Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Prime Luci del Mattino, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

15 януари

Доволна съм, когато намирам трудно къде да паркирам. Напоследък ми се случва често да водя дълги телефонни разговори от колата с Карла, за да не се кача веднага вкъщи. С нея винаги е било така, още от училище: няма нужда да обяснявам настроението си, стига и да чуе гласа ми, за да разбере всичко. После слизам от колата, вървя към дома си и се надявам той все още да не се е прибрал, за да получа някой и друг четвърт час самота, което ми се отразява така добре. Ако обаче знам, че вече се е върнал, вървя бавно. Щом вляза вкъщи, се старая да скрия неудовлетворението, което тая в себе си. Така, без да го осъзнавам, се научих да играя роля, да се преструвам и най-вече да имитирам. Имитирам представата за съпруга, която имам в главата си, имитирам своите влюбени и щастливи приятелки, имитирам самата себе си като омъжена жена в началото, каквато вече не съм способна да бъда. Правя всичко това, за да избегна той да съзре вътрешното ми безпокойство, прекалено многото тъга. Често, докато отварям вратата, ме е страх да не се прибера вкъщи без чувства към него.

Преди да вляза, винаги си поемам дълбоко дъх и надявам маска. Има дни, в които ми се струва, че разбира, когато се преструвам, но не казва нищо. От толкова преструвки понякога вече не знам дори каква е истината.

Как можа да се случи? Бяхме така сигурни в нашата любов. Спомням си деня на сватбата ни, все едно беше вчера. Спомням си подготовката, вълнението от онова, което правехме заедно. Цял живот бях мечтала за този ден. В главата ми винаги е имало съпруг, това исках открай време. Трябваше само да открия кой е.

Вече бях взела решението да се омъжа още преди да срещна Паоло. Винаги съм си мислела, че ще стана жена единствено благодарение на съпруг. Бях щастлива жена, как можех да не бъда? Чрез сватбата си запазвах едно спокойно бъдеще, пропъждах завинаги страха от самотата. Затова бяхме щастливи, и не само ние: всички изглеждаха такива. Сега се питам дали беше съвпадение, или гледах своя живот през техните очи.

Всичко беше ясно и снежнобяло като чаршафите в брачното ложе, в което щяхме да спим и да се любим през останалата част от живота си.

В началото бях така ентусиазирана, стигаше ми малко, за да се почувствам удовлетворена: купуването на две яркоцветни купички за закуска, кухненските кърпи със светлосини кантове, възглавничка за дивана, нови хавлиени кърпи за банята.

Може би всичко е било винаги само в главата ми. Всъщност, ако се замисля, почти никога не сме използвали много от тези неща, на практика са още като нови: тиганът уок, чашите за шампанско, японските чашки за чай, тенджерата за бургиньон…

Къщата ни е пълна с незапалвани свещи. Като нас двамата. Фитилът е все така бял.

Преди да се омъжа, си представях живота си с Паоло — как разговарям с него всяка вечер и му разказвам деня си, това, което съм направила и което мечтаех да правим заедно с него. Представях си вечерите у дома с приятели, а после съучастническите изблици на смях при раздигането на масата, след като всички са си тръгнали. Представях си вечерите сами вкъщи — как гледаме филм, прегърнати под завивката на дивана. В действителност не се случи почти нищо от всичко това, за което бях мечтала. Приказвахме си все по-рядко — дотолкова, та най-сетне се убедих, че в края на краищата не е необходимо да говориш много, щом обичаш другия. Годините минават и със сигурност е по-малко уморително да понасяш тишината, отколкото разговор, който вече не събужда интерес в теб.

Някои теми станаха табу с течение на времето и така, от страх да не кажем прекалено много, накрая започнахме да казваме прекалено малко. Понякога се питам дали не ни отчуждиха всички тези неизказани неща. Приоритетите и неотложните нужди се промениха дотам, че забравихме за онова, което желаехме.

Сега дните ми са тъжни, без никак да го издавам. Той бърка тъгата ми с умора.

Нищо вече не ме изненадва: нито Паоло, нито животът, нито самата аз.

Чудя се кога започна да избледнява бъдещето, което си бях представяла, и къде отидоха мечтите ми от сватбения ден.

