Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocketful of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Арчибалд Кронин

Заглавие: Джоб, пълен с ръж

Преводач: Веселин Кантарджиев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИнфоСпектър

Град на издателя: Стара Загора

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Коректор: Жанета Желязкова

ISBN: 954-8205-06-03

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8616


Изпейте песен за петаче,

за джоб, пълен с ръж.

Стара английска песен

Глава първа

Писмото бърза поща пристигна късно следобед.

Бях застанал удобно на терасата с матроната[1] Мюлер и както обикновено, се бях загледал с любезен интерес в децата, изпълнили големия зелен автобус, който щеше да ги отведе през прохода Ехберг в Базел. Там щяха да вземат нощния чартърен самолет обратно за Лийдс. През шестте седмици на престоя им не бе валяло много и малките палавници изглеждаха жизнерадостни и доволни от себе си, струпани по отворените странични прозорци, за да извикат „Aufwiedersehen“[2] и други думи, научени от швейцарския немски език. Те развяваха книжните швейцарски знаменца, които матроната винаги им връчваше на прощаване заедно с млечния шоколад като патриотичен символ. Автобусът потегли и всички запяха „Лили Марлен“. И тази песен бяха научили тук, докато непрестанно пускаха старата надраскана плоча на грамофона в занималнята.

— Е, това бе последното късче лято, сестро — забелязах аз малко поетично, щом автобусът се изгуби зад елите. — Не бяха лоши пикльовци.

— Ах, хер доктор! — Тя вдигна показалеца си укорително, но с обич. — Защо трябва да употребявате тази дума „пикльовци“. Тези, последните, бяха добри деца, а за мен доброто дете сам Бог е създал с ръцете си.

— Но, сестро — импровизирах аз бързо, — „пикльо“ е само един гальовен английски идиом[3]. В Англия дори хора от висшето общество биха нарекли публично децата си „пикльовци“.

— Ach, so?[4] Сериозно ли го казвате?

— Уверявам ви.

— Така значи. Странно изразена обич. Английска омраза[5] от най-доброто общество.

— Точно така.

Малките й очи ме изгледаха одобрително и с опрощение. Хулда Мюлер беше ниска, пълна жена на около шейсет, с телосложение, напомнящо викторианската архитектура — величествен портал, подпрян на масивни колони. Твърди сиви коси се подаваха изпод бялата й касинка, а лекият мъх над горната й устна бе дискретно покрит с пудра. Безформената бяла манта, която медицинските сестри бяха „осъдени“ да носят, я покриваше до токовете и правеше от нея оригинален и неподправен швейцарски продукт. Акуратна, чиста, без чувство за хумор, неизразимо тъпа и пропита с присъщото германско преклонение пред ранга, тя все пак не бе сноб в евтиния смисъл на думата. Кадърна и трудолюбива, работеше по петнайсет часа дневно, като насмогваше на недостига от персонал в болничните стаи и кухнята. Хранеше ме така, както никога не съм бил хранен преди в моята неравна и несретна кариера.

— Бих ви била много благодарна, ако ми обяснявахте такива омрази, хер доктор Керъл. Начетен човек сте, пък и вие самият сте Hochgeboren[6].

— С удоволствие, сестро. Ще имате всичката омраза, на която съм способен.

О, я внимавай, клоун такъв, не се увличай и не я прави на толкова глупава. Отправих й заредена с чар усмивка. Във всяка болница първото правило на живота е да се спогаждаш със старшата сестра. Така че бях прилежно поработил с Хулда, откакто получих преди седем месеца това изпратено ми от бога назначение.

Ласкаех я с вдъхновени измишльотини, дори сътворих няколко предци от благородно потекло, за да подсиля образа си пред нея. И сега този огнедишащ дракон, тази ветеранка на болничните подлоги, тази Хипократова жрица в бяло расо беше изцяло моя или по-скоро, аз бях нейният светлоок Junge[7].

— Сега ще настъпи пауза от шест седмици — забеляза тя. — Ще продължите специализацията си в кантоналната болница в Цюрих, нали?

— Ще слизам там поне веднъж или два пъти седмично — съгласих се аз вежливо. — Започвам във вторник.

