Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

19.

Това беше най-забележителният ден в дългия и изпълнен с успехи живот на Хари Блумщайн. Преговорите се бяха оказали много по-сложни, отколкото бе очаквал, надпреварата — по-ожесточена. Но тази сутрин беше предал „Божествената звезда“ в ръцете на своя стар приятел Гастон Готие и не можеше да не изпитва огромно задоволство. Повече от петдесет години Хари Блумщайн се бе занимавал с диаманти — едни бяха свързани с историята, други струваха милиони лири. Но днешният случай бе нещо съвсем друго. Днес Хари Блумщайн бе станал част от една легенда, част от ужасяващата история на този невероятен скъпоценен камък.

Гастон огледа облицованата с дъбова ламперия зала за съвещания в лондонския офис на фирмата и очите му се насълзиха. В тази елегантна сграда, намираща се на Ню Бонд стрийт, по време на Втората световна война се бяха приютявали безброй бежанци. Самият генерал Де Гол бе прекарал много часове тук, обсъждайки стратегията им и водейки политически спорове. Гастон преглътна сълзите си. Де Гол се бе отнесъл толкова лошо към своите предишни приятели и съюзници. Сега бе време да се разплатят. Чрез „Божествената звезда“ този французин щеше да изрази благодарността си към британския народ.

Беше един без петнайсет, а Чарлс все още го нямаше. Мейзи погледна разтревожено Лора. Малкото празненство трябваше да започне в дванайсет. Както обикновено, неуморният Хари имаше определени срещи и много скоро трябваше да тръгне за Антверпен. Украсеният с шагренова кожа часовник удари един часа и Лора заведе баща си в един ъгъл.

— Опасявам се, че Чарлс въобще не се е обадил.

Гастон изглеждаше потиснат.

— Може би самолетът му е закъснял. Кога трябва да тръгне Хари?

— Всеки момент. Няма ли да е по-добре да кажеш няколко думи преди това? Знаеш колко много означават тези неща за него.

Като удари със старото дървено чукче по овалната махагонова маса, Гастон прочисти гърлото си и започна:

— Днес няма да има речи — каза той, опасявайки се от силата на собствените си чувства. — Бих искал само да отбележа колко съм доволен да ви посрещна тук и да споделя с вас, моите приятели и близки, този щастлив миг. — Усети как някаква буца се надига в гърлото му и продължи шепнешком: — Винаги съм искал да притежавам „Божествената звезда“ и сега най-после благодарение на Хари този диамант ми принадлежи.

Той разтвори дланта си и я протегна напред, за да могат всички да видят прочутия диамант. Те заахкаха възхитено. Скорпио, който стоеше до Мейзи от страната на прозореца, възкликна:

— Каква красота!

Когато Лора посегна да вземе диаманта, сноп слънчеви лъчи ненадейно го освети и той засия като огън, отразявайки светлината с безбройните си фасетки. Тя примигна. Този камък беше като живо същество, притежаваше енергия и душа.

— Може ли? — прошепна Лора.

Гастон кимна и тя взе скъпоценния камък в ръката си. Гледаше го, без да мигне, и не можеше да продума. Не беше никак чудно, че някои хора бяха мамили и убивали заради това ослепително, огнено същество.

— Значи ти разбираш. — Той я целуна по главата. — Значи наистина разбираш защо трябва непременно да го притежавам.

— На твое място не бих се вживявал толкова, скъпа Лора.

Закъснял с почти цял час, Чарлс наперено се приближаваше, като en route[1] си вземаше по някой сандвич. Измъкна диаманта от ръката й и огненият му блясък сякаш изведнъж помръкна.

— Брей, брей, „Божествената звезда“. Разправят, че не било никак здравословно да го притежаваш, макар че ти изглеждаш много добре, татко.

Даде знак на сервитьорката да му донесе чаша шампанско.

— Santé[2]!

Чарлс се обърна с широка усмивка и погледът му спря върху хубавия непознат мъж, който пиеше вода и стоеше малко прекалено близо до Мейзи. Усмивката за миг замръзна на устните му. След това се отърси от мимолетните си подозрения и насочи вниманието си към баща си.

