Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

7.

След малко един униформен полицай доведе симпатичен бизнесмен със скъп костюм. Данс не знаеше дали е арестуван официално, но по начина, по който опипваше китките си, личеше, че доскоро е бил с белезници. Изглеждаше едновременно уплашен и ядосан.

Данс го поздрави и му посочи един стол. Седна срещу него така, че между тях да няма нищо, и се премести в неутрална „проксемична“ зона — пространството между свидетеля и разпитващия. Разстоянието може да се променя според това, дали целта е разпитваният да се чувства повече или по-малко удобно. Сега Данс не беше твърде близко, за да го смущава, но и не твърде далече, за да му вдъхне чувство за сигурност. („Колкото по-нервен става, толкова повече го притискаш“ — казваше на лекциите си.)

— Господин Коб, казвам се Кейтрин Данс и съм полицай. Бих искала да поговорим за онова, което сте видели снощи.

— Това е смехотворно. Казах им… — Коб кимна към Райм всичко, което съм видял.

— Е, аз току-що дойдох. Нямах възможност да чуя предишните ви отговори.

Като си водеше кратки записки, тя започна да му задава прости въпросчета — къде живее, какво работи, женен ли е и други такива. Те й дадоха първоначална представа как Коб реагира на стрес. Внимателно слушаше отговорите му. („Гледането и слушането са най-важни в разпита. Говоренето идва накрая.“)

Една от първите задачи на разпитващия е да определи личностния тип на разпитвания — дали е екстроверт или интроверт. Тези типове не са каквито си ги представят повечето хора; не се отнасят до общителността или затвореността. Разликата е в това как хората вземат решения. Интровертът се ръководи повече от емоциите, отколкото от логиката и разума; при екстроверта е обратното. Определянето на характера позволява на разпитващия да си набележи какви въпроси да задава и по какъв начин. Например острият, нападателен тон ще накара интроверта да се затвори в себе си.

Ари Коб обаче бе класически екстроверт, и то арогантен — тук нямаше нужда да се пипа с меки ръкавици. Тези свидетели бяха любимите на Кейтрин. Даваха й възможност да приложи най-агресивния си подход.

Коб я прекъсна при един въпрос:

— Много дълго ме задържахте. Трябва да отивам на работа. Нямам никаква вина.

Тя се усмихна. Учтиво, но хладно.

— Никой не ви обвинява… Сега, Ари, да поговорим за снощи.

— Виждам, че не ми вярвате. Наричате ме лъжец. Не съм бил там, когато е станало убийството.

— Не казвам, че лъжете. Но все пак може да сте видели нещо, което да ни е от полза. Някаква незначителна подробност. Вижте, моята работа е да помагам на хората да си спомнят такива неща. Ще ми разкажете какво сте видели снощи и може нещо да ви хрумне.

— Нищо не съм видял. Просто си изпуснах парите. Това е. Не реагирах правилно и сега съм замесен в тази гадост.

— Да се върнем на случилото се вчера. Да не прибързваме. Били сте на работа. В „Стенфелд Брадърс Инвестмънт“. В сградата „Хартсфийлд“.

— Да.

— Целия ден ли?

— Да.

— В колко часа свършихте работа?

— В седем и половина или малко по-рано.

— Какво правихте след това?

— Отидох да пийна с приятели в „Хановер“.

— Това е на улица „Уотър“ — уточни тя. (Правилото е винаги да допълваш с такива подробности, та разпитваният да си помисли, че имаш повече информация.)

— Да. Нощта бе посветена на мартини и караоке. Наричат програмата „Мартиноке“.

— Духовито — засмя се Данс.

По жестовете му й се стори, че иска да допълни нещо — може би очакваше от нея да го разпитва за имена. Твърде голямата готовност с алибитата е добър индикатор, че разпитваният вероятно лъже — той си мисли, че по този начин ще заблуди полицаите и те няма да решат да проверяват повече или пък са прекадено глупави, за да се досетят, че срещата с приятели в осем часа не е алиби за грабеж в шест.

