Серия
Сага за Дренай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King Beyond the Gate, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

1.

Казармите бяха покрити със сняг и счупените прозорци висяха отворени като стари незараснали рани. Площадът, някога отъпкван от десетки хиляди мъже, сега бе неравен, със стръкове трева, пронизващи снежната покривка.

Самият Дракон бе жестоко поразен: каменните му криле бяха строшени, зъбите — разбити на парчета, а лицето — омазано с червена боя. Тенака стоеше смълчан срещу него и му се струваше, че от каменните очи капят кървави сълзи.

Докато гледаше площада, в ума му затанцуваха ярки картини: Ананаис, раздаващ заповеди на хората си — противоречащи си заповеди, които ги караха да се блъскат един в друг и да падат по земята.

— Смрадливи плъхове! — ревеше русият гигант. — И си мислите, че ставате за войници?

Картините избледняха на фона на призрачната бяла празнота на реалността и Тенака потрепери. Отиде до кладенеца, до който имаше стара кофа, за чиято дръжка още бе привързано гниещо въже. Спусна я в кладенеца и чу как ледът долу се троши. После я издърпа обратно и я отнесе до Дракона.

Боята се чистеше трудно, но Тенака работи упорито почти цял час и успя да я изстърже изцяло с кинжала си.

После скочи на земята и се обърна, за да види какво е постигнал.

Дори без боята Драконът представляваше жалка гледка. Гордостта му бе потъпкана. Тенака отново се сети за Ананаис.

— Може би е добре, че не доживя да видиш това — каза той.

Заваля и ледените игли зажилиха лицето му. Вдигна торбата на гърба си и притича към една от изоставените казарми. Вратата зееше и той пристъпи в старата офицерска част. Един плъх притича в мрака, но Тенака не му обърна внимание, а продължи по коридора към по-широките помещения в задната част. Остави раницата си в някогашната си стая и се засмя тихо, щом видя камината: прилежно запълнена с подпалки, готова за огън.

В последния ден, знаейки, че потеглят, някой бе влязъл в стаята му, за да приготви камината.

Помощникът му, Декадо?

Не. В него нямаше романтична жилка. Той беше жесток убиец, удържан само от желязната дисциплина на Дракона и чувството си за лоялност към отряда.

Кой друг?

След известно време се отказа да преглежда лицата, които паметта му подаваше. Никога нямаше да разбере.

Петнадесет минути и дървото ще е изсъхнало достатъчно, за да гори без дим, каза си Тенака, и постави нови подпалки под трупчетата. Скоро огнените езици плъзнаха и пламъкът се задържа.

Тласкан от внезапен импулс, той отиде до стената, търсейки скритата ниша. Преди панелът се отваряше рязко при най-лекото докосване на бутона, сега изскърца бавно със звука на ръждясала пружина. Тенака внимателно отвори отделението. Зад капака имаше малка ниша, останала при махането на каменен блок години преди разпускането на Дракона. От вътрешната страна на стената бе изписан текст на надирски:

Ние, надирите,

вечно млади,

пишещи с кръв,

майстори на брадвата

и победители.

Тенака се усмихна за пръв път от месеци насам и част от товара, който носеше, изчезна от душата му. Отърси се от годините и се видя отново като младеж, току-що дошъл от Степите, за да заеме мястото си сред Дракона; отново усети погледите на новите си братя и едва сдържаната им враждебност.

Надирски принц в Дракона? Това беше немислимо — някои дори го считаха за вулгарно. Но неговият случай беше специален.

Драконът беше сформиран от Магнус Уаундуийвър след Първата надирска война преди един век, когато непобедимият боен главатар Улрик бе повел ордите си срещу стените на Дрос Делнох, най-могъщата крепост на света, само за да бъде отблъснат от Бронзовия граф и неговите воини.

Драконът трябваше да бъде оръжието на Дренай срещу бъдещи надирски нашествия.

