Серия
Мики Холър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gods of Guilt, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

23.

След късния обяд приключих със задачите си за деня. Графикът ми беше празен и нямах повече срещи. Смятах да се върна в центъра и да видя дали ще успея да се вредя за среща с Андре ла Кос, за да прегледаме някои неща за предстоящия процес. Но случките от последните няколко часа — от лекцията на Адвоката до срещата със Слай младши и изненадващото посещение на Марко — ме дърпаха към дома. Достатъчно ми се беше събрало.

След като Ърл ме остави и си тръгна със собствената си кола, влязох вкъщи и се преоблякох в дрехи по-подходящи за разходка през Фриман Каниън. Отдавна не бях гледал тренировка на дъщеря ми. От уебстраницата на училището знаех, че остават само няколко седмици до края на сезона и че отборът се подготвя за щатския шампионат. Реших да отида на хълма да погледам и може би така да избягам за малко от мислите си за случая Ла Кос.

Но бягството се отложи, докато минавах през Лоръл Каниън. Дженифър ми се обади, за да ми каже, че е получила съобщението ми и инструкциите ми да спре с проучването за Марко.

— Поразпитах из съда за случаите, по които е работил отделът му, защото информацията в PACER ми се стори непълна — обясни тя. — Обзалагам се, че някой от писарушките, с които говорих, му се е обадил и го е предупредил.

— Всичко е възможно. Та засега проучвай само Мойя.

— Разбрах.

— Можеш ли да ми пратиш всичко, което си събрала, до края на деня? Утре ме чака дълъг път до затвора и бих могъл да запълня времето с малко четене.

— Ще ти пратя…

Каза го колебливо. Сякаш имаше още нещо, което искаше да ми съобщи.

— Нещо друго? — попитах аз.

— Не знам. Всъщност все още се чудя дали вървим в правилната посока. Мойя е по-добра цел за нас от Агенцията за борба с наркотиците.

Разбирах какво има предвид. Да хвърлим подозренията върху Мойя в предстоящия процес щеше да е много по-лесно и вероятно по-ползотворно, отколкото да осветяваме делата на федерален агент. Арънсън се движеше по тънката граница между търсене на истината и опита за постигане на присъда в полза на клиента. Което невинаги е едно и също.

— Знам какво имаш предвид — казах. — Но понякога трябва да се довериш на инстинктите си, а моите ми казват, че това е правилната посока. Ако съм прав, истината ще направи Андре свободен.

— Надявам се.

Стори ми се, че не е убедена. А може би я тревожеше нещо друго.

— Имаш ли проблем с това? — попитах. — Ако имаш, аз ще се оправя, а ти се занимавай с другите клиенти.

— Не, нямам проблем. Просто ми е малко странно, нали разбираш? Всичко е наопаки.

— Кое е наопаки?

— Ами добрите може да се окажат лоши. А лошият в затвора може да е най-голямата ни надежда.

— Да, странно е.

Напомних й да ми прати каквото е намерила преди да тръгна за Викторвил следващата сутрин. Тя обеща и двамата затворихме.

След петнайсет минути спрях на паркинга на върха на Фриман Каниън. Взех бинокъла от жабката, заключих колата и тръгнах надолу, а след това оставих утъпкания път и поех към мястото ми за наблюдение. Но когато стигнах, видях, че камъкът, който бях оставил там, е местен. Някой бе ползвал полянката, най-вероятно за сън. Високата трева бе смачкана като от спален чувал. Огледах се внимателно, за да се уверя, че съм сам, и върнах камъка на мястото му.

Тренировката по футбол долу току-що започваше. Вдигнах бинокъла и го насочих към северната врата. Вратарката имаше червена коса, вързана на конска опашка. Не беше Хейли. Проверих другата врата, но и там вратарката не беше дъщеря ми. Зачудих се дали вече не играе на друг пост и започнах да оглеждам терена и играчките една по една, но пак не я открих.

Пуснах бинокъла да виси на шията ми и извадих телефона. Обадих се на служебния телефон на бившата ми жена в прокуратурата във Ван Найс. Секретарката ми каза да почакам, след това се обади пак и ми съобщи, че Маги Макфърсън е в съда. Знаех, че това не е вярно, защото Маги се занимаваше със завеждане на нови случаи и вече не се явяваше по дела — едно от многото неща, за които ме държеше отговорен в нашите отношения, ако те изобщо съществуваха на този етап.

Опитах се да се обадя на мобилния й телефон, макар да ми бе казала никога да не й звъня на него през работно време, освен ако случаят не е спешен. Но този път вдигна.

— Майкъл?

— Къде е Хейли?

— Какво искаш да кажеш? Вкъщи си е. Току-що говорих с нея.

— Защо не е на тренировката по футбол?

— Какво?

— На тренировката по футбол. Няма я. Да не е контузена или болна?

Настъпи мълчание в което проумях, че всеки момент ще науча нещо, което като баща вече би трябвало да знам.

— Добре е. Отказа се от футбола преди месец.

— Какво? Защо?

— Ами защото предпочита да язди и не може да ходи и на двете тренировки и да се справя с училището. Затова се отказа. Мисля, че ти казах. Пратих ти имейл.

