Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Prime Luci del Mattino, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

23 февруари

Лондон е прекрасен. Веднага щом приключиха работните срещи, с Федерика побързахме да се впуснем в шопинг. Купих си пола, блузка, чифт обувки, взех и приятни неща за къщата. Можех да изхарча много повече, но се сдържах и не прекалих. Освен в магазин „Либърти“, където вече бях ходила, се влюбих и в друг, нарича се „Антрополоджи“ и се намира на Риджънт Стрийт, както и в ресторанта, в който се отбихме да пием чай — "Отоленги ", в Нотинг Хил. После се върнахме в хотела за аперитива и вечерята. Беше много разтоварващо, дори не усещах, че съм там по работа.

По време на аперитива, който пихме на крак, той нито ме потърси, нито ме загледа кой знае колко, само разменихме набързо няколко думи, а и аз бях заела отбранителна позиция. Помислих си, че може би негодува, задето не му се бях обадила. Така или иначе, дори не намекна за бележката.

Почувствах се глупачка заради това, че бях придала прекалено голямо значение на неговите погледи. По време на вечерята аз го наблюдавах повече, отколкото той мен. Когато погледите ни се срещаха, ми се усмихваше и вдигаше наздравица в моята посока от своето място. След това продължаваше да говори с други. Щом доловях, че очите му са обърнати към мен, изпитвах известно удоволствие. Видех ли го обаче да разговаря с други жени, почти ревнувах.

После се случи: извърнах се, за да го погледна, а той ме наблюдаваше с различен, дълбок поглед. В този миг ме накара да се почувствам „избрана“, все едно беше решил, че трябва да бъда негова. Почувствах се безусловно желана. Отклоних очи и не се извърнах повече, докато траеше вечерята.

По-късно се преместихме в бара. Той поддържаше духа на компанията на ниво: разсмиваше ни през цялото време и накрая покори всички — както мъже, така и жени. Разбрах, че за него със сигурност не е трудно да прелъсти някоя жена.

Нямам нужда да препрочитам страниците, посветени на пътуването до Лондон. Помня всичко, сякаш беше вчера. Бях пред вратата на стаята си, като чух да идва вторият асансьор и до ушите ми долетя неговият глас:

— Лека нощ, Елена.

Смутих се, но когато се обърна по този начин към мен, ме изненада приятно.

— Не се плаши, не вървя след теб. Стаята ми е до твоята и няма как да не мина оттук.

— Не се плаша.

Напротив, бях уплашена.

Той пристъпи към мен. Застана съвсем близо. Толкова близо, че ароматът му изпълни гърдите ми. Бях малко пийнала и може би поради това чувствах как леко ми се вие свят. Приближи се още повече. Главата ми започна да се замайва.

— Извини ме, че и аз се качих сега, изглежда все едно съм те проследил… Всъщност не е така. Направих го, защото искам да ти кажа нещо.

В този миг се изплаших, че като ме погледне от толкова близо в очите, може да разбере, че и аз го желая.

— Исках да ти направя комплимент за това как ръководеше работата през цялото време и за това как приключи проекта. Надявам се, че отново ще се появи случай да работя с теб. — После внимателно отметна косата ми от лицето. — Лека нощ. — И се отправи към стаята си.

Когато и двамата бяхме пред вратите си, се погледнахме за последен път.

— Тези обувки ти стоят изключително добре.

— Благодаря — отвърнах аз и в миг избягах в стаята си.

Затворих вратата и облегнах гръб на нея. Краката ми трепереха. Коленете ми се подгънаха и бавничко се плъзнах, докато се оказах седнала на пода. След секунди ми се стори, че стъпките му се връщат към стаята ми. Долепих ухо до вратата. Стоях на тъмно, със затворени очи, и се ослушвах и за най-слабия звук. Сърцето ми биеше като бясно, а дланите ми бяха потни. Постоях неподвижна така няколко минути, после легнах на леглото.

Бях развълнувана. Сърцето ми не искаше да се успокои. Но не само сърцето ми туптеше. Цялото ми тяло беше разтърсено, разпалено, живо, трептящо.

Дълго време не можах да заспя. Постепенно вълнението се стопи и накрая успях да се унеса.

Когато се събудих на сутринта, се почувствах далече от случилото се предишната вечер, все едно бях сънувала всичко. Обещах си да не пия повече. После се обадих на Карла.

— Кажи ми, че току-що си се прибрала в своята стая, като си внимавала никой да не те види, че излизаш от неговата. Кажи ми, че си прекарала цялата нощ с него и че в момента си така изгладняла, та би унищожила целия бюфет на закуска…

— Карла! Току-що се събудих сама в своята стая, съжалявам, че те разочаровам. Обаче за малко да се случи…

— Опита ли се?

— Не, не направо.

— Какво означава „не направо“?

— По време на вечерята ме прониза с такъв поглед, че кожата ми настръхна, после ме заговори от прекалено близо в коридора.

— А целуна ли те?

— Не, продължи към стаята си.

— Ама къде потънаха едновремешните мъже?

— Така е по-добре, снощи имаше момент, в който аха да кажа „да“. Бях пила и за малко да направя някоя глупост и да си усложня живота.

— Кой би могъл да каже? Можеше пък сега да се чувстваш прекрасно.

— Не мисля така, в момента животът ми ми се струва вече достатъчно объркан. Само нещо подобно ми липсва.

— Знаеш ли, снощи си мислех, че си там с него, и смятах, че ти е добре.

— Луда ли си?

— Не, не, много мислих за това и в крайна сметка съм уверена, че ще ти се отрази наистина добре.

— Стига само да се обърна срещу Паоло и ти…

— Вярно е. Сложи ли си новите обувки?

— Да.

— С черната рокля или с червената?

— С червената.

— Браво на тебе. Слушай, кога ще ми дойдеш на гости да си прекараме един хубав уикенд заедно? Имам сума ти неща за разказване.

— Ще видя как вървят новите задачи през седмицата и веднага щом разбера дали ще мога, ще ти кажа. Нямам търпение. Имам нужда да прекарам малко време с теб, преживявам странен период.

След разговора слязох. Паоло не ми се беше обаждал, дори не ми бе изпратил съобщение, за да разбере как са минали срещата и вечерята. Когато влязох в залата за закуска, той стоеше сам.

Насочих се към бюфета, като не можех да реша дали да седна сама на някоя маса, или да отида на неговата. Сложих две четвъртити филийки в тостера. Нагласих ги, докато изчезнаха в дълбините му: след няколко секунди изскочиха от отвора вече препечени. Върнах ги още веднъж, за да спечеля време. Излязоха направо изгорели. Обърнах се, той стоеше зад мен.

— Добре ли си почина?

— Да.

— Искаш ли да седнеш на масата при мен, или предпочиташ да останеш сама?

— Ще дойда с удоволствие.

Закусихме заедно. Говорихме за много неща: за кино, за музика, за места по света, за почивки. Не споменахме ни веднъж нито работата, нито онази специална бележка, която беше мушнал в джоба на палтото ми и която бях накъсала. После се появиха и Федерика и Джорджо, наш колега. От време на време, докато другите говореха, погледите ни се срещаха и той ми се усмихваше ненатрапчиво. Фактът, че в началото на закуската бяхме сами, създаде известна интимност помежду ни. Когато си казахме довиждане, ме целуна по двете бузи и прошепна в ухото ми: „Ухаеш вълшебно“.