Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

13.

В болницата стана ясно, че глезенът на Лора не е счупен, а само силно навехнат. След като го превърза стегнато, лекарят й препоръча да пие обезболяващи хапчета и хубаво да се наспи. С известно подозрение огледа дрехите й. И добави натъртено, че навярно ще има нужда от неколкодневна почивка за възстановяване, далеч от опасните планински стръмнини.

Лора му кимна с благодарност и според съвета му се опита да направи няколко крачки из лекарския кабинет. Болката съвсем не беше толкова силна, колкото бе очаквала. Благодари на лекаря и куцукайки, отиде в приемната, където Шариф прелистваше едно прастаро копие на „Нешънъл Джиографик“.

— Какво каза докторът? — попита той, като скочи на крака.

Лора неопределено поклати глава.

— Нищо особено — отвърна, решена да омаловажи случилото се. — Леко навяхване. Каза, че до утре ще съм тип-топ.

Молеше се той да се хване на въдицата.

— Добре. — Шариф й предложи ръката си и тя усети, че краката й се подгъват от умора. — Тогава може би утре ще ми позволиш да те разведа из града.

Сърцето й се разтуптя. С всички сили се стараеше думите й да прозвучат хладно.

— Това сигурно ще бъде пример за легендарното патанско гостоприемство, нали?

— Но разбира се.

— Тогава ще трябва да приема поканата ти.

Ръка за ръка, двамата бавно излязоха от болницата. Лора куцаше.

— Тогава до утре сутринта. В десет — каза Лора, когато той я въведе във фоайето на хотел „Перла“.

Тя се поколеба за секунда. Ако бяха в Лондон, дори нямаше да се замисли, преди да го покани на вечеря, но тук това май изглеждаше много прибързано. Шариф се досети пред каква дилема е изправена и галантно й предложи извинение.

— Аз наистина трябва да отида да напоя коня си.

Заведе я до рецепцията и Лора му се усмихна с благодарност. Служителят в хотела й хвърли пренебрежителен поглед и се зае да обслужи друг клиент.

— Хъм! — Гласът на Шариф прозвуча остро.

Човекът се обърна и цялото му държане изведнъж се промени. Предложи да донесе инвалиден стол и да извика носач и камериерка. Лора се смути и отказа, но той мазно се заизвинява.

— Баща му работеше в едно от нашите имения — обясни й Шариф и я поведе към асансьора. — Опасявам се, че някои неща тук са все още на средновековно ниво.

Вратите на асансьора се отвориха и тя тежко пристъпи вътре.

— Вие сте като рицари на бели коне, нали? — прошепна и не откъсна очи от него, докато не изчезна от погледа й.

Главата й бучеше от вълнение, Лора влетя в спалнята и се стовари на леглото. Полежа така известно време, като мислеше, мечтаеше, усмихваше се на себе си и си обещаваше да намери сили да се изправи и да отиде да вземе душ, от който измъченото й тяло имаше такава нужда. Най-накрая свали изцапаните си с кал дрехи и куцукайки, отиде до тоалетната масичка. В чекмедженцето й намери голямата найлонова торба за прането, с която уви превързания си крак. После се дотътри до банята и като се пъхна под душа, пусна водата докрай. Какво блаженство, помисли си Лора. Игличките на горещата вода намокриха косата й и измиха боята, останала по нея от евтиния зелен тюрбан.

Избърса се и отиде да порови в походната си аптечка, където намери малко шишенце с надпис „Арника“. „При синини и подуване“ — пишеше на етикетчето и тя веднага взе две бели като тебешир таблетки. Все още ги дъвчеше, когато телефонът иззвъня.

— Лора? — отекна далечен глас, пренесен от другия край на света с помощта на сателит.

Лора се настани на едно кресло, умираше от желание да научи малко клюки. Но смутена от новината за инцидента, Мейзи скоро закудкудяка тревожно:

— Сигурна ли си, че не искаш да се прибереш у дома?

— Да се прибера у дома! Ти се шегуваш! Току-що срещнах най-страхотния мъж!

От другия край на линията настъпи мълчание.

— Това е една от причините да ти се обадя. Снощи ходихме на театър с Бетси и представи си на кого налетях — на Робер дьо ла Марот.

— И какво ти каза този негодник на годината? — с безразличие попита Лора.

