Серия
Сага за Дренай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King Beyond the Gate, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

16.

Катерача, Белдер и Езичника лежаха по корем и гледаха дренайския лагер. Имаше двадесетина войници, седнали около пет лагерни огъня. Пленниците седяха, опрели гръб в гръб в средата на лагера, а близо до тях патрулираха стражи.

— Сигурен ли си, че това е нужно? — попита Белдер.

— Нужно е — отвърна Катерача. — Ако спасим двама сатулски воини, това ще ни даде огромно предимство в търсенето на помощта им.

— Изглеждат ми твърде добре охранявани — промърмори старецът.

— Съгласен съм — каза Езичника. — Има един страж на десет крачки от затворниците. Двама други патрулират край онези дървета, а в гората отиде четвърти.

— Можеш ли да го намериш?

Езичника се ухили.

— Разбира се. Но какво ще кажеш за другите трима?

— Намери онзи в гората и ми донеси бронята му — каза Катерача.

Езичника се скри в мрака и Белдер пролази до младия мъж.

— Нали не мислиш да слизаш там долу?

— Разбира се, че това мисля. Става дума за измама — в това съм добър.

— Няма да се справиш. Ще те хванат.

— Моля те, Белдер, нямам нужда от речи за повдигане на духа — ще ме накараш да навиря нос.

— Е, аз няма да дойда.

— Не си спомням да съм те канил.

Измина почти половин час, преди Езичника да се върне. Носеше дрехите на стража, увити в червеното наметало на мъжа.

— Скрих тялото му, доколкото можах — каза той. — Кога ще сменят стражите?

— След около час — може би по-малко — каза Белдер. — Няма достатъчно време.

Катерача разтвори вързопа, прегледа съдържанието му, после си сложи нагръдника. Не беше подходящ размер, но по-добре твърде голям, отколкото твърде малък, помисли си той.

— Как изглеждам? — попита, поставяйки шлема с гребена на главата си.

— Смехотворно — отвърна Белдер. — Няма да ги излъжеш и за момент.

— Старче, почват да ме болят ушите! — изсъска Езичника. — Прекарали сме заедно само три дни, а вече ми се повръща от теб. Затваряй си устата.

Белдер понечи да каже нещо в отговор, ала погледът на черния мъж го спря. Езичника бе готов да го убие! Кръвта му се смрази и той се извърна.

— Какъв е планът ти? — попита Езичника.

— Има трима стражи, но само един е близо до затворниците. Възнамерявам да го сменя.

— Ами другите двама?

— Само дотук съм го измислил.

— Това все пак е начало — отвърна черният мъж. — Ако първата част сработи и войникът си легне, премини към другите двама. Дръж ножа си в готовност и направи хода си, когато аз направя моя.

Катерача облиза устни. Да държи ножа си в готовност? Не беше сигурен, че ще има смелостта да забие острието в нечие тяло.

Двамата залазиха през храстите към лагера. Луната светеше ярко, но от време на време някой облак я скриваше и потапяше поляната в тъмнина. Огньовете горяха ниско и воините спяха дълбоко.

Езичника долепи уста до ухото на Катерача и прошепна:

— Оттук до първия спящ войник. Следващия път, когато пред луната мине облак, иди към него и легни. Когато облаците се разчистят, стани и се протегни. Погрижи се стражът да те види.

Катерача кимна.

Няколко минути изминаха в мълчаливо напрежение, докато най-накрая мракът не се спусна отново. Катерача незабавно се придвижи напред и падна на земята точно когато луната заблестя отново.

Стана и протегна широко ръце, махайки на стража. После се изправи, огледа се и вдигна копието на спящия до него воин. Поемайки дълбоко дъх, той пое през поляната и се прозина широко.

— Не мога да спя — каза той на мъжа. — Земята е влажна.

— Трябва да пробваш да постоиш тук за малко — измърмори стражът.

— Защо не? — предложи Катерача. — Ако искаш, иди поспи. Аз ще поема смяната.

