Серия
Гейл Конър и Антъни Куинтана (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Suspicion of Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барбара Паркър

Заглавие: Подозрение за измяна

Преводач: Валентина Атанасова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Ивелина Йонова

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Ивелина Иванова

ISBN: 954-459-750-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2020


1.

Както всеки телефонен абонат, Гейл Конър бе получавала странни обаждания, но никога не й се бе случвало човекът от другата страна да преправя гласа си, да я нарича „кучка“ и да я предупреждава, че ще умре. Вечерта, когато вдигна слушалката и чу това, бе по-скоро ядосана, отколкото изплашена. Тридесет и четири годишна, с опит като адвокат, тя не бе от жените, които лесно се разстройват. Освен това се досещаше кой би могъл да е — хлапето, което живееше отсреща. Бе на четиринадесет и по-рано го бе нахокала и изгонила от задния си двор. Беше го хванала да пуши в беседката. За неин ужас, Карън и две нейни приятелки му правеха компания, а Карън все още нямаше единадесет години.

По-късно същата вечер Гейл се запита дали причината за избухливостта й са множеството промени за толкова кратко време. След развода си с един мъж се бе влюбила в друг, беше напуснала съдружниците си, за да започне самостоятелна практика, и се бе преместила в стара къща, в която всичко я подлудяваше. С Карън живееха в нея от по-малко от месец. Не бяха свикнали с високите тавани и дебелите стени, измазани с гипс, с тясното извито стълбище към втория етаж и огромната газова печка, която съскаше и пламваше внезапно. Тоалетното казанче шумеше и непрекъснато се чуваше бръмченето на климатика. Дограмата на прозорците бе изметната и те не се затваряха плътно. Наложи се да натиска отвън, докато дъщеря й изстърже грапавините. Когато валеше силен дъжд, запушваха пролуките с парцали. Беше казала на Карън, че всичко това е приключение. В отговор момиченцето скръсти ръце и завъртя очи.

Майката на Гейл я бе предупредила да не откъсва детето си така внезапно от старата среда. Едва сега разбираше смисъла на думите й, но не знаеше какво да стори. За да накара Карън да се почувства по-добре, си бе позволила да вземе коте от приют за животни, малка черно-бяла женска на име Миси. До този момент създанието два пъти бе повърнало върху килима в спалнята й и бе намокрило едно от най-хубавите сака на Антъни.

Планираха след сватбата да се преместят в прясно измазано и боядисано жилище, с модерна кухня и нов паркет. Карън щеше сама да проектира своята стая. Но седмица след като Гейл бе обявила къщата си за продан, очаквайки, че ще минат месеци, докато намери купувач, двойка бразилци се бяха съгласили да платят цялата сума наведнъж, ако могат веднага да се нанесат. Гейл не искаше да пропусне изгодното предложение и се бе обадила на фирма за превози, за да пренесе покъщнината си и вещите на Карън в старинното каменно здание в Коконът Гроув, построено през 1927 г., от чийто пробит покрив се спускаха влечащи се растения, а храстите в двора не бяха подрязвани от десетилетия.

Предполагаше, че ремонтът ще продължи две-три седмици и графикът й няма да бъде сериозно нарушен. Но се бе излъгала. Работниците, малцина, от които говореха английски, се появяваха, когато им хрумне, и настояваха за допълнително възнаграждение за извънредните часове. Боядисването не можеше да започне, преди дърводелецът да приключи работата си, а той трябваше да чака водопроводчика. До сватбата оставаха само два месеца и Гейл си представяше най-лошото: как се завръщат у дома след медения месец. Антъни я вдига на ръце, препъва се в прага и двамата се озовават сред изкъртените дъски на пода.

Денят, в който Гейл получи заплахата по телефона, бе четвъртък, в средата на юни.

