Серия
Сага за Дренай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King Beyond the Gate, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

12.

Тенака намери усамотеното местенце, от което се нуждаеше, край един прикрит водопад високо в планината, където въздухът бе чист и прохладен, а снегът се топеше на купчини по склоновете. Бавно и внимателно той разпали огън в кръг от камъни и седна, загледан в пламъците. Не изпитваше възторг от победата. Емоциите му бяха отмити от кръвта на убитите. След известно време отиде до потока, спомняйки си думите на Аста Хан, древния шаман на племето на Вълчата глава:

— Всичко на този свят е сътворено за човека, ала всичко има две цели. Водите текат, за да можем да пием от тях, но те са и символ на безсмислието на човека. Те отразяват живота ни в бързо препускаща красота, родена в чистотата на планините. Те тичат и бърборят като бебета, нарастват и са целеустремени, когато станат силни млади реки. После се разширяват и забавят, докато накрая не достигнат бавно и с лутане морето като старци. И също като душите на хората в Отвъдното, водата се смесва в едно неделимо цяло, докато слънцето не я издигне отново като капки, които да се спуснат върху планините.

Тенака потопи длан в бързия поток. Чувстваше се не на място, изолиран от времето. Една птичка кацна на близкия камък в търсене на храна; беше мъничка и кафява. Внезапно се стрелна във водата и Тенака подскочи. Приведе се над потока и я видя как плува под повърхността: призрачна гледка. Птичката изплува, скочи на друг камък и отръска пера; после се върна в потока. По някакъв странен начин тази гледка успокои Тенака. Той наблюдава малкия ловец известно време, после се излегна в тревата, загледан в далечните облаци сред синьото небе.

Един орел се носеше високо по невидимите течения с разперени криле, привидно неподвижен, докато се издигаше върху струята топъл въздух.

В периферното му зрение се появи бяла яребица. Перата й бяха на петна и отчасти бели — идеален камуфлаж, защото снегът още не бе изчезнал напълно от склоновете. Тенака се замисли за птицата. През зимата беше чисто бяла над снега, напролет потъмняваше отчасти, а през лятото петната ставаха каменносиви и кафяви, позволявайки й да се слива със скалите. Перата на яребицата бяха единствената й защита.

Птицата се издигна във въздуха и орелът зави рязко, спускайки се като камък. Ала без да усети, пресече пътя на слънцето и сянката му се плъзна върху яребицата, която се изви точно преди ноктите му да се сключат около нея. Малката петниста птица избяга обратно към храстите.

Орелът се разположи на един клон близо до Тенака, наежен и с накърнено достойнство. Надирският воин се излегна назад и затвори очи.

Битката беше много рискована и тази стратегия нямаше да сработи отново. Бяха получили временна почивка, нищо повече. Ческа бе пратил Легиона си да помете неколцина бунтовници. Ако знаеха, че Тенака Хан е там, щяха да използват различна тактика. А сега вече знаеха… Сега всички умения на Ческа щяха да се насочат насам.

Колцина щеше да прати следващия път императорът?

Останалата част от Легиона наброяваше четири хиляди мъже. Обикновените войници, които бяха около десет хиляди. Дренайските копиеносци — две хиляди при последното преброяване. Но най-ужасяващи от всички бяха съчетаните.

Колко ли бе успял да създаде вече? Пет хиляди? Десет?

И как се съотнасяха спрямо обикновените хора? Един съчетан за петима? Дори така те се равняваха на двадесет и пет хиляди войници.

Ческа нямаше да повтори грешката да подцени Скодското въстание.

Умората покри Тенака като покров. Първият му план беше толкова прост: да убие Ческа и да умре. Сега сложността на начинанието се вихреше в ума му като мъгла.

Толкова много мъртви и толкова много, които щяха да ги последват.

Той се върна при огъня си и добави подпалки; после легна до него и се уви в наметалото си. Помисли си за Илае и вентрийския си дом. Колко добри години…

После лицето на Реня се появи в мислите му и той се усмихна. През целия си живот бе имал късмет. Беше тъжен, самотен, но винаги късметлия. Да има майка, толкова предана като Шилат, си беше късмет. Да намери мъж като Ананаис, който да застане до него. Да бъде с Дракона. Да обича Илае. Да се натъкне на Реня.