— Много щедро — каза войникът. — Скоро така или иначе ще ме сменят.

— Както желаеш — отвърна младият мъж и се прозина отново.

— Не съм те виждал преди — каза внезапно войникът. — С кого си?

Катерача се ухили.

— Представи си мъж с лицето на прасе с брадавици и мозъка на гълъб.

— Дън Гидеус — каза мъжът. — Кофти късмет!

— Познавал съм и по-лоши — изкоментира Катерача.

— Аз не съм. Мисля, че има специално място, където отглеждат такива идиоти. Така де — защо да атакуваме сатулите? Сякаш си нямаме достатъчно чумави проблеми в Скода. Умът ми не го побира!

— И моят — каза Катерача. — Но все пак, докато плащат…

— Стига бе, платили ли са ти? Аз си чакам парите вече четири месеца — възкликна мъжът гневно.

— Шегувах се — отвърна младият мъж. — Естествено, че не са!

— Не се шегувай за тия работи, човече. И така си имаме достатъчно неприятности.

Към тях се присъедини втори страж.

— Кал, това смяната ли е?

— Не, просто не могъл да заспи.

— Е, аз мисля да ги събудя. Писна ми да кисна тук — каза новодошлият.

— Не бъди глупак — посъветва го първият. — Ако събудиш Гидеус, ще нареди да те нашибат!

— Защо не идеш да си починеш? — предложи Катерача. — Аз ще пазя — без друго явно няма да заспя повече.

— Мътните го взели, мисля, че точно така ще направя — каза първият войник. — И без това спя с отворени очи. Мерси, друже — каза той и потупа Катерача по рамото, преди да отиде да легне при другите.

— Ако искаш да отпуснеш глава в гората, ще те събудя като видя, че смяната идва — предложи Катерача.

— Мерси, но по-добре не. Последния път като хванаха страж да спи, Гидеус нареди да го обесят. Копеле! Не искам да поемам такъв риск.

— Твоя работа — отвърна Катерача нехайно и с бясно туптящо сърце.

— Копелетата пак забраниха отпуската — каза стражът. — Не съм виждал жена си и хлапетата вече четири месеца. — Катерача отпусна хватката си около дръжката на кинжала. — Фермата не носи достатъчно. Скапани такси! Все пак поне съм жив, предполагам.

— Да, и това е нещо — съгласи се младият мъж.

— Животът е гадост, а? Всеки момент ще ни пратят в Скода, за да избием още малко от своите. Животът е проклета гадост!

— Да — стиснал ножа зад гърба си, Катерача раздвижи пръсти около дръжката, готов да го забие в гърлото на мъжа.

Внезапно стражът изруга.

— Мисля, че ще приема предложението ти — каза той. — Вече трета нощ ме слагат на стража. Но обещай, че ще ме събудиш, нали?

— Обещавам — каза Катерача и облекчението го заля като гореща вълна.

Но тогава Езичника изплува от сенките и прокара ножа си през гърлото на другия мъж. Катерача реагира инстинктивно — собственият му кинжал се стрелна напред и се заби в гърлото на войника под челюстта, пронизвайки мозъка му. Той падна без звук, но Катерача видя погледа в очите му, докато умираше, и извърна лице.

Езичника дотича до него.

— Добра работа. Нека освободим пленниците и да се махаме.

— Той беше добър човек — прошепна младият мъж.

Езичника го сграбчи за раменете.

— Много добри хора лежат мъртви в Скода. Стегни се… Да тръгваме.

Двамата пленници бяха наблюдавали убийствата, без да издадат звук. Носеха робите на сатулските племена и лицата им бяха частично скрити под шалове. Езичника пристъпи към тях и ножът му преряза вървите; Катерача го последва и коленичи до първия воин, който тъкмо сваляше шала от лицето си. Мъжът пое дълбоко дъх. Лицето му бе силно и тъмно, с извит нос над гъста черна брада. Очите му бяха дълбоко разположени и под лунната светлина изглеждаха като от катран.

— Защо? — попита той.

