Серия
Мики Холър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gods of Guilt, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

37.

От процесите със съдебни заседатели винаги огладнявам. Енергията, излъчваща се от застаналото нащрек обвинение и собствената ми тревога за всеки мой ход предизвикват в мен апетит, който се появява веднага щом съдията седне зад катедрата си и започне сутрешното заседание. До обедната почивка обикновено вече не си представям салата и супа, а жадувам за тежка храна, която да ми даде сили за следобедното заседание.

Завъртях няколко телефона и с Дженифър, Лорна и Сиско се разбрахме да се видим в „Тракс“ на Юниън Стейшън, за да мога да задоволя апетита си. Там правеха страхотни хамбургери. Двамата със Сиско се тъпчехме с основните неща — месо, пържени картофки и кетчуп, докато дамите се залъгваха, че са сити, със салата от домати и риба тон и чай с лед.

Не говорехме много. Обсъдихме набързо Трина Рафърти. Сиско докладва само, че някой или нещо я е уплашило до смърт, за да не дава показания, дори и неофициални. През по-голямата част от времето пребивавах в собствения си свят. Като боксьор в ъгъла си между рундовете не мислех за предишните схватки и ударите, които съм пропуснал. Мислех само как да скоча при следващия гонг и да нокаутирам противника с един удар.

— Те изобщо хранят ли се? — попита Дженифър.

Този въпрос някак си успя да проникне през мислите ми и аз погледнах към нея през масата, като се чудех какво съм пропуснал и за какво изобщо говори.

— Кой? — поинтересувах се.

Тя кимна към голямата чакалня на гарата.

— Тези типове.

Обърнах се и погледнах през входа на ресторанта към огромното помещение. Хората на Мойя седяха на първия ред на тапицираните с кожа седалки.

— Поне аз не съм ги виждал — казах. — Искаш ли да им пратим по една салата?

— Не ми приличат на вегетарианци — каза Лорна.

— Месоядни са — добави Сиско.

Махнах на сервитьорката.

— Мики, недей — опита се да ме спре Дженифър.

— Спокойно — отвърнах й.

Казах на сервитьорката, че сме готови за сметката. Време беше да се връщаме в съда.

 

 

Следобедното заседание започна навреме, точно в един. Уитън се върна на свидетелската банка и ми се стори не чак толкова лъскав като сутринта. Това ме накара да се замисля дали не се е подкрепил с някое и друго мартини вместо обяд. Може би цялата тази надменност целеше да прикрие проблем с алкохола.

Планът сега беше да използвам Уитън, за да вкарам в капана следващия свидетел. Цялата ми защита представляваше верига от взаимосвързани свидетели. Използвах предния, за да прокара пътека за следващия. Време беше Уитън да опъне килимчето пред Виктор Хенсли, един от шефовете на охраната в хотел „Бевърли Уилшър“.

— Добър ден, детектив Уитън — поздравих го весело, сякаш не бях същият адвокат, който се бе държал брутално с него на сутрешното заседание. — Да насочим сега вниманието си към жертвата на това ужасно престъпление Глория Дейтън. Дали партньорът ви проследи движението й до момента на убийството като част от разследването?

Уитън започна ненужно да намества микрофона си, за да спечели време, през което да помисли върху отговора. Бях доволен да го видя. Означаваше, че е нащрек и търси капани дори и в най-безобидните ми въпроси.

— Да — каза той накрая. — Възстановихме събитията. Колкото повече се приближавахме към часа на убийството, толкова повече подробности ни се струваха интересни.

Кимнах.

— Добре, значи сте проверили и последния й ангажимент като ескорт от същата вечер?

— Да, проверихме го.

— Говорили сте с мъжа, който редовно я кара при повиквания, нали така?

— Да. Джон Болдуин. Говорихме с него.

— И последният й ангажимент е бил в „Бевърли Уилшър“, нали?