Толкова много късмет, това бе дар, който изцяло компенсираше самотата и болката на отхвърлянето. Тенака потрепери, добави още съчки в огъня и се загледа в небето, очаквайки гаденето, което знаеше, че ще последва. Главоболието обаче дойде първо, с ярки светлини, които пробождаха очите му. Задиша дълбоко, успокоявайки се за предстоящия удар. Болката се засили и задращи по мозъка му с огнени пръсти.

В продължение на четири часа тя не спря да го разкъсва, докато накрая надирът едва не заплака. После болката се оттегли и той заспа…

Намираше се в тъмен коридор, наклонен надолу и студен. В краката му лежаха скелетите на няколко плъха. Той ги прескочи и скелетите се размърдаха, костите изтракаха в тишината. Побягнаха в мрака. Тенака поклати глава, опитвайки се да си спомни къде се намира. Пред него лежеше полуразложен мъртвец, увиснал на вериги.

— Помогни ми! — каза мъжът.

— Ти си мъртъв. Не мога да ти помогна.

— Защо няма да ми помогнеш?

— Защото си мъртъв.

— Всички сме мъртви. И никой не иска да ни помогне.

Тенака продължи да върви надолу, в търсене на врата.

Коридорът се разшири и се превърна в зала с тъмни стълбове, издигащи се в тъмнината. Обвити в сенки фигури пристъпиха напред с черни мечове в ръцете.

— Сега си наш, Факлоносецо — каза нечий глас.

Те не носеха броня, а лицето на водача им беше познато. Тенака се помъчи да си спомни името му, но не можа.

— Падаксес — каза мъжът. — Дори тук мога да разчета страхливия ти ум. Падаксес, който умря под меча на Декадо. Ала мъртъв ли съм? Не съм! Но ти, Факлоносецо, ти ще умреш, защото сега се намираш в земята на Духа. Къде са твоите тамплиери? Къде са жалките ти Тридесетима?

— Това е сън — каза Тенака. — Не можеш да ме докоснеш.

— Така ли мислиш? — От острието на меча на Падаксес полетя пламък и опърли раменете на надира. Той отскочи назад и страхът се надигна в него. Смехът на тамплиера прозвуча пискливо. — Все още ли мислиш така?

Тенака се изправи и извади меча си от ножницата.

— Ела, тогава — каза той. — Нека видим как ще умреш за втори път.

Тъмните тамплиери пристъпиха напред, оформяйки полукръг около него. Внезапно той усети, че не е сам. За един миг, също като в предишния му сън, помисли, че Тридесетте са дошли за него, но после хвърли поглед наляво и видя могъщ широкоплещест надирски воин, облечен с туника от козя кожа. Появиха се и други.

Тамплиерите се поколебаха и надирът до Тенака вдигна меча си.

— Прогонете тези сенки — каза той на воините си.

Без да продумат, сто равнинци с празни очи се спуснаха напред и тамплиерите побягнаха пред тях.

Надирът се обърна към Тенака. Лицето му бе широко и плоско, а очите — виолетови и пронизващи. От него се излъчваше сила и могъщество, които Тенака не бе виждал у никой жив човек. И той го разпозна на мига. Падна на колене и се приведе в дълбок поклон.

— Значи ме познаваш, кръв от кръвта ми?

— Да, господарю хан — каза Тенака. — Улрик, Главатар на Ордите!

— Виждал съм те, момче. Гледах те как растеш, защото старият ми шаман Носта Кан все още е с мен. Не си ме разочаровал… Но пък никой няма толкова добра кръв като твоята.

— Не всички смятат така — отвърна Тенака.

— Светът е пълен с глупци — отсече Улрик. — Аз се борих срещу Бронзовия граф. Той беше могъщ човек. Необикновен. Мъж със съмнения, но успя да ги превъзмогне. Изправи се на стените на Дрос Делнох и ми се опълчи с жалката си армия. И аз го обикнах. Той беше боец и мечтател. Необикновен. Толкова необикновен!

— Значи си го срещал?

— С него имаше друг воин — старец на име Дръс. Смъртоносеца, така го наричахме. Когато той падна, наредих тялото му да бъде отнесено в лагера ми и там му издигнахме погребална клада. Само си го представи. За един враг! Бяхме на прага на победата. И в тази нощ Бронзовия граф — най-големият ми враг — пристъпи в лагера ми с генералите си и се присъедини към погребението.

— Лудост! — възкликна Тенака. — Можел си да го плениш и да превземеш крепостта.

— Ти щеше ли да го сториш, Тенака?

Той обмисли въпроса.

— Не — каза накрая.

— Нито пък аз. Така че не се бой за родословието си. Нека по-недостойните се подиграват.

