Авантюрите на руския царизъм в България (1)

(По документите на царските архиви)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Авантюры русского царизма в Болгарии. Сборник документов, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2019)

Издание:

Заглавие: Авантюрите на руския царизъм в България

Преводач: Светлана Драганова

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Стено“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1991

Тип: сборник

Националност: Руска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Рецензент: Петър Стоянов

Коректор: Мария Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8768


I. Свалянето на княз Александър Батенберг от царска Русия

В началото на 1885 г. в България дойде на власт либералното правителство на Каравелов, което смени предходния кабинет на Цанков. Влиянието на царска Русия в България решително отслабваше. Българският княз Александър Батенберг — протеже на Русия, провеждаше прозападно ориентирана политика и в очите на царското правителство ставаше „изменник“ на интересите на Русия. За да укрепи влиянието си в страната, царското правителство взе решение да свали от престола Александър Батенберг, като го замени с друго, по-приемливо за царизма, лице. В борбата си с Батенберг царското правителство се опираше на партията на цанковистите и ги „привлече“ към себе си посредством „материални облаги“. В същото време то подкупи и най-видните поддръжници на Цанков — Бурмов и Балабанов. Подкупеният „триумвират“ подписа клетвено обещание да се придържа в дейността си към посока, съгласувана с възгледите на императорското правителство. След присъединяването на Източна Румелия към България, което усили престижа на Батенберг, въпросът за свалянето му придоби за царизма особена острота.

Царска Русия се опита да подтикне към действия срещу България гърците и дори турците. Руският военен агент в София подготвяше свалянето на княза. Предвид слабото руско влияние в страната свалянето можеше да се осъществи само по пътя на дворцов преврат. Самият цар не беше уверен в успеха. „Боя се, че нищо свястно няма да излезе от това“ — гласи неговата забележка. Дворцовият преврат бе извършен на 9.VIII.1886 г., но взелото властта временно правителство на Цанков успя да се задържи само три дни. Контрапревратът, осъществен от партията на промишлената буржоазия начело със Стамболов, разруши плановете на царизма.

 

№ 1
Извадка[1] от писмото на дипломатическия агент в София до директора на азиатския департамент Зиновиев

 

30/18 януари 1885 г.

Дълбокоуважаеми Иван Алексеевич,

Използвам заминаването на полковник Арсениев за Варна, за да го помоля да предаде там на руския параход моята днешна кореспонденция. От нея ще видите, че по време на така наречените празници нямаше нито един ден, в който да не се стовари нещо на главата ми. Най-неприятна за мен бе безспорно неочакваната любезност от страна на княза, който се обърна към мен за съвет и помощ. Да му ги откажа означаваше да потвърдя вестникарските съобщения и вътрешната му убеденост в желанието ни да го видим вън от България, т.е. да поставя въпроса ребром. Не счетох, че имам право да направя това без специалното разрешение на министерството и без да зная дали в настоящия момент за нас кризата е своевременна. Освен това аз нямам доверие на енергията на Каравелов и на умението му да доведе до желания резултат веднъж започнатото дело. А да вдигам шум за дреболии счетох за вредно. По-добре е, по мое мнение, да се запази наличното оръжие до по-благоприятен момент, когато решението ще бъде взето, всичко ще бъде готово и кандидатът ще бъде намерен, за да може работата да бъде приключена за около две седмици. Иначе можем да се опасяваме от хаос. Най-благоразумният българин — болният Стамболов, предполага, че от княза можем да се отървем само със сила, т.е. да бъде арестуван и под конвой изгонен извън пределите на княжеството; към това той прибавя, че по време на междуцарствието властта трябва да се намира в здравите и силни ръце на някой диктатор. Но кой ще употреби тази сила срещу княза и кой ще бъде диктаторът — това са въпросите, отговор на които може да даде само Петербург, тъй като армията е в наши ръце, а сред българите кандидати за диктатори няма. Впрочем, това е не повече[2] от лично мнение на Стамболов, който за голямо съжаление едва ли ще се оправи от охтиката. Останалите българи още не са дошли до това заключение и се хранят с илюзиите, че могат сами да се справят със своите работи. Явно е, че трябва да им се даде още известно време да си похазайничат. Да се надяваме след това те сами да видят, че нищо свястно не могат да създадат и ще последват мъдрия пример на древните новгородци.

Приемете и пр.

А. Кояндер

№ 2
Извадка[3] от писмото на дипломатическия агент в София до директора на азиатския департамент Зиновиев

 

19/7 юни 1885 г.

Дълбокоуважаеми Иван Алексеевич,

Използвам заминаването на Завадски в Петербург, за да ви запозная в няколко думи с последните събития в София. Не мога да ви съобщя нищо утешително. Напротив, длъжен съм да ви призная, че от ден на ден все повече и повече губя надежда да изтръгна нещо от българите. За съжаление освен лъжи, недоверие и неприязън към Русия тук аз не виждам нищо, поне в средите на тукашната интелигенция, ръководеща съдбините на един добър и всъщност симпатичен народ.

