Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

35.

Лора остави слушалката и впери невиждащ поглед в пространството. След разговора с Мейзи беше напълно зашеметена. Отчаяно се опитваше да размисли, но главата й се въртеше от бурните противоречиви чувства, които я бяха завладели. Слисване, вина, облекчение, радост — в главата й цареше истински хаос. Мъката бе единственото чувство, което не изпитваше.

— Бадал — промълви тя.

Мадам Гофине вдигна поглед от бележника си. Като дама от старата школа тя нямаше време за разни префърцунени модерни изобретения като диктофони и тем подобни. Погледна Лора през бифокалните си очила с позлатени рамки.

— Извинявай, скъпа — обади се тя. — Опасявам се, че не можах да разбера какво каза.

Лора й се усмихна в отговор. Много добре съзнаваше, че някои работодателки биха възразили срещу това да ги наричат „скъпа“. Но мадам Гофине я познаваше от деня на раждането й. Тя можеше да си позволи подобни волности.

— Бадал — бавно повтори Лора. — На езика на латаните това означава отмъщение.

Проливният дъжд шумно трополеше по стъклата на прозорците. Бадал! Бадал! Тази дума й се привиждаше навсякъде. Опита се да продължи да диктува, но не успя да се съсредоточи.

— Съжалявам — каза тя след няколко неуспешни опита да започне. — Опасявам се, че тази сутрин не съм на себе си.

Мадам Гофине беше прекалено дискретна, за да прояви любопитство. Тя затвори бележника си и стана.

— Няма нищо, скъпа, ще се заемем по-късно, когато си в настроение. Нещо друго?

Лора се поколеба за миг. Струваше й се малко прибързано да съобщи новината днес, но реши да хване бика за рогата.

— Би ли помолила персонала да се събере тук в един часа? Случи се нещо съвсем неочаквано и смятам, че всички трябва да го научат. А сега, ако ме извиниш…

Тя скочи на крака и забърза към тоалетната. Влезе тъкмо навреме. Затръшна вратата след себе си и започна да повръща.

 

 

Замислената мадам Гофине слезе в работилницата, където я посрещнаха множество засмени лица. Беше точно както в bon vieux temps[1], когато татко Готие бе жив. Тя поздрави Морис, назначен отново на работа след уволнението му през лятото. Той гравираше едно цвете от лазурит и вдигна доволен поглед към нея. Всички в компанията бяха единодушни. През няколкото седмици след напускането на Чарлс Лора бе успяла да направи чудеса. Уплашени да не загубят работата си, мнозина от дългогодишните работници бяха станали мрачни и раздразнителни при управлението на циничния й брат. Качеството на работата рязко се бе влошило, но никой, дори самият шеф, не даваше пет пари за това. Няколко седмици след смъртта на Гастон дори самата същност на „Готие“ бе сериозно застрашена. Когато най-накрая Лора оглави компанията, това бе като благодат за измъчените души.

Съвсем не беше в стила на мадам Гофине да прави гръмогласни съобщения. През трийсетте години, откакто работеше в компанията, бе повишила глас само веднъж — в деня, когато уволниха Морис. Сега мадам Гофине с любезна усмивка обиколи всички. Поздравяваше ги, казваше по някоя учтива дума и им предаваше нареждането на Лора. След нея се носеше развълнуван шепот. Напоследък тук новините бяха все добри. Всички брояха минутите до един часа.

Близо до прозореца в дъното на помещението една нова работничка седеше приведена, изцяло погълната от работата си. Мадам Гофине с възхищение започна да наблюдава как тя бавно взема миниатюрните правоъгълни диамантчета и ги монтира върху брошка с форма на пеперуда.

— Толкова е красива! — промълви тя.

Доволна от похвалата, Карълайн Джей вдигна поглед.

— Толкова се радвам, че ти харесва. Всъщност това е идея на Лора. Смятаме да подновим производството на бижута в стил „Джей“. Спомняш ли си колко забавна ни се виждаше тази работа в началото?

Мадам Гофине се усмихна благодушно. Наистина си спомняше. Първите няколко брачни години бяха най-щастливите за мосю Готие. Според нея младата мадам Готие се бе държала отвратително, но сега поне се опитваше да поправи нещата.

— Да, наистина. А и сега работата ти е блестяща, както винаги, значи ще имаме успех.

Карълайн постави още един скъпоценен камък в миниатюрната платинена вдлъбнатина.

— Фениксът възкръсва от пепелта, нали, мадам Гофине?

Секретарката веднага зае отбранителна позиция.

— Беше само едно малко петънце върху лицето на компанията. Никой не вярваше, че наистина сме изпаднали в беда.