— Не съм ли мъртъв? — попита Тенака.

— Не.

— Как тогава се озовах тук?

— Ти спиш. Онези тамплиерски гниди привлякоха духа ти тук, ала аз ще ти помогна да се върнеш.

— Що за ад е този и как си се озовал тук, господарю?

— Сърцето ми ме предаде по време на войната срещу Вентрия. И после се озовах тук. Това е Отвъдното, разположено между световете на Източника и Духа. Изглежда никой от тях не ме желае, така че съществувам тук с последователите си. Никога не съм боготворял нищо, освен меча и ума си — и сега си понасям наказанието. Но ще го понеса гордо, защото нима не съм мъж?

— Ти си легенда.

— Не е трудно да станеш легенда, Тенака. Проблемът е да живееш като такава.

— Можеш ли да виждаш бъдещето?

— Отчасти.

— Ще успея ли… ще успеят ли приятелите ми?

— Не ме питай. Не мога да променя съдбата ти, колкото и да ми се иска понякога. Това е твоят път, Тенака, и трябва да го извървиш като мъж. Роден си, за да го извървиш.

— Разбирам, господарю. Не биваше да питам.

— Питането не е навредило никому — каза Улрик с усмивка. — А сега затвори очи — трябва да се върнеш в света на кръвта.

* * *

Тенака се събуди. Беше нощ, ала огънят му още гореше ярък и топъл, а някой го бе завил с одеяло. Той изстена и се претърколи на една страна, надигайки се на лакът. Ананаис седеше от другата страна на пламъците и светлината се отразяваше в маската му.

— Как се чувстваш? — попита гигантът.

— Добре. Имах нужда от почивка.

— Отмина ли болката?

— Да. Донесе ли храна?

— Разбира се. За известно време се притесних. Стана призрачно бял и пулсът ти беше смъртно бавен.

— Сега съм добре.

Тенака седна и Ананаис му подхвърли платнена торба със сушено месо и плодове. Ядоха в тишина. Водопадът проблясваше като диаманти върху самур под лунната светлина. Накрая гигантът заговори:

— Четиристотин от Легиона се присъединиха към нас. Декадо казва, че ще се бият редом с бунтовниците — твърди, че свещениците му са прочели умовете им. Отхвърлиха само трима. Останалите двеста избраха да се върнат при Ческа.

Тенака потърка очи.

— И?

— И какво?

— И какво стана с онези, които избраха да се върнат?

— Изпроводих ги от долината.

— Ани, друже, вече се върнах. Добре съм. Кажи ми.

— Наредих да ги избият в Усмивката на демона. Беше необходимо, защото можеха да разкрият броя ни.

— Той вече беше известен, Ани — тамплиерите ни следят.

— Добре де. И все пак — това са двеста бойци по-малко, които ще пратят срещу нас в бъдеще.

Тишината отново се възцари и Ананаис внимателно повдигна маската си, опипвайки възпаления белег.

— Свали това нещо — каза Тенака. — Нека кожата ти подиша.

Ананаис се поколеба, после въздъхна и махна коженото покривало. Под червената огнена светлина приличаше на демон — нечовешки и ужасяващ. Сините му очи бяха впити в Тенака, сякаш се опитваше да открие намек за отвращение.

— Дай ми мнението си за битката — каза надирът.

— Мина според плана. Бях доволен от мъжете на Райван, а синът й Лейк е много полезен. Черният човек се би добре. Той е страхотен воин. Ако имах година, можех да възродя Дракона с тези скодци.

— Нямаме година.

— Зная — отвърна Ананаис. — Два месеца най-много.

— Не можем да ги надвием по този начин, Ани.

— Имаш ли план?

— Да. Но няма да ти хареса.

— Ако означава победа, ще го харесам — обеща Ананаис. — Какъв е?

— Мисля да доведа надирите.

— Прав си — не ми харесва. Всъщност вони на гнило месо. Ческа е лош, но надирите са още по-лоши. В името на боговете, човече, Ческа поне е дренаец. Да не си се побъркал?

— Само това ни остана, приятелю. Имаме почти хиляда мъже. Не можем да удържим Скода дори срещу една-единствена атака.

— Слушай ме, Тани! Знаеш, че никога не съм те презирал заради кръвта ти. Не и лично. Обичам те повече от брат. Но мразя надирите повече от всичко друго на света. И не съм единствен. Никой тук няма да се бие редом с тях. А и представи си, че доведеш тази армия? Какво, по дяволите, ще стане, когато спечелим? Нима те просто ще си идат у дома? Та те ще са победили дренайската войска; земята ще е тяхна и ще имаме още една кървава гражданска война.