— Моите поздравления! — Нехайно подхвърли няколко пъти диаманта във въздуха, преди да го пусне в горното джобче на баща си. — Нямам представа колко струва, нито пък как ще го платиш, по дяволите. Но не се притеснявай за това, не днес. Нека днес да пием и да се веселим.

Настъпи мълчание. Неколцината стари работници на фирмата, поканени на тържествения обяд, побързаха да напуснат залата. Хари Блумщайн прегърна стария си приятел, като едва не се разплака, и потегли направо към летището.

Скорпио пристъпи напред, но Мейзи го хвана за ръката.

— Моля те, недей. Аз ще се справя с това.

— С какво ще се справиш, мила моя? — Усмихнат до ушите, Чарлс се обърна и застана лице в лице с жена си. Махна пренебрежително на непознатия, който продължаваше да стои до нея. — И какво сме открили по време на нашите разходки? Не смяташ ли, че е малко попрезрял, за да ти служи за играчка?

Скорпио усети как мускулите на шията му се стегнаха. Висок и мускулест, той стисна юмруци и с пребледняло от гняв лице прекоси стаята.

— Моля те, Скорпио — Гастон хвана Скорпио за лакътя. — Всичко е наред. Никой не иска да те обиди. Синът ми само иска да покаже, че има чувство за хумор. Чарлс, ти трябва да си капнал, сигурно имаш нужда от почивка.

Чарлс впери поглед в стройния красив непознат, имаше чувството, че някой го е ударил в лицето. Скорпио беше един от най-важните клиенти на Готие. Той стисна топло ръката му.

— Скорпио! Винаги съм бил ваш почитател! Знаете ли, с жена ми от години следим вашите изяви, нали, Мейзи, скъпа?

Скорпио напрегнато се вгледа в лицето на Чарлс. Макар че очите му изглеждаха студени и безразлични, устните му бяха пълни и чувствени. Изпита още по-силна неприязън към този човек.

— Това беше само едно малко недоразумение — продължи Гастон любезно. — Знам, че трябваше да те изчакаме, Чарлс, имаш право да ни се сърдиш.

Слисаният Скорпио обърна въпросително поглед към Лора. Тя просто вдигна очи към тавана, подчертавайки колко безнадеждно е положението.

През следващите трийсет минути Чарлс беше олицетворение на любезност и загриженост. Здравето на Гастон, изложбата на Лора, благополучието на Мейзи — изведнъж се оказа, че всички тези неща са негова първа грижа, докато часовникът не удари един и половина и той не каза:

— Опасявам се, че веднага трябва да тръгна.

Беше обещал на Йоланд да обядват заедно и вече ставаше много късно.

— Не си тръгваш, нали? — Гастон изглеждаше разочарован.

— Съжалявам, но следобед ще пътувам със самолет за Бон. Тези търговски привилегии ми причиняват повече главоболия, отколкото заслужават.

Лора погледна към Мейзи, която не откъсваше очи от пода. Арогантен както винаги, Чарлс прие мълчанието й като знак, че е разстроена, вирна брада и се опита да я целуне собственически по устните. Тя инстинктивно се отдръпна. На лицето му за миг се изписа изненада, но той беше прекалено зает, за да се замисли над случилото се. Знаеше, че Йоланд ще бъде вбесена, ако я накараше да го чака. Каза довиждане на всички и излезе.

— Ако нямаш нищо против — рече Лора и леко побутна Скорпио, — бих искала да остана насаме с татко.

Той веднага схвана намека.

— Е, Мейзи, изглежда, ние с теб сме de trop[3]. Искаш ли да дойдеш с мен до „Лордс“?

— „Лордс“ ли? — попита удивената Мейзи с подчертан тексаски акцент. — Да не би да си член на Камарата на лордовете?

Лора се закиска.

— За бога, той говори за „Лордс“, игрището за крикет. Кани те да играете крикет.

— Крикет ли? — Мейзи сбърчи нос. — Онази странна английска игра, която прилича на китайски билярд и трае безкрайно дълго?

— Винаги съм искал… — ентусиазирано подхвана Гастон, но Лора го погледна втренчено и той млъкна.

— Гарантирам ти, че ще ти хареса — настоя Лора. — Казват, че англичаните измислили крикета, когато престанали да вярват в Бога.

— Това е така — добави с усмивка Скорпио. — Предполага се, че тази игра ни дава усещане за вечността.

