Серия
Анжелик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angelique, Marquise des Anges, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)
Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Ан Голон; Серж Голон

Заглавие: Анжелик, Маркизата на ангелите

Преводач: Бояна Петрова; Лилия Сталева; Магдалена Станкова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Свят“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДФ „Балкан Прес“, София

ISBN: 954-415-035-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4460


Анжелик, маркизата на ангелите
1645

1

— Дойке, защо Жил дьо Рец е убил толкова много дечица? — запита Анжелик.

— Заради дявола, момичето ми. Жил дьо Рец, човекоядецът от Машкул, искал да стане най-могъщият господар по онова време. В замъка си трупал всякакви колби, стъкленици и гърнета, в които вряла кървавочервена течност, а над нея се виела зловонна пара. Дяволът бил поискал от него да му принесе в жертва сърце на младенец. И така започнали неговите престъпления. Уплашените майки сочели с ужас черната кула на Машкул, около която непрекъснато кръжали гарвани — толкова трупове на невинни дечица имало в неговите подземия.

— И всичките ли ги изяждал? — обади се с разтреперан глас Мадлон, сестричката на Анжелик.

— Не всичките, разбира се — отвърна дойката.

Наведена над огнището, където къкреше зелето със сланина, тя мълчаливо се зае да го бърка.

Ортанс, Анжелик и Мадлон, трите дъщери на барон дьо Сансе дьо Монтлу, седяха с лъжици в ръце пред своите купички и очакваха с трепет продължението на разказа.

— Той вършел още по-ужасни неща — най-сетне подхвана дойката с упрек в гласа. — Първо заповядвал да доведат при него бедното момченце или момиченце, което зовяло майка си с пълен глас. Излегнат на дивана, господарят се забавлявал, като го гледал колко е уплашено. Сетне нареждал да окачат детето на нещо като бесило на стената, където го връзвали през гърдите и за врата — очите му изскачали от орбитите, то се задушавало, но не дотам, че да умре. Детето се мятало като удушено пиле, виковете му вече преминавали в хъркане, оцъкляло очи, личицето му посинявало. В голямата зала се чували само смеховете на жестоките мъже и стенанията на невинната жертва. Тогава Жил дьо Рец заповядвал да свалят детето; взимал го в скута си, притискал челцето на бедното ангелче до гърдите си. Говорел му нежно, утешавал го. „Няма нищо страшно — казвал му. — Искахме да се позабавляваме, но сега всичко свърши.“ Обещавал му бонбони, пухено легло, копринено костюмче като на малък паж. Клетото се успокоявало. В насълзените му очи блясвал лъч на радост. И тогава изведнъж господарят забивал камата си в крехката му шийка… Но най-страшното било, когато отвличал малки момиченца.

— Какво правел с тях? — запита Ортанс.

В този момент старият Гийом, който бе седнал до огнището и стриваше щипка тютюн, се намеси, като изръмжа в жълтеникавата си брада:

— Няма ли да млъкнеш, луда жено! Дори на мен, стария войник, ми се обръща сърцето от твоите глупости.

Дебелата Фантин Лозие се изправи пред него с неочаквана пъргавина.

— Глупости ли?… Личи си, че не си от Поату, драги Гийом Лютцен. Само тръгни по пътя за Нант и веднага ще съзреш прокълнатия замък Машкул. Два века вече откак са извършени тези престъпления, а хората още се кръстят на минаване оттам. Но ти не си оттук и не знаеш нищо за прадедите ни.

— Ама чудни прадеди сте имали, ако са били като тоя Жил дьо Рец!

— Жил дьо Рец е бил тъй велик в злото, че нито една област освен Поату не може да се похвали с такъв престъпник. Бил осъден и обезглавен в Нант, но преди да умре изповядал греховете си и поискал прошка от Бога, след което всички майки, чиито деца бил изял и измъчвал, плакали със сълзи.

