Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

11.

Една вена на шията на Чарлс застрашително пулсираше.

— Да не би да ми отказваш? — кресна той.

С пребледняло от гняв лице Морис гледаше втренчено сина на своя приятел и работодател. Този поглед издаваше всичко. Как бе възможно синът и наследник на Готие да е такъв досаден грубиян!

— Мислех, че ви е известно — кротко отвърна той и посочи пакета със слонова кост, който Чарлс току-що бе поставил на работната му маса. — Баща ви не одобрява това, аз също. Да, мосю, вие сте прав. Отказвам да работя със слонова кост или с каквито и да било материали, получени от застрашените животински видове.

Някой до вратата изпусна пинцета. Този мъничък инструмент се удари в пода и дрънченето отекна шумно под сводестия таван на работилницата. Работниците на Готие мълчаливо се спогледаха. Все така се случваше, когато le fils[1] (така пренебрежително наричаха Чарлс) направеше някое от редките си посещения тук. Можеха да го търпят, стига да си стоеше в офиса и да си гледаше сделките и платежния баланс. От такива неща той несъмнено разбираше. Но тук долу, в работилницата, Чарлс никога не бе добре дошъл.

Той усещаше нарастващата враждебност на хората наоколо. Защо този стар глупак беше толкова упорит? Така му се искаше да го разтърси здравата. Въпреки всичко Морис беше най-добрият бижутер на компанията и проклетата кутийка за бижута трябваше да бъде направена. Чарлс стисна зъби. Биваше си я тази Дафни Сандън! От всички възможни материали беше избрала точно слоновата кост! Той гневно погледна грозните парчета слонова кост, които излъчваха меко сияние върху работната маса на Морис. Бог знае откъде ги беше намерил влюбеният Сами! Както беше обяснил на Чарлс, напоследък Дафни страшно „си падала по кремавото“. Новият декоратор на къщата им в Бишъпс авеню й бил казал, че това е нейният цвят. И сега тя непременно искаше да притежава кутийка от слонова кост, която да сложи на масата в средата на салона за гости, фирмата „Готие“ трябваше да я направи, а Сами щеше да й я подари в деня на годишнината от сватбата им. Смяташе да я напълни с шоколадови бонбони „Годайва“ и беше сигурен, че Дафни ще бъде възхитена от това.

Чарлс не можеше да си спомни този разговор в подробности. Беше се обадил на Сами, за да обсъдят някои делови въпроси, а не за да слуша глупавото лигавене на застаряващия мъж. Въпреки всичко Дафни беше главният съюзник на Чарлс в битката за бъдещото обединяване на двете фирми. И, за бога, ако Дафни искаше слонова кост, тя щеше да я има!

Той се вгледа в сбръчканото лице на противника си и реши да смени тактиката.

— Виж какво, Морис — подхвана Чарлс с примирителен тон, — аз те разбирам. — Прегърна го през раменете. — Ужасно е, че тези бедни животни са почти избити. Нали знаеш, че аз съм член на комитета на нашия фонд „За спасяването на слоновете“.

— В такъв случай би трябвало да се засрамите — отвърна Морис, свали ръката му от рамото си и отново се зае с работата си.

Чарлс едва успя да се овладее. Че кой, по дяволите, управлява тази фирма? Той самият или някакви сенилни любители на околната среда?

— Напълно си прав. — Чарлс успя да изобрази на лицето си нещо като усмивка. — Но ние вече нищо не можем да направим за трагичната съдба на животните, които са ни дали това.

Морис неприязнено погледна парчетата слонова кост.

— Сигурно е така.

Чарлс веднага усети, че има възможност да успее.

— Затова искам от теб да направиш нещо красиво от него — тържествуващо заключи той. — За да докажем, че тези животни не са загинали напразно.

Настъпи тягостна тишина. Морис много внимателно опакова отново светлокремавите парчета и завърза пакетчето.

— Ето, заповядайте — най-накрая каза той и го подаде на Чарлс. — Трябва да призная, мосю, че нямах представа за дълбоката ви чувствителност. Навярно вие и вашият комитет бихте желали да подготвите достойно погребение за това отвратително нещо.

