Серия
Право на любов
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The right to love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)
Сканиране
ganinka
Корекция и форматиране
Regi (2019)

Издание:

Автор: Делиа Фиало

Заглавие: Право на любов

Преводач: Мария Ракъджиева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Полиграф юг“ — Хасково

Излязла от печат: 02.10.2000

Редактор: Лилия Атанасова

ISBN: 954-585-141-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8320


Глава 1

Беше четири часът сутринта. Ударите на часовника на църквата звучаха глухо в мъглата. Беше необичайно утро. През прозорците на всички сгради вече прозираше лека светлина, а тъмният небесен свод наподобяваше златно везмо на края на огромен черен плащ.

Най-после остана сама. Лежеше неподвижно в леглото и се взираше в мрака. Притискаше с ръце сърцето си. Вслушваше се в това, което ставаше в нея. Душата й пееше: „Хуан! Хуан! Обичам те, Хуан!“. Би извикала от радост, но не смееше. Никой не биваше да научи. Трябваше грижливо да скрива чувствата си пред останалите и най-вече пред Хуан де ла Крус. Въпреки това всичко беше прекрасно. Лежеше неподвижно, в плен на чувствата. Независимо от тъгата, която я обземаше, щом си припомнеше, че той никога няма да й принадлежи, душата й се сгряваше от щастието, че обича Хуан Карлос. Колко много го обичаше! Нима той не го усещаше? Нима не подозираше как се бори с любовта си? Нима можеше да спи спокойно в леглото си, преди да се разделят завинаги. От друга страна, беше хубаво, че той не подозираше какво става с нея. Отново си припомни как я гледаше, как случайно я докосна по време на урока по математика. Тогава едва не извика от радост и сега знаеше защо. Да, знаеше. От цялото й същество се излъчваше светлина, в очите й светеше онзи блясък на страстно желание, което жената никога не смее открито да покаже пред мъжа. Така Лусиана лежа с часове будна. Вече се зазоряваше, а тя все още се взираше в тавана. Накрая се унесе, но в съня си страдаше заради раздялата и силното си желание.

Когато се събуди, отново се замисли:

„Богородице… не мога да те лъжа. Защо се влюбих в него? Никога не съм се осмелявала да гледам на него като на мъж. Това е грях, Богородице. Какво да сторя, като го обичам? Обичам го с цялото си сърце. Макар че той никога няма да узнае. Обичам го…“

От мислите й я откъсна гласът на господарката, която викаше любимия си син:

— Хуан де ла Крус!

— Тук съм, мамо.

— Какво правиш?

— Чета книгата, която си купих.

— Няма да имаш много време за четене.

— Мамо, не заминавам накрай света — напомни й той.

— Нима не разбираш? Следването ти едва сега започва.

— Да, така е, от дълго време се подготвям.

— Толкова се гордея с теб, синко. Страхувах се, че най-голямата ми мечта няма да се осъществи. Не са много младежите, които биха се жертвали по такъв начин — гордо изрече тя.

— Това не е жертва — скромно отвърна той.

— Синко, нима не разбираш, че си избран, привилегирован?

— Мамо, моля те.

— Толкова съм щастлива, като си помисля, че един ден тази ръка ще ме благослови, че скоро ще станеш свещеник — замечтано продължаваше да говори Ана Хоакина и отиде при прислугата да им даде последни нареждания за подготовката за заминаването на сина й.

 

 

— Добър ден. Дойдох да взема дрехите… — обърна се Лусиана към човека зад щанда в шивашкото ателие.

— Лусиана, какво правиш тук? — изненада се Хуан де ла Крус. Разбра, че е станало недоразумение кой да прибере дрехите му.

— Изпрати ме майка ви — объркано изрече момичето. — Нямах представа, че и вие ще дойдете.

— Бях наблизо и реших да се отбия — отвърна кротко той. — Извинявай, че не ти казах. Напразно си се разхождала дотук. Няма значение, поне се срещнахме.

— Заповядайте, пожелавам ви много успех в учението.

— Благодаря, господине. И аз ви пожелавам много щастие — отвърна Хуан и излезе от ателието заедно с Лусиана. Тя си помисли: „Мили боже, не ме измъчвай повече, умолявам те“.

— Лусиана, нека ти помогна — предложи й любезно той.

— Не, мога и сама.

— Аз ще го нося, Лусиана — настоя той, но тя продължи да упорства.

— Не господине, аз ще го нося. Затова дойдох.

— Добре, колко е седем по осем? — промени той темата.

— Защо винаги ме питате такива трудни неща? Почакайте. Нека да помисля. Седем по осем е… — Изчерви се. Присъствието му й пречеше да се съсредоточи.

— Виждаш ли, човек може да постигне всичко, когато пожелае — изрече гордо той. — Когато пристигна, не знаеше да четеш и да пишеш. Сега знаеш дори да смяташ. Знаеш таблицата за умножение.

— Вие ме научихте на всичко, толкова сте добър с мен. Ще ми липсвате.

— Искам да не забравяш, че си много талантлива. Имаш големи възможности и можеш да осъществиш всичките си мечти — каза й с мек, но леко наставнически тон. — Никога не се отказвай да вървиш напред.

— Няма да забравя това, на което ме научихте.

— Кажи ми колко е шест по девет? — с широка усмивка я попита той. — Шест по девет?

Чувстваше се объркана, когато беше близо до него. Щеше да помни тези мигове до края на живота си. Струваше й се, че е попаднала в нов свят, изпълнен с чудесни открития. Имаше чувството, че нищо друго не съществува, че животът е спрял. Тъжно й беше, защото времето, прекарано с него, минаваше бързо. Знаеше, че едва ли ще преживее подобни мигове на щастие в бъдеще. — Неочаквано Лусиана бе обзета от предчувствие — тези щастливи дни…

При тази мисъл изпита болка. Почувства се ужасно самотна. Сякаш той й принадлежеше, а сега трябваше да го загуби завинаги. Едва не заплака при мисълта за бъдещето без неговия глас, ухание или случаен допир.

 

 

Гостите вече пристигаха в дома на семейство Де ла Крус, а Лусиана стоеше в стаята си, неспособна да събере смелост да се появи пред толкова много хора, които тази вечер ненавиждаше, защото бяха дошли да го изпратят. През цялото време се молеше: „Боже, дай ми сила да не ти изневеря. Богородице, дай ми сила всичко да бъде добре и той да стане добър свещеник. Дай сила и на мен да го изтръгна от сърцето си“.

На тържеството по повод заминаването му в богословския факултет присъстваха много важни личности от Мексико и връстници на Хуан, между които и разочаровани девойки, защото един от най-привлекателните младежи щеше да стане свещеник.

— Значи утре заминаваш? — приближи се до него Бегония, дъщеря на семеен приятел, и продължи: — Не разбирам, толкова си млад. Има и други начини да служиш на бога.

— Да, както теб ли? — иронично я попита той.

— Хуан, не мога да повярвам, че никога не си бил с жена — провокира го тя.

— Не, никога.

— Тогава не знаеш какво пропускаш.

— Може би си права — отвърна Хуан и се извърна към вратата. — Извинявай.

— Хуан де ла Крус.

— Извинете.

— Къде отиваш?

— Този…

— Избягваш разговора с мен цяла вечер. Бих казала, че те е страх от мен. Не се притеснявай, няма да те изям.

— Много си духовита, Бегония.

— Не смяташ ли, че утре ще бъде твърде късно?

— За какво?

— Да изпиташ нещо непознато.

— Не, уверявам те, че не.

— Не те ли интересува любовта?

— Подиграваш ли се с мен, Бегония?

— Положил ли си вече клетва?

— Само за послушание, смирение и непорочност.

— Това означава ли, че сега не си активен? От теб ще стане прекрасен свещеник. Бих искала да се изповядам при теб някой ден — предизвикателно изрече тя, разгневена, че не успя да си поиграе с него, както бе свикнала да прави с мъжете.

— Няма ли да вдигнем наздравица за бъдещия свещеник? — предложи някой от гостите.

— Да, наистина. Наздраве!

— Не мога да приема.

— Сигурен съм, че Ана Хоакина умира за това.

— Аз ли?

— На нея дължим честта, че сме се събрали тази вечер, за да отпразнуваме раздялата със сина ни.

— Добре. Бих искала да споделя радостта си, тъй като на сина ми Хуан де ла Крус му предстои важна крачка в живота — гордо изрече Ана Хоакина.

— Браво! — извикаха всички.

— Толкова съм развълнувана. Извинете — заплака тя.

— Мамо, не плачи, моля те — прегърна я Хуан.

— За Хуан де ле Крус и за успешното му завършване на факултета, въпреки че някои от нас ще съжаляват за това — казаха момичетата весело. — Наздраве!

През това време Лусиана седеше в кухнята; не смееше да се смеси с видните гости.

— Как е там? — плахо запита тя Чепа.

— Добре. Вдигат наздравици за заминаването му.

— Толкова се радвам. Сигурна съм, че ще бъде щастлив.

— Къде е това, което ти дадох, Чепа?

— Кръстът ли? Тук е.

— Откъде знаеш, че е кръст? — изненада се тя.

— Видях го. Лусиана, летиш много нависоко, изхвърли тези грешни мисли от главата си. Казвам ти го за твое добро — добродушно я посъветва Чепа. Виждаше колко й е тежко тази вечер.

Лусиана отиде до стаята на Хуан, за да му поднесе подаръка — не го намери и остави кръста на леглото му.

Когато той видя прощалния й подарък, бързо се отправи към стаята й.

— Лусиана, защо плачеш? — изненада се, когато влезе вътре.

— Господарю! — възкликна тя.

— Лусиана, какво ти е? Защо плачеш?

— Вземи, това ще те пази — подаде му тя кръста, избягвайки отговора.

— Лусиана, толкова ми е добре с теб. Изпитвам чувство, което ми е непознато. — Сега разбра какво му е нашепвало сърцето. „Да, да! Обичам това момиче.“ — Лусиана…

— Винаги съм ви обичала. Обичам ви — призна тя.

Жадуваше за него, за допира му. Дълбоко в себе си усещаше, че би искала да му принадлежи, и се изчерви от тази мисъл. Неочаквано я обзе желание да бъде негова, да му се отдаде. Затвори очи. Той бавно я събличаше, а тя сякаш не го осъзнаваше потънала в мечтите си. Търпеливо той я привлече в прегръдките си, а тя се подчини, топла и нежна, с блестящи, трескави очи. Част от нея се съпротивляваше, а другата се стремеше към него. Когато възбудата й стигна до краен предел, тялото й потръпна от щастие, тя престана да се съпротивлява и се отдаде на ласките му, носена от вълните на сладострастието. Галеше го със затворени очи. Радваше се на нежността, която бе предугаждала, че се крие в него. Хуан лежеше до нея също безкрайно щастлив от подаръка, с който го бе дарила.

Когато излезе от стаята на Лусиана, чу глас в коридора:

— Къде беше, Хуан де ла Крус? Отговори ми, синко. Къде беше? Какво ти е? Лицето ти… — засипа го с въпроси Ана Хоакина, забелязвайки пребледнялото му лице.

— Не ми е добре, мамо.

— Да не си болен? — загрижено го попита тя.

— Нямам представа — разсеяно отвърна той. — Изведнъж си помислих, че приятелят ми може да е прав.

— За какво? — смаяно запита тя.

— За това, че никога не съм целувал девойка, за да проверя дали наистина искам да стана свещеник.

— Да не смяташ да се откажеш? Сега не е време за това. Защо не ми каза по-рано? — ядоса се Ана Хоакина.

— Защото никога не си ми давала тази възможност — гневно отвърна синът й. — Никога не си се интересувала какво искам като мъж.

— С течение на времето ще постигнеш спокойствието необходимо за свещеник — успокои го Ана Хоакина, опитвайки се да прикрие изненадата си от държанието на сина си. — Ще забравиш за светската суета. Ти си роден…

— Да, мамо, да служа на бога — яростно я прекъсна. — Можеш да бъдеш спокойна. Вече съм сигурен, че ми е отсъдено да служа на него и на другите от негово име. За мен няма друга любов, освен тази към Бога — огорчено изрече той.

— Синко… — прегърна го благодарно майка му.

— Извинявай, мамо, но бих искал да си легна. — Тръгна към стаята си. Беше объркан от случилото се с Лусиана и бъдещето, което го очакваше — в него нямаше място за нито една жена.

— Ще се видим сутринта, синко — опита се да го целуне майка му, но той извърна глава.

 

 

— Какво правиш тук, Лусиана? — попита грубо Ана Хоакина.

— Бих искала да поздравя младия господар — несигурно отвърна девойката. Не знаеше, че Хуан вече е напуснал къщата.

— Няма с кого да се поздравяваш, а най-малкото със сина ми — заяви Ана Хоакина. — Искам веднага да напуснеш дома ми, не ставаш за нищо. Само Хуан де ла Крус те защитаваше, а тъй като сега не е тук, не виждам причина да оставаш. Върви да си прибереш вещите.

— Не ме гонете, госпожо — умоляваше я момичето. Всеки ден беше принудено да търпи подобни унижения. — В името на сина си, не ме пъдете. Направете го заради него.

За разлика от съпругата си, която бе жестока към сина си, бащата на Хуан де ла Крус бе изпълнен с разбиране към голямата жертва на сина си, докато го изпращаше на гарата.

— Уверявам те, че сам съм избрал този път — каза Хуан на баща си.

— Добре, щом желанието ти е такова, ще го уважа. Искам само да ти кажа, че ако размислиш или решиш, че си сгрешил, трябва само да ме повикаш — напомни му баща му. — Ще те разбера.

— Обещавам, че ще го сторя.

Раздялата бе тежка за бащата, който не споделяше решението на сина си да стане свещеник, но не можеше да се пребори с амбициите на съпругата си.

След страстите, които преживя миналата нощ, Хуан реши да се изповяда на отец Марсел.

— Отче, аз съм грешник.

— Всички сме грешници, дете мое.

— Но аз съм по-голям грешник от останалите. Извърших плътски грях.

— Всички сме хора и лесно се поддаваме на изкушението. Трябваше да бъдеш силен, но само бог може да ни съди.

— Недостоен съм, отче.

— Покай се, синко.

— Разкайвам се с цялото си сърце. Беше само миг на слабост, но навредих на добро момиче, толкова чисто и невинно. Смятам, че бог няма да ми прости.

— Тези неща не ги решаваш ти. Отдай се на бога, избягвай грешните мисли и спаси вярата си — убеждаваше го отец Марсел.

Хуан бе измъчван от угризения.

— Това се нарича черната дълбина на душата, Хуан — обясни отец Марсел спокойно, доловил паниката в гласа на младежа. — Кажи ми искрено, силен ли е духът ти? Или смяташ, че отново ще съгрешиш?

— Не знам, отче. Смятах, че съм убеден в желанието си да стана свещеник, да служа на бога, но сега съм объркан — призна Хуан. — Чувствам се изгубен, отклоних се от правия път. Отче, помогнете ми — умоляваше го той, тъй като не можеше да изхвърли от главата си образа на красивата Лусиана. — Помогнете ми да получа опрощение и да се върна към вярата.

— Моли се, сине мой. Отвори сърцето си към господ, той ще те чуе — увери го свещеникът.

Хуан се обръщаше с молитви към Бог всеки ден, убеден, че ще му бъде простено: „Господи, дари Лусиана с щастието, което заслужава, а на мен дай мир, за да се доближа до теб. Помогни ми да се освободя от мрачните мисли и ми дай силата, нужна ми, за да се посветя само на теб, на вярата, която просветлява душата ми“.

Нямаше представа, че Лусиана е бременна и че заради една бурна нощ скоро ще бъде изхвърлена на улицата далеч от него и ще се наложи сама да се справя с препятствията и несгодите на живота. Лусиана нямаше сили да му каже, че в нощта на заминаването му се бе случило нещо много по-сериозно от обикновена авантюра, нещо, което след девет месеца ще дойде на бял свят като последица или печат на тяхната любов.

През това време Лусиана се бореше да запази работното си място, защото нямаше къде да отиде. Беше сама на този свят, при това емоционално и физически изтощена. Всяка нощ в леглото си изричаше една и съща молитва: „Богородице, прости ми. Въпреки че измина много време, откакто той замина за факултета, не мога да го забравя. Помогни ми, Богородице. Моля те. Той принадлежи на бога, а не на мен“. Осъзнаваше, че рано или късно ще трябва да го забрави и да продължи живота си без него.

