Серия
Сага за Дренай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King Beyond the Gate, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

15.

Кафас се отдалечи от палатките и просна черното си наметало на сухата земя. Свали тъмния си шлем и се излегна. Звездите светеха ярко, ала той нямаше очи за тях. Нощта бе хладна и чиста, но Кафас мразеше празнотата. Копнееше за убежището на Храма и наркотичните оргии. Музиката на стаята за мъчения, сладките молби на жертвите. Именно радост му липсваше тук. Смях.

Между мъчителя и жертвата се оформяше специална връзка. Първо идваха упорството и омразата. После сълзите и писъците. После молбите. И накрая, след като духът бъдеше пречупен, следваше особен вид обич. Кафас изруга шумно и се изправи. Възбудата събуждаше гнева му. Той бръкна в малката кожена кесия, висяща на бедрото му, и извади дълго листо лорасиум. Смачка го на топчица, постави го в устата си и започна да дъвче бавно. Когато соковете започнаха да действат и умът му заплува в мъгла, той чу сънищата на спящите войници и бавните гладни мисли на язовеца, скрит в храстите вдясно от него. Кафас ги изолира и принуди ума си да проиграе отново сцена от близкото минало, когато доведоха в стаята за мъчения малко момиченце…

Внезапно го заля вълна от безпокойство и той върна рязко ума си към настоящето, а очите му се стрелнаха към тъмните сенки в дърветата.

Пред него се появи ярка светлина, после потрепери и се преля във формата на воин, облечен в сребърна броня. На раменете си имаше бяло наметало, чиито краища се вееха под ветровете на Духа.

Кафас затвори очи и скочи от тялото си, с черен призрачен меч в ръка и тъмен щит, закачен за другата. Воинът отблъсна атаката му и отстъпи.

— Ела тук и умри — предложи тамплиерът. — Дванадесет от вас вече са мъртви. Ела и се присъедини към тях!

Воинът не каза нищо, през процепите на сребърния му шлем се виждаха единствено сините очи. Те бяха спокойни и тихата увереност, която се излъчваше от тях, се прокрадна в сърцето на Кафас. Щитът му се смали.

— Не можеш да ме докоснеш! — извика той. — Духът е по-могъщ от Източника. Ти си безсилен срещу мен!

Воинът поклати глава.

— Проклет да си! — изрева Кафас, когато щитът му изчезна.

Той се хвърли в атака, размахал дивашки меча си.

Акуас парира удара с лекота, после заби собственото си острие дълбоко в гърдите на тамплиера. Мъжът изстена, когато леденият меч достигна призрачната му плът. После душата му умря и останало без нея, тялото застина на земята.

Акуас изчезна. Двеста крачки навътре в гората очите на тялото му се отвориха и той увисна в подкрепящите ръце на Декадо и Катан.

— Всички тамплиерски стражи са мъртви — каза свещеникът.

— Добра работа! — похвали го командирът.

— Чувствам се омърсен от злото им. Дори само да ги докоснеш е като вечно проклятие.

Декадо отиде безшумно до мястото, където Ананаис чакаше със сто воини. Торн бе приклекнал вляво от него, Галанд — отдясно. Петдесетима бяха мъже от Легиона, за които Ананаис не беше сигурен.

Макар и да вярваше на инстинктите на Декадо, все още бе скептичен относно талантите на Тридесетте. Тази нощ щеше да разбере дали тези войници са с него, или не. С болезнена яснота усещаше мечовете им около себе си.

Гигантът поведе отряда до покрайнините на дърветата. От другата страна се намираха палатките на делнохската армия — бяха сто на брой, всяка от които даваше подслон на шестима мъже. Отвъд тях пък бяха опънати въжета, които да ограничават вързаните коне.

— Искам Бреихт жив и искам онези коне — прошепна Ананаис. — Галанд, вземи петдесет мъже и отведи жребците на разстояние. Останалите могат да ме последват.

Той пристъпи напред, приклекнал ниско, и воините в тъмни брони се пръснаха зад него.

Когато достигна палатките, отрядът се раздели на групи — въоръжени мъже тихо повдигаха покривалата и пристъпваха безшумно вътре. Кинжалите се плъзгаха през спящите гърла и хората умираха, без да издадат и звук. В покрайнините на лагера един войник се събуди от пълния си мехур; претърколи се от одеялото и излезе в нощта. Първото, което видя, беше гигант с черна маска, спускащ се към него, следван от двадесетина воини. Извика веднъж… и умря.

Внезапно хаосът завладя нощта. Войниците заизлизаха от палатките си с мечове в ръце. Ананаис посече двама воини, застанали на пътя му, и изруга шумно. Палатката на Бреихт се издигаше право напред — син копринен павилион с емблемата на Белия кон на дренайския пратеник.

— Легион! При мен! — изрева гигантът и се затича напред.

