Включено в книгата
Оригинално заглавие
Disgrace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)
Сканиране
aisle (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Дж. М. Кутси

Заглавие: Позор

Преводач: Аглика Маркова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: Южноафриканска

Печатница: Печатница „Симолини“

Излязла от печат: 22 май 2008

Редактор: Жени Божилова

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-603-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1758


Първа глава

За мъж на неговата възраст, петдесет и две годишен, разведен, сексуалният му живот си върви прекрасно, така смята той. Всеки четвъртък след обяд подкарва колата към Грийн пойнт. Точно в два натиска звънеца на входа на „Уиндзър маншънс“, изговаря името си и влиза. На вратата на номер 113 го чака Сорая. Той се упътва направо към спалнята, която ухае приятно и тъне в мек полумрак, и се съблича. Сорая изплува от банята, оставя робата си да се свлече на земята и се плъзга до него в леглото.

— Липсвах ли ти? — пита го.

— Винаги ми липсваш — отвръща той. Гали златистокафявото й тяло, недокоснато от слънцето; опъва я, целува гърдите й; любят се.

Сорая е височка, тънка, с дълга черна коса и тъмни нежни очи. Той е достатъчно възрастен, за да й е баща, но теоретично и един дванайсетгодишен хлапак може да стане баща. Той фигурира в тефтерите й вече повече от година; тя напълно го задоволява. В пустинята на седмичното всекидневие четвъртъците са се превърнали в оазис на luxe et volupte.

В леглото Сорая е умерена. Всъщност тя е тиха — тиха и ненатрапчива. В мненията си за света е учудващо морална. Оскърбяват я туристките, които разголват гърдите си („виметата си“, както се изразява) по обществените плажове; смята, че скитниците трябва да бъдат арестувани и принуждавани да метат улиците. Как съчетава тези становища с професията си, той не я и пита.

Тъй като тя му доставя удоволствие, тъй като удоволствието, което тя му доставя, е безкрайно, той изпитва към нея нежност. Смята, че тя му отвръща с нещо подобно. Нежността може да не е любов, но е поне нейна братовчедка. Като се има предвид откъде са започнали и двамата, смятат се за късметлии: той — защото е намерил нея; тя — защото е намерила него.

Той е наясно, че е проникнат от доволство, дори покорство. Но не желае да промени чувствата си.

За деветдесет минути той й плаща четиристотин ранда, половината от които глътва „Дискретна връзка“. Жалко, че „Дискретна връзка“ получават толкова много. Но пък те са собствениците на номер 113 и на другите апартаменти в „Уиндзър маншънс“; в известен смисъл са собственици и на Сорая — поне на определена част от нея, поне в тази й функция.

Иска му се да й предложи да го приема, когато тя определи. Иска му се да прекара с нея една вечер, може би и цяла нощ. Но не и да бъде с нея на следващата сутрин. Прекалено добре се познават, за да я подложи на сутрешната си хладна, нацупена личност, копнееща да остане насаме.

Такъв му е темпераментът. Няма да се промени, прекалено стар е за това. Темпераментът му е определен, закостенял. Първо черепът, после темпераментът — двете най-твърди части на тялото му.

Подчинявай се на темперамента си. Това не е философия, няма да прибегне до такова ласкателно определение. Това е правило, като от Учението на Свети Бенедикт.

Той се радва на добро здраве и ясен ум. По професия е и винаги е бил учен, ученият все още се проявява у него, макар и на пресекулки. Простира се според чергата си, според темперамента си, според чувствата, на които е способен. Щастлив ли е? По всички показатели, май да, щастлив е. Но не забравя последните строфи на гръцкия хор в „Едип“: „Не назовавай човека щастливец, докле не умре.“

В секса неговият темперамент, макар и буен, не стига до страст. Ако му се наложи да си избере тотем, ще се насочи към змията. В представите му връзката му със Сорая е като съвкупление на змии: дълги, унесени, но не — до самозабрава, сухи, дори в най-бурния момент.

Дали тотемът на Сорая също е змия? Несъмнено с различните мъже тя се проявява като различна жена: la donna e mobile. Но несъмнено е също, че привързаността й към него, доколкото я проявява, е искрена.

Въпреки че по професия тя е лека жена, той й се доверява, макар и не изцяло. Докато са заедно, разговаря с нея с известна свобода, понякога дори споделя. Тя знае факти от живота му. Изслушала е историите на двата му брака, знае за дъщеря му с всичките й заблуди и успехи. Знае какво мисли той по много въпроси.

