Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Prime Luci del Mattino, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

11 август

Вчера, преди да заспя, си мислех за сутринта, когато имах температура и Паоло си сложи ръката на челото ми. Събудих се при докосването. Ако подобен жест идваше от мъжа, когото обичам, щях дълбоко да се развълнувам. В онзи миг обаче го възприех като жест на братска обич. Разбрах, че моментът е настъпил, не мога да чакам повече, не мога да отлагам, защото нямам сили да си въобразявам ден след ден жена, която не съм, и мъж, когото го няма. Мъжът, който доскоро стоеше в центъра на моя живот и дори ми се струваше, че до известна степен го осмисля, вече е последното нещо, което ме интересува; връзката, за която дадох всичко, докато се превърнах в празна обвивка на самата себе си, вече не съществува; невъзможно е всичко това да бъде освобождение, невъзможно е да бъде щастие. Не се чувствам освободена, а изпразнена, без сили, напълно уверена съм, че е немислимо да възстановим отношенията си.

Необходимо ми е да открия думите и правилния подход, за да го напусна. Жената, която съм, не може да го направи щастлив мъж. И той не е в състояние да стори същото за мен. Трябва да потърсим другаде нашите щастия.

Онази вечер, след като написах тези думи, станах от леглото и отидох да седна на дивана до Паоло, който гледаше телевизия. От време на време, без той да забележи, се извръщах към него и го наблюдавах. Нямаше никаква представа какво се канех да му кажа. Предстоеше ни да се разделим и този път бях напълно сериозна. Докато търсех как да го направя, си мислех, че всяка изтичаща минута беше минута живот, която оставаше от тази страна на разграничителната линия: преди раздялата, след раздялата. Щях да му причиня болка и не успявах да открия правилните думи, за да започна. Не знаех какво да правя, не намирах решения, които да не са болезнени, каквото и да му кажех, щеше да го нарани и съжалявах за това. Беше вярно, вече не го обичах, но никога не съм искала да му причинявам болка. Наблюдавах го, гледах профила му, дланите, китките, ръцете му, може би за последен път го виждах толкова отблизо. Изпитвах безкрайна нежност. Как бяхме стигнали дотук? Бях видяла толкова много живот в този мъж: моя, неговия, нашия заедно. Станах и отидох в тоалетната, за да се погледна в огледалото. Исках да плача, ала не успявах, може би желанието ми да крещя беше по-силно. Измих си лицето и се върнах оттатък, на дивана.

— Паоло, трябва да говорим.

— Какво има?

— Трябва да говорим за нас.

Щеше да каже нещо, но ме погледна в очите и спря. Постояхме безмълвни няколко секунди. Беше разбрал за какво става дума, сигурна бях, и се обърна към телевизора.

— Паоло.

Увеличи звука.

— Паоло! — Издърпах дистанционното от ръката му и изключих телевизора. — Изслушай ме… моля те.

— Не искам да чувам думите ти. Нещата ще се оправят, вече са тръгнали. Ще видиш, че като отидем в Шарм, ще се почувстваме по-добре.

— Паоло, няма да дойда в Египет.

— Как така няма да дойдеш? Имаме и билети.

— Съжалявам.

— Старая се всячески, Елена, напоследък ти го показвам… Дай ми време.

— Късно е, Паоло, вече не можем да направим нищо.

— Не е късно, ти си тази, която бърза, това не са неща, които се нареждат за два дни, необходимо е време. Довери ми се.

— Забелязах, че си по-внимателен, но вече е късно.

— Влюбена ли си в друг?

— Престани…

— Ако има друг мъж, кажи ми го.

— Няма никакъв друг мъж.

— Закълни ми се.

— Паоло, моля те.

— Защо не искаш да ми се закълнеш?

— Не става дума за това дали има друг мъж, а за това, че вече не сме ние. Моля те, остави ме да си вървя.

— Не искам.

— Моля те, и за мен е много трудно.

Стоях и мълчах.

— Да си дадем време, ако си все още така уверена след няколко месеца, няма да те спирам, обещавам ти. Моля те само за няколко месеца…

— Вече отдадох цялото необходимо време на тази връзка, направих всичко, което можех.