Цялата работилница избухна в смях. Позеленял от гняв, Чарлс се обърна и изгледа свирепо тези така наречени майстори, които несъмнено го презираха. „Смейте се, смейте се“ — помисли си и със стиснати устни изхвърча навън. Можеха да бъдат спокойни, докато баща му беше жив, а после… С побелели пръсти Чарлс стискаше пакетчето до гърдите си… Тогава той последен щеше да се смее на тези проклетници.

 

 

В единайсет часа на втория етаж щеше да се състои събрание. Към десет и двайсет първите участници започнаха да пристигат един по един. Тези юридически и финансови съветници на фирмата бяха и лични приятели на Гастон от повече от двайсет години. Напоследък ежегодното им събрание все повече заприличваше на среща на стари приятели. Щяха да четат и слушат доклади, да аплодират постиженията, да набележат бъдещата стратегия на фирмата. Това беше едно изключително събрание на изключително благовъзпитани хора, което щеше да завърши приятно с изискана закуска. Тогава разговорите щяха да придобият по-интимен характер — за смъртта на стари приятели, за раждането на нови внуци. Това бе рядка възможност да се посмеят и да посплетничат и всички я очакваха с нетърпение. Всички, но не и Чарлс.

Когато пристигна в залата за съвещания, беше единайсет без една минута. Все още вбесен от разправията с Морис, той цял час бе разговарял с шефа на работилницата на „Готие“ в Хонконг и най-накрая с негова помощ бе успял да намери бижутер, който обеща веднага да се заеме с изработването на кутийката от слонова кост. Каква огромна загуба на време! Чарлс гневно тръсна купчина документи върху масата и чашите издрънчаха.

— О, Чарлс, ето те и теб! — каза Гастон, който бе заобиколен от група неспирно бъбрещи колеги и изглеждаше в много добро настроение.

Чарлс кисело се огледа наоколо.

— Мисля, че е по-добре да се захващаме за работа — отвърна той и демонстративно погледна часовника си.

Гастон веднага се почувства виновен.

— Разбира се. Съжалявам. Знам, че си много зает. Веднага ще пристъпим към работа.

Само след минути Гастон и Чарлс вече заемаха двата срещуположни края на масата, а останалите шестима участници в събранието се настаниха отстрани. След като поздрави колегите си, Гастон помоли сина си да прочете годишния доклад. Както обикновено, Чарлс го направи, без да губи време и в изключително делови стил.

— И така — заключи той след около трийсет минути, — въпреки световната рецесия, годишните печалби на „Готие“ все още са забележително стабилни. И аз не се съмнявам, че това ще продължи. — Направи знак на секретарката си, която започна да раздава копия от един доста обемен документ в найлонови папки. — Господа, сигурна съм, че всичко необходимо е включено в доклада. Но все пак, ако имате някакви въпроси, с удоволствие ще ви отговоря.

Доволен от себе си, Чарлс се настани обратно на мястото си и започна да изучава лицата на насядалите около масата.

— Моите поздравления — рече Гастон, който дори не си направи труд да разгърне документа. — Свършил си прекрасна работа.

— Ами тази поредица от малки вътрешни дългове на компанията?… — обади се един заядлив глас.

Членовете на управителния съвет обърнаха глави, за да видят кой говори. Един дребничък мъж, който приличаше на пор, с дълъг нос и очила със златни рамки — Виктор Декан, счетоводителят на фирмата.

— Това са само някои временни финансови проблеми — отвърна Чарлс с ослепителна усмивка. — Но както виждате, те вече са уредени.

Виктор бавно кимна, но не изглеждаше доволен. Познаваше Чарлс от детските му години и никога не го беше харесвал особено. Наистина синът на Готие се оказа блестящ бизнесмен — цифрите говореха сами за себе си — но той вечно правеше икономии, което Виктор не одобряваше. Трудно беше да сториш или да кажеш каквото и да било. Гастон нямаше да позволи на никого да говори против сина му, пък и в края на краищата Бижутерска къща „Готие“ беше семейно притежание.

Чарлс си наля чаша вода. Този придирчив тип непременно щеше да си зарови носа и в най-дребните подробности. Разбира се, че бе „заемал“ пари от компанията, за да изплати дълговете си от хазарта. Но Мейзи му се беше притекла на помощ и той бе върнал всичко до последния сантим. Чарлс набързо пресуши чашата си. Как смееха тези некадърни стари приятелчета да го подлагат на такава инквизиция? В края на краищата ставаше въпрос за неговата компания.