Но за живота си извън „Уиндзър маншънс“ Сорая не разкрива нищо. Сорая не е истинското й име, той е сигурен. Вижда се, че е раждала дете, или деца. Може и изобщо да не е професионалистка. Може да работи за агенцията само по един-два следобеда седмично, а през останалото време да води почтен живот в някое от предградията, в „Риландс“ или „Атнот“. За една мюсюлманка това е немислимо, но в наши дни всичко е възможно.

Но и той говори малко за работата си, защото не ще да я отегчава. Изкарва си хляба в Техническия университет на Кейптаун, бившия Кейптаунски университетски колеж. Навремето професор по съвременни езици, днес — понеже факултетът по класически и съвременни езици беше закрит като част от велики преобразувания, той е втори професор във Факултета по комуникации. Както на другите му „преобразовани“ колеги, и на него му се разрешава да води един специализиран курс годишно, независимо колко студенти са се записали, защото това насърчавало преподавателите. Тази година той чете лекции за романтизма; през останалото време преподава Комуникации 101 — „Комуникативни умения“, и Комуникации 201 — „Усъвършенствани комуникативни умения“.

Макар всеки ден да посвещава безкрайни часове на този нов предмет, въведението в него, формулирано като „Наръчник към Комуникации 101“, му се струва безсмислено: „Човешкото общество е създало езика като средство да предадем своите мисли, чувства и намерения едни спрямо други.“ Лично неговото мнение, макар той да не го оповестява на всеослушание, е, че словото се е развило от песента, а песента е възникнала от нуждата да се запълни със звук огромната и пуста човешка душа.

През кариерата си, вече четвъртвековна, той е публикувал три книги, без някоя от тях да е предизвикала буря или поне вълнение: първата — върху операта („Бойто и легендата за Фауст: произходът на Мефистофел“), втората — върху виденията като еротичен нагон („Видението на Ричард от «Свети Виктор»“) и третата — върху Уърдсуърд и историята („Уърдсуърд и бремето на миналото“).

През последните години го занимава мисълта да напише нещо за Байрон. Отначало смята да се залови с книга, със съществен труд. Но всичките му опити да я напише затъват в блатото на досадата. В интерес на истината, втръснали са му критиката, дирижираната проза. Той иска да пише музика: „Байрон в Италия“, размишления върху любовта между половете във формата на камерна опера.

Докато е изправен пред студентите по комуникация, в главата му се стрелкат фрази, мелодии, потпури от песни от ненаписаното му произведение. Никога не е бил особено кадърен в преподаването: сега, в този трансформиран и според него скопен образователен институт, вече съвсем не е на мястото си. Като него са и колегите му от едно време, обременени с образование, напълно неподходящо за задачите, с чието изпълнение са натоварени в момента; клир сред неверници.

И понеже не уважава материала, който преподава, студентите му не уважават него самия. Гледат през него, докато им говори, забравят името му. Безразличието им го дразни повече, отколкото би искал да признае. Въпреки това акуратно изпълнява задълженията си към тях, родителите им и държавата. Месец след месец задава теми, събира ги, чете ги, оценява ги, поправя пропуските в пунктуацията, правописа и употребата, оспорва слабите доводи и пише под всяка работа кратка и обмислена критична бележка.

Продължава да преподава, защото преподаването го храни; но освен това го учи на смирение и го кара да осъзнае кой е той на този свят. Ясна му е и иронията на положението му: който обучава, научава най-сериозния урок; които се обучават, нищо не научават. Не обсъжда тази страна на професията си със Сорая. Съмнява се, че нейното положение й предлага подобна ирония.

 

 

В кухнята на апартаментчето на „Грийн пойнт“ има чайник, пластмасови чаши, бурканче с нескафе, купичка с пакетчета захар. В хладилника има бутилки вода. В банята има сапун и купчини пешкири, в шкафа — чисти завивки. Сорая държи гримовете си в еднодневка. Място за командировани, нищо повече, функционално, чисто, подредено.

Когато го прие за първи път, Сорая си беше сложила цикламено червило и тежки сенки на очите. Отблъснат от лепкавия грим, той я помоли да изчисти лицето си. Тя му се подчини и оттогава никога не се гримираше. Добра ученичка, покорна, гъвкава.

Той обича да й носи подаръци. За Нова година й даде гривна от емайл, малка чапла от малахит, привлякла погледа му в едно антикварно магазинче. Наслаждава се на радостта й, напълно искрена.

