Серия
Бен Хоуп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mozart Conspiracy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Конспирацията „Моцарт“

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-198-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6285


На Мери, Лана и Ричард

Зная, че ще умра.

Дали са ми aqua toffana и са изчислили точно кога ще настъпи смъртта ми, за която поръчаха реквием.

Пиша го за себе си.

Волфганг Амадеус Моцарт

1791 г.

1

Австрия

9 януари

Задавен от шок и ужас, Оливър Луелин побягна от зловещата сцена, препъвайки се в мрака. Спря да си поеме дъх и подпря гръб на голата каменна стена. Гадеше му се. Устата му беше пресъхнала.

Когато се измъкна от приема, за да разгледа имението, не подозираше на какво ще се натъкне. Но онова, което направиха пред очите му с непознатия мъж в онази странна зала със сводест таван, беше по-ужасно и от най-страховитите му фантазии.

Продължи да тича. Изкачи се по вита каменна стълба, мина по дълъг коридор и пак се озова в основната част на къщата с нейната класическа архитектура и изискан интериор. Дочу смеховете и безгрижното бърборене на гостите. Струнният квартет в балната зала свиреше валс от Йохан Щраус.

Телефонът му „Сони Ериксон“ беше включен на режим запис на клип. Той го изключи и го пусна в джоба на смокинга си, след това погледна стария механичен часовник на ръката си. Наближаваше девет и половина — рециталът му трябваше да продължи след петнайсет минути. Оливър приглади смокинга си и пое дълбоко дъх. Слезе по парадното стълбище и се вля в тълпата, като се мъчеше да стъпва уверено и да прикрие паниката си. Полилеите блестяха. Между гостите сновяха келнери със сребърни подноси, отрупани с високи чаши шампанско. Още от най-ниското стъпало той се пресегна за чаша от близкия поднос и я пресуши на един дъх. В другия край на залата, до високата мраморна камина, се виждаше полираният роял „Бехщайн“, на който бе свирил допреди минути. Сега му се струваше, че оттогава са минали часове.

Усети ръка на рамото си. Цялото му тяло се стегна и той се извърна рязко. Възрастен джентълмен с късо подстригана брада и очила с телени рамки му се усмихваше приятелски.

— Позволете да ви поздравя за блестящия рецитал, хер Майер — каза на немски той. — Вашият Дебюси беше великолепен. Очаквам с нетърпение втората част от програмата.

D-danke schön — заекна Оливър и се озърна уплашено. Дали го бяха забелязали? Трябваше час по-скоро да изчезне оттук.

— Изглеждате ми пребледнял, хер Майер — сбърчи вежди старецът. — Да не ви е зле? Да ви донеса ли вода?

Оливър се замисли за вярната дума на немски.

Krank — промърмори той. — Прилоша ми.

Обърна гръб на стареца и със залитане се запровира през тълпата. Блъсна се в красива жена с копринена рокля, обсипана с пайети, и разля чашата й. Хората наоколо го изгледаха с упрек. Той промълви някакво извинение и продължи пътя си.

Усещаше, че привлича внимание върху себе си. Погледна крадешком през рамо и видя няколко охранители с радиостанции, които се спуснаха по стълбището, сочейки към него, и се смесиха с тълпата. Някой го беше видял да се провира под ограничителните въжета. Как иначе можеха да знаят къде е бил?

Телефонът беше в джоба му. Ако го откриеха у него, записът щеше да го издаде и щяха да го убият.

Добра се до входната врата. Студеният свеж въздух го удари в лицето; от устата му излезе облак пара. Усещаше лепкавата пот на челото си.

Ливадите около голямата къща бяха затрупани от сняг. Светкавица проряза нощното небе и за миг огря старинната фасада. Масленозеленото му спортно ем джи беше паркирано между лъскаво бентли и едно ламборгини. Той се затича към него, когато зад гърба му се разнесе вик:

— Стой!