— Ще дойда — каза Мейзи, взе чантичката си и хвана Скорпио под ръка. — Но нека зарежем тези уроци по вечност, а? Имам чувството, че вече съм преживяла тази вечност!

 

 

Бентлито спря пред голямата порта от ковано желязо и шофьорът изчака, за да получи инструкции.

— В шест можеш да дойдеш да ни вземеш оттук — каза Скорпио и помогна на Мейзи да слезе от задната седалка. — Ако не ти позволят да паркираш, просто обикаляй някъде около Грейс Гейт.

Откъм игрището за крикет се носеха такива силни викове, че можеха да бъдат чути чак в Риджънтс Парк. Скорпио ускори крачка.

— Улучиха вратичката! Хайде, Мейзи, да побързаме. Заведе я до асансьора, който се намираше до една открита метална стълба, и припряно натисна копчето.

— Това са новите трибуни. — Посочи с жест масивната бяла конструкция над главите им и в този миг стоманените врати се отвориха. — Онзи милионер — филантроп Пол Гети младши е финансирал строежа.

— Брей, да му се не види! — възкликна Мейзи и влезе в кабината на асансьора. — С баща ми бяха големи конкуренти, знаеш ли? И двамата търгуваха с петрол.

Асансьорът ги остави близо до най-горната трибуна и те тръгнаха по коридора покрай редица светлосиви врати, докато стигнаха до една, на която пишеше: „Скорпио“. Прислужникът, който се намираше в ложата, бе много любезен.

— Добър ден, сър. Колко е хубаво да ви видим тук след толкова дълго време! Казаха ми, че за обяд ще бъдете само двама, нали така?

Мейзи седна в ложата и погледна надолу към морето от подскачащи глави.

— Мислех си, че живееш като отшелник — каза тя.

Скорпио извади малък театрален бинокъл и се опита да види през него таблото за отбелязване на точките.

— Такъв съм, повярвай ми. „Лордс“ е най-доброто място на света за един отшелник. Пол Гети, Мик Джагър, Майкъл Кейн — всички те идват тук и никой не им обръща ни най-малко внимание. Гол!

Той шумно заръкопляска, когато топката излетя нависоко и излезе извън очертанията на игрището.

Няколко минути Мейзи наблюдаваше как облечените в бяло играчи правят някакви тайнствени движения на фона на зелената трева. Беше свикнала с правилата на бейзбола и тази игра й се виждаше съвсем безсмислена. Тълпата викаше „браво“ дори когато играчите коленичеха и запращаха топката зад себе си.

— Фаул! — извика тя.

Скорпио развеселено поклати глава.

— Не и в крикета. Задните удари са съвсем в реда на нещата. Този беше блестящ.

Батсмани, подавачи, вратички, геймове — Мейзи имаше чувството, че е изстреляна в някакъв друг свят.

— Започвам да се чувствам като Алиса в Страната на чудесата. Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш правилата?

— Разбира се. — Скорпио остави картата за отбелязване на резултатите в скута си и внимателно взе ръката й. — Но трябва да те предупредя, че това ще ни отнеме цял живот.

Времето за закуска и чай отдавна беше отминало, а той продължаваше да й обяснява.

— Не съм и предполагала, че е толкова сложно — каза Мейзи. Главата й се въртеше. — Ти самият играеш ли крикет?

— Играех, когато бях в Итън.

Тя повдигна вежди.

— Учил си в Итън?

— Докато не ме изхвърлиха. Заради притежаване на канабис, освен всичко друго. Баща ми едва не ме уби.

Той взе отново картата за отбелязване на резултата и набързо надраска нещо.

— Трябва да си бил голям хулиган.

Скорпио сви рамене.

— Всъщност не. Просто бях объркан и несигурен и търсех нещо, но не знаех какво.

— И намери ли го някога?

Чу се мощният удар на крикетна бухалка по кожената топка. Тълпата единодушно изрази одобрението си. Скорпио скочи на крака.

— Сто точки! Добър удар, сър!

Тя го изчака да седне.

— Е, намери ли го? — настоятелно попита Мейзи.

— Не знам — усмихна се смутено той, — но дори да съм го намерил, вече не помня. Бях толкова разсеян навремето.

