяха отлетели — пъстър колаж от образи. Лора с навехнат глезен, изгубила ориентация в планината. Лора и възкръсналата муха пред входа на тази пещера. Лора в апартамента си, на работа, до рамото му — образът й непрекъснато се въртеше в съзнанието му и го объркваше. Той разтвори широко очи и лицето й се появи сред покритите с тънък скреж камъни. Заслуша се, вятърът разнасяше името й над Граничната провинция. Дори тук, в пещерата, гласът й сякаш му нашепваше нещо. За първи път усещаше, че почвата под краката му се люлее. Вдигна един камък и го захвърли върху каменния под. Мисълта за скорошното пристигане на Лора го изпълваше с радост и отчаяние. Той жадуваше, може би прекалено силно жадуваше да я види. Никога през живота си не се бе чувствал толкова зависим от друго човешко същество. Тя му бе необходима, както планините. Беше част от самата му същност. От душата му.

Но той знаеше, че Пешавар не е Париж или Лондон. Щеше да е непоносимо тя да дойде тук и да не е с него. В момента мъката му беше повече от непоносима. Благодарен на яростния вятър за това, че избистри съзнанието му, той отвърза коня си и чевръсто скочи на седлото. Жребецът изпръхтя, когато леденият вятър опари издутите му ноздри. Съвсем ненадейно Шариф усети ужасен глад.

Препусна весело надолу и когато стигна до последното било, рязко дръпна юздите. Ято черни гарвани с неспокойни крясъци се виеше над къщата на майка му. Шариф усети как пръстите му се вледеняват. В тази крайгранична област хората казваха, че гарваните се събират на ята само когато предусещат някакво голямо нещастие.

Когато влезе у дома, завари сестра си, разтревожена, да го чака в коридора. С гарвановочерна коса и мургаво лице, красавицата Тахира съвсем наскоро беше навършила деветнайсет години. Шариф изпита бащинска загриженост към нея, когато забеляза големите тъмни торбички под очите й. Засега именно тя, а не той, бе поела всички грижи за болната им майка. Даде си дума да поеме нещата в свои ръце.

— Мама все повтаря, че иска да те види — съобщи му тя и на лицето й се изписа огромно облекчение. — От половин час е будна, но отказва да изпие лекарствата си. Искала да остане будна, за да ти каже всичко.

Облегната на купчина белоснежни възглавници, Катиджа изглеждаше по-крехка от всякога. Щом влезе в стаята, той силно прехапа устни, стараейки се да сдържи сълзите си. Целуна я леко по челото, решен да не й позволи да го види разплакан.

— Шариф? — Очите й се отвориха.

Той седна на леглото до нея и взе ръката й в своята. Изглеждаше почти безплътна, като лист, отвят от най-лекия летен ветрец.

— Всичко е наред, тук съм. Ще остана, докато имаш нужда от мен.

Тя затвори очи, сякаш гледката я бе преуморила.

— Не ми остава още много и трябва да поговорим за някои неща. Сестра ти… тя е много упорита…

Шариф стисна тънката й ръка.

— Не бива да се притесняваш за Тахира. Добре ще се грижа за нея. Обещавам.

Майка му помълча малко, сякаш се опитваше да събере последните си сили.

— Ами ти, Шариф — започна тя, — надявам се, че и ти ще бъдеш доволен от съдбата си.

Сърцето му неспокойно заби. Страшните предчувствия, които го бяха завладели след пристигането му, започнаха да придобиват конкретна форма.

— Но аз съм щастлив.

Той усети втренчения поглед на майка си върху себе си. Очите й бяха като неговите — ослепително бледосини. Смутен, Шариф погледна навън към планините.

— Тази жена, за която веднъж ми спомена. Тя все още ли е в сърцето и в мислите ти?

— Да. — Той отново обърна лице към нея. — Аз обичам Лора и винаги ще я обичам. Някой ден смятам да се оженя за нея.

Катиджа с невероятно усилие напрегна немощното си тяло и се изправи на лакти. За миг отново се превърна в онази деспотична и внушаваща страх жена от миналото. Дори когато баща му беше жив, тя управляваше семейството с твърда ръка и желязна воля. Като седемгодишно хлапе, което очаква да бъде наказано, Шариф наведе глава.

— Някой ден ли? — Гласът й бе натежал от сарказъм. — Някой ден, когато тя намери свободно време в запълнения си график?

Той усети как мускулите на врата му се стегнаха. Не искаше този разговор.

— Мамо, не бива да се тревожиш. Трябва да си почиваш…

— Не мога! — Ноктите й се забиха в дланта му и оставиха там малки бели сърповидни следи. — Тя не е една от нас, сине. Тя не разбира нашите нрави.