Без да обръща внимание на командата на охранителя, Оливър скочи в колата си. Двигателят запали отведнъж, той настъпи газта и потегли с приплъзване на гумите върху заледения паваж. При портала видя друг охранител, който говореше нервно по радиостанцията си. В същия миг двете високи крила от ковано желязо с позлата започнаха безшумно да се затварят пред него.

Оливър насочи колата към стесняващия се процеп и натисна докрай педала. От удара в желязото политна напред, предните калници се огънаха навътре, но колата успя да мине и се понесе по заледения път, следвана от яростните крясъци на охраната.

След по-малко от минута зад него се появиха фарове на кола, които бързо го застигаха и вече го заслепяваха в огледалото за обратно виждане. От двете страни на шосето в жълтеникавата светлина на собствените му фарове профучаваха дънери на елхи и борове.

Когато видя участъка от гладък лед пред себе си, вече беше твърде късно да намали скоростта. Колата му занесе, но след отчаяно боричкане с волана успя да я овладее. Щом стъпи върху гладката като стъкло повърхност, шофьорът на по-тежката кола отзад изгуби контрол и завърши преследването в крайпътните дървета.

Двайсет минути по-късно Оливър стигна до малкия хотел, където беше отседнал. Паркира пострадалото ем джи зад сградата, за да не се вижда от пътя, и се качи тичешком в стаята си. Бурята набираше сили: рехавият снежец бе отстъпил място на пороен дъжд, който барабанеше по покрива. Когато включи лаптопа, лампата на бюрото му премигна.

Стори му се, че програмата се зарежда цяла вечност. Не знаеше с колко време разполага.

— Хайде, по-бързо! — нетърпеливо го подкани той.

Когато лаптопът най-после зареди, той припряно извика електронната си поща и в папката „Входящи“ намери съобщение, озаглавено „Писмото на Моцарт“. Беше от професора. Кликна върху „Отговори“ и започна да пише с разтреперани пръсти.

Професоре, трябва да поговорим отново за писмото. Ще Ви се обадя. Открих нещо. Усещам опасност.

Кликна върху „Изпрати“ и бръкна в джоба си за мобилния телефон. Свърза го с кабел към лаптопа. Само по-спокойно. Без паника! Трескаво прехвърли видеоклипа на твърдия диск. Знаеше, че не бива да го открият у него. Имаше само едно сигурно място на света, където можеше да го препрати. До нея. В която и част на света да се намираше, тя щеше да го получи.

Беше стигнал до средата на писмото, когато лампите в хотела угаснаха. На екрана на лаптопа се появи съобщение за прекъсната интернет връзка. Той изруга и вдигна слушалката на телефона. Нямаше сигнал. Бурята бе прекъснала и телефонните линии.

Оливър прехапа долната си устна. Лаптопът все още работеше, захранван от батерии. Той мушна ръка в чантата си и напипа диска, на който съхраняваше снимките за научния си проект. Вкара го в записващото устройство и копира на него видеофайла.

Ровейки в тъмното, откри албума с дискове на „Вълшебната флейта“ от Моцарт. И без това вече се готвеше да й го върне и дори бе залепил марка и надписал подплатения плик. Извади един от дисковете и на негово място постави току-що копирания CD-ROM. С маркер надраска няколко думи върху лъскавата повърхност и го затисна отгоре с оригиналния диск от комплекта. Затвори кутията, като трескаво се молеше наум ако пратката пристигнеше преди него, тя да вземе на сериозно предупреждението му.

Оливър знаеше, че недалеч от хотела, на площадчето в края на Фишер щрасе, има пощенска кутия, и хукна по стълбите. Все още нямаше електричество и къщите по улицата тънеха в мрак. Проливният дъжд бе обърнал на лапавица; докато тичаше през локвите мокър сняг, смокингът му подгизна от ледената вода. По улиците не се виждаше жива душа.