Един войник го атакува с копие, ала Ананаис се отдръпна от пътя на оръжието и мечът му описа свирепа дъга, която разби ребрата на мъжа. Златния достигна палатката, отметна рязко покривалото на входа и влезе вътре. Бреихт се криеше под леглото си, ала Ананаис го извлече за косата и го запрати навън.

Старият Торн дотича до него и каза:

— Имаме малък проблем, Черна маско.

Петдесетимата от Легиона бяха оформили здрав кръг около павилиона на Бреихт, ала навсякъде около тях воините от Делнох стояха в готовност, чакайки заповед за атака. Ананаис вдигна Бреихт на крака и си проправи път до предната част на редицата.

— Кажи на хората си да хвърлят оръжията, или ще ти прережа гърлото — изсъска той.

— Да, да — измрънка сивобрадият старец и вдигна ръце. — Мъже на Ческа, свалете оръжия. Животът ми е твърде ценен, за да бъде захвърлен по такъв начин. Заповядвам ви да ги пуснете!

Един тамплиер пристъпи напред.

— Твоят живот не струва нищо, старче! Имаше една мисия — да убедиш тия псета да излязат от хълмовете. И ти се провали.

Ръката му се изметна назад, после надолу и един черен кинжал се заби в гърлото на Бреихт. Старецът се олюля и падна на колене.

— А сега ги избийте! — извика тамплиерът и делнохците се спуснаха в атака.

Когато двете страни се сблъскаха, Ананаис заразмахва мечовете си, привличайки враговете към себе си както свещ привлича нощни пеперуди. Оръжията му се стрелкаха сред тях по-бързо, отколкото очите им можеха да ги следват. Около него Легионът се биеше добре и старият Торн не им отстъпваше с коварните си удари.

Внезапно звънът на стомана бе заглушен от грохота на копита и делнохската линия потрепери, когато войниците се извърнаха да видят новия враг, присъединил се към битката.

Групата на Галанд ги удари изотзад като чук наковалня и делнохците се пръснаха. Ананаис се затича напред, викайки на мъжете си да го последват. Внезапно нечий меч поряза хълбока му. Той изсумтя и замахна назад, събаряйки нападателя си на земята. Декадо пришпори коня си към гиганта и протегна лявата си ръка. Ананаис я сграбчи и се хвърли на седлото зад него. Легионери го последваха и воините от Скода се отдалечиха в галоп от лагера. Ананаис хвърли поглед назад, търсейки Торн, и го видя вкопчен в гърба на Галанд.

— Той определено е корав старец! — каза той.

Декадо не каза нищо. Тъкмо бе получил доклад от Балан, чиято задача беше да проучи земята около Дренан, за да разбере как са разположени силите на Ческа. Новините не бяха добри.

Императорът не си бе губил времето.

Съчетаните вече бяха потеглили и нямаше начин Тенака Хан да доведе надирската си армия навреме, за да ги пресрещне.

Според Балан армията щеше да достигне Скодските долини след четири дни.

Единственото, което Тенака можеше да стори, бе да отмъсти за тях, защото нямаше сила на земята, способна да удържи зверовете на Ческа.

* * *

Ананаис влезе в града с коня си. Седеше изправен на седлото, ала умората му тежеше като канара. Беше прекарал един ден и две нощи с лейтенантите си и водачите на отряди, за да ги информира за мълниеносния поход на Ческа. Мнозина генерали биха прикрили заплахата, страхувайки се от дезертьори и спад на бойния дух, но Ананаис не вярваше в това. Хората, които очакваха смъртта си, имаха право да знаят какво им предстои.

Ала сега беше изморен.

Градът бе тих, защото зората бе настъпила едва преди два часа, но въпреки това децата, събрали се на улицата, спряха заниманията си, когато Черната маска мина край тях. Конят му едва не се подхлъзна на лъскавите павета и Ананаис повдигна главата му, за да го потупа по врата.

— Уморен си почти колкото мен, а, момче?

Един набит оплешивяващ старец излезе от градината отдясно. Лицето му бе зачервено от гняв.

— Ти! — извика той и посочи ездача.

Ананаис спря коня си и мъжът пристъпи напред, а зад него се бяха струпали двадесетина деца.

— Искаш да говориш с мен ли, приятелю?

— Никакъв приятел не съм ти, касапино! Исках само да видиш тези деца.

— Е, видях ги. Чудесни са.

— Чудесни, а? И родителите им бяха чудесни, но сега гният под Усмивката на демона. И за какво? За да можеш да си играеш с лъскавия си меч!

— Приключи ли?

— Ни най-малко! Какво ще стане с тези деца, когато дойдат съчетаните? Някога и аз бях войник и зная, че не можете да удържите онези адски зверове — ще нахлуят в града и ще избият всичко живо. Какво ще стане тогава с тези деца?