В писмото си до Николай Карлович[4] от 20/8 май[5] аз дадох отчет за старанията си да примиря Каравелов и Цанков предвид необходимостта, според мен, за България от отстраняването на княз Александър. Усилията ми в тази посока се оказаха напразни вследствие недоверието, което хранят българите един към друг и особено към желанията и намеренията на Русия. Незабавно след първата среща на тези две лица в дома ми Каравелов започна да избягва всички разговори с мен по този повод. Тъй като не исках да му показвам, че на Русия би било изгодно да се избави от княза, аз също се въздържах от намеци за случилото се, но по настояване на Цанков бях длъжен един-два пъти да завържа разговор с президента по интересуващия ни въпрос. Каравелов се отърваваше с общи фрази и обръщаше вниманието ми върху това, че Цанков в печатния си орган не престава да се отнася враждебно както към депутатите от Народното събрание въобще, така и към членовете на настоящото правителство в конкретност. На забележката ми, че и вестникът на Каравелов не щади цанковистите, министър-президентът ми даде обещание да прекрати нападките срещу тях, ако те дадат пример за това. Вследствие на това Цанков по мое настояване измени тона на своя вестник. Но вместо да изпълни даденото ми обещание Каравелов се възползва от поместените в органа на цанковистите нападки и насмешки над княза, за да излезе във вестника си като защитник на последния и окончателно да скара Цанков с негово височество. Тази постъпка на Каравелов ме възмути, още повече, че той използва мен, за да достигне тази си цел. Съзнавайки неблаговидността на начина си на действие, Каравелов прекрати посещенията си на агентството[6], където преди се явяваше през ден, а в трудни за него минути и по три пъти дневно. Аз, разбира се, не направих нито крачка, за да се сближа отново с него, и в края на краищата след три дни той се появи при мен, тъй като съобрази, че би му било крайно неизгодно да се лиши от подкрепата на Русия, от която, макар и да я ненавижда, все пак се бои.

За съжаление, от цялата тази история аз изнесох дълбоко убеждение, че ние не можем да разчитаме на нито един българин и че освен измами и лъжи от тях не трябва да се очаква нищо. От предишните ми писма ви е известно, че и Цанков, и Каравелов, и Стамболов в разговорите си с мен настойчиво посочваха невъзможността да живеят с княз Александър и като че ли само чакат позволение от Русия да пристъпят към неговото отстраняване. Докато сега тези същите господа говорят за необходимостта да поддържат княза срещу Русия.

След шестгодишно съществуване на самостоятелна България едва ли може да остане някакво съмнение в неспособността на местните елементи да създадат нещо стабилно или поне свястно. Да развращават народа нравствено водачите му умеят и се боя, че успяват в това. Но по-далече от това изкуството им не отива. Едва ли българите са в състояние да намерят в самите себе си средства за борба с вредните елементи, тъй като в средата на т.нар. интелигенция на страната няма достатъчно здрави сили да се противопоставят на демократизиращите начала, които довежда в княжеството твърде широката свобода, предоставена веднага на полуграмотни диваци, които чуждоземното иго е приучило към същата лъжа и двуличност и в чието мнение думата честност е синоним на глупост. По мое убеждение те няма да минат без странична помощ, а откъде и в каква форма тя ще дойде при тях, ако ние продължаваме да се въздържаме, е трудно да се предвиди.

Такива са неутешителните заключения, до които достигнах след петнадесетмесечния си престой тук и които считам за дълг да ви съобщя, дълбокоуважаеми Иван Алексеевич, засега съвършено неофициално. В моите очи положението е сериозно и не считам, че имам право да крия това от вас. Какви средства биха били най-целесъобразни до оправянето му не аз ще решавам. Но са нужни енергични средства, тъй като палиативите едва ли ще помогнат. Ако князът бе честен и порядъчен човек, изходът едва ли би представлявал трудност. Да се установи и поддържа тук силната му власт, като дори се поеме отговорност пред така нареченото обществено мнение на страната, не би било трудна работа. Но да се предприеме това би било възможно само при условие на увереност, че тази власт ще донесе на страната полза, а не вреда, и че поддържаният от нас княз ще се ръководи напълно и изключително от нашите указания. В настоящите условия това е немислимо. Тъй като едва ли е възможно тук да се изпрати руски генерал-губернатор, то, струва ми се, остава едно средство — да се заставят самите българи да се обърнат към нас за помощ и за спасение.

Всичко, което става тук, е възможно само вследствие присъствието на руски офицери в България, които гарантират вътрешния ред в страната. Без тях вероятно за най-кратък период от време тук биха стигнали до пълна анархия, за спасяването от която българите може би отново биха се обърнали към нас. Това средство, разбира се, е много рисковано и може да доведе до усложнения или до резултат, противоположен на този, който ние очакваме. Но, повтарям, без вземането на радикални мерки ние все едно рискуваме да загубим България в съвсем близко бъдеще[7].

Приемете и пр.

А. Кояндер

№ 3.
Извадка[8] от писмото на дипломатическия агент в София до помощника на министъра на външните работи Влангали

 

16/4 август 1885 г.

Дълбокоуважаеми Александър Егорович,

Днес княз Кантакузин има с княз Александър разговор, за който считам за необходимо веднага да дам отчет на ваше превъзходителство.

Като заговорили за сегашното положение на работите в България, князът попитал военния министър как изглежда ситуацията в неговите очи, на което княз Кантакузин не можел да не му отговори, че според него работите се развиват лошо: в пресата и в училищата открито се проповядват социализъм и атеизъм; сред армията и народа се води усилена антируска и анархическа пропаганда. При подобни условия пребиваването в България за всеки порядъчен човек е бреме и военният министър признал на негово височество, че нито един от постовете, които е заемал до настоящия момент, не му е изглеждал толкова тежък, като сегашния.