— Ще говорим по-късно — каза Катерача. — Конете ни са там. Движете се тихо.

Двамата с Езичника се скриха в мрака на гората и сатулите ги последваха. Няколко минути по-късно откриха Белдер и двата коня.

— Сега ми кажи защо — повтори мъжът.

— Искам да ме отведете до лагера си. Трябва да говоря със сатулите.

— Не можеш да кажеш нищо, което бихме чули.

— Не можеш да знаеш това — отвърна Катерача.

— Зная, че си дренаец, и това ми стига.

— Нищо не знаеш — каза рязко Катерача и захвърли шлема си на земята. — Но сега няма да споря с теб. Качи се на кон и ме отведи при своя народ.

— И защо да го правя?

— Защото имаш дълг към мен.

— Не ти дължа нищо. Не съм искал да бъда спасяван.

— Не този дълг. Слушай ме, човешко дете! Върнал съм се от Планините на Мъртвите, отвъд мъглите на вековете. Погледни в очите ми. Виждаш ли ужасите на Шеол? Аз вечерях там с Джоаким, най-великия от сатулските принцове. Ще ме отведеш сред планините и ще оставиш своя водач да реши. В името на душата на Джоаким, дължиш ми поне това!

— Лесно е да се говори за великия Джоаким — каза мъжът неспокойно, — защото е мъртъв повече от сто години.

— Напротив, изобщо не е мъртъв — отвърна Катерача. — Духът му живее и е отвратен от сатулската страхливост. Помоли ме да ви дам шанс да възвърнете честта си… но изборът си е ваш.

— И кой твърдиш, че си?

— Ще намериш лика ми в погребалните ви зали, застанал редом с Джоаким. Погледни лицето ми, човече, и ми кажи кой съм.

Сатулът облиза устни, несигурен, ала изпълнен със суеверен страх.

— Ти си Бронзовия граф?

— Аз съм Регнак, Бронзовия граф. А сега ме отведи в планините!

Пътуваха цялата нощ, все наляво в Делнох и нагоре през множество проходи, които се разширяваха все повече с приближаването на сърцето на планината. На четири пъти бяха пресрещнати от сатулски съгледвачи, но винаги ги пускаха да продължат. Накрая, когато утринното слънце достигна висините по обед, те навлязоха във вътрешния град — хиляда бели каменни сгради, изпълнили купата на една скрита долина. Само една сграда се издигаше повече от един етаж и това бе дворецът.

Катерача никога не бе идвал тук. Малцина дренайци бяха стъпвали в този град. Децата се събираха да гледат преминаването им по улиците на път към двореца. Посрещнаха ги петдесетина воини с бели роби и извити ятагани в ръце, които тръгнаха от двете им страни. При портите на двореца ги чакаше мъж, скръстил ръце пред гърдите си. Той бе висок, с широки рамене и гордо лице.

Катерача спря коня си пред портите и зачака. Мъжът свали ръце и пристъпи напред, впил кафявите си очи в неговите.

— Казват ми, че си мъртвец? — попита сатулът. Катерача зачака, без да продума. — Ако е така, няма да възразиш да прокарам меча си през тялото ти?

— Мога да умра като всеки човек — отвърна младият мъж. — Вече го сторих веднъж. Но ти няма да ме убиеш, така че нека спрем с тези игри. Подчини се на собствените си закони на гостоприемството и ни предложи храна.

— Играеш ролята си добре, Бронзови графе. Слезте от конете и ме последвайте.

Той ги поведе към западното крило на двореца и ги остави да се изкъпят в огромна мраморна баня, със слуги, които впръскваха парфюми във водата. Белдер не каза нищо.

— Не можем да се бавим тук твърде много, господарю — каза Езичника. — Колко време ще им дадеш?

— Не съм решил още.