— Хубава работа! — възкликна старият Гийом.

— Така е, такива сме си ние, хората от Поату. Велики в злото и велики в опрощението!

Намръщена, дойката пренесе гърнето на масата и горещо целуна малкия Дьони.

— Разбира се, аз съм си неука — продължи тя, — но мога да правя разлика между детските залъгалки и истинските разкази за минали времена. Жил дьо Рец е човек, който наистина е съществувал. Убедена съм, че душата му още витае нейде в околностите на Машкул, но тялото му е изгнило в тази земя. Затова не бива току-тъй да се говори за него, пък и за феите и духовете, които се разхождат около долмените, дето са пръснати из полето. С тия зли сили не бива човек да се закача…

— А с призраците, дойке, бива ли човек да се закача? — запита Анжелик.

— По-добре не, миличка. Призраците не са зли, ама повечето са тъжни и чувствителни, а защо да увеличаваме мъките на тези нещастници?

— Какво й е на старата дама, дето се явява в нашия замък, че плаче?

— Знае ли човек? Последния път, когато я срещнах между залата на стражите и големия вестибюл, беше преди шест години, мисля, че вече не плачеше, може би заради литургията, която господин баща ви беше поръчал да отслужат за нея в една църква.

— Аз пък чух стъпките й по стълбището към кулата — заяви Бабет, слугинята.

— Било е мишка. Старата дама от Монтлу е толкова тиха, тя никого не иска да безпокои. Може и да е била сляпа. Така смятат, заради туй, че винаги върви с протегната напред ръка. Или пък търси нещо. Понякога се доближава до заспалите деца и прокарва пръсти по лицата им. — Фантин понижи глас и продължи загадъчните си разсъждения: — А може и да търси някое умряло дете.

— Ей, жено, в главата ти се въдят картини, по-злокобни и от масовите кланета, дето съм ги виждал през войната — отново запротестира старият Гийом. — Може наистина вашият господин дьо Рец да е бил толкова велик, че да си заслужава да се гордееш с него… два века по-късно, може наистина дамата от Монтлу да е била почтена, но аз ти казвам, че не е редно да стряскаш тези дечица, които дори забравят да си пълнят коремчетата, толкова ги плашиш.

— Ха, много ти отива да се правиш на чувствителен, а уж си войник, наемнико на дявола! Кой знае колко коремчета на такива дечица си промушил с твоята пика, когато си служил на австрийския император по земите на Германия, Елзас и Пикардия? И колко ли колиби си подпалил, залоствайки вътре цели семейства живи да се опекат! Може би нито един селянин не си обесил, така ли? Ами! Толкова много са били, че клоните на дърветата са се чупели. А жените, а девойките, тях не си ги насилвал за срам и позор, нали!

— Всички го правеха, всички, драга. Войнишки живот, какво искаш? Война. Ала тези момиченца тук, техният живот е само низ от игри и весели истории.

— До деня, в който войници и разбойници нахлуят като скакалци в този край. И тогава животът на тези момиченца ще стане и той войнишки, живот на битки, мизерия и ужас…

С мрачно изражение на лицето дойката отвори тенекиената кутия със заешки пастет и започна да маже филии, като ги подаваше на всеки по ред, без да пропуска стария Гийом.

— Истина е. Аз, Фантин Лозие, ви го казвам, слушайте мен, дечица.

Ортанс, Анжелик и Мадлон, които се бяха възползвали от спора между двамата възрастни, за да оближат паничките си, отново вдигнаха очи, а Гонтран, десетгодишното им братче, се измъкна от тъмното ъгълче, където се беше скрил, нацупен за нещо, и се приближи до масата. Войната вече беше в разгара си, разбойниците и вандалите вилнееха, всичко се смесваше в отблясъка на пожарищата, в дрънченето на саби и в женските писъци…

— Нали ти, Гийом Лютцен, познаваш моя син, дето е кочияш на нашия господар барон дьо Сансе дьо Монтлу, тук, в замъка?