Щом разбра за бременността й, Ана Хоакина я повика.

— Какво желаете, госпожо? — боязливо я попита Лусиана, пребледняла, защото постоянно й се гадеше и не можеше да го прикрие.

— Откога чакаш дете? Питам те! — разярено я запита господарката, когато забеляза, че тя е свела поглед.

— Не, госпожо, аз… — тихо промълви Лусиана.

— Отговори ми. Доктор Селивя ми каза. Как е възможно нещо подобно да се случи в къщата ми? Отговори, чие е детето? — извика тя и я хвана за косата.

— Пуснете ме, госпожо, причинявате ми болка — извика Лусиана.

— Ще те заболи още повече, ако не ми кажеш истината. Така ми се пада, щом ти вярвам. Неблагодарна лицемерка.

— Не, госпожо, заклевам се…

— Не се кълни! Не изричай името Господне! Бременна си вече пет месеца и мълчиш!

— Но аз…

— Няма да позволя това дете да се роди под моя покрив! То е плод на греха, а ти си блудница! — крещеше Ана Хоакина. — Кой е бащата!

— Извинете, но не мога да ви кажа.

— Как така не можеш! Настоявам да ми кажеш. Няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш. Кой е този неблагодарник?

— Не, госпожо, не ме удряйте — плачеше Лусиана.

— Ще те пребия до смърт, ако не ми кажеш кой е баща на детето. Кажи веднага!

— Пуснете ме, моля ви.

— Кой е този нещастник? Кажи ми кой е?

— Младият Хуан де ла Крус е баща на детето ми — призна накрая тя. — Бог ми е свидетел, че не исках да ви кажа.

— Лъжеш. Ти си измислила всичко — смая се Ана. — Лъжеш, проклетнице.

— Не, госпожо, заклевам се в Бога. В нощта преди заминаването дойде в стаята ми, за да ми благодари за дървения кръст, който му подарих.

— Не е истина. Не може да бъде — яростно повтаряше Ана Хоакина.

— Не знам как стана. Неочаквано ме прегърна и ме целуна.

— Не! Синът ми не може да направи подобно нещо, най-малкото с теб. Лъжеш! Махай се! Ще те пребия, ако не престанеш да лъжеш. Искаш да окаляш доброто име на Хуан де ла Крус. Тръгвай си още сега! Вън! Вън! — крещеше тя.

Както винаги Ана Хоакина не искаше да послуша съпруга си, който се опитваше да защити момичето. Тя безцеремонно го беше изхвърлила, без да се замисля, че заедно с нея внучето й също остава на улицата. Не искаше да унищожи бъдещето на сина си.

Съпругът й Раймундо не беше толкова категоричен. Тъй като синът му потвърди думите на Лусиана, той се почувства отговорен за бъдещето й. Поне така беше обещал на сина си.

 

 

Отначало Лусиана намери спасение в шиенето — умение, което наистина притежаваше и беше решила да се издържа по този начин. Намери работа в шивашкото ателие на доня Кати, наблизо до дома, от който я изгониха. Обеща си да положи всички усилия, за да успее, както я бе посъветвал Хуан. Думите му й даваха сили да върви напред.

Както беше обещал на сина си, Раймундо се опита да умилостиви Ана Хоакина.

— Хуан де ла Крус призна всичко. Каза ми, че наистина е имал връзка с Лусиана. Сега виждаш, Ана Хоакина, че детето на Лусиана е наша кръв, наше внуче — увещаваше я Раймундо.

— Каза ли му, че Лусиана е бременна? — попита уплашено съпругата му.

— Не, не успях. Беше толкова смирен и твърдо решен да стане свещеник, че не намерих сили да му кажа. Хуан не знае, че ще има дете.

— Не бива да разбере! — твърдо изрече Ана Хоакина.

— Обещах на Хуан да се погрижа за нея и възнамерявам да изпълня обещанието си — каза Раймундо.

— Нищо няма да правиш. Никъде няма да ходиш — възпротиви се жена му.

— Махни се от вратата!

— Не!

— Пусни ме! Пусни ме да мина! — Когато излезе от къщата и седна в колата си, му прилоша.

Лекарят каза на Ана Хоакина, че Раймундо не бива да се вълнува, докато състоянието му не се подобри. Тя се възползва от положението и излъга съпруга си, че е загубила следите на Лусиана.

От друга страна, Ана Хоакина се погрижи Лусиана завинаги да напусне града им. Нямаше представа, че по този начин може да направи голяма услуга на момичето. Решена завинаги да се отърве от нея, тя забрани на доня Кати да дава работа на Лусиана, а после се срещна с нея и я заля с купища лъжи.

— Никой няма да ти помогне. Трябва да си вървиш.

— Няма да си тръгна, докато бащата на детето ми не разбере, че съм бременна! — възрази Лусиана.

— Мислиш ли, че не знае! Лично аз му казах — отвърна Ана Хоакина.

— Вие?

— Ще се изненадаш още повече, когато научиш как реагира той. Не го интересуваш, не иска да знае за теб — студено изрече тя, с което нарани сърцето на девойката.

— Лъжете, той не би могъл да каже подобно нещо — извика с болка Лусиана.

— Какво си очаквала? Да падне в краката ти? Не ставай смешна. Не се чувства отговорен, смята, че си спала й с други — продължи Ана Хоакина.

— Не ви вярвам. Лъжете!

— Вземи това и си тръгвай — изрече тя и хвърли пари на пода.

— Не съм искала нищо от вас. Нито на мен, нито на детето ми са ни нужни вашите пари, госпожо — отвърна с достойнство Лусиана.

— Неблагодарница. Тежко ти! Ще свършиш на улицата като просякиня.

 

 

Във всеки живот настъпват велики мигове, само трябва търпеливо да се чака. Хуан де ла Крус доживя този момент. След дълъг размисъл осъзна, че иска да стане свещеник — смирен и искрен човек, който до края на живота си да е отдаден на бога. Нямаше представа, че в мига на взимането на това важно решение дъщеря му се бе появила на бял свят. Докато Лусиана се бореше с всички сили да оцелее, Хуан бе повишен и преместен в Мексико Сити. Ана Хоакина ловко скри истината за Лусиана, а той наивно повярва на майка си, така че нямаше представа колко е нужен на Лусиана — на нея и на бебето.

С дете на ръце тя скиташе гладна по улиците. Отчаяна, реши да остави момиченцето пред вратата на богата вдовица, която нямаше деца. Оставяйки бебето на прага на непознатата, задушавана от сълзи и мъка, Лусиана изрече:

— Скъпото ми момиченце… Надявам се някога да разбереш, че го правя за твое добро. Ако тази госпожа е добра, сигурна съм, че ще те обича много. Ще ти даде всичко, което аз не мога да ти дам. Нека Бог и Девата от Гваделупе те пазят и защитават. В името на Отца и Сина и Светия дух.

След това отиде в парка, където бе решила да преспи тази нощ. Легна на една пейка, зави се с парцаливите си дрехи и заплака. При мисълта за дъщеря й я прониза силна болка и тя зарида още по-силно. Никой не я чу, наоколо цареше мрак и духаше силен вятър. Накрая тя се изтощи и постепенно хълцанията й заглъхнаха. Душата й бе пуста.

С настъпването на новия ден Лусиана се събуди нов човек — бе решила да се противопостави на всички.

„Отсега нататък няма да имам милост към никого. Нараниха ме, но повече няма да го допусна! Няма да позволя на никого да ми причини подобна мъка и да ме унижава. Заклевам се! Заклевам се пред Бога!“ — обеща си тя. Сега беше свободна и можеше да прави каквото пожелае.

Животът беше пред нея. Мисълта за момиченцето я изпълваше с копнеж и болка, но и с някаква странна топлота. Струваше си да живее. Беше успяла да изплува от мрачните дълбини на отчаянието. Това бе чудесно и необяснимо чувство! Кой ли щеше да влезе в живота й и да й предложи утеха и съчувствие за това, което бе преживяла досега? Животът неминуемо криеше непознати за нея красоти.

 

 

Двайсет години по-късно

За пръв път в живота си Лусиана осъзна, че щастието и благополучието са несъвместими. През всичките тези години се бе научила да не пропуска дадените възможности. Единствената й цел беше да успее. Беше се променила.

Сега от нея се излъчваше ледената изисканост, присъща на богатите жени. Крачеше по лъснатия под на модерната си къща, която бе построила заради себе си и дъщеря си Лизбет. Момичето вече бе на прага на пълнолетието. Лусиана бе доволна, но дълбоко в себе си изпитваше самота, независимо от това, че около нея винаги имаше много хора. Понякога я обземаше страх от тайната, която криеше. Не бе успяла да я сподели със съпруга си.

Зад привидната й студенина се криеше разплакано девойче. Искаше й се да се довери на някого и тихо да поговори за това, което я измъчва, да си спомни за дъщеря си, за която не знаеше нищо. Дланите й се изпотиха, ръцете й бяха ледени. Искаше да се изповяда на някого, да сподели тайната, която с всеки изминат ден й тежеше все повече и повече. Чувстваше се уморена и изоставена.

Пътят, който й показа първият й мъж Трухильо и който я отведе от закона на улицата до това да стане една от най-добрите модни дизайнерки в Мексико, беше труден. Може би сега можеше да помогне на загубеното си дете. Вероятно щеше да го открие. Можеше да му помогне и то да получи всичко онова, което имаха Лизбет и Виктор Мануел — доведеният й син. Не предполагаше, че скоро ще срещне дъщеря си, която ще стане манекенка в нейната агенция.

Когато дойде в големия град, Кристина за пръв път осъзна какво представлява Мексико Сити. Беше си го представяла по съвсем друг начин. Самата тя не знаеше как да го обясни, но мечтаеше за съвсем друго. Смяташе, че тук въздухът е различен, че цветовете, звуците и хората са различни. Тези представи я напуснаха, когато се запозна с връстниците си в агенцията. Стигна до заключението, че тук само рамките са по-големи, а хората изглеждат дребни и нищожни. Сякаш животът в провинцията правеше хората по-значителни. Още първите дни в големия град предизвикаха в нея известно безпокойство.

Още несвикнала с новия начин на живот, тя бе понесена от една силна и мощна вълна, от непознати за нея страсти и мечти, но типични за едно двадесетгодишно момиче, решило да направи кариера.

 

 

Лусиана, подтиквана от тайната си, се опитваше да осъществи мечтата си — да събере достатъчно пари за отглеждането на деца без родители. Един от начините беше да организира модно ревю с благотворителна цел. Тя успя да постигне всичко, с изключение на това да подобри отношенията си със своя съпруг Андрес Дювал, но сега това не я тревожеше особено. Отхвърлен и огорчен, той се впусна в авантюра, търсейки онова, което Лусиана не му даваше. Най-много го натъжаваше споменът за миговете, когато наистина я обичаше и се радваше на щастието й. Беше дълбоко убеден, че го е измамила и използвала, че е живяла за сметка на добротата и вродената му веселост. Беше убеден, че го контролира. Беше му казвала хиляди пъти, че го обича, защото за нея любовта беше нещо като награда. Беше му отнела най-добрите години от живота, не го познаваше и не се интересуваше от него.

Успешната артистична кариера вече не означаваше нищо за Андрес Дювал. Напоследък не можеше да сподели нито един свой успех с Лусиана.

— Не се интересуваш от онова, което ти говоря — разочаровано отбеляза той, след като й бе съобщил, че е получил главна роля в нов филм. — Ти постигаш успехи ежедневно в своето предприятие. Успехът не те въодушевява.

— Защо говориш така? — учудено го погледна Лусиана.

— Сякаш разговарям сам със себе си. Не ми обръщаш никакво внимание.

— Моля те, Андрес, уморена съм.

— Аз също се уморих от равнодушието ти.

— Защо винаги мислиш, че работата ти не ме интересува? Непрекъснато ми го натякваш. Много добре знаеш, че не е така — опита се да го разубеди Лусиана.

— Нямам представа дали не ти досаждам. Дали ме обичаш или мразиш.

„Мразя само един човек от цялото си сърце“ — помисли си тя.

 

 

След успешното модно ревю Кристина отиде в сиропиталището разочарована, все още под впечатлението, което бе оставила у нея работодателката й Лусиана. Не можеше да разбере как такава изискана жена може да бъде толкова лоша.

— Не се съмнявам в благородството й, но има лош нрав. Дори се уплаших. Прониза ме с поглед — каза тя на монахинята, когато се върна от ревюто.

Въпреки това сестра Бернардина реши да поговори с Лусиана и да препоръча момичето, което мечтаеше да стане манекенка.

— Не, майко, недейте — умоляваше я Кристина. — Наистина съм много благодарна, но не бих искала да съм близо до тази жена. Ще си намеря работа като продавачка. Тръгвам. Искам да занеса нещата в квартирата, която наех.

Беше погълната от подреждането на квартирата си и от търсенето на работа. Беше започнала нов живот и бе възбудена от промяната. Не бяха изминали няколко дни, а Кристина вече се бе настанила в дом срещу този на семейство Дювал и бе намерила две съквартирантки на нейната възраст — Лоренса и Макловия, които бяха пристигнали в големия град с надеждата да си намерят богати съпрузи. Всяка от тях жадуваше за любов, но по различен начин.

— Никога ли не си се влюбвала? — попита я Макловия.

— Не. Още не съм срещнала човека, който да пробуди в мен истинска любов — отвърна Кристина.

— Как можеш да живееш така? — учуди се приятелката й. — За мен любовта е като водата, въздуха. Трябва да съм влюбена.

— За мен това е въпрос на изчакване — непоколебимо отвърна Кристина. — Ще чакам да се появи истинският мъж.

Лусиана имаше проблеми с Лизбет, която бе твърдоглава и непокорна, а сега се бе влюбила и никой не бе в състояние да й повлияе. От друга страна, имаше проблеми с агенцията за манекенки. Много от момичетата бяха разтрогнали договорите; едни поради болест, а други заради лошия нрав на Лусиана.

— Какво ще правиш без манекенки? — попита я Мириам, най-добрата й приятелка и помощничка.

— Ще намерим други, ще видиш! — увери я тя. — Неблагодарници! Не ценят нито времето, нито труда, който…

— Манекенките не са от пластмаса, а от кръв и плът. Естествено е да се влюбват, да раждат деца — възрази Мириам.

— Не съм съгласна!

— Но те също са хора.

— Не, те са работен материал — безмилостно възрази Лусиана.

— Не би допуснала никой да се държи така с Лизбет — напомни й Мириам. — Много от тези момичета нямат кой да ги защити.

— Сами са избрали професията си, никой не ги е карал насила. Щом искаш да си манекенка, трябва да се отречеш от всичко останало, дори да си съпруга и майка.

— Така ли? — учуди се помощничката й. — Ти би ли се отрекла от майчинските си чувства? Отговори! Би ли се отрекла да си съпруга и майка? Не мога да повярвам, че го изрече.

— Така е! В тази професия е така! Ако не ги притиснеш, те ще те смажат! Ако не си пръв, губиш!

— Значи за тебе успехът се състои в това да потискаш останалите и да не проявяваш никакво уважение?

— Успехът надделява над всички недостатъци, ако постигнеш това, което искаш.

— Това не е успех!

— Тогава си от страната на губещите. В бизнеса няма милост! — изрече Лусиана, припомняйки си, че към нея никой не е проявил милост.

 

 

Андрес Дювал изпадаше във все по-дълбока криза заради държанието на Лусиана и единственият човек, на когото можеше да се оплаче, бе приятелят му Николас. Двамата се разбираха чудесно и Андрес винаги се вслушваше в съветите му. Независимо от това, че Николас го убеждаваше постоянно да започне свой живот, той не можеше да се откаже от любовта си към Лусиана.

— Да не я ревнуваш? Беше толкова щастлив, когато се оженихте! — припомни му Николас. — Благодарение на теб тя се запозна с важни хора и започна да се издига.

— Помогнах й — прошепна Андрес. — Не съм ревнив към успеха на съпругата си. Знаеш ли защо?

— Не — отвърна приятелят му.

— Защото много я обичам. Никой няма да я обича колкото мен. Всеки трябва да посрещне съдбата си. Лусиана е моята съдба. Мога да го призная пред теб, защото си ми приятел. Обичам съпругата си истински и никога не съм й изневерявал.