Ананаис докосна с пети хълбоците на коня си и жребецът продължи по улицата.

— Точно така! — извика мъжът. — Избягай от проблема. Но запомни лицата им — чуваш ли?!

Генералът прекоси криволичещите улици и достигна сградата на съвета. Един млад мъж дойде да отведе коня му и Ананаис изкачи мраморните стъпала.

Райван седеше сама в залата, загледана — както често правеше — в избледнялата картина. Беше отслабнала през последните няколко дни. Отново носеше ризницата и широкия колан, а тъмната й коса бе отметната назад и вързана на тила.

Тя се усмихна, когато го видя, и му посочи един стол до нея.

— Добре дошъл, Черна маско — каза жената. — Ако носиш лоши новини, задръж ги за малко. Имам си достатъчно мои.

— Какво е станало? — попита Ананаис.

Райван махна с ръка и затвори очи, неспособна да заговори. После пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Слънцето свети ли? — попита.

— Да, жено.

— Добре! Искам да видя слънцето над планините. То носи обещание за живот. Ял ли си?

— Не.

— Тогава нека идем в кухнята и да намерим нещо. Ще похапнем в градината на кулата.

Те седнаха в сянката на един гъст разцъфтял храст. Райван бе взела комат черен хляб и малко сирене, ала никой от двамата не ядеше. Тишината им носеше спокойствие и уют.

— Чувам, че сте имали късмет да се измъкнете живи — каза накрая жената. — Как е раната ти?

— Аз оздравявам бързо, жено. Раната не беше дълбока, а шевовете ще издържат.

— Синът ми, Лукас… умря снощи. Трябваше да отрежем крака му… гангрена.

— Много съжалявам — каза неумело Ананаис.

— Той беше много смел. Сега ми останаха само Лейк и Равена. Скоро няма да има никой. Как се стигна дотук?

— Не зная. Допуснахме един луд да заграби властта.

— Наистина ли го допуснахме? На мен ми се струва, че един човек може да има само толкова власт, колкото му дадем. Може ли Ческа да мести планини? Може ли да изгаси звездите? Може ли да каже на дъжда да завали? Та той е само един човек! Ако всички му се опълчат, ще падне. Но те не го правят, нали? Твърди се, че има армия от четиридесет хиляди мъже. МЪЖЕ. Дренайци! Готови да потеглят на поход срещу други дренайци. По време на Надирските войни поне знаехме кой е врагът ни. А сега няма враг. Само провалени приятели.

— Какво мога да кажа? — попита Ананаис. — Нямам отговори. Трябваше да попиташ Тенака. Аз съм просто воин. Един учител ми каза, че всички ловци на света имат очи, насочени напред: лъвове, ястреби, вълци, хора. А всяка плячка на света има очи от двете страни на главата си, за да има по-голям шанс да види ловеца. Казваше, че човекът не се различава от тигъра. Ние сме убийците на природата и имаме огромен апетит. Дори героите, които помним, показват обичта ни към войната. Дръс, най-великият убиец на всички времена — именно неговия лик гледаш в залата на съвета.

— Така е — каза Райван. — Но има разлика между Дръс и Ческа. Легендата винаги се е борил, за да могат другите да са свободни.

— Не се самозалъгвай, Райван. Дръс се е бил, защото е обичал да се бие — в това е бил добър. Изучи историята му. Бил е на изток и е воювал за тиранина Горбен. Армията му е разрушавала градове, села и цели нации. Дръс е бил част от това и не би си търсил извинения. И ти не бива да го правиш.

— Нима казваш, че никога не е имало истински герои?

— Не бих познал герой, дори да ме ухапе по задника! Слушай, Райван, звярът е във всички нас. Правим най-доброто, което можем, но нерядко сме злобни, дребнави или ненужно жестоки. Не го правим умишлено, просто сме такива. Повечето от героите, които помним, са в паметта ни, защото са печелили. А за да печелиш, трябва да си безскрупулен. Целеустремен. Дръс е бил такъв и точно затова не е имал приятели — само хора, които са му се възхищавали.

— Можем ли да победим, Ананаис?

— Не. Но можем да накараме Ческа да страда толкова силно, че някой друг да успее да го победи. Ние няма да доживеем завръщането на Тенака. Императорът вече е потеглил; но трябва да го удържим, да го накараме да понесе загуби — да разбием аурата на неуязвимост, която е изградил около своите съчетани.

— Но дори Драконът не можа да се опълчи на тези зверове.

— Драконът беше предаден, хванат на открито. И мнозина от тях бяха старци. Петнадесет години са много време. Те вече не бяха истинският Дракон. Ние сме истинският Дракон — и в името на боговете, ще ги накараме да страдат!

— Лейк е измайсторил оръжия, които иска да видиш.

— Къде е той?

— В старите конюшни в южната част на града. Но първо си почини — изглеждаш изтощен.