— Ах, колко е хубаво да работиш под ръководството на млад, амбициозен и подготвен лекар. Нашият предишен хер доктор беше… — тя поклати глава — … беше ein Schrinker[8].

— Das war nicht gut fur Sie[9] — отвърнах аз, демонстрирайки напредък в разговорния немски.

— Nein, aber das ist ein Problem fur seine neue Frau.[10]

Като определи по този начин закона, че женените лекари са нежелани в клиниката, тя погледна часовника си, който висеше на верижка в пазвата й.

— Трябва да се погрижа за чая ви.

На тръгване тя ме погледна дяволито.

— Мисля, че обичате онези омлетчета със сирене, които приготвям специално за вас.

— Сестро, за мен те са мечта, а вие… вие сте истинска „лодка на мечтите“ — дриймбоут.

— Дриймбоут? Нещо хубаво ли е?

— Най-хубавото!

Тя се отдалечи, а аз изведнъж се ядосах на себе си. По свой начин тя все пак бе любезна и порядъчна жена. Пък и не трябваше ли да съм благодарен на щастливата си звезда, че бях попаднал тук, върху едно кадифено ложе след осем години скитане насам-натам по най-неприветливи места като лекар на обща практика.

След завършването на Уинтънския университет предприех пътешествие до Австралия като лекар на товарен кораб. После се завърнах, готов да завладея Харли стрийт[11]. Не ми трябваше много време, за да осъзная какво струва финансово и професионално дипломата от един второразреден шотландски университет. Кому си притрябвал с такава диплома, още със селската кал по обущата и овесената каша по устата? Отначало замествах, и то временно, лекарите в няколко селца. Едното от тях бе в планината и имаше за лекар яко пиещия потомък на клана Макдъф[12]. После за малко бях помощник-лекар. След това пак замествах лекаря на един квартал от бордеи в Уинтън. Там, полугладен, работех извънредни часове за един дебел стар ленивец, който веднъж има нахалството да се дотътри от почивката си край язовира Глендръм заедно с листовете от менюто на всяко ядене, което бе погълнал, а после седна и започна да ми ги чете един по един.

Последва дълго асистентство в Нотингам със смътна перспектива за партньорство, което не бе съдено да се осъществи. Но защо ли да се впускам в подробностите на този тъжен списък: дългите часове в ухаещия на пот кабинет; нощните повиквания; здравноосигурителните картони, които трябваше да попълвам след работно време и често с фалшиви данни; оскъдната, нередовна, суха храна. Освен това — неравномерно разпределената работа; самодоволно подхвърленото:

— О, между другото, Керъл, отивам с жената на вечеря и театър. Нали нямаш нищо против да се занимаеш с последните три повиквания, които току-що постъпиха?

А не всяка съпруга биваше извеждана на вечеря:

— Често си мисля, че пропилявам тук, в Садсбъри, най-хубавите години от живота си, доктор Керъл. Сидни е толкова погълнат от практиката си. Трябва да ви кажа, че сте много приятен млад компаньон.

Пробутваше ми допълнително жилава овнешка мръвка под картофеното пюре, фиксирайки ме с поглед, докато Сидни бе забил като зубрач муцуна в „Бритиш медикъл джърнъл“[13]. Бедна, закръглена, но рано повехнала мечтателко, помагах ти само с любезни думи. Как можеше да съзре човек нещо романтично в увисналите дамски долни гащи, простирани всеки понеделник, през седмица, в задния двор?

Накрая стигнах и до калното дъно: акушер — само набеден — в долината на Ронда, Южен Уелс, където почти всяка нощ ме будеше сестрата. Препъвах се полуоблечен и полузаспал из тъмните, безкрайни улички на миньорското селище, тътрех се с натежала глава по стълбището до някоя таванска стая, сключвах форцепса и дърпах, докато извадя бебето. Имах вид на робот-музикант, може би цимбалист, в една фантастична симфония от пот, сълзи, мръсотия и кръв.