Зададоха му още няколко несвързани въпроса, на които Чарлс отговори с лекота.

— Ами какво ще кажете за пълномощията да се правят подобни дългове? — настоятелно попита Виктор.

— Сигурен съм, че всичко е наред — намеси се Гастон, като се усмихваше широко на всички.

Виктор стисна зъби, искаше му се да имаше достатъчно информация и енергия, за да обоснове подозренията си. Беше сигурен, че Чарлс се е забъркал в нещо, но не можеше да разбере какво е то, по дяволите. Навремето бе виждал гениални счетоводители, които успяваха да прикрият корупцията и бъркотията в някоя фирма под лустрото на прилежността. Но тук случаят бе съвсем друг. Нямаше нищо за криене. Виктор знаеше, че компанията, общо взето, е в добро състояние, дори прекалено добро. Нямаше ги обичайните нерешени проблеми; никакви висящи сделки, никакви дребни дългове или неполучени суми. Всичко изглеждаше прекалено наред. С шестото си чувство на дългогодишен счетоводител Виктор предусещаше нещо недобро. Според личния му опит такива безупречни фирми бяха готови за „ликвидация“.

— И бих искал още веднъж да благодаря на Чарлс за нашите отлични резултати.

Гастон заръкопляска и всички около масата го последваха. Чарлс с облекчение започна да подрежда книжата пред себе си. Ако можеше да разчита на опита си от предишните години, останалата част от събранието щеше да бъде посветена на „Разни дреболии“: помощ за вдовицата на бивш служител на фирмата, подробности за стипендията „Готие“, давана на деца от бедни семейства — все едни и същи глупости, от които на Чарлс му се повдигаше.

— А сега, господа — любезно продължи Гастон, — стигаме до истинската причина за това наше събрание.

Чарлс се стресна, изпусна купчината книжа, които държеше, и събори една гарафа с вода. Извади носна кърпичка с монограм и започна да попива водата. Истинската причина. По дяволите, какво ли беше намислил този стар глупак?

Гастон внимателно се вгледа в лицата на хората, насядали около масата.

— Както ви е добре известно, никой от нас не се е подмладил напоследък, а и аз все по-често пътувам.

— Истински околосветски пътешествия, горе-долу на всеки осемдесет дни — вметна Хари Блумщайн.

Останалите се позасмяха, при което Гастон добродушно сви рамене.

— Малка компенсация за изгубеното време, скъпи мой Хари, повечето от което пропилях, за да споря с теб за цените.

Сега беше ред на Хари да свие рамене.

— Бизнесът си е бизнес, нали знаеш.

Чарлс забарабани с пръсти по масата. Само по-бързо да свършеше! Това й беше лошото на тази фирма — беше претъпкана с разни приятели. Според бизнесмена Чарлс такова нещо като „приятел“ не съществуваше, имаше само поредица от временни съглашения. Доколкото имаше опит от общуването си със Сами Сандън, нещата трябваше да стават точно по този начин.

— Работата е там — продължи Гастон, — че съм решил да променя завещанието си.

Чарлс така силно стисна кърпичката си, че водата потече по китката и по ръкава му. Какви ли ги беше забъркала тази кучка Лора?

— След смъртта ми Лихтенщайнският тръст, който притежава Бижутерска къща „Готие“, ще бъде поделен поравно между Чарлс и Лора. Това е така. — Един по един пръстите на Чарлс отпуснаха кърпичката. — Но моята лична колекция смятам да завещая на Лондонския музей „Виктория и Албърт“.

Чарлс изпита такова силно облекчение, че направо му премаля. Истина беше, че бащината му колекция, съставена от бижута, наследени или купувани по разни търгове, струваше цяло състояние. Но той можеше да я прежали. Баща му явно беше щастлив да обикаля по света, да рисува и да колекционира бижута, а и по този начин не се пречкаше в краката на Чарлс.

— Според мен това е великолепна идея — прекалено ентусиазирано каза Чарлс.

— Радвам се, че я одобряваш. — Гастон беше искрено изненадан. Думата „алтруизъм“ никога не бе заемала важно място в речника на Чарлс. — Особено като се има предвид, че току-що направих една значителна добавка към колекцията.