Форсайт стана и възрази. Каза, че преповтарям събития, които вече са изяснени от Уитън, когато обвинението го е разпитало. Съдията се съгласи и ме помоли или да съобщя нови обстоятелства, или да продължавам нататък.

— И така, детектив, както свидетелствахте и по-рано, същата вечер между жертвата и обвиняемия е възникнало спречкване. Прав ли съм?

— Щом така искате да го наречете.

— А вие как бихте го нарекли?

— Имате предвид за случилото се преди да я убие?

Погледнах към съдията и разперих ръце в престорено недоумение.

— Ваша Чест…

— Детектив Уитън — каза съдията, — моля, въздържайте се от такива предварителни присъди. Работа на съдебните заседатели е да решат дали обвиняемият е виновен, или невинен.

— Извинявам се, Ваша Чест — каза Уитън.

Зададох въпроса отново.

— Да. Имали са спречкване.

— И това спречкване е било за пари, нали така?

— Да. Ла Кос е искал дела си от клиента, а Глория Дейтън е казала, че е нямало никакъв клиент и стаята, в която я е пратил, е била празна.

Посочих към пода, за да акцентирам върху момента, който той току-що бе описал.

— С партньора ви разследвахте ли това спречкване, за да установите кой е бил прав и кой крив?

— Ако имате предвид дали сме проверили крие ли жертвата нещо от Ла Кос — да, проверихме. Установихме, че стаята, в която я е пратил Ла Кос, е била незаета и че името, което й е дал Ла Кос, е на гост, който е бил преди в същата стая, но вече е бил напуснал. Когато тя е отишла в хотела, в стаята не е имало никого. Той я е убил, защото криела от него пари, които не е получила.

Помолих съдията да отбележи, че последното изречение на Уитън е безотговорно и предубедено. Тя се съгласи и даде указания на съдебните заседатели да не го взимат предвид. Продължих нататък и нападнах Уитън с нова серия въпроси.

— Проверихте ли дали в „Бевърли Уилшър“ има охранителни камери, детектив Уитън?

— Да, проверихме. Има.

— Прегледахте ли записите от въпросната вечер?

— Да, отидохме при охраната на хотела и прегледахме записите.

— И до какви изводи стигнахте след това, детектив Уитън?

— Че нямат камери на етажите, където са стаите за гостите. Но от записите от фоайето и асансьорите заключихме, че в стаята, в която тя е била пратена, е нямало никого. Дори е попитала на рецепцията и са й казали същото. Може да се види на записите.

— Защо обвинението не представи тези записи на съдебните заседатели, когато беше негов ред да изложи доказателствата си?

Форсайт възрази, че въпросът съдържа мнение и няма връзка с делото. Съдия Легоу се съгласи и прие възражението, но и в този случай въпросът бе по-важен от отговора. Исках съдебните заседатели да поискат да видят тези записи и да разберат разкриват ли нещо за убийството, или не.

Продължих нататък.

— Детектив, как ще обясните разминаването между уредения от Андре ла Кос ангажимент в „Бевърли Уилшър“ и празната стая, която Глория Дейтън намира, когато отива там?

— Няма как да го обясня.

— И това не ви тревожи?

— Разбира се, че ме тревожи, но няма как да обясним всички случайни подробности.

— Добре, кажете ни какво според вас се е случило? Как би могло да се обясни това на пръв поглед объркване от страна на Андре ла Кос.

Форсайт възрази, като каза, че отговорът ще бъде изграден изцяло от предположения. Този път съдията отхвърли възражението му и заяви, че иска да чуе отговора на детектива.

— Наистина не знам — отвърна Уитън.

Проверих бележките си, за да видя дали не съм забравил нещо, и погледнах към масата на защитата да не би Дженифър да ми подскаже нещо. По всичко личеше, че бях изчерпал всички точки. Благодарих на свидетеля и казах на съдията, че нямам повече въпроси.

