Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

12.

През прозореца на хотелската си спалня Лора се взираше навън към мамещите предпланини на Хималаите. Реши, че през март Пешавар може направо да се нарече земен рай. Предишния ден, докато бе пътувала със самолета над Аток, се бе възхищавала на епичната красота на пейзажа долу. Заобиколената от планини Пешаварска долина приличаше на огромна сива чаша със зелено дъно и три вдлъбнатини на ръба. Легендарните проходи Кибер, Кохат и Малаканд — за такова нещо мечтаеха художниците.

Северозападната гранична провинция, която се намираше на границата между Пакистан и Афганистан, я бе пленила. Предишните две посещения на Лора тук — едното през изключително горещото и сухо лято, другото през леденостудената зима с нейните смразяващи мъгли — не бяха намалили с нищо възхищението й. Нито резките промени на климата, нито постоянните затруднения и неудобства можеха да намалят притегателната сила на това място. Горе в планините, където въздухът беше чист и ослепително бистър, Лора бе открила онова усещане за безметежност и красота, което е неописуемо. Тук, на хиляда мили от западната цивилизация, тя знаеше, че си е у дома.

Звънът на телефона прекъсна мислите й. Втурна се към слушалката, нямаше търпение да чуе новините. Не, с извинителен тон заяви човекът от фирмата за коли под наем, нейният ленд роувър нямало да бъде готов по-рано от утре сутринта. Сигурна ли била, че не желае екскурзовод? Един опитен шофьор би могъл да я закара, където поиска и да я върне преди залез-слънце. Трябвало да знае, че планините са пълни с бандити и контрабандисти; за сама жена там не било безопасно.

За сетен път Лора му благодари за загрижеността, но заяви, че ще почака за ленд роувъра. Стана й смешно, като го чу да въздиша от другата страна на линията. Доколкото му било известно (от Корана — досети се тя), младите дами не бивало да се шляят из страната сами и да карат мощни коли. Лора взе ключа за стаята си, слънчевите очила и чантата си и слезе във фоайето. Ако нямаше как да отиде в планината, то поне можеше да прекара остатъка от деня, като разглежда града.

Разположен в началото на Киберското шосе, хотел „Перла“ се славеше с лукса си. Като остави зад себе си сигурността на високия му портал и климатичните инсталации, тя усети такава лекота, сякаш се бе отърсила от последните следи на западната цивилизация. Хотелът беше скъп и комфортен, но не по свое желание бе отседнала в него. Можеше да се задоволи и с някоя от по-евтините странноприемници около Киберския пазар, но баща й се оказа непреклонен. И ленд роувърът беше негова идея. По време на последния им разговор Гастон бе подчертал, че тя трябва да има само най-хубавото и най-сигурното. Най-накрая Лора се бе съгласила. Изглеждаше й смешно да играе ролята на независима жена, когато баща й плащаше сметките.

Ясното пролетно слънце вече стопляше въздуха. Като пое дълбоко въздух, тя закрачи по Шаре Пехлави към шумната блъсканица на Киберския пазар. Клатушкащи се леки двуколки и моторизирани рикши профучаваха с опасна скорост по шосето и минувачите току възкликваха уплашено. Като европейка, облечена в джинси, Лора бе свикнала да среща изпитателните и често неодобрителни погледи на местните жители. В тази част на света жените се подчиняваха на законите на пурда[1] и по това време много малко от тях можеха да се видят на улицата. Някои почти не се виждаха под белите бурккуа — класическото женско облекло на суровите мюсюлмански фундаменталисти. Други бяха избрали чаадар — дълго парче плат, което покриваше главата и цялото тяло, като очите едва се виждаха. Тя замислено попипа памучната си риза с дълги ръкави. В главата й вече се зараждаше малък план.