— Ще го сторя. — Ананаис се изправи и се олюля леко, после се засмя. — Остарявам, Райван. — Отдалечи се на няколко крачки, после се върна и положи огромната си длан на рамото й. — Не ме бива да споделям, жено. Но наистина съжалявам за Лукас. Той беше добър човек и ти прави чест, че си го отгледала такъв.

— Иди си почини. Дните стават по-кратки и скоро ще ни е нужна силата ти. Разчитам на теб. Всички разчитаме на теб.

След като гигантът си отиде, Райван пристъпи към стената и се загледа към планините.

Имаше чувството, че смъртта е ужасно близо.

И не я беше грижа.

* * *

Тенака беше толкова ядосан, че му се повдигаше. Ръцете му бяха стегнати здраво с кожени върви, а самият той бе привързан към дънера на един тънък бряст. Пред него петима мъже седяха около лагерен огън и претърсваха дисагите му. Вече бяха открили малката му кесия злато и сега тя лежеше до водача — едноок бандит, едър и мрачен. Тенака примигна, за да премахне от дясното си око тънката струйка кръв, и затвори ума си за болката от натъртванията.

Беше твърде зает с мислите си, когато влезе в гората, и един камък, запратен с прашка, го удари в слепоочието, събаряйки го от коня. Докато се мъчеше да не загуби съзнание, бандитите го атакуваха и той успя да извади меча си и да убие единия, преди да го повалят със сопите си. Последните думи, които чу, преди мракът да се спусне, бяха:

— Той уби брат ми. Не го убивайте — искам го жив.

И сега, само на четири дни път от Скода, той висеше завързан за дърво и броени минути го деляха от жестока смърт. Безсилието го разкъсваше и той опъваше въжетата, но възлите им бяха майсторски завързани. Краката го боляха, а гърбът му пламтеше.

Едноокият бандит се изправи и отиде до дървото. Лицето му представляваше маска на горчивината.

— Гнусен варварин — ти уби брат ми!

Тенака не продума.

— Е, ще си платиш. Ще те нарежа на малки парченца, а после ще ги сготвя на огъня и ще те накарам да ги изядеш. Това ще ти допадне ли?

Тенака не му обърна внимание и юмрукът на мъжа полетя напред. Надирът стегна мускулите на корема си точно когато ударът го достигна, но болката бе ужасна. Когато главата му провисна, бандитът го удари през лицето.

— Отговори ми, надирско лайно такова! — изсъска той.

Тенака изплю кръв и облиза подутата си устна.

— Ще проговориш; преди да се зазори, ще ми пееш сладки песни.

— Избоди му очите, Балдур! — каза един от другите обирджии.

— Не. Искам да види всичко.

— Само едното тогава — подкани го мъжът.

— Да — каза Балдур. — Може би само едното. — Той извади кинжала си и се приближи още повече. — Това ще ти хареса ли, надире? Едното ти око да увисне на бузата?

Призрачен вик проехтя в нощта — звучеше високо и зловещо.

— В името на седемте ада, какво беше това? — попита Балдур и се завъртя.

Другите направиха знака на Защитния рог и посегнаха към оръжията си.

— Звучеше близо — каза един нисък мъж с руса брада.

— Котка, може би. Звучеше малко като котка — каза Балдур. — Разпалете огъня. — Двама мъже се забързаха да съберат подпалки, а главатарят се обърна отново към Тенака. — Чувал ли си този звук, надире?

Тенака кимна.

— И какво е?

— Горски демон.

— Не говори глупости! Цял живот съм живял по горите.

Тенака сви рамене.

— Каквото и да е, не ми харесва — каза Балдур. — Е, значи няма да умреш толкова бавно. Ще ти разпоря корема и може да умреш от загуба на кръв. Или пък горският демон ще те спипа!

Ръката му се отдръпна назад…

И в гърлото му се заби стрела с черни пера. За миг Балдур остана неподвижен, като вцепенен. Изпусна ножа и бавно се пресегна да докосне стрелата. Очите му се разшириха, после коленете му поддадоха и той се свлече на земята. Втора стрела прелетя през поляната и се заби в дясното око на бандита с русата брада. Той падна с крясък. Останалите трима се втурнаха към убежището на гората, забравили оръжията си. За момент последва тишина, после откъм дърветата излезе фигура с лък в ръка.

Беше облечена с туника и ловджийски панталони от тънка кафява кожа, а наметалото покриваше косата й. От кръста й висеше тънък къс меч.

— Как си, Тенака? — попита Реня мило.

— Определено се радвам да те видя — отвърна той. — Освободи ме.

— Да те освободя ли? — възкликна тя и приклекна край огъня. — Такъв силен мъж като теб. Хайде стига! Със сигурност не ти трябва помощта на една жена!

