Серия
Мики Холър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gods of Guilt, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

3.

От линкълна се обадих на Лорна Тейлър и вместо поздрав тя произнесе думите, които винаги ме пронизваха като мечове. Които ме въодушевяваха и отвращаваха едновременно.

— Мики, имаш дело за убийство, стига да го искаш.

Мисълта да се занимаваш с дело за убийство разпалва кръвта по много причини. Първата и най-главната — това е най-тежкото престъпление в правото и затова и професионалните залози са най-големи. За да защитаваш заподозрян в убийство, трябва да си във върхова форма. А за да получиш дело за убийство, трябва да имаш известна репутация на един от най-добрите в професията. А освен всичко това и парите са добри. Защитата — независимо дали делото влезе в съда, или не — е скъпа, защото отнема много време. Ако получиш дело за убийство с платежоспособен клиент, си осигуряваш доходи за година напред. Отрицателната страна на това преживяване е клиентът. Макар да нямам ни най-малко съмнение, че и невинни хора биват обвинявани в убийство, обикновено полицията и прокуратурата си вършат работата както трябва и на теб ти остава само да се бориш за намаляване на присъдата и смекчаване на условията на наказанието. Като през цялото време седиш до човек, който е отнел живот. Това просто не може да е приятно.

— Подробности? — попитах аз.

Седях на задната седалка на лимузината, а на сгъваемата масичка вече лежеше бележникът ми. Ърл караше към центъра по Трета улица — най-прекия път от Феърфакс.

— Получих обаждане за наша сметка от Мъжкия централен затвор. Приех и се чух с някой си Андре ла Кос. Каза, че е арестуван за убийство предната вечер и иска да те наеме. И забележи — когато го попитах кой те е препоръчал, каза, че това е жената, в чието убийство са го обвинили. Казала му, че ти си най-добрият.

— Коя е тя?

— Това е най-странното. Според него се казвала Жизел Далинджър. Прекарах името й през приложението за конфликт на интереси и не излезе нищо. Никога не си я представлявал, затова нямам представа откъде е знаела името ти и защо те е препоръчала преди — както твърдят — да бъде убита от този човек.

Приложението за конфликт на интереси е компютърна програма, която цифровизира всичките ни дела и ни позволява за секунди да определим дали потенциалният клиент някога се е появявал в предишно дело като свидетел, жертва и дори обвиняем. След двайсет години в тази професия не мога да помня имената на всички клиенти, да не говорим за второстепенните герои в процесите. Приложението ни пести много време. Преди понякога потъвах в някой случай, а после се оказваше, че съм в конфликт на интереси заради стар клиент, свидетел или жертва.

Погледнах бележника си. Бях записал само имената, нищо друго.

— Добре, чий е случаят?

— Отдел „Убийства“, полицията на Лос Анджелис — Запад.

— Знаем ли нещо друго? Какво друго каза този човек?

— Че ще се явява за първи път в съда утре сутрин и иска да си там. И че е накиснат: не я бил убил.

— Тя каква му е — съпруга, приятелка, съдружничка?

— Каза, че работела за него, но това било всичко. Знам, че не обичаш, когато клиентите се обаждат от затвора, затова не го разпитах нищо за случая.

— Добре, Лорна.

— Къде си всъщност?

— Ходих да се видя с Адвоката. В момента пътувам към центъра. Ще видя дали ще успея да вляза да се видя с този човек и да опипам почвата. Можеш ли да накараш Сиско да свърши малко подготвителна работа?

— Вече работи. Чувам го как говори по телефона.

Сиско Войчеховски бе моят детектив. Освен това беше съпруг на Лорна. Двамата работеха от апартамента й в Западен Холивуд. Лорна също така по случайност беше моя бивша жена. Съпруга номер две, след тази, която ми роди единственото ми дете. Детето вече бе на шестнайсет и не искаше да има нищо общо с мен. Понякога ми се струваше, че ми трябва дъска, на която да нарисувам схема на взаимоотношенията ни, за да съм в течение, но поне между мен, Лорна и Сиско нямаше ревност, а само здрави работни отношения.