— Ами всъщност и двамата изпаднахме в много неловко положение, но, изглежда, някой му е казал, че вече си сгодена.

— Аз? Сгодена? — Изсмя се сухо. — За бога, кой би могъл да му внуши подобно нещо?

Отново настъпи пауза. Когато Мейзи заговори, в гласа й се долавяше студена ярост.

— Твърди, че Чарлс му го е казал.

— Божичко, но защо… — Лора зяпна от удивление. — Какъв абсолютен негодник!

— Знам. Току-що имахме ужасна разправия. Твърди, че го е направил за твое добро. Не искал сестра му да се обвърже с някакво си безнадеждно актьорче с леви убеждения.

— И откога е толкова загрижен за моето щастие и благополучие?

Мейзи пренебрегна този реторичен въпрос.

— След това говорих с Робер и повярвай ми, той е направо съкрушен. Иска непременно да говори с теб и да ти се извини. Да му кажа ли как може да се свърже с теб?

Внушителният образ на Шариф за миг се появи пред погледа на Лора. Нима такъв човек би повярвал на празните приказки на Чарлс, преди да е попитал и нея?

— Не — хладно отвърна тя. — Всъщност можеш да му кажеш, че повече не искам да го видя.

— Но той е толкова разстроен — възрази Мейзи — и нали знаеш колко убедителен може да бъде Чарлс…

— Никога! — твърдо рече Лора. За миг се пренесе в планината и доволно се усмихна на себе си. — Badal.

— Моля?

— Badal — тихо повтори тя. — Това означава, че сега е негов ред да страда.

Лора остави телефонната слушалка и мислите й отново се върнаха към загадката Шариф Хан.

 

 

След като излезе от хотела, Шариф отвърза коня си и пое надолу по шосето. Въпреки че бе късно, той имаше нужда от повече време, за да размисли и затова избра по-дългия път. Докато конят препускаше в тръс по посока на паметника на компанията „Багх и Мейксън“, мислите му се насочиха към невероятното момиче, което бе спасил през този ден. Шариф затвори очи и се опита да си представи образа й. Помисли си, че никога не бе срещал такова очарователно и своенравно момиче. В далечината обагрените във виолетово планини с назъбени скалисти върхове образуваха пръстен около тази долина. Когато мина покрай игрището за крикет, той се усмихна, спомняйки си колко батсмани бе извадил от игра и колко точки бе отбелязал.

Къщата, където живееше овдовялата му майка, се намираше в покрайнините на града. Тя се издигаше в средата на просторната морава, засенчена от бананови дървета — хубава едноетажна вила с варосани стени и кръгли прозорчета. След като се погрижи за коня си, Шариф бавно влезе в къщата, за да се види с майка си. Крехка, с ясни очи, Катиджа седеше в отредената за нея стая и бродираше.

— Закъсня, Шариф — простичко рече тя, но в думите й прозвуча укор.

— Да. — Като мъж и член на пешаварското общество, знаеше, че не е длъжен да дава обяснения.

— Значи работата около този твой филм ти отнема много време — добави тя и отново се зае да бродира.

В гласа й пак прозвучаха критични нотки. Поради болестта си беше станала раздразнителна. Шариф реши да я поласкае.

— Много красива бродерия.

— Надявам се да я завърша за рождения ти ден.

— Не ми го напомняй! Рождените дни вече ме карат да се чувствам стар.

Тя го погледна втренчено.

— На твоята възраст баща ти беше женен за мен. И вече имахме син.

Той много добре знаеше накъде бие майка му и затова побърза ловко да смени темата.

— Чух, че управителят на имението не бил добре. Ще трябва да му намеря заместник… тоест, докато се оправи.

— Ти би трябвало да поемеш работата, сине. Ти си главата на семейството.

Въпреки крехката си фигура, тя беше дръзка жена. Когато искаше да постигне нещо, намираше начин.

— Знам си задълженията. — Неохотно се опита да я оправдае в себе си заради възрастта й и влошаващото се здраве. — Съжалявам, майко, но днес имах тежък ден. Просто дойдох да видя дали си добре и да ти кажа „лека нощ“.

Катиджа изправи гръб.

— Ще бъда добре, когато видя, че си улегнал, Шариф. Дотогава непрекъснато ще се притеснявам.

Той се усмихна и почтително я целуна по бузата.

— Много скоро отново ще ми се наложи да замина. Нека да не си разваляме отношенията.