Княз Александър се възползвал от тези думи, за да изкаже още веднъж оплакванията си на своя събеседник от непоносимото положение, в което го поставя студенината на господаря император. „В България — каза князът — има две сили: Русия и аз и те трябва да действат в съгласие. При това условие всички тукашни дейци, като Каравелов, Цанков, Стоилов и прочие не значат нищо. Без съвместните действия на Русия и княза на сцената се появяват техните дребни страсти и честолюбия, които неминуемо водят страната към анархия. Нито за Русия, нито за мен има някаква възможност са се опрем на някоя от така наречените партии, те ни лъжат и експлоатират взаимното ни недоверие и нашите неприязнени отношения. Напълно съзнавам, че подобно положение не може да продължава и занапред: или трябва да ме допуснат в Петербург, или трябва да напусна България. Тази дилема поставих пред княз Лобанов, когато минавах през Виена. Той ми даде честна дума да доложи за нашия разговор на господаря император. На 12-и заминавам на маневри в Австрия. Главната цел на моето пътуване е да се срещна с княз Лобанов, който най-накрая ще ми даде категоричен отговор.“

Ще си позволя да изкажа няколко собствени съображения по повод на този разговор.

Най-добрият изход би бил окупация на страната и назначаване тук на руски генерал-губернатор с въвеждане на нашите закони в България. Не аз ще съдя дали е възможно, или не такова радикално средство, макар че примерите на Египет, Тунис и Босна се намират пред очите на Европа.

Вторият изход би бил отстраняването на княз Александър оттук и неговата замяна с човек, напълно предан на нас и в никакъв случай с някой мошеник като Алеко паша, за когото, струва ми се, мечтае Каравелов. Смяната на династията може да бъде извършена само по наша инициатива, защото се убедих, че от българите в тази посока не може да се очаква нищо. Князът трябва да бъде извикан в Русия, където категорично да му се обяви волята на господаря да не се връща в България и да му се предложат пари. С наша помощ новият княз трябва да започне с унищожението на различните видове „свободи“: на пресата, на митингите, и т.н. За да управлява страната, ще бъде необходимо към него да се присъединят няколко способни и добросъвестни лица, защото ако ще ползва само местни елементи, той няма да бъде в състояние да направи нищо.

Третият изход е помирението с настоящия княз при известни условия например съставянето на руско правителство начело с княз Кантакузин, спирането на действието на Конституцията и т.н. За да го държим в ръце по-здраво, може да му отпускаме добавъчна издръжка от окупационния фонд. Тук трябва да изкажа мнението, че е немислимо да останем с него в настоящите отношения. Трябва или да го отстраним, или да се сближим с него. Сега ние го дразним безполезно, никак не му вредим, а между другото все повече и повече изправяме срещу себе си този най-важен след Русия фактор в България.

Накрая — четвъртият изход — да се отзоват оттук агентите и офицерите в случай, че самите българи не изпълнят това, което ние считаме необходимо за тяхното благо, т.е ограничаване на изброените „свободи“, унищожаване на различните „права“, които дава Конституцията, като оставим на народа само контрола над финансите. Нашето изтегляне оттук вероятно ще доведе до анархия, а в края на краищата и към чуждестранна окупация — австрийска, румънска, турска… или наша…

От гледна точка достигането на желания резултат от всичките комбинации, които ми изглеждат възможни, най-лесната, но и най-рискованата е помирението с княза. Не аз ще съдя дали тази комбинация е възможна, но направеният от него опит, явно последен, би ни предоставил случай да извършим това без особен ущърб за нашето достойнство[9].

Приемете и пр.

А. Кояндер

№ 4.
Писмо от дипломатическия агент в София до директора на азиатския департамент Зиновиев

Петербург, 29/17 декември 1885 г.

Милостиви господине Иван Алексеевич,

Преди самото ми заминаване от София Драган Цанков ми довери, че материалното му положение е крайно тежко, че през последната година и половина е живял изключително с парите, които са му давали на заем негови приятели и привърженици, че в настояще време този извор е напълно пресъхнал и че той няма никакви средства за по-нататъшно съществуване. Предвид тази крайност той е принуден да се обърне към императорското правителство с ходатайство за оказване на парично подпомагане.