— Защото не си поискал, или защото няма с кого? — провокира го Николас. — Това са две различни неща.

— Смятам, че… — започна да се защитава той, но ги прекъсна приятен женски глас:

— Господин Дювал, помните ли ме?

— Да — потвърди той, съзирайки красивото момиче, с което се бе запознал преди няколко дни в асансьора. — Ти си момичето от асансьора. Казваш се Кристина и си нова тук.

— Така е.

— Това е Николас Обрегон.

— Приятно ми е.

— Мразех ролята ви в онзи сериал. Бяхте толкова лош — откровено призна тя.

— Приятно ми е, че се запознахме, Кристина. Лош съм само по телевизията, в живота съм съвсем различен. Какво правиш тук?

— Видях обявата във вестниците. Има кастинг за манекенки в студио 3 — изрече тя.

— Това се намира от другата страна на сградата. Побързай. Желая ти успех.

— Чак там ли е?

— Да. Не мога да те заведа, защото ще ме повикат на снимки всеки момент — извини се той.

— Благодаря, господин Дювал. Пак ще се видим. Не искам да закъснея. Благодаря! — тръгна забързано тя, а двамата мъже я изпратиха с поглед.

— Красива е, нали? — попита Андрес.

— Много е красива — съгласи се Николас. — Но това не е момичето, с което те видях снощи в театъра — отбеляза той, припомняйки си лицето на Лоренса. — Тази е наивна, докато другата беше малко… Надявам се журналистите да не са те забелязали.

— Не са.

Андрес не искаше да спори с приятеля си. Мислеше за Кристина. Беше очарован от нея. Тя беше красива и скромна. Имаше прекрасни черти. Очите й бяха големи и черни, а тялото й беше съвършено. Притежаваше магнетична привлекателност. Реши да й помогне да стане част от екипа на Лусиана, защото бе сигурен, че момичето ще отговори на строгите изисквания на съпругата му. Беше объркан от красотата на Кристина, защото тя му напомни за красотата на съпругата му преди години.

Първата среща между Кристина и Лусиана в агенцията беше доста неприятна за момичето, тъй като Лусиана се държа доста грубо. Междувременно тя бе малко объркана, защото в нея се пробуди някакво чувство при срещата с момичето — нещо, което от много години не бе изпитвала, но бързо се съвзе и отново си надяна маската на грубостта, която улесняваше общуването й с хората. Страхуваше се да не я наранят отново. Отдавна бе разбрала, че няма да бъде напълно щастлива, докато не открие дъщеря си, нито щеше да обича от сърце, ако в живота й не присъства Хуан де ла Крус.

— Обърни се! Нямаш понятие как да се държиш. Не ходиш елегантно, нямаш нужното държание, нито грация. Много си обикновена. Липсва ти индивидуалност, за да станеш манекенка. Не знам как ти е хрумнало да се явиш тук — грубо изрече тя.

— Благодаря, че сте искрена, и моля да бъда извинена за нахалството си — обидено изрече Кристина.

— Не съм казала, че можеш да си вървиш.

— Няма смисъл. Тръгвам си. Ще отворите ли вратата?

— Не, няма да си тръгнеш, докато не се изкажа.

— Защо говорите така с мен, госпожо? — попита Кристина, готова да се разплаче. — Дойдох, за да осъществя най-голямата си мечта, а вие я унищожихте само за миг. Явно никога не сте страдали и не са ви наранявали. Сигурно никога не ви се е налагало да се борите с живота — разплака се момичето, изненадано от нападките на тази изискана жена.

— Откъде имаш визитна картичка на съпруга ми? — ревниво попита Лусиана.

— Той ми я даде — тихо отвърна Кристина.

— Защо? Какво общо имаш с него?

— Нищо, госпожо. Запознах се с него случайно. Беше много любезен. Не е като вас — отвърна Кристина и излезе от кабинета.

В този момент Лусиана реши да я вземе в модната агенция. Девойката я бе заинтригувала, изглежда и съпругът й я бе харесал. Искаше да открие каква е връзката между тях. Андрес обичаше тя да му показва ревността си. Лусиана бързо узна онова, което искаше, докато Кристина се задушаваше от плач в малката си стая. Досега никой не я бе обиждал по този начин.

Не бе очаквала да я унижат дотолкова, но не си позволи да се отчайва въпреки неприятните слова на бъдещата й работодателка. Винаги бе изпълнявала обещанията, които си даваше, така че щеше да изпълни и това. То беше най-важното от всички. Не й се наложи да чака дълго, защото пред дългоочакваното ревю една от манекенките се разболя и се наложи Кристина да представи нейния модел, съгласявайки се на всичките условия, които й постави Лусиана. Момичето бе доволно от първото си представяне и забеляза задоволство в очите на Лусиана. Кристина се усмихна и спокойно се прибра у дома, уверена, че ще изгрее и нейната звезда.

От този ден нататък тя редовно ходеше в модната агенция и изслушваше всички критики на Лусиана, а понякога и добронамерените й предложения.

— Повдигни глава. Малко по-високо. Не, не толкова! Така, брадичката високо. Погледът да е далечен, замечтан. Околните не трябва да те интересуват — съветваше я Лусиана. — Манекенката трябва да изглежда загадъчно. Стига за днес.

— Бъдете търпелива с мен. Ще се постарая да направя всичко, обещавам.

— Упорита си, така ли?

— Да, искам да стигна до върха — откровено призна Кристина.

— Няма да е лесно. Трябва да се изкачваш крачка по крачка, да се обръщаш назад и да се стремиш към целта си.

— Така ще сторя. Извинете.

— Какво казват родителите ти за професията, която си избрала? Подкрепят ли те?

— Нямам семейство, госпожо. Нямам нито баща, нито майка — призна Кристина и й стана мъчно.

— Значи си сираче — изрече Лусиана, изпълнена със съчувствие към момичето.

— Така е, госпожо. Сега мога ли да си тръгна? Уморена съм.

— Аз също съм уморена. Седни! Умората е лукс, който не можеш да си позволиш. Ясно ли е? — Отново започна да се държи грубо. — Изчакай, докато станеш известна. Тогава сама ще те изпратя да почиваш, но дотогава има още много време.

— Да, госпожо.

— Ако искаш да успееш, трябва да спазваш строги правила и да не допускаш никаква слабост. Само амбицията не е достатъчна, малката. Сега върви. Върви, щом ти казвам! Не чуваш ли?

— Извинете ме, госпожо — тръгна Кристина с наведена глава. Беше объркана, не знаеше какво иска от нея тази жена, която в един момент се държеше приятелски, а в следващия я обиждаше.

Животът на Кристина се променяше. През първите си дни в големия град се бе запознала с Виктор Мануел, много симпатично момче. Реши, че той ще бъде онзи, когото е очаквала цял живот. Погледът й се спря на силните му ръце. Вдигна очи към красивото му мъжествено лице. Държанието му бе уверено, като на човек, свикнал да разполага с много пари. Излъчваше благородство и това й вдъхваше чувство на сигурност, нещо, което не изпитваше с останалите младежи. Наблюдаваше лицето му, доволна, че то отговаря на онова, за което винаги бе мечтала — да открие младеж, който да й харесва и на когото би отдала стройното си тяло.

Обаче много бързо се разочарова от него, защото още на втората им среща той пожела да спи с нея. Кристина не беше от момичетата склонни към авантюри.

— Смятах, че Виктор Мануел е любовта на живота ми, че изпитва нещо красиво и чисто към мен. Надявах се, че е искрен. Защо животът не може да бъде както в сънищата ни? — оплакваше се тя на съквартирантката си.

Виктор Мануел също беше разочарован, но по типично мъжки начин. Въпреки това не искаше да се откаже от Кристина.

— Какво стана, Виктор? Добре ли прекара? — запита го Николас.

— Какво?

— Не се прави на наивен. Какво стана? Хайде, кажи ми всичко. Защо си толкова недоверчив? Познаваше ме добре.

— Няма нищо за разказване — отвърна лаконично той.

— Защо, не ти ли хареса? Гълъбицата отлетя, така ли? Колко жалко. Казанова изгуби битката — насмешливо изрече Николас.

— Битката, но не и войната — възрази Виктор Мануел. — Момичето или беше уплашено, или е много хитро. Бъди сигурен, че ще открия истината.

— Глупав си като баща си. Не се дръж така с жените. Не започвай отново с букетите, писмата и кой знае още какво. — Започна да му обяснява наставнически Николас. — Какво му е лошото на секса?

— Нищо, носи само болести, разводи и самота без любов.

— Всичко с времето си. Първо трябва да се влюбиш.

— Трябва да ти кажа за новия свещеник, който ни изповяда. Много е добър и търпелив. Поддържа училище за сираци — каза Кристина на монахинята още от вратата, въодушевена от срещата си със свещеника.

— Добър ден — поздрави Хуан де ла Крус.

— Отче, точно за вас говорехме. Това е Кристина — представи я монахинята, — отраснала е тук при нас в манастира.

— Приятно ми е, отче.

— На мен също. Радвам се, че отделяш време да посетиш сестра Бернардина.

— Сестрите направиха много за мен. Никога няма да успея да им се отблагодаря — изрече Кристина с уважение.

— Радостта от това, че нашите момичета са се превърнали в добри жени, е най-голямата награда за нас.

— Да. Благодарение на хората, които подпомагат сираците. Няма нищо по-тъжно от това да разбереш, че родителите ти са те изоставили.

— Простете, отче.

— Имаш прекрасни и чисти очи, дъще — каза й Хуан де ла Крус и я погали по косата. — Нека Бог да запази чистотата на погледа ти. Сега бихте ли ме извинили, трябва да отида в църквата.

Той си тръгна.

— Отец Хуан де ла Крус е задължен да ни изповядва и да преподава вероучение на младите монахини — обясни й сестра Бернардина.

 

 

Андрес все по-често изпадаше в отчаяние, защото смяташе, че жената, която обича, го презира. Беше обзет от нерешителност и песимизъм. Все по-често се случваше на събирания да се напие и да вдига скандали.

— Искаш да кажеш, че съм пиян? Отговори ми! — викаше той на Лусиана.

— Пусни ме! Извинете, не знам какво го е прихванало днес — обърна се Лусиана към гостите.

— Аз мога да ти кажа какво ми е. Не успях да поговоря със сладката си женичка, която е твърде заета с моделите си, да се кара с манекенките и да се радва на големите си печалби — сърдито отвърна той.

— Замълчи.

— Няма да мълча!

— Моля те, престани, имаме гости.

— Смяташ ли, че те не знаят, че не се интересуваш от кариерата ми? Все още сме женени, защото…

— Защото сме много щастливи — прекъсна го тя.

— Ти наричаш щастие това всеки път да те моля, когато пожелая…

— Замълчи! Излагаш се — не се сдържа Лусиана.

— Така е, истински глупак съм. Знаеш ли защо? Защото още не съм събрал смелост да си намеря любовница.

— Моля те, Андрес, не знаеш какво говориш. Пи твърде много.

— Остави ме. Не съм ти прислужничка, нито служител.

— Добре, извинявай, ако съм те обидила.

— Виждате ли? Маестро, видя ли? Великата Лусиана Дювал, тази, която никога не греши, ми се извинява — саркастично изрече той.

— По-добре иди да поспиш. Ще поговорим утре.

— Не, ще поговорим сега.

— Не, скъпи, по-добре е да поговорим утре.

— Защо? Само защото си преуспяла жена, която може да взима решения? Аз също имам успешна кариера като актьор.

— Никой не го оспорва. И двамата постигнахме успехи — опита се да го успокои Лусиана.

— Понякога ми се иска да се порежеш, за да видя дали има кръв във вените ти.

— Няма да ти доставя подобно удоволствие, Андрес. Знаеш ли защо? Защото успявам да се справя с проблемите си. Не търся спасение в алкохола. Не разбирам защо мъжете намират, че да си преуспяваща жена е нещастие, което трябва да се поправи в леглото! — изрече тя така, че всички да я чуят.

Кристина беше нещастна и тъжна, защото не знаеше какво да предприеме във връзка с Виктор Мануел. Харесваше го много и непрекъснато мислеше за него.

— Не знам дали е искрен — неуверено изрече.

— Сигурно. Дай му още един шанс — убеждаваше я Макловия.

Една сутрин някакво момче донесе букет, изпратен от Виктор Мануел, а тя се изчерви, защото не очакваше той да й се извини по такъв романтичен начин. Смяташе, че го интересува само сексът. Слава богу, беше го преценила погрешно. Беше трогната, но въпреки това прие извинението му с притеснение. Сега беше сигурна, че е попаднала в света на лудо влюбените.

Не беше истина, че за любовта са необходими песните на птиците, разходките по старинни улички, нощите и сиянието на луната. Пробуждащата се любов следва жертвите си навсякъде и не ги оставя нито за миг. Съществуват мигове, когато любовта прилича на страха, който изпитваме, когато асансьорът внезапно спре между етажите и човек не знае дали няма да падне. Всичко това е разбираемо, защото любовта е готова на огромни жертви — на тялото и сърцето, на жертване на честта и здравето. Въпреки това никой не може да избегне подобни чувства.

Мислите на Кристина бяха прекъснати от почукване на вратата. Тя отвори и се вцепени.

— Какво правиш тук? — попита и се изчерви.

— Виждам, че си получила цветята — усмихна се Виктор Мануел. — Дойдох да се извиня.

— Не знам какво да кажа — нерешително отвърна момичето.

— Хайде да излезем и да поговорим — предложи той.

— Къде? В апартамента на приятеля ти ли?

— Не, вече няма да се повтори. Ще отидем, където пожелаеш. Кристина, държах се лошо. Искам да те помоля да ми простиш. Можеш ли да забравиш за случилото се? Знам, че се държах глупаво с теб — оправдаваше се Виктор Мануел.

— Изпрати ми цветя. Какво мислиш сега за мен?

— Объркан съм и не се срамувам да го призная — откровено призна той. — Не мога да те забравя. Постоянно си в мислите ми.

— Бих предпочела да съм в сърцето ти.

— А аз в твоето ли съм? — усмихнато я запита той.

— Възможно е — срамежливо отвърна тя.

— Тогава и ти вярваш в любовта от пръв поглед.

— Вярвам в любовта — прошепна Кристина, взирайки се в очите му.

Той нежно я прегърна и устните им се докоснаха, а телата им се притиснаха жадни за любов.

Понесена от вихъра на любовта, Кристина не предполагаше каква драма се разиграва заради нея между майка й и Ана Хоакина, която се молеше на Бога синът й да не узнае за съществуването на дъщеря му.

„Господи, трябваше да го направя. Лусиана беше лоша, олицетворение на злото, изкушение за сина ми. Не можех да позволя да опропасти живота му. А ти, Господи, трябва да я накажеш“ — непрекъснато се молеше Ана Хоакина.

Лусиана ставаше все по-нервна, тъй като ежедневно се срещаше с млади момичета в агенцията. Все по-ясно разбираше, че допуска грешки в отношението си към Андрес и децата, но не знаеше какво да стори. Един следобед остана сама с Мириам и й довери, че не може да издържа повече на напрежението и че трябва да сподели мислите си с някого.

— Страхувам се, Мириам. Страх ме е да не го изгубя.

— Не вярвам нещата да са толкова сериозни — утеши я приятелката й.

— Всъщност не мога да разбера какво му е.

— Обича те и има нужда от теб.

— И аз го обичам, но не става дума само за Андрес. Лизбет казва, че съм я изоставила, а Виктор Мануел твърди, че съм се посветила изцяло на работата си.

— Едно време им отделяше повече внимание. Истина е, че твърде много работиш.

— Да, но…

— Освен това по-рано Андрес те подкрепяше.

— Да, по-рано. Изглежда всичко се е променило. Може би и ние сме се променили, а не сме забелязали — замислено изрече Лусиана. — Тежко ми е. Понякога не мога да спя, размишлявам за живота си и се питам дали съм била добра съпруга и майка.

— Разбира се, че си.

— Не съм толкова сигурна. Смяташ ли, че добрата съпруга ще излъже мъжа си, както аз Андрес, като не му разказах за миналото си? Смяташ ли, че добрата майка ще скрие от децата си, че е изоставила сестра им?

— Била си принудена да го сториш. Не се измъчвай повече, Лусиана — прегърна я Мириам.