В мрачното утро след една такава нощ, застанал на циментения под в кабинета, облечен „професионално“ в пижама, наметнат отгоре със старо палто и обут в миньорски обуща с дървени подметки, обвивах в списание „Лансет“ шише ерготамин — това универсално средство при задържана плацента. Изведнъж върху откъснатата наполовина страница пред кървясалите ми очи се мерна малка обява:

Търси се: Медицински управител за детската клиника „Мейбел“ в Шлевалд, Швейцария, англичанин, лекар, неженен, за предпочитане под 30 години. Немският език и опитът в лечението на белодробни заболявания са предимство. Осигурен пълен пансион и удобна квартира. Заплата 500 британски лири годишно, платими в паунд-стерлинги или швейцарски франкове. За подробности и формуляри кандидатите да се обръщат към „Дж. Скрайджмур и сие“, адвокати, Халифакс, Йоркшайър.

Стоях като хипнотизиран с чувството, че това предложение бе точно това, от което се нуждаех, което исках и трябваше да постигна. Все пак, докато се взирах през мръсните прозорци към надвисналите като бесилки на небосклона ескалатори, на фона на купищата въглища, не можех да не проумея, че трезво погледнато, нямах никакъв шанс. При все това едно странно чувство бе започнало да се оформя в подсъзнанието ми — чувството, че това не беше случайна намеса в живота ми, а възможност, нарочно планирана за Лорънс Керъл, от която трябваше да се възползвам. Подчинявайки се на непреодолим импулс, седнах и написах до „Скрайджмур и сие“.

Отговорът дойде след три дни.

Клиниката се управляваше от фондация към имуществото на мисис Бела Кийли, вдовицата на богат фабрикант на текстил от Северна Англия, която се установила в Шлевалд заедно с дъщеря си Мейбел през 1896 година. Дъщерята била слаба и болнава, всъщност туберкулозна, и прекарала остатъка от краткия си живот в Алпите. Когато няколко години по-късно Мейбел починала, майка й, дали от сантиментални подбуди или от истинска привързаност към Швейцария, но останала да живее в Шлевалд. След смъртта на мисис Кийли според условията на завещанието голямата вила била разширена. Построили и болнично отделение с дванайсет легла, както и няколко по-малки вили. Така се създало лечебно заведение, което започнало да се използва от бедни британски деца, „особено от страдащи от слабост или заболявания на белите дробове“, каквото било желанието на завещателката.

Персоналът на клиниката се състоеше от лекар, матрона и медицинска сестра — стажантка. Шест пъти годишно се приемаха групи деца за възстановяване или просто на почивка. Задържаха в отделението онези от тях, които се нуждаеха от по-нататъшно лечение.

След две седмици отидох в Халифакс за разговор, който се състоя в кантората на Скрайджмур на Маркет стрийт. Естествено, бях неспокоен, но предвид подготовката ми, за която, вярвах, никой не би могъл да ме упрекне, не ми липсваше и надежда.

В чакалнята имаше още четирима кандидати с респектиращ външен вид. Фактически двама от тях имаха дипломи от Лондонския университет — значително по-добри от моята, но когато се поразговорихме, оказа се, че никой от четиримата не говореше немски. Дотук много добре! Преди да вляза последен, хвърлих финален поглед в оръфания туристически разговорник, който бях купил на старо в Кардиф и от който бях зубрил през последните десет дни.

Почтително почуках по непрозрачното стъкло на вратата. Комисията се състоеше от трима души: Скрайджмур, който бе дребен, добродушен човек с лъскаво плешиво теме, и двама солидни йоркшайърски господа от старата школа. След като ме разгледаха изпитателно, разпитът започна. Бях в най-добрата си форма: спокоен, но нащрек, убедителен, скромно любезен, но и резервиран. Не бързах да изтъкна предимствата си, оставих на тях да ги извлекат сами, докато аз сякаш малко се смущавах, че имам тези преимущества. Да, признах си, че обичам децата, винаги добре съм се разбирал с тях не само като член на голямо семейство, но и в обширната ми лекарска практика. При споменаването на превъзходните ми препоръчителни писма не проявих изненада (и съвсем естествено — лично бях съчинил и написал две от най-добрите). Да, съгласих се спокойно аз, един южноуелски миньорски град може би не е най-желаното поле за действие на един амбициозен млад човек. И все пак, макар и странно, това градче се бе оказало точно такова място. Нарочно го бях избрал, за да изучавам пневмокониозата, а момент по-късно, след като това ги сащиса, добавих:

— Пневмокониозата, както очевидно знаете, господа, обединява белодробните заболявания — антракоза, силикоза и туберкулоза — особено често засягащи работниците в минната индустрия.