На ваше превъзходителство е известна ролята, която играеше Цанков в историята на възраждането на българската националност и влиянието, с което се ползваше сред българите през първите години от съществуването на полунезависимото княжество. Макар че значението му се стесни както вследствие на неговите собствени грешки, така и поради интригите на политическите му противници, все пак лесно може да се случи при борбата на партиите, която несъмнено ще се разгори след края на преживяваната сега от България криза, Цанков отново да придобие популярност и влияние, експлоатирайки недоволството, което предизвикаха сред народа тежките военни реквизиции, опълчили населението срещу настоящото правителство. Ако, от друга страна, вземем предвид, че с присъединяването на Източна Румелия към княжеството в България несъмнено ще се засилят враждебните на Каравелов елементи, тъй като по всички признаци болшинството от румелийското население далеч не съчувства на крайните тенденции на сегашния български министър-президент, то може да се очаква, че фактът на съединението ще усили партията на Цанков и ще укрепи неговото положение. Преди Цанков действаше в посока отстраняване на нашето вмешателство във вътрешните работи на България, тъй като виждаше в нас силата, върху която изключително се опираше ненавистният му княз Александър. Въпреки това Цанков винаги е предполагал, че България трябва да се намира в сферата на влияние на Русия и трябва да се опира изключително на нея, тъй като без подкрепа от наша страна българската народност, според него, засега не може да съществува. В последно време той открито настояваше за нашата намеса и не скриваше, че вижда единственото спасение на страната в установяването там на, макар и временно, руско управление. Враждебните чувства, които проявиха към нас княз Александър и неговите сегашни министри, несъмнено дават в ръцете на Цанков оръжие за агитация сред народа срещу съществуващия в княжеството порядък на нещата. Ние бихме могли да се възползваме от положението на нещата, без да изпъкваме, да дискредитираме в очите на страната нашите врагове посредством самите българи и с това да способстваме за по-скорошното им сваляне от власт. За това би следвало ние да снабдяваме Цанков с необходимите за водене на агитация парични средства, които той може да получи само от нас.

Имайки предвид ползата, която можем да извлечем за собствените си интереси, като обвързваме към себе си Цанков с материални изгоди, аз си позволявам да подкрепя неговото ходатайство за оказването му на парична помощ от сумите на окупационния фонд. Като начало във вид на лично подпомагане би следвало да му отпуснем от 10 до 12 хиляди франка. Впоследствие също би могло да го снабдяваме и със средства, необходими за водене на борбата с неговите политически противници, които сега са и наши най-опасни врагове. Разходването на всъщност крайно незначителна част от намиращите се в наше разпореждане суми от упоменатия фонд за подобен род цели би могло, по мое мнение, да донесе значителна изгода на нашето положение и нашите интереси в България.

Приемете и пр.

А. Кояндер

№ 5.
Телеграма на дипломатическия агент в София до министъра на външните работи Гирс

5 януари 1886 г./25 декември 1885 г.

Тъй като имат намерение да издават вестник, чиято цел би била да разяснява доколко сегашното антируско направление в България противоречи на народните интереси и колко пагубно ще се отрази на нейното бъдеще, при това, доколкото е възможно, без да се прибягва до нападки срещу правителството и другите партии, Драган Цанков, Балабанов и Бурмов предполагат, че е необходимо пътуване на последния в Русия за събиране на пожертвования за издаване на такъв вестник и за борба с други средства срещу тукашното антируско направление. Но предвид все повече и повече откриващите се благоприятни условия за такава пропаганда, би вило желателно подобен вестник да се основе колкото е възможно по-бързо и Цанков моли секретно да му се предостави еднократна правителствена субсидия от шест хиляди франка, така че без да изчаква събраните от Бурмов пари, да може да започне издаването на вестника от 1 януари[10].

(Богданов)

№ 6.
Телеграма от министъра на външните работи до дипломатическия агент в София Богданов

7 януари 1886 г. (26 декември 1885 г.

Получих телеграмата от (5 януари) 24 (декември)[11].

Строго секретно. Имайки предвид притесненото лично положение на Драган Цанков и предложението му да издава Вестник, на господаря император му бе угодно да разреши да му се предоставят от окупационните суми дванадесет хиляди франка.

Гирс

№ 7.
Телеграма от дипломатическия агент в София до министъра на външните работи Гирс

17/5 април 1886 г.

Решил да продължи издаването на вестник „Средец“, Цанков има намерение да смени името на „Сан-Стефанска България“ — обозначението, че това е орган на Народнолибералната партия загуби каквото и да е значение в България.

Преди излизането на вестника с новото име Цанков би желал да знае мнението на царското правителство по този повод, което той може да чака до 9 април, когато трябва да се появи първият брой на новия вестник[12].

Богданов

№ 8.
Депеша[13] от дипломатическия агент в София до министъра на външните работи Гирс

 

17/5 април 1886 г.

Милостиви господине Николай Карлович,

Имах честта да получа строго секретната инструкция на ваше превъзходителство от (2 април) 21 миналия март под №55[14], с която Вие благоволявате да ми наредите да предоставям на г.г. Бурмов, Цанков и Балабанов по 40 хиляди франка в година от българския окупационен фонд, започвайки от (13) 1 януари т.г., за издаване на вестник с цел разясняване сред българите на истинските им интереси и агитация сред народа в същия смисъл и няма да пропусна точно да се съобразявам със заповедите на Ваше Високопревъзходителство да взема всички мерки тази помощ строго да се пази в тайна.

Следвайки съдържащото се в упоменатата инструкция указание, аз привлякох специалното внимание на тримата български дейци върху това, че вестникът, който основават те, не трябва да се отклонява от възгледите на императорското правителство върху сегашното положение на нещата в България и бъдещето на тази страна и не трябва да се превърне в проводник на изключително партийни интереси, които биха били несъвместими с нашите цели. Няма да пропусна да употребя всичките си усилия за наблюдаване вестникът да остане верен на предначертаната му задача.