— Познавам го. Хубаво момче.

— Добре тогава. Но всичко, което мога да ти кажа за баща му, е, че той беше войник от армията на монсеньор кардинал дьо Ришельо, тръгнал за Ларошел да побеждава протестантите. Аз никога не съм била хугенотка и винаги съм се молела на светата Дева да ме опази невинна до сватбата ми. Но когато войските на вашия християнски крал Луи XIII минаха през Поату, най-малкото, което мога да кажа, е, че не ме оставиха девственица. И нарекох сина си Жан Ризницата за спомен от всички дяволи, някой от които му е баща, защото ризниците им бяха целите в железни шипове и ми скъсаха единствената рокля, която имах по онова време. А за разбойниците и бандитите, дето гладът ги беше прогонил по пътищата, мога да ви разказвам цяла нощ какво правеха с мен в сеното, докато в другия край на къщата палеха огън под краката на мъжа ми, за да им признае къде е скрил парите! Пък аз, моля ви се, като усещах миризма на пърлено, мислех, че пекат прасето.

Дебелата Фантин се разсмя, после си наля ябълков сок, за да накваси устата си, пресъхнала от толкова много приказки.

Така под знака на Човекоядеца, призраците и разбойниците започна животът на Анжелик дьо Сансе дьо Монтлу.

Във вените на дойката течеше малко от онази мавританска кръв, която арабите бяха донесли през единадесети век чак до прага на Поату. Анжелик беше сукала това мляко на страстта и мечтите, в което се бе запазил старинният дух на родния й край, земя на блата и гори, открита като за прегръдка към прохладните океански ветрове.

Беше поглъщала жадно и безразборно този едновременно драматичен и фееричен свят. Той й харесваше и някак я бе имунизирал срещу страха. Със съчувствие гледаше малката Мадлон, която тръпнеше при страшните разкази, а и по-голямата — Ортанс, — която, макар и уплашена, не можеше да се стърпи да не поиска от дойката да обясни какво точно са правели с нея разбойниците в сеното.

Осемгодишната Анжелик се досещаше вече какво е ставало в хамбара. Колко пъти беше водила кравата на бик или козата на пръч! А и нейният приятел, овчарят Никола, й беше обяснил, че за да имат деца, и жените, и мъжете правели същото. Ей така дойката е родила Жан Ризницата. Но това, което смущаваше Анжелик, беше, че когато говореше за тия неща, дойката ту изглеждаше замечтана и възбудена, ту сякаш изпитваше най-искрен ужас.

Но и без това човек не можеше да я разбере: тя често замълчаваше за дълго, или пък обратно — изпадаше в необясним гняв. Но добре, че беше тук, внушителна и пъргава, със силните си ръце и удобната люлка на плътната пола, опъната между разтворените й колене, с топлотата, с която гушваше децата, за да им пее приспивна песен или да им разказва за Жил дьо Рец.

Старият Гийом беше по-простоват. Говореше бавно, със силен акцент. Разправяха, че бил швейцарец или германец. Преди близо петнадесет години го бяха видели да пристига бос, накуцвайки, по римския път, който свързва Анже със Сен-Жан д’Анжели. Беше влязъл в замъка Монтлу, за да поиска паница мляко. Оттогава беше останал там като слуга и вършеше всичко — поправяше, майстореше, баронът му заръчваше да носи писма на съседите, изпращаше него да разговаря с бирника, когато той пристигаше за данъците. Старият Гийом го изслушваше търпеливо, после му отговаряше на своя планински диалект и оня си отиваше с празни ръце. Откъде ли беше дошъл — от северните или от източните бойни полета? И каква съдба бе довела тук този наемник чужденец, спуснал се от Бретан, където го бяха срещнали за първи път? За него се знаеше само, че е воювал в Лютцен под командването на кондотиера Валенщайн и че е имал късмета да промуши корема на дебелия и достолепен крал на Швеция, Густав Адолф, когато онзи, заблуден в мъглата, попаднал на австрийските войници. В хамбара, където живееше, под едва процеждащите се между паяжините слънчеви лъчи проблясваха старият му нагръдник и шлемът, от който той продължаваше да си пие греяното вино, а понякога и супата. Огромната му пика, три пъти по-висока от него самия, му служеше да брули орехите в градината.

