Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

28.

Сами Сандън седеше зад наскоро купеното си бюро и с всички сили се стараеше да изглежда доволен. По думите на жена му придобиването на Бижутерска къща „Готие“ беше фактически dans le sac[1] и той знаеше, че би трябвало да е щастлив човек. Но неизвестно защо, Сами не се чувстваше такъв. Дафни беше във възторг — състояние, което ни най-малко не вредеше на активния им сексуален живот, но нещо дълбоко скрито в душата му на работник го тревожеше. Сами долавяше спотаеното неодобрение на търговския си директор. Щеше да се почувства по-добре, ако Рей беше подкрепил начинанието му. След като неговият стар приятел бе работил двайсет години във фирмата, Сами чувстваше, че може да се довери единствено на него. Рей притежаваше безпогрешен нюх. Той беше все така мълчалив и сдържан и показваше пълна липса на ентусиазъм, което започваше да тревожи шефа му.

Групата съветници, консултанти и рекламни агенти буквално бръмчеше като кошер от вълнение. Седнала в тапицираното със зелена кожа кресло отдясно на съпруга си, Дафни Сандън се усмихваше щастливо и стискаше папката с изрезки от вестниците. Бижутерска къща „Готие“ беше нейна рожба. Мечтите и стремежите на Дафни отдавна бяха насочени към нея и именно тя бе накарала съпруга си да се захване с тази сделка, а след смъртта на Гастон Готие се бе постарала преговорите около нея да се придвижат колкото може по-бързо.

— Само едно малко подаръче — изчурулика тя и насочи влажния си влюбен поглед към своя съпруг.

Всички млъкнаха, когато Дафни извади позлатена квадратна рамка от обемистата си кожена чанта. Тя се изправи, връчи я на Сами и шумно го целуна. Той се вторачи с отворена уста в подаръка.

— Знаех, че ще ти хареса — отново изчурулика тя и седна на мястото си. После дари компанията около масата с превзетата си усмивка в стил „Оливия де Хавиланд“. — Това е от „Таймс“, копие от некролога на Гастон Готие. Не смятате ли, че е чудесен? Та той е бил герой от войната и тъй нататък. — Без да забелязва застиналите усмивки на хората наоколо, тя отново се обърна към съпруга си: — Помислих си, че можеш да го окачиш в залата за съвещания на „Готие“ на Ню Бонд стрийт — е, когато влезеш във владение, разбира се. Винаги съм смятала, че хората биха искали да знаят поне малко за историята на някое място.

Сами зърна опуления поглед на Рей и неловко се размърда в креслото си. Неприятният предмет бързо потъна в горното чекмедже на бюрото му.

— Благодаря, скъпа. Много мило от твоя страна. — Прочисти гърлото си. — Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте тук тази сутрин. Предположих, че всички вие ще искате кратка информация за състоянието на нещата в момента.

Дафни разбърка изрезките от вестниците.

— Такава хубава реклама има тук! Струва ми се, че трябва да поздравиш Мади, скъпи.

Мади Уиткрофт, консултантка на Сами по финансовите въпроси и рекламата, кимна учтиво. Наета срещу огромен хонорар, за да представи закупуването на фирма „Готие“, тя вече бе отегчена до смърт от Дафни и нейните нелепи претенции да си прави лична реклама. На Мади й се щеше да каже някои неща, но мъдро реши да държи езика зад зъбите си. Помисли си, че навярно наистина би могла да свърши добра работа, ако тази ужасна жена я оставеше на мира. Но в късогледите очи на Дафни Сандън тази сделка за много милиони представляваше само една огромна реклама на собствената й персона.

Дафни се пресегна и потупа младата жена по ръката.

— Отново ще опитате да се свържете с главния редактор на „Татлър“, нали, Мади, скъпа? Новата господарка на „Готие“ — сигурна съм, че от това ще излезе добър материал.

Бивша спортна звезда, Мади изпита неудържимо желание да плесне силно гримираното и глупаво лице на Дафни. Вместо това, само прехапа устни.

— Непременно ще се постарая, мисис Сандън.

Разположил се на възможно най-отдалеченото и стратегическо място спрямо Дафни, Рей шумно се прозина и погледна часовника си.

— Моля ви, нека да се върнем към деловите въпроси — каза той, като почукваше по бюрото с писалката си. После се обърна към елегантния мъж, седнал срещу него. Саймън Лавсмит, борсовият агент на Сандън, му отвърна със сияйна и окуражителна усмивка. — Може би Саймън ще ни каже какво става на пазара.

Неговият доклад беше лаконичен и според собствените му думи — изключително обнадеждаващ. Въпреки рецесията, продажбите на ниски цени и агресивната пазарна политика на фирмата бяха осигурили висока стойност на акциите им. Накрая той весело заключи, че благодарение на мъдрото разпродаване на стоката преди катастрофалното падане на цените фирмата имала предостатъчно пари, за да доведе докрай сделката с „Готие“.

— Има ли някакви въпроси? — попита той, след като приключи.