— Кога си тръгнахте от бара?

— Около девет.

— У дома ли се прибрахте?

— Да.

— В Горен Ийстсайд.

— Да.

— С такси или с лимузина?

— Да, бе, с лимузина — изсмя се иронично той. — С метрото.

— От коя станция го взехте?

— От „Уолстрийт“.

— Как отидохте дотам?

— Предпазливо. Беше заледено.

Данс се усмихна:

— Имах предвид по какъв маршрут.

— Минах по „Уотър“, после по „Седар“ до „Бродуей“ и оттам на юг.

— Разкажете ми за този участък по „Седар“.

— Няма какво да разказвам. Не забелязах нищо подозрително. По този време на нощта няма жива душа. Беше ми студено. Не съм се оглеждал много.

— Не минаваха ли коли?

— Почти никакви. Защо се интересувате толкова?

— Паметта понякога ни играе номера — измърмори Данс. — Така, вървите по „Седар“, минавате покрай уличката. И не виждате нищо необичайно, така ли?

— Да, нищо.

Той се вгледа в трите й златни пръстена и сребърните й обеци с форма на делфини.

— Някъде там сте изгубили щипката с парите си. Как се случи?

В тона и въпросите й нямаше заплаха. Коб се поуспокои. Вече не се държеше толкова агресивно. Усмивките и тихият й, спокоен глас го предразполагаха.

— Доколкото си го обяснявам, парите са изпаднали, когато съм вадил картата си за метрото.

— За колко пари става въпрос?

— Малко над триста долара.

— Леле…

— Точно така, леле.

Тя кимна към найлоновото пликче с парите и щипката.

— Изглежда, че сте ги изтеглили от банкомат. Това е най-неподходящият момент да изгубиш парите си, нали? Веднага, след като си изтеглил.

— Да.

Той се усмихна мрачно.

— Кога стигнахте до метрото?

— Около девет и половина.

— Сигурен ли сте, че не е било по-късно?

— Сигурен съм. Погледнах часовника си, когато стигнах на перона.

Той показа часовника си, голям златен „Ролекс“. Сякаш като беше скъп, гарантираше, че ще показва точно времето.

— И после?

— Върнах се в квартала, където живея, и вечерях в едно ресторантче до блока ми. Жена ми отсъстваше от града. Тя е адвокат. Занимава се с фирмено право. Партньор е в адвокатска кантора.

— Кога се прибрахте вкъщи?

— Около единайсет. Портиерът го потвърди. — Коб пак кимна към Селито. — Ама явно не ми вярват.

— Да се върнем на улица „Седар“. Имаше ли светещи прозорци? Хора, които са се прибрали у дома си?

— Не, там има само офиси и магазини. Не е жилищен район.

— Ресторанти?

— Няколко, но работят само на обяд.

— Строителни обекти?

— Ремонтират една сграда на западната страна на улицата.

— Имаше ли хора по тротоарите?

— Не.

— Бавно преминаващи коли, нещо подозрително?

— Не.

Данс усещаше, че другите полицаи ги наблюдават. Вероятно с нетърпение очакваха момента на големите признания, както си го представят повечето хора. Данс не им обръщаше внимание. Сякаш освен нея и разпитвания в стаята нямаше никого. Кейтрин Данс бе в своя свят — или зона, както казваше синът й Уес — и нищо не я интересуваше.

Погледна записките си. Затвори бележника и смени очилата си, сякаш едните й бяха за четене, а другите — за виждане надалеч. Всъщност бяха с еднакъв диоптър. Сега смени по-големите, кръгли очила с по-малки и правоъгълни, с черни метални рамки, които й придаваха по-строг вид. Наричаше ги „терминаторските цайси“.

С малко по-остър тон попита:

— Ари, откъде всъщност са тези пари?

— Па…?

— Парите? Не сте ги изтеглили от банкомат.