Вървешком се опита да изтръска вездесъщия пясък от сандалите си. Може би като се позамислеше, идеята да носи сандали, отворени на пръстите, не беше чак толкова добра. Високо в небето се виеха и стрелкаха гарвани и соколи, търсейки потенциалната си закуска. Замаяна и с леко сърце, Лора бе готова да запее. Всички изпити и Лондон сякаш бяха отдалечени на светлинни години, а Робер дьо ла Марот се бе превърнал в далечен и полузабравен спомен. Беше работила страшно много през последните няколко седмици. Имаше право да се гордее със свършеното и чувстваше, че е заслужила почивката си. Нейният професор обяви за шедьовър гривната-скорпион, която бе завършила наскоро. И колието, украсено със сугилити, бе почти готово — най-вълнуващото и ефектно бижу, което някога бе правила. Напрегна слух, за да чуе гласа на някакъв далечен мюезин, който приканваше вярващите към молитва. Както вървеше напред, Лора имаше чувството, че се връща назад във времето.

Гледката, миризмите и звуците на Киберския пазар скоро изцяло я завладяха. Тук имаше малко туристи, повечето от тях бяха възрастни, но човек можеше да срещне и дългокоси хипита, които все още търсеха нещо. Някои го бяха открили в незвар — нещо като зелена глина, направена от дървесна пепел, тютюн и канабис или опиум. Други бяха предпочели плодовете на местното растение бетел или паан, дъвчеха ги и плюеха отвратителната яркочервена маса. А онези, които вече бяха опитали всичко това и търсеха нещо по-силно, можеха да намерят хероин на определена цена. За нещастие на некадърните си власти, Пакистан бе завладял Златния триъгълник на Тайланд, Бирма и Лаос като главен източник за снабдяване. Благодарение на местните контрабандисти тук нямаше липса на хероин.

Без да обръща внимание на опитите на сънародниците си да подхванат разговор, Лора скиташе из пазара. Защо да си губи времето с тези безнадеждни европейци, когато тук живееха най-обаятелните планинци? Без да се смущава, тя спря, за да огледа някои от многобройните представители на местните племена. Външният им вид подсказваше, че са от Централна Азия, повечето имаха остри черти и светла кожа. Лора извади скицника си и започна да рисува, давайки воля на въображението си. Членовете на най-голямото племенно общество, гордите патани, бяха озарени от ореола на приключенията и романтиката. Самите им имена — Юсуфзаи, Мохманд, Африди, Бангаш, Катак, Машуд, Уазир — бяха част от военната история. Тези несломими племена, които не се подчиняваха на никого и заслужаваха уважение, не се бяха уплашили нито от Александър Македонски, нито от Британия и нейната империя. И до ден-днешен продължаваха да живеят според собствения си кодекс на честта, който ги обвързваше много по-здраво от която и да било законова система. Някои крачеха наперено, други имаха горд и непреклонен вид, а Лора се опитваше да улови естествената им жизненост и свободолюбие.

Тя прибра скицника в чантата си и продължи да се разхожда. Няколко мършави кучета се опитваха да намерят храна, подвили страхливо опашки. Двама мъже, единият небрежно метнал пушка на рамо, шумно се пазаряха за някакъв килим, като току свиваха рамене, правеха резки движения с телата си и непрекъснато жестикулираха. Заинтригувана, Лора се заслуша в характерния им говор, който изобилстваше от крещящи натрупвания на съгласни. Вече бе научила няколко думи на урду, националния език на Пакистан, но тук рядко го използваха. Постара се да се съсредоточи върху разговора на двамата, но не успя да разбере нищо. Реши, че навярно говорят на пушту или пукту и ги остави да се препират.

