Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Prime Luci del Mattino, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

17 юли

Вече не съм чак толкова сигурна дали желая да направя крачка назад. Все повече се убеждавам, че би трябвало да спра да се страхувам и да си изградя стратегии. Би трябвало просто да изживея тази връзка, а не все да се опитвам да разбера. Копнея да го видя, обитава непрестанно тялото и духа ми, чувствам целувките му по устните си. Долавям аромата му. Никакво разстояние не е способно да го отдалечи в действителност от мен, вечер винаги заспивам с мисълта за него. Не съм го виждала повече от седмица.

Забравям всичко, защото мисля само за него — докато се разхождам, докато се храня, докато работя, докато си обувам обувките, докато плащам на касата в супермаркета и бъркам кода на дебитната си карта.

Може би не съм способна да се справя и да приема толкова красота. Красотата не присъстваше в живота ми толкова години наред, че сега не съумявам да я изживея, не смогвам да й се насладя… трябва да бъда по-смела. Дори да е опасно, не успявам да се откажа от нея, това е по-силно от мен. Невъзможно е да се откажеш от щастието, може да стане само ако никога не си го познал. Сега си мечтая да танцувам пред очите му, да танцувам за себе си и за него. А ако после трябва да платя сметката, готова съм да го сторя. Никой не ме е принуждавал да правя каквото и да било, отговорността е изцяло моя.

В един момент просто вече не издържах и му се обадих по телефона.

— Здравей, как си?

— Добре, радвам се да те чуя.

Щом си искал да ме чуеш, тогава защо не ме потърси — щеше ми се да му отговоря…

— Ти направо изчезна от хоризонта.

— Каза ми, че си заета, чаках да ми се обадиш ти. Сега, като го направи, съм доволен. Иска ми се да те видя.

— На мен също, кога се връщаш?

— След седмица, работата тук изглежда безкрайна.

— Изморен ли си?

— Изтощен съм. А тази вечер дори съм поканен на ергенската вечер на приятел, който живее тук. Това ще ме довърши. Вече не съм на възраст за някои неща.

— Ергенска вечер със стриптийз ли?

— Не, мисля, че ще бъде само обикновена вечеря.

— Дано в края на вечерта някоя мацка все пак да се поразхвърли.

— Дано… — Чух го как се смее, а после продължи: — Нямам търпение да се прибера.

Радвах се, че отново го чувствах близък. Цялата тежест от последните дни си беше отишла. Веднага се почувствах по-лека, щастлива и глупава заради всичко, което ми беше минало през ума.

— Много ще ми бъде приятно да прекарам един ден с теб — като онази неделя. Мечтая си да ме погушкаш, копнея да бъда в прегръдките ти, дори и да не се любим.

— Защо без да се любим?

— Не, имах предвид, че не сме длъжни да се любим.

Не знам защо изтърсих нещо толкова глупаво, но точно това чувствах през последните дни.

— Когато се видим следващия път, ще решим дали да се любим, или не, въпреки че май отсега знам какво ще ми се иска на мен — отговори ми той с ироничен тон. Разсмяхме се едновременно.

По средата на деня изпитах желание да се разходя и излязох в центъра да позяпам витрините. Търсех го сред хората, струваше ми се, че го виждам, усещах как ръцете му ме докосват в тълпата. Влязох в един магазин, за да си купя нещо, обладана от мисълта за него. Бях щастлива, докато вървях с елегантната торбичка с платнени дръжки в ръка. Повърхностна съм, знам, но ми харесва да бъда и такава. Когато се прибрах, си взех вана; Паоло щеше да се върне късно, така че приготвих вечерята, без да бързам.

Докато готвех, му изпратих съобщение: „Забавлявай се тази вечер, само без да прекаляваш. Липсваш ми. Целувка“. Непрестанно проверявах телефона, а той не ми отговаряше; пуснах му още едно съобщение: „Какво става с теб? Ще бъда сама вкъщи още час. Обади ми се, ако искаш“.

Часът отдавна беше отминал, Паоло се бе прибрал, а той така и не ми беше отговорил. Докато вечеряхме, си мислех за ергенската вечер и си представях как си разменя погледи и усмивки с други жени, както го беше правил с мен в Лондон. Кръвта нахлуваше в главата ми, Паоло ми говореше, но аз не го чувах, бях другаде.

— Смятам, че твоята работа направо те убива — подметна ми той по едно време.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, само дето напоследък си непрестанно разсеяна, изморена, почти не говориш. Беше по-добре, когато работеше по-малко… не печелеше толкова, но не беше така отнесена.

— Може би си прав.

— Разбира се, че съм прав.

Отидох в тоалетната и докато минавах през хола, си взех телефона — веднага видях, че няма съобщения. Опитвах се да отгатна защо не ми отговаряше: като се имаше предвид кое време беше, може би не смееше да ми изпрати съобщение. Написах му следното: „Сложих го на вибрация, ако желаеш, пиши ми. Липсваш ми“. След час все още не ми беше отговорил. И все пак, мислех си аз, преди да е седнал на масата за вечеря, преди да остави телефона в якето си, би трябвало да му е хвърлил един поглед. След като изчаках известно време, го прозвъних, за да видя дали телефонът му е изключен… може би в ресторанта нямаше обхват. Телефонът звънна. Отново ме обзе неконтролируема тревога.

— От цял час оправяш кухнята… Сега ли е моментът да бършеш пода? Не можеш ли да изчакаш жената да го направи утре? — подхвърли ми Паоло.

— Искам да го направя, при това сега — апострофирах го аз. — Ти продължавай да си гледаш телевизия, както обикновено, и не се занимавай с мен.

— Прави каквото щеш.

Когато подредих всичко, отидох в спалнята да пиша. Не преставах да държа телефона под око, беше станало почти полунощ. Рано или късно щеше да излезе от този ресторант и да погледне телефона си. Трябваше да ми напише нещо.