Форсайт се приближи до катедрата, за да се пробва да превърже раните, които бях нанесъл на тезата на обвинението по време на сутрешното заседание. По-добре да се бе въздържал, защото поне на мен ми се стори, че му пука повече за формата и изказа, отколкото за съдържанието. Той накара Уитън да каже, че в началото на кариерата си е бил полицай под прикритие и е работил срещу наркоразпространението. Като такъв имал няколко доверени източника, които му давали информация. Никой от тях не се свързвал с него през централата на полицията, защото това би било твърде необичайно и рисковано. Всички имали тайни номера, през които да контактуват.

Всичко това беше много добре, но не казваше нищо за убийството на Глория Дейтън и ми вдигаше добре топката, за да атакувам, когато дойде моят ред. Дори не се наложи да си взема записките, когато се доближих до катедрата.

— Детектив Уитън, колко време сте работили под прикритие?

— Две години — през 2000 и 2001.

— А мобилният ви телефон същият ли е като по онова време?

— Не, сега съм в отдел „Убийства“.

— Значи имате нов номер?

— Да.

— Ами ако някой от информаторите ви от 2001-ва реши да се свърже с вас днес, защото има информация, която ви трябва?

— Ще го насоча към тези, които разследват наркотиците.

— Не схващате смисъла на въпроса. Как старите ви източници ще се свържат с вас, след като старият установен метод за контакт вече не съществува?

— Има много различни начини.

— Като да се обадят на полицейската централа и да помолят да ви свържат с тях?

— Не мога да си представя, че някой информатор ще остане такъв, ако му се налага да прави така.

Уитън разбираше какво искам да направя и се заинати да се прави, че не схваща. Но това нямаше значение. Бях сигурен, че и съдебните заседатели разбират. След толкова години Глория Дейтън не бе имала никакъв друг начин да се свърже с агент Марко, освен да се обади на централата на Агенцията за борба с наркотиците.

Отказах се и седнах. Уитън бе освободен и аз призовах следващия си свидетел — Виктор Хенсли.

Хенсли беше „троянски кон“. Беше шести в първоначалния списък, който бях предал преди началото на процеса. Както изискваше съдебният протокол, срещу всяко име имаше кратко описание кой е човекът и какво се очаква от показанията му. Това се прави, за да помогне на отсрещната страна да прецени колко внимание и време да му отдели, за да противодейства и да се подготви. Само че като включих Хенсли в списъка, аз не исках обвинението да знае истинските ми намерения, които бяха да го използвам, за да представя записите от охранителните камери в „Бевърли Уилшър“ като улики на защитата. Затова го представих просто като подкрепящ свидетел. Надявах се, че Форсайт и детективът му Ланкфорд ще приемат, че Хенсли просто ще потвърди, че никой не е наемал стаята, посетена от Глория Дейтън във вечерта на убийството й.

Сиско се обади по телефона, за да провери какво става, и Хенсли му каза, че по време на процеса само Ланкфорд е наминал за малко в хотела, а на Форсайт дори не му е виждал очите. Всичко това бе в моя полза. Докато Хенсли заемаше мястото си, стиснал елегантна кожена папка със записките си, си дадох сметка, че не само имам шанс да продължа инерцията, създадена сутринта с разпита на Уитън, но и да я увелича.

Хенсли наближаваше шейсетте и приличаше на ченге. След като се закле, набързо го представих като бивш детектив от участъка в Бевърли Хилс, вече пенсиониран и работещ като охрана в „Бевърли Уилшър“. След това го попитах дали с колегите му са направили собствено разследване на ролята на хотела в последните часове от живота на Глория Дейтън.

— Да, направихме — отвърна той. — След като разбрахме, че хотелът е замесен в цялата случка, проверихме какво се е случило.

— А вие самият участвахте ли в това разследване?

— Да. Аз го ръководех.

После преведох Хенсли през серия от въпроси и отговори, които очертаха сътрудничеството му с полицията и потвърдиха, че Глория Дейтън е била в хотела в онази вечер и е почукала на вратата на една от стаите. Която и според неговите показания се оказала празна, без регистриран в нея гост.