С треперещи от студ и страх пръсти Оливър пъхна плика в пощенската кутия и тръгна обратно. Трябваше да си събере багажа и веднага да се маха!

Беше на петдесет метра от притъмнелия хотел, когато иззад ъгъла блеснаха мощни фарове и го заслепиха. Големият автомобил се понесе право към него. Той се обърна и побягна, но се подхлъзна и ожули коляното си. Мерцедесът спря отстрани. Вътре имаше четирима мъже. Задните врати се отвориха, двама слязоха и с мрачни лица го сграбчиха под мишниците. Блъснаха го грубо на задната седалка и колата потегли.

Никой не продумваше. Оливър седеше неподвижно и се взираше в краката си. Мерцедесът спря и мъжете го издърпаха от колата.

Намираха се на брега на езеро. Вече не валеше и бледата луна огряваше замръзналата водна повърхност. Токът беше дошъл и в далечината мъждукаха лампите на селото.

Четиримата мъже слязоха, измъкнаха Оливър и го притиснаха с лице към студения метал на колата. Болезнено извиха едната му ръка на гърба, с ритник разтвориха встрани краката му и умело го запретърсваха.

Той се сети за телефона миг преди да го открият в джоба му. С ужас осъзна, че в бързината е пропуснал да изтрие клипа.

Отлепиха го от каросерията; на лунната светлина проблесна цев на пистолет. Мъжът, който държеше оръжието, беше едър, около метър и деветдесет, с масивно телосложение. Очите му бяха безизразни; под късо подстриганата руса коса едното му ухо беше деформирано, сякаш откъснато и зараснало накриво.

Оливър се вторачи в него и каза:

— Виждал съм те някъде.

— Върви! — каза мъжът и посочи с пистолета към езерото.

Оливър прегази през ниските тръстики и стъпи върху леда. Измина десет метра, после петнайсет. Ледът под него беше дебел и здрав. Всеки нерв по тялото му крещеше от ужас, сърцето му блъскаше в гърлото. Трябваше да има някакъв изход.

Но изход нямаше и той го знаеше. Продължаваше да крачи напред, подхлъзвайки се по гладкия корав лед. Обливаше го пот.

Бе изминал трийсетина метра, когато зад гърба му екна изстрел. Тялото му конвулсивно се сви, ала… не усети болка, куршумът не го бе улучил. Но ледът под краката му потрепери от силата на изстрела.

Чак тогава разбра, че няма да го застрелят.

Стоеше и наблюдаваше безпомощен синкавата пукнатина, която тръгна в двете посоки от дупката на куршума и пропълзя покрай краката му с глух, насечен пукот. Вдигна поглед към брега. Видя как един от мъжете се пресегна и взе от колата къс ръбест картечен пистолет. Подаде го на високия.

Оливър затвори очи.

Високият се изправи, самодоволно ухилен, прилепи оръжието до хълбока си и изстреля къс откос в краката му.

Разхвърчаха се ледени късчета. Около краката му се образува паяжина от пукнатини. Нямаше накъде да бяга. Замръзналата повърхност заскърца, изпука и поддаде.

Шокът от допира с вкочаняващата вода спря дъха му. Той се вкопчи в назъбения ръб на леда, но не успя да се задържи. Водата покри главата му, нахлу в носа и устата, ушите му забучаха от налягането, докато отчаяно риташе и се съпротивляваше. По непрогледния мрак разбра, че е попаднал под ледената повърхност. Ноктите му стържеха безпомощно по нея, докато течението го отнасяше по-далеч от дупката. От вдървените му устни излязоха мехурчета въздух. Пътят му назад и нагоре бе отрязан завинаги.

Той задържа дъха си и заблъска с юмруци по леда, докато силите го напуснаха. Тялото му се сгърчи в последна конвулсия и ледената вода изпълни дробовете му.

Точно преди да умре, му се стори, че дочува гърления смях на убийците си.