А после, като сбъднат кошмар — и докато спомените от Втората надирска война все още бяха свежи в паметта на дренайците, — член на племената бе допуснат в редиците на полка. И по-лошо, той бе директен наследник на самия Улрик. Ала те нямаха друг избор, освен да му позволят да вземе сабята си.

Защото Тенака беше надир само по майчина линия.

Родът на баща му го правеше правнук на Регнак Странника: Бронзовия граф.

Това беше голям проблем за онези, които копнееха да го мразят.

Как можеха да излеят омразата си върху наследника на най-великия дренайски герой? Не им беше лесно, ала се справиха.

Възглавницата му бе накисната в кръв от коза, а в ботушите му пъхаха скорпиони. Стремената на коня му бяха срязани, а накрая някой пусна и пепелянка в леглото му.

Тя почти успя да го убие, когато легна върху нея. Змията впи зъби в бедрото му, ала Тенака сграбчи кинжала от масата до леглото, успя да я убие бързо и направи резка между двете кръгли рани, с надеждата кръвта да отмие отровата. После легна напълно неподвижен, защото знаеше, че и най-лекото движение ще ускори смъртта, опитваща се да нахлуе в тялото му. Чу стъпки в коридора и разпозна Ананаис, офицерът, командващ стражата, който се връщаше в стаята си в края на смяната.

Не искаше да вика, защото знаеше, че Ананаис не го харесва. Ала не искаше и да умира! Извика името на офицера, вратата се отвори и русият гигант застана на прага.

— Ухапа ме пепелянка — каза Тенака.

Ананаис се приведе, за да мине през вратата, и се приближи до леглото, като изрита мъртвата змия. После погледна раната на крака на Тенака и попита:

— Преди колко време?

— Две или три минути.

Офицерът кимна.

— Резките не са достатъчно дълбоки.

Тенака му подаде кинжала.

— Не. Ако бяха достатъчно дълбоки, щеше да прережеш основните мускули.

Ананаис се приведе напред, притисна устни към раната и изсмука отровата. После сложи турникет и излезе, за да доведе лечител.

При все че по-голямата част от отровата не беше проникнала в тялото му, младият надирски принц едва не умря. Изпадна в кома, която продължи четири дни, и когато се събуди, Ананаис седеше до леглото му.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Не изглеждаш добре. Но се радвам, че си жив.

— Благодаря ти, че ме спаси — каза Тенака, докато гигантът ставаше, за да си тръгне.

— За мен беше удоволствие. Но все още не бих искал да се ожениш за сестра ми — каза той и се ухили, пристъпвайки към вратата. — Между другото, трима млади офицери бяха освободени от служба вчера. Мисля, че отсега нататък можеш да спиш спокойно.

— Никога няма да спя спокойно — каза Тенака. — За надирите това означава смърт.

— Нищо чудно, че очите им са скосени — отвърна Ананаис.

* * *

Реня помогна на стареца да се изправи, после засипа малкия огън със сняг, за да угаси пламъка. Температурата рязко спадна, а буреносните облаци се скупчиха над главите им, мрачни и заплашителни. Момичето се страхуваше, защото старецът бе спрял да трепери и сега седеше до мъртвото дърво, загледан с празен поглед в земята.

— Хайде, Аулин — каза тя и го прихвана през кръста. — Старите казарми са наблизо.

— Не! — изпищя той и се отдръпна рязко от нея. — Те ще ме открият там. Зная, че ще ме открият.

— Студът ще те убие — изсъска Реня. — Хайде.

Старецът се предаде и й позволи да го поведе през снега. Тя беше високо и силно момиче, но придвижването бе изтощително и докато си проправяха път през последните храсталаци преди Драконовия площад, вече се беше задъхала.

— Само още няколко минути — каза Реня. — После ще можеш да си починеш.

Старецът сякаш получи нова сила от обещанието за убежище, защото се затътри по-бързо напред. На два пъти едва не падна, ала тя го прихвана.