— Какво ще стане, когато разберат? Обичам ги, Мириам. За нищо на света не бих искала да ги изгубя, но не мога да загубя и работата си, тъй като за мен компанията е като дъщерята, която изоставих. Тя ми даде сили да стигна дотук. — Очите й се насълзиха. Не се налагаше да крие слабостта си пред Мириам.

Положението се влоши още повече, когато малко по-късно тя излезе от кабинета си треперейки неудържимо.

— Какво се е случило? Защо изглеждаш така? — попита Мириам, когато я видя на вратата.

— Срещнах Трухильо — изстена Лусиана.

— Кого?

— Трухильо. Човекът, когото използвах да ме заведе при доня Ампаро.

— Сигурна ли си?

— Да, той беше. Погледни ме, още треперя от шока, който изпитах. Мириам, какво да правя?

— Първо се успокой. Може да не е бил той. Сигурна ли си?

— Да, познах го, той беше. Със същата цинична усмивка. Приближи се и ме поздрави. Господи, смятах, че вече никога няма да го видя.

— Успокой се, Лусиана.

— Мили боже… Миналото напомни за себе си — хълцаше Лусиана пребледняла.

— Успокой се, Лусиана — безуспешно се опитваше да й вдъхне кураж Мириам.

— Не мога. Нима не разбираш? Това означава край на кариерата, на живота ми, на всичко!

— Трябва да изчакаме, може би няма да се появи повече.

— Не съм убедена. Познавам Трухильо и съм сигурна, че е готов на всичко.

— Толкова ли е лош? — загрижено попита Мириам.

— Не го познаваш, Мириам. Затова избягах от него. Той не се спира пред нищо. Много е опасен. Не можеш да си представиш колко е лош.

— Престани да мислиш за него. Ако имаше лоши намерения… — започна приятелката й.

— Животът ми тогава беше истински ад!

Моля те, Лусиана, не си единствената, която е изоставила някой мъж. Всичко това сега е минало.

— Точно това не можеш да разбереш! Това е минало, което исках да забравя, да потисна болката и отчаянието! Не желая отново да се изправя пред миналото си! Не искам децата да разберат какво съм била принудена да върша! Не искам Андрес да научи…

— Не бива да научи. Съпругът ти не трябва да научи каквото и да било. Ако Трухильо реши…

— Трябва да го открия.

— Защо, Лусиана? По-добре остави нещата такива каквито са.

— Как, Мириам? Как? Ако каже на Андрес, че съм…

— Нищо няма да му каже. Ще ти дам успокоително.

— Успокоително? Не ме интересуват никакви лекарства! — извика Лусиана.

В този момент в просторното фоайе влезе Кристина и тя изля гнева си върху нея.

— Добър ден, госпожо — любезно поздрави момичето.

— Глупачка! — изсъска Лусиана и я удари.

— Как смеете? Кой ви дава право? — извика разгневено момичето.

— Предупредих те да не сменяш външния си вид!

— Моята приятелка е козметичка… — опита се да обясни Кристина, но Лусиана не й позволи да продължи.

— Казах ти, че трябва да ми се подчиняваш, ако искаш да работиш за мен! Смятах, че си разумно момиче.

— Не вярвах, че можете да бъдете толкова груба.

— Не ми противоречи!

— Ударихте ме, сякаш съм ви дъщеря! Мога да си представя как се държите с вашата дъщеря — дръзко изрече момичето, притискайки бузата си.

— Дръж се възпитано!

— Как да се държа с вас! Да застана на колене и да ви моля за прошка, защото позволих на Лоренса да ме гримира? Не, госпожо. Наистина мечтая да стана манекенка и знам, че можете да ми помогнете, но няма да позволя да ме унижавате. Майка ми не би го сторила — заяви Кристина.

— Защо лъжеш? Самата ти ми каза, че си сираче.

— Така е. Не се срамувам от този факт. В сиропиталището намерих топлота и любов. Там не ме малтретираха така.

— Измий си лицето! Изправи си косата! Изведи я оттук!

— Не е нужно, госпожо. Тръгвам си. Няма да ви давам повече възможност да ме обиждате. Благодаря за всичко. Довиждане. — Кристина демонстративно напусна фоайето.

— Защо я удари, Лусиана? Това момиче не е Лизбет — укори я Мириам.

— Тя е просто манекенка, при това амбициозна. Ще се върне. Много е темпераментна. Силна е, точно каквато бях аз на нейните години — отвърна Лусиана, съвземайки се.

 

 

Андрес Дювал намери утеха в младата Лоренса.

— Моля те, та аз съм само една обикновена девойка, а ти си знаменитост. Моят идол — шепнеше му тя.

Той бе изнервен поради предстоящата премиера на филма. Имаше защо да се притеснява, защото критиците не бяха благосклонни към него. Публиката не бе щедра на аплодисменти. Единственото хубаво нещо, което му се бе случило тази вечер, бе, че Лусиана беше до него въпреки зачестилите скандали и заплахи за развод.

В агенцията бе настъпило объркване, защото Кристина не идваше. Лусиана осъзна колко горда е девойката, така че реши да отиде при нея. Момичето й харесваше. Този път трябваше да се държи добре с Кристина, която не бе виновна за случилото се вчера.

— Добър ден.

— Какво правите тук? — изненада се момичето.

— Не се появи в агенцията. Очаквах те. Случило ли се е нещо? — невинно попита Лусиана.

— Аз ли трябва да ви казвам? Губите си времето, госпожо. Не дойдох, защото нямам намерение да се връщам на работа. Кристина все още не бе забравила неприятната сцена.

— Кристина, не ме познаваш. Винаги постигам това, което искам — заяви Лусиана.

— Не ми разправяйте, че се интересувате от мен. Защо? За да ме биете ли?

— Идваш с мен в агенцията — настоя Лусиана.

— Не можете да ме накарате. Ще съм ви благодарна, ако си тръгнете. Няма да се върна на работа — упорито повтаряше Кристина.

— Не ставай глупава, не отхвърляй това, което искам да ти дам. Ще участваш в най-добрите ревюта и ще получиш добра заплата.

— В замяна на какво? Ще ми отнемете достойнството и самоуважението ли? Ще ме малтретирате, когато поискате, така ли? Не съм ваша дъщеря.

— Никога не съм вдигала ръка срещу дъщеря си.

— Тогава защо ме ударихте?

— Кристина, двете имаме много общи черти — тъжно констатира Лусиана. Вече не се държеше надменно и студено.

— Шегувате ли се? — подигравателно се усмихна тя. — Може да съм бедна, но винаги съм се борила.

— Както и аз. Аз също съм била на твоите години, Кристина. Нямаш представа колко усилия съм положила да постигна това, което имам сега. Бях бедна, борех се да оцелея ден след ден. Опитвах се да избягам от средата, в която се задушавах, не исках никой да ме унижава. Успях, повярвай ми, но с упорит труд. Спечелих уважението и удивлението на всички — призна Лусиана. Не разбираше защо споделя всичко това с Кристина.

— И как го постигнахте? Като си проправяте път с плесници?

— Напротив, мен ме блъскаха и потискаха, но аз издържах. Изтърпях и глад, и унижение, но го преодолях.

— Още една причина да ви ценят повече.

— Съзнавам, че имам твърд характер, свикнала съм да заповядвам, но чуй ме, Кристина, когато те видях, разбрах, че ще успееш. Затова съм тук. Не позволявай гордостта ти да надделее.

— Няма да ме убедите, госпожо. Няма да се върна. Има и други модни агенции, ще продължа да се боря сама — отхвърли поканата Кристина.

— Никой няма да ти предложи моите условия.

— Благодаря, но по-скоро бих се отказала от мечтата си, отколкото отново да ме ударите! Можете да си вървите. Вече реших, няма да ви досаждам повече.

— Съжалявам. Извинявай, че се държах така с тебе. Не изпускай шанса си. — Лусиана говореше съвсем тихо. — Ако го пропуснеш, ще съжаляваш до края на живота си — изрече тя на тръгване. Отиде си доволна, защото бе сигурна, че е успяла да убеди момичето да се върне.

 

 

— Мамо, подготвих документите… — връхлетя в кабинета Виктор Мануел и се натъкна на Кристина.

— Това е Кристина, бъдещата ми звезда — гордо заяви Лусиана. — Кристина, това е Виктор Мануел, моят син.

— Приятно ми е — поздрави я той.

— И на мен — едва промълви Кристина. Не знаеше, че любимият й е син на работодателката й.

— Как ти се струва Кристин, синко?

— Много е красива, мамо — спокойно отговори той.

— Ще бъде в групата на най-добрите ни манекенки. Ще участва в следващото ни ревю в Ню Йорк и Маями — похвали я Лусиана.

— Направила си добър избор, мамо. Честито, Кристина.

— Благодаря — едва изрече тя, без да го погледне. — Мога ли да си тръгна, госпожо?

— Да. Върви в салона, аз ще дойда по-късно.

— Да, госпожо. Извинете — рече Кристина и излезе.

— Това момиче има голямо бъдеще. Притежава характер. Много прилича на мен — продължи да я хвали Лусиана и това изненада Виктор Мануел. — Какво стана, Виктор Мануел? Какво те тревожи? Мога ли да ти помогна? — загрижено го запита майка му, когато забеляза, че е пребледнял и не я слуша.

— Не, мамо. Нищо ми няма — излъга той.

Кристина крачеше из салона за проби, неспособна да се възстанови от шока, не можеше да се концентрира върху работата си. Лизбет подготвяше сцената в съседната зала за ревюто, за което Лусиана бе пуснала съобщение в пресата. Както винаги Виктор Мануел подкрепяше Лусиана, а Лизбет отново не пропусна възможността да му напомни, че не е неин син. Лизбет имаше остър език и често обиждаше близките си. Тя бързо си тръгна, а Лусиана остана да работи с Виктор Мануел.

— Виктор Мануел, ти си мой син — нежно му каза тя. — Не съм те родила, но не се съмнявай, че те обичам. Грижа се за теб откакто беше на три години, когато майка ти почина.

— Бил съм сам, значи съм сираче.

— Не, ти си син на Андрес. Когато те прегърнах за пръв път, ти открадна сърцето ми — нежно се обърна тя към него. — Знаех, че ще бъдеш мой син. И така стана, ти си моята гордост и подкрепа.

— Благодаря ти, че замести майка ми и ме дари с толкова обич.

— Не, аз трябва да ти благодаря, защото си най-добрият син, за това, че работиш с мен, че ме подкрепяш. Не обръщай внимание на сестра си.

— Знам, че Лизбет е в такава възраст, че се държи лошо и не знае какво говори. Сигурен съм, че ме обича, но понякога ревнува заради любовта, с която ме даряваш. Ти си най-добрата майка на света — призна Виктор Мануел и я прегърна.

 

 

След разговора с майка си Виктор Мануел очакваше Кристина пред дома й. Бавно се приближи към нея и нежно й каза:

— Кристина, скъпа, откога те чакам.

— Защо? За да продължиш да си играеш с мен ли? За да продължиш да ме лъжеш? Защо не ми каза, че Лусиана Дювал е твоя майка?

— Нека да отидем някъде. Всичко ще ти обясня.

— Няма какво да ми обясняваш. Остави ме на мира! Не искам да те виждам повече!

— Не съм те лъгал. Лусиана Дювал не е моя майка.

— Какво искаш? Да се подиграеш ли с мен?

— Не, любов моя. Лусиана ми е мащеха. Майка ми е починала, когато съм бил на три години — спокойно й обясни той.

— Така ли? Не ти вярвам. Вече не вярвам на нищо!

— Кристина, почакай! Кристина! Всичко ще ти обясня — викаше след нея, но тя тичешком влезе в апартамента и затръшна вратата.

 

 

— Не му вярвам. Сигурно отново се опитва да ме излъже. Не искам да го видя повече. Няма да излизам с Виктор Мануел — задъхано заяви тя на Макловия, която се опитваше да я успокои.

— Да не си полудяла? Сега, когато знаеш, че е богат, не го оставяй.

— Ти мислиш само за пари — разочаровано каза Кристина и се хвърли на леглото си.

Макловия се приближи и нежно я погали по косата.

— За какво мислиш, Кристина? — загрижено я попита.

— Чувствам се безсилна, Макловия. Бих искала майка ми да е до мен, да ме изслуша, да ме посъветва. Защо не ме е искала? Защо ме е изоставила? — тъжно прошепна Кристина.

Неочаквано я обзе страх и тя потрепери. Искаше да заплаче. Имаше чувството, че е повлечена от някакъв водовъртеж, за чиито дълбини нямаше представа. Намираше утеха само в работата си в болницата, където се грижеше за болни деца.

 

 

След разговора с Виктор Мануел Лусиана отново се замисли за голямата си дъщеря: „Какво ли са казали хората за мен? Сигурно мислят, че съм я изоставила, защото не я обичам. Ами ако са я отвели в Европа, докато още е била малка? Може би никога не са й казали за мен. Как ли изглежда? Дали прилича на Лизбет? Каква ли е съдбата й? Дали е щастлива? Мили Боже, понякога ми е трудно да понеса тази мисъл. Нужна ми е помощ и опрощение“.

 

 

Денят беше чудесен и Лизбет с нетърпение очакваше родителите й да й подарят нещо за осемнайсетия й рожден ден. Дълго време ги беше молила да й купят кола, въпреки че Андрес не беше съгласен. Беше ги убедила, но при условие че ще се запише да следва в университета. Дълго се излежава, защото искаше да изглежда добре на тържеството вечерта. Бяха поканени много нейни връстници и знаменитости. Както винаги Лусиана бе организирала всичко чудесно. Тя се надяваше да се запознае с приятеля на дъщеря си Маурисио и с баща му Трухильо. Беше обзета от паника и потърси помощ от Мириам, която единствена знаеше за предишния й брак.

 

 

— Забавляваш ли се? — попита Лусиана, когато Лизбет се приближи с двама мъже. Щом разпозна Трухильо, кръвта й изстина.

— Да, мамо. Благодаря.

— Да ви запозная с баща си — каза младежът.

— Педро Трухильо — изрече мъжът с усмивка, която единствено Лусиана разбра.

— Татко е известен актьор, а мама позната на всички дизайнерка.

— Да, синът ми ми е говорил за вас — изрече Трухильо. — Радвам се, че младите се забавляват — продължи той, преструвайки се, че не я познава.

— Мамо, може ли да пуснат малко по-бърза музика? — попита Лизбет и Лусиана намери повод да се отдалечи. Остави Трухильо в компанията на съпруга си.

След около час Трухильо я намери сама в ъгъла на голямата зала и й каза:

— Бях сигурен, че рано или късно ще поговоря с теб.

— Какво искаш? — попита Лусиана. — Защо дойде?

— Красива си както винаги — престори се той, че не е чул въпроса й. — Само че сега изглеждаш по-зряла, по-одухотворена.

— Кажи каквото имаш да казваш.

— Защо да бързам? Доколкото помня, едно време моето присъствие не ти пречеше.

— По-добре си върви! Ако не си тръгнеш… — повиши глас тя.

— Какво? Ще крещиш ли? Искаш да вдигнеш скандал? Хайде, започвай, нямам нищо против — предизвикваше я Трухильо.

— Добър вечер — приближи се към тях Виктор Мануел, забелязвайки израза на лицето на майка си.

— Синко, моля те, изпрати този господин — помоли го Лусиана.

— Госпожо, беше ми приятно да се запознаем. Целувам ви ръка — тръгна си той, давайки й ясно да разбере, че няма да се отърве лесно от него.

— Бащата на Маурисио не ми харесва. Струва ми се, че е лош човек. С какво се занимава? — попита загрижено Виктор Мануел.

— Нямам представа. Почти не разговаряхме — излъга Лусиана.

— Стори ми се, че ти е неприятно да говориш с него. Скарахте ли се?

— Как можа да си го помислиш? Та ние едва се запознахме — продължи да лъже майка му.

— Лизбет е голяма глупачка, от толкова много момчета да избере точно това. Нямам нищо против приятеля й, но той не е подходящ за нея.

— Синко, моля те, опитай се да убедиш сестра си да се раздели с него — помоли тя Виктор Мануел.

— Обещавам, че ще сторя всичко по силите си, само се успокой.

Докато Лусиана разговаряше с Трухильо, Лизбет и Маурисио се бяха оттеглили, за да се отдадат най-после на любовните си ласки. Не само Лусиана бе разтревожена. Андрес, който бе доверил на Николас за връзката си с Лоренса, се безпокоеше, защото отношенията им бяха отишли твърде далеч.