Троянският ми кон вече беше в крепостта и аз се залових за работа.

— От самото начало обвиняемият твърди пред полицията, че от „Бевърли Уилшър“ му се е обадил клиент и му е заявил, че е в тази същата стая. Това възможно ли е?

— Не, не е възможно в тази стая да е бил отседнал наш гост.

— Но дали някой не се е вмъкнал в нея и не се е обадил по телефона?

— Би могло да се е случило всичко. Трябва да е бил някой, който е имал ключ.

— С магнитна карта ли се отваря вратата?

— Да.

— Проверихте ли дали предната вечер в тази стая е бил отседнал някой?

— Да, проверихме и се оказа, че е така. Става въпрос за нощта на събота срещу неделя. В хотела имаше сватба и булката и младоженецът са отседнали в стаята същата вечер.

— Кога е крайният час за освобождаване на стаята?

— По обед. Но помолиха да напуснат по-късно, тъй като имаха вечерен полет за Хаваите. И тъй като бяха младоженци, с радост се съгласихме. Според нашите регистри са си тръгнали в четири и двайсет и пет следобед. Това установи нашето разследване.

— Значи стаята е била заета до около четири и петнайсет, след това никой не я е наемал за неделя вечер?

— Точно така. Заради късното напускане на предишните клиенти тя не се е предлагала, тъй като камериерките не са имали време да я приготвят.

— Ако някой по някакъв начин е получил достъп до тази стая и е влязъл някак си в нея, би могъл да използва телефона и да се обади, нали?

— Да.

— А ако някой се обади отвън и поиска да го свържат с тази стая, дали обаждането ще бъде прехвърлено?

— Политиката на хотела ни е да не се прехвърлят към стаите обаждания, ако не се спомене изрично името на госта. Не може просто да се обадиш и да поискаш да те свържат със стая 1210 например. Трябва да знаеш и името на госта, който е регистриран там. Та отговорът е — не. Обаждането няма да бъде прехвърлено.

Кимнах замислено, после продължих:

— А как се казваха младоженците, които са прекарали в тази стая предната нощ?

— Даниъл и…

Той отвори жълтата си папка и провери записките от разследването.

— … Лора Прайс. Но те вече са били напуснали и са летели към Хаваите, когато биха могли да се случат въпросните събития.

— По-рано обвинението представи видеозапис на разпита на обвиняемия Андре ла Кос в полицията. Запознат ли сте с него?

— Не, не съм го виждал.

Получих разрешение от съдията да му покажа част от разпита, в която Андре ла Кос казваше на детектив Уитън, че е получил обаждане от скрит номер от някой си Даниъл Прайс около четири и трийсет следобеда преди убийството. Като мярка за сигурност той поискал телефон, на който да се обади, и човекът му дал номера на стая в „Бевърли Уилшър“. Ла Кос твърдеше, че е позвънил обратно в хотела, поискал е да го свържат със стаята на Даниъл Прайс и това е станало. Уговорили се да получи момиче на повикване в 20 часа и това момиче да е Жизел Далинджър. Спрях видеото и погледнах Хенсли.

— Господин Хенсли, вашият хотел пази ли разпечатки на входящите обаждания към стаите с гостите?

— Не, само изходящите, тъй като те се включват към сметките на клиентите.

Кимнах и продължих:

— Как бихте обяснили факта, че господин Ла Кос е имал правилното име и правилния номер на стаята, когато се е обадил в хотела?

Хенсли поклати глава.

— Не мога да го обясня.

— Възможно ли е заради късното напускане на младоженците името на Даниъл Прайс да е било все още в списъка с клиенти, които ползва телефонистът?

— Възможно е. Но след като гостите напуснат хотела, имената им се премахват от актуалния списък.

— Процесът компютризиран ли е, или се върши на ръка?

