Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Prime Luci del Mattino, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

28 януари

В мен избухна силното желание да пътувам, да се смея, да се забавлявам. Желание да живея в нов свят, различен от моя. Нужно ми е да мога да се надявам. Нужно ми е да обичам. Не искам повече да търся извинения, за да не обичам.

С Паоло обаче се случва точно противоположното: работи, прибира се вкъщи, яде, гледа телевизия и си ляга. Изглежда, все едно е почти изгаснал, говори малко, заспива с едно изражение на лицето вечер и се събужда със същото на сутринта. Живеем в рутина, която вече не би могла да доведе до никакъв различен резултат. Ако не сме щастливи днес, няма да бъдем и утре. Имам чувството, че изразходвам живота си в очакване на нещо, което никога няма да се случи.

През последните дни отново се опитах да говоря с него, да му кажа, че така не върви. Отговаря ми винаги, че моментът не е подходящ. Сутрин — защото едва се е събудил, вечер — защото е имал тежък ден в работата и иска да бъде оставен на спокойствие поне у дома; в леглото ми казва, че е изморен и предпочита да говори за това някой друг път, иначе ще се изнерви и няма да може да заспи.

— За това ще говорим утре.

Но това утре никога не идва. Може би дори аз не съм толкова сигурна какво да кажа. Аз също се страхувам да се изправя лице в лице с някои теми. Толкова много вярвах във връзката си с Паоло, че не искам да допусна, че съм сгрешила. Неприятно ми е да приема, че всички жертви, сълзи и премълчавания не са послужили за нищо. Тежи ми безмерно да призная, че не съм успяла да постигна онова, за което винаги съм копняла, и да се предам пред мисълта, че съм се провалила. Нямам желание да чуя: „Точно вие двамата изглеждахте така добре заедно“.

В мен се промъква изкушението да избера по-скоро отказа, отколкото поражението, да се преструвам, че животът не ни е отчуждил безмълвно. Тогава започвам да се питам дали вината не е моя, може би не умея да се чувствам удовлетворена, може би преследвам мечта за съвършенство, която няма как да бъде постигната в действителността. В края на краищата той е свестен човек и би трябвало да се науча да бъда не толкова взискателна, по-независима емоционално и да се приспособявам малко повече. Грешката е в мен, за Паоло така е добре. Явно му стига да ме намери тук, когато отвори вратата вечер.

Старая се да мисля, че това е само преходна криза. Обвинявам се, че не обичам достатъчно, и отново и отново си обещавам да обичам повече, все едно нещата могат да се оправят с по-интензивна обич. И тогава дори аз не знам откъде намирам още сила и пак влагам всичко от себе си, обладана от илюзията, че е възможно да превърна лъжата в истина.

Необходима е много енергия, за да си измислиш настояще, когато бъдещето изглежда по-скоро като заплаха, отколкото като надежда.

Започвам, като внимавам за поведението, за действията, за думите си. Правя нови планове: уикенд, вечеря, рецепта, нова прическа. Искам да бъда уверена, че съм сторила всичко възможно. За да закрепя този брак, стигнах дори дотам да си фантазирам странни неща. Например да мисля за Паоло, сякаш е с друга жена, да си представям, че ми изневерява, за да успея все пак да почувствам нещо.

Известно време вярвам в това и всичко изглежда наред. Но после е достатъчна някоя незначителна случка, за да бъда отново пометена от съмнението като от огромна вълна. Миналата събота например се събудих и исках да закуся спокойно, на тихо: масло, мармалад, портокалов сок, кафе. Когато отидох в кухнята, Паоло беше разглобил повредената прахосмукачка и бе сложил на масата вестници с всички части върху им. Не казах нищо, заредих кафеварката и влязох в банята. После взех кафето и се върнах в спалнята. Подразних се, но нямах желание да го обсъждам, така че останах в леглото. След няколко минути той дойде и ме попита дали знам къде е гаранционната карта на прахосмукачката. Отвори шкафа и започна да търси нещо в една кутия. После остави да зеят вратичката на шкафа и вратата на спалнята и се върна в кухнята, където продължи да върши шумно своята си работа.

Тогава си помислих, че този живот вече не е за мен. Почувствах се като онази прахосмукачка: купчина части, които не съумявам да задържа скрепени.

Такава глупава случка ми стига, за да ме накара да желая да бъда другаде. Направо не се разпознавам: винаги съм била усмихната, весела, разбрана; сега обаче нерядко се държа така, че се срамувам. Понякога, когато разговаряме, знам, че той е правият и че навярно преувеличавам и съм досадница, но е по-силно от мен: просто не го понасям. Някои сутрини се будя и вече съм в лошо настроение, трябва да се измъкна веднага от леглото, защото дори одеялата изглеждат създадени, за да ме държат като в затвор. Никога не съм изпитвала подобно усещане. Страхувам се да не стана зла жена. Случва ми се да имам точно същото поведение, което винаги съм мразела в майка си.

Не знам какво да предприема, как да изляза от ситуацията. Не знам дори дали желая да се изправя пред всички трудности, включително практическите, които ще срещна при раздялата. Незнанието какво да правя със самата себе си ми отнема енергията и вътрешния тласък. Питам се ще имам ли силата да строша връзките, които изграждах ден след ден. Не съм спокойна при перспективата да се изправя пред онова, с което ще се сблъскам, тръгвайки си от тук.

Имам нужда някой да ме изслуша.