Тя омекна, вдигна поглед към него и се усмихна.

— Не забравяй, че имаш майка, която е много горда със своя син.

Шариф тихо затвори вратата след себе си. Помисли си, че е истинска лудост дори да се опита да й спомене за Лора.

 

 

Въпреки че беше прекарала безсънна нощ, Лора стана в седем часа, обзета от нетърпение да излезе по-скоро. Отказа се от тесните дънки и избра бродиран левантски кафтан. Широк и удобен, той изглеждаше много подходящ и Шариф сигурно щеше да го одобри. Освен това, докато превързваше глезена си, си помисли, че би могла да превърне необходимостта в преимущество.

В трапезарията на долния етаж неколцина британски дебелаци гръмогласно даваха нареждания на келнерите. Тя ги погледна и потрепери. Носеха тесни костюми в пастелни цветове и обратно нахлупени бейзболни шапки; бяха точно от онези англичани, на чиито паспорти би трябвало да има печат, забраняващ напускането на страната. Лора седна и безмълвно се скри зад листа с менюто, надявайки се, че няма да й обърнат внимание. За щастие бяха доволни от собствената си компания и през цялото време хленчеха за всичко — от „невъзможната храна“ и „гадния климат“ до „заболяванията от диария“ и „местните хайдуци“. Стана ясно, че са членове на снимачен екип, който правел рекламни клипове за коли в планините. От време на време, подобно на глупави футболни запалянковци, те преставаха да се оплакват и започваха да скандират рекламното мото на компанията си: „С «Интернешънъл Тревълър» вие навсякъде се чувствате като у дома си“.

Лора тъкмо дояждаше препечените си филийки, когато Шариф изникна до масата й. В първия миг не можа да го познае. Носеше бежов панталон, риза с отворена яка и скъпи мокасини. Изглеждаше изискан и любезен и сякаш нямаше нищо общо със смелия ездач, който я бе спасил предишния ден. Когато двамата тръгнаха да излизат, Лора чу как един от снимачния екип промърмори нещо за „мръсните араби“. По лицето на Шариф позна, че и той го е чул. Не каза нищо, но се приближи до масата на англичаните и ги изгледа свирепо. Лора като омагьосана наблюдаваше как те изведнъж сякаш се смалиха в пастелните си костюми. Щом престанаха да се перчат, се превърнаха в смачкани нищожества. Лора с отвращение ги огледа. И само като си помислеше човек, че подобни същества вярваха в превъзходството на бялата си кожа!

Щом излязоха навън, Лора и Шариф тръгнаха към паркинга под яркото слънце.

— Ще видиш, че моята кола е по-удобна — каза той, като отвори вратата на син мерцедес, спортен модел, и любезно й помогна да се настани вътре.

Лора много внимателно намести краката си.

— Ти наистина ли си същият Шариф, с когото се запознах вчера?

— Не. — Той запали мотора. — Вчера работех. А днес се забавлявам.

Неговото присъствие й подейства като най-силно болкоуспокоително средство. Докато двамата се скитаха из Андар Шехр и централната част на Пешавар, тя съвсем забрави за болките в глезена. Многобройните бижутерски магазинчета показваха бляскавата си стока с помощта на множество огледала и светлини. Заинтригувана, Лора разглеждаше разнообразните златни и сребърни бижута, като от време на време, спираше, за да скицира нещо в бележника си. Най-накрая влязоха в голям магазин, където собственикът топло посрещна Шариф.

— Не че някой може да те измами — каза Шариф, докато помагаше на Лора да се изкачи по стълбите, — но на Рафик можеш да имаш пълно доверие. Моето семейство търгува с него от три поколения.

Стаята на горния етаж приличаше на пещерата на Аладин — беше пълна със скъпоценни и полускъпоценни камъни. Лора ги разглежда повече от час и накрая се появи с няколко подбрани рубини и сапфири.

— Какво ще правиш с тях? — попита Шариф, като пийваше от третата си чаша чай.

Тя ги остави да се плъзнат между пръстите й — поток от пъстроцветни светлинки.

— В момента нямам представа — засмя се Лора. — Но винаги ми хрумва нещо.

На площад „Шинвари“ двамата се възхищаваха от старинните сребърни бижута, украсени със слонова кост, кехлибар, лазурит, малахит и тюркоази. За Мейзи Лора купи красив сребърен медальон от Туркестан, а за баща си — великолепно афганско килимче.