— Добре, кажи му да ми се обади. Или не, аз ще му се обадя, като изляза от затвора.

— Добре. Успех.

— Последно — този Ла Кос платежоспособен ли е?

— О, да. Каза, че нямал пари в брой, но разполагал със злато и други „стоки“, с които можел да плати.

— Даде ли му сума?

— Заявих му, че ще трябват двайсет и пет само за да се захванеш, а след това и още. Нито се стресна, нито нищо.

Обвиняемите, които не само могат да си позволят 25 000 долара аванс, ами и се натискат да го платят, винаги са малко. Не знаех нищо за този случай, но ми изглеждаше все по-добре и по-добре.

— Добре. Ще ти звънна, като науча нещо.

— Чао.

 

 

Работата започна да издиша още преди да зърна клиента си. Бях подал молба до шефа на затвора и чаках надзирателите да намерят Ла Кос и да го доведат в стаята за разпити. През това време ми се обади Сиско с предварителната информация, която бе успял да изтръгне от хора и интернет сайтове за близо шейсетте минути, откакто се бяхме заели със случая.

— Така, няколко неща. Лосанджелиската полиция е пуснала вчера съобщение до пресата за убийството, но до този момент си мълчи за ареста. Жизел Далинджър, на трийсет и шест, е намерена рано сутринта в понеделник в апартамента си на „Франклин“, западно от Ла Бреа. Открита е от пожарникари, които били повикани, защото домът й бил запален. Трупът е обгорен, но има подозрения, че пожарът е предизвикан умишлено в опит да се прикрие убийството и да се инсценира нещастен случай. Аутопсия още не е направена, но в съобщението до пресата се казва, че има следи от удушаване. Полицията я нарича бизнесдама, но в сайта на „Таймс“ има дописка, в която се казва, че според източници от органите на реда е била проститутка.

— Страхотно. Тогава моят човек какъв е — клиент?

— Всъщност в „Таймс“ пише, че ченгетата разпитват неин съдружник. Не се казва дали е Ла Кос, но ако съберем две и две…

— И получаваме сводник.

— И на мен така ми се струва.

— Супер! Много як пич.

— Погледни го от добрата страна. Лорна казва, че е платежоспособен клиент.

— Ще го повярвам, когато парите влязат в джоба ми.

Изведнъж си спомних за дъщеря си Хейли и едно от последните неща, които тя ми каза, преди да прекъсне контакта си с мен. Наричаше клиентите ми измет, използвачи, паразити и дори убийци. В момента не можех да я опровергая. В списъка ми имаше автоджамбазин, който обираше баби, изнасилвач, налитащ на жените, с които излиза, измамник, присвоил пари за ученическа екскурзия, и други утайки на обществото. Сега щях да добавя към тях и обвинен в убийство, и то такъв, който печелеше от търговия с плът. Започвах да си мисля, че ги заслужавам, точно както и те заслужаваха мен. Всичките бяхме хора без никакъв късмет, загубили битката с живота, от онези, на които боговете на вината никога не се усмихват.

Дъщеря ми бе познавала двете жертви на Шон Галахър. Кейти Патърсън й беше съученичка. Майка й беше в родителския комитет. Хейли трябваше да се премести в друго училище, за да се спаси от тормоза, когато медиите разкриха — и имам предвид всички медии — че Дж. Майкъл Холър Мл., кандидат за районен прокурор в Лос Анджелис, е пуснал на свобода пиян шофьор заради процесуална грешка.

В края на краищата Галахър излезе на свобода и продължи да кара пиян заради моите така наречени адвокатски умения и без значение колко усърдно Сийгъл се опитваше да успокои съвестта ми със старото клише „ти просто си вършиш работата“, в най-тъмните кътчета на душата ми се криеше увереността, че присъдата е „виновен“. Виновен в очите на дъщеря ми, виновен и в моите собствени очи.

— Чуваш ли ме, Мик?

Изтръгнах се от черните размисли и осъзнах, че все още говоря по телефона със Сиско.

— Да. Знаеш ли кой работи по случая?