— Лусиана винаги е била искрена с мен. Никога не ме е лъгала. Затова изпитвам угризения. Нужен ми е приятелски съвет — призна Андрес.

— Искаш съвет от приятел? Остани при нея и бъди щастлив, обичай я, обожавай я и се освободи от всичките си комплекси — каза Николас. Точно в този момент Лусиана прекъсна разговора им. Беше разтревожена от отсъствието на Лизбет.

Дъщеря им винаги им бе създавала много проблеми, тъй като бе разглезена и своенравна. Лусиана я търси навсякъде, но не я откри. На разсъмване Лизбет се появи в трапезарията и тя веднага започна да я разпитва, тъй като никак не й харесваше, че толкова дълго дъщеря й е била със сина на Трухильо.

— Къде беше? По това ли време се прибираш? Защо не се обади? — упрекваше я Лусиана.

— Какво е това? Разпит ли? Трябва ли да напомням отново, че съм на осемнайсет години. Бях с Маурисио — отвърна момичето.

— Той е виновен за всичко! Откакто излизаш с него, се държиш отвратително.

— Какво искаш, мамо? Да бъда нещастна като теб!

— Лизбет, моля те. — Изгубила самообладание, Лусиана я удари.

— Пусни ме — викаше Лизбет.

— Разбери, правя го за твое добро — каза Лусиана. — Не искам да допускаш грешки, за които после ще съжаляваш и ще се разкайваш цял живот като мен…

— Защо ми говориш така? Какво се опитваш да ми кажеш? — объркано попита Лизбет, а майка й избяга в стаята си. Страхуваше се, че миналото може да унищожи семейството й.

Реши да се срещне с Хуан де ла Крус и да му признае всичко, защото вече нямаше сили да пази тайната си.

Преоблече се, гримира се и без да се обажда на никого, се отправи към църквата. Отиваше на среща с миналото си, от което не можеше да избяга, колкото и да се опитваше. Затова реши да прехвърли бремето си върху друг.

— Добро утро — обърна се към клисаря тя. — Тук ли е отец Хуан де ла Крус?

— В изповедалнята е, дъще.

— Какво те измъчва, дъще? — попита Хуан де ла Крус, без да я познае. — Нуждаеш се от божията помощ ли? Идваш за пръв път в църквата, не съм те виждал преди.

— Паметта ви не е добра, отче — тихо изрече тя. — Познавате ме отдавна. Споделихте с мен важна част от живота ми.

— Къде? — учуди се той.

— В къщата на родителите ви.

— Как се казваш?

— Лусиана. Да, аз съм бедното момиче, което ви подари кръст през последната нощ у дома, както и невинността си — изрече на един дъх, забелязвайки как лицето му болезнено се сгърчи.

— Много пъти съм мислил, че миналото ще се завърне — изрече с болка той. — Страхувах се, Лусиана… — замислено изрече името й, изненадан от реакцията, която предизвика у него тази жена. — Много си се променила.

— Така е.

— Не бих те познал. Сега си жена…

— Да, от онази бедна и глупава девойка не е останало нищо. Сега съм милионерка, прочута и силна. Сега съм жена с кариера. Всички ме уважават — гордо изрече въпреки горчивината, която изпитваше. — Защо не ме попиташ как съм го постигнала?

— Предполагам, че с много воля и труд.

— Не е така. Използвах мъжете и чара си, за да постигна това, което искам. Използвах тялото си, за да се измъкна от бедността. Накратко, продадох се на най-богатия кандидат.

— Не говори така, не ми напомняй — опита се да прекъсне горчивата й изповед.

— Наистина, отче, беше толкова лесно да забравиш и да се преструваш, че нищо не се е случило.

— Не трябваше да се случва.

— Да, но се случи. И вече не бях същата. От онзи миг обикновеното и мило момиче се превърна в твърда жена, каквато съм сега. Жена, изпълнена с ревност и горчивина — откровено му призна тя. — Жена, която няма милост към никого, защото никой не е проявил и към нея — с горчивина в гласа си припомни миналото тя. Хуан де ла Крус бе онемял от изненада, осъзнавайки какво е причинил. Една нощ, изпълнена със страст, бе опропастила живота на момичето. — Нямаш представа какво съм преживяла. Майка ти ме изхвърли на улицата, малтретираше ме, унижаваше ме. Единствено вярата в Бога ми помогна да продължа да живея.

— Мили боже!

— Не знаеш на колко врати съм чукала да търся помощ, но намирах само презрение. Постепенно душата ми се изпълни с горчивина и разочарование, което прерасна в омраза. Престанах да се интересувам от другите хора. Борех се, за да постигна това, което съм. Исках всички да ме уважават и да се страхуват от мен.

— Нямах представа, че съм те наранил толкова дълбоко. — Лицето му продължаваше да е сгърчено от болка.

— Не само мен, но и едно невинно човешко същество — студено му съобщи тя.

— За какво говориш?

— Много добре знаеш. Защо ме питаш?

— Нищо не знам. Нямам представа за какво говориш.

— Бях бременна и родих дъщеря. Ти си бащата! — студено заяви тя.

— Къде е момичето?

— Не знам — с престорено равнодушие отвърна Лусиана.

— Как така?

— Оставих я. Повече не съм я виждала — призна и отново изпита угризения.

— Лусиана… Защо си я изоставила? — едва изрече Хуан де ла Крус.

— А какво трябваше да сторя? Да я оставя да умре от глад? Да умре болна без покрив над главата? Не, Хуан, всичко друго, но не и това. Бог никога нямаше да ми прости — заплака тя. Гордостта и смелостта я напуснаха.

— Опитвала ли си се да я намериш, да разбереш къде е? — попита я Хуан де ла Крус.

— Никога не научих нищо. Затова изпитвам угризения. Това е единственият грях, който няма да си простя! — плачеше неудържимо Лусиана.

— Лусиана… — прошепна той, наблюдавайки как тя бавно се отправя към изхода. — Господи, помогни ни — падна на колене Хуан де ла Крус пред иконата на Богородица.

Лусиана се върна у дома изтощена, но Лизбет веднага привлече вниманието й.

— Нима не разбираш какво става? Ако Лизбет е спала с него, накрая ще загуби — убеждаваше тя Андрес.

— Не вярвам да… — опита се той да оправдае постъпката на дъщеря си, но жена му го прекъсна:

— И ти си като всички мъже. Отвратителен си!

— Любов моя, не говори така. Нямаш представа какво всъщност се е случило. Трябва първо да разберем, преди да обвиняваме детето — опита се да я успокои.

— Омръзна ми да ме критикуват? Лизбет трябва да го разбере рано или късно. Може би причината е стремежът ми да й дам всичко, от което съм била лишена… — прехапа устни тя. — Отгледах едно егоистично и неблагодарно момиче.

— Добре, скъпа. Успокой се. Права си. Трябва да…

— Искам да остана сама! Остави ме на мира! — Лусиана се сви на леглото и тихо заплака.

 

 

Виктор Мануел не предполагаше, че няма да е никак лесно да спечели сърцето на Кристина. Отначало за него това бе само авантюра, но тя бе прераснала в нещо голямо, нещо, което не бе преживявал досега. Не знаеше, че докато е изпробвала един модел, тя е разбрала от една от работничките в агенцията за връзката му с Тамара. Тази новина засили недоверието й към него. Беше му все по-трудно да се доближи до Кристина, въпреки че не знаеше истинската причина за отказа й да се вижда с него.

— Не ме притеснявай! — извика тя, когато той дойде в залата за проби.

— Защо? Кажи ми защо? — попита той. — Искам да ти обясня.

— Не си прави труда. Разбирам, че не ме обичаш. Само се възползва от моите чувства — отвърна тя с треперещ глас.

— Не е вярно.

— Точно така е. Никога няма да разбереш какво е да се чувстваш беззащитен или да се бориш за онова, което искаш — гордо му отвърна тя.

— Нямаш представа какво говориш.

— Знам. Не ми беше лесно да постигна и малкото, което притежавам — продължи тя. — Ти си разглезен, свикнал си да използваш жените, да си играеш с тях, а после да ги захвърляш — гневно се нахвърли върху него.

— Не позволявам… — започна Виктор Мануел, но тя го прекъсна:

— Самата аз ти позволих да си играеш с мен, но всичко свърши. Нямаш представа какво бих сторила.

— Развълнувана си, изслушай ме.

— Казах ти, че няма — твърдо заяви Кристина. — Не идвай повече. Моля те, върви си. Останалите момичета ще дойдат всеки момент. Не искам да ни виждат заедно.

— Но, Кристина…

— Върви си! Да не искаш да си загубя работата? — попита тя и той напусна залата.

 

 

Хуан де ла Крус не беше на себе си от гняв, когато връхлетя в стаята на Ана Хоакина. Тя изненадано повдигна глава и като забеляза израза на лицето му, разбра, че нещо се е случило.

— Веднага искам да поговоря с теб.

— За какво? — попита тя, макар да се досещаше.

— Защо не ми каза, че Лусиана очаква дете от мен?

— Какъв е този разпит? — опита се да избегне отговора майка му.

— Моля те, мамо, отговори ми.

— Няма какво да кажа.

— Напротив, имаш.

— Не ме притеснявай, не съм добре.

— Искам само да си откровена с мен.

— Защо си се сетил за това? Изминаха толкова години.

— Защото дойде да ме види. Каза ми всичко. Сега знам, че имам дъщеря. — Седна на стола.

— Не, Хуан де ла Крус. Детето не е от теб. Тази жена лъже — опита се да го заблуди Ана Хоакина.

— Мамо, моля те.

— Тогава ме излъга, а сега иска да измами и теб. Нямаш нищо общо с нея. Ако се появи отново, изхвърли я — посъветва го тя.

— Мамо, моля те.

— Лусиана е истински дявол. Тя иска да открадне душата ти. Не си ли го разбрал? — изсъска Ана Хоакина при мисълта за жената, която се опитваше да унищожи живота на сина й.

— Не ме лъжи. Тя беше наивно момиче, също като мен. Това бяха първите ни целувки. Първият допир.

— Замълчи! — прекъсна го майка му, тъй като не желаеше да изслуша изповедта му.

— Беше девствена, мамо.

— Престани. Не желая да те слушам.

— Беше й за пръв път. Отдаде ми се от любов — с болка призна той.

— Как е възможно да говориш така? Това е светотатство!

— Този миг на слабост ми донесе плод. Ти си знаела — не спираше да я обвинява той. — Защо не ми каза? Разбираш ли последствията от мълчанието ти? Грешна си колкото и аз. Дори повече.

— Аз съм ти майка! Дължиш ми уважение! — гордо изрече тя и напусна стаята, захвърляйки книгата, зад която бе скривала мислите и чувствата си.

Хуан остана сам в стаята. Беше разгневен, че не може, да върне времето назад. В него се бореха две личности — свещеникът и човекът.

— Мили боже, нямам желание да живея. Колко ли пъти съм бил необходим на това момиче? Колко ли пъти се е нуждаела от утехата ми, от поддръжката ми, от благословията ми?

В този миг се появи баща му, който бе дочул част от разговора. Думите на баща му му подействаха благотворно:

— Мислите ти са грешни, синко. Тази жена е дошла при теб, за да обърка живота ти. В теб говори човекът, а не свещеникът. Нямаш друг избор, трябва да откриеш тази жена.

— Да, татко.

— Единствено тя може да ти помогне да намериш дъщеря си.

 

 

Докато крачеше по улиците на Мексико Сити, Хуан де ла Крус взе твърдо решение да посети Лусиана.

„Преживях мигове на слабост. И ето го резултатът. Всичко ще се промени. Ще намеря дъщеря си“ — обеща си той.

Почука на вратата на семейство Дювал и попита за госпожата.

— Аз съм съпругът й, Андрес Дювал — любезно се представи домакинът.

— Приятно ми е.

— За какво търсите съпругата ми? — поинтересува се Андрес.

— Бих искал да поговоря с нея — отвърна Хуан де ла Крус.

— По въпроса с даренията ли? — попита Андрес.

— Ако госпожата не е тук, ще дойда друг път.

— В никакъв случай. Заповядайте, отче. Може би ще съм ви от полза — опита се да разбере намеренията му Андрес.

Свещеникът беше доста притеснен и се държеше тайнствено. На Андрес не му оставаше нищо друго, освен да предаде на съпругата си за посещението му, без да подозира за истинската причина, както и значението, което имаше то за живота му.

 

 

— Сега разбираш ли защо не съм спала? — загрижено каза Лусиана на приятелката си Мириам. — Вече не знам какво да мисля.

— Търси те Трухильо — информира я Мириам.

— Имаше възможност да каже всичко на Андрес, но не го направи. Защо ме потърси след толкова години? — измъчваше се тя.

— Не знам, но не е за добро — предположи Мириам. — Трябва да изчакаш, за да разбереш намеренията му.

— Загрижена съм за Лизбет. Докато е с Маурисио, няма да се отърва от Трухильо — продължи Лусиана отчаяно. — Лизбет не знае причината за моето нежелание тя да се среща с Маурисио. Дори не разговаря с мен. Толкова съм разтревожена. Миналото ме преследва — тихо промълви и заплака, скривайки лице в дланите си, докато Мириам безпомощно я наблюдаваше.

 

 

В агенцията имаше много работа, защото се подготвяха за годишното ревю. Лусиана смяташе да направи Кристина една от основните манекенки, но трябваше да се поработи доста по външния й вид. От своя страна момичето не се стремеше на всяка цена да постигне успех. Имаше нещо, което никога не би променила в себе си и което донякъде се харесваше на Лусиана. Двете постепенно постигнаха приятелски отношения, каквито собственичката нямаше с нито една от манекенките.

— Търсили сте ме.

— Както си забелязала, имаме много работа — каза й Лусиана.

— Да, така е.

— Трябва да побързаме с твоите облекла.

— Не ви разбирам — смути се Кристина.

— Трябва да изградим стила ти, да придадем характерни черти на лицето ти. Ще изпробваме с цветовете, докато не открием кои най-много ти отиват. Трябва да направим нещо и с косата ти. Тя е рамката на лицето. Трябва да ти създадем имидж. Можем да променим името ти — предложи Лусиана, уверена в необходимостта от тези промени.

— В никакъв случай, госпожо. Съгласна съм да смените прическата ми, да ме гримирате, но никога не бих сменила името си — твърдо изрече Кристина.

— За твое добро е. Така по-лесно ще можем да те лансираме — обясни й Лусиана. Не разбираше защо е против промяната на името.

— Не се съмнявам в добрите ви намерения, но харесвам името си. Не желая да го променям, нито да бъда друга.

— За такава красавица ли се смяташ?

— Съгласна съм на всичко, за да успея. Знаете това. Но човек не трябва да изневерява на себе си. Казах ви, че съм сираче. Кристина означава „християнка“ — гордо заяви момичето. — Няма да си сменя името. Заради християнското добро съм жива и стоя пред вас.

— Уверена ли си?

— Напълно, госпожо — непоколебимо отвърна тя.

— Ами ако от това зависеше кариерата ти? — лукаво я попита Лусиана.

— Дори тогава не бих го сменила.

— Харесва ми твоята решителност, толкова приличаш на мен — призна другата жена. — Добре, ще уважим желанието ти. Ще продължим с пробите и ще оставим името непроменено — съгласи се Лусиана.

— Благодаря.

Кристина излезе от кабинета, изпълнена с някакво необяснимо щастие. Такива светли мигове й подсказваха, че наистина може да успее в работата си.

— Как ти се вижда? — попита Лусиана след излизането й.

— Има твоя характер — отбеляза Мириам.

— Възлагам големи надежди на това момиче. Всичко я интересува. Притежава силна воля и ще успее в живота. Много добре знае какво иска — въодушевено изрече Лусиана. — Бих искала Лизбет да е като нея — тъжно добави и отново си спомни за проблемите с дъщеря си. Заради колата, от която не искаше да слезе, и заради забавленията с момчето, което щеше да обърка живота й. Въртеше се в омагьосан кръг, в който миналото бе изплувало сега, за да я измъчва. Беше забранила на Лизбет да се вижда с Маурисио и не позволи на Андрес да се намесва, въпреки че Лизбет молеше баща си за подкрепа. Лусиана бе решила да бъде твърда с Лизбет за нейно добро, въпреки че момичето не можеше да го разбере. Един ден щеше да й бъде благодарна.