Присъстващите запазиха гробно мълчание. Той се огледа, търсейки още един повод да изтъкне постиженията си.

Рей изсумтя. Пренебрегвайки усмивката на борсовия агент — това скъпо постижение на стоматологията — той се обърна направо към Сами:

— Ами какво ще стане с всички нас, които работим в „Сандън“? Къде ще бъде нашето място сред тези нови шикозни магазини и противни богати клиенти?

Сами усети как бузите му пламват. Биваше си го Рей! С безцеремонното си държане бе успял да сложи пръст в раната. А и Сами бе започнал да се чуди за собственото си място в този префинен свят, наречен „Готие“. Отвори уста, но умиротворителните слова, които смяташе да изрече, някак си не идваха.

— Двамата с теб ще отидем да пийнем в близката кръчма и ще обсъдим този въпрос — неочаквано и за себе си рече той.

Рей бавно кимна. За последен път двамата стари приятели по чашка бяха ходили в кръчма в деня преди Сами да се запознае с Дафни.

— Твой ред е да черпиш — отвърна Рей и върху сбръчканото му лице се появи слабо подобие на усмивка. — Толкова време мина, откакто за последен път играхме на „стрелички“ и аз направо те разпердушиних.

Дафни изшумоля с вестникарските си изрезки. Положението се изплъзваше от контрола й, Сами — също. Никога нямаше да разбере мъжете с техните страшни ритуални занимания, които ги свързваха, а непонятното я плашеше. Сурово изгледа Рей, очите й бяха хладни и жестоки. Той издържа на погледа й. Знаеше, че тя никога не бе имала време нито за него, нито за някого от старите приятели на Сами. Е, чувствата им бяха взаимни. Дафни сведе поглед, усмихна се пресилено и се обърна отново към Сами:

— На „стрелички“ ли ще играете, скъпи? Да не смяташ да ходиш в онзи работнически клуб?

Сами понечи да й отговори нещо, но тя вече измъкваше друга папка от дъното на чантата си.

— Конете — ето това е заниманието от класа, с което би трябвало да се развличаме ние от „Готие“. — Тя отвори папката и извади купчина книжа. — Платинената купа „Готие“ — ето такъв имидж трябва да си създадем. — Погледна съпруга си и запърха с мигли. Знаеш ли, Сами, ходих в Нюмаркет при онзи жокей Гоздън. Много мил и приятен човек. Помолих го да следи за хубави коне. Беше толкова любезен, толкова възпитан, каза ми, че бил много зает, но непременно щял да ми се обади.

Рей потръпна и се вторачи в прозореца.

— Винаги съм обичала конете — продължи Дафни главно заради Мади. Любовта към конете непременно щеше да изглежда добре в едно луксозно списание. — Всъщност моето семейство винаги се е занимавало с чистокръвни животни.

Това беше прекалено много за Рей.

— Бащата — собственик на погребално бюро, дядото — касапин — тихо промърмори той. — Ето ти тебе чистокръвни животни.

Досещайки се за вероятния смисъл на неговото ломотене, Сами опита да смени темата.

— Нека не избързваме — рече той, като направи жалък опит да се държи нехайно. — Все още фирма „Готие“ не е наша собственост.

Но мислите на Дафни вече се носеха надалеч: представяше си как самата тя присъства на конните състезания „Роял Аскот“[2], аплодиращата тълпа, трополенето на конските копита, представянето й на кралицата. „Ваше Величество, напълно съм съгласна с Вас, Ваше Величество. Каква прекрасна брошка, Ваше Величество. Знаете ли, струва ми се, че е от нашите…“

— Аз тръгвам — каза Рей и рязко се изправи. — По обяд имам среща с моите търговци. — Погледна към Дафни. — Някои хора ще трябва да плащат за всички тези превземки.

— Значи довечера в седем ще се видим в „Короната“, нали? — почти умолително каза Сами.

Лицето на Дафни бе намръщено като буреносен облак.

— Но, скъпи, ние сме поканени…

— Непременно — с усмивка отвърна Рей и отвори вратата. — И не забравяй да донесеш стреличките си.

Сиво облаче надвисна над красиво сресаната главица на Дафни. За първи път, откакто бяха женени, Сами бе пренебрегнал нейните желания. Тя се отпусна назад в креслото си и хубавите й устнички се нацупиха. Щеше да намери някакъв начин да му даде добър „урок“. Може би тази вечер щеше да му каже къде точно да пъхне новия вибратор.

Счетоводителят на компанията надълго и нашироко се спря върху предполагаемите планове за реконструкцията й.

— И, разбира се, работилниците на „Готие“ в Париж, Ню Йорк и Лондон ще трябва да бъдат затворени. — Представи балансовия отчет. — Както виждате, така ще бъдат спестени огромни суми. След обединението на двете фирми представителите на „Сандън“ в Тайван и Индия ще се заемат с цялото производство на бижута.