— В съобщението до медиите се казва, че разследването се ръководи от детектив Марк Уитън от Западното бюро. Партньорът му не се споменава.

Не познавах Уитън и доколкото си спомнях, никога не се бях натъквал на него по някакво дело.

— Добре. Нещо друго?

— Това е всичко, което имам до момента, но продължавам да работя по случая.

Информацията на Сиско охлади ентусиазма ми. Но нямах намерение да изхвърлям случая, поне засега. Виновната съвест едно на ръка, но хонорарът си е хонорар. Имах нужда от мангизите, иначе кантората „Майкъл Холър и Ко“ ставаше неплатежоспособна.

— Ще ти се обадя след като се видя с човека, което ще стане всеки момент.

Един надзирател ми посочи едно от сепаретата за срещи на адвокати и клиенти. Станах и тръгнах нататък.

Андре ла Кос вече бе седнал на стола си от другата страна на масата с еднометрова плексигласова преграда по средата. Повечето от клиентите, които посещавах в Централния мъжки затвор, се държаха като хладнокръвни мачовци. Това си е защитна реакция. Ако се правиш, че не ти пука, че се намираш в укрепена сграда заедно с още хиляда и двеста опасни престъпници, съкилийниците ти може и да те оставят на мира. Но пък ако покажеш страх, хищниците веднага ще го надушат и ще го използват срещу теб. Няма да ти се размине.

Но Ла Кос беше различен. Първо се оказа по-дребен, отколкото очаквах. Беше слабоват и ми приличаше на човек, който през живота си не е пипал гирички. Бе с торбест оранжев гащеризон, но се носеше с гордост, която никак не се връзваше със ситуацията, в която бе попаднал. Не излъчваше точно страх, но не демонстрираше и преиграния непукизъм, който бях виждал толкова много пъти на подобни места. Седеше изправен на ръба на стола и очите му ме следяха като лазерни лъчове, докато влизах в тясното помещение. Косата му бе внимателно зализана и май имаше очна линия.

— Андре? — попитах, докато сядах. — Аз съм Майкъл Холър. Обадил си се в кантората ми и си поискал да поема защитата ти.

— Да, обадих се. Не бива да съм тук. Някой я е убил след като си тръгнах оттам, но никой не ми вярва.

— По-кротко, почакай да се настаня.

Извадих бележника от куфарчето и писалка от джоба на ризата си.

— Преди да поговорим за случая ти, нека първо ти задам няколко въпроса.

— Моля.

— И нека от самото начало ти кажа, че не можеш да ме лъжеш, Андре. Ясно ли ти е? Ако ме излъжеш, си тръгвам — такива са правилата ми. Не мога да работя за теб, ако не установим отношения, в които аз мога да вярвам, че всяка твоя дума е чиста истина.

— Това не е проблем. Истината е единственото нещо на моя страна в момента.

Разходих го по обичайните въпроси за съставяне на кратка биография за делото. Ла Кос беше на трийсет и две, неженен, живееше в апартамент в Западен Холивуд. Нямаше роднини в града, най-близо от цялото му семейство бяха родителите му в Линкълн, Небраска. Каза, че няма досие в Калифорния, Небраска или където и да било другаде и никога не е получавал нещо повече от акт за превишена скорост. Даде ми телефонните номера на родителите си, както и своя мобилен и домашен телефон — те щяха да ми трябват, за да го издиря, в случай че излезе от затвора и не изпълни финансовата ни уговорка. След като събрах основните данни, вдигнах очи от бележника си.

— Какво работиш, Андре?

— Работя от вкъщи. Програмист съм. Правя и поддържам уебстраници.

— Тогава откъде познаваш жертвата Жизел Далинджър?

— Отговарям за присъствието й в интернет. Уебстраници, фейсбук профил, имейл, всичко.

— Значи си нещо като дигитален сводник?

Лицето на Ла Кос стана алено.

— В никакъв случай! Аз съм бизнесмен, а тя е… беше бизнесдама. И не съм я убил, но никой тук не ми вярва.

Направих му знак с ръка да се успокои.

— Малко по-кротко. На твоя страна съм, забрави ли?