— Погледни — каза Шариф и й посочи една съвсем лека извивка на тъканите нишки. — Това се прави нарочно, за да се наруши съвършенството. Предпазва от уроки.

След това двамата посетиха джамията на Махабат Хан, където всеки се помоли на своя бог. В Чоук Ягдар, пешаварският Хайд Парк, двамата спряха, за да послушат един размирник, който хулеше богаташите, отказващи да плащат закат.

— Това е специален ислямски данък — обясни й Шариф, когато двамата продължиха напред. — Тук състоятелните хора са длъжни да дават два и половина процента от доходите си директно на бедните.

Полека-лека стигнаха до пазара за кожи, където Лора доста се позабавлява, като пробваше различни шапки, изработени от къдрав каракул. Тя направи снимки на Шариф пред портите на Гор Кхатри — военна гробница, построена от дъщерята на шах Джехан. На пазара Меена той й отвърна със същото, докато Лора наблюдаваше как някакви жени бродираха със златни и сребърни нишки. Когато стигнаха до циганския пазар Банджара, тя настоя да й предскажат бъдещето и се засмя, когато й описаха красив странник, който щял внезапно да се появи в живота й. Една стара циганка им предложи отвара от вълшебно любовно биле, но Лора поклати отрицателно глава. Ако можеше да се съди по вятърничавото й държане, вече нямаше нужда от изкуствени стимуланти.

Минаха набързо през житния пазар, спряха за малко при Честния Али, за да се възхитят от неговите бронзови и медни съдове и най-накрая пристигнаха на пазара за птици. Безброй папагали, яребици, пъдпъдъци и гълъби пърхаха ли, пърхаха в окаяното си затворничество. Затворени в мъничката си клетка, двойка пойни птички тъжно чуруликаха.

— Бедничките — промълви Лора и изведнъж настроението й се развали.

Шариф зърна сбърченото й от мъка лице и мигновено започна да се пазари с продавача.

— Ето — каза той, когато се върна при нея с клетката в ръка. — Сега тяхната съдба е в твои ръце.

Тя го погледна със сияещи очи.

— Това навик ли ти е?

— Правя го само когато си струва.

Лора пламна до корена на косите си и неумело се опита да отвори клетката.

— Значи нямаш нищо против да ги пусна на свобода?

На лицето му се появи божествена усмивка.

— Точно това очаквах да направиш!

Двете птички продължиха още малко да подскачат в своя затвор. Явно им беше много трудно да проумеят, че са свободни. Най-накрая едната подаде миниатюрната си главичка навън и колебливо стъпи на прага на свободата. Започна да чурулика нещо развълнувано на своето другарче, а Лора и Шариф я наблюдаваха като омагьосани. След това се върна при него и двете заедно зачуруликаха припряно. Най-накрая взеха решение и отлетяха в небето, като чуруликаха щастливо.

— Сигурно си уморена — рече Шариф, когато двете черни точки изчезнаха от погледите им.

Лора енергично поклати глава. Ужасно й се искаше този прекрасен ден да не завърши преждевременно.

— Ни най-малко. Мислиш ли, че ще успеем да видим Улицата на разказвачите на приказки, преди да стане време за обяд?

— Ако се чувстваш добре.

Той погледна часовника си.

Ъгълчетата на устните й леко потръпнаха.

— Значи днес няма да стреляш? — подразни го Лора.

— Всичко забелязваш. Това навик ли ти е? — попита той.

Гладката му черна коса лъщеше като гранит под слънчевите лъчи. Днес дрехите в западен стил сякаш скриваха гъвкавото му тяло.

— Правя го само когато си струва — отвърна тя.

Както обикновено, Улицата на разказвачите на приказки „Киса Кахани“ гъмжеше от пътешественици от Индия, Афганистан, Туркестан, Китай. От незапомнени времена тук си разменяха приказки. Мястото изглеждаше колоритно и шумно като английска градина в топъл летен следобед. Очарована, Лора успя да скицира лицата на някои от разказвачите: блед китаец с неопределени черти на лицето и яйцевидна глава; пакистанец с хищни черти, с дълги увиснали мустаци и коса до раменете, подаваща се изпод тюрбана му; монголец със силно сплеснато лице и един русокос млад англичанин с гъвкаво като на змия тяло, който явно живееше в някакъв свой свят. В единия край на улицата сбръчкан старец с кръгла шапчица бе събрал около себе си тълпа жадни слушатели. Дълбоко хлътналите му очи горяха като огнени диаманти върху костеливото лице.