Официално Антъни все още живееше в къщата си на „Кий Бискейн“, на тридесет километра, но често идваше при тях след работа. Тази вечер се бе отбил в магазин за замразени ястия. Повдигна алуминиевото фолио на съда с вечерята и я показа на Карън, която бе възседнала един стол в кухнята и бе подпряла брадичка на скръстените си ръце.

— Виж, лазаня!

— Отвратително.

— Защо?

— Мразя гъби.

— Карън! — Гейл се обърна и сложи ръка на хълбока си. — Ако не можеш да бъдеш учтива, марш горе, докато се научиш.

— Добре. Ще стоя там, докато умра от глад.

Гейл извика след нея:

— А аз ще се изкъпя. След малко ще дойда да те нагледам.

— Не си прави труда. Вече ще бъда мъртва.

Карън грабна котето, което играеше с гумен гущер под масата. Дебелите подметки на маратонките й забарабаниха по стълбите и след няколко мига вратата се затвори с трясък.

— Съжалявам — каза Гейл.

Рязко дръпна едно чекмедже, отвори го докрай и извади кутията със сребърни прибори. Облицовката на шкафовете беше от имитация на орех, а кухненските уреди — светлозелени на цвят. Всичко трябваше да се подмени, ако успеят да решат какво да сложат вместо него. Подаде приборите на Антъни, три комплекта, в случай че Карън размисли.

Той все още намръщено се взираше в празния сводест коридор към преддверието, през който преди секунди бе минало слабичкото момиче с дълги кестеняви коси и толкова провиснали джинси, че се влачеха по пода.

— Какво й е на Карън? Може би ми е сърдита за нещо, което не разбирам?

— Не, сърди се на мен. Не я пуснах да играе… извинявай, да си говори с Дженифър и Линдзи.

— И без това вече е почти тъмно.

Той вдигна поглед към тавана. Касетофонът свиреше достатъчно силно, за да накара един от тях да се качи на горния етаж и да помоли да бъде намален.

— Не й обръщай внимание — каза Гейл. — Скоро ще навърши единадесет, а съм чувала, че всички момичета се държат така, когато навлязат в пубертета. Това е естествен етап от развитието. Поне така предполагам.

Антъни промърмори почти на себе си:

— А, да, най-ужасният етап.

Гейл направи гримаса, след което сложи лазанята във фурната да се затопли и започна да приготвя салатата. Отвори пакет смесени зеленчуци, добави орехи, няколко дребни домата и натрошено италианско сирене. Заля всичко с оцет, купен за пет долара от Шеф Алан. Като всяка жена адвокат имаше цял арсенал от рецепти за ястия, които се приготвяха точно за десет минути. Все пак нямаше нищо против някой друг да се погрижи за основното блюдо.

Антъни бе извадил от бюфета две чаши.

— Какво би искала за пиене?

— Само вино. Нещо по-силно би ме приспало, а трябва да работя по едно дело.

Чашите й за вино бяха заровени някъде в неразопакованите кутии, струпани в хола. Той наля бяло вино в една ниска чаша и тъмен ром с лед в друга.

— Щях да го прегледам в кантората, но се обади водопроводчикът. Взе ми сто долара, но поне поправи мивката. Тръбата беше запушена от котешка играчка, не питай как е попаднала там.

Антъни докосна ръба на чашата й със своята.

— Наздраве.

Гейл с наслада отпи глътка, наведе се и леко го целуна.

— Благодаря. Е, здравей, съкровище мое, когото не съм виждала от два дни. Питам се дали секретарката ти казва истината, като твърди, че не може да ме свърже с теб? Защо винаги аз посрещам майсторите?

— Е, ти живееш тук.

Антъни се облегна на плота до нея и отпи глътка от питието си. Имаше красиви и силни ръце. На малкия си пръст носеше златен пръстен с гранат.

— Този отговор не ми харесва. — Дръпна разхлабената му вратовръзка. Беше от червена коприна с релефни шарки, която чудесно се съчетаваше с пръстена и монограма върху джоба на ушитата по поръчка риза. — Обзалагам се, че не знаеш какво означава уловка.