Но Анжелик му завиждаше най-вече за малкото кокалено ренде, украсено със седеф, на което той наситняше тютюна си и което по стар обичай на германските войници наричаше „драката“.

 

 

Вратите на просторната кухня на замъка цяла вечер безспир се отваряха и затваряха. Отваряха се към нощта, откъдето влизаха, внасяйки силна миризма на оборски тор, слугите, слугините и кочияшът, Жан Ризницата, също тъй мургав като майка си. И кучетата се промъкваха вътре — двете изящни хрътки Марс и Маржлен, както и дакелите, оплескани с кал до ушите.

Откъм вътрешността на замъка се появяваше старателната Нанет, която се учеше за камериерка с надеждата един ден да овладее всички добри обноски, за да напусне бедните си господари и да отиде на работа при господин маркиза дьо Плеси дьо Белиер в неговия замък на една-две левги от Монтлу. Влизаха и излизаха също така двамата слуги, рошавите момчета, които носеха дърва за големия салон и вода за спалните. Освен това и госпожа баронесата се появяваше понякога. Доброто и лице беше състарено от полския вятър, ала и от многобройните раждания. Облечена в рокля от сиво сукно, тя намяташе на раменете си черен вълнен шал, защото в големия салон, където обикновено седеше заедно с дядото и старите лели, беше дори по-влажно, отколкото в кухнята. Тя се осведомяваше дали отварата на господин барона е готова и дали бебето е сукало достатъчно. Погалваше пътьом бузката на полузаспалата Анжелик, чиито тъмнозлатисти коси се стелеха по масата и блестяха на светлината на огъня.

— Време е, момиченца, да си лягате. Пюлшери ще ви заведе в спалнята.

И Пюлшери, една от старите лели, се появяваше покорна, винаги точно в този миг. Искаше й се да играе ролята на гувернантка на своите племеннички, тъй като поради липса на зестра не си беше намерила нито съпруг, нито манастир, който да я приеме. И понеже се мъчеше да бъде полезна, наместо да хленчи и да бродира по цял ден, всички се отнасяха с известно презрение към нея и не я заобикаляха с грижи както другата леля, дебелата Жан. Пюлшери сбираше племенничките си. Дойките се погрижваха за най-малките, а Гонтран, момчето, което нямаше настойник, отиваше да спи, когато пожелае в своята таванска стаичка.

Като следваха по петите съсухрената госпожица, Ортанс, Анжелик и Мадлон се запътваха към салона на замъка, където три свещи едвам успяваха да разпръснат плътния мрак, трупан с векове под високите средновековни сводове. Големите старинни гоблени се опитваха да предпазят стените от влагата, но бяха толкова изтънели и тъй проядени от молци, че сцените, изобразени по тях, вече не се различаваха, само тревожните очи на нечии бледи лица наблюдаваха децата с упрек.

Момиченцата правеха реверанс на стария барон. Той седеше до камината, облечен в грубия си, обточен със заешка кожа черен кожух. Но снежнобелите му ръце, облегнати на дръжката на бастуна, бяха ръце на крал. На главата си имаше филцова шапка с голяма периферия, а брадата му, подстригана на права линия като на покойния крал Анри IV, се опираше в гофрираната яка, която Ортанс тайно смяташе за напълно демодирана.