Едно момченце носеше пълни чаени чаши върху месингова табла и се провираше между хората. Прииска й се да се освежи, но реши да почака. Щом спреше да огледа нещо от предлаганата тук стока, веднага щяха да й предложат куава — великолепен зелен чай с кардамон и лимон. Момчета с ръчни колички предлагаха плодове, улични продавачи приготвяха закуски и се надвикваха, за да привлекат вниманието й. Замириса й на печено месо и тя си помисли за един чапли-кебап. Този вкусен хамбургер с много подправки, домати и яйца върху филия незаквасен хляб наистина миришеше апетитно. Лора се поколеба за миг, но бавно продължи напред, спомняйки си съвета на баща й. Не беше дошла чак в Централна Азия, за да получи хранително отравяне!

Върна се назад по собствените си следи, за да избегне шумотевицата на автобусната спирка и отново попадна сред лабиринта от сергии и лъкатушни пътечки, водещи към центъра и към Стария град. От килимчетата наоколо прерисува геометричните шарки на ислямския свят. От месинговите сервизи прекопира мотивите от листа и цветя, издаващи персийско-турско влияние. Времето и нейното собствено въображение щяха да й помогнат и от този суров материал щяха да се родят бъдещи творчески идеи. Една ярка сергия, отрупана с бижута, привлече вниманието й. Огърлици, гривни и пръстени, повечето направени по индийски образец, контрастираха с грубо изработени сребърни колиета — местно производство. Продавачът й подаде дълга огърлица от червени и сини мъниста, но Лора поклати отрицателно глава. После безмълвно му посочи часовника си. Времето напредваше, а тя тепърва трябваше да подготви своя план.

Отначало продавачът се стъписа, когато му показа какво иска да купи. Беше свикнал с европейците и техните капризи, но дори според техните стандарти това изглеждаше много странно. Беше доволен, когато, след като се попазари, тя си купи чанта от червено кадифе. Украсена с апликирани златни арабески и с цветни мотиви от миниатюрни огледалца, така характерни за официалното патанско облекло, чантата изглеждаше много подходяща за красива млада европейка. Но това! Сбръчканият старец погледна присмехулно Лора, която настоятелно му кимна. След като повъздиша, той свали от закачалката дългата риза в цвят каки и развлечения панталон.

Опита се да й обясни колко неподходящи са за нея. Тя му кимна учтиво и премери дължината на панталона, за да се увери, че ще й стане. Човекът изглеждаше ужасно притеснен, мъчеше се да си припомни откъслечните английски думи, които бе научил навремето в Британската армия.

— Много некрасив — тържествуващо произнесе той английските думи. — Много, много некрасив. — Потърси нещо по-подходящо за жена и измъкна дълъг бял полупрозрачен шал. — Хубаво — рече продавачът и й го подаде. — По-хубаво за дама.

— Не, благодаря. — Лора му подаде ризата и панталона. — Трябват ми мъжки дрехи. А сега, моля, бихте ли ми казали колко струват?

Когато се върна в хотела, минаваше пет. Лека закуска под едно сенчесто дърво в градината на хотел „Дейнс“, кратка разходка с цел разглеждане на някои забележителности — и ето че денят бе отлетял. Лора уморено се заизкачва по стълбите и отново чу неуморния мюезин, който натъртено и протяжно нареждаше едно и също.

— Това е магхриб — обясни й портиерът, като пое пакетите, които носеше.

Тя кимна. Четвъртата от петте задължителни молитви за деня; ето че имаше дни, когато задълженията на един християнин изглеждаха едва ли не незначителни.

Мухамад отиде зад рецепцията и с елегантен жест й върна ключа от стаята.

— Има и едно съобщение за вас, мисис Джей.

Подаде й сгъната бележка. В желанието си да я прочете по-бързо Лора изпусна ключа си на пода. „Ленд роувърът е готов — пишеше на бележката. — Ще бъде доставен в хотел «Перла» утре в шест сутринта.“

— Всичко наред ли е? — попита Мухамад и махна на един минаващ наблизо носач да вдигне ключа на Лора.

— Всичко е чудесно — със сияеща усмивка му отвърна тя, докато събираше пакетите с покупките си. — Благодаря, че ми предадохте съобщението. О, и моля ви, събудете ме в пет сутринта.