Изненадан е, че деветдесет минути на седмица, прекарани с тази жена, са достатъчни, за да го ощастливят — него, който навремето беше убеден, че се нуждае от съпруга, дом, брак. Излиза, че се е нуждаел от съвсем малко, че необходимостта е била преходна, като на пеперудите. Че няма емоции, по-право има само най-яко вкоренената, най-непредвидимата: дълбокото задоволство, подобно на далечния шум на автомобилите, който приспива градския обитател, или тишината на нощта за селянина.

Той размишлява за Ема Бовари, връщаща се у дома морна, изтощена след един следобед на безпаметна любов. „Това, значи, било блаженството! — разсъждава Ема, съзерцавайки се с почуда в огледалото. — Това, значи, е блаженството, за което говори поетът?“ Горкичката Ема Бовари, ако някога случайно се озове в Кейптаун, той би я довел някой четвъртък следобед, за да й покаже какво още може да бъде блаженството: скромно блаженство, укротено блаженство.

 

 

След това, една съботна сутрин всичко се променя. Той е в града по работа; крачи по „Сейнт Джорджис стрийт“, когато погледът му пада върху стройна фигура в тълпата пред него. Сорая, няма грешка, между две деца, две момченца. Носят пакети — пазарували са.

Той се колебае, после ги следва от разстояние. Те изчезват по посока на Рибния ресторант на Капитан Дориго. Двете момченца имат лъскавата коса и тъмните очи на Сорая. Могат да бъдат единствено нейни синове.

Той продължава, връща се, повторно минава покрай заведението. Тримата са седнали на една маса до прозореца. За секунда очите на Сорая, погледнала през стъклото, срещат неговите.

Той винаги е бил светски мъж, плуващ в свои води сред гъмжило от тела, от които струи желание, и сред погледи, кръстосващи саби. Но веднага се разкайва за погледа, който разменя със Сорая.

На срещата им следващия четвъртък изобщо не споменават случката. Но споменът продължава да ги притиска. Не му се иска да се рови в опасната двойственост, в която живее Сорая. Нека всеки да си води двоен живот, троен живот, живот, разпределен на повече части! Дори сякаш изпитва по-силна нежност спрямо нея. „Няма да издам тайната ти“, иска да я увери.

Но нито той, нито тя са в състояние да загърбят случилото се. Двете момченца са неизменно между тях, играят си тихи, като сенки, в ъгъла на стаята, в която се съвкупяват майка им и непознатият мъж. В обятията на Сорая той за частици от секундата се изживява като техен баща: отчим, осиновител, заместител. Когато напуска леглото й, усеща как очите им го стрелкат тайно и любопитно.

Неволно мислите му се насочват към другия баща, истинския. Има ли понятие какво върши съпругата му, или предпочита да живее в блажено неведение?

Самият той няма син. Прекарал е детството си в женско обкръжение. Постепенно майка му, лелите и сестра му отстъпиха място на любовниците, съпругите, на една дъщеря. Обграден от жени, той обикна жените и до известна степен се превърна в истински коцкар. Висок, добре сложен, мургав, с развята коса, винаги можеше да разчита на известен чар. Решеше ли да погледне някоя жена по-особено, с определено намерение, знаеше, че жената ще откликне. Така живя години, десетилетия, това го поддържаше.

След това един ден всичко свърши. Дарбата му го напусна без предупреждение. Погледите, които някога откликваха, сега се плъзгаха над, покрай и през него. За секунда се превърна в призрак. Проумя, че ако желае жена, трябва да се научи да я преследва; често да я купува по един или друг начин.

Съществуването му се превърна в неспокойна бъркотия от безразборни връзки. Въртеше любов със съпругите на колеги; намираше си туристки из баровете по крайбрежието или в „Клуб Италия“; спеше с курви.

Запознаха го със Сорая в мрачно стайче до канцеларията на „Дискретна връзка“, със спуснати завеси на прозорците, саксии в ъглите и застоял тютюнев дим във въздуха. Във ведомостите им Сорая се водеше под рубриката „Екзотични“. На снимката беше с червено цвете в косата и почти незабележими бръчици в ъгълчетата на очите. До нея беше отбелязано: „Само след обяд.“ Именно това го накара да се реши: обещанието за спуснати капаци на прозорците, хладни чаршафи, откраднати часове.

От самото начало връзката им го задоволяваше — точно каквото му трябваше. Пълнота на чувствата. Цяла година не усети нужда да се върне в агенцията.