Впечатляваща тишина последва този добре премислен гамбит.

След това, хвърляйки поглед към останалите двама, Скрайджмур забеляза:

— Това е въпрос, към който проявяваме значителен интерес, доктор Керъл.

После нерешително, почти свенливо, като че ли едва ли се надяваше, той се покашля:

— Не предполагам, че случайно знаете немски, докторе?

Аз се усмихнах и като на покер заложих цялата си печалба. Или щяха да ме вземат, или щях да се проваля с гръм и трясък.

— Aber, mein Herr, ich konnen das Deutsch gut sprechen.[14]

С един удар ги прострях студени на земята — никой от тримата не знаеше и думица немски. И преди да се окопитят, им пуснах още няколко свободно изговорени, макар и не особено подходящи откъса от малкия ми зелен разговорник.

— Entschuldigen Sie, mein Herr, konnen Sie mir zeigen, wo der nachste Abort ist? (Извинете господине, можете ли мене показа къде е най-близкия нужник?)

— Zimmermadchen, ich glaube unter meinem Bett ist eine Maus. (Камериерката, мисля, че под леглото ми има мишка.)

— Много сме доволни, докторе. Много! — Това всъщност го чух от единия от коравите йоркшайърци. — Може ли да попитаме откъде сте научили толкова добре езика?

— Главно от моето изучаване на белодробните заболявания по оригинални немски учебници — измърморих скромно аз, разбрал, още преди да ме повикат след кратко изчакване отвън и да ме поздравят с горещо ръкостискане, че вече съм улучил целта.

Разбира се, това бе едно напълно дискредитиращо ме представление. Евтино, достойно за презрение, жалко и съвършено нечестно. Ала когато си бил най̀ от края на опашката за хляб и са те подритвали насам-натам цели седем години, чувството за етика донякъде се притъпява. И макар че на следващата сутрин бях готов да се провикна: „Mea culpa. Mea maxima culpa“[15], бях много щастлив, докато подреждах куфара си за Шлевалд. Можех в края на краищата да се опитам по обичайния начин да оправдая греховете си. Йезуитите, които се бяха погрижили за образованието ми в детските ми години, ме бяха надъхали с най-практичния си принцип — „целта оправдава средствата“. А като приложих едничкото си средство за убеждение върху тези достойни йоркшайърци, не извърших нищо повече от един необходим акт, с който да постигна една необходима цел.

Така че нека признаем: поне за момента бях на сигурно място, тук в Шлевалд, щастливо пуснал котва в клиниката Мейбел, дишайки прекрасния планински въздух и оглеждайки се наоколо с ведро самочувствие на притежател. Беше един от онези чудесни алпийски следобеди, които озаряваха пейзажа с бледосиня светлина. По пасбището пред клиниката, която се издигаше на южния склон, есенните минзухари, още неразтворени, оцветяваха на петънца пищната зеленина. Поточета бистра студена вода се надпреварваха по пътя си надолу към реката. В боровата гора отвъд долината влакът за Давос, който изглеждаше като играчка, бавно беше започнал шеметното си изкачване. Ето че спря на отклонението, сякаш за да набере повече пара, преди да поеме отново по стръмнината, а всъщност, за да изчака и се размине със спускащия се от града влак. Отгоре скалистият връх Гошна Грат, леко напрашен от ранен сняг, очакваше вече залеза, променяйки цвета си от златисто към наситенорозово. Далеч долу, умалени в пазвата на планината, къщичките на селото Шлевалд изглеждаха уютни. Gemutlich[16] беше немската дума. Нека оставя настрана пищните описания, мястото наистина бе прекрасно. Като си помисля за онези миньорски улички, пирамидите от шлака без стръкче трева, за непрестанно дрънчащия ден и нощ звънец на амбулаторията и като си спомня за граченето на акушерката Болдуен в полузаспалото ми ухо: „Ох, докторе, страшно съжалявам да те будя пак, но излезе седалищно и главата на плода се задържа“ — е, тук бе спокойно като в шише таблетки за сън. Харесвах това място, то наистина ме бе завладяло изцяло. Новата луна, бледа като резенче ементалско сирене, бе започнала пътя си над веригата върхове във все още упорстващата дневна светлина.