— Разбира се, че зная.

Гейл присви очи.

— Безнадежден случай.

Той остави питието си и я целуна. Нежните му чувствени устни бяха студени от леда и имаха сладникав вкус от алкохола. Плъзна и двете си ръце под блузата й и погали голата й плът. Не бе сложила сутиен. Антъни бързо откри това и я притисна към плота.

Тя задъхано промълви:

— Остани тази нощ. Кажи „да“. — Докосна бузата му с няколко леки целувки. — Да. Да. Обещавам ти много екзотични удоволствия…

— Мислиш ли, че е добра идея? Щом имаш работа, а Карън е в такова настроение… ако искаш, ще остана, но разумно ли е?

— Навярно не. Когато си тук, ставам доста неразумна. Луда съм по теб. Пълна откачалка.

Притисна пръстите й към ръката си и ги целуна. При това движение годежният й пръстен проблесна на светлината на бръмчащата неонова лампа. Камъкът бе съвършен. Беше взет от мъжки пръстен, който самият той бе носил и после бе поръчал да преоформят за нея. Вдигна очи и срещна погледа й.

— Гейл, ще ми кажеш ли какво стана днес в съда или не?

Тази тема терзаеше съзнанието й от сутринта като пулсиращ зъбобол. Взе виното си.

— Съдията ще повика психолог за разговор с Карън. Все още не съм й казала.

— Какво искаш да кажеш, защо психолог? Нали спорът беше само за посещения?

— Да, така е, но все пак повдигнаха въпроса, след като съдията намекна, че е твърде много Дейв да извежда Карън по пет следобеда в седмицата. Твърдяха, че заради мен дъщеря ми се бои да признае, че иска да живее с баща си. Да се бои? Какво мислят, че правя с нея, за бога, че я бия? Най-много се безпокоя, че Дейв не го е грижа как й се отразява всичко това. Стреми се отново да се добере до мен, независимо колко ще страда тя. Бракът ни се провали, при това изцяло по моя вина, а аз получих къщата и детето. Е, извинявай, но Дейв сам пожела да се изнесе. После замина някъде с проклетата си яхта за шест месеца. Живееше с някакво момиче в Сан Хуан. Почти не пишеше на Карън. Не мога да ти кажа колко пъти е плакала за него и винаги трябваше да я лъжа. „Да, сладурче, разбира се, че татко те обича, но на онези острови няма поща“. А сега се върна и ме изкарва толкова лоша майка, че е необходимо психолог да преценява колко съм й навредила. — Гейл отпусна ръце. — Извини ме за тази тирада. — Усети, че Антъни е напрегнат. — Спокойно. Нямаш никаква вина. Дейв просто ми е ядосан. Ти си последната причина.

Той повдигна вежди, което издаде, че се съмнява.

— Не мислиш ли, че Карън е достатъчно голяма да реши къде иска да живее? Защо съдията не остави избора на нея?

— Карън не би взела решение. Не иска да нарани никого от нас и няма да каже нищо.

— Не си ли я попитала?

— Предпочитам да не й въздействам.

— Гейл, тя не е бебе. Трябва да погледнеш нещата от друга страна. За едно момиче винаги е по-добре да живее с майка си, защото би могло да разговаря с нея за… — Антъни се опита да намери подходящ израз. — Женски работи. Нека посещава баща си, когато желае, но домът й е при теб. Бъди внимателна, но се опитай да я убедиш. Ти имаш повече власт над Карън, отколкото той.

— Може би си прав, но наистина не ми се говори повече за това.

Гейл взе кърпа, за да извади лазанята от фурната. Докато я измъкваше, неволно допря кокалчето си до горещия метал на вратичката.

— Ох! По дяволите!