Лицето на Мади Уиткрофт пребледня като платно. С всяка своя дума тези хора подкопаваха Бижутерска къща „Готие“ и всичко онова, което тя олицетворяваше. Цифрите на балансовия отчет се размазаха пред очите й. Мади се почувства като „черната овца“, която продава семейното сребро. В деня, когато се бе съгласила да се заеме с тази работа, смяташе, че ще рекламира много престижен проект от висока класа. А сега й предлагаха някаква пародия на всичко това.

— Извинете — каза тя, — знам, че нямам право на мнение… За миг се поколеба.

Сами окуражително й се усмихна.

— Моля ви, с благодарност ще приемем всяко предложение.

Мади помисли за вноските на новия си апартамент в „Найстбридж“ и реши да премълчи. Не можеше да си позволи да загуби този ангажимент. Но, от друга страна, беше истинска лудост да седи и да гледа как всички скъпоценни предимства на изключителната фирма „Готие“ пред очите й ще се превърнат в нищо за нула време. С пламнало лице тя продължи, заеквайки:

— Просто си мислех, че от гледна точка на рекламата би трябвало да се запази специалният статус на „Готие“.

Дафни веднага забеляза какви възможности се откриват пред нея.

— Благодаря ти, Мади. Точно това се опитвах да кажа и аз. Виждате сега, ако фирма „Готие“ спонсорира Платинената купа…

С огромно облекчение Сами забеляза, че червената лампичка на един от телефоните му мига. Той вдигна слушалката и чу задъхания глас на новата си секретарка — копие на Дафни, избрано от самата Дафни.

— Съжалявам, че трябва да прекъсна събранието ви, сър, но брат ви е на телефона. Казва, че е спешно.

— Брат ми! — Сами нямаше да е по-изненадан, ако Дафни му бе съобщила, че отива в манастир.

— Да, сър. Кевин Сандън. Обажда се от Нюкасъл. Реших, че няма да имате нищо против, но разговорът е за ваша сметка.

Сами жално въздъхна. Да, това несъмнено беше Кевин. Като социален работник в Нюкасъл Кевин презираше всичко, което по-големият му брат олицетворяваше. Пари, власт, материален успех — всички тези неща не означаваха нищо за Кевин. Тъй нареченият „мозък“ на семейството с лекота бе завършил гимназия и университета в Кийл. За разлика от него, Сами бе напуснал училище на шестнайсет години, за да започне работа в бижутерската фирма на баща си. Баща му беше починал рано. Цял живот на открита улична сергия и като резултат — белодробно заболяване. Към това бе прибавял по петдесет цигари на ден и по три литра бира, което никак не беше помогнало за подобряване на състоянието на белите му дробове. В деня на погребението на баща си Сами обеща на майка си, че ще се погрижи за образованието на Кевин. Две научни степени, доктор по философия, множество научни публикации и ето че най-накрая Кевин си беше намерил достойна за него работа. Доволен от своите престъпници, наркомани и аутсайдери, той вярваше, че е много справедливо богатият му брат Сами да го подпомага в неговите филантропични начинания. Майка им Мюриъл пък смяташе Кевин за светец. Сами намираше за много по-подходящо определението „паразит“.

— Свържи ме! — грубо нареди той.

Чу се изщракване. Социален работник, както и социален хамелеон, Кевин отскоро беше придобил почти идеалния акцент на джорди[3].

— Здрасти, брат ми! Как върви бизнесът с дрънкулките?

Сами стисна зъби.

— Достатъчно добре, за да мога да плащам вноските за колата и апартамента ти.

Кевин изобщо не усети сарказма му. Всички около него смятаха, че е съвсем нормално някой друг да вади кестените ти от огъня. За него да взема пари от Сами беше толкова естествено, колкото да се оплаква от правителството.

— Имаме малък проблем, Сам.

Сами усети как сърцето му се сви. Последния път, когато Кевин бе имал „проблем“, този „проблем“ се оказа бременен на шест месеца. Сами щеше да плаща издръжка на бедното момиче и през следващото хилядолетие.

— Какво има този път?

— Старата…

— Мама?

— Ъхъ. Май че е паднала от стълбите.

Лицето на Сами стана смъртнобледо. На челото му се появиха капчици пот. Той извади носната си кърпичка и ги избърса.

— Сериозно ли е? Има ли нещо счупено?

Образът на майка му — дребна и крехка, но все пак независима и упорита — се появи пред него. Той почти виждаше как безразличният Кевин свива рамене от другия край на жицата.

— Не знам. Май не. Съседката ми позвъни и ми каза, че се притеснява за нея. Очевидно мама не иска да отиде в болницата.

Сами погледна редицата от консултанти и съветници, вторачени в него. Всеки един от тези търтеи получаваше повече от двеста лири на час. Той сложи кърпичката обратно в джоба си.

— Веднага ще отида да я видя.

В гласа на Кевин прозвуча огромно облекчение:

— Ще отидеш ли, брат ми? Страхотно. Искам да кажа, нали разбираш, аз сам бих отишъл, обаче билетът от Нюкасъл…

— Ще ти платя проклетия билет!

Кевин захихика смутено.