— Значителна? — Чарлс се изплаши, че са го измамили. — Колко значителна?

Гастон помълча малко.

— Много. Хари ми намери „Божествената звезда“.

Когато всички проумяха какво е станало, настъпи гробна тишина. От осемте мъже в стаята седем си мислеха за проклятието, свързано със знаменития диамант. А осмият, както винаги, си мислеше за пари.

— И колко ти излезе? — попита Чарлс, все още слисан. „Божествената звезда“ ставаше част от предназначената за музея колекция и той се питаше колко ли още начини ще измисли баща му, за да го лиши от полагащото му се наследство.

Гастон погледна към Хари, но той, както обикновено, сви рамене.

— Около петдесет милиона лири. Бих казал, че е евтино. Този диамант е несравним.

Чарлс свирепо изгледа баща си и той веднага разбра всичко. Цялото удоволствие от този миг бе развалено.

— Надявах се, че ще се съгласиш.

— Защо си даваш труд да ме питаш? — Лицето на Чарлс пламтеше от гняв. — Аз просто работя тук, аз съм един черноработник на заплата.

Той се изправи и се накани да си тръгва. Съветниците на „Готие“ неспокойно се размърдаха около масата.

Гастон скочи на крака.

— Но аз въобще не очаквах, че ще се заинтересуваш…

В този миг усети, че се задушава.

Хари наля чаша вода на приятеля си и го изчака да я изпие. Това беше ужасна гледка, но той я бе наблюдавал толкова пъти: Гастон Готие, ангелът — отмъстител на френската съпротива, превърнат в хленчещ идиот от жалкия си син.

— Седни, Чарлс — гневно нареди Хари, — и покажи малко уважение.

Чарлс се върна на мястото си и се постара да придобие колкото може по-разкаян вид. Ако сега успееше внимателно да изиграе картите си, може би дори щеше да спечели.

— Съжалявам, татко — каза той. — Разбира се, щом искаш този диамант за колекцията си, трябва да го имаш. Аз просто щях да се чувствам много по-добре, ако от време на време ми се доверяваше.

Това прозвуча като молба за повече близост между тях, поне така се стори на Гастон.

След малко дишането му се нормализира и за всеобщо облекчение мадам Гофине се появи, за да им съобщи, че закуската е готова и сервирана в трапезарията на втория етаж.

— Ако сме приключили всичко… — хрипливо каза Гастон и огледа присъстващите.

Чарлс вдигна ръка — истинско олицетворение на любезността.

— Има още една дреболия, татко. Всъщност това е въпрос на по-добра организация.

— Моля те, продължавай.

— Трудно ми е да говоря за непредвидените обстоятелства… — Смутено се прокашля. — Но след като ти повдигна въпроса за завещанието си, бих искал и аз да кажа нещо.

В очакване на нови неприятности шестимата членове на управителния съвет на фирмата тежко въздъхнаха. Точно когато беше време за закуската!

— Татко, аз естествено съм доволен, че компанията ще бъде поделена между мен и Лора.

Хари Блумщайн така се стъписа, че едва не падна от стола си. Просто не можеше да повярва, че Чарлс в края на краищата няма никакви възражения по въпроса.

— Между нас, разбира се, има някои различия — продължи Чарлс, усмихнат до ушите, — но в кое ли семейство ги няма. — Всички около масата захъмкаха одобрително. — Но това, което ме притеснява, е, че Лора е само на двайсет и две години. Тя е все още млада и буйна и засега не проявява никакъв интерес към финансовите аспекти на работата ни.

— Така си е — весело рече Гастон, но като видя изражението на Чарлс, усмивката му помръкна.

— Искам само да кажа, татко, че ако нещо се случи с теб, ще ми трябва известно време, за да я науча на основни неща.

— Чарлс е прав — много делово се съгласи Виктор.

Въпреки че Чарлс му беше толкова антипатичен като личност, той признаваше, че се справя добре с управлението на фирмата. Както всички знаеха, Лора беше човек на изкуството и мечтателка. Щяха да й трябват години, за да се научи да управлява компанията.

С крайно почтителен вид Чарлс кимна на Виктор.