Като гаранция, че тези три лица в дейността си ще се придържат строго към посока, съвпадаща с възгледите на императорското правителство, г.г. Цанков и Балабанов заявиха писмено на подписано от г-н Бурмов копие от подадената от него във връзка с това докладна записка[15] до императорското министерство, че те напълно приемат и одобряват всичко, изложено в нея, като правилен и точен израз на техните собствени чувства и убеждения. Освен това всичките три лица подписаха на тази записка клетвено обещание, че винаги точно ще се съобразяват с казаното в нея и строго ще се придържат към изложената в нея програма и когато са в опозиция, и когато са на власт. Те също се заклеха, че ще действат винаги единодушно по тази програма, във взаимно съгласие и никой от тях никога няма да си позволи някакво отделно действие, без да се посъветва с другите си съюзници и без да получи тяхното одобрение и съгласие, когато са на власт или в опозиция. В заключение те положиха клетва, че ще останат неизменно верни на този троен съюз във всички възможни случаи.

Гореозначеното копие от докладната записка с изложените клетвени обещания се пази в императорското дипломатическо агентство.

Що се отнася до начините за изразходване на отпусканата на г.г. Бурмов, Цанков и Балабанов помощ от императорското правителство, а също и по отчетността ѝ, то между тях и мен последва споразумение в смисъл, че дължимата им сума ще бъде предавана в началото на всяко тримесечие от императорското дипломатическо агентство на г-н Бурмов, който ще изпълнява длъжността касиер на тройния съюз, че нито един разход не може да бъде направен без съгласието на всички членове на съюза и че отчетите за изразходването на получаваните от тях суми ежегодно ще се представят с подписите на тримата на императорското дипломатическо агентство.

Основаният от г.г. Бурмов, Цанков и Балабанов вестник, който те нарекоха „Светлина“, е като че ли продължение на издавания от Цанков орган на неговата партия „Средец“. Предишните сътрудници на Цанков се отстраниха от участие в редактирането на новия вестник и редакционният ѝ комитет сега се състои изключително от трите споменати лица.

Приемете и пр.

П. Богданов

№ 9.
Извадка[16] от донесението на генералния консул във Филипопол до министъра на външните работи Гирс

 

31/19 май 1886 г.

Милостиви господине Николай Карлович.

Аз имах честта да получа собственоръчното писмо на ваше високопревъзходителство от Ливадия[17].

Доколкото можах да се убедя от продължителните наблюдения и разговори с лица, принадлежащи към различни политически партии в Румелия, отношението на българите към княз Александър и състоянието на нещата в настоящия момент е следното.

Лично княз Александър няма привърженици с изключение на войската и незначителна част от политическата партия на консерваторите. Масата на народа се отнася към него безразлично, фактически същите чувства изпитват към княза и оказващите му в настоящия момент най-енергична подкрепа радикали и партията на Каравелов. Впрочем последната стана забележимо по-сдържана в защитата на негово височество, но продължава да върви ръка за ръка с привържениците на Захари Стоянов само предвид предстоящите избори.

Главните стимули за такава защита са не личните качества на принц Батенберг, не и съзнанието за неговата полезност за българския народ, а националното движение. Същите причини, които предизвикаха румелийския преврат и сега ръководят защитниците[18] на княз Александър. В настоящия момент е повече от вероятно превратът от (18) 6 септември[19] да не е бил добре мотивиран от политическа комбинация и да дължи произхода си само на мълвата, тръгнала из княжеството, за династическия въпрос. С това предположение се обясняват както необмисленото участие на княз Александър в делото за провъзгласяване обединението на България, така и непонятните страстни нападки на правителствените органи на печата и на ръководителите на движения върху посегателствата на Русия срещу самостоятелността и националната независимост на България.

Членовете на опозицията, които тайно желаят руската окупация на България и я считат за неизбежна, предполагат, че най-доброто средство да дискредитират княз Александър в очите на населението и да направят управлението му невъзможно в Румелия и дори в България, би бил протест от страна на Турция или друга европейска държава срещу свикването на румелийските депутати в софийското Народно събрание или някакъв друг акт, който би показал на населението, че обединението не е постигнато. Такъв акт би предизвикал общо въстание в областта, но предвид привързаността на войската към княза, друг практически резултат освен бъркотия при определянето на самите представиш ли на опозицията би било трудно да се очаква.

Но независимо от привидния успех на княз Александър в делото по обединяването на България, ненормалните му отношения с Русия оказват влияние. Без да обръща внимание на липсата на организираност у ръководителите, въпреки произволните арести, интернирания, на шайките наемни побойници, народът чрез митинги, демонстрации и въстания открито показва, че счита за действително народно това правителство, което върви ръка за ръка с Русия. А там, където бе поставен въпросът „Князът или Русия“, селяните не се замислиха със сечивата в ръка и с цената на няколко десетки живота да покажат на чия страна се намират техните симпатии.

За спасяването на България от хаотичното политическо състояние, по мнението на самите българи, има три средства: да се предостави на населението възможност само да се убеди в непригодността на държавния си строй, което, разбира се, няма да мине без разтърсване и многочислени жертви господарят император да прости на княз Александър, като се измени и Конституцията, и накрая руска окупация.[20]

Приемете и пр.

И. Игелстром

№ 10.
Записка[21], съставена от посланика в Константинопол Нелидов

 

10 юли/23 юни 1886 г.