— Аз не мисля така.

— И как ще ги доведеш? През планините няма тайни пътища, дори и през Сатулските проходи. Никоя армия не може да дойде от север, освен през Делнох. Дори Улрик не можа да премине през тези порти.

— Помолих Катерача да превземе Дрос Делнох.

— О, Тани, ти наистина си се побъркал! Той е конте и страхливец, не се е присъединил към нас дори в една битка. Когато спасихме селянката, той просто си зарови главата в ръцете и остана да лежи в тревата. Когато открихме Езичника, остана с жените. Когато планирахме вчерашната битка, трепереше като трева на вятъра и ти му каза да остане в града. Той ли ще превземе Делнох?

Тенака добави съчки към огъня и отметна одеялото от раменете си.

— Зная всичко това, Ани. Но въпреки това е възможно. Катерача е като своя прародител, Бронзовия граф. Съмнява се в себе си и изпитва огромен страх. Но отвъд този страх, ако успее да го види, го очаква силен мъж, изпълнен със смелост и благородство. Освен това е умен и мисли бързо.

— Значи надеждите ни зависят от него? — попита Ананаис.

— Не. Зависят от моята преценка за него.

— Не си играй с думите. Едно и също е.

— Нуждая се от теб, Ананаис.

Гигантът кимна.

— Защо не? Все пак говорим само за смърт. Ще остана с теб, Тани. Какъв е смисълът на живота, ако човек не може да разчита на приятелите си, когато се побърка?

— Благодаря ти. Сериозен съм.

— Зная. А аз съм изморен. Ще поспя.

Ананаис се излегна, отпускайки глава върху наметалото си. Нощният вятър галеше приятно белязаното му лице. Изпитваше по-силна умора откогато и да било. Това бе изтощение, родено от разочарованието. Планът на Тенака беше кошмар, ала нямаха алтернатива. Ческа държеше земята в ноктите на съчетаните си и може би, само може би, едно надирско завоевание щеше да прочисти нацията. Но Ананаис се съмняваше.

От утре щеше да започне да тренира воините си, както никога преди не са били тренирани. Щяха да тичат, докато не паднат, да се бият, докато ръцете не ги заболят. Щеше да ги товари жестоко, за да подготви армия, която не просто да удържи легионите на Ческа, но дори да оцелее, за да пребори и нов враг.

Надирите на Тенака Хан.

* * *

В средата на долината телата на падналите бяха хвърлени в набързо изкопан ров и покрити с пръст и камъни. Райван каза молитва, а оцелелите коленичиха пред масовия гроб, шепнейки собствените си сбогувания с приятели, братя, бащи и роднини.

След церемонията Тридесетте се оттеглиха в хълмовете, оставяйки Декадо, Райван и синовете й. Мина известно време, преди командирът да забележи липсата им.

Декадо напусна огъня и отиде да ги търси, ала долината бе обширна и той скоро осъзна колко непосилна е задачата му. Луната се издигаше високо в небето, когато най-накрая стигна до заключението, че са го изоставили умишлено: не искаха да бъдат намерени.

Седна на един бял мраморен камък и отпусна ума си, понасяйки се в шепнещото пространство на подсъзнанието.

Тишина.

Гневът го глождеше и губеше концентрация, ала се успокои и затърси отново убежището.

Тогава чу крясъка. В началото прозвуча като тих приглушен вик, но бързо нарасна до разкъсваща душата агония. Декадо го слуша известно време в опит да открие източника му. После го откри. Беше Абадон.

И той разбра къде са отпътували Тридесетте: да спасят Абата на Мечовете, за да може да умре в мир. Знаеше също, че това е най-ужасната глупост. Беше обещал на Абадон, че ще се грижи за подопечните му свещеници, и сега, само ден след смъртта му, те бяха потеглили на обречено пътешествие в земите на прокълнатите.

Декадо изпита ужасна тъга, защото не можеше да ги последва. Започна да се моли, но не получи отговор. Нито бе очаквал такъв.

— Що за бог си ти? — попита в отчаянието си. — Какво очакваш от последователите си? Не им даваш нищо, а искаш всичко. С духовете на мрака поне има някаква взаимност. Абадон умря за теб, а страданието му продължава. Сега и учениците му ще страдат. Защо не ми отговаряш?

Тишина.