— Какво разказва? — попита Лора, докато се чудеше дали цветът на очите му се дължи на старостта или на пясъчните бури в пустинята.

— Разказва тъжната история на Хир и Ранджха — прошепна й Шариф. — Обречената любов е в основата на цялата романтична литература на пенджаби.

Тя сбърчи чело.

— Не съм сигурна, че това ми харесва, но май ще е по-добре да ми я разкажеш.

След като се настаниха удобно в пешеварския клуб, Шариф й разказа как Ранджха, красивият флейтист, срещнал прекрасната Хир и от пръв поглед се влюбил в нея.

— Но Хир била принудена да се омъжи за Сайда — продължи той, след като отпи от чашата си с лимонов сок и сода. — Била сгодена за него, но го мразела. Прибягнала до измама, за да се свърже отново с Ранджха и в края на краищата бракът й със Сайда да бъде обявен за невалиден.

— Все още няма нищо трагично. — На устните на Лора се появи дяволита усмивка.

Шариф веднага забеляза това.

— Не, няма, но по-късно жестокият й чичо Кайдо решил, че е посрамила името на семейството и наредил да я отровят. Когато Ранджха отишъл на гроба й, бил толкова отчаян, че паднал мъртъв от мъка.

Тя мълчаливо разбъркваше питието в чашата си.

— Не обичам трагични истории — най-накрая рече Лора. — А ти?

Шариф се усмихна.

— Някои от най-хубавите приказки на света завършват трагично. „Ромео и Жулиета“, „Отнесени от вихъра“, „Ана Каренина“, „Приказка за два града“… Бих могъл да изброя още много.

— Значи твоят филм ще бъде тъжен? — изведнъж попита тя и стана сериозна.

Той наблюдаваше как една капка бавно се стича по стената на запотената му чаша.

— Може и така да се каже, но то е, защото хората от Запада обръщат прекалено голямо внимание на личното щастие.

Лора отмахна един непослушен кичур от лицето си.

— А с теб не е ли така?

Той се обърна, за да потърси сервитьора.

— С теб не е ли така? — настоятелно повтори тя.

Шариф рязко се обърна и впи поглед в очите й.

— В такъв прекрасен ден не бива да спорим — каза той, прозина се и се облегна на стола си.

— Защо смяташ, че ще започнем да спорим?

— Защото ти вече започна.

— Негодник такъв!

Лора се разсмя и го замери със салфетката си, която падна на пода. Той й я подаде и пръстите им за миг се докоснаха. Изведнъж очите му помръкнаха.

От този миг нататък двамата продължиха да се хранят в пълно мълчание. След приятно прекараната сутрин изведнъж се почувстваха неловко — подобно на животни, попаднали в непозната среда, те се опитваха да налучкат границите на позволеното. Лора твърдо бе решила, че не бива да се държи дръзко и затова с всички сили се стараеше да прикрива чувствата си. Но това бе невъзможно. Почти недокоснатото пиле с къри в чинията й я издаваше. Срещу нея Шариф неохотно разбъркваше храната в собствената си чиния.

— Утре заминавам — някак рязко каза той. — През следващите три седмици ще снимаме в планината.

— Разбирам. — Лора усети как стомахът й болезнено се сви. Оставаха й още две седмици от почивката, но за нищо на света не желаеше да се натрапва.

— С удоволствие бих дошла да погледам. — Думите неволно се изплъзнаха от устата й и тя ужасно се ядоса на себе си.

Той я погледна с известно колебание.

— Но ти наистина ли се интересуваш от онова, което се опитвам да направя?

Лора не повярва на ушите си.

— Дали се интересувам? Но разбира се, че се интересувам.

— И смяташ, че това не е израз на някаква криворазбрана благодарност?

Тя усети, че сърцето й е готово да изхвръкне подобно на пойна птичка. Едва се сдържа да не докосне Шариф.

— Глупости! Искам да дойда, защото искам да ви разбера.

Той се усмихна широко и с облекчение се отпусна назад.

— В такъв случай ще трябва да се постараем да ти обясним всичко.

