Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

9.

13.57 ч.

Амелия Сакс взе Пуласки от дома на Райм, отвличане, което явно не се хареса на криминалиста, макар че в момента новобранецът не изглеждаше много зает.

— Колко вдига това чудо? — попита Пуласки и погали таблото на шевролета й „Камаро Ес Ес“ от 1969 г.

— Качвала съм до триста.

— Уха!

— Харесваш ли коли?

— Повече си падам по мотори, да знаеш. В гимназията с брат се разкарвахме с два.

— Еднакви ли?

— Кои?

— Моторите.

— А, защото сме близнаци ли имаш предвид? Не, не сме правили такива неща. Да се обличаме еднакво и така нататък. Мама ни караше, но ние упорствахме. Сега ни се присмива, разбира се — заради униформите. Както и да е, карахме мотори. Не сме имали възможност да отидем в магазина и да си купим, каквото ни харесва, разбира се, две еднакви хонди 850 или нещо подобно. Вземахме каквото намерим от втора и трета ръка. — Рей се усмихна лукаво. — Една нощ, когато Тони спеше, се промъкнах в гаража и размених двигателите. Така и не се усети.

— Още ли караш мотор?

— Бог те кара да избираш: деца или мотоциклет. Няколко дни, след като Джени роди, един късметлия от Куинс се сдоби с много хубав „Мото Гуци“ на добра цена. — Пак се усмихна. — С много специален двигател.

Сакс се разсмя. След това му обясни какво трябва да правят. Искаше да провери няколко следи: втората барманка в „Сейнт Джеймс“, Гърт, скоро щеше да се появи на работа и Сакс искаше да поговори с нея. Искаше също така да разпита партньора на Крийли, Джордан Келър, който скоро щеше да се върне у дома си от командировка в Питсбърг.

Но преди това имаше още една задача:

— Какво мислиш за работата под прикритие?

— Ами, мисля, че ще се справя.

— Неколцина от момчетата в бара ме загледаха, затова сега трябва да отидеш ти. Няма да носиш микрофони или други такива. В случая ни трябва само информация, не доказателства.

— Какво да правя?

— Погледни в куфарчето ми. На задната седалка.

Тя бързо смени скоростите, рязко зави и отново изправи волана на мощната кола. Пуласки вдигна куфарчето й от пода.

— Взех го.

— Виж формулярите най-отгоре.

Той кимна и ги извади. Заглавието бе „Контрол на опасни веществени доказателства“. Имаше приложен формуляр, описващ нова процедура за периодични проверки на опасни предмети, иззети като веществени доказателства — оръжия, химикали — за да се контролира правилното им съхранение.

— Не бях чувал за такова нещо.

— Защото аз го измислих.

— Ясно.

Тя обясни, че целта е да му даде повод да проникне в участък 118 и да сравни ведомостите за съхраняващи се там веществени доказателства със самите доказателства.

— Ще им кажеш, че проверяваш как се съхраняват веществените доказателства, но искам от теб да прегледаш картотеката за иззети наркотици през последната година. Запиши имената на престъпниците, датите, количествата и данните за извършените арести. Ще сравним данните с документацията на прокуратурата по същите случаи.

Пуласки кимна:

— Така ще разберем дали има изчезнали наркотици между датата на картотекиране и влизането в съда… Добра идея.

— Да се надяваме. Може никога да не узнаем кой ги е взел, но за начало е добре. Хайде, отивай да си поиграеш на шпионин.

Тя спря на няколко пресечки от участък 118, сред мизерни постройки в Ийст Вилидж. Сакс го погледна пак:

— Спокоен ли си?

— Никога не съм правил такова нещо, но ще се пробвам.

Той се подвоуми, погледна формуляра, пое си дълбоко въздух и слезе.

След като Пуласки тръгна, Сакс се обади в отдел „Тежки престъпления“ и във ФБР и Бюрото по наркотиците, за да провери дали в участък 118 има преждевременно прекъснати разследвания за наркотици при съмнителни обстоятелства. Никой не беше чувал нищо такова, но статистиката показваше, че въпреки блестящото им представяне на другите фронтове, местните полицаи водят твърде малко разследвания на организираната престъпност. Това означаваше, че детективите вероятно защитаваха местните банди. От ФБР й казаха, че една традиционна мафиотска групировка напоследък се опитва да се установи в Ийст Вилидж, след като в района вече се извършва активна строителна дейност и има добри възможности за рекет на строителните и ремонтните фирми.

Сакс телефонира на един приятел, началник на отряд за борба с организираната престъпност в централен Манхатън. Той й съобщи, че в Ийст Вилидж има две главни банди, които владеели цялата търговия с хероин и кокаин и нямало да се поколебаят да убият свидетел, както и всеки, който се опитва да ги лъже или не си плаща навреме.

