Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Prime Luci del Mattino, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

17 февруари

Днес излязохме на вечеря с Джовани и Ана. Предпочитам тях от всички двойки, които познаваме. Изглеждат красиви заедно. Те са симпатични, весели и винаги имат нещо забавно и интересно за разказване. Не мисля, че се преструват. Явно много се обичат. Тя сподели, че от около месец се е записала на курс по танго. Звучеше ентусиазирана. Било като наркотик и вече не можела без това, забавлявала се безмерно и учителят й казал, че напоследък била станала изключително добра.

Двамата с Джовани ще ходят за две седмици в Аржентина. Много се шегувахме във връзка с вероятността той да танцува танго, защото не притежава никакъв усет. Смяхме се при спомена за неговите некоординирани движения, като се сетихме за една Нова година заедно, когато се бяхме просълзили от смях, докато го гледахме на дансинга.

Аржентина е идея на Джовани. На масата той ни каза шеговито:

— Подарих й интензивен курс, така през деня ще мога да обикалям и да се перча пред аржентинките.

Ана се усмихна с думите, че не се притеснява ни най-малко, понеже Джовани не може да се съревновава с аржентинците, които според нея са създадени за любовници, също като кубинците.

Паоло я попита откъде знае.

— На предишното място, където живеех, имах аржентинец за съсед и вечер, когато се любеше, все едно изстрелваше серии от дузпи по стената. Веднъж се качих в асансьора с момиче, което отиваше при него, и я погледнах така, както гледаш човек, който се разхожда с печеливш лотариен билет в джоба, но още не знае за това.

Като оставим шегите настрана, подаръкът на Джовани силно ме развълнува. На масата той вземаше ръката й, милваше я, целуваше я. Винаги забелязвам как я гледа, докато говори, и почти им завиждам. Връзката ми с Паоло не предполага прояви на чувства пред свидетели. Не предполага и насаме.

Дори облякох роклята, която си купих в събота, и се опитах да изглеждам колкото може по-добре; вече не знам дали се старая заради себе си, или заради Паоло. Обичам дами правят комплименти в негово присъствие. Тази вечер ми направиха немалко. Той не ми каза нищо.

Докато се прибирахме към дома си с колата, не отворихме уста. Единственото, което изрече Паоло, беше, че Аржентина е опасна и „ония двамата“ трябва да внимават. Потопена в тишината на пътуването, внезапно ме споходи същото усещане като в офиса онзи ден. Силвия получи букет цветя и когато разносвачът й го подаде, изпитах любопитство да разбера от кого ли може да бъде. Отскоро си има приятел и той й устройва подобни изненади. Освен това я чака пред офиса, за да не й се налага да взема автобуса. Малко се срамувам да го напиша, но се надявах да са за мен. Паоло от години не ми подарява цветя, като изключим обичайната мимоза на празника на жената. Разбира се, не мога да искам от съпруга си да ми изпраща рози. Това е проява на внимание, за която той трябва да се сети сам. Проблемът е, че не може да очаквам дори пътуване до Аржентина. Но, за разлика от розите, в случая и аз нося отговорност. От колко време не съм предприемала нещо ново? Нещо, на което да се отдам, на което да се отдадем? Най-вероятно не бих танцувала танго, ала мога да намеря нещо по-подходящо за мен. Затова в един момент му подхвърлих:

— Ние също можем да отидем някъде… Може би за Великден, не толкова далече като Аржентина… — Почти се засрамих, когато го казах, изпитах неудобство. После добавих: — Ама наистина ли си сигурен, че не ти се идва в Лондон?

Отговори ми, без да се обърне, с поглед, втренчен в пътя:

— В Лондон не мога, затънал съм в работа. Виж, по-нататък може да пътуваме до някъде, защо не? Не по Великден, по това време на годината за мен е сложно, но веднага след това е напълно възможно.

Още в същия миг, в който го каза, и двамата знаехме, че никога няма да предприемем подобно пътуване. За нас удобният момент не настъпва никога. Но пък все по-умело се преструваме, че това не е някоя от обичайните лъжи. Според мен обаче за известно време вярваме и дори успяваме да почувстваме едно едва доловимо ехо от тези предизвестени, но неизживени емоции.

Има дни, в които всичко ме изморява, включително онова, което не се е случило.

В момента предстоящото следващата седмица пътуване до Лондон вече ми се струва като голямо усилие.

В деня преди да тръгна се чух с Карла по телефона.

— Каква картичка? Ако видя нещо хубаво, ще ти го взема.

— Аз искам картичка, от толкова време не съм получавала. А ако освен това видиш нещо хубаво, няма да ти се обидя.

— Остави на мен. Каква картичка искаш: със снимка на английската кралица, с лейди Ди или с Чарлс и Камила?

— Предпочитам с изглед от Лондон.

Само Карла може да ми поиска картичка.

В този разговор обсъдихме и него — мъжа, който ме гледаше. Не ми се щеше да се връщам на темата, но въпреки това не успях да се сдържа да споделя с Карла, че се надявах да не попадам в неудобни ситуации. Тя ми каза да не се притеснявам, а по-скоро да помисля кои дрехи да взема, и дори ми напомни за новите ми обувки. Вече се бях сетила за тях, а си бях припомнила и думите на Паоло: „Носи ги, защото ако не си ги слагаш в такива случаи, то кога ще ги обуеш?“.

— Не ми се иска да изглеждам прекалено предизвикателна и агресивна. Останалите може да са с нормални обувки, а аз да им се изтърся с дванайсетсантиметров ток. Знаех си, че никога няма да ги сложа, хвърлих си парите на вятъра, Паоло е прав.

— „Паоло е прав“ са думи, които не звучат добре заедно, а пък какво ти пука за останалите? Прави каквото ти казвам, довери ми се: сложи онези обувки в чантата си.