— Ти не съществуваш! Няма сила, посветена на чистотата. Всичко, което имаме, е волята да творим добро. Отхвърлям те! Не искам да имам нищо общо с теб!

Тогава Декадо се отпусна и започна да рови по-надълбоко в ума си, търсейки тайнствата, които Абадон му бе обещал през годините обучение. Беше се опитвал и преди, но никога тласкан от подобно отчаяние. Стигаше все по-дълбоко, падайки в спирала през рева на собствените си спомени — виждайки отново и отново битки и войни, страхове и провали.

Навътре през горчивата тъга на детството му, назад към първите му движения в майчината утроба, и отвъд, към разделянето: семе и яйце, тласкане, очакване.

Тъмнина.

Движение. Скършване на верига, а после понасяне и свобода.

Светлина.

Декадо се понесе свободен, притеглен от чистата сребърна светлина на пълната луна. Той спря издигането си с усилие на волята и се загледа надолу към красотата на Усмивката на демона, ала под него се носеше тъмен облак, който скриваше гледката. Декадо погледна тялото си, бяло и голо под лунната светлина, и душата му се изпълни с радост.

Писъкът го смрази. Спомни си мисията си и очите му запламтяха със студен огън. Ала не можеше да пътува гол и невъоръжен. Затваряйки призрачните си очи, той си представи броня, черните и сребърни краски на Дракона.

И тя се появи. Но на кръста му не висеше меч, а в ръката му нямаше щит.

Опита отново. Нищо.

Чутите отдавна думи на Абадон се понесоха към него през разстоянието на годините:

— При пътуването на духа воинът на Източника носи меча на вярата си, а щитът му е силата на убежденията му.

Декадо нямаше нито едното от двете.

— Проклет да си! — извика той на космическата нощ. — Продължаваш да ме саботираш, дори когато върша твоето дело. — Той затвори отново очи. — Ако ми е нужна вяра, значи имам вяра. В себе си. В Декадо, Ледения убиец. Не ми е нужен меч, защото ръцете ми са смърт.

И той се понесе като стрела от лунна светлина, привлечен от крясъка. Напусна света на хората с небивала скорост и се понесе над тъмни планини и здрачни равнини; две сини планети се носеха над земята, а звездите бяха мъгляви и студени.

Под него, на един нисък хълм, се издигаше черен замък. Декадо спря полета си и закръжи над каменните укрепления. Тъмна сянка скочи към него и той се изви настрана, когато острието на меч проблесна към главата му. Ръката му се стрелна напред, сграбчи китката на нападателя и го завъртя около себе си. Лявата му длан се спусна рязко надолу; вратът на мъжа се прекърши и той изчезна. Декадо се завъртя, защото втори воин се понесе стремително към него. Мъжът носеше тъмните одежди на тамплиерите. Декадо отскочи назад, когато мечът проряза блестяща дъга към корема му. Удар в обратната посока изсъска до врата му и той се приведе, гмурна се под острието и заби глава под брадичката на нападателя си. Тамплиерът се олюля.

Дланта на Декадо полетя напред и пръстите му потънаха в гърлото на врага. За втори път противникът се стопи в нищото.

Пред себе си видя полуотворена врата, водеща към спускащо се надълбоко кръгло стълбище. Той се затича напред, ала спря, защото сетивата му го караха да бъде предпазлив. Накрая се хвърли с краката напред и вратата се отвори рязко. Мъжът, скрит зад нея, изстена и се свлече на прага. Декадо се претърколи на крака и заби пета в гърдите на тамплиера. Ударът строши гръдния му кош.

Декадо се спусна по стълбището, взимайки по три стъпала наведнъж, и накрая стигна до обширна кръгла зала. В центъра й Тридесетте стояха в стегнат кръг, заобиколени от тамплиери с тъмни плащове. Мечове се сблъскваха беззвучно и от битката не се чуваше дори шепот. Превъзхождани числено с повече от двама срещу един, Тридесетте се биеха за живота си.

И губеха.

Имаха само един избор. Да избягат. В този миг Декадо осъзна за първи път, че вече не може да се носи във въздуха — в мига, в който бе докоснал мрачното укрепление, силите му го напуснаха. Но защо? Отговорът дойде мигновено, скрит в думите, които бе казал на Абадон предната нощ: „Злото живее в яма. Ако искаш да се бориш с него… трябва да слезеш долу, в помията при него.“

Те се намираха в ямата и силите на светлината тук бяха по-малки, както тези на мрака се проваляха срещу силните сърца.