Представянето на убийство като самоубийство обаче не било в техен стил. По-скоро щели да му пръснат набързо главата на улицата и да отидат в някой бар да се почерпят.

Не след дълго Пуласки се върна с типичните за него обемни записки. „Този момък записва всичко…“ — помисли си Сакс.

— Как мина?

Пуласки трудно сдържа самодоволството си:

— Ами, добре, струва ми се.

— Откри ли нещо интересно?

Той сви рамене:

— Сержантът на пропуска се опита да ме спре, но аз го погледнах ей така… „Какъв си ти, че да ме спираш, бе?

Искаш ли да се обадя на началството да има кажа, че не могат да получат необходимите данни заради теб?“ Той веднага омекна. Изненадващо.

— Браво.

Сакс чукна юмрука си в неговия. Личеше си колко е доволен младият полицай от представянето си.

Потеглиха и излязоха от Ийст Вилидж. Когато сметна, че са се отдалечили достатъчно от участъка, Сакс спря встрани от пътя и започна да сравнява двете колони с цифри.

След десет минути вече имаха резултат. Ведомостта на участъка и данните на прокуратурата почти съвпадаха. За една година бяха изчезнали само около двеста грама хероин и около 100 кокаин.

— Документите не изглеждаха подправени — отбеляза Пуласки. — Реших, че е хубаво да потърся и такива следи.

— Добре си се сетил. Не бях помислила за това.

Значи един от мотивите — че клиентите на „Сейнт Джеймс“ и Крийли са продавали наркотици, откраднати от хранилището за веществени доказателства на участък 118 — отпадаше. Липсващото количество беше незначително. Можеше да се е разсипало при невнимателно боравене с иззетия наркотик или грешки при записа.

Все пак това не изключваше възможността да има незаконно отклоняване на иззета дрога, ако това ставаше още преди картотекирането. А може би самият Крийли е бил доставчик.

Първата задача под прикритие на Пуласки отговори на един въпрос, но много други оставаха.

— Добре, Рей, да даваме по плана. Кажи сега кого си избираш — барманката или бизнесмена?

— Няма значение. Ако искаш, да хвърляме монета.

* * *

— Часовникаря вероятно е закупил часовниците от „Халърстейн Таймпийсиз“ — обяви Мел Купър пред Райм и Селито, след като затвори телефона. — В района Флатайрън.

Преди Сакс да го отмъкне, Пуласки бе научил от управителя на фирмата производител на кой дистрибутор са били изпратени часовниците със съответните номера. Началникът на дистрибуторската фирма току-що се беше обадил.

Купър обясни, че дистрибуторът не водел отчет на серийните номера и нямало начин да се разбере дали са били продадени в Ню Йорк, или другаде. Складът им се намирал южно от центъра, в квартал, наречен на едно старо триъгълно здание на Пето авеню и 23-та улица, което приличало на старовремска ютия[1].

— Проверете склада — нареди Райм.

Купър потърси в Интернет. „Халърстейн“ нямаше собствен уебсайт, но фигурираше в списък на фирми, предлагащи стари часовници. От години бе на този пазар. Собственикът беше някой си Виктор Халърстейн. Провериха го и се установи, че няма досие. Селито се обади и без да се представя, само се осведоми дали складът е отворен. Престори се, че е ходил и преди, и попита дали говори със самия Халърстейн. Човекът от другата страна на линията отговори, че да. Селито му поблагодари и затвори.

— Ще отида да го разпитам — обяви дебелият детектив и навлече палтото си.

Винаги е по-добре да изненадаш свидетеля. Ако го предупредиш по телефона, му даваш възможност да измисли лъжи, независимо дали има нещо да крие.

— Чакай, Лон — спря го Райм.

Детективът го погледна.

— Ами ако не е продал часовника на Часовникаря?

Селито кимна:

— Да, помислих и за това. Какво да правим, ако той е Часовникаря? Не ми изглежда много вероятно. Този престъпник е достатъчно хитър, за да заличава следите си. Все пак имам план. Не се притеснявай.

* * *

Под звуците на ирландски цигулки Кейтрин Данс разсеяно оглеждаше улиците на долен Манхатън през прозореца на таксито. Коледните украси, цветни лампички и фигурки от евтин картон.

Влюбени. Ръка за ръка, ръкавица в ръкавица. Тръгнали да пазаруват. Или пък на почивка.

Замисли се за Бил. Дали щеше да му хареса тук?

Странно какви дреболии си спомня човек. Дори след две години и половина.

„Госпожа Данс, детектив Кейтрин Данс? Обажда се сержант Уилкинс. Калифорнийска пътна полиция.“ — бяха я осведомили.