Езичника отпусна огромното си тяло в топлата вода и потъна под повърхността. Катерача повика слуга и поиска сапун. Мъжът се поклони и отстъпи, след което се върна с кристална съдина. Младият мъж изсипа съдържанието върху главата си и изми косата си; после поиска бръснач и огледало и се избръсна. Беше уморен, но се чувстваше по-човешки след банята. Когато изкачи мраморните стъпала, друг слуга притича напред с хавлия, която постави на раменете му. После го поведе към спалнята, където Катерача откри дрехите си почистени. Той извади нова риза от дисагите си и се облече бързо, вчеса косата си и постави внимателно кожената лента на челото си. Внезапен импулс го накара да я свали и да намери в чантата сребърната диадема с опала. Постави я на мястото й и друг слуга му донесе огледало. Той му благодари, забелязвайки с удовлетворение възхищението в очите на мъжа.

Катерача вдигна огледалото и се огледа.

Можеше ли наистина да мине за Рек, графът воин?

Езичника му бе дал идеята, когато каза, че хората винаги са склонни да вярват, че другите са по-силни, по-бързи и по-умели от тях. Всичко беше въпрос на представяне. Черният мъж му бе казал, че Катерача може да прилича на принц, убиец, генерал.

Защо не на мъртъв герой?

В крайна сметка кой можеше да докаже противното?

Той излезе от стаята и един сатул с копие в ръка му се поклони и го помоли да го последва. Мъжът го отведе до обширна стая, в която го очакваха младият мъж, който го бе посрещнал на портите, двамата сатули, които беше спасил, и старец с избледняла кафява роба.

— Добре дошъл — каза сатулският водач. — Тук при мен има човек, който умира да се срещне с теб. — Той посочи стареца. — Това е Рафир и той е свят мъж. От рода на Джоаким Сатули е и е изучавал подробно историята ни. Има много въпроси за обсадата на Дрос Делнох.

— Ще се радвам да им отговоря.

— Сигурен съм в това. Също така има друг талант, който можем да ползваме — разговаря с духовете на мъртвите. Тази вечер ще изпадне в транс и аз съм сигурен, че за теб ще е удоволствие да присъстваш.

— Разбира се.

— Аз лично нямам търпение — каза водачът. — Слушал съм гласа на духовния водач на Кафир много пъти и често съм му задавал въпроси. Но привилегията да събера заедно такива приятели… е, не мога да не изпитвам гордост.

— Говори направо, Сатули! — каза Катерача. — Не съм в настроение за детски игри.

— Хиляда извинения, почитаеми гостенино. Просто се опитвах да ти кажа, че духовният водач на Кафир е именно твоят приятел, великият Джоаким. Нямам търпение да чуя разговора ви.

* * *

— Стига паника! — каза Езичника, докато Катерача кръстосваше стаята.

Слугите бяха отпратени, а Белдер, шокиран от новините, сега кръстосваше розовата градина долу.

— Има си време за паника — каза Катерача, — когато всичко се провали. Е, ето че това стана — така че се паникьосвам.

— Сигурен ли си, че старецът не е измамник?

— Какво значение има? Ако е измамник, принцът ще му нареди да ме отхвърли. Ако не е, ще ме отхвърли духът на Джоаким. Няма измъкване!

— Можеш да обвиниш стареца в измама — предложи Езичника с неубедителен глас.

— Да обвиня техния свят човек в собствения им храм? Не мисля. Това огъва законите за гостоприемство до счупване.

— Мразя да звуча като Белдер, но това беше твоя идея. Наистина трябваше да я обмислиш по-внимателно.

— Аз мразя да звучиш като Белдер.

— Ще спреш ли да кръстосваш? Ето, хапни малко плодове.

Езичника му метна една ябълка през стаята, но Катерача я изпусна.

Вратата се отвори и Белдер влезе.

— Истинска катастрофа — каза той мрачно.

Катерача се тръшна в един широк кожен стол.

— Страшна нощ ще бъде.

— Позволено ли ни е да носим оръжие? — попита Езичника.

— Ако искаш — отвърна Белдер. — Но дори теб не си те представям да избиеш хиляда сатули!

— Не искам да умирам без оръжие в ръка.