След това дойдоха случката на „Сейнт Джорджис стрийт“ и последвалото отчуждение. Макар Сорая да продължава да спазва уговорките, той долавя задълбочаващо се охладняване и я усеща как се превръща в жена като всички други, а него превръща в обикновен клиент.

Той има ясна идея какво си говорят проститутките за мъжете, които ги търсят често, и особено за по-старите мъже. Разказват си случки, смеят се, но и се гнусят, както човек се гнуси от хлебарка, видяна посред нощ в умивалника. Скоро и от него ще се гнусят, макар елегантно-злобно. От тази съдба не може да избяга.

На четвъртия четвъртък след случката, точно на излизане, Сорая оповестява онова, от което той се опасява:

— Майка ми е болна. Ще трябва да прекъсна, за да се грижа за нея. Идната седмица няма да съм тук.

— Ще те видя ли по-идната седмица?

— Не съм сигурна. Зависи как ще се чувства. Най-добре първо се обади по телефона.

— Нямам номера ти.

— Обади се в агенцията, те ще ти го дадат.

Той изчаква няколко дни, след това телефонира в агенцията.

— Сорая? Сорая ни напусна — казва мъжът. — Не, не можем да ви свържем с нея, правилата на заведението не позволяват. Бихте ли искали запознанство с друга от нашите домакини? Има голям избор на екзотични дами от Малайзия, от Тайланд, от Китай — каквото ви се доще.

Той прекарва една вечер с нова Сорая — изглежда, че името е станало популярно в търговията — в хотелска стая на „Лонг стрийт“. Новата е най-много осемнайсетгодишна, неопитна и според него — грубиянка.

— Каква ти е професията? — пита го тя, смъквайки дрехите си.

— Внос-износ.

— Айде бе!

Във факултета му има нова секретарка. Той я води на обяд в ресторант, на дискретно разстояние от университетското градче и търпеливо я изслушва да му се жалва от училището на синовете си, докато поглъща салатата от скариди. Около игрищата се навъртали наркопласьори, разправя тя, а полицията нищо не правела. От три години те със съпруга й чакат да емигрират, имената им са в списъка на новозеландското консулство.

— Вие сте си друго, по-лесно ви е, искам да кажа, положението ви може да е добро, може да е лошо, но поне знаете къде сте.

— На нас ли? Какви сме ние?

— Имам предвид вашето поколение. Сега хората просто вземат и си избират законите, на които ще се подчиняват. Анархия. Как се възпитават деца, като наоколо цари такава анархия?

Името й е Дон. При втората им среща спират в дома му и се любят. Нищо не излиза. Тя го дращи и щипе и накрая така истеризира, че го отблъсква. Той й заема гребен и я откарва обратно до университетското градче.

След това я избягва, внимава да не се мярка в стаите, в които тя работи. В отговор тя го гледа оскърбено, после престава да го забелязва.

Трябва да се откаже, да се оттегли от играта. Интересно на каква възраст се е самокастрирал Ориген? Не е най-елегантното решение, но старостта изобщо не е елегантна. Ако не друго, разчистваш си живота, за да насочиш мислите си към истинската задача на старостта: подготовка за смъртта.

Дали да не се обърне към лекар и да поиска? Трябва да е проста операция, нали я извършват всеки ден на животни и на животните нищо не им става; ако не се смята неизрязаната печал. Отрязват го, отделят го: с местна упойка и сигурна ръка и с минимална невъзмутимост човек може да си го извърши сам, по учебника. Мъж, седнал на стол, се кастрира: грозна гледка, но от друга страна, не по-грозна от гледката на същия този мъж, пъхтящ върху женско тяло.

Остава Сорая: трябва да затвори тази глава. Вместо това плаща на детективска агенция да я издири. След няколко дни научава истинското й име, адреса й, телефонния й номер. Обажда й се в девет сутринта, когато знае, че съпругът и децата са излезли.

— Сорая? На телефона е Давид. Как си? Кога ще те видя отново?

Дълга тишина предшества нейния отговор.

— Не ви познавам. Притеснявате ме в собствения ми дом. Настоявам никога вече да не ми телефонирате, никога.

„Настоявам!“ Иска да каже: „Заповядвам.“ Острият й тон го изненадва: дотогава нищо не го е загатнало. От друга страна, какво би трябвало да очаква хищникът, нахлул в лисичата бърлога, дома на нейните рожби?

Затваря телефона. Обзема го слаба завист към съпруга, когото не е виждал изобщо.