Защо ще й се обаждат от пътната полиция?

Кейтрин никога не се беше справяла добре в кухнята. Тогава беше започнала да приготвя вечеря за децата, тананикаше си песен на Роберта Флак и се опитваше да разбере как се борави с един уред. Искаше да направи крем супа от грах.

„Имам лоша вест, госпожо Данс. Чувате ли? За съпруга ви.“

С телефонна слушалка в едната ръка и готварска книга в другата, Кейтрин бе застинала неподвижно, втренчена в страницата. Още си спомняше илюстрацията, макар че я беше видяла само тогава. Дори помнеше надписа отдолу: „Плътна, вкусна супа, която можете да забъркате за нула време. И много хранителна.“

Помнеше рецептата наизуст.

Две години и половина не бяха много време — цял живот можеш да скърбиш. Знаеше го, защото наблюдаваше близките на жертвите, чиито убийства разследваше. Знаеше, че преди да преживее загубата, могат да минат години — поне така твърдеше психоложката й. Но дали беше така? Една рана никога не заздравява напълно, все пак остава белег, нали? Просто с времето болката се притъпява. Но животът никога не е същият.

Данс се усмихна разсеяно, когато забеляза, че е свила краката и скръстила ръцете си. Един специалист по кинесика много добре знае, какво означават тези жестове.

Миризливият шевролет хвърчеше по улиците, които й изглеждаха все еднакви — тъмни сгради, в сиво и мрачно кафяво, осветени от неонови реклами: „Банкомат“, „Кафене“, „Пирони по 9,95$“. Толкова различно изглеждаше от полуостров Монтерей, изпъстрен с борови, дъбови и евкалиптови горички, с пясъчни ивици, където тук-там стърчат кактуси.

Напредваха бавно. Градчето, където тя живееше, Пасифик Гроув, бе във викториански тил и се намираше на около 200 километра от Сан Франциско. Населен с около 30 000 жители, разположен между шикозния Кармел и работническия Монтерей и известен от Стайнбековия роман „Канъри Роу“, Пасифик Гроув можеше да се пресече от край до край за времето, за което таксито изминаваше разстоянието между осем пресечки.

Все пак Кейтрин обичаше жизнеността на Ню Йорк. И майката в нея се питаше как ли биха се почувствали тук децата й.

Маги щеше да се прехласне. Данс бе сигурна в това. Представи си как десетгодишната й дъщеричка седи насред „Таймс Скуеър“, как върти главата си на всички посоки, от което косата й се развява, как възхитено разглежда рекламни табла, минувачи, амбулантни търговци, коли, киното на „Бродуей“.

Ами Уес? Той беше различен. Дванайсетгодишен, тежко бе приел смъртта на баща си. Постепенно обаче възвърна жизнерадостността и самоувереността си. Най-накрая — само преди няколко месеца — Данс се почувства спокойна да го остави при баба му и дядо му, за да отиде в Мексико за случая с екстрадирането на похитителя, първото й задгранично пътуване след смъртта на Бил. Уес се справяше добре дори когато тя замина за семинара в Ню Йорк, за който колегите й от местната полиция я канеха от година.

Слабичкото, хубаво момче с къдрава коса и зелени очи като майка си все още бе мрачно и разсеяно. И вечно намусено.

Типично поведение, бе обяснила психоложката.

Със задружни усилия бяха успели да отслабят този скрит гняв. Кейтрин обаче смяташе, че на Уес му трябва още малко време, преди да бъде съвсем готов за хаоса в Ню Йорк. Макар че това можеше да е и стъпка напред. Когато се прибере у дома, тя щеше да го попита дали иска да дойде тук. Данс не споделяше схващането на родителите си, че човек разбира мислите на децата си само с магия. Можеше просто да ги попиташ.

Да, така реши Данс — ако Уес се чувства добре, да го доведе догодина, точно преди Коледа. За израсналата в Бостън Кейтрин единственият недостатък на Калифорния бе това, че нямаше сезони. Климатът беше прекрасен — но през зимната ваканция човек започваше да си мечтае за малко пощипване на студа по носа, за снежна виелица, пламтящи цепеници в камината и заскрежени прозорци, докато слуша коледни песнички.

Тази година щяха да си останат вкъщи за празниците. Така бе най-добре за всички. Догодина по същото време обаче тя щеше да доведе децата в Ню Йорк.

Мелодичният звън на телефона прекъсна мислите й. Мелодията често се сменяше — шега на децата (правило номер едно — никога не изключвай звъненето на мобилния телефон на полицай).

Тя погледна името на дисплея.

Хъм. Интересно. Да или не?

Кейтрин Данс се засмя и натисна зеленото копче на телефона.

Бележки

[1] Flat-iron — ютия (англ.) — Б.пр.