Карълайн погледна дясната си ръка. След като се отказа от алкохола, треперенето напълно бе изчезнало.

— Че кой е говорил за компанията? — попита тя и я озари с прекрасната си усмивка.

Мадам Гофине погледна към стенния часовник в работилницата и реши, че трябва да побърза. Макар да бе съобщила на Карълайн за събранието, тя продължаваше да се навърта около нея.

— Не съм сигурна, че е моя работа — смутено каза тя, — но ми се струва, че нещо не е наред с Лора.

Карълайн остави инструментите си и се обърна с лице към нея.

— А аз си мислех, че си внушавам.

След това признание мадам Гофине изпита облекчение и реши да отиде малко по-далеч.

— Не съм съвсем наясно какво става, но откакто се върна от Лондон, Лора се държи доста странно.

Карълайн кимна загрижено.

— Знам, че имаше големи затруднения. Нещата се промениха толкова бързо, а и тя беше прекалено натоварена с работа. Все пак смятам, че си права. Време е двете с нея да си поговорим откровено.

 

 

Новината за смъртта на Чарлс беше посрещната с пълно мълчание. Лора се взираше в лицата на хората пред себе си, но нито един от служителите на фирмата не показа и най-малко съжаление. Толкова е ужасно, помисли си тя, че един човек трябва да напусне този свят тъй нежелан и необичан. Сякаш за да отбележи тази празнина, тя тихо прочисти гърлото си и каза:

— Сега аз поемам изцяло Бижутерска къща „Готие“.

Избухнаха гръмки и спонтанни ръкопляскания.

Тя се изчерви.

— Само се надявам да оправдая това доверие.

В залата стана толкова тихо, че игла да паднеше, щеше да се чуе. Всички бяха вперили очи в нея и очакваха съветите и нарежданията й. Тя решително отвърна на погледите им. После заговори с тих и равен глас:

— След смъртта на баща ми тази компания остана без ръководство. Ето защо днес искам да поговоря с вас и да ви успокоя. Смятам да ръководя компанията точно така, както го правеше баща ми… — Лора видя, че Морис окуражително й се усмихва насреща. — Както са го правили и неговият баща, и дядо му преди него. Цели сто и петдесет години името „Готие“ е било синоним на съвършенство и новаторство. С ваша помощ, дами и господа, аз се заклевам да продължа тази традиция.

Като продължаваха да бъбрят, хората бавно се разотидоха. Карълайн поизостана и видя как Морис прегърна Лора.

— Знаеш, че винаги ще бъдем с теб — каза той и я целуна по бузите.

Лора вдигна очи към своя учител и сграбчи ръката му.

— И аз ще бъда с вас — разпалено рече тя. — Нали разбираш, че в тази работа всички сме едно?

— Точно така! — Карълайн прекоси стаята и прегърна Лора през раменете. — Ще предложиш ли на майка си нещо за обяд? Направо умирам от глад.

В бистрото Лора изглеждаше странно сдържана и само побутваше с вилицата любимия си оризов пудинг с подправки. Карълайн продължаваше да бъбри, решила непременно да се добере до същината на проблема.

— О, едва не забравих. — Тя си взе малко от недокоснатата салата на дъщеря си. — Твоята приятелка Джени се обади тази сутрин, малко след като ти тръгна.

Лора се поободри малко.

— Как е тя?

— Не ми каза нищо специално. Само ме помоли да ти предам, че полицаите са открили твоя папагал.

— Намерили са Бекбенчър? — Лора дори успя да се усмихне. — Това е чудесно. Веднага ще наредя да го докарат тук!

Един келнер с каменно лице отново напълни чашите им с минерална вода. Карълайн го изчака да се отдалечи и се опита да го имитира:

— Не желаете вино! Nom d’un chien![2] Накъде отива тази страна?

Лора се засмя.

— Така е много по-добре. — Карълайн посегна и погали ръката й. — А сега изплюй камъчето. Какво те измъчва?

Лора взе една кифла и започна да я върти в ръце.

— Опасявам се, че ще се наложи да се преместя…

Карълайн изведнъж бе обзета от чувство за вина. Тя беше тъй егоистично щастлива в апартамента на Гастон, че бе забравила за нуждите на дъщеря си.

— Трябваше да ми кажеш по-рано — заекна тя. — Разбира се, че няма да се местиш оттам. Аз ще се преместя. Ще си намеря…

— Не! — твърдо каза Лора.