Вторият реверанс беше за леля Жан, чиито присвити устни никога не благоволяваха да се усмихнат, и след това идеше огромното каменно стълбище, влажно като пещера. Зиме спалните бяха ледени, но през лятото пазеха приятна хладина. Децата влизаха там само за да спят. Леглото на трите момиченца се издигаше като паметник в ъгъла на една опразнена стая, чиито мебели постепенно бяха разпродавани от последните няколко поколения. Плочникът, застилан със слама през зимата, на много места бе натрошен. На леглото си сестрите се качваха с помощта на дървена стълбичка с три стъпала. След като обличаха нощниците и си слагаха бонетата и след като, коленичили, благодаряха на Бога за неговите добрини, трите госпожици дьо Сансе дьо Монтлу се покатерваха на пухения дюшек и се сгушваха под проядените завивки. Анжелик тутакси намираше дупката в чаршафа, през която да покаже розовото си краче, мърдайки палец, за да разсмее Мадлон. Малката още трепереше като зайче от историите, които им разказваше Нуну. И Ортанс трепереше, ала не казваше нищо, защото беше най-голямата. Единствена Анжелик изпитваше диво удоволствие от спомена за смразяващите истории. Животът бе изпълнен за нея с тайнственост и все нови и нови открития. Чуваше се как плъховете глождят дървенията и как прилепите прелитат в двете кули, като надават пронизителни писъци. Чуваха се и скимтенето на хрътките в двора, и стъпките на мулето, което отъркваше гривата си о каменната стена на замъка.

А понякога, през снежните нощи, до ушите на момиченцата достигаше воят на вълците, спуснали се от дивата гора на Монтлу към населените места. Друг път, още през първите дни на пролетта, от площада насред селото до замъка долиташе песента на селяните, които се веселяха на лунна светлина…

Една от стените на замъка гледаше към блатата. Това беше най-старото крило, построено още през дванадесети век от далечния прадядо на децата Ридуе дьо Сансе, приятел на рицаря Бертран дю Геклен. От двете страни на тази постройка се извисяваха две големи кули, опасани с дървени балкони, и когато Анжелик се качваше там заедно с Гонтран или Дьони, най-голямата им забава беше да плюят отвисоко върху плоския покрив, откъдето войниците през средновековието бяха изливали вряла мазнина върху нападателите. Стените бяха изградени на ръба на каменен масив, отвъд който се простираха блатата. Някога, по времето на пещерните хора, морето навлизало чак дотук. След като се беше оттеглило, оставило след себе си цяла мрежа от рекички, поточета и блата, сега обрасли със зеленина и върбалак, царство на жаби и змиорки, в което селяните навлизаха само с лодки. Колибите и кирпичените къщи бяха изградени върху островите на бившия залив. Обиколил тази водниста област, херцог дьо Ла Тремуй, който имаше склонност към екзотиката и бе гостувал едно лято на маркиз дьо Плеси, я бе нарекъл „зелената Венеция“.

Обширната равнина, цялата подгизнала, се простираше от Ниор и Фонтне льо Конт чак до океана. Малко преди Маранс, Шайе и дори Люсон, тя се съединяваше с „горчивите блата“, и по-точно със солените брегове. И накрая достигаше крайморската ивица с нейната бяла преграда от тъй ценната сол, заради която митничари и контрабандисти водеха ожесточена война.

И ако дойката не разказваше такива истории, при това толкова разпространени сред крайбрежните жители, то беше само защото родното й село се намираше във вътрешността, на „сухата земя“, и тя презираше хората, които според нея живеели „до глезените във вода“ и всичките до един били протестанти.

Фасадата на замъка Монтлу, която беше обърната към сушата, бе строена по-късно и имаше множество прозорци. Главният вход бе отделен от полето, където пасяха мулетата, само чрез един подвижен мост с ръждясали вериги, по които обичаха да кацат кокошките и пуйките. Вдясно от входа се намираха господарският гълъбарник с неговия покрив от кръгли керемиди и една от фермите. Останалите се намираха отвъд рова. В далечината се открояваше камбанарията на църквата в селото Монтлу. А зад селото като гъст неравен килим се стелеше гората от дъбове и кестени. Ако човек тръгнеше през нея на север, можеше да стигне, без да срещне по пътя си нито една полянка, чак до Гатин и Вандейските хълмове, обрасли с храсталак, а ако обичаше дългите разходки и не се страхуваше от вълци и разбойници — дори до Лоара и Анжу.