При определянето на политиката, към която трябва да се придържаме относно България, трябва преди всичко да се имат предвид две обстоятелства: първо, невъзможността[22] за нас да имаме доверие на княз Александър и да му възвърнем предишното благоволение дори и в случай, че българското правителство тръгне по пътя, съгласуван с нашите желания, и второ, личното положение, създадено в България именно от княза чрез интриги и с помощта на армията и министерствата, вследствие на което свалянето му може да стане само по силата на вътрешен преврат. Всяко друго участие или натиск отвън може само още повече да сплоти враждебните ни елементи и да укрепи с помощта на други чуждестранни влияния настоящото антируско правителство.

Вземайки под внимание, че ние не можем напълно да се откажем от симпатиите си към българския народ и да престанем да се отнасяме съчувствено към политическите му стремежи, предизвикани от самите нас, би изглеждало целесъобразно в сношенията си с българите, Портата и с останалото християнско население на Изтока да се ръководим от следните положения:

1. да се отнасяме към княз Александър и кабинета на Каравелов съвършено безучастно, като заявяваме при всички случаи, че те не ни внушават никакво доверие и че действията им както по отношение на България, така и към великите държави заслужават порицание;[23]

2. да обясним на българския народ и на вождовете на опозицията, че като запазваме неизменното си съчувствие към съдбините на българското племе от времето на румелийския преврат, ние трябва да се отнасяме към тях с по-голяма от предишната предпазливост и по никакъв начин не можем да вземаме дейно участие в развитието им, докато начело на този край стоят княз и правителство, враждебни нам; но че ние не желаем[24] също да се намесваме във вътрешните работи, да поддържаме една или друга партия и да подпомагаме преврати в един или друг смисъл. Това е работа на самите българи, ако те осъзнават в каква посока ги влекат собствените им интереси;

3. да наредим на нашите агенти в сношенията с княз Александър да спазват най-строга предпазливост, без да му оставяме място за особена сигурност или подозрения за явна враждебност, тъй като и едното, и другото явно увеличават неговото значение, а последната му служи като предлог да се представя за жертва на нашата ненавист и с това да печели подкрепата на Запада;

4. относно Турция, веднъж заявили, че князът нарушава условията на състоялата се между държавите договореност, да не настояваме повече на този въпрос, като предоставим инициативата за по-нататъшни мерки на Портата и при случай я смъмрим (както вече беше направено) за това, че тя е по-заинтересована от другите в съблюдаването на договорите. А пък ние, непрестанно съчувстващи на придобиваните от християнското население облаги, нямаме намерение да ставаме страж на турското владичество и ако Портата не отстоява сама правата си по отношение на българите, ние не можем да изискваме по-строгото им спазване от другите християнски народности, населяващи турската империя;

5. като се убедим в несъстоятелността на българската кауза, чиито напредничави хора, подобно на сърбите, са способни да се отдръпнат от Русия и да търсят подкрепа и съюз с нейните врагове, да не преследваме на всяка цена по-нататъшното разрешение на българския въпрос в смисъла на създаване на Велика България, за да предоставим последователното му развитие на политическите нужди, които могат да се появят при възможното ни стълкновение с Турция или при смутове на Балканския полуостров. Непредрешеният от нас въпрос за съдбата на Македония може да стане тогава много ценно оръжие в нашите ръце за получаване на съдействие от тази или друга народност, тъй като всички те ще бъдат задължени да търсят нашата подкрепа и покровителство за достигането на своите цели;

6. като използваме благоприятното впечатление, което нашето участие в последната криза направи на гърците, да се стараем да привлечем към себе си съчувствието на елинския елемент, твърде важен за нас както в посоката на възможно действие в бъдеще на Архипелага, така и предвид преобладаващото влияние, което има гръцкото население в Константинопол и по цялото турско крайбрежие на Средиземно море.

При това обаче не трябва да променяме по явен и рязък начин нашите отношения към гърците и славяните, за да не предизвикаме, от една страна, обвинения в изоставяне на славянските интереси, а от друга — да не даваме на гръцките главатари повод твърде бързо да започнат антиславянска агитация и с това да компрометират или себе си, или нас, или пак да ни изменят, да се продадат за по-висока цена на враговете ни и особено на Англия.

Трябва да се очаква, че гръцките прогресивни хора и най-вече Трикупис ще се стараят да се подсигурят с нашите обещания по отношение бъдещото разделяне на Македония. Ние можем да се съгласим да не поддържаме по-нататък българската пропаганда в южната част на Македония, като изявим намерение в дадения момент справедливо и безпристрастно да претеглим взаимните права и изисквания на съжителстващите там народности; но само при условие[25], че ще се прекрати и гръцката агитация срещу славяните, гръцкият прогресивен печат ще започне да се отнася към нас отначало по-малко враждебно, а след това и съчувствено и че нравственото влияние на гръцките управляващи среди ще бъде насочено към подсигуряване на чисто руските интереси на Изток и към благоприятно разрешаване на интересуващите ни там църковни въпроси — в сношенията ни с вселенската патриаршия и по предстоящите дела на нашите атонски манастири. Би следвало внимателно да избягваме пряката намеса на гръцкото правителство в тези дела и въпроси, като съхраняваме неприкосновен принципа за избягване на всяко чужда намеса в преките ни сношения с църковните власти и учреждения на Изтока.