Докато говореха за парите, бе забелязала увеличено ниво на безпокойство — той я гледаше, но с леко сведени очи и дишането му се беше променило- и двете подсказваха, че не е съвсем искрен в отговорите си.

— Точно от банкомат ги бях изтеглил.

— На коя банка?

Той се замисли за момент.

— Не можете да ме накарате да ви дам такава информация.

— Да, но можем да изискаме банкова разписка и да ви задържим, докато я получим. Може да отнеме ден-два.

— Изтеглих пари от шибания банкомат!

— Не това беше въпросът ми. Попитах за парите в щипката.

Той сведе очи.

— Вие ме излъгахте, Ари. Което означава сериозен проблем за вас. Кажете за парите.

— Не знам. Може би част от тях са били от оборота на фирмата.

— От вчерашния ли?

— Предполагам.

— Колко?

— Ами…

— Мога да поискам ревизия и на тези документи.

Той я погледна уплашено и бързо отговори:

— Хиляда долара.

— Къде са останалите? В щипката има триста и четирийсет. Къде са останалите?

— Една част изхарчих в „Хановер“. Друга част оставих вкъщи.

— Вкъщи ли? Жена ви прибра ли се вече? Може ли да го потвърди?

— Още я няма.

— Ще изпратят полицай да потърси парите. Къде точно вкъщи са?

— Не си спомням.

— Петстотин долара? Как може да не помните къде сте оставили петстотин долара?

— Не знам. Просто не помня. Обърквате ме с тия въпроси.

— Какво вечеряхте снощи в ресторантчето до дома ви?

— Хамбургер.

— С каква гарнитура?

— Ами, пържени картофи.

— Кой ви ги сервира?

— Барманът.

— Кой е бил на смяна снощи?

— Мисля, че Джоуи.

— Мислите? Било е снощи, а не знаете със сигурност?

— Имаше много хора.

— Нали той ви сервира?

— Мисля, че да.

— Как платихте?

— В брой.

— Колко беше сметката?

— Около десет долара.

— Пихте ли нещо?

— Две бири.

— Платили сте десет долара за хамбургер с две бири. Не е ли твърде евтино?

— Исках да кажа, че хамбургерът струваше десет.

— Попитах ви за цялата сметка, не само за хамбургера.

— Мислех за хамбургера.

Едва забележимото забавяне в отговорите му при следващите бързо един след друг въпроси, подсказа на Данс, че Коб изобщо не е бил в ресторантчето. Тя се наведе наред, в друга проксемична зона.

— Какво правехте снощи на улица „Седар“?

— Отивах към шибаното метро.

Данс грабна плана на Манхатън.

— „Хановер“ е тук. Метрото е тук. — Силно потрепваше с пръст при всяко посочване на картата. — Няма логика да минете по „Седар“, ако искате да стигнете от „Хановер“ до станцията на „Уолстрийт“. Защо минахте оттам?

— Исках да се поразходя. Да ми се слегне малко храната.

— При заледени тротоари и минусови температури? Често ли го правите?

— Не, просто така реших снощи.

— Ако не вървите често пеша, откъде знаете толкова много за „Седар“? Това, че няма жилищни сгради, работното време на ресторантите, за строежа?

— Просто така. Знам. Какво, по дяволите, означава това?

По челото му бяха избили капчици пот.

— Когато сте изпуснали парите, свалихте ли си ръкавиците, за да извадите картата си за транспорта от джоба?

— Не знам?

— Предполагам, че да. Трудно е да бръкнеш в джоба си със зимни ръкавици.

— Добре — сопна се той. — След като знаете толкова много, сигурно съм ги свалил.

— При този студ, защо решихте да извадите картата си десет минути, преди да стигнете до станцията на метрото?

— Не ми говорете така — възрази той.

— Не сте погледнали часовника си на перона на метрото, нали? — бавно и хладно изрече тя.

— Там го погледнах. Беше девет и половина.

— Не, не сте го погледнали. Никой не размахва златен часовник за пет хиляди долара по пероните на метрото посред нощ.