Фурната рязко се затвори и решетките вътре издрънчаха. Тя остави алуминиевия съд на масата и размаха ръка, за да разсее болката от изгарянето.

— Добре ли си?

— Няма нищо. — Погледна тавичката. — Трябваше да прехвърля лазанята в по-удобен съд. Но едва ли ще открия такъв сред онзи безпорядък в гаража. — Гейл въздъхна дълбоко и забеляза папката, която Антъни бе оставил в края на масата, когато бе влязъл. — Какво има тук? Архитектурни чертежи?

— Хрумна ми, че можем да ги прегледаме по време на вечеря — отвърна той.

Далеч от препълнената с туристи част на града, улиците на Коконът Гроув криволичеха сред кичести дървета и гъсти тропически храсти. Бяха тесни улички с имена като „Литъл Ууд“, „Бетърсий“ и „Кяора“. Земята бе неравна и средната височина на този квартал бе около пет метра над морското равнище. Редуваха се луксозни модерни жилища и занемарени дървени къщи. Имаше и дворове с дървени огради, пълни с яркорозови тропически цветя. Над някои покриви се вееха разноцветни флагове, а над други — знамето на Съединените щати. По това време на годината растенията избуяваха, преплитаха се едни в други и закриваха светлината с многобройните си пъпки, мустачета, листа и огромни цветове.

Клематис стрийт бе тиха улица край канала, който водеше до Бискейн Бей. Повечето от десетината сгради бяха със средиземноморска архитектура, но имаше и няколко нови, с характерни тропически елементи и една, която се открояваше с белите си колони, типични за колониалния стил. Къщата на Гейл и Антъни бе заобиколена от извита алея, монолитна, с веранди отпред и отзад, облицовани с теракота, за да бъде прохладно през лятото, вътре имаше две масивни камини — на долния етаж и в спалнята, за онези зимни дни, в които би било приятно човек да съзерцава пламъците. Дамата от агенцията за недвижими имоти бе употребила думите „романтика“ и „уют“.

Когато Антъни разгъна чертежите, направени с химикал и тук-там оцветени, Гейл се запита дали архитектът не е сбъркал къщата. Очевидно се бе увлякъл в проекта за кухнята. На скицата тесният дълъг хол бе двойно по-голям, страничната стена бе изместена с шест метра, а от тавана висеше тежък месингов полилей. Стълбите се намираха в противоположния край на стаята, извиваха се и образуваха балкон над нея. Гейл внимателно остави вилицата в чинията си.

Антъни й показа чертежа на новата спалня.

— Стаята ни е с изглед към горната веранда. Съвършено уединена е. Детската и другите две спални ще имат балкони. Пристройката за гости ще бъде до басейна, отделена или свързана с главната сграда, както предпочитаме.

— Басейн?

Сякаш най-сетне осъзнал какво й показва, Антъни прелисти скиците.

— Е, архитектът реши, че това би придало по-внушителен вид на къщата. Не искаш ли басейн?

— Бяхме решили само да преобзаведем кухнята и да подновим някои дребни неща, а не да променяме целия й облик. Точно сега нямаме време за основен ремонт.

— За това сме сключили договори.

— Но някой трябва да стои тук, за да се пазари с майсторите. Не ти. Задължението е мое, защото аз живея тук.

— Не бих живял в тази къща в сегашния й вид. Според мен е по-добре да свършим всичко сега, да решим проблема…

— Антъни, нека ремонтираме само кухнята.

— Защо си толкова негативно настроена?

— Не съм настроена негативно, това е лудост! — Гейл се облегна на стола си. — Мислил ли си колко ще струва?

Антъни сви рамене.

— Не зная. Двеста и петдесет — триста хиляди.

— Най-малко. — Подпря брадичка с ръце. — Неприятно ми е да ти го кажа, но страдам от онази стара хавайска болест… лакамула. — Антъни я изгледа с недоумение и тя повтори: — Лакамула, липса на…

— Добре, разбирам.