— Не ми изглежда така, след като задаваш подобни въпроси.

— Гей ли си, Андре?

— Това какво значение има?

— Може би никакво, а може и да означава много, ако прокурорът започне да търси мотив. Гей ли си?

— Да, щом искаш да знаеш. Не го крия.

— Е, тук може би ще трябва — от съображения за сигурност. Мога да уредя да те преместят в отделението за хомосексуални след утрешното ти явяване в съда.

— Не си прави труда. Не искам да ми се лепят етикети.

— Както кажеш. Каква бе уебстраницата на Жизел?

— Жизел-за-теб-точка-ком. Това беше основната.

Записах си го и попитах:

— Има и други?

— Имаше сайтове за различни вкусове, които да излязат при търсене по определени думи. Това предлагам — присъствие в интернет на много платформи. Затова тя дойде при мен.

Кимнах и се престорих, че се възхищавам на изобретателността и бизнес нюха му.

— Колко време бяхте в бизнес отношения?

— Тя дойде при мен преди около две години. Искаше онлайн присъствие на много нива.

— Тя е дошла при теб? Какво означава това? Как е дошла при теб? Да не би да пускаш реклами в интернет или нещо подобно?

Той поклати глава, сякаш обясняваше на дете.

— Не, не реклами. Работя само с хора, които са ми препоръчани от някого когото познавам и на когото имам доверие. Тя ми бе препоръчана от друга клиентка.

— Коя?

— Има проблем с поверителността. Не искам да я въвличам. Тя не знае нищо за това и няма нищо общо с този случай.

Сега пък аз поклатих глава, все едно обяснявах на дете.

— Засега ще минеш метър с това, Андре. Но ако поема случая, в някакъв момент ще трябва да науча кой я е препоръчал. И ти нямаш право да решаваш кой и какво има отношение по делото. Аз решавам това. Ясно?

Той кимна.

— Ще й пратя съобщение — каза той. — Веднага щом тя се съгласи, ще ви свържа. Но аз не лъжа и не предавам ничие доверие. Бизнесът и животът ми се основават на доверие.

— Добре.

— И какво искаш да кажеш с това „ако поема случая“? Мислех, че си го поел. Нали си тук?

— Все още го обмислям.

Погледнах си часовника. Надзирателят, който ме пусна да вляза, ми бе казал, че имам само половин час с Ла Кос. А имах още три теми, по които трябваше да говоря с него — жертвата, престъплението и хонорара ми.

— Нямаме много време, затова да караме нататък. Кога за последен път видя Жизел Далинджър?

— Късно вечерта в неделя. И когато си тръгнах, беше жива.

— Къде?

— В апартамента й.

— Защо отиде там?

— За да взема пари от нея, но не получих нищо.

— Какви пари и защо не ги взе?

— Получи ангажимент, а уговорката ми с нея беше да ми плаща процент от това, което изкарва. Бях я уредил с „Хубава жена“ и си исках пая. Ако тези момичета не ти дадат парите веднага, заработеното има склонност да изчезва в носовете им и на други места.

Записах си накратко това, което ми каза, макар че не бях много сигурен какво означават повечето му думи.

— Да не би да ми казваш, че Жизел е употребявала наркотици?

— Да, точно това казвам. Не беше неконтролируемо, но това си е част от работата и живота на тези момичета.

— Разкажи ми за „Хубава жена“. Какво означава това?

— Клиентът наема апартамент в хотел „Бевърли Уилшър“ също като във филма „Хубава жена“. А Жиз влизаше в ролята на Джулия Робъртс, нали се сещаш? Особено след като минах снимките й на фотошоп. Мисля, че нататък ти е ясно.

Не бях гледал филма, но знаех, че е някаква история за проститутка със златно сърце, която среща мъжа на мечтите си, докато заработва в „Бевърли Уилшър“.

— Колко струва това?

— Трябваше да е две хиляди и петстотин.

— А твоят процент?

— Хиляда, но нямаше нищо. Каза, че било фалшиво обаждане.

— Какво е това?

— Отива там и няма никой, или пък този, който й е отворил, казва, че не я е викал. Проверявам такива неща, доколкото мога. Искам документи за самоличност, такива работи.