— При мен! — извика Декадо. — Тридесет, при мен!

Битката секна за миг, когато тамплиерите се обърнаха към него. После шестима от тях го атакуваха. Акуас си проправи път с бой през пролуката и поведе воините свещеници към стълбите.

Тридесетте си проправиха път, а сребърните им остриета блестяха като факли в мрака. По студените камъни нямаше тела — всеки, пронизан от меч в тази безкръвна битка, просто изчезваше, сякаш никога не е съществувал. Само деветнадесет свещеници бяха оцелели.

Декадо гледаше как смъртта се приближава към него. Уменията му бяха големи, ала никой жив човек не можеше да се сблъска с шестима невъоръжен и да оцелее. И все пак той щеше да опита. Изпълни го невероятен покой и той им се усмихна.

Два меча от ярка светлина се появиха в ръцете му и той атакува с изпепеляваща скорост. Удар наляво, париране и контраудар, замах надясно, мушване наляво. Трима изчезнаха като дим, разнесен от вятъра. Оцелелите трима отстъпиха — и се натъкнаха на призрачните остриета на Тридесетте.

— Следвайте ме! — извика Декадо.

Обърна се и се затича по стълбите пред останалите. Бързо стигна до терасата и скочи на стената. Загледа се в острите скали, толкова далече под него. Тридесетте излязоха на открито.

— Летете! — нареди Декадо.

— Ще паднем! — извика Балан.

— Ще паднеш само ако ти наредя, кучи сине! А сега движение!

Балан се хвърли от стената, следван от останалите. Декадо скочи последен.

В началото наистина падаха, но щом се отдръпнаха от притеглянето на замъка, се понесоха в нощта, запратени обратно към реалността на Скода.

Декадо се върна в тялото си и отвори очи. Бавно тръгна към източните гори, привлечен от пулсиращото отчаяние, което излъчваха младите свещеници.

Откри ги на малка поляна между два ниски хълма. Бяха положили единадесетте тела на убитите и сега се молеха със сведени глави.

— Изправете се! — нареди Декадо. — Веднага! — Те се подчиниха мълчаливо. — Мътните ме взели, колко сте жалки само! При всичките си таланти сте просто хлапета. Кажете ми, как мина спасителната мисия? Освободихме ли Абадон? Ще празнуваме ли сега? Погледнете ме в очите, проклети да сте!

Два меча от ярка светлина се появиха в ръцете му и той атакува с изпепеляваща скорост. Удар наляво, париране и контраудар, замах надясно, мушване наляво. Трима изчезнаха като дим, разнесен от вятъра. Оцелелите трима отстъпиха — и се натъкнаха на призрачните остриета на Тридесетте.

— Следвайте ме! — извика Декадо.

Обърна се и се затича по стълбите пред останалите. Бързо стигна до терасата и скочи на стената. Загледа се в острите скали, толкова далече под него. Тридесетте излязоха на открито.

— Летете! — нареди Декадо.

— Ще паднем! — извика Балан.

— Ще паднеш само ако ти наредя, кучи сине! А сега движение!

Балан се хвърли от стената, следван от останалите. Декадо скочи последен.

В началото наистина падаха, но щом се отдръпнаха от притеглянето на замъка, се понесоха в нощта, запратени обратно към реалността на Скода.

Декадо се върна в тялото си и отвори очи. Бавно тръгна към източните гори, привлечен от пулсиращото отчаяние, което излъчваха младите свещеници.

Откри ги на малка поляна между два ниски хълма. Бяха положили единадесетте тела на убитите и сега се молеха със сведени глави.

— Изправете се! — нареди Декадо. — Веднага! — Те се подчиниха мълчаливо. — Мътните ме взели, колко сте жалки само! При всичките си таланти сте просто хлапета. Кажете ми, как мина спасителната мисия? Освободихме ли Абадон? Ще празнуваме ли сега? Погледнете ме в очите, проклети да сте!

Той пристъпи към Акуас.

— Ти, жълтобради, наистина надмина себе си. Успя да постигнеш нещо, което нито тамплиерите, нито силите на Ческа можеха да направят. Унищожи единадесет от другарите си.

— Не си справедлив! — извика Катан със сълзи в очите.

— Замълчи! — изтътна гласът на Декадо. — Справедлив? Аз описвам реалността. Открихте ли Абадон?

— Не — отвърна тихо Акуас.

— А схвана ли вече защо?

— Не.