— Не е сега моментът за този разговор, Реня. Развържи ме.

— И после ще дойда с теб?

— Разбира се — отвърна Тенака; знаеше, че няма избор.

— Сигурен ли си, че няма да ти се пречкам?

Той стисна зъби в опит да овладее гнева си, а Реня заобиколи дървото и преряза вървите с меча си. Тенака се препъна и падна, когато въжетата го пуснаха, и тя му помогна да стигне до огъня.

— Как ме откри?

— Не беше трудно — отвърна уклончиво момичето. — Как се чувстваш?

— Жив. Едва-едва! Ще трябва да внимавам повече, след като прекосим планините.

Главата на Реня се стрелна нагоре и ноздрите й потрепериха.

— Връщат се — каза тя.

— Проклятие! Намери ми меча!

Тенака се огледа, ала нея я нямаше — беше изчезнала сред дърветата. Той изруга и се изправи със залитане. После сграбчи оръжието си, захвърлено от другата страна на огъня. Изобщо не се чувстваше в състояние да се бие.

Ужасният вой започна отново и кръвта му се смрази. После Реня пристъпи обратно на поляната с широка усмивка на лицето.

— Сега бягат толкова бързо, че не мисля, че ще спрат, преди да са стигнали морето — каза тя. — Защо не поспиш?

— Как го направи?

— Просто имам талант — отвърна момичето.

— Подцених те, жено — каза Тенака и се просна до огъня.

— Отчаяният вопъл на много мъже през вековете — промърмори Реня.

* * *

Отново се спускаше нощ, когато Реня и Тенака видяха в далечината изоставената крепост Дрос Кортсуейн, стаена в сенките на планините Делнох. Построена като преграда срещу вагрийска инвазия в дните на Егел, първия Бронзов граф, крепостта не се използваше повече от четиридесет години. Градът, който бе изникнал около нея, също беше изоставен.

— Призрачно, нали? — каза Реня, приближавайки сивата си кобила до Тенака.

— Кортсуейн винаги е била глупост — отвърна Тенака, загледан в самотните укрепления. — Единствената грешка на Егел. Това е едничката крепост на Дренай, която никога не е виждала битка.

Копитата на конете им ехтяха в нощта, докато се приближаваха към главните порти. Дървото бе свалено и каменният проход ги приканваше като беззъба уста.

— Не можем ли да лагеруваме на открито? — попита Реня.

— Твърде много горски демони има — отвърна Тенака и се приведе, за да избегне удара й, насочен към главата му.

— Стой! — извика треперлив глас и надирът присви очи.

Под отворения портал стоеше старец с ръждива ризница, който стискаше копие със скършен връх. Тенака спря коня си.

— Как е името ти, ездачо? — извика старецът.

— Аз съм Танцьора. Това е жена ми.

— Приятел или враг?

— Не сме заплаха за никой, който не ни заплашва.

— Тогава можете да влезете — отвърна старият войник. — Ганът казва, че няма проблем.

— Ти ли си ганът на Дрос Кортсуейн? — попита Тенака.

— Не. Това е ганът — каза старецът и посочи празното място до себе си. — Не виждаш ли?

— О, разбира се. Моля за извинение! Поздрави на командващия офицер.

Тенака прекоси портала и слезе от коня. Старецът докуцука до него. Изглеждаше над осемдесетгодишен и косата му бе рядка и тънка, провиснала около жълтия му череп като планинска мъгла. Лицето му беше изпито и под воднистите му очи бяха плъзнали сини сенки.

— Без коварство — предупреди го той. — Погледни укрепленията. Стрелците следят всяка ваша крачка.

Тенака вдигна поглед — стените бяха празни, ако се изключат няколко спящи гълъба.

— Много професионално — каза той. — Тук има ли храна?

— О, да. За онези, които са добре дошли.

— А ние добре дошли ли сме?

— Ганът казва, че приличаш на надир.

— Наистина е така, но имам честта да служа в армията на Дренай. Аз съм Тенака Хан от Дракона. Ще ме представиш ли на гана?

— Те са двама — каза старецът. — Това е Ган Орин — той е първият ган. Хогън е този на съгледвачите.

Тенака се поклони ниско.

— Чувал съм за Ган Орин. Поздравления за защитата на Дрос Делнох.

— Ганът казва, че сте добре дошли и можете да се присъедините към него в покоите му. Аз съм неговият помощник. Казвам се Сиал — Дън Сиал.

Старецът остави счупеното копие и тръгна към тъмната крепост. Тенака разхлаби каишите на седлото и остави коня си да се разхожда в търсене на трева. Реня го последва и двамата тръгнаха след Дън Сиал.

— Той е луд! — каза момичето. — Тук няма никого.