— Значи не си й повярвал.

— Да кажем, че имах подозрения. Бях говорил с човека в онази стая. Обадих му се през централата на хотела. Но тя твърдеше, че там нямало никого и че стаята дори не била наета.

— Значи сте се скарали?

— Малко.

— И си я ударил.

— Какво? Не! Никога не съм удрял жена. Никога не съм удрял и мъж! Не правя такива неща. Не може ли да си…

— Виж, Андре, тук съм просто за да събера информация. Значи не си я удрял и не си я наранявал по друг начин. Имаше ли изобщо физически допир между вас?

Ла Кос се поколеба и по това разбрах, че има проблем.

— Кажи ми, Андре.

— Е, сграбчих я. Тя не искаше да ме погледне и това ме накара да си помисля, че лъже. Затова я сграбчих за шията — само с една ръка. Тя побесня и аз побеснях, и това беше. След това си тръгнах.

— Нищо друго?

— Нищо. Е, като излязох на улицата и тръгнах към колата си, тя ме замери с пепелник от балкона. Но не ме улучи.

— Как точно си тръгна от апартамента й?

— Казах, че ще се върна в хотела и ще почукам лично на вратата на онзи мъж, за да си взема парите. И си тръгнах.

— Коя беше стаята и как се казваше мъжът?

— Осемстотин трийсет и седма. Даниъл Прайс.

— Отиде ли до хотела?

— Не, прибрах се. Реших, че не си струва.

— Но когато си я сграбчил за шията, си мислел, че си струва.

Той кимна пред това противоречие, но не предложи повече обяснения. За момента реших да прекратя темата.

— Добре, след това какво се случи? Кога дойде полицията?

— Появиха се вчера в пет.

— Сутринта или следобед?

— Следобед. Казаха, че имат въпроси, и аз се съгласих да говоря с тях.

Винаги е грешка доброволно да говориш с ченгета.

— Помниш ли имената им?

— Единият беше детектив Уитън, говореше предимно той. Името на партньора му беше нещо като Уийдър. Нещо такова.

— Защо се съгласи да говориш с тях?

— Не знам, може би защото не бях направил нищо лошо и исках да помогна. Бях достатъчно глупав да си помисля, че се опитват да разберат какво се е случило с горката Жизел, а не че вече са решили какво се е случило и просто искат да ме накиснат.

„Добре дошъл в моя свят“, помислих си.

— Знаеше ли, че е мъртва, преди те да дойдат?

— Не. Звънях й и й пращах съобщения цял ден. Съжалявах за караницата предната вечер. Но тя не ми отговаряше и си помислих, че наистина ми се е разсърдила. И тогава те дойдоха и ми казаха, че е мъртва.

Очевидно, когато намерят мъртва проститутка, едно от първите места, където полицаите отиват, е при сводника й, пък бил той и интернет сводник, който не се вписва в стереотипа на садистичен бияч, а е човек, неспособен да държи в подчинение кобилките си чрез заплахи и бой.

— Те записаха ли разпита, който проведоха с теб?

— Доколкото знам — не.

— Информираха ли те, че имаш конституционното право на разговора ви да присъства адвокат?

— Да, но това стана по-късно, в участъка. Не мислех, че имам нужда от адвокат. Не съм направил нищо лошо. Затова казах — добре, дайте да говорим.

— Подписвал ли си някакви документи?

— Да, подписах нещо, но не го прочетох.

Опитах се да овладея раздразнението си. Повечето хора, които за първи път попадат в мрежите на правораздавателната система, накрая се оказват най-големите си врагове. Буквално си просят белезниците.

— Кажи ми как мина. Първо разговаряхте в дома ти и след това те заведоха в участъка в Уилшър?

— Да, първо бяхме у нас за около петнайсет минути и след това ме доведоха в участъка. Казаха, че искат да погледна снимки на заподозрени, но това се оказа лъжа. Никакви снимки не са ми показвали. Вкараха ме в някаква малка стая за разпити и започнаха да задават въпроси. Казаха ми, че съм арестуван.