— Смели думи! — каза Катерача. — А аз ще взема тази ябълка. Не искам да умирам без плод в ръка. Дали не можем да спрем да говорим за умиране?! Ужасно смущаващо ми действа!

Разговорът продължи в същия безсмислен дух, докато един слуга не почука на вратата и ги помоли да го последват. Катерача му каза да почака и отиде да се погледне във високото огледало на отсрещната стена. С изненада видя, че отражението му се усмихва. Той заметна наметалото драматично около раменете си и намести опала на челото си.

— Бъди с мен, Рек — каза той. — Ще ми е нужна помощ.

Тримата последваха слугата през двореца и накрая стигнаха входа на храма, където мъжът се поклони и отстъпи. Катерача влезе в хладните сенки във вътрешността на постройката. Навсякъде имаше пейки, изпълнени със смълчани сатули, а принцът и Рафир седяха един до друг на издигнат пиедестал. Вдясно от Рафир имаше трети стол. Катерача се изпъна и пристъпи с уверена крачка. Свали наметалото си и внимателно го постави на облегалката на стола.

Принцът се изправи и му се поклони. На младия мъж му се стори, че вижда злоба в тъмните му очи.

— Приветствам благородния ни гост тук тази вечер. Никой дренаец не е стъпвал в храма ни. Ала този мъж твърди, че е Бичът на надирите, живият дух на Бронзовия граф — кръвен брат на великия Джоаким. Така че е редно да срещне отново своя другар в това свещено място. Нека в душите ви се възцари мир, братя, и нека сърцата ни се отворят за музиката на Бездната. Нека Рафир се свърже с мрака…

Катерача потрепери, когато многочисленото множество сведе глави. Рафир се облегна в стола си; очите му се отвориха широко, а после се подбелиха. На Катерача започна да му се гади.

— Призовавам те, мой духовни водачо! — извика старецът с висок и треперлив глас. — Ела при нас от светите земи. Дай ни мъдростта си.

Свещите в храма внезапно потрепериха, сякаш насред залата бе задухал вятър.

— Ела при нас, приятелю! Води ни.

Пламъците отново затанцуваха — и този път изгаснаха. Катерача облиза устни; Рафир определено не беше измамник.

— Кой призовава Джоаким Сатули? — изтътна дълбок и плътен глас.

Катерача подскочи в стола, защото звукът извираше от гърлото на кльощавия Рафир.

— Кръв от твоята кръв, велики Джоаким — каза принцът. — Тук има човек, който претендира да бъде твой приятел.

— Нека тогава заговори — каза духът. — Твърде често чувам твоят мрънкащ глас.

— Говори! — нареди принцът, обръщайки се към Катерача. — Чу нареждането.

— Ти не можеш да ми заповядваш, отрепко! — извика младият мъж. — Аз съм Рек, Бронзовият граф, и съм живял във времена, когато сатулите бяха истински мъже. Джоаким беше мъж — и мой брат. Кажи ми, Джоаким, как ти се нравят тези синове на синовете ти?

— Рек? Не мога да те видя. Ти ли си?

— Аз съм, братко. Тук, сред тези твои сенки. Защо не можеш да си заедно с мен?

— Не мога да кажа… Толкова много време. Рек! Първата ни среща. Спомняш ли си думите си?

— Помня ги. „И колко струва сега животът ти, Джоаким?“ А ти отвърна: „Един счупен меч“.

— Да, да, помня. Но накрая, важните думи. Думите, които ме доведоха в Дрос Делнох.

— Аз яздех към смъртта си в крепостта и ти го казах. После казах: „Пред себе си нямам нищо, освен врагове и война. Иска ми се да мисля, че съм оставил поне неколцина приятели зад себе си.“ Помолих те да поемеш ръката ми като приятел.

— Рек, наистина си ти! Братко! Как така отново се наслаждаваш на смъртния живот?

— Светът не се е променил, Джоаким. Злото все така се надига като гной от рана. Водя война без съюзници и с малцина приятели. Затова отново дойдох при сатулите, както сторих някога.