Реня изрита вратата на най-близката сграда и му помогна да влезе. Свали бялото си наметало и прокара ръка през мократа си от пот къса черна коса.

Сега, когато беше защитена от хапещия вятър, тя почувства как кожата й пламва, докато тялото й се нагаждаше към новите условия. Разкопча бялото си наметало от овча кожа и го свали от широките си рамене. Под него носеше лека синя вълнена туника и черен панталон, скрит отчасти от високи до бедрото ботуши, поръбени с овча кожа. На кръста й висеше тънък кинжал.

Старецът се облегна на една стена, като трепереше силно.

— Ще ме намерят! Ще ме намерят! — хленчеше той.

Реня не му обърна внимание, а навлезе по-навътре в коридора.

Внезапно в другия му край се появи мъж и тя подскочи стреснато. Кинжалът мигновено се озова в ръката й. Мъжът беше висок и мургав, облечен в черно. На кръста му висеше дълъг меч. Той пристъпи напред бавно, но с увереност. Реня разкрачи крака, подготвяйки се за атака, впила поглед в очите му.

А те бяха в невероятно красив виолетов оттенък и скосени като на надирските племена от севера. Ала лицето му беше четвъртито и почти красиво, като се изключи мрачната линия на устата му.

Реня искаше да го спре с думи, да му каже, че ако се приближи още, ще го убие. Но не можа. От него струеше сила — авторитет, който не й оставяше друг избор, освен да му се подчини.

После той я подмина и се приведе над Аулин.

— Остави го на мира! — извика тя и Тенака се обърна към нея.

— В моята стая има огън. Вдясно по коридора — каза той спокойно. — Ще го отнеса там.

Мъжът вдигна стареца с лекота и го отнесе в стаята си, където го положи на тясното легло. Свали наметалото и ботушите му и започна внимателно да разтрива прасците му, където кожата беше посиняла и подпухнала. После се обърна и хвърли едно одеяло на момичето.

— Стопли го на огъня — каза и продължи работата си.

След малко провери дишането на стареца — беше дълбоко и равномерно.

— Спи ли? — попита Реня.

— Да.

— Ще оживее ли?

— Кой знае? — отвърна Тенака и стана, за да се протегне.

— Благодаря ти, че му помогна.

— Благодаря ти, че не ме уби — отвърна той.

— Какво правиш тук?

— Стоя си край огъня и чакам бурята да отмине. Искаш ли малко храна?

Седнаха до пламъците и споделиха сушеното му месо и бисквитите почти без да продумат. Тенака не любопитстваше, а интуицията подсказваше на Реня, че няма да има желание да й отговаря. Ала тишината не беше неприятна. Тя се почувства спокойна за пръв път от седмици и дори заплахата на убийците й се струваше не толкова реална. Сякаш казармите бяха убежище, защитено от магия — невидима, но безмерно могъща.

Тенака се облегна в стола си, загледан в нея, а тя самата гледаше пламъците. Лицето й беше много красиво, кръгло и с високи скули, а големите й очи бяха толкова тъмни, че зениците се сливаха с ирисите. Създаваше впечатление за сила, подкопана от уязвимост, сякаш в сърцето си криеше таен страх или я измъчваше скрита слабост. При други обстоятелства той щеше да е привлечен от нея. Ала когато затърси в себе си, не откри никакви емоции, никакво желание… Никакъв живот, осъзна с изненада.

— Преследват ни — каза тя накрая.

— Зная.

— Откъде знаеш?

Тенака сви рамене и добави съчки в огъня.

— Този път не води наникъде, нямате коне или провизии, но дрехите ви са скъпи и поведението ти демонстрира култура. Следователно бягате от нещо или от някого, а това пък означава, че ви преследват.

— Това смущава ли те? — попита го тя.

— Не, защо?

— Ако те хванат с нас, и ти ще умреш.

— Значи няма да ме хванат с вас — отвърна той.

— Да ти кажа ли защо ни преследват? — попита Реня.