 

 

Следващите две седмици бяха най-вълнуващите в живота на Лора. По време на снимките край Дара, Шариф приличаше на генерал, който ръководи изключително сложна военна операция.

— Но аз смятах, че вие правите някаква евтина продукция!

Тя се опита да установи приблизителния брой на сценаристите, фризьорите, гримьорите, техниците, операторите, актьорите, актрисите и всички останали, които непрекъснато сновяха наоколо.

— По-добре е да повярвате на очите си — пошегува се Милт, помощник-режисьорът, който твърдеше, че е работил с Уорън Бийти. — Дори само пет минути от „Небесните двери“ заслужават цялата бъркотия тук.

Графикът на Шариф беше направо убийствен. Той ставаше в четири часа всяка сутрин, за да дообработва сценария. В седем бе готов да даде инструкции на екипа си, за да започнат най-трудната част от снимките. После, ако атмосферните условия позволяваха, снимаха до обяд и след кратка почивка продължаваха, докато се стъмнеше.

— Нищо нямаше да излезе — каза Милт на Лора, — ако всички тук не се страхуваха до смърт от него.

Вечерта трябваше да се свършат безброй дребни неща, да се прегледа заснетият материал, да се организира изпълнението на набелязания график.

— Поне на Шариф не му се налага да угажда на разни „звезди“ — довери Милт на Лора веднъж, когато двамата тайно си пийваха по чашка след уморителния ден. — Те са истинска беля при снимането на всеки проклет филм!

Лора ненаситно поглъщаше цялата тази атмосфера и беше щастлива, когато двамата с Шариф успяваха да откраднат няколко часа, за да ги прекарат заедно. Нощем спеше сама в своята каравана (първа би признала, че това не е по желание, а само заради общоприетите условности) и сънуваше героите на Шариф и сценария. Понякога в полусън й хрумваше някаква идея и на сутринта двамата я обсъждаха. Той беше добър слушател, приемаше съвети, но тя забеляза, че последното решение вземаше винаги сам.

В края на краищата Лора откри, че не само сънува, но и съпреживява филма. След две седмици вече знаеше наизуст всяка дума от диалозите, всеки обрат в сценария. След като чете и препрочете сценария, усети, че разбира по-добре Шариф и което бе по-важно — неговите идеи и ценности й станаха по-близки. Лора го уважаваше и се възхищаваше от него, но с нарастваща тревога се питаше дали един такъв филм би могъл да покрие разходите, направени за него.

В деня преди заминаването й Лора и Шариф решиха да пояздят. Глезенът й беше напълно оздравял и тя имаше нужда да се раздвижи. Беше великолепна сутрин, покоят, който цареше в планината, притежаваше целебна сила след бъркотията и шумотевицата на снимачната площадка. Само няколко свраки писукаха и шумоляха в листака, нарушавайки пълната тишина наоколо. Дълбоко потънали в размисъл, двамата безмълвно яздиха известно време.

— Напоследък не ми остава време за теб — рече Шариф.

Той дръпна юздите на коня си и го накара да забави ход. Тази сутрин отново се бе издокарал с патанските си одежди и това някак си караше Лора да бъде нащрек. Навярно защото той с такава лекота успяваше да съчетае в себе си две различни култури. Щом си помислеше, че започва да го разбира, Шариф изведнъж й се изплъзваше.

— Няма значение. Ти си толкова зает.

Лора накара своята кобила да тръгне в крак с коня му. Известно време двамата яздиха мълчаливо, докато свежият планински въздух вършеше чудеса с уморените им и задръстени мозъци. Шариф гледаше право напред, лицето му бе неподвижно, а очите му като на древен гуру бяха вперени в някаква точка в далечината. По нищо не личеше какъв смут владее душата му. Трудно му беше да изрази мислите си.

— Ще ми липсваш — прошепна той, сякаш говореше на вятъра.

Тялото на Лора се изопна върху седлото на коня. Утре тя щеше да бъде в Англия. Повече не можеше да си позволи да протака.

— Кога смяташ да дойдеш в Лондон?

Шариф потупа коня си и той щастливо изцвили.

— По-скоро, отколкото очаквах. Свършихме парите. Трябва да се опитам да осигуря някакво допълнително финансиране.

Изведнъж й стана студено, макар че беше много дебело облечена.

— Това ли е единствената причина?