Знаех, че за да го арестуват, трябва да имат някакво физическо доказателство или свидетелски показания, които да го свързват с убийството. И че освен това вероятно част от твърденията му не са съвпаднали с фактите. След като веднъж е излъгал — или на тях така им се е сторило, веднага са го прибрали.

— Добре. И ти им каза, че си ходил в апартамента на жертвата в неделя вечерта?

— Да, и че тя беше жива, когато си тръгнах.

— Каза ли им, че си я стиснал за гушата?

— Да.

— Това преди да ти прочетат правата и да подпишеш документа ли стана, или след това?

— Ами не си спомням. Май преди.

— Добре. Ще разбера. Споменаха ли ти други доказателства, притиснаха ли те с нещо, което знаят?

— Не.

Отново си погледнах часовника. Времето ми изтичаше. Реших да спра с въпросите по случая. По-голямата част от информацията щях да науча и сам, ако поемех защитата. Освен това бе по-добре да огранича фактите, които научавам директно от клиента. Така щях да остана подвластен на казаното от Ла Кос, а това можеше да повлияе на ходовете ми по-късно по време на процеса. Например, ако Ла Кос ми заявеше, че наистина е убил Жизел, нямаше да мога да го разпитам така, че да го отрече. Защото щях да съм виновен в подбудителство към лъжесвидетелстване.

— Добре, достатъчно засега по това. Ако поема случая, как ще ми платиш?

— Със злато.

— Казаха ми това, но имам предвид как точно? Откъде ще дойде златото?

— Скрил съм го на сигурно място. Всичките си пари обръщам в злато. Ако поемеш случая, ще наредя да ти го доставят до края на деня. Асистентката ти ми каза, че ти трябват двайсет и пет хиляди долара като начало. Ще ползваме цената на Нюйоркската борса и ще сметнем колко да ти бъде доставено. Тук нямам възможност да проверя котировките, но предполагам, че едно кюлче от половин килограм ще стигне.

— Нали разбираш, че с него покриваш само хонорара ми за ангажимент? Ако стигнем до предварително изслушване и след това до процес, ще ти трябва още злато. Можеш да намериш и по-евтин адвокат от мен, но няма да намериш по-добър.

— Да, разбирам. Ще трябва да си платя, за да докажа невинността си. Имам достатъчно злато.

— Добре тогава, доставчикът ти да предаде златото на асистентката ми. Искам го преди първата ти поява пред съда утре. Така ще разбера, че си сериозен.

Знаех, че времето лети, но си позволих дълго и внимателно да огледам Ла Кос, като се опитвах да го разгадая. Твърдението му, че е невинен, звучеше достоверно, но нямах представа какво знае полицията. Знаех само версията на Андре и подозирах, че след като бъдат представени доказателствата по случая, ще разбера, че не е толкова невинен, на колкото се прави. Винаги става така.

— Добре. И нещо последно, Андре. Казал си на асистентката ми, че самата Жизел ме е препоръчала пред теб. Така ли е?

— Да. Каза, че си най-добрият адвокат в града.

— А тя откъде знаеше това?

Ла Кос изглеждаше изненадан, сякаш целият ни разговор досега се бе основавал на предположението, че с Жизел Далинджър се познаваме.

— Каза, че те познава, че си се занимавал с нейно дело. Че си й издействал наистина добро споразумение.

— И си сигурен, че е имала предвид точно мен?

— Да, теб. Твърдеше, че направо си й спасил живота. Наричаше те Мики Тогата.

Дъхът ми спря. Някога наистина имах клиентка — също проститутка — която ме наричаше така. Но не я бях виждал отдавна. Не и след като я качих на самолета с достатъчно пари, за да започне живота си наново и никога да не се връща.

— Жизел Далинджър не беше истинското й име, нали?

— Не знам. Това е всичко, което ми е известно за нея.

На стоманената врата зад мен се почука силно. Времето ми бе изтекло. Някой друг адвокат имаше нужда от място, на което да поговори с клиента си. Погледнах през масата към Ла Кос. Вече нямах съмнения дали да ми стане клиент. Категорично поемах случая.