Мухамад не можа да познае стройния млад мъж, който се появи на рецепцията рано на следващата сутрин. Носеше обикновени шалвари и голям пораздърпан тюрбан, беше обут с обичайните обувки с квадратни бомбета и приличаше на местен екскурзовод или водач.

— Добро утро, Мухамад — весело рече младежът. — Май ни очаква още един прекрасен ден. Колата ми тук ли е вече?

Удивен от акцента на непознатия, Мухамад го разгледа по-отблизо.

— Аха! Мисис Джей! Не можах да ви позная.

Лора бе изключително доволна. В края на краищата нейната стратегия, изглежда, щеше да се окаже успешна. Един самотно пътуващ мъж щеше да привлече далеч по-малко внимание от самотно пътуваща жена.

— Добре! На това се и надявах.

— Аха! — Мухамад изглеждаше силно объркан. Той подаде на Лора голям кафяв плик. — Да, колата ви чака отвън. Документите и ключовете са в плика. Ще се върнете ли довечера?

— Вероятно — бодро каза тя, без да обръща внимание на тревожните нотки в гласа му, — но не се притеснявайте, ако не се прибера — Пристигна един носач, натоварен с брезентови торби с различна големина и със свит на руло спален чувал. — Струва ми се, че съм се подготвила за всякакви случайности.

Мухамад се намръщи. Беше прекарал известно време в Лондон, където посещаваше курс за хотелски управители, и донякъде познаваше капризите на упоритите европейки. Все пак Хималаите се различаваха много от Мейфеър или Ню Бонд стрийт.

— Трябва да си наемете водач. Моят зет…

— Благодаря, но аз вече имам опит тук. Всичко ще бъде наред. — Весело се врътна на пета. — Особено докато съм в това облекло.

Лицето му стана още по-мрачно.

— Но там горе има контрабандисти и бандити. Вие наистина би трябвало…

— Вижте какво — прекъсна го Лора, — аз отивам в планината, за да бъда сама.

— Ако настоявате…

— Да! — каза Лора и буквално изхвръкна навън, а носачът подтичваше след нея.

Тя подкара на запад към Ланди Котал и Киберския проход. Нямаше представа докъде ще успее да стигне днес, пък и това не бе от значение. Свобода! Безредно построените градски сгради скоро изчезнаха и пред очите й се появи един по-елегантен богаташки квартал. В големите, добре поддържани градини лъчисти росни капки все още блестяха в чашките на цветята. Лора намали скоростта, отвори прозореца на колата и вдъхна ароматите на Пешаварската пролет. Спомените за смразяващата зимна пустош и за задушливия летен прах сякаш нямаха нищо общо с това. Дърветата бяха обсипани с цвят. Кайсии, круши, сливи и праскови, бадеми, орехи, шамфъстък, мушмули, портокали, лимони, череши, черници се мяркаха покрай колата в изобилие от ярки цветове. Изкусно подрязаните плетове от бананови растения и сенчестите зеленчукови градини създаваха ефекта на колаж. Постепенно къщите оредяха, градините отстъпиха място на просторни полета, засети с пшеница, царевица, ориз и домати. Скоро и те изчезнаха и ленд роувърът се заизкачва по кафяво-сивите предпланински възвишения на Хималаите.

Самотен зелен папагал изпърха наблизо, но Лора усети, че нищо — дори споменът за нейния обожаван Бекбенчър — не можеше да развали настроението й. На около половин миля напред се виждаше керван от камили, следван от стадо кози и няколко упорито изоставащи овце. Някои от камилите носеха малки патански шатри. Други бяха натоварени с опаковани домакински уреди, които подскачаха и се поклащаха от двете страни на гърбовете им. Съвсем мъничко дете беше настанено върху голямата кафява гърбица на една камила и застрашително се полюшваше, но останалите хора от племето вървяха пеша. Мощният ленд роувър бързо ги настигна и на Лора й се прииска да им махне. Но скоро се отказа, след като видя как жените скриха лицата си. В далечината един бял вол теглеше дървено рало, вдигайки облаци сиво-кафяв прах след себе си. След десетина минути той се изгуби някъде зад гърба й и най-накрая Лора остана сама в планината.