— Знаех, че ще ме разбереш. Работата е там, татко, че не бих могъл да се съобразявам с желанията на Лора, след като е толкова неопитна. Както всички знаем, тя е доста упорита — той мило се усмихна, — а в днешно време трябва да се вземат бързи решения. Искам да те предупредя, че ако не сме гъвкави, компанията може да пострада в значителна степен.

Чарлс огледа лицата на присъстващите и разбра, че ще спечели. Тези посивели мъже, всички надхвърлили седемдесетте, в никакъв случай не вярваха в тънките нюанси на женската еманципация. Чарлс реши, че е време да изиграе най-важната си карта — Карълайн.

— И също така трябва да добавя — продължи той, — че Лора е много красива жена, а богатите и красиви жени често привличат неподходящи мъже. Не бих искал бъдещето на „Готие“ да зависи от някакъв авантюрист.

Чарлс наблюдаваше със задоволство как на лицето на баща му се появява измъчена гримаса.

Когато най-накрая Гастон се обади, гласът му беше слаб и треперлив като на инвалид:

— Какво предлагаш?

— Предлагам една проста предпазна мярка, татко, и това е всичко. Бих искал да съм сигурен, че докато Лора навърши трийсет години, ще мога да вземам всички решения, свързани с управлението на компанията. След това — на лицето на Чарлс се появи момчешка усмивка — ние със сигурност ще намерим някакъв взаимно приемлив modus operandi[2].

Гастон първо погледна Хари и Виктор, а после и другите членове на управителния съвет. Леон Боржо, осемдесет и три годишният адвокат от Лихтенщайн, за секунда се поколеба. Дълбоко в себе си се съмняваше, че може да се разчита, на която и да е млада трийсетгодишна жена. Но най-накрая реши да се присъедини към другите, които мълчаливо кимнаха в съгласие.

— В най-скоро време ще подготвя необходимите документи — заключи Гастон.

Чарлс му отвърна със сияеща усмивка от другия край на масата.

— Благодаря ти — каза той и снизходително кимна. — Нямаш представа колко много означава това за мен.

За трети път тази сутрин Чарлс събра книжата си от масата и му си прииска да се ощипе. От месеци се чудеше как да неутрализира потенциалното влияние на Лора във фирмата. А ето че сега всичко му поднесоха на тепсия. Тази на пръв поглед дребна отстъпка, която му направиха веднага, означаваше само едно — пълен напред към сделката със Сандън. На пътя му имаше само още една пречка. Погледна към Гастон, който тежко се надигна от стола си. Шестото чувство на заклет комарджия подсказваше на Чарлс, че на баща му остават още най-много шест месеца. Той тържествуващо прибра документите си в черното дипломатическо куфарче и придружи Гастон до трапезарията на горния етаж.

— Не знам дали Мейзи ти е споменавала — рече Гастон, когато двамата се изкачваха по стълбището (в „Готие“ — Париж, никога не бе имало асансьори), — но смятам да пратя Лора на почивка.

— Много хубаво.

Чарлс се сети за всички места, където би искал да прати природената си сестра.

— Бедата е там, че бях много зает и не направих нищо, за да й осигуря необходимите пари. Ще можеш ли да й прехвърлиш една сума?

— Остави на мен. Ти си имаш предостатъчно главоболия. Колко да й пратя?

— Е, нали знаеш каква е сестра ти. Замина някъде в планините, на границата между Пакистан и Афганистан. Казах й, че не искам да ходи да проси, затова за по-сигурно й изпрати около пет хиляди лири.

Чарлс се усмихна.

— Най-напред ще се заема с това днес следобед.

Гастон ненадейно стисна с благодарност лакътя на сина си.

— Благодаря ти — прошепна той.

Чарлс го въведе в трапезарията с дъбова ламперия и го настани начело на масата. После сам седна и хвърли бърз поглед на луксозната листа с менюто, която обикновено се появяваше при подобни тържествени случаи. Canard à l’orange[3] — чудесно, това беше любимото му ядене. Наля си чаша вино и като се облегна удобно, помисли за всички беди, които можеха да сполетят една самотно пътуваща жена.

Бележки

[1] Синът (фр.). — Б.пр.

[2] Начин на работа (ит.). — Б.пр.

[3] Патица с портокали (фр.). — Б.пр.