 

 

Щом влезе в апартамента, Кристина чу, че двете й съквартирантки се карат.

— Изненадах се, когато Чемо те целуна. Срещаш ли се с него? — попита Макловия.

— Така си мисли той. Защо да го разубеждавам? Обичам някой да ме глези. Ако иска, никой не го спира да ме обича — отвърна Лоренса.

— Радвам се. С Андрес Дювал нямаш никакво бъдеще. Щеше да страдаш много.

— Почакай и ще видиш. Ще продължа да се срещам с него. Той ме заинтригува — усмихна се Лоренса.

— А Чемо? — загрижено я попита приятелката й.

— Той е като играчка в ръцете ми. Харесва ми как се целува. Винаги е тук, когато ми потрябва, но нищо повече. Ще остана при Андрес — обясни Лоренса, а Макловия бе изненадана от пресметливостта й.

 

 

— Добър ден, Лусиана — неуверено поздрави Хуан де ла Крус.

— Защо си дошъл? Да ме упрекнеш, че съм нарушила душевното ти равновесие ли? — нападна го веднага тя.

— Грешиш. Тук съм, за да ти поискам прошка. Мога да си представя какво си изстрадала.

— Не става въпрос само за страданието. Тук са намесени гняв и омраза — прекъсна го тя. — Ако смяташ, че като ми поискаш прошка, ще ти простя, много се лъжеш.

— Как да ти докажа, че не знаех нищо. Това също е част от вината ми. Защо не ме потърси? Защо не ми каза?

— Казах на родителите ти.

— Но не и на мен. Трябваше да знам. Лесно е да хвърлиш вината върху мен, но ти не си ми дала шанс да сторя нещо. Още повече, помолих баща си да те пази, да те остави у дома — обясняваше той.

— Не го стори.

— Нямаш представа колко съжалявам. От теб зависи дали ще ми позволиш да направя нещо за детето — умолително изрече той. — Кажи къде е тя?

— Изоставих я. Оставих я пред вратата на една къща. Надявах се, че ще й дадат всичко онова, което аз не можех.

— Нищо повече ли не знаеш? Върна ли се там?

— Да, по-късно се върнах.

— И какво стана?

— Семейството беше продало къщата и бе заминало за чужбина.

— Сигурна ли си, че са взели и нея?

— Така си помислих. Не съм сигурна. Нямам представа какво се е случило с дъщеря ни — изрече тя и лицето й се сгърчи от болка.

— Видях едно момиче у дома ти — не преставаше да я разпитва той.

— Това е Лизбет, дъщеря ми от Андрес — обясни му тя. — Не знам къде е дъщеря ни — безсилно продължи Лусиана.

— На колко години беше, когато я остави?

— Защо ме питаш?

— Като знам датата на раждане и датата, на която си я изоставила, може да…

— Какво възнамеряваш да направиш?

— Да не повтарям грешката отпреди двайсет години. Ще потърся дъщеря си. Всичко бих сторил, само да я намеря — призна Хуан де ла Крус и си тръгна със сведена глава, а Лусиана остана неподвижна във фотьойла, взирайки се в празното място, където доскоро бе стоял свещеникът.

Хуан де ла Крус веднага се отправи към къщата на Ана Хоакина. Искаше да зарадва майка си, като й разкаже за необичайната си среща.

— Грешно е, че си погълнат от фиксидеята да намериш дъщеря си — каза тя на сина си, умело прикривайки истинските си чувства. Напоследък едва понасяше тежестта на лъжата, която бе измислила преди двайсет години. — Ти си свещеник.

— Това е мое задължение, мамо.

— Кой знае какъв човек е сега. Може да е пропаднала. Може да е…

— Колкото по-ниско е паднала, толкова по-отговорен трябва да бъда. Трябва да й подам ръка.

— Не, синко. Ти принадлежиш на Бога. Не бива да се унижаваш. Трябва да съхраниш душата си — говореше му тя, но този път не можеше да го отклони от пътя му.

— Именно защото служа на Бога, трябва да й помогна.

 

 

Когато Лусиана се прибра у дома, още на вратата започна да се притеснява за Лизбет. Тя беше избягала от къщи и не бе оставила никаква бележка. Лусиана потръпна от предчувствието, което я обзе. „Това е вече прекалено за един ден!“ Копнееше да вземе вана и да се отпусне в леглото, да заспи дълбоко и да не мисли за проблемите. Вече не знаеше къде да намери подкрепа, за да продължи нататък. Загубата на още една дъщеря би означавало край на живота й. Всичко, което бе сторила досега, се обезсмисляше. Дълго плака в леглото.

Когато си помисли за Лизбет, я прониза остра болка и тя заплака на глас. Не беше плакала така от дете. Сетне се успокои, гримира се и взе бележника с телефонните номера. Помисли да се обади в полицията или в болницата, но се опитваше да овладее паниката си.

 

 

Накрая Лусиана трябваше да направи нещо заради дъщеря си, което смяташе, че никога няма да стори — да прекрачи прага на дома на Педро Трухильо.

— Каква изненада. Добре дошла, Лусиана — подигравателно я посрещна той.

— Къде е дъщеря ми? — загрижено попита тя, без да обръща внимание на държанието му.

— Не е тук.

— Познавам те, Педро. Знам, че лъжеш. Възнамеряваш да й причиниш това, което направи с мен, нали? — Лусиана беше готова да изпадне в истерия.

— Благодарение на мен ти успя — рязко й напомни той.

— Не е вярно, успях чрез много труд. Ако бях останала при теб, досега да съм мъртва — отвърна и влезе в стаята.

— Къде отиваш? — учудено я наблюдаваше Педро. Не можеше да свикне със самоувереното й държание.

— Махни се от пътя ми. Вече не съм онова наплашено момиче, Педро. Заради дъщеря ми съм готова на всичко.

— Не ме е страх от теб. Искаш ли да кажа на дъщеря ти коя си ти всъщност? — заплаши я той.

— Синът ти също ще разбере. Полицията много ще се зарадва, ако те открие — отвърна тя.

— Почакай! — извика Педро в мига, в който тя видя Лизбет и я хвана за ръката.

— Не! — дърпаше се момичето.

— Хайде, Лизбет — решително заповяда Лусиана и силно задърпа момичето.

— Оставам тук, мамо.

— Не се шегувам, Лизбет. Ще дойдеш с мен. Разбра ли! — заповяда й с тон, който не търпеше възражения.

— Не, госпожо — намеси се Маурисио, защитавайки Лизбет.

— Махни се от пътя ми! — извика тя на момчето. — Това е между мен и дъщеря ми. Вземи си нещата! — нареди тя на Лизбет.

— Маурисио! — извика момичето, но напразно.

Лусиана беше силна и упорита. Завлече я насила до колата. Когато влязоха в къщата, Лизбет избяга в стаята си и отказа да говори с родителите си. Лусиана получи силно главоболие. Дъщеря й смяташе, че й е позволено да върши каквото си пожелае. Лусиана имаше намерение да я върне в правия път, но знаеше, че ще й е трудно да я откъсне от Маурисио.

— Колко добре познаваш това момче? — спокойно попита тя.

— Мамо, знаеш, че се запознахме тук, на забавата — нервно отвърна Лизбет.

— Нямам това предвид. Знаеш ли какви качества притежава? Сигурна ли си, че ще ти помогне да разрешиш проблемите си? Ако допуснете грешка, ще поеме ли отговорността? — продължаваше да пита майка й.

— Не знам — объркано отвърна момичето.

— Разбира се, че не знаеш. Вероятно ще го разбереш, когато е твърде късно. Когато няма да застане до теб. Когато няма да те обича — опитваше се да вразуми дъщеря си Лусиана.

— Той ме обича.

— Дъще… В подобна ситуация винаги ти ще си губещата. Винаги страда жената — горчиво изрече майка й. — Не казвам, че всички момчета са едни и същи, но защо да рискуваш? Лизбет, първо го опознай, а после прави каквото знаеш.

— Заклевам ти се, че не съм сторила нищо лошо — оправдаваше се Лизбет.

— Вярвам ти. Разбери, мъжете трябва да те уважават. Ако прекараш нощта извън дома, какво ще си помислят другите за теб? Ако някой разбере, че много се интересуваш от него, той няма да те уважава. Ще се позабавлява с теб. Няма да те приеме на сериозно. На теб това също няма да ти хареса. Помисли си — умоляваше я Лусиана.

— Признавам, че допуснах грешка — прошепна накрая Лизбет. — Не ме наказвай повече, моля те.

— Не го приемай така — изрече майка й в мига, в който се появи Андрес.

— Сгреши, че й даде всичко — намеси се той в разговора.

— Не разбирам.

— Изпълняваше всичките й прищевки. Ти я провали. Виж какво стана — гневно се нахвърли той върху жена си.

— Внимавай какво говориш — предупреди го тя.

— Казвам истината.

— Добре, щом искаш да чуеш истината, слушай — решително отвърна Лусиана, преминавайки в нападение. — През цялото време не правиш нищо друго, освен да ме критикуваш. Аз поех всички отговорности. Теб те интересува единствено кариерата ти на актьор.

— Не е вярно. Беше така, когато се запознахме.

— И продължи по същия начин. Все още очакваш великата роля, докато филмите ти се прожектират в празни киносалони.

— Мамо, не желая да се караме — прекъсна я Лизбет. — Какво мога да очаквам от живота без твоята помощ и доверие. Трябва да ме разбереш.

— А мен кой ме разбира? Никой! — трепереше от гняв Лусиана и се обърна към съпруга си. — Ти не ме обичаш повече. Мразиш ме, защото премълчах нещо, което би съсипало живота ти, името ти. Направих го от любов, а сега ти ме презираш. Кълна ти се, че ще съжаляваш. Къде отиваш? — попита тя, когато Андрес демонстративно започна да събира вещите си.

— Там, където ще ме оценят и уважават като личност — нервно отвърна той.

— Извинявай за всичко, което ти наговорих, но ти си виновен, че казах нещо, което нямах намерение. Ти не оценяваш труда ми, нито жертвите ми — понижи глас Лусиана.

— Не съм искал това от теб. Интересуват те само успехът и властта. Дори с цената на семейното щастие.

— Нима успехът е престъпление, а работата забавление? — безпомощно повдигна рамене тя.

— Освен това не мога да понасям надменността и амбицията ти да трупаш пари. Оставям те, Лусиана. Не искам да живея повече с теб — решително изрече той.

За пръв път го виждаше толкова разгневен.

 

 

По-късно Лусиана отиде до агенцията, защото се чувстваше потисната. Сякаш всички бяха против нея.

— Успокой се — прегърна я Мириам.

— Не мога, Мириам. Не разбирам какво става. Защо всички се обърнаха против мен? Нима съм толкова лоша? — заплака силно Лусиана.

— Не е вярно, Лусиана.

— Тогава какво става?

— Не ме разбирай погрешно, но напоследък си много нервна и агресивна — внимателно обясни приятелката й.

— Отчаяна съм. Ако Андрес и децата разберат за миналото ми…

При споменаване на миналото я обзе отчаяние.

— Не знаеш как ще реагира. Не стигай до заключения вместо него. Не му даваш възможност да вземе сам решение — успокоително й говореше Мириам.

— Същото ми каза Хуан де ла Крус — избърса сълзите си тя.

— Прав е.

— Не познаваш Андрес. Толкова е чувствителен. Ще го нараня силно. Ще го загубя завинаги.

В този момент не знаеше, че Андрес наистина е събрал нещата си и подготвяше децата, че ще напусне дома им.

 

 

В другия край на града Хуан де ла Крус водеше спор с майка си, защото твърдо бе решил да издири дъщеря си.

— Мамо, ти ме научи да се страхувам от Бога — опита се да я вразуми. — Да помагам на ближния. Не искай от мен да го забравя сега.

— Бъди благороден с другите, но се опитай да се отървеш от нея, тя е истински дявол — злобно отвърна Ана Хоакина. Страхуваше се, че този път не може да надделее над сина си.

— Не мога, мамо. Трябва да намеря дъщеря си.

— Ако го направиш, ще се наложи да забравиш за мен. Няма да ме видиш през целия ми живот.

— Не ме принуждавай да избирам — ядоса се той. — Нямам намерение да живея като теб.

— За какво говориш?

— Не успя да ме излъжеш. Угризенията на съвестта те сломиха. Искаш това да се случи и с мен ли?

— Не е вярно — неубедително се отбраняваше тя.

— Признай, майко. Страх те е от ада.

— Не… — уплашено изрече тя, сетне събра сила и извика: — Махай се от тук!

Ана Хоакина остана сама и се зае да измисли нов пъклен план, за да измъчва Лусиана.

Когато почука на вратата на семейство Дювал, се притесни малко, но скоро отново я обхвана гняв.

— Търся теб. Помниш ли ме? — обърна се тя към нея.

— Как бих могла да забравя някого, когото мразя толкова силно — отвърна Лусиана, която не бе изненадана от посещението.

— Ти ме мразиш?

— Съсипа живота ми — отвърна Лусиана.

— Не се преструвай на жертва — студено възрази възрастната жена. — Жертва е нещастният ми син.

— Ами аз?

— Излъгала си го. Ти си дяволът, който го е съблазнил. Изгуби непорочността си — упрекна я Ана Хоакина.

— Бях невинна. Любовта ни бе толкова чиста и тайна, че я поверих само на Бога.

— Не споменавай името Божие! Ти си грешна! — започна да вика жената.

— Грешник е Хуан де ла Крус — отвърна й Лусиана.

— Той се е изповядал и са му простили.

— Колко лесно. Сега може да живее спокойно — подигравателно възкликна другата жена.

— Било е миг на слабост.

— Този миг имаше последици, госпожо. Роди се дете. Знаехте, че ще стана майка. Знаехте, че съм бременна и го премълчахте — обвини я Лусиана, без да се страхува от възрастната жена както някога.

— Замълчи!

— Като богобоязлив човек не се уплашихте от божието наказание?

— Ти трябваше да се страхуваш, когато остави детето на улицата — искаше да я унижи Ана Хоакина.

— Този грях ще тежи на моята душа, но аз не съм единствената виновна, вие с Хуан де ла Крус също сте виновни. Затова ще горите в ада — изрече Лусиана. — Вървете си или не отговарям за действията си — загуби търпение тя.

— Страхуваш се, че прислугата ще узнае що за човек си? — изрече Ана Хоакина с тон, който ясно показваше, че е готова на всичко.

— Нима вие не се страхувате да научите, че синът ви е грешник? Въпреки че е свещеник, не е толкова свят, колкото изглежда — отвърна й Лусиана със същия тон.

— Ти губиш повече. Когато беше с него, той все още не беше свещеник.

— Сигурна ли сте? Нека проверим.

— Слушай, Лусиана. Няма да допусна да нараниш сина ми. Най-добре ще е да забравиш за този разговор — изрече Ана Хоакина, защото не беше готова да спори дълго с жена с такъв силен характер. — Остави го да живее спокойно. Ти изостави дъщеря си, не той.

— Вървете си! — извика Лусиана, загубила търпение.

 

 

Този разговор бе част от неприятностите, които й се струпаха. Веднага отиде при Хуан де ла Крус и в името на миналите им отношения го помоли да обуздае майка си. Ана Хоакина бе в състояние да съсипе кариерата на сина си, както и живота на Лусиана. Веднъж вече бяха допуснали тя да се намеси и да си играе с тях като с марионетки и бяха платили скъпо за това. Сега като възрастни хора не би трябвало да й се подчиняват.

Лусиана изпита цялата тежест и тъга на света, в който властваха мъжете. Беше й ясно, че Андрес и Хуан де ла Крус с нищо не са помогнали за успеха, който бе постигнала в работата. Ана Хоакина я бе накарала след дълго време отново да изпита унижение и болка. Беше й достатъчно да й причинят малка рана, от която цялото й тяло да се инфектира. Каквото и да беше решила, както и да се бе справила с живота, първото, което трябваше да стори, бе да се отърве от тази рана. Трябваше да отхвърли миналото и да промени настоящето, за да успее отново да открие щастието или поне малка част от него.

 

 

Докато Лоренса пресметливо играеше ролята на годеница на Чемо и всички около тях вярваха в искрените й чувства, Кристина все още спореше с Виктор Мануел.

— Какво съм направил, скъпа? — попита той, без да скрива чувствата си към нея.

— Не ти ли се струва, че си направил достатъчно — напомни му тя. — Не ми каза коя е майка ти.