Изведнъж отдалеч, някъде отсреща, долетя звукът на алпийски рог. Надува го пастир, седнал край самотната си хижа във високите пасбища. Тази чудновата и смешна двуметрова дървена тръба, подобно на шотландските гайди, е отвратителна, когато е близо до ушните тъпанчета, но долетелият в долината звук от нея крие в себе си магия. Отново го чух, трептящ в неподвижния въздух. Поразява онази проточена, дълбока тъга, която, утешена сякаш от планинските върхове, се губи в далечината. Откъсваш се някак изведнъж от реалността, сякаш пъпната връв, свързваща те с нея, е прерязана. Потъваш в себе си и ето, намерила сгода, от подсъзнанието ти изпълзява стара тайна горест.

С мен винаги е същата болка и загадка — отново и отново попадам на тъмна улица в непознат град и в мъртвата тишина на нощта чувам зад себе си стъпки, бавни, настойчиви, заплашителни. Не мога да се обърна, а от порите ми, заедно с лепкавата пот, струи ужасът ми от това тайнствено преследване, докато изведнъж се чува лай на куче и отново всичко се успокоява.

О, надмогни това, Керъл, и бъди щастлив. Никой не се интересува от малката ти лична фобия, поне все още не.

Време бе за чая и омлетчетата ми.

Тогава, като се обърнах, видях някой да влиза през портата. Ханс, синът на началника на пощата. Забързан по алеята, той размахваше нещо в ръка. Писмо.

— Express, Rekommandiert, Herr Doktor.[17]

Вероятно бе месечният ми чек, а за тези неща швейцарската поща никога не те оставя да чакаш.

Малкият се преструваше, че е останал без дъх от бързане и, тъй като малко се бях размекнал душевно, след като подписах разписката, казах му да почака и влязох във всекидневната си, която се отваряше към терасата. Стаята беше малка и уютна, с топъл червен килим, солидни и удобни мебели, добре полирани и тапицирани с кафяво кадифе. Матроната много предвидливо не оставяше масата ми без купа, пълна с плодове: кайсии, круши, ябълки и череши, които през този сезон бяха в изобилие.

— Дръж, Ханс — подхвърлих му от прозореца голяма ябълка от сорта „Златна превъзходна“.

Той не би я изял сега, бях сигурен в това. Като истински малък швейцарец, за когото собствеността е нещо свято, щеше да я отнесе вкъщи, да я излъска и запази най-малко до неделя.

Проследих го с поглед, докато се отдалечаваше след едно „Vielen Dank, Herr Doktor“[18].

После разгледах писмото и изведнъж се изправих на крака. Не може да бъде! На пощенското клеймо на плика пишеше Левънфорд — тази най-омразна, почти фатална дума, от която и от всичко свързано с нея, надявах се, най-сетне съм се отървал. Неохотно отворих плика. Да, писмото бе от стария ми приятел от детинство Франсис Енис.

Мой скъпи Лорънс,

Трябва да поискам извинение, че пропуснах да те поздравя по случай назначението ти миналото лято. Прочетох за това в „Уинтън хералд“. Макар и със закъснение, нека ти пожелая пълен успех в новата ти, престижна работа. А сега, колебая се дали да продължа, защото съм принуден да поискам една специална услуга.