Към единайсет часа усети силен глад. Отклони се от тесния черен път и затърси подходящо място за паркиране на колата. Скоро го намери — в сянката на голям заоблен камък. След като извади манерката и чантата с провизиите, тя седна на старо шотландско одеяло за бърза закуска al fresco[2]. Премаляваше й от глад, отряза си парче наан-кебап и хапка пейнер. Това просто домашно сирене имаше невероятен вкус. Облегна се назад и щастливо задъвка, съзерцавайки ясното синьо небе. Тук, горе, дори вкусът на храната беше по-различен, всички сетива се изостряха. Лора се обърна, отвори манерката и си наля чаша леденостудено ласи. Какъв разкош! Луксозните им ресторанти можеха да си останат в пътеводителя, това беше най-вкусната храна на света!

Някъде в лазурната далечина един ястреб се виеше и стрелкаше, изпълнявайки някаква весела въздушна акробатика. Лора се изправи и бавно отиде до колата, за да вземе скицника и камерата си. Този „Никон“, последен модел, беше още един пример за непресъхващата щедрост на Мейзи. Лора зърна образа си в страничното огледало на ленд роувъра и оправи тюрбана си, който се бе поизкривил след почивката й на тревата. Изпълнена с кипяща енергия, тя тръгна напред, като току спираше, за да снима планините със снежните им шапки и лабиринта от скалисти възвишения наоколо. От време на време някоя хищна птица привличаше погледа й — стремителните очертания на ъгловатото й тяло изпъкваха на фона на някой бял като памук облак. Лора бързо нахвърляше в скицника си идеи за цветови съчетания и форми, мотиви и шарки. Часовете летяха, а тя продължаваше да стои тук, забравила за всичко друго, освен за величието на природата и собствената си екзалтация.

Първите пориви на студения вятър я изненадаха. Беше облечена само с развлечените си памучни дрехи. Потреперя и погледна часовника си. Три часът! Беше се разхождала тук повече от четири часа. Голям черен облак заплашително изникна на хоризонта, топлината на слънцето изчезна и пейзажът наоколо придоби сивкава окраска. Изведнъж зъбите й затракаха. Тя сложи капачката на камерата и тръгна обратно към ленд роувъра. Много скоро стомахът й се сви от страх. След като се огледа добре, тя разбра, че тесният лъкатушен път не се вижда наблизо. Треперейки, Лора се загърна по-плътно с тънката си риза. По дяволите! Навярно доста се бе отклонила от пътя. Изплаши се, вече не знаеше в коя посока да върви. Слънцето за миг надникна измежду облаците и върху пътеката се очертаха множество издължени сенки. Сякаш за да й стане малко по-топло, тя притисна камерата и скицника към гърдите си и с всички сили се затича. Тогава небето изведнъж се разтвори.

Ледени дъждовни капчици започнаха да се стичат по врата й. Обзета от паника, Лора затича още по-бързо, като се обвиняваше за собственото си безотговорно държане. Скицникът се намокри и залепна за ризата й. В отчаян опит да го запази го пъхна под нея. Назъбените и напукани скали наоколо сякаш й правеха гримаси и й се присмиваха заради опасното положение, в което бе изпаднала. Внезапно в далечината отекна гръм и тя подскочи от ужас. Стъпи накриво, подхлъзна се и тежко падна на земята.