— Все още можем да променим нещата.

— Не обсъждаме дали да се разделим, или не — това вече съм го решила. Само търся с теб начина да го направим.

Промени позата си, като се поотдалечи.

— Не съм съгласен, ти си тази, която…

— Паоло, не повишавай глас и не започвай да назоваваш виновници.

— Напротив, ти си виновна.

— Желая да получа възможност за щастлив живот. Ако това да казваш, че вината е моя, ще те накара да се почувстваш по-добре, тогава съм съгласна. Не искам да се караме, не искам да се обвиняваме.

— Не искам да се разделяме. Какво лошо съм ти сторил? Защо ме мразиш?

— Не те мразя, но ако продължавам да живея с теб, ще се случи.

— Какво очакваш да направя сега?

— Нищо, само да приемеш решението ми.

— Вече не мога да те позная, плашиш ме. Как можеш да ми говориш по толкова студен и рационален начин след всички години, прекарани заедно?

— Нямам избор. Може би ти не си даваш сметка какво ми струва да ти говоря така. — Изражението му беше на уплашено дете, в него нямаше никаква агресия. Искаше ми се да го прегърна, но не биваше да се размеквам. — Определено не се чувствам щастлива да ти кажа това.

Останахме седнали на дивана, вперили очи в далечна точка, в която да се вкопчим.

Без да погледне към мен, ми каза:

— Помниш ли, когато купихме този диван? Никога не ми е харесвал, знаеш ли?

— Нито пък на мен.

— И тогава защо стоя тук толкова време, щом не ни е харесвал?

Не му отговорих. Скри лицето си в ръце и започна да плаче. Плачеше шумно, хлипаше, подсмърчаше. Не бях го виждала да плаче от години.

— Извинявай, Елена, извинявай… Не е вярно, че ти си виновна. Вината е моя, не съумях да те обичам. Не съм способен да обичам никого, ти нямаш нищо общо.

Чувствах се изключително зле, не говорех. После се успокои, избърса сълзите и си издуха носа.

— Извинявай.

— Не е нужно да се извиняваш.

Вглеждаше се в тавана, зяпаше наоколо, взираше се в ъглите на къщата — навсякъде освен в мен.

— Погледни ме.

— Не мога.

— Погледни ме.

— Ако те погледна, ще се разплача отново като последния глупак.

— Добре, не ме гледай… само ми кажи дали си разбрал, че това е правилният избор.

— Не, не съм го разбрал.

— Паоло…

— Разбрах, но пак ме боли. Не мога да си представя живота без теб, не успявам да си представя, че утре сутрин ще се събудя и ти няма да си там в леглото, че ще се прибера вкъщи и теб няма да те има, че няма да вечеряме заедно и ти няма да си в спалнята, когато аз съм на дивана и гледам телевизия. Харесва ми да си мисля, че после ще изключа телевизора, ще дойда в леглото и ти ще си там. — Извърна се към мен и добави: — Не съм способен да си представя и ден без теб. Какво ще правя сега?

— Не знам.

Стояхме така, без да говорим, после той отиде да си вземе чаша вода и донесе една и на мен.

— Заповядай.

— Благодаря.

— Не ми благодари, сложил съм отрова. — Усмихна се, цялото му лице беше почервеняло. Седна на дивана. — Отивам да спя при брат си, не мога да остана тук. — Докато си нахлузваше обувките, без да ги развърже, додаде: — Всичко, което каза, е вярно, но за едно грешиш: когато започна да се отдалечаваш от мен, не е истина, че аз не го забелязах, само че не знаех какво да правя, как да го избегна и поради тази си неспособност просто стоях и гледах с надеждата, че нещата ще се наредят от само себе си. Не разбрах какво те подтикна да се промениш, но в един момент вече не беше същата, не можех да те позная и не успях да се справя със ситуацията. Нямаш представа колко силно съжалявам и знам, че никога не ще си го простя.

— Няма какво да си прощаваш.

— Напротив, Елена. Цял един живот.