— Защото те изобщо не са хващали душата му — това би било непосилно за тях. Тамплиерите ви примамиха в капана си с измама — нещо, в което са истински майстори. Сега единадесет от братята ти са мъртви. И ти носиш този товар.

— Ами ти? — попита Катан, обикновено спокойното му лице сега трепереше от ярост. — Къде беше ти, когато се нуждаехме от теб? Що за водач си? Дори не споделяш вярата ни. Ти си просто касапин! В теб няма сърце, Декадо. Ти си Ледения убиец. Е, ние поне се борихме за нещо, в което вярвахме, и пътувахме, за да умрем заради човек, когото обичаме. Добре, сгрешихме — но щом Абадон умря, ние вече нямахме водач.

— Трябваше да дойдете при мен — отвърна Декадо.

— Защо? Ти беше водачът и трябваше да си с нас. Ние те търсехме. Често. Но дори когато откри талантите си — таланти, за които се молехме, — избра да се носиш на ръба на молитвите ни. Никога не пристъпи напред. Кога ядеш с нас? Кога говориш с нас? Спиш сам, далеч от огъня. Ти си странник. Ние сме дошли да умрем за Източника. Ти за какво си тук?

— Тук съм, за да победя, Катан. Ако искаш да умреш, се хвърли на меча си. Или помоли мен — ще направя това за теб, ще прекратя живота ти на мига. Тук си, за да се биеш за Източника и да попречиш на злото да възтържествува в тези земи. Но няма да говоря повече. Аз съм избраният водач и нямам нужда от вашите клетви или обещания. Онези, които ще ми се подчиняват, да дойдат при мен на зазоряване. Ще се храним заедно — да, и ще се молим заедно. Онези, които предпочитат да следват собствения си път, са свободни да го сторят. А сега ще ви оставя да погребете мъртвите.

* * *

Жителите посрещнаха с ликуващи викове армията победител още от полята половин миля на юг. Тълпата стигаше до центъра на града, където бяха издигнати импровизираните казарми. Ала възгласите бяха приглушени, защото в ума на всеки се бе загнездил един въпрос: Ами сега какво? Кога ще дойде Ческа със своите съчетани?

Тенака, Райван, Ананаис, Декадо и другите водачи на новата армия се срещнаха в залата на съвета, където синовете на Райван, Лейк и Лукас, извадиха карти на терена на югоизток.

След като прекараха цял следобед в ожесточена дискусия, стана ясно, че по-голямата част от Скода е незащитима. Проходът при Усмивката на демона можеше да се укрепи и отбранява, но бяха нужни поне хиляда мъже, за да го пазят за по-дълго време, докато на север и юг имаше шест други прохода, които даваха достъп до долините и полята на Скода.

— Все едно защитаваме зайчарник — каза Ананаис. — Дори без съчетаните Ческа може да доведе петдесет пъти повече хора от нас. И те ще ни ударят на шестнадесет различни фронта. Просто не можем да покрием целия терен.

— Армията ще нарасне — отвърна Райван. — Дори в момента от планините слизат нови попълнения. Мълвата ще се разпространи извън Скода и бунтовниците ще се стекат насам.

— Да — призна Тенака, — но в това се крие друг проблем. Ческа ще прати шпиони, агенти, саботьори… и те ще се промъкнат заедно с другите.

— Тридесетте ще помогнат, доколкото могат, да издирят предателите — каза Декадо. — Но ако пуснем твърде много, няма да можем да се справим с всички.

— Значи трябва да пазим проходите и да разпръснем Тридесетте сред армията — каза Тенака.

Разговорът продължи в същия дух още известно време. Някои искаха да се върнат във фермите си, за да подготвят полето за лятото, други просто желаеха да отнесат у дома новината за победата. Лейк се оплака, че провизиите са недостатъчни. Галанд каза, че между скодците и новите доброволци от Легиона е имало стълкновения.

Водачите търсеха отговори на проблемите си до залез-слънце. Накрая се реши, че половината мъже ще бъдат пуснати да се приберат, стига да обещаят да работят и във фермите на онези, които ще останат в града. В края на месеца първата половина щяха да се върнат, за да бъдат заместени от другите.

Ананаис трепереше от гняв.

— Ами тренировките им? — извика той. — Как, по дяволите, ще ги подготвя за война?

— Те не са войници — каза тихо Райван. — Това са работливи мъже с жени и деца, които трябва да изхранят.

— Ами съкровищницата на града? — попита Катерача.

— Какво за нея? — попита Райван.

— Колко има в нея?

— Нямам представа.