Разтреперана от шока, Лора с усилие седна и дръпна нагоре крачола на панталона си. Левият й глезен бе започнал грозно да се подува. Тя ужасено се опита да го раздвижи. Болката беше непоносима. Вик на страх и отчаяние се изтръгна от гърдите й и отекна надалеч в планината. За миг затаи дъх, но тихото барабанене на все повече сгъстяващите се дъждовни капки беше единственият отговор. Сърцето й биеше така лудешки, сякаш се готвеше да изхвръкне от гърдите й. Тя запълзя бавно и мъчително, за да намери някакво убежище под надвисналите скали наблизо. Изтощено се отпусна върху един изгладен от вековете камък и изведнъж припадна.

Когато отвори очи, нямаше представа колко време е лежала така — може би трийсет минути или цял час. Дъждът беше спрял, но вятърът духаше още по-яростно. Лора отново се опита да раздвижи глезена си, но това бе невъзможно.

Ужасната болка прониза целия й крак. Кихна и всяко кокалче по тялото й я заболя. Какъв кошмар! Затвори очи само за да си спомни отново предупрежденията на баща си и молбите на Мухамад. С трепереща ръка опита да се ощипе. Не биваше да губи съзнание… не биваше… отново да се унесе.

Може би й се привиждаше. Присви очи и се напрегна. Ей там, на по-малко от пет метра, стоеше самотен конник и я гледаше. Когато Лора разбра, че този неясен образ е напълно реален, кръвта застина в жилите й. Сърцето й ужасено заби, но тя се опита да отвърне на втренчения поглед на непознатия. Какъв страховит образ! Издокаран с патанското си племенно облекло, с огромен зелен тюрбан и развлечен панталон в цвят каки, човекът носеше два патронташа. Тогава тя я забеляза. В дясната си ръка той държеше пушка „Лий Енфийлд“ — любимото оръжие на снайперистите.

Лора силно притисна с длан устата си, за да не извика. В най-добрия случай беше контрабандист, а в най-лошия — бандит и беше невъзможно да разбере как ще реагира този човек, когато разкриеше истинската й самоличност. Той й извика нещо на пукту, а после на урду, след като тя не отговори. Лора неразбиращо заклати глава. С бързо и плавно движение непознатият слезе от коня и забърза към нея с грациозните и гъвкави движения на дива котка. Тя вдигна поглед и зърна блясъка на необикновените му бледосини очи. Зави й се свят. Навярно поради болката имаше халюцинации, но това лице с изящни черти и светломургава кожа принадлежеше на най-красивия мъж, когото някога бе виждала. Онемяла от страх, тя му посочи глезена си. Той коленичи до нея и с нежни пръсти свали сандала й, за да се покажат пръстите на краката й с идеален маникюр. Лора простена. Край! Нейният малък карнавал свърши. Патанът впери въпросителен поглед в нея и на лицето му се появи великолепна усмивка.

— От пролетната колекция на „Шанел“, предполагам — най-после проговори той на съвършен оксфордски английски.

За Лора следващите няколко минути изминаха като насън. Непознатият свирна на коня си и той покорно се приближи. После мъжът извади от дисагите ярко одеяло и загърна с него раменете на Лора. Зъбите й тракаха по-скоро от облекчение, отколкото от студ, и тя в полуистерично състояние се опитваше да му даде някакви обяснения за състоянието си.

— Видях колата ви — рече патанът, когато най-накрая тя се успокои. — Само на една миля оттук е. Смятате Ли, че ще можете да пояздите?

Лора кимна утвърдително и опита да се изправи на крака.

— Не, не бива да се движите. — Гласът му беше дълбок и кадифен, звучеше авторитетно, но и любезно.

В следващия миг той я вдигна на ръце. Лора обви шията му с треперещи ръце и се запита дали не е изпаднала в делириум. Стройното му и силно тяло излъчваше топлина. Непознатият я сложи на седлото на коня и на Лора й се стори, че е доловила лекото ухание на „Герлен Ветивер“. Той с лекота се настани зад нея и хвана юздите. В полусъзнание Лора се отпусна назад и си помисли, че би могла да язди така безкрай.