— Ами в момента имаме и един курс на тема „Гериатрията и общината“. Не ми се ще да го пропусна. Изнесоха ни някои много полезни лекции.

Сами усети как нещо в него се пречупи.

— Добрият стар Кевин! Намираш време за всяко улично куче и за всяка изгубена кауза, но не и за майка си.

— Ама виж какво, брат ми, не смятам…

Но Сами затръшна слушалката.

 

 

Лъскавият син бентли, паркиран пред малката къщичка, намираща се близо до прочутата Парк Лейн в Ист Енд, предизвика доста вълнения. Изплашен от групата малолетни хулигани, които изникнаха отнякъде и започнаха да разглеждат колата, шофьорът на Сами предложи да я паркира на друго място.

— Може би ще е по-добре да ми позвъните, когато свършите, сър. По-безопасно е, ако обикалям наоколо, без да спирам.

На Сами това не му се видя никак забавно.

— За бога, човече, тук съм израснал. Да не мислиш, че не мога да се оправя с две-три хлапета?

Той изскочи от колата и след като огледа опулените малчугани, посочи най-едрия и най-нахалния на вид сред тях.

— Ей ти, как ти е името?

Момчето носеше бейзболна шапка, обърната обратно, анцуг марка „Точини“ и кожени обувки. Отвърна му с нагъл поглед.

— Името ми е Мак. Кой пита?

Сами прикри усмивката си. На неговата възраст и той беше такъв — арогантен и дързък. Това хлапе му харесваше.

— Аз съм Сами Сандън.

Откъм групата се чуха одобрителни възклицания. Всички знаеха за Сами Сандън — преуспялото местно момче. Всички хулигани от училищата в Ист Енд имаха амбицията „да станат като Сами“. Киселото пъпчиво лице на Мак изведнъж засия.

— Радвам се да се запозная с теб, Сам.

Той протегна ръката си, украсена със сребърни пръстени. На пръстите му, точно върху кокалчетата, беше татуирана синкава боа, която ярко изпъкваше върху сивкавобялата му кожа. Сами тържествено стисна боата. Смаяни, по-малките деца заръкопляскаха.

— Дойдох да видя майка си — каза Сами и извади портфейла от вътрешния си джоб. Измъкна банкнота от двайсет лири. — Не бих искал, докато съм при нея, колата ми да пострада.

Подаде банкнотата на Мак, който бързо-бързо закима с ниско подстриганата си глава.

— Нямаше нужда. Ще се погрижа за колата ви. Ние с вас сме приятели.

Сами натисна звънеца на мизерната двуетажна къщичка, която някога наричаше свой дом. Сякаш измина цяла вечност, преди зад вратата да се чуят тътрещи се стъпки.

— Кой е? — Гласът беше остър и все пак някак си крехък. Той започна да си мисли за най-лошото.

— Аз съм, мамо, Сами. Разбрах, че си паднала.

Тежкото резе бе издърпано с шумно стържене и вратата бавно се отвори, при което се посипаха парченца от напуканата й зелена боя.

— Толкова шум за нищо — промърмори Мюриъл Сандън и позволи на сина си да я целуне по бузата.

Сами тръгна след куцукащата фигура по дългия тъмен коридор към малката всекидневна. Тя носеше обичайната си найлонова престилка на бели и розови райета, без която Сами рядко я беше виждал. Мюриъл тежко се отпусна в разнебитеното кресло с тапицерия от кафяво памучно кадифе и сложи десния си крак върху една табуретка, украсена отгоре с ръчна бродерия.

Сами я погледна загрижено.

— Какво се е случило, за бога? Би трябвало да си в болницата.

Майка му възмутено изсумтя.

— Подхлъзнах се на стълбите — това е всичко. Раната е малка. Не е необходимо всички да изпадат в паника.

Престилката й беше цепната отстрани и това позволяваше да се види бялата превръзка, която започваше от глезена и стигаше до капачката на коляното. Сами ужасено се вторачи в нея.

— Беше ли на лекар?

Мюриъл сви рамене.

— Сестрата на районния лекар мина да ме види. Каза ми, че трябва да отида на превръзка, но аз й отговорих, че няма да стане.

— Но, мамо, тя е права.

Мюриъл поклати глава.

— Рекох й: „Виж какво, миличка, през войната останах в Ист Енд. По време на бомбардировките превързвах такива рани, че днешните младоци, дето се наричат лекари, просто нямаше да знаят какво да правят“.

— Но, мамо — плахо възрази Сами, — вече остаряваш. Не искаш ли да ти наема сестра? — В очите на Мюриъл блеснаха опасни искрици. Сами разбра, че е сгрешил. — Само докато кракът ти оздравее. Тя ще ти прави масажи, ще ти помага из къщи.

— Няма да позволя на друга жена да живее под моя покрив. Освен това съседките ми помагат за масажите. Тук не е Уест Хампстед, нали знаеш?