— Изглежда безобиден. И не може да няма храна. Предпочитам да запазя колкото се може повече от провизиите ни. Слушай — мъжете, за които говори, са първите ганове на Дрос Делнох, когато моят предшественик се е бил с Улрик. Орин и Хогън са били командирите, преди Рек да стане Бронзов граф. Играй играта му — това ще е милост към него.

В покоите на гана Сиал бе разположил маса за трима. В средата имаше кана червено вино, а в едно гърне над огъня къкреше яхния. С треперливи ръце старецът напълни чиниите им, каза молитва към Източника и се захвана да яде с дървена лъжица. Тенака опита яхнията; беше горчива, но не неприятна.

— Те до един са мъртви — каза Сиал. — Аз не съм луд — зная, че са мъртви, но въпреки това са тук.

— Ако ги виждаш, значи са тук — отвърна Реня.

— Не ми се подигравай, жено! Аз ги виждам и те ми разказват истории… Прекрасни истории. Простиха ми. Хората никога не ми простиха, но призраците са по-добри от хората. Те знаят повече. Знаят, че един мъж не може да е силен през цялото време. Знаят, че понякога просто не можеш да не избягаш. Простиха ми — казаха, че мога да бъда войник. Вярват ми и ме оставиха да се грижа за крепостта.

Внезапно Сиал примижа и стисна ребрата от дясната си страна. Реня погледна надолу и видя кръв, която се процеждаше през ризницата и капеше по пейката.

— Ранен си — каза тя.

— Няма нищо. Изобщо не го усещам. Сега съм добър войник — те ми го казват.

— Свали си ризницата — каза тихо Тенака.

— Не. На пост съм.

— Казах да я свалиш! — изтътна гласът на надира. — Нима аз не съм ган? Докато съм тук, ще има строга дисциплина!

— Да, господарю! — каза Сиал и се замота с древните каиши.

Реня му помогна и малко по малко успяха да свалят ризницата. Старецът не издаде звук. Гърбът му бе почервенял от белезите на камшик. Реня огледа долапите и чекмеджетата и накрая намери стара риза.

— Ще донеса вода — каза тя.

— Кой ти причини това, Сиал? — попита Тенака.

— Ездачи… вчера. Търсеха някого. — Очите на стареца проблеснаха. — Търсеха теб, надирски принце.

— Предполагам.

Реня се върна с медна купа, пълна с вода. Изми внимателно гърба на стареца, после разкъса ризата на ивици, с които да превърже най-лошите рани.

— Защо са те били? Нима са мислели, че знаеш къде съм?

— Не — каза Сиал натъжен. — Мисля, че просто им достави удоволствие. Призраците не можеха да сторят нищо. Но ми съчувстваха — казаха, че съм го понесъл смело.

— Защо стоиш тук, Сиал? — попита Реня.

— Аз избягах, господарке. Когато надирите атакуваха, аз побягнах. Нямаше къде другаде да ида.

— Откога си тук?

— Отдавна, много отдавна. Може би години. Тук е хубаво и има много хора, с които да си говоря. Те ми простиха, разбираш ли? А и онова, което върша, е важно.

— Какво вършиш? — запита Тенака.

— Пазя камъка на Егел. Той е поставен до портата и гласи, че Дренайската империя ще падне, когато никой не пази Кортсуейн. Егел е знаел тези неща. Той е бил тук, не ми позволиха да го видя, когато дойде; тогава още не бях стоял тук дълго и призраците не ми вярваха.

— Иди да поспиш, Сиал — каза Тенака. — Нужна ти е почивка.

— Първо трябва да скрия конете ви — отвърна старецът. — Ездачите ще се върнат.

— Аз ще го сторя — обеща Тенака. — Реня, помогни му да си легне.

— Не мога да спя тук — това е леглото на гана.

— Орин казва, че можеш — той ще се срещне с Хогън тази нощ и ще остане в покоите му.

— Той е добър човек — каза Сиал. — Горд съм, че му служа. Те всички са добри — нищо, че са мъртви.

— Почини си, Сиал. Ще говорим на сутринта.

— Ти ли си надирският принц, който поведе атаката срещу вентрийските нашественици до Пурдол?

— Да, аз съм.

— Прощаваш ли ми?

— Прощавам ти — каза Тенака Хан. — А сега заспивай.

* * *

Тенака се събуди от тропота на галопиращи коне по студените камъни на двора. Изрита одеялото, събуди Реня и двамата допълзяха до прозореца. Под тях се бяха скупчили двадесетина ездачи; носеха червените наметала на Делнох и блестящи бронзови шлемове с черни гребени от конски косъм. Водачът беше висок мъж с брада, разделена на три, а до него яздеше единият от разбойниците, които бяха заловили Тенака.

Сиал докуцука на двора, стиснал счупеното копие в ръка.

— Стойте! — каза той.

Пристигането му разсея напрежението и ездачите започнаха да се смеят.

Водачът вдигна ръка за тишина и се приведе над врата на коня си.