Докато пътуваха бавно обратно към Пешавар, тя научи, че името на патана е Шариф Хан. Беше син на богати местни земевладелци и бе получил образованието си в Англия — в Уинчестър и Оксфорд. Сега прекарвал времето си в пътуване между Лондон и крайграничните планини.

— За да запазя здравия си разум — с усмивка каза той, разкривайки безупречните си зъби — и защото искам да направя филм за това място.

Очите на Лора светнаха.

— Какъв филм?

Шариф погледна в страничното огледало на колата. Конят беше завързан хлабаво отзад и кротко ги следваше.

— Филм за тази земя, за нейните хора и нашата култура… — Изведнъж стисна устни. — Преди западната цивилизация и нейните ценности да нахлуят и тук и да ни унищожат завинаги.

Лора сърдито изсумтя.

— Карате ме да се чувствам като варел с токсични отпадъци.

Мъжът се обърна и я погледна дяволито.

— Не влагам нищо лично в това. Пък и неколцина безотговорни пътешественици едва ли имат значение! Нека просто да кажем, че радиото и телевизията направиха повече, за да подкопаят основите на нашето общество, отколкото Монголската и Британската империя, взети заедно.

— Значи ще снимате документален филм?

Той поклати отрицателно глава.

— Прекалено скучни са. Хората не обръщат внимание на такива филми. В моя филм ще бъде представена една любовна история.

Лора вече се чувстваше достатъчно добре, за да се опита да се пошегува:

— С дълбок и многозначителен подтекст, нали?

Мъжът се усмихна и със задоволство откри, че тя вече не трепери.

— Но разбира се. Традиционните ценности са заплашени. Влиянието на западния материализъм върху племенните общности и тем подобни неща.

Лора докосна глезена си, който бе придобил доста любопитна синкава окраска.

— Разбирам защо ви е необходима любовната история, филмът има ли работно заглавие?

— Решил съм да го нарека „Тор“?

— „Тор“ ли? — Погледна го въпросително. — Опасявам се, че нищо не разбирам.

Той се усмихна още по-широко.

— Е, това наистина е дълга история.

— Чудесно. — Посочи ударения си глезен. — Аз не бързам за никъде.

Когато започна да говори, цялото му лице се промени. Лора го наблюдаваше като хипнотизирана, докато й описваше какво представлява патанският кодекс на честта. Все едно че изисканият и интелигентен филмов продуцент бе отстъпил място на някакъв далеч по-жизнен и разпален оратор. Шариф й обясни, че пуктунвали представлява начин на живот, система от племенни обичаи, които са далеч по-ефикасни от всяка национална законова система. На първо място бил законът на мелмастиа — гостоприемство се предлагало на всеки гост, дори на враг, без да се очаква награда. Следвало бадал — отмъщението като последица от кавгите. Според Шариф те най-често били свързани със злато, жени или земя (зак, зан, замън), но в центъра на най-кървавите обикновено стояла някоя жена.

— Патанските мъже ценят много високо жените си — продължи той. — Наш дълг е да ги защитаваме и всеки, който засегне честта им, бива жестоко наказан. — Погледна пушката си. — Затова тук почти няма изнасилвания. Нашите жени знаят, че са в безопасност.

Също като канарчетата в клетка, помисли си тя, но реши, че е по-добре да запази тази мисъл за себе си.

— Вие сякаш непрекъснато се борите за нещо — осмели се да каже тя, надявайки се да насочи разговора към по-невинна тема.

Той развеселено сви рамене.

— Когато патаните не се бият с враговете си, те се бият помежду си. На пукту думата за враг и братовчед е една и съща.

— А Тор?

— Тор означава черен. Когато отмъщението е свързано с поруганата чест на жена, се нарича тор. Ако случаят е сериозен, само кръв може да измие срама.