При обичайни обстоятелства Сами щеше да се предаде и да смени темата, но днес бе решен да постигне нещо. Този път нараняването на майка му не беше много сериозно, но следващия път тя можеше да си счупи крака или да пострада още по-лошо. Наистина тя бе много упорита и своенравна жена, но именно затова я обичаше. По време на войната нейната доброта и смелост бяха станали легендарни за целия тежко бомбардиран Ист Енд. Сами винаги се беше гордял с майка си. Смяташе, че такива жени се срещат много рядко.

— Знаеш ли, мамо, щеше да ти е по-лесно, ако живееше в едноетажна къща с градина. Онзи ден ходих да видя една, толкова ми хареса. Имаше хубава малка градинка… Ще уредя някой да идва и да се грижи за нея…

Мюриъл тропна със здравия си крак.

— Виж какво, вече ти казах сто пъти, че няма да напусна това място, докато не ме изнесат оттук с ковчег. Тук ми е добре. Тук са моите приятели и моите спомени. Да се махна оттук ли — ами че това ще означава да изоставя баща ти. Знам, че имаш добри намерения, но нека не говорим повече за тази твоя глупава шега.

Сразеният Сами се наведе да вдигне Блеки, стария котарак, който имаше повече незаконни отрочета дори от самия Кевин.

— Тя е тежък случай, нали, Блеки? — Погали котката по миризливата и доста проскубана козина. — Доколкото знам, тя е единственият човек, който се опитва да ме превъзпита.

Той веднага прехапа език. Майка му не пропускаше нищо.

— Как е Дафни? — натъртено попита тя. — Сестрата ми донесе едно списание, в което имаше нейни снимки.

Блеки силно измяука и Сами го пусна отново на пода. Той веднага започна да остри ноктите си върху почти разнищеното килимче пред камината.

— Чудесно — отвърна Сами и се изчерви.

Майка му никога не бе харесвала Дафни. Както Кевин бе благоволил да му съобщи, тя я наричаше „евтина малка авантюристка“. Мюриъл дори си бе позволила да обяви бойкот на сватбата им под претекст, че имала час при своя педикюрист. Дафни, то се знае, беше обидена и отказваше да приеме майка му в дома си. Сами въздъхна. Още една причина за притеснения в неговия изпълнен със стресови ситуации живот.

Като се опитваше да измисли какво да каже, той огледа стаята! Полицата над камината и лавиците на шкафа бяха отрупани със снимки. Няколко от тях бяха на баща му — висок, красив, с военна униформа. Всички останали бяха на Кевин. Нашият Кев, съкровището на мама, помисли си Сами. Всекидневната всъщност представляваше един параклис, посветен на Кевин и неговите разнообразни постижения: Кевин със студентска мантия и четвъртита шапчица, Кевин получава награди и дипломи, Кевин държи речи пред студентски групи и на конференции. Внезапно Сами бе обзет от болезнена ревност. Винаги е било така, още от детските им години. Сами беше татковото момче, а Кевин — маминото.

— Значи си все така зает, синко? — попита Мюриъл, като галеше котарака, настанил се удобно на коляното й.

Сами кимна утвърдително.

— Да, много съм зает. Всъщност все още го пазим в тайна, но смятаме да купим „Готие“.

— Това е хубаво, скъпи. Чаша чай?

— Бижутерска къща „Готие“ — повтори той обидено. — Сто на сто си чувала за Готие, той е крал на бижутерите и бижутер на кралете и притежава най-прочутата бижутерска фирма на света.

Мюриъл бе вперила поглед в една от многобройните снимки на Кевин и продължаваше да гали котарака.

— Да, скъпи, много хубаво. А Кевин се справя много добре в Нюкасъл. Той е толкова добро момче. Знаеш ли, обажда ми се всяка седмица.

„Трябваше да се сетя — помисли си Сами. — Нали плащам всичките му проклети сметки.“

— Искаше да дойде да ме види, но винаги е толкова зает. Такава добра работа върши там. Де да можеше тази страна да има повече момчета като него!

Сами рязко се изправи.

— Ще направя чая.

Той отиде в кухнята и пъхна чайника под кранчето на мивката. Помисли си, че нищо не се е променило. Каквото и да правеше той, каквото и да бе направил, то нямаше никакво реално значение за майка му. Ако пристигнеше тук с новината, че е бил избран за министър-председател, тя щеше да му отговори с някаква история за последния успех на Кевин. Кевин! Сами рязко пъхна щепсела в контакта и включи печката. Кевин и неговите окаяни несретници! В какво се състоеше неговият успех?

Сами отвори вратата на кухненското килерче и потърси кутийката с чая. Най-накрая на долната полица, покрита с непромокаема хартия, откри картонена кутийка с чай марка „Тайфу“ и тенекиена кутия за бисквити с позеленяла хромова дръжка. Като се пресегна да ги вземе, той се спъна в няколко ръчно плетени кошници, сложени до стената. Погледна надолу и откри около дузина кошници с лакомства от „Харъдс“ и каса скъпо шампанско. Вгледа се и разбра, че нито една от бутилките и кошниците не е била отваряна. Лицето му потръпна от болка. Това бяха подаръците, които беше изпращал на майка си през последните десетина години. Изведнъж му се стори, че е малък, сякаш отново беше на осем години. Бе се старал почти цял месец, за да нарисува специална коледна картичка за майка си. Гордо я беше поставил под коледното дърво заедно с подаръка си — кутийка луксозна пудра. В Деня на подаръците[4] малкият Сами бе открил своята картичка на перваза на прозореца във всекидневната. А картичката на Кевин бе поставена на лично място — в средата на полицата над камината.