— На ръка. Веднага щом някой напусне, името му се изтрива от актуалния списък с гости на рецепцията.

— Значи ако човекът на рецепцията, който отговаря за това, е зает с нещо друго или с нови клиенти, нещата може да се забавят?

— Възможно е да се случи.

— Възможно е да се случи — повторих. — В шестнайсет часа ли се настаняват новите гости?

— Да.

— Хората на рецепцията обичайно заети ли са по това време?

— Зависи кой ден от седмицата е, в неделя обикновено няма много клиенти. Но сте прав, възможно е на рецепцията да е било натоварено.

Не знаех какво печеля с всичко това, но усещах, че на съдебните заседатели започва да им доскучава. Време беше да отворя вратата в туловището на троянския кон. Да изляза от скривалището и да атакувам.

— Господин Хенсли, да продължим нататък. Казахте, че собственото ви разследване е потвърдило, че жертвата Глория Дейтън е влязла в хотела вечерта на единайсети ноември миналата година. Как го потвърдихте?

— Прегледахме видеозаписите от камерите и много скоро я намерихме.

— И успяхте през различните гледни точки да проследите движенията й в хотела?

— Точно така.

— Носите ли днес в съда копие от записите на камерите?

— Да.

Той извади диска от джоба на кожената папка и го вдигна.

— Давали ли сте копие от този запис на разследващите полицаи, които са работили по случая?

— Детективите дойдоха в самото начало на разследването и прегледаха суровия материал. Това беше преди да сглобим един клип, който проследява движенията на жената, от която се интересуваха, през хотела. След като го монтирахме, се обадихме да го предложим, но никой не дойде до го вземе. Допреди два месеца.

— Детектив Уитън ли дойде, или партньорът му?

— Не. Беше господин Ланкфорд от прокуратурата. Подготвяха се за процеса и той дойде да види какво имаме.

Искаше ми се да се обърна и да погледна Форсайт, да се опитам да разбера по изражението му дали изобщо е виждал този запис. Защото със сигурност го нямаше в списъка с уликите, който ми бе представил.

Но не погледнах към прокурора, защото не исках да издавам нищо. Поне не още.

— Виждате ли господин Ланкфорд днес в съдебната зала? — попитах Хенсли.

— Да.

Помолих съдията да каже на Ланкфорд да се изправи и Хенсли го идентифицира. Ланкфорд ме погледна с очи хладни и сиви като януарско утро. След като си седна на мястото, се обърнах към съдията и поисках разрешение да се приближа заедно с прокурора. Тя ни махна с ръка да отидем при нея. Много добре знаеше за какво искам да говоря.

— Не ми казвайте, господин Холър. Не сте получили копие от видеото.

— Точно така, Ваша Чест. Свидетелят казва, че обвинението е държало материала два месеца и не е показало и един кадър от него на защитата. Това е директно нарушение на…

— Ваша Чест — намеси се Форсайт. — И аз самият не съм виждал този запис…

— Но детективът ви го е взел от хотела — каза съдията с пълен с неверие глас, от който ми стана ясно, че в този случай ще отсъди в моя полза.

— Ваша Чест — заекна Форсайт, — бих могъл да обясня. Ако искате, разпитайте детектива ми при затворени врати. Сигурен съм, че има обяснение. Най-важното е, че страните са съгласни, че жертвата е посетила хотела часове преди смъртта си. Това не се обсъжда, така че нарушението е минимално. След като няма щети, не е станало нищо страшно. Предлагам да продължим нататък.

Поклатих уморено глава.

— Ваша Чест, няма как да знаем дали няма щета и дали не се е случило нищо страшно, без да видим записа.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Колко време ви трябва, господин Холър?

— Не знам. Сигурно записът не е дълъг. Час?

— Добре. Имате един час. Можете да използвате конферентната зала. Асистентката ми има ключ. Отстъпете, господа.

Докато се връщах към банката си, вдигнах очи към парапета и видях Ланкфорд да се взира в мен.