— От какво се нуждаеш, братко?

— От воини.

— Сатулите няма да те последват. Нито е редно. Аз те обичах, Рек, защото беше велик човек. Но един дренаец да води избраното племе би било светотатство. Трябва да си отчаян, за да искаш подобно нещо. Но щом нуждата ти е толкова голяма, ти предлагам чеиамите, за да ги използваш както намериш за добре. О, Рек, братко, как копнея да можех да вървя редом с теб отново, с ятаган в ръка! Все още виждам надирите, застанали срещу последната стена, чувам виковете им, пълни с омраза. Ние бяхме истински мъже, нали?

— Бяхме — каза Катерача. — Дори ранен, ти пак беше могъщ.

— Народът ми не живее добре сега, Рек. Овце, водени от кози. Използвай чеиамите добре. И дано Господарят на всичко те благослови.

Катерача преглътна с усилие.

— Той даде ли ти благословията си, приятелю?

— Получих каквото заслужавах. Сбогом, братко.

Младият мъж изпита ужасна тъга и падна на колене, а по бузите му покапаха сълзи. Опита се да потисне риданията, но те не можеха да бъдат спрени. Езичника дотича до него и му помогна да се изправи.

— Толкова мъка имаше в гласа му — каза Катерача. — Изведи ме оттук.

— Чакайте! — нареди принцът. — Церемонията не е свършила.

Ала Езичника не му обърна внимание и почти изнесе Катерача от храма. Нито един сатул не им препречи пътя, когато тръгнаха към стаите си. Там черният мъж помогна на Катерача да легне в покритото със сатен легло и му сипа вода от една каменна кана; беше студена и сладка.

— Чувал ли си някога подобна тъга? — попита го Катерача.

— Не — призна Езичника. — Накара ме да ценя живота. Как го направи? В името на всички богове, това беше ненадминато представление!

— Просто поредната измама. Повръща ми се от нея! Какво умение е нужно, за да измамиш измъчен сляп дух? О, богове. Езичник, та той е мъртъв от над сто години. Двамата с Рек са се срещали рядко след битката — били са от две различни култури.

— Но ти знаеше всички думи…

— От дневниците на графа. Изучавал съм историята внимателно. Срещнали са се, когато сатулите устроили засада на моя предшественик, и Рек надвил Джоаким в единоборство. Били се цяла вечност, докато внезапно мечът на Джоаким не се счупил. Ала Рек го пощадил и това дало началото на приятелството им.

— Избрал си трудна роля. Ти не си майстор на меча.

— Не, и не ми е нужно. Играта е достатъчна. Мисля, че сега ще спя. Богове, изморен съм… и толкова много ме е срам.

— Няма причина да изпитваш срам. Но кажи ми, кои са чеиамите?

— Синовете на Джоаким. Някакъв култ, мисля; не съм сигурен. Остави ме да поспя.

— Почини си, Рек. Заслужил си го.

— Няма нужда да използваш името и насаме.

— Напротив — отсега нататък всички трябва да играем ролите си. Не зная нищо за твоя предшественик, но мисля, че би се гордял с теб. За да минеш през това, се искат нерви от стомана.

Ала Катерача не чу комплимента, защото беше заспал.

Езичника се върна във външната стая.

— Как е той? — попита Белдер.

— Добре е. Но имам съвет за теб, старче: край на режещите забележки! Отсега нататък той е Бронзовия граф и ще бъде третиран като такъв.

— Колко малко знаеш, черни човече! — извика Белдер. — Той не играе роля, той е Бронзовия граф. По право и кръв. Мисли си, че играе роля — ами нека! Но това, което виждаш сега, е реалността. И тя винаги е била там — аз го знаех. Именно това ме изпълваше с горчивина. Режещи забележки? Та аз се гордея с момчето — толкова силно, че бих запял!

— Недей — каза Езичника и се ухили. — Гласът ти е като на болна хиена.

