Серия
Сага за Дренай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King Beyond the Gate, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
filthy (2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Кралят отвъд портата

Преводач: Симеон Цанев

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Марийка Тодорова

ISBN: 978-954-761-490-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8521


Пролог

Дърветата бяха отрупани със сняг и гората се простираше под него, притихнала в очакване като плашлива невяста. Мъжът стоеше сред канарите вече от няколко минути и оглеждаше склоновете. Снегът се трупаше по поръбеното му с козина наметало и по широката периферия на шапката му, ала той не му обръщаше внимание, както не обръщаше внимание и на студа, проникващ през плътта му чак до костите. Чувстваше се като последния жив човек на умираща планета.

Почти му се искаше да е така.

Най-накрая, когато се увери, че няма патрули, мъжът се заспуска по хълма, като стъпваше внимателно по коварния склон. Движенията му бяха бавни. Знаеше, че студът става все по-голяма опасност. Трябваше му закътано място и огън.

Зад него планините Делнох се издигаха под сгъстяващи се облаци. Отпред беше гората Скълтик — място на тъмни легенди, провалени мечти и спомени от детството.

Тенака се обърна, за да види следите си. Очертанията им вече започваха да избледняват и само след броени минути щяха да изчезнат напълно. Той продължи напред, обзет от тъжни мисли и болезнени спомени.

Устрои лагера си в плитка пещера, закътана от вятъра, и запали малък огън. Пламъците нараснаха и по стените се заизвиваха червени сенчести танцьори. Тенака свали вълнените си ръкавици и разтри ръце над огъня; после разтърка лице, щипейки кожата, за да раздвижи кръвта под нея. Искаше да заспи, но пещерата още не бе достатъчно топла.

Драконът беше мъртъв. Той поклати глава и затвори очи. Ананаис, Декадо, Елиас, Белцер. Всички мъртви. Предадени, защото вярваха, че честта и дългът стоят над всичко друго. Мъртви, защото вярваха, че Драконът е неуязвим и че доброто винаги трябва да възтържествува.

Тенака се разтърси, преди да е задрямал, и добави по-дебели клони в огъня.

— Драконът е мъртъв — каза той на глас и думите отекнаха в пещерата.

Колко странно, помисли си — изреченото беше истина, ала той не можеше да повярва.

Загледа се в сенките на огъня, виждайки в тях мраморните коридори на своя дворец във Вентрия. Там нямаше огън, само нежния хлад на вътрешните стаи, студения камък, който държеше на разстояние изсмукващата силите жега на пустинното слънце. Меки столове и плетени черги; слуги, понесли кани с ледено вино, кофи с безценна вода, която да подхрани розите в градината му и да се погрижи за красотата на цъфтящите дървета.

Пратеникът беше Белцер. Верният Белцер — най-добрият воин в Крилото.

— Призовани сме обратно у дома, сър — каза той, застанал неспокойно насред просторната библиотека. Дрехите му бяха мръсни от пътя, покрити с пясък. — Бунтовниците са надвили един от отрядите на Ческа на север и Барис лично е наредил всички да се върнат.

— Откъде знаеш, че заповедта идва от Барис?

— Неговият печат, сър. Личният му печат. И посланието: „Драконът ви зове.“

— Никой не е виждал Барис от петнадесет години.

— Зная, сър. Но печатът му…

— Парче восък не означава нищо.

— За мен означава, сър.

— Значи ще се върнеш в Дренай?

— Да, сър. А вие?

— Да се върна къде, Белцер? Земята тъне в руини. Съчетаните са непобедими. И кой знае какви гнусни магьоснически сили ще се въздигнат срещу бунтовниците? Нека говорим искрено, човече! Драконът се разпадна преди петнадесет години, а ние всички сме вече стари. Аз бях сред по-младите офицери и вече съм на четиридесет. Ти сигурно наближаваш петдесетте — ако Драконът още беше жив, щеше е на възраст за пенсия.

— Зная това — каза Белцер и се изпъна. — Но честта зове. Прекарах живота си в служба на Дренай и сега не мога да не откликна на призива.

— Аз мога — отвърна Тенака. — Каузата е изгубена. Дай време на Ческа и той ще се самоунищожи, защото е луд. Цялата му система се разпада.

— Не съм добър с думите. Яздих двеста мили, за да донеса това известие. Дойдох при мъжа, под чието командване съм служил някога, ала той не е тук. Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Слушай, Белцер! — извика Тенака, когато воинът се обърна към вратата. — Ако имаше дори нищожен шанс за успех, на драго сърце щях да дойда с теб. Но тази мисия вони на провал.

— Нима мислиш, че не го знам? Че всички не го знаем? — попита Белцер.

После си тръгна.

Вятърът смени посоката си и нахлу в пещерата. Сняг започна да пръска върху огъня. Тенака изруга тихо. Извади меча си и излезе навън. Отсече два гъсти храста и ги изтегли, за да заслони входа.

Месеците минаваха и той беше забравил за Дракона. Имаше имоти, за които да се грижи, важни дела в истинския свят.

После Илае се разболя. Той беше на север и организираше патрули, които да пазят маршрута на подправките, когато вестта достигна до него. Побърза да се прибере. Лечителите обявиха, че тя има треска, която ще отмине, и няма повод за безпокойство. Ала състоянието й се влоши. Възпаление на дробовете, така му казаха. Плътта й се стопи и накрая тя можеше само да лежи в широкото легло, хриптейки. Някога красивите й очи сега блестяха със сиянието на смъртта. Ден след ден той седеше до нея, молеше се, говореше, умоляваше я да не умира.

После Илае се почувства по-добре и сърцето му подскочи от радост. Тя говореше, че ще направи тържество, и замълча, да обмисли кого да покани.

— Продължавай — подкани я той.

Ала съпругата му беше мъртва. Просто така. Десет години споделени спомени, надежди и радости, изчезнали като вода в пустинния пясък.

Тенака я вдигна от леглото и я уви с бял вълнен шал. После я отнесе в розовата градина и коленичи там.

— Обичам те — не спираше да повтаря, целуваше косата й и я прегръщаше като дете. Слугите се събраха наоколо, без да продумат, докато не измина цял час. Тогава двама се приближиха, разделиха ги и отведоха плачещия Тенака в стаята му. Там той откри запечатания свитък, изброяващ настоящото състояние на инвестициите му, а до него — писмото от Естас, неговия счетоводител. Тези писма съдържаха съвети относно области за разработване, с остри политически наблюдения над местата, които да се игнорират, използват или обмислят.

Без да мисли, Тенака отвори писмото и погледът му се плъзна по списъка вагрийски договори, лентрийски сделки и дренайски глупости, докато не стигна до последните две изречения:

Ческа е изтребил бунтовниците на изток от Сентранската равнина. Изглежда, отново се хвали с хитростта си. Пратил е послание с призив старите войници да се върнат у дома; изглежда, се е боял от Дракона, откак го е разтурил преди петнадесет години. Сега този страх е зад гърба му — били са избити до човек. Съчетаните са ужасяващи. В какъв свят живеем?

— Живеем? — каза Тенака. — Никой не живее. Те всички са мъртви.

Изправи се и отиде до западната стена, спирайки пред овалното огледало, за да види руините на живота си.

Отражението отвърна на погледа му, скосените виолетови очи го гледаха обвинително, стегнатите устни излъчваха горчилка и гняв.

— Иди си у дома — каза отражението — и убий Ческа.