— Не. Това е вашият живот. Пътищата ни се пресякоха тук, но отново ще се разделят към различните ни съдби. Няма нужда да научаваме нещо един за друг.

— Защо? Нима се боиш, че ще започне да те е грижа?

Той обмисли внимателно въпроса, забелязвайки гнева в очите й.

— Може би. Но основно се боя от слабостта, която следва грижата. Имам задача и нямам нужда от други проблеми в ума си. Не, това не е истина — аз не искам други проблеми в ума си.

— Това не е ли егоистично?

— Разбира се. Но помага за оцеляването.

— А то толкова ли е важно? — попита тя рязко.

— Трябва да е, иначе вие нямаше да бягате.

— Важно е за него — каза момичето и посочи стареца на леглото. — Не за мен.

— Той не може да избяга от смъртта — каза тихо Тенака. — Но пък има мистици, които твърдят, че след нея има рай.

— Той го вярва — отвърна тя с усмивка. — От това се бои.

Тенака поклати бавно глава, после потърка очи.

— Това ми идва в повече — каза и се усмихна насила. — Мисля, че сега ще спя.

Взе одеялото си, просна го на пода и легна на него, подпрял глава на торбата си.

— Ти си от Дракона, нали? — попита Реня.

— Как разбра? — попита той, подпирайки се на лакът.

— От начина, по който каза „моята стая“.

— Много наблюдателно. — Той отново се излегна и затвори очи.

— Аз съм Реня.

— Лека нощ, Реня.

— Ще ми кажеш ли името си?

Той помисли да откаже, прехвърляйки наум всички причини, поради които не биваше да й го казва.

— Тенака Хан — рече накрая. И заспа.

* * *

Животът е фарс, помисли си Катерача, докато висеше на четиридесет стъпки над каменния двор. Под него един огромен съчетан душеше въздуха. Рошавата му глава се люлееше тежко на раменете, а ноктестите му пръсти стискаха дръжката на назъбения меч. Снегът се вихреше в ледени фурии и жилеше очите на Катерача.

— Много благодаря — прошепна той, премествайки погледа си към тъмните и натежали буреносни облаци.

Катерача беше религиозен мъж, който считаше боговете за група изкуфели старци — вечни създания, които си правеха безкрайни и безвкусни шеги с човечеството.

Под него съчетаният прибра меча си и се оттегли в мрака. Катерача си пое дълбоко дъх и се издърпа през перваза на прозореца, след което раздели двете кадифени завеси. Намираше се в малък кабинет, обзаведен с бюро, три дъбови стола, няколко ковчежета и редица рафтове и поставки за свитъци. Стаята беше подредена — почти маниакално, помисли си Катерача, забелязвайки трите писалки, поставени изрядно на една линия в центъра на бюрото. Но той и не очакваше нищо друго от магистъра Силиус.

Дълго посребрено огледало с махагонова рамка висеше на стената срещу бюрото. Катерача се приближи до него и се изправи, изпъвайки рамене. Черната маска, тъмната туника и черните панталони му придаваха зловещ вид. Той извади кинжала си и приклекна в бойна стойка. Ефектът беше смразяващ.

— Идеално — каза той на отражението си. — Не бих искал да те срещам в тъмна уличка! — Прибра кинжала и отиде до вратата, повдигна внимателно желязното резе и я открехна.

От другата страна имаше тесен каменен коридор и четири врати — две отляво и две отдясно. Катерача се прокрадна безшумно до втората стая вляво и бавно вдигна резето. Вратата се отвори без звук и той влезе вътре, опрял гръб в стената. Стаята беше топла, макар огънят в камината да гореше слабо. Бледо червено сияние озаряваше завесите около голямото легло. Катерача пристъпи към него, като спря само колкото да погледне дебелия Силиус и също толкова дебелата му любовница. Той лежеше по корем, а тя — по гръб; и двамата хъркаха.