— Значи трябва да проверим. Тъй като сега владеем Скода, парите са наши. Можем да ги използваме, за да купим храна и снаряжение от вагрийците. Може и да не ни пускат през границите си, но няма да върнат парите ни.

— Ама че съм глупачка! — възкликна Райван. — Разбира се, че трябва да проверим. Лейк, върви веднага — дано не са я разграбили.

— Поставили сме стража там, майко — каза Лейк.

— Иди и преброй парите.

— Но това ще отнеме цяла нощ!

Тя го изгледа гневно и той въздъхна.

— Добре, Райван — каза накрая. — Отивам. Но те предупреждавам — в мига, в който приключа, ще те събудя, за да те информирам!

Райван му се ухили и се обърна към Катерача.

— Имаш акъл, момче — ще идеш ли до Вагрия, за да купиш онова, от което се нуждаем?

— Не може — каза Тенака. — Той има друга мисия.

— И то каква! — промърмори Ананаис.

— Е, предлагам тогава да прекратим събранието за днес и да вечеряме — отвърна Райван. — Мога да изям цял кон. Можем ли да се съберем отново утре?

— Не — каза Тенака. — Утре ще напусна Скода.

— Ще напуснеш? — попита Райван, удивена. — Но ти си нашият генерал.

— Трябва, господарке… имам да събирам армия. Но ще се върна.

— И къде ще намериш армия?

— Сред народа си.

Тишината в залата бе опустошителна. Мъжете си разменяха нервни погледи и само Ананаис изглеждаше спокоен. Той се облегна на стола си и вдигна обутите си в ботуши крака на масата.

— Обясни, моля — промърмори Райван.

— Мисля, че знаеш какво имам предвид — отвърна хладно Тенака. — Единственият народ с достатъчно воини, които да се опълчат на Ческа, са надирите. Ако имам късмет, ще събера армията си.

— Искаш да докараш тези кръвожадни диваци в Дренай? Те са по-лоши от съчетаните на Ческа — каза Райван и стана от стола си. — Няма да го допусна — ще умра, преди да пусна тези варвари на скодска територия!

Останалите заудряха с юмруци по масата в нейна подкрепа. Накрая Тенака се изправи и вдигна ръце за тишина.

— Разбирам чувствата на всички тук. Отгледан съм от надирите и зная нравите им. Но те не ядат бебета, нито се съешават с демони. Те са хора — бойци, които живеят в името на войната. Такъв е обичаят им. И имат чест. Но аз не съм тук, за да защитавам народа си — тук съм, за да ви дам шанс да преживеете лятото. Мислите си, че сте спечелили велика победа? Това беше най-обикновена битка. Дойде ли лятото, Ческа ще хвърли срещу вас петдесет хиляди воини. Как ще отвърнете на подобна сила?

— И ако бъдете победени, какво ще стане със семействата ви? Ческа ще превърне Скода в пустиня. Там, където сега има дървета, ще се издигат само бесилки. Земя на трупове, изоставена и прокълната. Няма гаранция, че ще мога да събера армия сред надирите. За тях аз съм омърсен от кръглоока кръв — прокълнат и недостоен. Защото те не са твърде различни от вас. Надирските деца израстват с истории за дренайския разврат, а легендите ни са пълни с истории за геноцида, който сте извършвали над нас.

— Не търся позволението ви за онова, което съм намислил. Честно казано, не ми пука какво мислите! Заминавам утре.

Той седна и в тишината Ананаис се приведе към него.

— Нямаше нужда да увърташ — каза той. — Трябваше да им го кажеш направо.

Коментарът предизвика неволно изсумтяване от страна на Райван, което накрая се превърна в гърлен смях.

Напрежението се претопи във веселие, докато Тенака седеше със скръстени ръце и сурово изчервено лице.

Накрая Райван заговори:

— Не ми харесва планът ти, приятелю. Мисля, че говоря от името на всички тук. Но ти беше честен с нас и без теб сега щяхме да сме мърша за гаргите. — Тя въздъхна и се приведе над масата, поставяйки дланта си върху неговата. — На теб ти пука, иначе нямаше да си тук. И ако грешиш, така да бъде. Аз ще застана с теб. Доведи надирите си, ако можеш, и аз ще прегърна първото хранещо се с живи кози псе, което дойде с теб.

Тенака се отпусна и се загледа в зелените й очи. Моментът се проточи.

— Ти си невероятна жена, Райван — прошепна той.

— Мъдро ще е да не го забравяш, генерале!