* * *

Катерача се събуди, когато груба ръка покри устата му. Не беше приятен начин за събуждане. Луната бе пуснала лъч светлина през отворения прозорец и вятърът люлееше дантелената завеса. Ала мъжът, надвесил се над леглото му, бе само силует.

— Не издавай звук — прошепна той. — В огромна опасност си!

Свали ръката си и седна на леглото.

Катерача се надигна бавно.

— Опасност? — прошепна той.

— Принцът е наредил смъртта ти.

— Нима?

— Тук съм, за да ти помогна.

— Радвам се да го чуя.

— Това не е шега, господарю. Аз съм Магир, водач на чеиамите, и ако не дойдеш с мен, отново ще се озовеш в Залите на Мъртвите.

— Къде да дойда?

— Извън града. Тази нощ. Имаме лагер нагоре в планината, където ще си в безопасност.

Откъм прозореца се разнесе тих шум, като от въже, търкащо се в камък.

— Закъснях — прошепна Магир. — Те са тук. Вземи си меча!

Катерача се хвърли през леглото и измъкна острието от ножницата. Тъмна сянка скочи през прозореца, ала Магир я посрещна и извитият му кинжал се стрелна нагоре. Тишината на нощта бе нарушена от ужасен писък. Когато още двама убийци се изкачиха в стаята, Катерача извика с цяло гърло и скочи напред, размахал меча си. Острието захапа плът и мъжът падна беззвучно. Катерача се спъна в тялото му точно когато над главата му прелетя кинжал, но се претърколи по гръб и заби меча си в корема на противника. Убиецът изсумтя от болка и падна през прозореца.

— Великолепно! — каза Магир. — Никога не съм виждал толкова майсторско претъркаляне. Та ти можеш да принадлежиш към чеиамите.

Катерача седна, подпрял гръб в стената, а мечът падна от безчувствените му пръсти.

Езичника отвори вратата с ритник.

— Добре ли си, Рек? — попита той.

Катерача се обърна, за да види черния гигант, изпълнил рамката като абаносова статуя, докато вратата висеше на счупени панти.

— Можеше просто да я отвориш — каза той. — В името на боговете, тази драма ме убива!

— Като стана дума за драма — отвърна Езичника, — току-що убих двама мъже в стаята си. Белдер е мъртъв — прерязали са му гърлото.

Катерача се изправи на крака.

— Убили са го? Защо?

— Ти посрами принца — каза Магир. — Той трябва да те убие. Няма избор.

— Ами духа на Джоаким? Защо изобщо го призова?

— Не мога да отговоря на този въпрос, господарю. Но сега трябва да избягаш.

— Да избягам? Та той уби мой приятел — вероятно единствения, който съм имал. Белдер ми беше като баща. Махайте се оттук и ме оставете сам — и двамата!

— Не прави нищо глупаво — предупреди го Езичника.

— Глупаво? Всичко е глупаво! Животът е фарс — тъп и отвратителен фарс, игран от глупаци. Е, на мен ми писна. Така че изчезвайте!

Катерача се облече бързо, сложи си колана с меча и стисна оръжието в дясната си ръка. Пристъпи към прозореца и се надвеси над перваза. Едно въже се люшкаше леко от нощния ветрец и той го хвана. Скочи през прозореца и се спусна в двора.

Четирима стражи го гледаха смълчано, докато се приземяваше безшумно на мраморните плочи. Той пристъпи в центъра на двора и се загледа към прозорците на покоите на принца.

— Принце на страхливците, излез! Принц на лъжите и измамата, покажи се! Джоаким каза, че си овца. Излез веднага!

Стражите се спогледаха, но не помръднаха.

— Аз съм жив, принце. Бронзовия граф е жив! Всичките ти убийци са мъртви и ти ще се присъединиш към тях. Излез — или ще поразя душата ти в скривалището, където си се свил. Излез!

Завесите на прозореца се разтвориха и зад тях се появи принцът, със зачервено от гняв лице. Той се приведе над гравирания каменен перваз и извика на стражите:

— Убийте го!