А. Нелидов

№ 11.
Телеграма[26] от дипломатическия агент в София до министъра на външните работи Гирс

 

8 август/27 юли 1886 г.

Строго секретно

Участниците в заговора за сваляне на княза имат намерение да го извършат с помощта на 2-ри пехотен полк, който трябва да смени намиращия се тук и верен на княза 1-ви пехотен полк. Последният трябва да бъде насочен към Сливница под предлог за издигане на укрепления на сръбската граница. Заговорниците се стараят да убедят княза и правителството в необходимостта от укрепления чрез предоставянето на лъжливи сведения за усилена подготовка на сърбите за война. Докладът за необходимостта от вземане на такива мерки ще бъде представен на княза на 29 юли. Ако докладът бъде одобрен, пристигането на 2-ри полк може да се очаква на 1 август.

Заговорниците смятат този момент за благоприятен предвид отсъствието от София на почти всички предани на княза висши офицери.

Ако превратът успее, за предпазване от сърбите и турците ще бъде незабавно обявена мобилизация, за което ще са необходими пари и патрони, крайно недостатъчни. Надеждата В този случай е за помощ от Русия.

Сахаров моли изложеното да се предаде на Обручев.

Богданов

№ 12.
Телеграма от дипломатическия агент в София до министъра на външните работи Гирс

10 август/29 юли 1886 г.

Строго секретно

Днес князът изрази съгласие за изпращането към сръбската граница на две дружини от 1-ви полк, които ще потеглят утре сутринта. Тук остава най-малко преданата на княза дружина. Самият княз има намерение тези дни да замине за Сливница за оглед на позициите. Предполага се, че залавянето на княза ще се осъществи или преди заминаването му на позициите, или след завръщането му в София. Планира се след свалянето на княза да бъде съставено временно правителство от всички партии, което да се обърне към императорското правителство с ходатайство да бъде признато извършеното и незабавно да бъдат изпратени императорски комисар и офицери за приемане на частите. Временното правителство ще моли за комисар да бъде назначен един от двамата най-популярни в България генерали — Игнатиев или Дондуков.

Сахаров моли горното да бъде предадено на Обручев.

Богданов

№ 13.
Телеграма от дипломатическия агент в София до министъра на външните работи Гирс

21/9 август 1886 г.

Днес в три и половина часа сутринта войските и народът свалиха княза, който подписа абдикацията си. Князът и брат му са откарани в манастир. Кръвопролитие нямаше. Телеграми на чужденци не се пропускат.

Богданов

№ 14.
Телеграма от дипломатическия агент в София до министъра на външните работи Гирс

21/9 август 1886 г.

Временното правителство е съставено. Председател — митрополит Климент; членове: Драган Цанков, Бурмов, Христо Стоянов, Радославов, Величков и майор Никифоров, главнокомандващ — майор Груев.

Временното правителство моли господаря император да приеме българския народ под своя защита и покровителство. То ходатайства специално за предпазване границите на Северна и Южна България срещу неприятелско нашествие.

То моли за съвети и указания по въпроса за осъществяване на пълното съединяване на двете Българии.

Касите са празни, затова правителството моли да му се окаже взаимообразно парична помощ; засега може да му се предостави в разположение окупационен фонд от над един милион франка.

Крайно желателно е да се избягва мобилизация, тъй като тя несъмнено ще предизвика вътрешни усложнения.

Отначало превратът бе посрещнат от народа и войските радостно. Но поради забавяне в образуването на временното правителство се появи брожение. Обявено е военно положение. През нощта князът ще бъде отпратен зад граница. Позволих си да им предоставя 55 000 франка, необходими им за отпътуването на княза, и други, свързани с това разходи.

Това положение ще бъде спасено от една силна и незабавна подкрепа от императорското правителство.

Communigue copies Constantinopole es Philippople.[27]

Богданов

№ 15.
Извадка от рапорта[28] на военния агент в София до началника на главния щаб Обручев

 

12 септември/31 август 1886 г.

Моите телеграфически донесения до ваше превъзходителство чрез азиатския департамент се спряха на това, че войските, предназначени за осъществяване на преврата, се отказаха да участват в него поради опасения от руска окупация. След известно размишление водачите на преврата се решиха да излъжат колебаещите се в този смисъл, че са се подсигурили с обещание от Русия да не окупира България, благодарение на което склониха войската на своя страна.

Превратът се осъществи през нощта на (20) 8 срещу (21) 9 август — съвършено неочаквано за мен, тъй като след (17) 4 август[29] нямах случай да се видя с водачите на преврата и предполагах, че работата е разстроена.

Превратът, извършен напълно успешно, впоследствие бе компрометиран от интригите на малка група от княжеската партия и на председателя на Народното събрание Стамболов, който се изплаши, че партията му ще бъде изтласкана от властта. Във войската ги подкрепиха участниците във Филипополския преврат предвид на това, че на тях им бе много по-изгодно да служат при княза, отколкото при други обстоятелства.

По този начин като вдигнаха войските, вече положили клетва пред временното правителство, срещу преврата и като използваха това, че всички чиновници принадлежаха към партията на Стамболов, последният се провъзгласи за регент на княза и започна да дава разпореждания от негово име, като в същия момент канеше и княза да се върне в България. Временното правителство се оказа безсилно да се справи с движението, защото, от една страна, не се решаваше да прибегне към крути мерки, а от друга — защото нямаше органи в провинцията за предаване на своите разпореждания — затова и трябваше да падне.