Спомняш си, сигурен съм, Кети Консидайн, онази мила наша приятелка от момчешките години, която се омъжи за Дениъл Девиган и наскоро по един трагичен начин овдовя. Да, Лорънс, техният брак бе образцов, блестящ модел на съпружеско единство. Беше страхотен удар, когато Дан загина. Трябва да си прочел съобщението и некролога в пресата. Поне тук всички бяха потресени. А напоследък, уви, и друга беда сполетя скърбящата вдовица. Едничкото й дете, Дениъл, едва седемгодишен и безспорно забележително умно момче, започна да слабее и запада. Много е блед, с увеличени жлези на шията. Подозират туберкулоза. Каноникът[19] Дингуол, макар вече пенсиониран и в инвалидна количка след нов по-слаб удар, прояви голям интерес към момчето, занимаваше се с него и всякак му помагаше в учението. В действителност Дениъл е с два класа напред от връстниците си. Мистър Дингуол обсъди задълбочено положението с доктор Мур, който препоръча момчето да постъпи веднага в санаториум, да се надяваме за кратко. Препоръката е уместна, но ако чакаме реда си според новите схеми, ще минат поне шест месеца, докато намерим легло за Дениъл. И то в най-добрия случай в Гремпиънс[20], което, смея да кажа, не може да се сравни с твоите слънчеви Швейцарски Алпи.

Затова бе решено Кети да заведе момчето в Швейцария и да се посвети на лечението му. Двамата скъпи пътешественици предлагат да тръгнат оттук следващия вторник, седми октомври, и да кацнат на летището в Цюрих в 5:30 часа следобед. Тъй като нямат никакви познати и ще се чувстват загубени в този град, разчитам на теб поне да ги посрещнеш. Ако не можеш да направиш нищо повече, моля те, упъти ги за Давос, където имат още един адрес, даден им от доктор Мур. Все пак, Лорънс, ако имаш възможност, не би ли могъл да се погрижиш лично за тях, не би ли могъл да намериш едно място за Дениъл в твоята клиника, да го излекуваш? Моля те! Заради момчето. Бог ще те благослови за това, Лорънс, а ние, всички твои добри приятели в Уинтън, ще ти бъдем вечно благодарни.

Отново и отново бавно препрочетох писмото, потръпвайки от думите „скъпите пътешественици“, после импулсивно го смачках на топка в юмрука си. Що за нахалство! Що за проклето натрапване! Да се лепва за мен, заради доброто старо време, предварително да ми благодари, да ми обещава Божията благословия. И, разбира се, да развали моя вторник в Цюрих, единствения ден от седмицата, в който нормално нямаше полети по шведските авиолинии „Svenska Ornflyg“.

И все пак не бих могъл да се отърва с един замах от Енис. Какво биха си помислили у дома? Трябваше да направя нещо. В края на краищата това нямаше да е за дълго. Щях да се справя, предполагах, но както винаги, трябваше да обмисля създалата се ситуация зряло, спокойно, безпристрастно.

Бележки

[1] Старша медицинска сестра с административни функции. — Б.пр.

[2] Довиждане (нем.). — Б.пр.

[3] Специфичен за даден език израз, често непреводим или безсмислен в буквален превод. — Б.пр.

[4] О, така ли? (нем.). — Б.пр.

[5] По произношение английските думи „идиъм“ и „одиъм“ (омраза) са много сходни. Матроната Мюлер ги употребява неправилно и това води до комична игрословица. — Б.пр.

[6] От благородно потекло (нем.). — Б.пр.

[7] Младок (нем.). — Б.пр.

[8] Кръшкач (англ. с немско произн.). — Б.пр.

[9] Това не бе добро за вас (нем.). — Б.пр.

[10] Не, но това е проблем за новата му жена (нем.). — Б.пр.

[11] Улица в Централен Лондон, където се намират кабинетите на изтъкнати лекари специалисти. — Б.пр.

[12] Герой от „Макбет“. — Б.пр.

[13] Английско медицинско списание. — Б.пр.

[14] Но, господине, аз мога да говоря немския добре (непр. нем.). — Б.пр.

[15] Моя е вината, най-голямата вина е моя (лат.). — Б.пр.

[16] Приятни (нем.). — Б.пр.

[17] Бърза поща, препоръчано, господин докторе (нем.). — Б.пр.

[18] Много благодаря, господин докторе (нем.). — Б.пр.

[19] Свещеник, служещ в катедрален храм. — Б.пр.

[20] Планинска верига в Северна Шотландия. — Б.пр.