— Мириам отдавна моли за увеличение на заплатата, компютрите струват цяло състояние и точно сега се боя да харча пари.

Той побутна стола си назад и хвана ръката й.

— Скъпа, изслушай ме. Решението да наема архитект беше мое и сам ще покрия допълнителните разходи по ремонта. Не си длъжна да поемаш половината от стойността на всичко. Не искам това от теб.

— Но аз искам.

— Защо.

— Защото… просто така.

Антъни се засмя гръмогласно в израз на удивление.

— Какво се опитваш да докажеш?

— Нищо не се стремя да доказвам. Но когато така нехайно говориш за триста хиляди долара…

Той завъртя чертежите на масата.

— Може би не трябваше да купуваме тази къща. Да бяхме потърсили нещо друго.

— Знаеш ли, неведнъж ми е хрумвало, докато чаках някой да дойде да поправи покрива.

— Това ли искаш? Добре, ще я продадем. Утре ще повикам брокер на недвижими имоти.

— Поредният ти твърде краен отговор…

Сред свистенето и бученето на климатика, неизменно през този сезон, Гейл чу пронизителен звук. Бяха й нужни няколко мига да осъзнае, че е писък, а не музикален ефект от компактдисковете на Карън. Изведнъж подскочи.

— Какво беше това? — попита Антъни.

— Карън!

Той рязко вдигна поглед нагоре, а след това се втурна към стълбите. Гейл отново чу същия звук, този път по-близо. Идваше откъм задния двор. Побягна през кухнята към верандата, но не видя нищо, освен преплетени клони, а сред тях — слаб пламък над шадравана.

Карън бързо изпълзя от тъмнината, а след нея друго момиче. И двете трепереха. Гейл прекоси верандата и едва не се препъна в една счупена плочка.

Последва ги трето момиче, което вървеше спокойно.

— Стига, глупачки, той просто се шегуваше.

Карън стисна юмруци и се завъртя. Приятелката й се засмя, задъхана от вълнение. Гейл протегна ръце към дъщеря си, за да се увери, че е добре, и застана пред нея, готова да я защити от това, което я бе изплашило. Светлите греди на беседката се открояваха в сянката, а между тях — малка оранжева точка — пламък на цигара.

— Кой е там?

Третото момиче забави крачката си.

— Брат ми. Не искаше да стори нищо лошо.

Момчето пристъпи плахо по стълбите. Гейл видя само слабичкия му силует и русите къдрици. Гласът му отекна във влажния задушен въздух.

— Мама ме изпрати да прибера Линдзи.

Гейл го изгледа гневно, беше същото хлапе, което бе профучало през току-що наредените чимове трева с мотоциклета на по-големия си брат.

— Върви си у дома, Пейтън. Веднага. И стой далеч от тази къща.

Той извика в отговор:

— Не съм направил нищо. Не се нервирайте толкова.

— Казах да си вървиш у дома! Или искаш да повикам родителите ти?

— Хайде, повикайте ги.

Карън изпищя:

— Пейтън, идиот такъв!

Гейл я сграбчи за рамото.

— Без обиди!

— Оох!

— Не се преструвай, че те боли. — Пристъпи към нея и разроши косите й. — Какво правеше там? Пушеше ли? — Леко я разтърси. — Отговори ми.

Момчето изчезна в храстите, а след него и сестра му.

— Не!

Карън опита да се отскубне от ръцете на Гейл, но се подхлъзна и падна по гръб. Момичето до нея бързо се отдръпна. Беше трътлеста брюнетка, чиято прилепнала блуза подчертаваше, че е време да започне да носи сутиен. Карън захленчи.

— О, стига глезотии!

Задната врата рязко се отвори и се удари в стената. На прага се появи Антъни.

— Какво, по дяволите…

— Дженифър!