— Това е. Край. Спирам да отговарям.

Когато се почувства притиснат, разпитваният изпитва силен стрес и може да реагира по различни начини, за да го намали. Най-настъпателните въпроси предизвикват гняв, последван от потиснатост, отказ да сътрудничи и накрая — желание да се пазари. Работата на разпитващия е да определи в какво състояние на стрес е свидетелят и да го неутрализира. Крайната цел е разпитваният да достигне състоянието на примирение и самопризнания.

Данс прецени, че макар да показваше известен гняв, Коб е в състоянието на отричане — такива свидетели скоро започват да твърдят, че паметта им изневерява и да обвиняват разпитващия, че не ги разбира правилно. Най-добрият начин да накараш такъв човек да проговори с използвания от Данс метод на „атакуване с факти“. При екстроверт трябва да се стремиш да извадиш слабостите и противоречията в показанията му, докато съвсем разбиеш защитата му.

— Ари, тръгнали сте от кантората си в седем и половина и сте отишли в „Хановер“. Това го знаем. Останали сте там около час и половина. След това сте се отклонили с две пресечки от пътя си, за да минете по улица „Седар“. Познавате улицата добре, защото там си намирате проститутки. Между девет и девет и половина една е спряла колата си близо до входа на уличката. Спазарили сте се за цената и сте й платили. Качили сте се при нея. Слезли сте около десет и петнайсет. Тогава сте изпуснали парите, вероятно докато сте проверявали мобилния си телефон дали съпругата ви е звъняла или да платите нещо допълнително за услугата. В това време убиецът е навлязъл с колата си в уличката и вие сте видели нещо. Какво? Какво видяхте?

— Не…

— Да — спокойно го прекъсна Данс и мълчаливо се втренчи в него.

Накрая той сведе глава и леко раздалечи коленете си. Устните му затрепериха. Не беше започнал със самопризнанията, но тя го бе тласнала с още една стъпка по веригата на стресовите реакции — към стадия на пазаренето. Сега Данс трябваше да смени тактиката си. Трябваше да изрази някакво съчувствие и да му даде възможност да спаси нещо. Дори при най-голяма склонност да сътрудничи разпитваният продължава да лъже и да премълчава, ако не му дадеш шанс да запази част от достойнството си и да избегне най-лошите последствия от онова, което е сторил.

Данс свали очилата си и се облегна назад:

— Слушайте, Ари, ние не искаме да съсипем живота ви. Уплашили сте се. Това е разбираемо. Този човек обаче е много опасен и ние се опитваме да го спрем. Убил е двама души и вероятно ще има още. Ако ни помогнете да го заловим, това, което научихме за вас днес, няма да се разчуе. Няма да има ревизии, няма да разговаряме със съпругата или шефа ви.

Погледна към детектив Бейкър, който каза:

— Да, гарантирам.

Коб въздъхна. Без да вдига поглед от пода, промълви:

— Мамка му. За триста проклети долара. Защо, по дяволите, се върнах тази сутрин?

Алчност и глупост, помисли си Кейтрин, но каза само:

— Всички допускаме грешки.

Той се подвоуми. Въздъхна и наведе глава.

— Сигурно ще прозвучи безумно. Не видях много и вероятно няма да ми повярвате. Почти нищо нямаше. Всъщност никого не видях.

— Ако сте искрен с нас, ще ви повярваме. Продължавайте.

— Беше около десет и половина или малко по-късно. След като слязох от… колата на момичето, тръгнах към станцията на метрото. Права сте. Спрях и извадих мобилния телефон от джоба си. Включих го и проверих за съобщения. Предполагам, че тогава са изпаднали и парите. Бях в началото на уличката. Погледнах навътре в нея и видях светлини от стопове.

— От каква кола?

— Не видях колата, само стопове. Кълна се.

Данс му повярва. Кимна на Сакс.

— Чакайте — намеси се Райм. — Навътре в уличката ли?