Времето летеше бързо и в пет часа Скорпио поръча шампанско за Мейзи и минерална вода „Перие“ за себе си. Най-накрая тя успя да отклони разговора от темата за крикета и да го насочи към самия Скорпио.

— Влюбвал ли си се някога? — попита Мейзи, когато той напълни чашата й.

— Веднъж… момичето се казваше Роузмари. — Тя наблюдаваше как мехурчетата в чашата й бързо се устремяват нагоре. — Всъщност много приличаше на теб.

Мейзи се взираше в игрището.

— Какво се случи с нея?

— Умори се да се върти наоколо и избяга с моя счетоводител.

— А ти… — Замълча. Ровеше се в живота на почти непознат човек! Направо не можеше да повярва, че го прави. — Беше ли много разстроен?

— Бях съсипан.

Мейзи се пресегна и докосна ръката му.

— Съжалявам.

— И аз съжалявах. — Пръстите му обхванаха и стиснаха нейните. — Той беше цар на двойното счетоводство.

Чуха се силни викове и група възбудени фидлери[4] се струпа около боулера[5].

— Това е аут! — извика Скорпио, като скочи на крака. — Чудесна топка, съвършен финт.

Цялата публика се изправи на крака, когато спечелилият сто точки батсман се върна до павилиона с високо вдигната бухалка. За своя изненада, Мейзи също се изправи и заръкопляска. Изведнъж Скорпио усети как нейното тяло, меко и топло, се притисна до неговото. По гърба му полазиха тръпки и ужасно му се прииска да я целуне. Като се противопостави на изкушението, той с жест посочи батсмана и тихо каза:

— Той имаше добър резултат, но неочакваното винаги въздейства по-силно.

Следобедът отиваше към своя край, сенките извън очертанията на игрището се удължиха. Знаменцата върху покрива на павилиона едва-едва пърхаха от лекия вечерен ветрец. Скорпио благодари на келнера и го освободи.

— Играеш добре в отбрана — каза той, като се обърна отново към Мейзи.

— Моля?

— Ето пак. Идеална тактика на блокиране. — Скорпио извади бутилката от кофичката с лед и й наля още една чаша шампанско. — Днес ти научи всичко за мен. Сега бих искал да ми кажеш нещо за себе си.

Тя потреперя леко от ветреца и се загърна по-плътно с тънкия вълнен шал.

— Няма много за казване. Името на баща ми е Джон Апълфорд Първи. Сигурно си чувал за него.

Скорпио кимна.

— Кой не е чувал за него? Виждал съм музеите на Апълфорд в Далас и Ню Йорк. Сигурно е бил изключителен човек.

— Да, и сам се е издигнал. Започнал е от нищо и със зъби и нокти си е проправил път до върха.

Крикетното игрище сякаш се бе стопило някъде в далечината, виковете на публиката заприличаха на далечно ехо.

— И как така е станал такъв голям любител на изкуството?

— Започнал да се учи сам. А след това започнал да колекционира. Когато забогатял, колекционерството се превърнало в страст. Интересуваше се от всичко: картини, порцелан, стари ръкописи, бижута… Така се запознах с Чарлс.

Мейзи сякаш цялата се смали при споменаването на това име. Скорпио се приближи още по-плътно до нея, копнееше да я прегърне, докато тя бавно разказваше своята история. Както се оказа, беше се запознала с Чарлс в Ню Йорк на една изложба на бижута от колекцията на баща й. Изискан и красив, младият Готие веднага направил впечатление на младата тексаска наследница. Със седем години по-голям, висок и малко арогантен, французинът сякаш я превъзхождал безкрайно много със своя стил и интелигентност. Лекият френски акцент, очарователният начин, по който целувал ръката й, почти незабележимото кимване, когато го представила на баща си — Чарлс бил съвършено различен от американските момчета, които Мейзи познавала.

Джон Апълфорд, който всъщност бил обикновен тексаски дървеняк, също се оказал дълбоко впечатлен. Чарлс не само се представил като син на прочутия Гастон Готие, но показал и енциклопедични познания за бижутата от колекцията на Апълфорд, което особено много възхитило петролния магнат. В нея имало произведения от големите американски бижутери от „Тифани“, „Маркъс Трабърт и Хофер“, „Сиймън Шепс“ и от известните бижутерски къщи „Фаберже“, „Картие“, „Бушерон“, „Лалик“, „Ван Клееф“ и „Арпълс“, а, разбира се, и на самата „Готие“. Чарлс просто не бил в състояние да изрази безграничното си възхищение от бащата на Мейзи.