— Ела и си свърши работата сам, чакал нещастен! — извика Катерача. — Джоаким ме наричаше свой приятел и аз съм такъв. В собствения си храм чу думите му, ала въпреки това прати убийци в стаята ми. Безгръбначно псе! Ти позориш прародителя си и нарушаваш най-свещените закони на гостоприемството. Боклук! Слез тук!

— Чухте ме — убийте го! — изкрещя принцът.

Стражите пристъпиха напред с насочени копия.

Катерача снижи меча си и ярките му очи се впиха във водача им.

— Отказвам да се бия с вас — каза той. — Но какво искате да кажа на Джоаким при следващата ни среща? И какво ще му кажете вие, когато извървите пътя до Шеол?

Мъжът се поколеба, а Езичника дотича през двора, стиснал два меча в ръцете си. До него беше Магир.

Стражите се подготвиха за атака.

— Оставете го! — извика Магир. — Той е графът и всички чуха предизвикателството му.

— Слез долу, принце на страхливците — извика Катерача. — Времето ти дойде!

Принцът стъпи на перваза десет стъпки над земята и скочи, а бялата му роба се развя около него. Пристъпи до един страж и взе ятагана му, след което го размаха, за да усети баланса му.

— Сега ще умреш — каза принцът. — Зная, че си лъжец. Не може да си мъртвият граф — ти си измамник!

— Докажи го! — отсече Катерача. — Ела и го докажи. Аз съм най-великият майстор на меча, стъпвал по тази земя. Отблъснах ордите на надирите. Строших острието на Джоаким Сатули. Пристъпи напред и умри!

Принцът облиза устни и се вгледа в пламтящите очи. По бузите му покапа пот и в този миг той разбра, че е обречен. Животът внезапно му се стори твърде ценен, а той беше прекалено важен, за да допусне някакъв демон от дълбините да го примами в битка. Ръката му започна да трепери.

Усети погледите на хората си и погледна наоколо — целият двор бе пълен със сатулски воини. И въпреки това беше сам; никой от тях нямаше да му помогне. Трябваше да атакува, но това означаваше смърт. Той нададе дивашки крясък и се хвърли напред с вдигнат ятаган. Катерача заби меча си в сърцето му, после го издърпа рязко и тялото падна на камъните.

Магир пристъпи към него.

— Сега трябва да си тръгнеш. Ще ти позволят да излезеш от града, но после ще трябва да те последват, за да отмъстят за това убийство.

— Това няма значение за мен — каза Катерача. — Аз дойдох тук, за да ги спечеля. Без тях така или иначе сме изгубени.

— Имаш чеиамите, приятелю. Ние ще те последваме и в ада.

Катерача погледна към мъртвия принц.

— Той дори не се опита да се бие — просто се затича напред, за да умре.

— Той беше псе и син на псе. Плюя на него! — каза Магир. — Не беше достоен за теб, господарю, макар и да беше най-великият майстор на меча от всички сатули.

Нима? — възкликна Катерача, удивен.

— Да. Но знаеше, че ти си много по-велик, и това знание го унищожи, преди мечът ти да го достигне.

— Значи е бил глупак. Ако само беше…

— Рек — каза Езичника. — Време е да тръгваме. Ще доведа конете.

— Не. Искам Белдер да бъде погребан, преди да напуснем това място.

— Моите хора ще се погрижат — каза Магир. — Но приятелят ти дава мъдър съвет и аз ще доведа конете в двора. Пътят до лагера ни е само час, там можем да починем и да обсъдим плановете си.

— Магир!

— Да, господарю.

— Благодаря ти.

— Това е мой дълг, господарю. Мислех си, че ще те мразя, защото чеиамите не харесват дренайските воини. Ала ти си истински мъж.

— Кажи ми какво са чеиамите?

— Ние сме Кръвопийците, Синовете на Джоаким. Боготворим само един бог: Шали, Духът на Смъртта.

— Колцина сте?

— Само сто воини, господарю. Но не ни съди по броя ни. Гледай броя на мъртвите, които оставяме след себе си.