Значи криминалистът слушаше през цялото време.

— Да. В самото дъно на уличката. Лампичката за задната скорост светна и колата започна да се приближава към мен. Доста бързо се движеше, затова се отдръпнах. След това чух свирене на спирачки, колата спря и двигателят се изключи. Остана в уличката. Продължих по пътя си. Чух затръшване на врата и странен шум. Сякаш голямо парче метал падна на паважа. Това беше. Не видях никого. Вече бях отминал уличката. Това е истината.

Райм погледна Данс, която кимна в знак, че свидетелят казва истината.

— Опишете жената, с която сте били — намеси се Бейкър. — Искам да я разпитам.

Коб отговори бързо:

— Около трийсетте, чернокожа, с къса къдрава коса. Колата й е „Хонда“, струва ми се. Не видях регистрационния номер. Беше хубава — добави като някакво жалко оправдание.

— Име?

— Тифани.

Райм се изкиска.

— Обади се в нравствения отдел — нареди на Купър. — Да проверят за момичета, които често работят на „Седар“.

Данс зададе на Коб още няколко въпроса, но накрая кимна и погледна Селито:

— Мисля, че господин Коб ни каза всичко, което знае.

— Обърна се към бизнесмена и добави искрено: — Благодаря за съдействието.

Той примигна, не знаеше как да тълкува думите й. Кейтрин Данс обаче не му се подиграваше. Тя никога не приемаше лично обидните думи и гневните погледи (дори понякога плюнките и хвърлените предмети). Кинесикът трябва да помни, че врагът не е самият свидетел, а бариерите пред истината, издигнати от него.

Селито, Бейкър и Сакс се консултираха за няколко минути и решиха да освободят свидетеля, без да му предявяват обвинения. По някаква причина извършителят бе решил, че не иска да убие жертвата в дъното на уличката, затова се беше върнал на заден ход на пет-шест метра от входа й… Интересен факт. Но имаше ли някаква полза от тях?

Сакс кимна:

— Може и да има. Снегът в дъното на уличката не беше изринат. Може да са останали следи от обувки или гуми.

Райм веднага телефонира — по свръхмодерната компютърна система, разпознаваща гласа му — и нареди на местопрестъплението веднага да бъдат изпратени хора. Скоро му докладваха, че са открили пресни следи от гуми в дъното на уличката. Изпратиха му цифрови снимки.

Въпреки че не се увличаше много по криминалистика, Данс с интерес наблюдаваше този екип. Райм и Сакс работеха в пълна хармония. Още повече я впечатли Мел Купър, който само след десет минути вдигна очи от компютъра и обяви:

— Шевролет „Бронко“, около две-тригодишен.

— Има възможност да е по-стар — допълни Райм.

„Откъде пък му хрумна това?“ — запита се Данс.

Сакс видя намръщеното й изражение и обясни:

— Спирачките са изскърцали.

„Аха.“

Селито се обърна към Данс:

— Браво, Кейтрин. Разби го.

— Как го направи? — поинтересува се Сакс.

Данс обясни метода си:

— Първо опипвам почвата. Проверявам всичко, което вече ни е казал: за бара след работа, за метрото, парите, уличката, хронологията и географията на събитията. Докато го разпитвах, следях реакциите му на всеки въпрос. Оказа се, че парите са особено деликатна тема. Какво толкова нередно е можел да прави с тях? Екстровертен нарцисист и бизнесмен като него? Предположих, че са били или за наркотици, или за секс. Брокерите от „Уолстрийт“ обаче не си купуват евтина дрога от улицата; ако използва наркотици, сигурно си има личен снабдител. Остана да е платил на проститутка. Лесно беше.

— Мамка му, голяма майсторка си. Какво мислиш, Линк? — попита Селито.

Данс с изненада забеляза, че криминалистът може да свива раменете си.

— Добре стана — призна той. — Така получихме нови улики. Иначе можеше да не ги намерим.