— Вече ти обясних, Лусиана, не е моя майка, въпреки че я обичам като такава.

— А какво ще кажеш за снимката във вестниците на годеницата ти заедно с теб? — попита тя, внимателно следейки реакцията му.

— Не ми е годеница, а приятелка на сестра ми. Снимаха ни, защото искаше пресата да я забележи. Излъга журналистите. Заклевам се… — убеждаваше я той.

— А Тамара? — продължи да го разпитва Кристина.

— Знаеш за нея. Имахме връзка, но се разделихме отдавна. Тя е в Европа със семейството си. Повярвай ми — опитваше се да я убеди той, но тя все още изпитваше известни съмнения.

— Франко каза, че майка ти е била доволна. Дори е искала да се ожените.

— Франко си измисля. Вярно е само, че единствената жена, която ме интересува, си ти — уверено изрече той, осъзнавайки, че положението е сериозно и че не може лесно да излъже Кристина.

— Не знам, Виктор Мануел. Не ти вярвам — откровено призна тя. — Има много неща, които ни делят.

— Какви? — учуди се той.

— Ти не работиш и си богат.

— Това пречка ли е? — усмихна се той.

— Да. Аз съм бедна.

— Не бъди старомодна. Отдавна са минали времената, когато богати и бедни не са смеели да бъдат заедно. Всички сме еднакви.

— Не сме. Разделя ни социалната среда — трезво обясни тя.

— Значи трябва да обеднея, за да те обичам — засмя се той. — Обичаме се и трябва да се насладим на любовта си — нежно изрече и леко я целуна.

— Какво ще стане, ако майка ти научи? Никак няма да й хареса — тревожеше се Кристина.

— Засега не е необходимо да научава — увери я той. — Това ще бъде нашата тайна.

— Смятам, че не е… — опита се да каже нещо, но той я целуна и изрече умолително:

— Недей да мислиш. Отдай се на чувствата си.

Беше се стъмнило, когато Виктор Мануел и Кристина излязоха навън, без да спорят повече. Бяха спокойни и влюбени. Бяха прекрасна двойка.

— Градът е пълен с красиви момичета. Защо избра точно мен? — нежно го запита тя, когато седнаха на масата.

— Защото те харесвам повече от всичко на света — увери я той.

— Защо ти харесвам?

— Заради красотата ти и заради характера ти — засмя се Виктор Мануел.

— Защо се шегуваш? — срамежливо го попита тя.

— Толкова съм щастлив, когато сме заедно — искрено отвърна той и силно я прегърна.

— Аз също. Бих искала майка ти да знае за нас. Неприятно ми е да се крием.

— Не мисли за това — опита се да прекъсне темата Виктор Мануел.

— Много съм изстрадала през живота си. Необходимо ми е да вярвам в нещо, да съм сигурна в някого. Да обичам без страх и да съм убедена, че съм обичана. Искам да те обичам, само това искам от теб.

 

 

Андрес бе размислил и бе решил да поговори със съпругата си, тъй като все още означаваше много за него.

— Разбрах, че вината не е само твоя, когато се карахме, заради Лизбет — каза й той. — Аз също нося голяма отговорност. Моля те, прости ми.

— Андрес, обичам те — приближи се към него тя, а в очите й напираха сълзи. — Ти си мъжът на моя живот. Искаш ли да затворя фирмата? Ще направя всичко, което пожелаеш — предложи му, осъзнавайки колко би загубила, ако той си отиде от живота й. — Решавай.

— Бих искал да не работиш повече, но не съм егоист, това ще те направи нещастна. Рано или късно ще ме обвиниш. Обещавам ти да се опитам да проявя по-голямо разбиране.

— Ще напусна работа, така ще съм по-близо до теб — настоя тя, но той не искаше да чуе за подобно нещо, просто настояваше да прекарват повече време заедно.

— Не искам да престанеш да работиш, само бъди по-дълго време с нас.

— Андрес, това означава ли, че още ме обичаш? — внимателно го изгледа тя.

— Не те обичам. Обожавам те. Затова толкова ме боли. Мъчно ми е, че се случиха такива неща.

— Трябва да си дадем още един шанс — реши тя.

— Не мога и не искам да те загубя — прегърна я Андрес също като някога, а тя притвори очи. В главата му преминаваха спомени от съвместния им живот, когато тя му помагаше, а той беше вдовец и мислеше, че животът е свършил за него. Сега беше щастлив, че в нея се бяха пробудили старите чувства, и напълно забрави за Лоренса. Лусиана също криеше своята тайна. Не му бе споменала за посещението на Ана Хоакина, която се бе появила в дома им като демон на миналото, демон, който бе решил да съсипе щастливия й живот.

 

 

Същата вечер Андрес Дювал се срещна с Лоренса далеч от погледите на любопитните доброжелатели.

Надявам се да ме разбереш. Беше чудесно, но няма да се срещаме повече — заяви той, а тя учудено го изгледа.

— Не те разбирам — объркано промълви тя, защото не очакваше подобна реакция след чудесните мигове, които бяха прекарали заедно. — Моля те, обясни ми.

— Едва ли е необходимо. Няма нужда от обяснения. И двамата сме възрастни хора. Връзката ни беше без ангажименти. Надявам се да ме разбереш.

— Сигурно си се сдобрил със съпругата си и искаш да ме отблъснеш — разгневи се Лоренса.

— Не, скъпа, не става въпрос за това. Обичам жена си — каза той. — Винаги съм ти го казвал. Това е причината да не се виждаме. По-добре ще е да се разделим сега.

— Андрес, не си тръгвай — помоли го тя, галейки го по косата, целувайки го по врата, но тъй като това не даде резултат, започна да го заплашва. — Няма да те пусна толкова лесно. Не мисли, че можеш да ме захвърлиш като стар вестник — заяви тя на раздяла, ядосана на себе си, защото не бе вложила повече усилия, за да заздрави връзката им, а се бе забавлявала с Чемо. Реши да не се предава, но първо трябваше да измисли отмъщение за Лусиана Дювал. Не беше свикнала мъжете да я напускат по този начин и трябваше да си отмъсти.

 

 

Хуан де ла Крус се чувстваше все по-зле заради греха, който бе извършил. Беше изправен пред дилема, която искаше да сподели с приятеля си, възрастен и мъдър свещеник.

— Само веднъж се усъмних в призванието си. След онази нощ — оплака се той.

— Уважаван си като свещеник. Оценявам високо работата ти с безпризорните деца — напомни му свещеникът за добрите дела, които бе извършил.

— Да, но дъщеря ми…

— И тези деца са твои. До известна степен всички деца са наши. Ти си един от най-добрите свещеници, които познавам — окуражаваше го приятелят му. — Не позволявай тези мисли да застрашават делата ти.

— Разберете ме, отче. Онова, което стори мъжът, тежи на съвестта на свещеника — изрече на глас онова, което вече цяла седмица го измъчваше.

Лусиана също мислеше за Хуан де ла Крус. Обвиняваше се все повече за съдбата му.

— Хуан де ла Крус е прав. Не му казах истината — мислеше си Лусиана, упреквайки се за малодушието си да признае истината пред човека, с когото живееше и обичаше от цялата си душа.

— Не мисли за това — убеждаваше я Мириам.

— Животът ми е една голяма измама. На никого не съм казала истината. Единствено Трухильо знае коя съм. Най-лошото е, че човекът, когото обичам, не разбра с кого се свързва. Тази лъжа ни разделя.

 

 

Нощта беше като в сънищата й. Кристина не чака дълго да постигне успех, още при първото ревю публиката започна да й ръкопляска. Беше една от най-младите манекенки, но привличаше камерите към себе си, предизвикваше въздишките и на жените, и на мъжете. Модната къща се гордееше с нея. Виктор Мануел също се радваше на успеха й. Гордееше се с избора си. Все повече се влюбваше в момичето.

— Музика, светлина… Всичките тези хора, които ми ръкопляскат. Всичко е като сън — замечтано говореше Кристина. — Прекрасен сън, който се осъществи. Толкова съм щастлива — стискаше ръката на Виктор Мануил.

— Радвам се, че си толкова щастлива и доволна от себе си.

— Сигурно е от шампанското.

— Изпий още една чаша.

Не мога повече, Виктор Мануел.

— Да вдигнем наздравица. За нас!

— Бих искала да спра този миг завинаги. Толкова съм щастлива с теб, Виктор Мануел. Трябва да се прибирам.

— Остани.

— Трябва да тръгвам — изрече със съжаление Кристина.

— Остани с мен тази нощ.

— Имаш ли представа какво искаш от мен? — изненада се тя.

— Да — отвърна той.

— Виктор Мануел, аз… Трябва да вървя. Бях превъзбудена от ревюто.

— Не казвай нищо.

— Всички ме видяха. Имаше много хора, нали?

— Хайде, толкова е лесно.

— Моля те, искам да си тръгна.

— Не говори. Отдай се на чувствата си.

— Чувствам се чудесно. Това не трябва да се случи — не успя да скрие страха си от онова, което можеше да се случи между тях.

— Ти си жена, а аз мъж. Харесваме се.

— Виктор Мануел… — прошепна тя, безсилна да се пребори с чувствата си. — Не бива да го правим.

— Но ще стане. Обичам те — каза той и я поведе към колата си.

Пристигнаха в тайната му квартира и там той предложи да я масажира, за да се отпусне от напрежението от ревюто. Атмосферата бе романтична, беше пуснал приятна музика.

Кристина бе много музикална и изпитваше наслада от всеки звук. Сърцето й потрепваше от любовните думи на песента. Притисна се към него, изпълнена със сладки чувства.

— Не ме гледай така — засмя се той, прегръщайки я силно. От този миг нататък Кристина вече не принадлежеше на себе си. Намери устните, които толкова я изкушаваха, откри вихър от непознати чувства. Всичко в нея се пробуди, вече не можеше да се спре и силата на възпламенената й страст едва не я уплаши. Стройна и силна, тя бе създадена за любов. Въпреки това бе неопитна, за да разбере как Виктор Мануел подсилва желанията й. Повдигна я и тя усети колко силен е той. Понесе я през стаята към леглото и се отпусна до нея. Не откъсваше очи от тялото й. Тя трепереше, готова да му се отдаде. Устните му бяха на сантиметър от нейните и тя силно го притисна към себе си. Отначало целувките им бяха нежни, но ставаха все по-пламенни. Тя се потопи в море от чувственост и когато за малко повдигна глава, чу собственото си учестено дишане. Той ловко разкопчаваше блузата й. Ръцете му я галеха и тялото й се извиваше в екстаз. Шепнеше името му.

— Бях като обезумяла — разказваше Кристина замечтано на другия ден на Макловия, докато крачеше из стаята. — Не знаех какво върша. Не съм сигурна дали надделяха чувствата ми, или това бе в резултат на изпитото шампанско, но беше като сбъдната мечта. В ушите ми още кънтят аплодисменти. Чувството, което изпитвах, докато се движа по подиума, светлините, музиката. И неговия поглед — гордо продължи тя и се обърна към Макловия. — Виктор Мануел не сваляше поглед от мен. Усмихваше се и ме аплодираше.

— Сигурно е много приятно.

— И много вълнуващо — съгласи се Кристина. — Когато всичко свърши, бях много щастлива и развълнувана.

— А после? — поинтересува се приятелката й.

— Виктор Мануел дойде да ме поздрави с успеха. После започнахме да се целуваме и да се галим — почервеня Кристина.

— Кристина, какво ще правиш сега? — загрижено попита Макловия.

— Не знам. Сега съм негова и той е мой. Принадлежим един на друг.

Лоренса също забеляза, че Кристина се държи по-различно, че е замислена. Реши да разбере какво се е случило, тъй като не бе спала в апартамента. Когато разбра истината, загрижено каза:

— Струва ми се, че се страхуваш. Кажи ми откровено, страх ли те е?

— Малко. Надявам се отношенията ни да не се променят. Ще продължим да се обичаме. В това съм сигурна. Виктор Мануел е мой.

— Възможно е — не беше толкова уверена Лоренса, която притежаваше по-голям опит с мъжете. — Но защо загуби здравия си разум? Как се случи? — Бе изненадана и изпитваше ревност към щастието на Кристина.

— Нямаш представа какво е, когато любимият човек те докосне. Когато сте сами. Когато усетиш топлината на кожата му. Губиш представа за реалността — разсеяно й отвърна Кристина, припомняйки си изпълнената със страст нощ. — Това обаче не е извинение за стореното. Знам, че не е правилно. Не исках да се случи. Сигурно защото същото се е случило с майка ми. Не е била омъжена и затова ме е изоставила. Няма да повторя грешката й — заяви Кристина.

— При теб е различно. Ще изчакаме да видим края на любовната история.

— Сигурно ще завърши пред олтара. — Беше изпълнена с оптимизъм, когато излезе от дома си и забърза за работа.

„Богородице, проявих слабост. Пропаднах. Моля те, прости ми. Помогни ми Виктор Мануел да не ме излъже. Майка му да приеме нашата любов. Един ден майка му да стане и моя майка. Умолявам те, Богородице“ — молеше се тя, докато се возеше в таксито.

Кристина изгаряше от нетърпение да види Виктор Мануел, същевременно изпитваше неудобство от случилото се. Измъчваше я неизвестността, чудеше се как ли ще се държи отсега нататък с нея. Нямаше опит и не знаеше какво да стори, за да не развали впечатлението от прекрасните мигове, прекарани заедно. Може би щеше да е най-добре да поговори с Виктор Мануел и го потърси в любимото му кафене.

— Виктор Мануел!

— Здравей — поздрави я хладно той.

— Вчера не ми се обади. — Забеляза по израза на лицето му, че нещо не е наред.

— Не успях. Не ми беше възможно.

— Какво става?

— Нищо — лаконично отвърна той.

— Кажи ми истината — започна да губи търпение Кристина. — Промени ли се нещо в отношенията ни?

— Защо мислиш така? — изпитателно я погледна той.

— Странен си. Затова попитах.

— Кристина, моля те…

— Мисля за онова, което се случи, и Лоренса каза… — започна неуверено тя.

— Аз също размишлявах много. Събудих се, а теб те нямаше. Остави ме сам.

— Почувствах се странно — оправдаваше се тя. — Разбери ме. Може би за теб не е толкова трудно, но за мен беше. Бях в чужда стая, а ти спеше до мен — неуверено каза тя.

— Права си. Трябва да поговорим, но не тук — явно не беше в настроение той.

— Моля те. Искам да разбера.

— Кристина, защо не ми каза, че си девствена? — запита направо той.

— Не беше необходимо. Ти си първият мъж в живота ми. Ти какво си помисли? — Беше й неудобно да говори за това с него.

— Не се сърди. Не знам какво да кажа. Объркан съм.

— Трябваше да разбереш.

— Откъде?

— Знаеш какво е възпитанието ми.

— Много жени говорят по същия начин. По-късно се разбира, че лъжат.

— Беше първият мъж в живота ми. Първият и единственият, Виктор Мануел. Единственият! — повтори Кристина през сълзи, защото той я беше преценил погрешно, а тя му се бе отдала с цялата си душа.

— Чувствам се неудобно. Разбирам какво е означавало това за теб — опита се да я успокои.

— Смятал си, че те лъжа?

— Често жените говорят какво ли не, за да те убедят в нещо, което не съществува — обясни й той, а тя потръпна при мисълта, че е бил с много други жени.

— Не ми харесва това, което ми казваш.

— Наистина ли беше девствена?

— Пълна невежа, нали? — иронично запита тя.

— Но много страстна.

— Сега го знам.

— Чувствам се отговорен. Ти не искаше да го направиш и това ме кара да се чувствам зле. Нямах право.

Въпреки че тя щеше да понесе последиците от тази нощ, Кристина се държеше по-смело. Виктор Мануел, който се бе впуснал в тази авантюра, за да се самодокаже, сега изпитваше нещо, което го обвързваше с това момиче. Това не му харесваше и го плашеше. Трябваше да се довери на своя приятел и да облекчи душата си.

— Ако знаех, нямаше да настоявам. Сега се чувствам неудобно. Изпитвам угризения.

— Все още има достойни жени. Попаднал си на една от тях — пошегува се приятелят му.

— Каза ми, че ме обича и че затова го е направила. Не искам да поема отговорността на първия мъж в живота й.

— Прекъсни тази връзка — посъветва го приятелят му.