Лора потрепери.

— Звучи много цивилизовано!

— Тук, горе, това е единственият възможен начин. Заради всеобщото добро прелюбодеянието, изнасилването и забранените връзки трябва да бъдат жестоко наказвани.

— Във вашите уста звучи наистина жестоко.

— То си е така. Престъпниците най-често биват убивани от техните най-близки роднини от мъжки пол, за да се избегне вендетата.

Лора беше слисана.

— Но това е ужасно.

— Може би, но другите възможности са по-лоши. Вижте как на Запад семейните структури се разпадат. Ние просто не можем да си позволим да ни се случи същото. Цялото ни общество ще загине.

Потънала в мисли, Лора се взираше през прозореца на колата. За една млада еманципирана европейка целият смисъл на пуктунвали беше абсурден. Но все пак тяхната ценностна система включваше честта, семейството, традицията — все неща, които и баща й ценеше; беше се опитвал да я възпитава в такъв дух.

— Надявам се — най-накрая се обади тя, — че вашият филм ще има огромен успех.

Той изведнъж се засмя горчиво.

— Непременно ще се хареса в Щатите — отвърна шеговито. — Все за хероин и насилие става дума в него.

Макар че пътуваха толкова бавно, много скоро в далечината се появиха светлините на Пешавар. Докато двамата разговаряха и се шегуваха, часовете неусетно бяха отлетели. Лора погледна часовника си, а после го свали от ръката, за да го разтърси.

— Колко досадно! Трябва да е спрял. Имате ли представа колко е часът?

— Около шест — отговори Шариф, без да откъсва очи от пътя.

— Откъде разбрахте, като дори не погледнахте часовника си?

— Не нося часовник.

— О, не ми казвайте — добродушно се пошегува тя, — че това е вашият едноличен кръстоносен поход срещу консумативното западно общество.

— О, не съм чак толкова благороден, просто навик. Никой уважаващ себе си стрелец не носи часовник. Часовникът може да блесне на слънцето. И да те издаде.

— Шариф Хан, възпитаникът на Оксфорд и отличният стрелец. — Тя се запревива от смях. — Божичко, нищо не проумявам.

Обзета от доста весело настроение, тя извади скицника си и започна да рисува профила на Шариф. Как й се искаше ръцете й да спрат да треперят. Това беше съвсем нелепо. Колата беше добре отоплена и дрехите й отдавна бяха изсъхнали. Когато светлините на града се приближиха, Лора усети как на сърцето й става тежко. По някакъв загадъчен начин този човек съчетаваше в себе си най-характерното за Изтока и Запада и беше толкова очарователен. Тя му показа резултата от усилията си.

— Много добре — рече той с равен и спокоен глас.

Като пламна цялата, Лора затърси бележника си и после се престори, че записва нещо в него.

— Това е за моя дневник на пътешествието — каза тя. — Тъй че бихте ли ми казали вие самият какво мислите за себе си?

Шариф помълча малко, вперил поглед някъде в далечината.

— Не се ли шегувате?

Лора кимна. За нея този мъж представляваше неизследвана територия, явление, което нямаше търпение да разгадае.

— Тогава ще се облегна на мъдростта на великия Вали Хан и ще ви кажа, че съм патан, такъв съм бил от хиляда години насам. Освен това съм мюсюлманин, и то от около хиляда и триста години. И най-накрая съм пакистанец, що се отнася поне до последните четирийсетина години.

Тя трескаво пишеше в бележника си.

— Но вашето образование, вашият акцент, чувството ви за хумор са типично английски. Това не е ли позаличило останалото?

— Но разбира се! — Лицето му дяволито й се усмихна от огледалото. — Иначе защо според вас ще скитам из планините и ще прибирам красиви момичета?

Бележки

[1] Система за изолиране на жените на Изток. — Б.пр.

[2] Под открито небе (ит.). — Б.пр.