Отново насочи погледа си като бялата дъска.

Калифорнийската агентка се усмихна на тази реакция.

„Благодаря за комплимента, детектив Райм…“

Обърна се към Селито:

— Обадете ми се, ако заловите извършителя. Вече имам личен интерес към случая.

— Надявам се това да стане още днес — каза Сакс.

Данс им каза довиждане, облече палтото си и отново включи слушалките на миникомпютърчето си. Сега бе заредила кънтри, ирландски песни и класически парчета на „Ролинг стоунс“. (Веднъж на един концерт по молба на мъжа си бе направила кинесичен анализ на Мик Джагър и Кийт Ричардс.)

Погледна за кратко бялата дъска и отново огледа стаята. Стори й се, че чувства напрежението на екипа, работещ по важно разследване. Тръгна си почти със съжаление, че не може повече да участва в усилията за залавяне на Часовникаря.

* * *

Денис Бейкър отиде в централата, за да докладва на началството докъде са стигнали, а другите отново се хванаха на работа.

Телефонът на факс машината иззвъня и Райм го погледна с надежда, че са получили нещо важно. Документите обаче бяха за Сакс. Райм се вгледа в лицето й, докато тя четеше. Това изражение му беше познато. Като на куче, надушило дивеч.

— Какво е това, Сакс?

Тя поклати глава:

— Доклад за огледа във вилата на Бен Крийли в Уестчестър. Отпечатъците нямат съвпадения в картотеката, но по някои от инструментите около камината и по бюрото на Крийли са открити следи от плат. Кой отваря чекмеджета с ръкавици?

Разбира се, полицията не разполагаше с картотека за отпечатъците от ръкавици, но ако Сакс намереше при евентуалния заподозрян чифт, оставящ подобни отпечатъци, това щеше да е солидно веществено доказателство.

Тя продължи да чете:

— Пръстта, намерена пред камината, не е същата като пръстта в двора на Крийли. Има по-кисела реакция и съдържа някои замърсители. Като от индустриална зона. В камината са намерени и следи от изгаряне на кокаин. — Погледна Райм и се усмихна накриво. — Мога да се обзаложа, че жертвата на първото убийство, което разследвам, не е била ангелче.

Райм сви рамене:

— Ангел или наркопласьор, убийството си е убийство. Какво друго има?

— В камината имаше изгорени документи. От лабораторията не са успели да възстановят много, но ето какво ми изпращат. — Тя показа останки от документ, вероятно от счетоводна книга или ведомост, показващ сделки за милиони долари. — Открили са част от емблема. Все още я анализират. Изпратили са счетоводните записи на специалист, за да ги разтълкува. Освен това са намерили части от календара му. Напомняне да смени маслото на колата си, час при фризьор, такива неща — и това през седмицата, преди да се самоубие. Изглежда странно.

— Не чак толкова. Решението да се самоубиеш обикновено се взема импулсивно.

Сакс се опита да не взема присърце равнодушното му отношение:

— В деня преди смъртта му е бил в бара „Сейнт Джеймс“.

Посочи листа с фрагменти от календара на мъртвеца.

В една прикачена бележка Нанси Симпсън бе описала накратко заведението.

— Намира се на източна Девета улица — прочете Сакс. — Престъпен район. Защо счетоводител, работещ с милиони долари, ще ходи на такова място? Странно е.

Не чак толкова.

Тя хвърли кратък поглед на Райм, после се отдалечи в единия ъгъл на стаята. Той разбра намека й и я последва с инвалидната количка.

Сакс клекна до него. Райм се почуди дали ще го хване за ръката (тъй като част от сетивността му се беше възстановила, държането за ръце бе от голямо значение за отношенията им). Между личния и професионалния им живот обаче имаше съвсем тънка граница и сега Сакс остана дистанцирана.

Райм — прошепна тя.

— Знам какво…

— Изслушай ме първо.

Той изръмжа.

— Трябва да водя и това разследване.