— Не искам, харесвам я — призна му Виктор Мануел.

— Как така?

— Не мога да ти обясня.

— Докато не ти омръзне. Този път наистина отиде твърде далеч.

— Не е така, просто съм объркан — оправда се той, без да е сигурен докъде ще стигне.

Досега не се бе влюбвал така в някое момиче. Не можеше да си обясни какво става с него: „Дали това не е истинската жена?“.

 

 

Отец Хуан де ла Крус денонощно търсеше някаква следа от момичето, оставено преди много години на прага на една къща. Напразно разпитваше съседи и приятели на вдовицата, която отдавна бе заминала за Европа. Беше сгрешил само веднъж в живота си, но сега бе твърдо решил да поправи тази грешка от младостта си, за да намери душата му покой. Непрекъснато се обръщаше към Бога с думите: „Мили Боже, умолявам те, дай ми сила да намеря дъщеря си и да я срещна с Лусиана. Тя е страдала много повече от мен“. Накрая откри, че жената е заминала за Европа, но че е оставила бебето в сиропиталището „Светото сърце на Исус“.

 

 

Лоренса знаеше да дава съвети на Кристина, но усложняваше отношенията си с Чемо, защото не искаше да остави Андрес Дювал. Чемо постоянно я тормозеше, защото по природа беше упорит и ревнив.

— Чемо, не ми прави сцени. Никога не си бил ревнив — все по-често го предупреждаваше тя.

— Така ли мислиш? Напротив, ревнив съм като всяко момиче — иронично й отвърна той.

— Наистина ли?

— Не обичам да споделям една жена с друг. Тя е само моя. Която се опита да ме лъже, трябва да си върви.

— За бога, Чемо!

— Не се страхувай, шегувам се.

— Съжалявам, скъпи.

— Намерила си си ревнив приятел. Ти си моя, само моя — прегърна я той.

 

 

Кристина не знаеше, че Лусиана никога не би позволила на сина си да се ожени за момиче от нейния кръг. Лусиана се изненада, когато след едно ревю Лурдес й каза, че Виктор Мануел сигурно си е тръгнал с неговата манекенка, така че не е необходимо да го чака за вечеря.

— С коя манекенка? Той не излиза с тях — отвърна тя. — Много добре знае, че не го одобрявам.

— Излъгал те е, Лусиана — увери я Лурдес. — Виктор Мануел има връзка с Кристина.

— Моля? — удиви се тя.

— Трябваше да ги видиш на ревюто. Изпрати му целувка — злобно заяви тя.

— Нищо не видях. Не се притеснявай, не е важно.

— Надявам се да е така.

— Между тях не може да съществува нищо. Виктор Мануел е мой син, а тя…

— Твоята любима манекенка!

— Хубава е, не отричам, но е съвсем обикновена. Кристина е обикновена работничка и точно както я харесвам, утре мога да я изхвърля на улицата. Не би трябвало да се заглежда в сина ми. Как смее! Никога не бих одобрила връзката между тях — изрече Лусиана.

 

 

Виктор Мануел знаеше за становището на Лусиана. Затова трябваше да бъдат търпеливи, докато той подготви майка си за тяхната връзка.

— После ми каза, че ще постъпи по свой начин. Да бъда търпелива — обясняваше Кристина на съквартирантката си, скривайки загрижеността си. — Трябва да подготви майка си.

 

 

 

— Каза, че те обича? — добронамерено я попита Макловия.

— Не знам дали ще ме обикне като годеница на сина й. Все пак коя съм аз? Сираче с неизвестни родители — тъжно промълви Кристина.

— Ако те обича, мнението на госпожата не е от значение. Нали за теб любовта беше най-важна?

— Госпожа Лусиана иска по-добра съпруга за Виктор Мануел. От техния социален кръг. Мириам ми го каза ясно.

— Ако го обича, трябва да го остави сам да си избере съпруга.

— Госпожа Лусиана може да бъде студена и пресметлива. Не знам как би реагирала, като узнае — питаше се Кристина, без да има представа каква драма се разиграва в къщата на Дювал заради връзката им.

— Не знам откъде го измисли — отговаряше Виктор Мануел, отказвайки да признае връзката си с Кристина. — Обясних ти, че бях излязъл с приятели. Празнувахме рожден ден, Кристина бе едно от момичетата…

— Красива, умна и с голямо бъдеще във фирмата ми — прекъсна го майка му.

— Още една причина да не се обвързвам с нея. Добре познавам правилата.

— Лурдес ми каза, че… — обясни тя, но той й заяви, че не желае да слуша коментарите на хора от агенцията.

— Мамо! Лурдес е завистлива. Иска да навреди на Кристина. Интересува се от мен, а аз не й обръщам внимание — разгневи се Виктор Мануел.

— Затова ревнува.

— Заклевам се, че между скъпата ти манекенка и мен няма нищо — заяви той.

— Много добре. За твое и нейно добро се надявам да не лъжеш — рече с облекчение Лусиана.

 

 

— Нима се гордееш, че си му била любовница? Сякаш е голяма чест — учуди се Кристина.

— Щастлива съм, че бяхме заедно. И пак ще бъдем. Сигурна съм, че ще се върне отново — самоуверено заяви Лоренса.

— Лоренса, любовниците получават само остатъци. Винаги са в сянка — опитваше се да я вразуми Кристина, защото бе започнала да обича това момиче и не искаше да бъде наранено.

— Не искам да те слушам. Запуших си ушите — отказваше да я чуе Лоренса.

— Може да остава с теб само за няколко часа. После ще се прибере у дома, при жената, която обича и уважава.

— Когато бяхме заедно, той ми принадлежеше.

— Така си мислиш. Мъжете се отдават само телом заради удоволствието. Жените влагат чувствата си. Ще видиш, че ще се върне при съпругата си — каза Кристина.

— Няма да стане така.

— Защо? Не бъди наивна.

— Притежавам качества, които мъжете харесват. Знам как да ги накарам да паднат на колене пред мен. Когато се сдобря с Андрес, ще се наложи да се въздържам. После постепенно ще го разделя със съпругата му. Ще бъде само мой. Ще направя така, че да му бъда нужна. Ще видиш, че ще се разведе — заяви Лоренса, а Кристина реши да не спори повече с нея.

 

 

Виктор Мануел не знаеше какво точно изпитва към Кристина. Харесваше я много, но не желаеше сериозна връзка. Все още очакваше Тамара да се върне от Рим. Междувременно не искаше да се откаже от Кристина и помоли свой приятел да му даде ключовете от апартамента си. След като й се обади, че се намира в града, Кристина изпусна телефонната слушалка. Това, което я плашеше най-много, беше мисълта, че твърде бързо се бяха сближили с Виктор Мануел. Въпреки големите различия между тях съществуваше силно привличане. Искаше да го забрави, но постоянно мислеше за него. Някакво странно чувство възникваше в нея въпреки опасенията й, че той си играе с нея. Когато влязоха в големия и добре подреден апартамент, Виктор Мануел изрече:

— Този апартамент ми го отстъпи мой приятел, за да можем да се виждаме.

— Виктор Мануел, аз… — промърмори притеснено.

— Ела. Сега сме сами и се обичаме.

Той леко я привлече към себе си. Прокара пръсти през косата й, после я притисна към себе си така, сякаш нямаше намерение никога да я пусне. Целуна я страстно. Ръката му се плъзна надолу и погали гърдата й през тънката копринена рокля. Целувките и ласките я възбудиха. Той я целуваше непрекъснато, тя усещаше уханието на кожата му. Двамата изгубиха чувство за реалността.

В един миг дойде на себе си и намери сили нежно да го отблъсне.

— Моля те, Виктор Мануел. Не искам отново да бъда с теб. Съжалявам, но не мога — едва изрече.

— Излъга ме. Мислех, че ме обичаш — каза той, разочарован от държанието й.

— Обичам те. Но не може така.

— Защо? Нали сме сами? Държа те в прегръдките си. Усещам, че… Искам да ме прегърнеш и да ме целунеш. Да ме обичаш. Бих дал всичко на света, защото те обичам.

— За теб любовта е да спиш с някого — обидено му отвърна тя. — Не, Виктор Мануел. Точно защото те обичам, не искам да принизявам любовта си.

— Нима е грешно да се обича? Имаме право…

— Да се виждаме в апартамента на приятеля ти и да спим всеки път, когато пожелаеш. Не, Виктор Мануел. Обичам те — повтори тя. — Обичам те повече, отколкото смятах, и съм много щастлива, че ти изпитваш същите чувства.

— Какво не е наред?

— Искам да се омъжа за теб. Да кажем на целия свят, че те обичам и че съм най-щастливата жена на света. Обичам те, но не желая да ти бъда само любовница — заяви тя. — Откарай ме у дома — помоли го и той се подчини.

Когато остана сам, той се замисли. Реши да не бяга от чувствата си. Не искаше да се лъже: обичаше Кристина и знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява.

Затова бе щастлив, че ще бъде член на екипа, който щеше да пътува до Маями, и радостно съобщи на приятеля си:

— Ще прекарам няколко чудесни дни с Кристина в Маями.

— Тя още ли те интересува? — учуди се той. — Реших, че си прекратил връзката.

— Привличат ме невинността й, а същевременно и пълното й отдаване.

— Чувстваш се зле, защото я лъжеш.

— Винаги съм й казвал, че я харесвам. Това я кара да се чувства щастлива — замислено изрече Виктор Мануел.

Докато Кристина се измъчваше заради чувствата си към него, подготовката за заминаването за Маями протичаше гладко. Единственият проблем бяха завистта и ревността на останалите манекенки, защото изборът бе паднал върху нея — най-новата в агенцията. Но тя не се впечатляваше особено от погледите и коментарите на колежките си. За нея беше по-важно да се изповяда при отец Хуан де ла Крус заради любовния си грях.

— Отдадох му се, защото исках да бъда негова.

— Дъще, да се поддаваш на изкушението е грях — отвърна отецът и замълча, спомняйки си за страстната нощ в своя живот. Много добре разбираше колко е трудно да превъзмогнеш изкушението, когато си млад. — Нарушила си принципите и възпитанието, което ти дадоха монахините.

— Исках да се държа както трябва, но не бях на себе си. Простете ми, отче.

— Разкайваш ли се за постъпката си?

— Да, отче.

— Признаваш ли вината си?

— Да.

— Обещаваш ли, че няма да се повтори и че ще престанеш да се срещаш с това момче?

— Накажете ме, отче, но не искайте това от мен.

— Дъще…

— Не искам да съм лицемерна, няма да ви лъжа. Искам само да се помолите за мен. Най-голямата ми мечта е да се свържа пред Бога с този човек. Не мога да не го виждам — на един дъх изрече тя, а той я гледаше. Не можеше да й помогне.

 

 

Заради все по-честите изнудвания от страна на Трухильо Лусиана събра смелост да разкаже на Андрес за своето минало. Той бе загрижен за нея, защото виждаше, че тя не може да прикрие лошото си настроение.

Опитваше се да скрие мъката си от другите, но когато останеше сама, често плачеше. От друга страна, Андрес, въпреки че бе забравил за споровете им, постоянно се страхуваше за техния брак. Това бе по-силно от него. Колкото и да се стараеха да възвърнат вярата в брака си, той не можеше да се отпусне.

За пръв път изпитваше ревност и трепереше при мисълта да не открие причина наистина да се съмнява в съпругата си. За пръв път усети колко ужасно може да бъде. Това му причиняваше физическа болка. Когато най-после успя да се освободи от тези натрапчиви мисли, той се успокои и престана да се сърди на Лусиана. Въпреки това се налагаше да мобилизира всичките си сили, за да скрие от Лусиана какво преживява. Наблюдаваше я напрегнато.

— Как си? Какво ти е? Държиш се странно — отбеляза той, щом влезе в къщата.

— Андрес, трябва да поговоря с теб — отвърна тя.

— За какво?

— За мен. Искам да ти разкажа нещо, което ми се случи преди много години. Трудно ми е. Не знам откъде да започна.

— Най-добре от самото начало.

— Андрес, преди много време…

— Мамо, искам да те питам нещо — изскочи Лизбет от стаята си, прекъсвайки я точно когато бе събрала кураж да сподели с него тайната си.

— Сега не е моментът, разговарям с баща ти.

— Лизбет, мокра си.

— Исках да попитам дали ще ми подариш…

— Мокриш килима. Винаги прекъсваш важни разговори с твоите глупости.

— Добре, не се ядосвай — дръзко отвърна тя. — Съжалявам. Не е нужно да ми викаш — ядоса се на майка си момичето.

— Защо си изкарваш яда на Лизбет? Ако не си имала време за нея, защо я роди? — ядоса се Андрес на съпругата си, която вече нямаше никакво търпение, когато говореше с децата.

— Опитах се да ти кажа нещо важно — върна се тя към темата на разговора им.

— Може би онова, което искаше Лизбет, също да е важно.

— Андрес, много съм изнервена.

— Това не ти дава право да се държиш лошо с дъщеря ни. Тя не е виновна за проблемите ти.

— Твоето неразбиране ме влудява — разочаровано изрече Лусиана.

— Да не мислиш, че си единствената, която има проблеми? — гневно запита той.

— Нямаш право да ми говориш така.

— Посветила си живота си на работата, крадеш време от брака ни, от семейството. Това е живот, лишен от любов, който никой не би пожелал — продължи той и Лусиана вече нямаше сили да сподели тайната си.

— Аз също не го искам — едва чуто промълви и излезе от къщата.

 

 

Наближаваше полунощ. През отворените прозорци в стаята влизаше приятен майски въздух, изпълнен с аромат на цветя. Луната осветяваше околните хълмове. От време на време облаци закриваха луната и на нея й се струваше, че хълмовете се движат. Подухваше вятър. Наоколо бе тихо. Отец Хуан де ла Крус най-после бе открил къде се намира дъщеря му.

— Не разбирам защо ме търсите — каза учудено непознатото момиче. — Защо ме гледате така?

— Бих искал да поговорим. — Гласът му трепереше от вълнение.

— Защо, отче? Сигурно ви е изпратила сестра Бернардина, за да ми кажете, че съм я разочаровала. Аз съм единственото лошо момиче, излязло от сиропиталището, и затова тя ме мрази — извика тя.

— Успокой се, чедо. Сестра Бернардина не те мрази. Много съжалява за живота, който водиш — смирено отвърна той.

— На мен ми харесва. Какво сте очаквали? Да стана послушница? Или да прекарам живота си над шевната машина?

— Знаеш ли да шиеш?

— Да. Харесва ми, но не е за мен. Не искам да умра от глад.

— Този начин на живот ще те погуби — опита се да я вразуми отецът, потресен от държанието й.

— Това е мой проблем. Защо не си вървите? Чакат ме клиенти.

— Би ли искала да откриеш майка си и баща си? — прошепна той, страхувайки се от вероятността това да е неговата дъщеря.

— Не, отче. Не искам да чувам нищо за майка си. Тя ме е изоставила. Не се е интересувала дали ще умра, или ще оцелея. Защо да искам да я видя? Баща ми не ме интересува. И двамата са виновни. Не желая да чувам за тях. Съжалявам, отче. Нямам повече време за вас — рязко изрече и се отдалечи, а той остана неподвижен и дълго гледа към стената на мръсния бар, в който протичаше животът на дъщеря му.

На другия ден Хуан де ла Крус веднага се отправи към фирмата на Лусиана.

— Мили боже! — изтръгна се от него, щом влезе в кабинета й.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Съсипан съм. Вината ми ще ме убие. Открих момичето в долнопробен бар… където се събират пропаднали типове — с болка изрече той.

— Говори ли с нея? — заинтригувано запита тя.

— Да, много се огорчих. Това момиче е паднало много ниско. За всичко съм виновен аз — пое той цялата вина. — Бог не би ми причинил това! — Беше готов да изпадне в нервна криза.

— Може би това не е нашата дъщеря — опита се да го утеши Лусиана. — Някои от подробностите не са ми ясни. Защо не я измъкна оттам?

— Това, което ми каза, ме потресе. Трябваше да бъда силен, за да понеса толкова болка и срам.

— Господи, ще отида да я видя — заяви Лусиана. — Но…

— Не ме интересува каква е. Сърцето на майката ще ми подскаже дали наистина тя е моя дъщеря. Дай ми адреса — настоя Лусиана, която изгаряше от нетърпение да види детето си след толкова години, дори то да беше най-пропадналото момиче на света.