Нийолската гора, най-близката, принадлежеше на маркиз дьо Плеси. Селяните от Монтлу водеха често свинете си там и това беше вечният повод за разправии между тях и управителя на маркиза, господин Молин, който се славеше с алчността си. В тази гора живееха неколцина майстори на сабо и въглищари, както и една вещица, старата Мелюзин, която довтасваше понякога през зимата пред вратата на замъка и предлагаше билки срещу паница мляко. По нейния пример и Анжелик събираше диви цветя и корени, които сушеше, вареше или стриваше и ги слагаше в пликчета, скрита в един тайник, за който знаеше само старият Гийом. Често се случваше леля Пюлшери да я вика в продължение на часове и тя да не се появява. Пюлшери се просълзяваше, щом се замислеше за Анжелик. Виждаше в нея не само провала на това, което смяташе за аристократично възпитание, но и упадъка на расата и на благородническото потекло, губещо достойнството си поради бедността и мизерията. Още в зори момиченцето се спускаше навън с разпилени коси, облечено почти като селянка — по риза, тънко елече и овехтяла пола, а стъпалата му, изящни като на принцеса, бяха загрубели, защото Анжелик, без да се двоуми, изритваше обувките си в първия храст, за да й е по-леко като тича. Ако извикваха подире й, тя непокорно извръщаше кръглото си загоряло лице с грейнали големи очи, синьо-зелени досущ като блатното цвете ангелика, чието име тя носеше.

— Трябва да я изпратим в манастир — въздишаше Пюлшери.

Но барон дьо Сансе, мрачен и потънал в грижи, свиваше рамене. И как можеше той да изпрати тази си дъщеря в манастир, след като нямаше как да плати за по-голямата, понеже годишният му доход бе едва четири хиляди ливри, а за обучението на всяка от двете августинците от Поатие искаха по петстотин?

 

 

Близо до блатата живееше приятелят на Анжелик Валантен, синът на мелничаря.

А тъкмо в обратната посока, към гората, живееше другият приятел на Анжелик, Никола, най-голямото от седемте деца на една селска фамилия, който вече се беше цанил като овчар в замъка.

Двамата с Валантен обикаляха с лодка „каналите“, обрасли с теменужки, мента и ангелика. Валантен береше цели наръчи от това високо ухайно растение и отиваше да го продава на монасите от Нийолското абатство, които приготовляваха от корените и цветовете му някакво лечебно питие, а от стеблата — конфитюри. В замяна Валантен получаваше осветени кърпички и броеници, а те му трябваха, за да замеря с тях децата в протестантските села, които се разбягваха с писъци, сякаш самият дявол им беше плюл в лицето. Баща му, мелничарят, не одобряваше това негово странно поведение. Самият той беше католик, но смяташе, че хората трябва да проявяват търпимост едни към други. Пък и за какво толкова бе изтрябвало на сина му да се занимава с подобна търговия, след като един ден щеше да наследи мелничарския занаят и спокойно да си живее в удобната мелница, издигната на колове над водата?

Но човек трудно можеше да разбере Валантен. Беше високо и вече добре сложено за своите дванадесет години момче, мълчаливо и затворено, със замечтан поглед, и хората от завист към мелничаря разправяха; че не бил съвсем с ума си.

Овчарят Никола, бърборко и самохвалко, често водеше Анжелик да берат гъби, къпини или боровинки. Събираха и кестени. Той умееше да дълбае свирки от орехово дърво.