Голямата тълпа започна да напуска игрището. Мейзи почти не забеляза това. На устните й се появи лека цинична усмивчица, когато спомените я завладяха. Баща й бил толкова впечатлен от Чарлс, че го поканил на вечеря. Това било началото. Три месеца по-късно след бурна любовна връзка Мейзи Апълфорд и Чарлс Готие се сгодили.

— Не обвинявам баща си — каза тя с въздишка. Пръстите на ръцете й бяха посинели от студа. — Той винаги искаше само най-доброто за мен. Английски бавачки, френски гувернантки, швейцарски училища, дори лекции в Сорбоната. Той искрено смяташе, че Чарлс е идеалният съпруг, а и аз мислех същото, откровено казано. Татко не ме накара насила. Аз бях хлътнала до ушите.

Скорпио не можеше да издържа повече.

— Но защо? — Вгледа се в очите на Мейзи. — Но защо сега го понасяш? Двамата с Гастон си приличате. Всеки от вас струва повече от милион чарлсовци и все пак се оставяте да ви води за носа.

Раменете й унило се отпуснаха.

— Предполагам, че и двамата се чувстваме виновни. Гастон — защото го е лишил от детство. А аз — защото… — Тя се взираше в големия часовник, който сякаш безстрастно съзерцаваше отгоре крикетното игрище, и с всички сили се мъчеше да сдържи сълзите си. — А аз — защото го лиших от деца.

Беше прекалено късно. Сълзите вече се стичаха по бузите й. Тя започна да рови в чантичката си.

— Ето, вземи тази.

Скорпио й подаде ленена кърпичка с монограм и Мейзи с благодарност изтри очите си.

— Съжалявам. Не исках да се разцивря. Нещата вече не са чак толкова зле. Истинската болка претръпна.

— Това е опасна игра. — Очите на Скорпио бяха потъмнели от напрежение. — Един ден ще се събудиш и ще разбереш, че вече нищо не те боли, че не живееш, а само съществуваш.

Едно дълго сдържано ридание разтърси крехката й сгърбена фигура. Изглеждаше уязвима и съсипана. Изпълнен с нежност, Скорпио я взе в прегръдките си и силно я притисна към себе си. За втори път през живота си знаеше, че иска да обича някого.

— Знам това. — В гласа му звучеше търпение и загриженост. — И с мен се случи същото, нали ти казах? В случая Чарлс е твоят наркотик. Смятам да те накарам да се откажеш от него.

Тялото й се отпусна и най-накрая сълзите спряха да текат. Тя вдигна очи към него, клепачите й бяха зачервени и подпухнали, а червилото беше размазано в ъгълчетата на малко възпълните й устни. Изглеждаше ужасно, но през целия си живот не бе виждал по-приятна гледка. Скорпио се наведе и я целуна по клепачите — нежна, утешителна целувка, която пресуши сълзите й. Мейзи вдигна лице към него и бавно разтвори устни.

— Вие тук свършихте ли? — Един стар чистач с лице на сфинкс шумно влезе в ложата. Мейзи и Скорпио скочиха като ученици, хванати да пушат. Без да им обръща внимание, старецът започна да събира остатъците от кифли и сандвичи и да ги слага в голям черен найлонов чувал. — Вече не знам — замърмори той под носа си. — Тези хора хвърлят толкова много храна. Истинско престъпление! — Чистачът се суетеше наоколо, събираше, премиташе и ругаеше, без изобщо да забелязва двамата обитатели на ложата.

— Повече не ви трябва, нали? — Без да дочака отговор, той хвърли бутилката от шампанско в чувала си. — Честна дума! Разправят, че идвали тук да гледат крикет. Крикет, няма що! Откога хората взеха да имат нужда от шампанско, за да гледат тоя проклет крикет?