Сами остави кутийката с чая и бисквитите на полицата и набързо издуха носа си. През целия си живот се беше стремил да спечели одобрението на майка си, но то все му се изплъзваше. Загря малко вода в чайника, както го бяха учили преди четирийсет години, и сложи четири пликчета чай — знаеше, че тя го обича силен. След това отвори другата кутия и откри вътре обичайната купчинка меки стари бисквити. Сложи няколко в една чиния и се замисли за армията от съветници, която току-що бе оставил в офиса си. Слава богу, че не можеха да го видят сега!

— Няма нищо по-хубаво от чаша чай — каза Мюриъл и изля малко в една чинийка.

Котаракът скочи от коляното й на пода и отиде да излочи своята гощавка. Сами поразмисли.

— Сигурна ли си, че не искаш още нещо?

— Не, благодаря. Районната сестра ми донесе всякакви вестници. — Посочи към купчината вестници и списания, сложени до диванчето. — Ще ми трябват месеци, за да изчета всичко това.

Той стана и премести пресата по-близо до креслото на майка си. Последният брой на „Гедфлай“ се изплъзна и падна на пода.

— Виждам, че твоята медицинска сестра не чете какви да е списания.

Сами се засмя и се наведе да вдигне „Гедфлай“, като хвърли бегъл поглед на страницата, на която беше отворено. Усмивката застина на лицето му. От листа го гледаше карикатура на наскоро починалия Гастон Готие — с корона на главата, загърнат с френския трикольор. Сами се вторачи в него. В краката му пълзеше някакво подобно на охлюв същество с подпухналото лице на Чарлс. Отдолу пишеше: „Достойният наследник?“ Следваше статия от две страници.

— Имаш ли нещо против да взема това? — Гласът на Сами беше застрашително спокоен.

Мюриъл кимна.

— Моля. Нищо не му разбирам на това списание. В него има прекалено много намеци и намигвания за моя вкус. Ако е скандал, да е както трябва.

Сами се усмихна вяло, сви списанието на руло и го пъхна в джоба си.

— Добре тогава, мамо. Трябва да тръгвам. Запомни, ако имаш нужда от нещо…

— Вече ти казах — раздразнено го прекъсна тя, — че съм много добре.

— Сигурна ли си, че не те боли?

Мюриъл сви рамене.

— Болката е поносима. Пък и кой е казал, че животът е лесен? Животът е шест на четири за нас! Така обичаше да казва баща ти.

Това, че майка му не очакваше нищо от живота, караше Сами да се чувства още по-виновен. На хора като Дафни и Кевин човек лесно можеше да угоди — те носеха етикетчето с цената си на лично място. Но Мюриъл очакваше малко и изискваше още по-малко — един стар котарак, малко щастливи спомени, топлотата и приятелството на съседите. И все пак изглежда напълно доволна, със завист си помисли Сами.

Той отиде в коридора, където беше оставил дипломатическото си куфарче. Коленичи, отвори го и извади мобифона си. После се върна във всекидневната и го подаде на майка си.

— Виж, мамо, с това можеш да се обадиш, на когото поискаш, без да ставаш. — Видя как очите й блеснаха, докато й обясняваше за какво служат различните бутони. — Не се притеснявай за сметката. Ще я изпращат на мен. — Сами помълча, но не може да не подметне: — И Кевин има същия.

Мюриъл не долови саркастичните нотки в гласа му. Лицето й светна, докато набираше номера на скъпия си Кевин. Цели пет минути даваше заето.

— Няма значение. — Мюриъл нежно погали мобифона. Това беше наистина скъпоценен подарък, щом с негова помощ можеше толкова лесно да чуе Кевин. — Ще опитам по-късно.

Сами с любов целуна майка си.

— Ще ти се обадя утре. Но ако през нощта се почувстваш неспокойна…

Мюриъл изправи гръб.

— Виж какво, синко, щом бомбите и снарядите не можаха да ме уплашат навремето, сега защо ще се чувствам неспокойна?

Когато излезе на улицата, Сами изпита странно облекчение. Куражът и независимостта на майка му все още го изпълваха със синовна гордост. За миг пред него се появи образът на жена му, която вечно го врънкаше за нещо и манипулираше. Критичен и трезв, той го прогони като муха. Дафни поне го караше да се чувства доволен от себе си. Тя аплодираше постиженията му. И малкото момче с неотворената коледна картичка й плащаше щедро за това.