Може би има нещо по-лошо от изгубените мечти: нежеланието да продължаваш да мечтаеш. Изгаснахме бавно, унесени в дрямка, без дори да си дадем сметка. Първо изпразнихме от съдържание бъдещето, а после започнахме да правим същото с ежедневието, с настоящето. Когато не успееш да получиш онова, което искаш, накрая започваш да обичаш това, което можеш.

Съпругът ми се превърна в мой брат и въпреки това не се решавам да го напусна. Виждам всичко, което не върви между нас, но се чувствам блокирала. Мечтая да се събудя и да бъда друга жена, която живее живот, различен от моя. И все пак знам, че ако зарежа всичко, ще страдам от това.

Докато четях тези думи, изпитах безкрайна нежност. Жената, която ги е написала, е така ранима, че веднага се трогнах. Пожелах да отида при нея, за да я прегърна и да я успокоя. Бих искала да й кажа да не се притеснява, защото нещата ще се променят и ще се развият добре, даже че са се развили добре, въпреки че тя не може още да го знае. Няма представа, че ще намери път, който да я изведе от тази ситуация, че скоро ще получи отговори на въпросите си. Тя още не знае, че предстои да се освободи от всичко, което я държи вързана, като в затвор, неподвижна.

Думите ми не са обикновени думи на надежда. Когато чета този дневник, не си представям бъдещето на тази жена, впускайки се с оптимизъм в предсказания. Гледам към него, живеейки в своето настояще.

Тъй като тази жена съм самата аз преди няколко години.

Ако можех да пътувам във времето, щях да отида при нея, защото помня колко сама се чувстваше. Нямаше да й попреча да изживее опита, който ни разделя, даже и болезнения, защото и тази болка й помогна да израсне. Щях да седна до нея, за да усети присъствието ми.

Изпитвам обич към жената, която бях. Въпреки че беше крехка, никога не е била слаба, въпреки че беше уморена и изнурена, никога не спря да се бори. Съумя да устои. Чувствам, че трябва да призная достойнствата на жената, която бях, а те са много: смелостта да греши, волята да бъде, отговорността да направи своя избор.

Това е втората смяна на жилище в живота ми. Третата, за да бъда по-точна, ако броя тази, когато бях на седем години и родителите ми решиха да се преместят в друг град. В онзи случай не помогнах много, най-вече плачех.

— Ще видиш, Елена, новата къща ще ти хареса… Стаята ти е дори по-голяма и ще има място за повече играчки — повтаряше майка ми, за да ме успокои.

— Не искам по-голяма стая, искам тази, искам да си остана тук.

Вчера следобед момчетата от фирмата за преместване ми казаха да не се притеснявам, защото те ще свършат всичко. Попитаха ме как да подредят вещите ми, но им отговорих само да занесат кашоните, понеже сама ще се погрижа за това.

Карла също предложи да ми помогне, ала аз не приех.

На трийсет и осем години съм и отново опаковам своя живот. Колко кашона ще ми трябват? В колко кутии се събира животът ми?

„Имам два дни — си казах. — Спокойно. Предстои дълъг и уморителен уикенд, но съм сигурна, че ще успея да опаковам всичко.“

Вчера започнах от кухнята: чинии, чаши, купички, чаши за чай. Днес и утре ще свърша останалото.

Току-що си направих кафе. Докато го пия, ходя из стаите. Как само ми въздейства да гледам нещата готови за прибиране, да наблюдавам отворените кашони, да обикалям из тази къща за последен път.

Тръгвам си от тук. И искам да го сторя сама, в пълна тишина. Искам да изляза бавно, осъзнала всичко, съзнала какво оставям и развълнувана от онова, което ме очаква. Каквото и да бъде то.

Опитвам се да открадна миризмите, звуците, светлината, галеща стените. Да чуя шумовете, които съпътстваха моето съществуване в тази къща. Затова държах да приготвя сама кашоните: защото искам да сгъна живота си подредено, като докосвам всеки предмет и преживявам историята и спомените, които възкресява.

Всеки спомен ще бъде като късче от разказ.

Оставям чашата от кафето и вземам книга от лавицата. Харесва ми да отворя книга и да преглеждам изреченията, които съм подчертала през годините. Да откривам какво ми е правело впечатление, какво съм чувствала, какво всъщност съм търсела.

Моето преместване започва от тук, от страниците на моя дневник, от разказа на тази, която бях.