— Търсим двама ездачи, старче. Тук ли са?

— Не сте добре дошли в тази крепост. Ганът заповядва да напуснете.

— Не научи ли урока си вчера, глупако?

— Трябва ли да ви принуждаваме да си отидете? — контрира го Сиал.

Разбойникът се наведе над седлото, за да прошепне нещо. Водачът кимна и се обърна назад.

— Преследвачът казва, че са тук. Хванете стареца и го накарайте да проговори.

Двама ездачи понечиха да слязат от конете, но Сиал внезапно нададе боен вик и се затича напред; офицерът беше още полуизвърнат, когато копието се заби в ребрата му. Той изкрещя и едва не падна. Сиал издърпа оръжието и отново се опита да го намушка, но ездачът вляво снижи собственото си копие и пришпори коня си напред. Сиал буквално отлетя, пронизан от железния връх. Противниковото копие се скърши и старецът падна на камъните.

Офицерът успя да се надигне на седлото.

— Измъкнете ме оттук; губя кръв! — каза той.

— Ами ездачите? — попита преследвачът.

— Да вървят по дяволите! Имаме хора оттук до Делнох, не могат да ни избягат. Измъкнете ме оттук!

Преследвачът пое юздите на офицера и отрядът напусна през портала. Тенака изтича на двора и коленичи до смъртно ранения Сиал.

— Справи се добре, Дън Сиал — каза той, повдигайки главата му.

Старецът се усмихна.

— Виж каква я свършиха — каза той. — Камъкът.

— Ти ще останеш тук. Заедно с гана и останалите.

— Да. Ганът има съобщение за теб, но аз не го разбирам.

— Какво казва?

— Да търсиш Краля отвъд Портата. Разбираш ли?

— Да.

— Някога имах жена… — прошепна Сиал. И умря.

Тенака затвори очите на стареца; после вдигна крехкото тяло и го отнесе в сянката на кулата над портата, полагайки го под камъка на Егел. Постави счупеното копие в ръката на мъртвеца.

— Миналата нощ той се помоли на Източника — каза той. — Не зная достатъчно, за да вярвам в кой да е бог, но ако си там, моля те, вземи душата му при себе си. Той не беше лош човек.

Реня го чакаше в двора.

— Бедният — каза тя.

Тенака я прегърна и я целуна по челото.

— Време е да тръгваме — каза й.

— Чу ги — имат ездачи навсякъде.

— Първо трябва да ни видят. После трябва да ни хванат. Намираме се само на час езда от планините, а там, където отивам, те няма да ме последват.

Яздиха чак до пладне, близо до гората и много предпазливо на открито. Стараеха се да избягват високите места, където биха ги видели ясно на фона на небето. На два пъти забелязаха ездачи в далечината. По обед бяха достигнали подножието на Делнохските върхове и Тенака поведе по пътя към висините. По залез конете бяха изтощени и те слязоха от седлата, за да намерят място за лагеруване.

— Сигурен ли си, че можем да прекосим оттук? — попита Реня и се уви плътно в наметалото.

— Да. Но може да се наложи да оставим конете.

— Студено е.

— И ще стане по-студено. Имаме да изкачим може би към три хиляди стъпки.

Прекараха нощта сгушени заедно под одеялата. Тенака спа неспокойно. Бе си поставил невъобразима задача. Защо да го следват надирите? Те го мразеха дори повече от дренайците. Воинът от двата свята! Той отвори виолетовите си очи и загледа звездите в очакване на зората.

Тя пристигна с ярко величие, окъпвайки небето в алено — гигантска рана, която кървеше от изток. След бързата закуска двамата отново потеглиха, все по-нагоре сред върховете.

Още сутринта на три пъти им се наложи да слязат, за да позволят на конете да починат, водейки ги сред снега. Далече долу Реня зърна червените наметала на делнохските ездачи.

— Открили са ни! — извика тя.

Тенака се обърна.

— Твърде назад са. Не се безпокой за тях.

Около час преди залез изкачиха един висок склон и земята пред тях внезапно се спусна опасно стръмно. Една тясна пътека се точеше край огромна стена от леден камък; никъде не бе по-широка от шест стъпки.

— Няма да прекосим това, нали? — попита Реня.

— Напротив.

Тенака докосна с пети хълбоците на коня и потегли. Животното се подхлъзна почти веднага, но бързо възстанови равновесието си. Надирът държеше главата му високо и започна да му говори с нисък успокояващ глас. Левият му крак докосваше каменната стена, а десният висеше над огромната бездна; не смееше да премести тежестта си, за да види дали Реня го следва. Конят се движеше бавно, с прилепени към черепа уши и разширени от страх очи. За разлика от понитата на надирите или сатулите, той не бе отгледан за работа сред планините.