Опитът на Каравелов да оправи нещата, компрометирани от неговата партия начело със Стамболов, претърпя неуспех.

Пристигането на войски в София от Източна Румелия и появяването на княза в Русчук накара войските на преврата да се оттеглят към Кюстендил, за да могат да не отстъпят възможно по-дълго в надежда за помощ от Русия. С появяването на княза в България започна терор и безразборни арести. Почти всички водачи на преврата са арестувани.

Считам за дълг да ви уведомя, че по мое убеждение офицерският състав на българската армия е станал безусловно негоден за по-нататъшна служба в България. Както офицерите от войската на преврата, така и офицерите от войската на реакцията са от едно качество. Първите дори са за предпочитане, защото се ръководеха от известна идея, за което рискуваха живота си и в момента на успеха се отличаваха със сдържаност; другите бяха просто играчка в ръцете на партия, съставена от хора с най-ниска нравственост, които се разкриха с всички видове безобразия и излишества. Офицерите, водачи на преврата, са всичките прекрасни хора и са ни напълно предани; водачите на реакцията са тези същите Николаевци и Муткуровци, които организираха преврата във Филипопол и, понятно е, са заинтересовани в запазването на приближеното си положение при княза.

Вследствие на всичко това правителството и ръководителите на войската взеха решение да произведат под натиск избори за такива депутати за Велико народно събрание, които биха избрали за княз отново Александър Батенберг. Ако тази клика не се разтури до началото на изборите, няма съмнение, че замисълът им ще има успех, тъй като масата тук е крайно страхлива и няма да посмее да отстоява убеждения. За войниците не може да се каже нищо, те са окончателно объркани и изпълняват заповедите на този, който вика по-силно.

Сахаров

Бележки

[1] Извадката е направена от съставителя.

[2] В полето срещу думите „Впрочем, това е не повече…“ до края на абзаца е отбелязано с молив.

[3] Извадката с направена от съставителя.

[4] Н. К. Гирс.

[5] В това писмо Кояндер съобщава за състоялата се в дома му среща на Каравелов и Цанков. Като предава разговора си с тях по въпроса за отношението на Русия към княз Александър, Кояндер пише на Гирс, че им е повторил готовността си „да ходатайства за прошка за княз Александър, ако те (Цанков и Каравелов) ми заявят, че той е нужен… на България и че те са доволни от неговото управление.“ Кояндер добавя: „Не считам, че съм в правото си да крия от тях, че Русия едва ли може искрено да желае обединяването на България под скиптъра на толкова враждебен към нея княз.“

[6] Така е в оригинала.

[7] Думите „Всичко, което става тук…“ до края на абзаца са подчертани с молив.

[8] Извадката е направена от съставителя.

[9] На оригинала на публикувания документ има забележка от ръката на Александър III. „Няма съмнение, че е настъпил моментът решително да действаме в България и да приключим с всички тези въпроси.“

[10] На оригинала има забележка от ръката на Александър III: „На него вече са му дадени 12 (ХХ) франка.“

[11] Вж. №5.

[12] В отговор на публикуваната телеграма на 18/6 април Зиновиев съобщи на Богданов: „Считаме за неудобно вестникът да излиза под името «Сан-Стефанска България», трябва да се измисли друго.“ На оригинала на тази телеграма има забележка с молив от ръката на Гирс: „Негов Величество благоволи да намери отговора съвършено правилен.“

[13] Върху оригинала има знак, че е разгледана от царя.

[14] Има се предвид писмото на Гирс от 2 април/21 март под №55, като цяло предадено чрез публикувания в текста документ.

[15] Докладната записка, спомената в текста на публикувания документ, отсъства от делото.

[16] Извадката е направена от съставителя.

[17] Споменатото в текста на публикувания документ писмо на Гирс отсъства от делото.

[18] Така е в оригинала.

[19] Има се предвид превратът от 18/6 септември 1885 г. — присъединяването на Източна Румелия към България.

[20] Целият последен абзац е ограден с молив. Срещу думите: „за да се спаси България“ ръката на Александър III е написала: „Което е неизбежно и необходимо“, срещу думите: „господарят да прости…“ пак той е написал: „Не желая“.

[21] На записката има забележка от ръката на Александър III: „Да се одобри тази програма безусловно“.

[22] Думите: „първо, невъзможността…“ до края на абзаца са подчертани с червен молив и Александър III е написал: „Безусловно“.

[23] На полето срещу т.1 ръката на Александър III е написала: „Да“.

[24] Думите: „но че ние не желаем също да се намесваме…“ до края на точка 2 са подчертани. На полето Александър III е написал: „В такъв случай ние трябва да поддържаме опозицията и нейния орган.“

[25] Думите от: „но само при условие“ до края на документа са подчертани. На полето ръката на Александър III е написала: „Напълно одобрено“.

[26] На оригинала има забележка от Александър III: „Боя се, че от това няма да излезе нищо свястно.“

[27] Изпращам копия в Константинопол и Филипопол.

[28] Извадката, направена в Мин. на външните работи, е препратена на Гирс от военния министър с писмо от 24/12 септември под №94.

[29] Така е в оригинала.