Благодарение на множеството юридически организации, в които членувах, и на множеството клиенти, които имаха мейла ми, в електронната си поща имах повече от десет хиляди съобщения. Съобщенията, които бях разчистил по-рано, докато чаках в прокуратурата, бяха само върхът на айсберга. Имах толкова много непрочетени писма, че сигурно бях получил мейл и за това, но не го бях видял. Макар че обикновено не пропусках нищо от Маги или от дъщеря ми. Но не бях напълно сигурен, за да споря, затова продължих нататък.

— Имаш предвид, че язди коне?

— Да, обездка. Ходи в конната база в Бърбанк.

Наложи се да млъкна. Чувствах се засрамен, че знам толкова малко за това, което се случва в живота на дъщеря ми. Нямаше значение, че бях изолиран не по свой избор. Аз й бях баща и вината беше моя.

— Слушай, Майкъл, щях да ти го кажа в по-добро време, но може и сега, за да съм сигурна, че си получил съобщението. Приех нова работа и това лято ще се преместим в окръг Вентура.

Вторият удар при комбинация от два винаги е по-силен. Така стана и сега.

— Кога се случи това? Каква работа?

— Отговорих вчера. Давам едномесечно предизвестие за напускане, след това ще си взема един месец отпуск, за да си намеря жилище и да подготвя всичко. Хейли ще довърши учебната година тук. След това се местим.

Вентура беше следващият окръг на юг по крайбрежието. В зависимост от това къде точно се преместят, Маги и дъщеря ми щяха да са на час до час и половина път оттук. Дори в рамките на Лос Анджелис понякога се пътува по-дълго заради задръстванията. Но от друга страна можеха да се местят и в Германия.

— Каква работа си приела?

— В прокуратурата във Вентура. Започвам в отдела за борба с компютърните престъпления. И ще се върна в съда.

И разбира се, всичко беше по моя вина. Загубата ми на изборите се отрази и на нейната кариера в лосанджелиската прокуратура. Въпреки че се славеше като институцията, която въздава еднаква справедливост за всички, това място беше една от повлияните от политиката бюрокрации в окръга. Маги Макфърсън ме бе подкрепила на изборите. И когато аз загубих, загуби и тя. Веднага щом Деймън Кенеди пое юздите, я преместиха в друг отдел, в който не трябваше да влиза в съдебна зала. Тя само приемаше нови случаи и жалби, за които после други прокурори щяха да се борят в съда. В известен смисъл извади късмет. Можеше да е и по-лошо. Един прокурор, който ме представи на предизборен митинг, докато още водех в предвижданията, накрая бе преместен в затвора в Антилоуп Вали.

И той като Маги напусна. Разбирах я защо иска да го направи. Също така разбирах, че няма да може да прекоси границата и да стане адвокат, нито да приеме пост в някоя фирма и да се занимава с корпоративно право. Тя си беше роден прокурор и нямаше избор какво да работи, а само къде да го работи. В този смисъл знаех, че трябва да съм доволен, че се мести в съседния окръг, а не в Сан Франциско, Оукланд или Сан Диего.

— Е, къде ще търсиш жилище?

— Ами работата ми е в град Вентура, така че там или някъде наблизо. Щеше ми се да видя как стоят нещата в Оджай, но там може да е прекалено скъпо. Мисля си, че Хейли ще се приспособи много бързо с ездата.

Оджай беше модерно екоселище в една долина в северната част на окръга. Някога, още преди да се роди дъщеря ни, с Маги ходехме там пред уикендите. Даже беше възможно да сме заченали Хейли точно на това място.

— Значи… ездата не е временно увлечение.

— Може и да е. Никога не се знае. Но засега е много ентусиазирана. Взехме кон под наем за половин година. С опция да го купим.

Поклатих глава. Това беше болезнено. Остави бившата ми жена, но Хейли не ми бе казала нищо.

— Съжалявам — каза Маги. — Знам, че ти е трудно. Искам да знаеш, че не я насърчавам. Без значение какво става между нас, смятам, че тя трябва да общува с баща си. Наистина го мисля и точно това й казвам.

— Оценявам го.

Не знаех какво друго да кажа. Станах от камъка. Исках да се махна оттук и да се прибера.

— Може ли да те помоля за услуга? — попитах.

— Каква?

Давах си сметка, че импровизирам, че се хвърлям с наполовина оформена идея, която ми хрумна в тъгата и от желание да спечеля пак някак си дъщеря си.

— Наближава един процес — казах. — Искам тя да дойде.

— Говориш за сводника, който представляваш? Майкъл, не, не искам да става свидетел на това. Освен това е на училище.

— Той е невинен.

— Наистина ли? Да не се опитваш да ме манипулираш като съдебните заседатели?

— Не, наистина. Невинен е. Не го е направил и ще го докажа. Ако Хей е там, може би…

— Не знам. Ще си помисля. Тя е на училище и не искам да изпуска. Освен това и преместването…

— Елате за присъдата. И двете.

— Виж, трябва да затварям. Натрупа се опашка от полицаи.

Полицаите, които идваха в кабинета й, за да си предадат случаите.

— Добре, но си помисли.

— Добре. А сега трябва да затварям.

— Почакай, само още нещо. Можеш ли да ми пратиш снимка на Хейли на онзи кон? Просто искам да я видя.

— Разбира се. Ще ти пратя.

Тя прекъсна връзката. Взирах се известно време във футболното игрище и превъртах разговора ни като се опитвах да осмисля всички новини за дъщеря ми. Спомних си какво ми бе казал Сийгъл за преодоляването на вината. Осъзнах, че някои неща е по-лесно да се кажат, отколкото да се направят — някои са невъзможни.