— Но ние се обичаме. Ще успеем да се разберем някак. Тя е…

Майка му го прекъсна с рязко движение на китката си.

— Ти говориш за любов. За романтичната западна любов, която се стопява като утринна мъгла под лъчите на лятното слънце.

— С нас няма да бъде така.

Тя впери немигащия си поглед в него.

— Така е с всички. И когато страстта угасне, какво ще остане тогава, Шариф, какво?

— Точно там е работата. Ние с нея не сме просто любовници, ние сме приятели и единомишленици. Знам, че сме родени един за друг.

Дишането на Катиджа се превърна в зловещо хъхрене. Лицето й се изкриви от страшна болка. Шариф понечи да извика медицинската сестра, но майка му веднага го спря. Близката смърт сякаш я правеше още по-решителна.

— Това трябва да стане — рязко и властно отсече тя, а после омекна и посегна да хване ръката му. — Слез на земята. Тази твоя Лора е богата жена от Запада. Тя ръководи голяма компания. През целия си живот е била свободна да ходи, където иска и да прави каквото иска. Мислиш ли, че такава жена може да бъде щастлива тук, където ще бъде ограничавана от мюсюлманските закони?

Шариф рязко се наведе напред. Най-после майка му бе облякла в думи онзи въпрос, който самият той не смееше да си зададе. След продължителното разтърсване атомната бомба най-накрая избухна.

— Аз съм ти избрала подходяща съпруга.

Шариф я погледна ужасено.

— Какво си направила?

Поддържана от собствените си непоклатими убеждения, Катиджа продължи:

— Дълго мислих. И реших, че това ще бъде Мумтаз.

— Мумтаз? — На Шариф му се зави свят. — Само веднъж съм я виждал. Тя е още дете…

— Тя е добро скромно момиче и е от нашите. Ще бъде добра съпруга и майка.

— Но аз не я обичам. Аз обичам Лора.

— Нашите семейства са близки от пет поколения — продължи Катиджа, без да обръща внимание на възраженията му. — Баща й ходеше на лов за глигани заедно с баща ти.

Той скочи на крака и като тигър в клетка започна да снове из стаята. Добре знаеше, че за неговия народ предварително нагласените бракове са изпитана от времето традиция. В Пешавар, в крайграничната провинция, в цял Пакистан всички бяха длъжни да се подчиняват в такива случаи.

— Не и аз! Не и аз! — В отчаянието си той удари с юмрук по стената. — Не я обичам. Не можеш да ме принудиш. По-скоро ще се махна оттук.

— О, да! — Майка му трепереше от гняв. — Ще се махнеш и после какво ще правиш? Ще зарежеш всичко, което е твоята същност? Прекалено дълго те нямаше тук, Шариф. Забравил си нравите на патаните!

Сякаш краката му бяха приковани към пода и не можеше да помръдне. Изведнъж цялото му тяло отмаля. Той безсилно се свлече върху един стол.

— Тор — промълви Шариф.

Тази дума заседна в гърлото му. Той разтърси пулсиращата си от болка глава, осъзнал цялата ирония на случилото се. „Тор“ — заглавието на неговия сензационен филм. Тор — същността на неговата дилема.

Гласът на майка му беше слаб, но зловещо ясен.

— Вече уредихме въпроса за зестрата — каза тя. — И се споразумяхме за сватбата.

Шариф се почувства напълно съкрушен. Неговата майка, неговият народ, неговият закон на честта, неговите традиции — всичко беше против него. Ако отменеше сватбата, щеше да нанесе смъртоносна обида — обида, предполагаща неизбежно отмъщение. И в резултат на това между двете семейства щеше да започне жестока война. Кой можеше да предскаже докъде ще доведе всичко това?

— Успя да ме притиснеш до стената — прошепна той. Лицето му бе помръкнало от отчаяние.

— Направих го за теб и за твоето щастие. — Тя затвори очи. — След време ще разбереш, че съм била права.

Сестра му го чакаше пред вратата на спалнята. Тя го погледна изпитателно в лицето, но то не издаваше нищо — само очите му бяха невероятно помътени.

— Тя спи — хладно я осведоми Шариф.

— Тя дали…

— Да. — Шариф вдигна шала си от мястото, където го беше изпуснал. — Ще поговорим по-късно, като се върна. Сега имам нужда от малко въздух.

Гарваните бяха изчезнали, над предпланините се лееше проливен дъжд. Шариф препусна напред с коня си. Цялото му вцепенено от мъка същество бе благодарно на природната стихия. Дъждът се сля със сълзите, които се стичаха по лицето му, но вятърът — единственият свидетел, запази тайната му.