Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Prime Luci del Mattino, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

25 април

Вече сме в планината за уикенда: аз, Паоло и още две двойки, между които и Лаура, рожденицата. Всички са в бара на хотела, но след вечеря казах, че ме боли главата и се качих в стаята. Всъщност съм изморена от това да се усмихвам в края на разговори, които дори не съм слушала. Исках да постоя малко сама. Когато влязох в стаята, отворих прозорците, защото умирах от жега. Носът ми веднага се изсуши — дотолкова, че като дишах, ноздрите ми свиреха. Винаги съм се чудила кой решава каква да бъде температурата в хотелите, самолетите, влаковете. След като се опитах да я намаля сама с термостата на стената, се обадих на рецепцията. Качи се един младеж, който реши проблема само с натискане на едно копче на дистанционното.

Рядко нося дневника си с мен, обикновено го оставям вкъщи и пиша, като се прибера, но напоследък изпитвам необходимост да го правя почти всеки ден.

Когато пристигнахме в хотела, се случи нещо странно. Паоло разговаряше с управителя и ме представи като своята съпруга. За пръв път, откакто съм омъжена, ми стана неприятно. Какво се случва с мен? Цяла вечер мисля за това. Веднага след сватбата винаги се вълнувах, като го чувах да казва: „Това е съпругата ми“. Гордеех се от тази дума. Защо днес ми стана неприятно?

Може би това е просто роля, която вече не ми подхожда.

Извън ролята си много хора се чувстват свободни, някои се объркват, други пък се задушават. Струва ми се, че винаги съм живяла живота си в незнание, като че ли без да знам нищо за самата себе си. Първо дъщеря, после годеница, после съпруга и после следващата стъпка: майка.

Никога не съм била истински интимна нито със себе си, нито с Паоло, защото изобщо не съм си задавала въпроса какви са истинските ми желания. Може би сега искам да разсъблека тази си роля, за да видя какво има отдолу. Може би най-накрая съм намерила силата и смелостта да рискувам самата себе си. Дано да открия, че макар и никога да не съм го осъзнавала — всъщност съм нещо повече.

На масата продължавах да мисля, че можеше да бъда с него вместо на тази глупава вечеря. Едва-едва се заслушвах в разговора и рядко се включвах, защото ми се струваше, че в крайна сметка не говорят за нищо, че в думите им почти няма живот, истина, действителни чувства. Всичко изглеждаше така повърхностно, сякаш животът и смелостта бяха някъде далече. Бях слушала вече стотици пъти обсъжданите теми. Все същите забавни случки, принадлежащи на миналото и преразказвани винаги когато се видим.

Встрани от тази маса съществуваше цял един свят на възможности, които изпусках.

По време на вечерята отчаяно се опитвах да се открия в познатите лица на тези хора. Изкушението да сваля маската си и да изкрещя каква съм станала все повече се засилваше. Да разкажа как се любя, как тичам при него възбудена, как стоя тихо на колене в очакване на оргазма му. Исках да разкажа как се чувствам, когато съм с него и когато си тръгвам.

Чудя се кое ли е по-голям грях: да следвам чувствата си, или да се преструвам на такава, каквато не съм.

Не казах нищо. С времето прекрасно се научих да мълча. Колко вечери съм кръстосвала безмълвно напред-назад дома си, защото усещах как се задушавам. Не откривах изход. Сега съм го намерила: вратата на апартамента му. Влизам там, където животът пулсира, където може да обичаш свободно, без да искаш нищо в замяна. Чист акт на любов и удоволствие, който се нуждае само от това да бъде изживян до дъно. Нито едно действие и чувство не са свързани с други цели освен с удоволствието.

Вечерята беше подходяща за жената, която вече не съм. Това, което желаех преди, сега не ми е достатъчно. Дори къщата, в която живея, вече не е наредена така, както бих искала да бъде в момента. Ако някой ден имам нова, ще е напълно различна.

Аз и Паоло се обсипвахме с обещания, защото това беше лесен начин да прехвърлим в някакъв бъдещ момент онова, на което не бяхме способни. Бяхме другари при създаването на нашите реалности и си помагахме да ги планираме, да ги поддържаме и накрая да ги понасяме. Връзката ни не е стъпила на нуждата да обичаме и да бъдем обичани, а на това всеки от нас да поддържа самозаблудите на другия. Може би появата на леко чувство за преходност, мисълта за възможен разрив би могла да ни оживи, но ние така и не позволихме на живота да ни засегне с непредвидеността си. В един момент обаче престанах да залъгвам живота, че съм недосегаема, и му отворих вратата: това беше истинското ми предателство спрямо Паоло. В крайна сметка и малко щеше да бъде достатъчно, за да не се изгубим. Истината е, че той не можеше да отговори на очакванията ми. Никога не съм искала да ги изразя пред него, защото желаех да ги види и удовлетвори, без да го поискам направо. Грешах, той не се беше променил изведнъж, винаги е бил такъв.

Никога не сме били истински интимни, дълбоко в себе си винаги съм го знаела. Аз първа не пожелах интимност, аз слагах ограничителни колчета и прегради. Мислех, че е достатъчно да живеем заедно, за да бъдем интимни. Сега, когато знам какво е усещането да бъдеш в обятията на мъж, да се отпуснеш и да се изгубиш в аромата и топлината на кожата му, нямам сили да се откажа от това. Познавам тази свобода и не мога да се върна назад.

„Изграждане на връзка.“ Колко пъти съм чувала тези думи. Но връзките не се изграждат, а се изживяват, и докато живееш в тях, укрепват. Сега го разбрах. В противен случай се изчерпват. Не би трябвало да се дават обещания, никой не може да заложи на себе си в бъдещето. Ако спазваш обещанията, рискуваш, като в моя случай, да създадеш една балсамирана връзка. Чудя се до какво доведе бракът ми след всички тези години. Мълчания, празноти, неспособност да изразим истински това, което е в нас. Няма го удоволствието от споделянето, прилича повече на обикновен отчет, на списък със случки, без никога да се промъкне ново чувство. Не живеем заедно, заедно убиваме времето. Глупаво сме си мислели, че две обединени нещастности могат да родят щастие. Връзката ни така и не ни избави от собствените ни самоти. А в очите на останалите нашият брак е за завиждане. Описват ни като щастлива двойка. Свободата, която изпитвам в момента, ми помогна да видя всички ограничения на личността си, на брака си, на живота си.

Не искам да стоя повече тук, в тази хотелска стая. Искам да отида при него. Липсва ми жената, чието отражение съзирам в очите му. Когато сме заедно, се чувствам близо до нещо, което ми принадлежи, до нещо свое.

Тази вечер се нуждая от един негов поглед, от една негова прегръдка. Имам нужда само да бъда видяна. След вечеря, на която никой не успя да ме види, се нуждая от това да бъда. Само един негов поглед ще бъде достатъчен, за да събори този хотел.

На масата гледах Паоло, докато се хранеше, и осъзнах, че не изпитвам никакво влечение към него, че не желая повече да ме докосва, дори лекичко. Привързаността ми е сестринска, в нея няма страст.

Когато пристигнахме в хотела, момичето на рецепцията каза:

— Ужасно съжаляваме, но е станала грешка — едната от трите стаи не е със спалня, а е двойна с две единични легла.

Бях щастлива да й кажа, че това не е проблем и че ще я вземем ние.