До ъгъла на къщата застана жена. Гейл я познаваше, беше мисис Кабрера, майката на Дженифър. Живееха на няколко крачки. Настойчиво извика:

— Дженифър, време е да се прибираш. Тръгвай веднага.

Гейл хвана ръката на Карън и й помогна да се изправи. Забеляза укорителния поглед на мисис Кабрера и побърза да обясни:

— Бяха в беседката с приятели. Не зная какво са правили.

— Нищо! — изпищя Карън. — Мамо, пусни ме!

Дженифър виновно махна на приятелката си.

— Чао.

Мисис Кабрера хвърли още един поглед към тях, подкани дъщеря си и троснато пожела лека нощ.

Гейл поведе Карън към кухнята.

— Прибери се в стаята си и се приготви за лягане. Идвам след минута. Ще си поговорим.

Обърна я с лице към стълбите и леко я побутна натам.

Антъни затвори задната врата и я заключи.

— За какво беше всичко това?

— Не питай. Бяха навън с Пейтън Кънингам и той пушеше. Колко ли фасове ще открия утре? Бог да им е на помощ, ако намеря и нещо друго. Пейтън е на четиринадесет, бъдещ малолетен престъпник, който миналата седмица остави следите от гуми в двора. — Гейл тихо въздъхна и отметна няколко кичура от челото си. — Ето, това е семейният живот.

— Зная. Аз също имам деца.

— Да, но твоите са далеч, в Ню Джърси. — Гейл погледна скиците на масата. — Трябва да се погрижа за Карън. Може ли друг път да поговорим за къщата? Не тази вечер. Наистина трябва да се залавям за работа. Ако искаш, остани.

— Не. — Антъни отмести поглед към терасата, а след това отново към Гейл, сякаш се чудеше какво да каже. — Твърде много й позволяваш.

— Позволявам? Не й разреших да излезе…

— Но все пак го направи, значи е предположила, че ще се отърве безнаказано. Когато дойда да живея тук, поведението й ще се промени.

— Да се надяваме. Е, късмет.

Тръгна си след по-малко от пет минути. Тя проследи с поглед колата му. Червените задни светлини огряха алеята и постепенно се загубиха в мрака. Целувката му бе по-скоро израз на учтивост, отколкото на нежност. Гейл заключи вратата и се облегна на нея. Лампата върху остъклената масичка едва осветяваше хола. Обзавеждането й се струваше простовато, имаше само модерни бели дивани и кресла и светли шкафове.

Думите, които едва се бе сдържала да не изрече, непрекъснато се въртяха в съзнанието й: „Да, хайде да продадем проклетото жилище. Съжалявам, че го купихме“.

Стълбището бе осветено от двадесет и петватови крушки с месингови абажури. Погледна ги с гняв и се зарече при първа възможност да ги изтръгне с железен лост.

От стаята на Карън не се чуваше нито звук.

— Карън? Пусни ме да вляза. — Не получи отговор и заудря с длан по лакираната дървена плоскост. — Карън! Отвори тази врата.

Ключалката щракна. Карън бе облякла пижамата си и стоеше на тъмно. Прозина се широко.

— Бях заспала.

— Не беше. — Гейл включи настолната лампа. — Никога вече не се заключвай.

— Ти се заключваш. — Карън се върна в леглото, сви колене и ги притисна с тънките си ръце към гърдите си. — Когато Антъни е тук, вратата ви винаги е заключена, така че защо да не мога и аз да заключвам своята?

Гейл преглътна и въздъхна дълбоко.

— Какво правеше навън?

— Нищо.

Котето измяука и Карън го взе до себе си на леглото. Приличаше на малка топка черна и бяла козина.

— Не съм сляпа, Карън. Видях цигарата на Пейтън.

— Мамо! Отпусна глава на коленете си. — Не съм пушила. Цигарите вонят ужасно.

Котето заигра с кичур от косите й.

— Казах ти да не излизаш, а ти го направи. Тази седмица си наказана.