„Защо се прокрадвам? — запита се Катерача. — Можех да нахлуя, биейки барабан.“ Сподави кикота си, намери ковчежето със скъпоценности в скритата под прозореца ниша и изсипа съдържанието му в черната ленена кесия на колана си. Пълната им стойност щеше да му позволи да живее в лукс пет години. Продадени на някой съмнителен търговец в южната част на града, както се налагаше, щяха да му осигурят едва три или шест месеца, ако не играеше хазарт. Помисли си да не залага, но това беше невъзможно. Три месеца, реши накрая.

Завърза кесията си, отстъпи назад в коридора и се обърна…

И се оказа очи в очи с някакъв слуга — висок изпит мъж с вълнена нощна риза.

Човекът изкрещя и побягна.

Катерача изкрещя и побягна, спускайки се стремително по кръглото стълбище, където се блъсна в двама стражи. Те паднаха по гръб с викове, а Катерача се претърколи на пода, изправи се и се затича наляво, следван плътно от стражите. Вдясно имаше друго стълбище и той се затича надолу, взимайки по три стъпала наведнъж. Дългите му крака го носеха с ужасяваща скорост.

На два пъти едва не се спъна, преди да достигне следващото ниво. Пред него имаше желязна порта — беше заключена, но ключът висеше на дървена кука. Вонята от другата й страна обаче му върна здравия разум и страхът проряза паниката му.

Ямата на съчетаните!

Чуваше как стражите трополят по стълбите. Взе ключа, отвори портата и пристъпи вътре, като заключи след себе си. После продължи напред в мрака, молейки Сенилните да му позволят да оцелее, за да стане жертва на още някоя от техните шеги.

Когато очите му се нагодиха към тъмнината, Катерача видя няколко отвора от двете си страни; във всеки от тях, насред купчина слама, спеше по един от съчетаните на Силиус.

Той тръгна към портата в другия край на коридора и свали маската си.

Почти бе стигнал, когато зад гърба му се разнесоха удари по вратата и приглушените викове на стражите разкъсаха тишината. Един съчетан се изтърколи от леговището си и кървавочервените му очи се впиха в Катерача. Създанието бе високо два метра и половина, с огромни рамене и мускулести ръце, покрити с черна козина. Лицето му бе издължено и от пастта му се подаваха остри зъби. Трясъците станаха по-силни и Катерача пое дълбоко дъх.

— Иди и виж какъв е този шум — каза той на звяра.

— Ти кой? — изсъска създанието, думите бяха изкривени от провисналия му език.

— Не стой като истукан — иди и виж какво искат! — нареди рязко Катерача.

Звярът мина край него и други съчетани излязоха в коридора, за да го последват, без да обръщат внимание на натрапника. Той притича до портата и плъзна ключа в ключалката. Докато го превърташе и отваряше, в коридора проехтя рев. Катерача се извърна и видя, че съчетаните тичат към него и вият свирепо. С треперещи пръсти той измъкна ключа, скочи навън, затръшна портата след себе си и бързо я заключи.

Нощният въздух охлаждаше кожата му, докато той тичаше нагоре по стъпалата към западния двор и кичозно украсената стена. Прехвърли се бързо от другата й страна и се приземи на павираната улица.

Вечерният час отдавна бе минал, затова се притаи в сенките и не се откъсваше от тях по целия път до странноприемницата. После се изкачи по лозата до стаята си и почука на кепенците.

Белдер отвори прозореца и му помогна да влезе.

— Е? — попита старият войник.

— Взех бижутата — обяви Катерача.

— Отчайваш ме. Толкова години те обучавах, а какво стана от теб? Крадец!

— В кръвта ми е — каза Катерача и се ухили. — Спомняш ли си Бронзовия граф?

— Това е легенда — отвърна Белдер. — И дори да е вярно, никой от наследниците му не е живял недостойно. Дори онази надирска издънка Тенака!

— Не говори лошо за него, Белдер — каза тихо Катерача. — Той ми беше приятел.