Гледката пред къщата го накара да замръзне на място. Въоръжен с нещо, наподобяващо стара грейка, Мак усилено търкаше тасовете на лъскавото бентли на Сами. Неговите приятели се въртяха наоколо, развълнувани от уменията на своя водач.

— Свършил си великолепна работа! — каза Сами, като отвори задната врата и хвърли куфарчето си на седалката.

Мак сви рамене и се постара да изглежда безразличен.

— Нямах нищо по-добро за вършене.

Сами отново извади портфейла си. Този път предложи на момчето банкнота от петдесет лири. Хлапетата наоколо онемяха. Половин стотачка — това бяха много пари.

Мак изправи рамене и погледна Сами право в очите.

— Не искам нищо. Както вече казах, Сам, ние с теб сме приятели.

Сами понечи да му възрази, но Мак тържествено му подаде ръка.

— Някой ден може да те помоля за услуга. А междувременно, ако майка ти има нужда от нещо, нека само ми каже.

Сами се настани върху луксозната мека седалка в колата си и нареди на шофьора да го закара в „Короната“. Беше закъснял с цели два часа за срещата с Рей, но жадуваше за халба бира. Разгърна „Гедфлай“ и с увлечение зачете интересната статия, посветена на историята на Бижутерска къща „Готие“. Близо до катедралата „Сейнт Пол“ движението придоби скоростта на охлюв. Свиреха клаксони, отчаяни шофьори на камиони щедро си разменяха обиди. Без да забелязва суматохата наоколо, Сами жадно продължаваше да чете. За първи път образът на истинския Гастон Готие се появи пред очите му. Честен, смел и несъмнено много обичан, той му се видя далеч по-симпатичен от онова жалко нищожество — сина му.

Колата направи рязък завой, за да избегне един разсеян минувач и в този миг телефонът иззвъня. Леко стреснат от случилото се, Сами посегна да вдигне слушалката. Обзе го раздразнение, когато разбра, че се обажда Чарлс. Часовникът върху махагоновото табло на колата показваше пет часа. Но по гласа на Чарлс можеше да се заключи, че вече порядъчно си е пийнал.

— Само още едно нещо — изломоти той, след като цели пет минути бе дърдорил несвързани глупости.

Сами забарабани с пръсти по капака на куфарчето си.

— Да?

— Става въпрос за клиентелата на фирмата.

— Така ли? — рязко попита Сами. — За какво говориш, по дяволите?

— За клиентите на „Готие“. Смятам, че този елемент не е отразен добре в твоето предложение.

Главата на Сами сякаш щеше да се разцепи от натрупаното през деня напрежение. Мигрената му започваше да се обажда.

— Виж какво, драги, що се отнася до мен, въпросът е приключен.

— Хайде сега — започна да се умилква Чарлс, от което на Сами направо му призля. — Става въпрос само за няколкостотин хиляди. При такава голяма сделка дори няма да ги усетиш.

Сами усещаше как кръвта пулсира в слепоочията му и изостря мигрената.

— Знаеш ли какво? Не мога да понасям типове, които първо се споразумяват за дадена сделка, а после започват да се циганят за дреболии. Това ми прилича на удар под кръста.

Както се беше излегнал на леглото в апартамента си в хотел „Коннот“, Чарлс усети, че положението става опасно. Скочи с телефонната слушалка в ръка и започна да крачи напред-назад из спалнята. Досега всичко вървеше като по вода. Чрез Дафни бе успял да придума Сами да приеме всичките му изисквания. Но сега по неизвестни причини везните се накланяха в обратна посока. Реши да смени тактиката.

— Струва ми се, че има някакво недоразумение. Прекарах ужасен ден. Едни досадни журналисти ме следваха по петите…

— Да — с леден тон каза Сами. — Току-що прочетох всичко за теб в „Гедфлай“. Очевидно провалянето на уговорени сделки е твой „специалитет“.

— Ще дам под съд тези негодници! Това се гадни лъжи и нищо друго. Проклетата ми жена…

— Е, защо не погледнеш как точно стоят нещата, а? — Сами започваше да се забавлява. — Чарли, момчето ми, тук се споменават някои източници… Да видим какво имаме? Търговец на недвижимо имущество в Хонконг, представител на „Готие“ в Рим, шлифовчик на диаманти от Антверпен — доста са. А сега ми напомни какво искаше да кажеш за клиентелата? Знаеш ли, вече започвам да се питам дали едно свястно момче от Ист Енд като мен би трябвало да сключва сделки с типове като теб.

В хотелската спалня Чарлс съкрушено се отпусна върху възглавницата.

— Срещата ни за утре не се отменя, нали?

— Щом съм казал, че ще се срещнем утре, значи това със сигурност ще стане. — Помълча и продължи натъртено: — За разлика от някои хора, Сами Сандън държи на думата си. Питай, когото искаш в Сити[5].

 

 

След като изпи шест халби бира и изигра осем игри на „стрелички“, Сами съвсем забрави за мигрената си. Двамата с Рей прекараха една много весела вечер в „Короната“, като победиха местния тим на „стрелички“ и си побъбриха с клиентите. Хванати под ръка, излязоха от кръчмата малко преди да я затворят.