— Мамо!

— Ще ходиш на занималня, а след като се прибереш, ще стоиш вътре. Възнамерявам да уведомя и баща ти.

— Толкова е нечестно! Обадих се на Линдзи и й казах, че не мога да изляза, но тя настоя да си вземе обратно куклата Бийни. Отидох да й я върна, това е.

— Беше в беседката с приятелките си и Пейтън Кънингам.

— Той заслужава наказание. Разглезен идиот. Мразя го! Мразя всички в този квартал. Мразя тази къща. Мразя и теб и Антъни!

— Достатъчно!

Зачервените очи на Карън приковаха поглед в нея, а устните й затрепериха. Гейл се досети, че тази реакция се дължи не само на гняв. Тихо попита:

— Карън, какво се случи там? Защо изпищя?

Карън се поколеба.

— Не се бой, Пейтън стори ли ти нещо?

Гейл седна до нея на ръба на леглото.

— Целуна ме. Аз не исках, мамо. — Очите й се насълзиха. — Не исках. Дженифър му позволи, но не и аз. Той ме сграбчи. Смееше се.

Гейл я прегърна.

— О, скъпа. Няма нищо. Радвам се, че си отказала. Никога не прави с момче нещо, което не желаеш. — Целуна я по косата. — Ти си добро момиче. Гордея се с теб.

— Съжалявам, мамо. — Карън повдигна обляното си в сълзи лице. — Не исках да кажа онези неща. Не мразя нито теб, нито Антъни, кълна се.

— Добре. Все пак си наказана.

— Зная.

Кожата на Карън бе добила загар от лятното слънце, а косите й бяха леко изсветлели. Все още изглеждаха настръхнали от случката в градината. Гейл прокара пръсти през тях.

— Толкова ли е лошо тук? Нали си намери приятелки? Знаеш ли, тази вечер с Антъни разговаряхме за къщата. Иска да направим басейн в задния двор. Какво мислиш? Би могла да водиш приятелките си тук. Дори да каниш момичетата от старата махала.

— Ще бъде забавно.

— Тази къща ти хареса, когато я видя за първи път. Не помниш ли? С Антъни бяхте възхитени и мисля, че затова се съгласих да я купим. — Гейл остана мълчалива за няколко мига и залюля Карън. — Гладна ли си? Пропусна вечерята.

— Умирам от глад.

— Добре. Ще ти донеса нещо.

Карън се притисна към нея.

— Мога ли да спя при теб тази нощ? Страхувам се. Моля те, мамо.

— Скъпа… — Гейл се отдръпна. — Никой няма да те открадне.

— Зная! Аз се боя?

— О, Карън!

Гейл бе забелязала тези внезапни промени в държанието й, ту зряло, ту детинско. Обикновено бе смела. Но сега всичко би могло да я изплаши. Беше смутена. Не знаеше как да постъпи. Ако Антъни бе тук, не би искал гостенка в леглото им. Не биваше да й отстъпва, защото трудно би отвикнала. Но сега Карън наистина се нуждаеше от нея.

Най-сетне каза:

— Добре. Само тази нощ.

Карън се хвърли към майка си и обви дългите си крака около талията й. Тялото й бе напрегнато.

— Искам да ме поносиш, мамо. — Навеждайки се назад от тежестта й, Гейл прекоси коридора, отвори вратата на спалнята си и я остави на голямото легло. Тя подскочи няколко пъти и се пъхна под тънкото лятно одеяло. — Миси! Искам Миси.

Гейл се върна в детската стая, откри котето под стола и го донесе.

— Не й позволявай да прави пиш в леглото ми. — Сложи Миси под завивката. — Ще се върна след няколко минути.

— Къде отиваш?

— Да ти донеса нещо за ядене. Няма да се бавя.

— Разкажи ми приказка.

— Карън, тази вечер наистина не мога. Имам малко работа за довършване.