И двете момчета ревнуваха жестоко Анжелик и бяха готови да се избият помежду си. Тя вече беше станала красива и селяните виждаха в нея живото въплъщение на феите, които населяваха големия долмен на Полето на магьосниците.

От това самочувствието й растеше.

— Аз съм маркиза — заявяваше Анжелик на тези, които пожелаваха да я чуят.

— Така ли? И защо?

— Защото съм се омъжила за маркиз — отвръщаше тя.

Така нареченият „маркиз“ беше ту Никола, ту Валантен, ту някое от другите момчета, които я следваха покорно из поля и гори. Освен това тя често повтаряше една смешна фраза:

— Аз съм Анжелик, която предвожда в битката своите малки ангели.

Така се роди и нейното прозвище: „малката маркиза на Ангелите“.

* * *

През 1648-а, с настъпването на лятото, когато Анжелик щеше да навърши единадесет години, дойката Фантин заговори, че ще има нападение на разбойници и че щяла да дойде войската. При това всичко изглеждаше спокойно, но дойката, която предчувстваше много неща, казваше, че „подушва“ разбойниците по задуха на това жежко лято. Често обръщаше лице на север, към пътя, сякаш прашният вятър й носеше тяхната миризма.

Достатъчни й бяха само няколко признака, за да разбере какво става далече от замъка, при това не само в областта, но и в цялата провинция, а дори и в Париж.

След като си купеше от пътуващия търговец малко восък и няколко панделки, тя бе способна да осведоми господин барона за най-важните новини относно делата на кралство Франция. Щели да налагат нов данък, във Фландрия се водела битка, кралицата майка вече се чудела какво да измисли, за да намери пари и засити прищевките на алчните принцове. Самата тя, кралицата, нямала вече средства. Кралят носел прекалено къси гащи, както и брат му, когото наричали Малкият господар, тъй като Господарят, неговият чичо, брат на крал Луи XIII, бе още жив.

В това време кардиналът, монсеньор Мазарини, трупал украшения и картини от Италия. Кралицата го обичала. Парижкият парламент не бил доволен. Вслушвал се във виковете на злочестия народ от провинциите, обеднял от войни и данъци. С разкошни карети и костюми, обшити с хермелин, тези господа от Парламента се запътвали към Лувъра, дето живеел малкият крал, вкопчил се с едната ръка в черната рокля на майка си, испанката, а с другата — в червената мантия на кардинала Мазарини, италианеца.

Пред тези велики люде, които мечтаели само за могъщество и богатство, господата от Парламента заявявали, че народът не можел повече да плаща, че буржоата нямали възможност повече да търгуват, че на всички им било омръзнало да бъдат глобявани за най-малката придобивка. Може би в скоро време щели да плащат и за паницата, от която се хранели? Кралицата майка не била доволна, нито пък монсеньор Мазарини. Тогава благородниците отвеждали малкия крал в леглото му и там с добре поставен, макар и малко колеблив глас, защото не бил сигурен в научения урок, той отговарял на всички тези високопоставени лица, че парите са нужни за войската, за мира, който скоро щял да бъде подписан. Щом кралят заговарял, Парламентът се подчинявал. Нов данък щял да бъде наложен. Интендантите в провинцията щели да пуснат своите псета сержантите, сержантите щели да заплашват, добрите хорица щели да се молят, да плачат, да грабнат вилите, за да убият пратениците и бирниците, после щели да хванат гората и да се присъединят към войниците дезертьори, бандитите щели да дойдат… Който слушаше дойката, не можеше да повярва, че някой от онези тъпи търговци е могъл да й разкаже толкоз неща. Смятаха, че има прекалено развихрено въображение, а то всъщност си беше пророческа дарба. Една думица, една сянка, появата на твърде досаден просяк или на разтревожен търговец й посочваха пътя към истината. Тя подушваше бандитите по жежката мараня през онова прекрасно лято на 1648 година, а Анжелик й вярваше и също ги очакваше…