— Имаме приоритети, Сакс. Издирването на Часовникаря е по-належащо от твоето разследване. Каквото и да е станало с Крийли, дори да има друг виновник и да не е било самоубийство, извършителят вероятно не е сериен убиец. Часовникарят е. Той трябва да е с приоритет. Ако има някакви улики по случая „Крийли“, те ще се запазят и след като заловим нашия човек.

Сакс поклати глава:

— Не съм на това мнение, Райм. Аз дадох ход на нещата. Знаеш как става. Вече се знае, че водим разследване. Уликите и извършителите лесно могат да изчезнат.

— В момента Часовникаря вероятно си набелязва нова жертва. Може в момента да убива някого… И повярвай ми, ако извърши друго убийство и ние не направим нищо, ще стане лошо. Бейкър ми каза, че нареждането да поемем случая е дошло много отвисоко.

Настоявали…

— Това няма да повлияе на разследването. Ако има ново престъпление, аз ще поема огледа. Ако Бо Хауман организира тактическа операция, ще бъда там.

Райм се намръщи:

— Тактическа операция, а? Няма да получиш десерт, докато не си изядеш супата.

Тя се засмя и криминалистът почувства стискане с ръката си.

— Стига, Райм, знаеш как е в полицейската работа. Никой не води само по едно разследване. Повечето детективи в отдела за тежки престъпления са затрупани с папки. Мога да се справя с два случая.

Неясно предчувствие измъчваше Райм. Той се замисли, след което измърмори:

— Да се надяваме, Сакс. Да се надяваме.

Това бе най-доброто насърчение, което можеше да й даде.

* * *

Джоан Харпър се чувстваше добре.

Стройната трийсет и две годишна жена работеше в ателието на няколко пресечки от цветарницата си в Сохо. Тя бе сред приятели.

Сиреч рози, орхидеи, стрелиции, лилии, хеликонии, червени антуриуми и пурпурна алпиния.

Ателието заемаше обширния приземен етаж на един стар склад. Вътре бе хладно и се налагаше да държи повечето стаи тъмни, за да не избледняват цветята. При все това тук й харесваше, прохладата, сумракът, миризмата на люляк и тор. Джунгла насред Манхатън.

Мускулестата жена добави още малко пенопласт в огромната керамична ваза пред себе си.

Прекрасно се чувстваше.

Причините бяха две: защото работеше по творчески проект, чийто замисъл бе изцяло неин.

И защото още чувстваше тръпката от снощната си среща.

С Кевин, който знаеше, че декоративният татул се нуждае от изключително добро аериране на почвата, че пълзящият червен седум цъфти в яркочервено през целия септември, и че Дон Календенон е изпратил три топки извън игрището, благодарение на което „Мете“ са спечелили срещу „Балтимор“ през 1969 година. (Баща й бе увековечил два от блестящите удари на снимка.)

Кевин беше чудесен. Имаше трапчинки и очарователна усмивка. И беше ерген.

Какво по-хубаво от това?

Пред прозореца премина сянка. Тя погледна, но не видя никого. Този участък от улица „Спринг“ беше пуст, рядко минаваха хора. Тя присви очи и се взря през стъклото. Да, трябваше да накара Хосе да ги измие. Щеше да го направи още щом времето се позатопли.

Продължи да подрежда вазата и да си мисли за Кевин. Щеше ли да излезе нещо между тях?

Може би.

Може би не.

Имаше ли значение? (Е, да, разбира се, че имаше, но мине ли трийсетте, една жена не бива да храни твърде големи надежди.) Важното бе, че двамата се забавляваха, когато бяха заедно. След неколкогодишни опити да флиртува с различни мъже след развода си тя смяташе, че има право да се забавлява с друг мъж.