Мейзи все още се усмихваше, когато двамата със Скорпио излязоха през Грейс Гейт, хванати за ръка. Той махна на шофьора си, който послушно обикаляше наоколо с колата. Като две немирни деца двамата се хвърлиха, смеейки се, на задната седалка. Мейзи погледна в огледалцето прическата си, която приличаше на копа сено, но реши, че не й пука. Имаше чувството, че отново е на двайсет години и няма никакви грижи. Но когато колата се приближи до Найтсбридж, тя усети, че еуфорията започва да я напуска.

— Моля те — настоя Скорпио. — Не бива да заминаваш! Та ние току-що се запознахме.

Когато колата спря пред входа на хотела, той нареди на шофьора да направи няколко обиколки около него. Сърцето на Мейзи се сви.

— Нали знаеш, че бих предпочела да остана в Лондон. Но вдругиден трябва да замина за Кайро, имам билет за самолета. Не мога да измамя Бетси.

Той изглеждаше напълно съкрушен.

— Кога ще те видя пак?

— Веднага щом се върна, ако все още искаш… Тя се чувстваше глупава и напълно объркана.

— Ще те чакам.

Той я целуна силно, а после предпазливо и нежно разтвори устните й с върха на езика си. Тя леко простена. Скорпио, слънце и шампанско — на всяко момиче щеше да му се завърти главата!

Десет минути по-късно, с вид на човек, излязъл от аеродинамичната тръба на авиационната компания „Де Хавиланд“, Мейзи изплува на повърхността и си пое дъх.

— Трябва да вървя — задавено каза тя. — Вече е осем. Скорпио я погледна умолително.

— Сигурен съм, че Гастон и Лора ще ни разберат. Моля те, нека вечеряме заедно.

— Не мога. — Гласът й изведнъж прозвуча много решително. — Не се притеснявам, че ще накърним техните чувства. В случая са важни моите. Трябва ми време, за да поразмисля.

Скорпио се усмихна и веднага придоби разкаян вид.

— Извинявай. Толкова се страхувам да не те загубя, че накрая ще изплаша и теб и ще те прогоня.

Тя съвсем естествено сложи ръката си в неговата.

— Няма такава опасност — прошепна. — Вече си свързан с мен.

Най-накрая колата спря пред хотела.

— Боже господи! — Скорпио започна да рови в портфейла си. — Едва не забравих! — Най-сетне извади лист хартия и една касета и ги подаде на Мейзи. — Ще ги предадеш ли на Лора? — Изглеждаше странно смутен. — Кажи й, че това е най-доброто, което мога да направя.

— Основната мелодия на „Тор“? — Очите й развълнувано блеснаха.

Скорпио се усмихна сконфузено.

— Не съм сигурен, че е добра. Можеш да й кажеш, че няма да имам нищо против, ако я изхвърлят.

Мейзи обви ръце около шията му.

— Знам, че е направо чудесна. Нямам търпение да кажа на Лора. Серж и Шариф ще бъдат на седмото небе.

Скорпио се наведе и нежно я целуна по върха на носа.

— Ще се чувствам като мошеник, ако не ти кажа истината — прошепна той. — А тя е, че не написах тази музика за тях. Направих го за себе си.

 

 

Мейзи сякаш прелетя с криле до стаята си. Щом влезе, грабна своя уокмен и сложи касетата. Чу се изщракване и машинката заработи. Тя легна на леглото. Мощният глас на Скорпио отекна в ушите й. Мейзи затвори очи и си представи как той пее само за нея.

Една голяма топла сълза потече по бузата й и падна върху бялата ленена възглавница. Дори без оркестрация, само със съпровод на китара, песента бе прекрасна. Тя пренави лентата и отново я изслуша. Всичко, изказано и недоизказано, звучеше в модулациите на този глас. Болка и копнеж, страст и разбиране — песента сякаш пресъздаваше историята на неговия собствен живот.

Мейзи натисна копчето и последните акорди заглъхнаха. Сърцето й лудо биеше. Това бе химн за чистотата и самоосъществяването и тя се закле, че той ще бъде и неин.

Бележки

[1] Пътьом (фр.). — Б.пр.

[2] Наздраве (фр.). — Б.пр.

[3] Излишни (фр.). — Б.пр.

[4] Играч, който хваща топката и я връща при бейзбол, крикет. — Б.пр.

[5] Човек, който подава топката (при крикет). — Б.пр.