— Но аз…

— Не, мамо — настоя тя, — трябва да останеш в апартамента на татко. Той би искал точно това. Но ако желаеш, би могла да ми помогнеш да си намеря нещо, някое светло и просторно жилище за мен и… — Поколеба се за миг, но после бързо добави: — За мен и Бекбенчър.

Настъпи неловка пауза, докато келнерът сервира кафето.

— И сметката, моля — обади се Лора.

Той изсумтя неопределено и плавно се отдалечи. Тя неохотно отпи от кафето си и сбърчи нос.

— Не си спомням дали ти казах, но след два дни заминавам за Делхи.

— Сигурно отиваш на покупки.

— Да, смятам да разгледам едни скъпоценни камъни. — Кафето преля през ръба на чашата и тя я остави в чинийката. — Чарлс е разпродал всичко, до което е успял да се добере. Запасите ни са напълно изчерпани.

— А след това ще минеш ли през Пешавар?

— Да. — Лора започна да се върти неспокойно на мястото си. — Мислиш ли, че ще сбъркам, ако го направя?

Майка й я погледна нежно.

— Само ти знаеш отговора на този въпрос.

— Имам предвид, че не бих искала Шариф да си помисли, че тичам след него или нещо такова. Аз просто… — Тя търкулна една бучка захар върху покривката на масата. — Просто искам да му кажа нещо.

Именно в този миг на Карълайн й просветна.

— О, божичко! — възкликна тя. — Трябваше да се досетя. Апартаментът, кафето, храната, промените в настроението — всичко това щеше да ми извади очите. Спомням си, че се чувствах точно така, когато бях бременна с теб.

Тя се премести от другата страна на масата и силно прегърна дъщеря си.

В отговор Лора избухна в плач.

— Едва снощи разбрах със сигурност — хълцаше тя. — Щях да ти кажа при първа възможност, но ми се искаше той да научи пръв.

— Разбира се.

Карълайн погали меката копринена коса на дъщеря си и си помисли колко много е пропуснала от нейния живот. Реши, че няма да направи същата грешка с внучето си. Щеше да му отдаде цялото си внимание.

— Все още ли смяташ, че трябва да отида при него?

Изведнъж президентката на фирмата усети, че има огромна нужда от майка.

— Да — натъртено рече Карълайн. — И според мен колкото по-скоро заминеш, толкова по-добре.

 

 

Това се случи няколко дни преди некрологът на Чарлс да бъде публикуван във вестниците. Сами Сандън лениво закусваше заедно с жена си, когато вдигна очи от „Таймс“, който четеше в момента.

— Както изглежда, нашият скъп Чарли е загазил.

— Да, четох за това. — Дафни си намаза с масло още една препечена филийка. Напоследък се хранеше много по-добре. — Чудех се дали да ти кажа. Ти не искаше повече да чуваш името му.

— Е, сега той е мъртъв и това няма значение. Не мога да кажа, че съм особено разстроен от смъртта му.

— Аз съжалявам.

Сами придоби обиден вид.

— За Готие ли?

— Не. — Дафни продължаваше да маже филийката си. — За неприятностите, които ти причиних. Досега все не успявах да ти го кажа.

Сами се пресегна през масата и нежно сложи длан върху нейната.

— Всички грешим понякога, скъпа. Не е необходимо да ми се извиняваш.

— О, но аз наистина съжалявам. — В очите на Дафни блеснаха сълзи. — Не само заради Готие… макар че той беше достатъчно лош. Но и за всички други неприятности.

— Не разбирам за какво говориш, миличка. Ти си най-съвършената съпруга, която човек може да си представи.

— Не. — Тя поклати глава, решена да поправи грешката си. — Бях подла егоистка и се държах глупаво. Онзи ден ходих да видя майка ти…

— Ти си ходила при майка ми? — Сами неволно потръпна. — И какво каза старата?

— Двете с нея хубавичко си поговорихме на четири очи и решихме, че трябва да сложим пепел на миналото.

Сами се засмя до уши.

— Нямаш представа колко много означава това за мен.

— Поканих я у нас за уикенда. Надявам се, че нямаш нищо против?

— Направо съм във възторг, наистина. Не знаеш какъв товар се смъкна от плещите ми.

Той стана и отиде до Дафни да я целуне.

— Има и нещо друго — каза тя, когато най-накрая успя да си поеме дъх.

— Да? — Той стисна зъби, за да посрещне неизбежното. — Сигурно искаш да увелича сметката ти?

Тя обидено поклати глава.

— Надявам се, че няма да ми се разсърдиш. Казах на Мария, че може да вземе сина си тук.

Бележки

[1] Доброто старо време (фр.). — Б.пр.

[2] По дяволите! (фр.). — Б.пр.