— Не съм се забавлявал така от… — Сами изведнъж млъкна. Не му се искаше да прояви нелоялност.

Въпреки шестте изпити бири, Рей нямаше подобни задръжки.

— Откакто започна да ходиш на гости на онези превзети негодници, при които те мъкне жена ти.

Сами тъжно кимна.

— Прав си. Не помня кога за последен път се натрясках с момчетата.

Рей го потупа по рамото.

— Там е работата. Някои от нас не те изпускат от очи, Сам, и смятаме, че започваш да губиш форма.

За миг му се стори, че Сами ще му отговори троснато. Но на лицето на Сами се появи широка усмивка.

— Спомняш ли си времето, когато все още се боксирах? Всички обичаха да подценяват стария Сами, всички, освен ти и Дед. Ще се оправя, Рей, бъди сигурен. Веднъж вече успях да оцелея.

Шофьорът търпеливо чакаше, докато двамата приятели, клатушкайки се весело, отиваха към колата. Той отвори задната вратичка и помогна на разпелите се мъже да се търкулнат на седалката. Двайсет минути по-късно Рей бе оставен в чудесно настроение в дома му в Пекам.

Минаваше полунощ, когато бентлито с тихо мъркане зави по широката алея пред къщата на семейство Сандън. На горния етаж в господарската спалня Дафни дочу бръмченето на приближаващата се кола и за последен път оправи нощницата си. Този черен полупрозрачен шедьовър бе ушит по идея на нейната фризьорка. Дафни знаеше, че Сами ще бъде сърдит заради държането й днес следобед. Нейният отказ да го придружи до къщата на майка му бе посрещнат с каменно мълчание. След като се позова на някакво съвсем фиктивно обещание, тя прекара следобеда по магазините в Найтсбридж. Сега дипломатично скри една голяма кутия в гардероба и плътно затвори вратите му. Макар че тази рокля беше купена за бала на Червения кръст, две хиляди лири бяха прекалено много дори за нейните представи. Бедничкият Сами! Тази сделка с „Готие“ му причиняваше повече главоболия, отколкото бе предполагал. Навярно вече се нуждаеше от сериозна почивка. Тя обилно напръска с „Опиум“ вдлъбнатинката между гърдите си и вдъхна сладникавия аромат. Ако някой знаеше как да накара Сами да се отпусне, това несъмнено беше тя.

Щом го чу да пее на стълбите, Дафни веднага усети, че нещо не е наред.

— „Старият рече върви след фургона и не се разтакавай по пътя…“

— Сами? — Вече беше ясно, че плановете й пропадат. — Ти ли си?

— Че кой друг ще е, дявол да го вземе? „И фургона потегли заедно със стария и аз след него…“

Тя разгневено намъкна пеньоара си и с енергични стъпки излезе от спалнята. Навън една явно страдаща от атаксия личност мъчително и лъкатушно се изкачваше по стълбите.

— Пиян ли си? — извика Дафни.

Той спря за малко и се облегна на перилата. За свой ужас Дафни откри, че е изгубил вратовръзката си. Метнатото на рамото му сако беше ужасно смачкано, а на единия му ръкав се виждаше зловещо кафяво петно — остатъците от шестата бира на Рой, която явно му бе дошла много. Сами се усмихна разсеяно.

— Може и така да се каже. Всъщност може да се каже, че старият Сами е останал съвсем без крака.

Това му се видя изключително смешно и той опасно се заклатушка напред-назад. За миг тя с ужас си помисли, че мъжът й ще се преметне през перилата и ще падне върху настилката от карарски мрамор на долния етаж. Дафни се спусна по стълбите да му помогне и двамата, залитайки, успяха да влязат в спалнята. Именно там Сами се спъна в полите на черната й прозрачна нощница и тежко се стовари върху леглото.

Все още изпълнена с отчаяно желание да изглади грешката си, тя смъкна дрехите от почти безчувственото му тяло. После нежно започна да дразни с език гръдните му зърна. От тялото му се изтръгнаха стенания, то се търкулна на една страна и след малко се чу хъркане. Разнесе се отвратителната воня на бира. Дафни отвори прозореца и когато хладният вечерен ветрец нахлу вътре, усети, че се е насълзила. Тази нощ бе претърпяла един съкрушителен личен неуспех. За първи път, откакто бяха женени, Сами не бе успял да се възбуди.

Бележки

[1] В кърпа вързано (фр.). — Б.пр.

[2] Четиридневни конни състезания, които се провеждат всяка година на хиподрума „Аскот“. Смятат се за голямо светско събитие и на тях обикновено присъства кралицата. — Б.пр.

[3] Прозвище на жителите на графство Нортъмбърланд, особено на Тайнсайд (идва от североанглийското произношение на името Джордж). — Б.пр.

[4] Вторият ден на Рождество, когато всички си разменят подаръци. — Б.пр.

[5] Административната част на Лондон. — Б.пр.