Джоан Харпър, много напомняща червенокосата от „Сексът и градът“, бе дошла с идеята да стане известна художничка, да живее в скъп мезонет в Ийст Вилидж и да продава картините си в галериите „Трибека“. Артистичният свят обаче бе на друго мнение. Той беше твърде жесток, твърде посредствен, твърде… да, неартистичен. За да успееш, трябваше да шокираш публиката, да си ненормален, богат или да спиш с подходящ човек. Джоан се отказа от изобразителното изкуство и за известно време прави опити в областта на графичния дизайн, но това също не я удовлетворяваше. Постъпи в една фирма за озеленяване недалеч оттук и работата й хареса. Реши, че ако ще се мре от глад, по-добре да е правейки нещо, което й харесва.

Започна на шега, но дори за своя изненада пожъна успех. Преди няколко години успя да отвори собствена фирма. Сега държеше магазина на „Бродуей“ и ателието на — улица „Спринт“, откъдето ежедневно доставяше цветя за други фирми и магазини, обслужващи приеми, церемонии и специални събития.

Продължи да добавя от пенестия полимер, зелени листа и евкалиптови клонки във вазата — цветята щеше да сложи в последната минути. Джоан леко потрепери от течението. Погледна часовника върху тъмната стена. Нямаше да чака още дълго, замисли се. Кевин трябваше да изпълни няколко поръчки в града, макар че фирмата му за озеленяване бе в Ню Джърси. Беше й се обадил сутринта, за да каже, че ще дойде в късния следобед. Уж небрежно подметна, че ако тя няма много работа, можели да отидат да пийнат по нещо.

Пак премина сянка, този път пред стъклото на външната врата.

Тя бързо вдигна очи. Нямаше никого. Побиха я тръпки. Погледна към задната врата, която никога не използваше. Пред нея бяха натрупани кашони. Беше заключена… всъщност дали наистина?

Джоан присви очи, но на сиянието от бледото слънце, отразяващо се в прозорците отсреща, не можеше да види. Трябваше да е заключено. Тя заобиколи работната си маса, за да отиде да провери.

Подръпна веригата. Да, беше заключено. Джоан погледна нагоре и изпищя от уплаха.

На няколко крачки от нея на тротоара отпред стоеше огромен мъжага и я гледаше. Висок и дебел, той се наведе леко и се взря през прозореца, закривайки с ръка очите си заради блясъка на стъклото. Носеше старомодни пилотски очила с огледални стъкла, спортна шапка и въпреки студа — само шлифер. Заради блясъка на слънцето в стъклата не виждаше, че тя е точно пред него.

Джоан застина от ужас. Понякога минувачи се спираха да надничат, но нещо в съсредоточения му поглед я плашеше. Кварталът не беше сред най-безопасните. Стъклото на входната врата не беше бронирано — с чук или тухла лесно можеше да се счупи. Пък и при толкова малко минувачи едно нападение лесно можеше да мине незабелязано.

Тя се отдръпна.

Може би зрението му се нагоди към светлината или пък намери чист участък от стъклото, но той я забеляза. Изненадано се дръпна. Като че ли се двоумеше. Посегна към кръста си — дали за мобилен телефон, зачуди се тя? Изведнъж се завъртя и бързо се отдалечи.

Джоан изтича напред и долепи лицето си до стъклото. Имаше нещо зловещо в този човек — в стойката му: приведен, с вдигната глава, ръце в джобовете, втренчен в прозореца през очилата. В огромното му тяло.

Джоан отмести вазата и пак надникна навън. От непознатия нямаше и следа. Тя се изкуши да изтича в магазина, да провери дневния оборот и да поговори с продавачите, докато Кевин се появи.

Облече палтото си и отиде при входната врата. Там се поколеба, промени решението си и се върна в ателието. Излезе през товарната рампа. Загърна се добре с палтото и бързо тръгна към „Бродуей“. Ярката слънчева светлина я поуспокои, дори й създаваше усещане за някаква топлина след сумрака в ателието.

Джоан отново се огледа. От дебелака нямаше и следа.

„Ох, стига си се стряскала от нищо — помисли си. — Колко трябва да е изпаднал човек, за да тръгне да ограбва цветарка?“