— Татко винаги ми разказва приказка.

— Съмнявам се. — Гейл включи вентилатора. — Какво ще кажеш да ти донеса книжка?

Бързо избра една от библиотеката на Карън и отново я увери, че скоро ще се върне. Щом сви край ъгъла, Гейл едва не изпадна в паника. Делото щеше да бъде разгледано рано сутринта, а още по-рано трябваше да се срещне с клиентката си, за да обсъдят показанията. Упрекваше се, че не се бе подготвила по-рано през седмицата, но й се бяха струпали твърде много неща и не бе успяла да отдели време. Беше бракоразводно дело, на Уендъл и Джейми Суийт.

Семейство Суийт. Смешно име за двама души, които така искрено се ненавиждаха. Съдията трябваше да определи размера на временната издръжка и възнаграждението на адвокатите. Гейл се надяваше да получи поне двадесет хиляди долара. Бе работила достатъчно часове, за да ги заслужи. Ако съдията подпише платежното нареждане, щеше да покрие някои стари сметки в кантората си, както и авансовите плащания за следващия месец.

Приготви на Карън сандвич и мляко с какао, а след това включи газовата печка, да стопли вода за кафе. Докато я чакаше да заври, изхвърли остатъците от храна и изми съдовете.

На изток проблесна светкавица, но бурята в океана бе твърде далеч, за да се чуе гръм. Навън се открояваха разклонените силуети на палмите. От стъклото я гледаше собственото й отражение — висока жена със заплетени руси коси.

Точно когато се отправи към стълбите с табла в ръце, телефонът иззвъня. Часовникът й показваше девет и петдесет и две. По това време можеше да я търси само майка й, някой разтревожен клиент или Антъни. Искаше й се да е Антъни. След като поговорят, всичко помежду им щеше да бъде наред.

Зад ъгъла в хола имаше апарат. Светлината на уличната лампа проникваше през щорите и хвърляше шарена сянка върху пода.

Гейл остави таблата.

— Ало?

Чу само леко бръмчене, което издаде, че не са затворили. Долови слаб шум на автомобили и се досети, че обаждането е от уличен телефон.

— Ало? Антъни?

За миг помисли, че има проблем с връзката. Последваха няколко тихи щраквания и далечен сигнал, след което до съзнанието й достигна подобие на човешки говор. Робот. Компютър. Монотонен металически глас. Успя да различи името си.

„Гейл Конър“.

След това вниманието й бе привлечено от думата „умреш“.

Затаи дъх.

„… Ще ум-реш, куч-ко. Ще ум-реш“.

Бързо остави слушалката, сякаш й се бе сторило, че държи змия. После се засмя на собствената си уплаха.

— Ах, ти, малък негоднико.

Решително прекоси стаята и надникна през щорите. Светлината от прозорците на семейство Кънингам проникваше през високия плет встрани от къщата им. Хрумна й да позвъни на родителите му, но какво би могла да им каже?

Занесе таблата на горния етаж. Карън вече бе заспала, а книгата лежеше отворена върху корема й.

— Слава богу. — Гейл пристъпи на пръсти към телефона до леглото, за да провери запомнения номер. Светна червен сигнал, който означаваше, че е регистрирано ново позвъняване. Натисна бутона. На екрана се появи надпис: „уличен автомат“. Прошепна: — Слабоумен ли си? — След това заличи обаждането от паметта на апарата и от съзнанието си. Затвори, наведе се и целуна Карън по бузата. — Утре ще има приказка. Обещавам.

Гейл тихо отвори сандъчето, в което пазеше книжа от кантората си. „Суийт. Джейми. Бракоразводно дело“. Подреди документите и изложенията на страните върху леглото, от страната на Антъни, като внимаваше да не смути дъщеря си, която тихо похъркваше в нейната половина.

Беше почти два часът сутринта, когато най-сетне угаси лампата.