Дългите му нервни пръсти стиснаха още по-здраво юздите.

— Не. Знаеш, че трябва да се видим отново. — Обърна се и я погледна право в очите. — Трябва да ти кажа истината. Имаме големи неприятности с филма, останахме съвсем без пари. Не съм сигурен, че ще успея да го спася.

— Но това е прекрасен филм… много смел и новаторски…

Гънките на патанските му шалвари потрепваха под полъха на планинския ветрец.

— Благодаря. Ценя мнението ти. Но ти не по-зле от мен знаеш за какво става дума. Повдига ми се от империализма на медиите. Дотегна ми от ценностите на доминиращата западна култура, с които непрекъснато ни тъпчат.

— Не бива да ми се сърдиш!

— Не се сърдя на теб, но наистина съм ядосан! Как да им отвърнем? Кой би искал да ни чуе? Западът контролира медиите, а медиите контролират света. В днешно време няма нужда от войни и кръстоносни походи, нас просто ни унищожават с помощта на „Ем Ти Ви“.

Лора с тревога усети, че разговорът взема неприятна насока.

— Но ние можем да се учим едни от други — смутено се обади тя.

— О, така ли? На какво би могъл да ни научи Западът? Той е унищожил собствените си структури. И на тяхно място има само вакуум.

Изведнъж Лора също се ядоса.

— Не всички сме лоши! — извика тя. Точно от това се страхуваше. Сега тяхната връзка щеше да приключи, преди да е започнала както трябва. По дяволите! Не можеше просто да стои така и да слуша критиките му. — Защо не погледнем жизнения стандарт, а? — продължи тя. — Да не говорим за здравеопазването, образованието… и, о, защо да не споменем по този случай и правата на жените? Едва ли в тези области можете да ни научите на нещо, нали така?

— Капитализмът! — изсумтя той. — Капитализмът и неговата така наречена пазарна култура! Разбира се, те си имат и някои достойнства, но какво всъщност означават? Индивидуализъм за сметка на обществото. Материализъм за сметка на грижата към човека. Вашата култура държи само на младостта и лустрото. Защото разделението, самоубийствата, убийствата и престъпленията представляват истинската реалност, скрита под това лустро. Тази култура се основава само на лъжи и двуличие.

Главата й се въртеше — толкова много ярост и жар бе вложил в така неочакваната обвинителна реч. Вече беше страшно разгневена. Не можеше да спре дотук.

— Значи вие мислите, че притежавате монопол над всичко добро? Е, нека ти кажа нещо, Шариф: когато става дума за смелост и състрадание, никой от вас не може да се хване на малкото пръстче на моя баща.

Изведнъж той отново стана спокоен, гласът му прозвуча уморено:

— Съжалявам. Толкова усилено работих над този проект, а ето че сега направо се изпарява пред очите ми. Моят филм, моите представи… може би беше лудост да си мисля, че ще успея… Вече нищо не знам. — Засмя се сухо, иронично. — Каква горчива ирония. А сега трябва да отида при онези с парите, за да им представя присъдата си над тяхната система!

Лора замислено гризеше ноктите си.

— Струва ми се, че бих могла да помогна.

— Няма да приема…

— О, я млъкни за малко! Не ти предлагам благотворителна помощ. Говорим само за бизнес.

Той се усмихна. Между тази мечтателка и чистия бизнес май не можеше да има нищо общо.

— Не мога да ти обещая нищо — продължи тя, като се престори, че не е забелязала реакцията му, — но мога да обясня всичко на някой, който вероятно ще ти бъде полезен.

Шариф наостри уши. Изведнъж прояви интерес.

— Ще наредя да приготвят няколко копия на сценария и ще вземем нещо от заснетия материал.

Тя дръпна юздите и подкара кобилата си в лек галоп.

— Да, направи го, моля те, но не ни се обаждай, ние ще те потърсим.

Шариф пришпори коня си, за да я настигне.

— Хайде, кажи ми за кого става дума.

Косата й се развяваше подобно на златна грива.

— Един приятел на семейството ни — извика тя и още по-силно дръпна юздите на кобилата си.

Той побърза да я настигне.

— Звучи ми много добре.

— Може би! — Звънкият й смях отекна надалеч, понесен от вятъра. — Но за теб като мюсюлманин има само един проблем. Приятелят на семейството ни е евреин!