Пътеката се виеше до планината, разширявайки се на някои места, но се стесняваше зловещо на други. Накрая стигнаха до лъскава ледена кора. Тенака имаше място само колкото да се плъзне внимателно от седлото. Слезе и се приближи бавно, после коленичи, за да огледа леда. Повърхността бе покрита с пресен сняг, ала под нея ледът бе гладък и плътен.

— Можем ли да се върнем? — попита Реня.

— Не. Няма къде да обърнем конете. А и делнохците сигурно вече са достигнали пътеката. Трябва да продължим.

— През това?

— Ще водим конете — каза Тенака. — Но ако усетиш, че животното започва да пада, не го дръж. Разбра ли?

— Това е глупаво — каза тя, загледана в скалите на стотици крачки под тях.

— Абсолютно съм съгласен — отвърна той намръщен. — Не отделяй очи от стената и не увивай юздите около ръката си — дръж ги свободно. Готова ли си?

Тенака пристъпи върху извитата ледена плоча, поставяйки крака си внимателно на рехавия сняг.

Придърпа юздите, ала конят отказа да помръдне; очите му бяха разширени от страх и си личеше, че е на ръба на паниката. Тенака се върна, уви ръка около шията на животното и зашептя в ухото му:

— Това не е проблем за теб, смело сърце — прошепна той. — В душата си имаш кураж. Това е просто една трудна пътека. Аз ще съм тук с теб. — Говори му няколко минути, като галеше лъскавия му врат. — Вярвай ми, велики. Повърви малко с мен.

Той отново пристъпи върху леда, придърпа юздите и конят го последва. Бавно и с огромно внимание те напуснаха безопасността на пътеката.

Конят на Реня се подхлъзна, ала успя да запази равновесие. Тенака го чу, но не можеше да обърне глава. Твърдата скала бе само на няколко сантиметра разстояние, ала в момента, в който той стъпи на нея, конят му се подхлъзна и изцвили ужасено. Тенака сграбчи юздата здраво с дясната си ръка, а лявата плъзна по скалата, за да се хване за един щръкнал камък.

Докато конят се пързаляше към бездната, Тенака почувства как мускулите на гърба му се опъват болезнено. Сякаш ръцете му бяха извадени от ямките си. Искаше да пусне юздите, ала не можеше; инстинктивно ги беше омотал около китката си и ако конят паднеше, той щеше да бъде повлечен с него.

Също толкова внезапно, колкото бе изгубил равновесие, конят стъпи на твърда скала и се върна на пътеката. Надирът се свлече на земята, подпрял гръб на стената. Конят го погали с муцуна и той го потупа. Китката му кървеше там, където юздата бе захапала плътта.

— Това беше глупаво! — каза Реня, когато достигна безопасността на пътеката.

— Не мога да отрека — отвърна той, — но успяхме. Оттук нататък пътеката е друга и няма много опасности. А не мисля, че дренайците ще ни последват през леда.

— Ти си се родил с късмет, Тенака Хан. Но не го изразходвай целия, преди да сме стигнали надирите.

Лагеруваха в плитка пещера и нахраниха конете, после запалиха огън с подпалките, привързани към седлата им. Тенака свали кожения си елек и легна на одеялото до огъня, докато Реня масажираше натъртения му гръб. Борбата да спаси коня бе взела тежка дан и надирският принц едва движеше дясната си ръка. Момичето внимателно опипа лопатката и подутите мускули около нея.

— Изглеждаш ужасно — каза тя. — Тялото ти е цялото в синини.

— Трябва да ги усетиш оттук.

— Твърде стар си вече за тия работи — каза Реня дяволито.

— Един мъж е толкова стар, колкото се чувства, жено! — сопна се Тенака.

— И на колко се чувстваш ти?

— На около деветдесет — призна той.

Тя го покри с одеяло и седна до него, загледана в нощта. Тук беше спокойно, толкова далеч от войната и приказките за нея. В действителност не я беше грижа за детронирането на Ческа — искаше само да бъде с Тенака Хан. Мъжете бяха толкова глупави; не разбираха изобщо реалността на живота.

Само любовта имаше значение. Любовта на един човек към друг. Докосването на ръце, докосването на сърце. Топлината на това да принадлежиш, радостта на споделянето. Винаги щеше да има тирани. Хората, изглежда, не можеха да съществуват без тях. Без тирани не можеше да има герои. А хората не можеха да живеят без герои.

Реня се уви в наметалото си и добави последните подпалки към огъня. Тенака спеше до нея, а главата му лежеше на седлото му.

— Къде щеше да си ти без Ческа, обич моя? — попита Реня, знаейки, че той не може да я чуе. — Мисля, че се нуждаеш от него повече, отколкото от мен.

Виолетовите му очи се отвориха и той се усмихна сънено.

— Не е истина — каза и отново заспа.

— Лъжец — прошепна момичето, свивайки се до него.