Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

6.

Винсънт Рейнолдс вървеше по мразовитите улици на Сохо, под синята светлина на лампите в този складов район на квартала, източно от „Бродуей“, далеч от луксозните ресторанти и бутици. Следеше цветарката.

Джоан, жената, която щеше да е негова през следващите няколко часа.

Джералд Дънкан буквално бе неговият спасител.

След случая със Сали Ан — когато Винсънт бе арестуван, защото загуби самообладание — той си каза, че в бъдеще трябва да внимава. Да носи маска за ски, да изненадва жените отзад, за да не виждат лицето му, да използва презерватив (който освен всичко друго забавяше еякулацията му), никога да не издебва жертвите си близо до дома, да сменя методите си и кварталите, в които действа, тъй че полицаите да не се досетят, че е сериен изнасилвач. Внимателно планираше нападенията и бе готов да избяга, при най-малката опасност да го хванат.

Е, така беше поне на теория. През последните години обаче ставаше все по-трудно да овладее глада си. Виждаше някоя жена на улицата и импулсивно решаваше: „Трябва да я имам. Още сега! Не ме интересува дали ще ме видят.“ Веднъж дори един полицай го задържа, след като някаква патка се обади на спешния телефон с оплакване, че я следял. Което си беше чистата истина. Пуснаха го, защото не бе направил нищо, но този случай трябваше да му послужи за урок да внимава повече.

Но той не внимаваше.

Гладът излизаше от контрол.

Преди две седмици похапваше торта с кока-кола в закусвалнята на една пресечка от кантората, в която работеше. Случайно се загледа в сервитьорката, нова, непозната. Имаше кръгло лице и беше стройна, с буйни руси къдрици. Той се втренчи в тясната й синя блуза с две разкопчани копчета и гладът се възпламени в душата му.

Тя му се усмихна, когато му донесе сметката, и той реши, че трябва да я има веднага.

Дочу я да казва, че отивала отзад да пуши. Винсънт плати и излезе. Отиде до началото на уличката зад заведението и надникна. Момичето беше там, наметнато с палто, гледаше в другата посока. Беше късно — той предпочиташе смяната от 15.00 пред тази от 11.00 — и макар че по главната улица минаваха хора, малката пресечка бе съвсем пуста. Беше студено, паветата сигурно още повече, но не му дремеше — тялото й щеше да го топли. Освен това при „гукане“ той почти не усещаше температурата.

Тогава дочу глас, който пошепна на ухото му:

— Изчакай пет минути.

Винсънт подскочи, завъртя се и видя непознат с кръгло лице и стройно тяло, около петдесетте, много спокоен и спретнат. Гледаше покрай Винсънт навътре в уличката.

— Какво?

— Изчакай.

— Кой си ти?

Винсънт не се страхуваше — беше с пет пръста по-висок и двайсетина килограма по-тежък — но в очите на непознатия имаше нещо зловещо.

— Няма значение. Преструвай се, че си приказваме.

— Я си го начукай.

С разтуптяно сърце и разтреперани ръце, Винсънт понечи да си тръгне.

— Чакай — спря го непознатият със спокоен, почти хипнотизиращ глас.

Изнасилвачът изчака.

След малко вратата на една сграда от другата страна на уличката се отвори. На входа се показаха двама мъже, сервитьорката отиде при тях и им заговори. Единият беше с костюм, другият — с полицейска униформа.

— Божичко — прошепна Винсънт.

— Това е клопка — обясни непознатият. — Полицайка е. Собственикът на ресторанта се занимава със сводничество. Заложили са му капан.

Винсънт бързо се окопити:

— Какво значение има за мен?

Непознатият се усмихна:

— Ако беше направил онова, което си бе намислил, сега да си с белезници или с куршум в челото.

— Какво съм си намислил? — престори се на невинен Винсънт.

Непознатият само се усмихна:

— Тук ли живееш?

— В Ню Джърси — отговори Винсънт.

— В града ли работиш?

— Да.

— Добре ли познаваш Манхатън?

— Доста добре.

Непознатият кимна, огледа Винсънт от глава до пети. Представи се като Джералд Дънкан от „Запада“ и предложи да отидат някъде да поговорят. Влязоха в едно ресторантче след три пресечки, Дънкан си поръча кафе, а Винсънт — още една пастичка и кока-кола.

Поговориха за есенните студове, за времето, за градския бюджет, Манхатън нощем.

Накрая Дънкан рече:

— Хрумна ми нещо, Винсънт. Ако имаш нужда от допълнителни средства, на мен ми трябва човек, който не държи много да спазва закона. Дори мога да ти помогна да практикуваш твоето… хоби.

Кимна към улицата.

— Да колекционирам комедийни сериали от седемдесетте? — направи се на ударен Умния Винсънт.

Дънкан пак се усмихна и Винсънт реши, че харесва този човек.

— Какво искаш от мен? — попита.

— Бил съм само няколко пъти в Ню Йорк. Трябва ми човек, който познава града. По-късно ще ти кажа подробности.

„Хъм“ — помисли си Винсънт.

— С какво се занимаваш?

— С бизнес. Да не ти казвам повече.

„Хъм.“

Винсънт си помисли, че е най-разумно да си тръгне, но думите на Дънкан му прозвучаха примамливо — да практикува своето хоби. Всичко, което можеше да му помогне да засити глада, си струваше да бъде обмислено. Продължиха да разговарят още половин час, обмениха информация, друга премълчаха. Дънкан разказа, че неговото хоби било да колекционира хубави стари часовници, които сам поправял. Няколко дори сглобил от изхвърлени части.

Когато привършваше четвъртия си десерт за деня, Винсънт попита:

— Откъде знаеше, че сервитьорката е полицайка?

Дънкан се подвоуми за момент. След това отговори:

— В закусвалнята имаше един човек, седеше на края на бара. Помниш ли го? С черен костюм.

Винсънт кимна.

— Следя го от месец. Ще го убия.

Винсънт се усмихна:

— Будалкаш ме.

— Никога не се шегувам.

Винсънт скоро се увери, че е така — нямаше Умен Джералд, нито Гладен Джералд. Имаше само един — Спокойния старателен Джералд, който непринудено му разказа за намерението си да убие Уолтър Хандълман и изпълни обещанието си, като също толкова хладнокръвно преряза китките му и го остави да падне в леденостудените води на река Хъдсън.

Часовникаря разказа на Винсънт, че е дошъл в града, за да убие няколко души. Сред тях имаше и жени. Стига да внимава и да не се бави повече от двайсет-трийсет минути, Винсънт можел да се забавлява с телата им след смъртта да прави, каквото си поиска. В замяна трябваше да му помага — да го ориентира из града, по улиците, в транспорта, да стои на пост и от време на време да го кара.

— Е, съгласен ли си?

— Да — кратко отвърна Винсънт, макар че бе доста по-въодушевен.

Сега работеше за новия си работодател, следеше третата жертва, Джоан Харпър, Цветарката, както я беше нарекъл Умния Винсънт.

Тя извади ключа си и влезе в уличката зад ателието си.

Винсънт спря, изяде едно шоколадче и се облегна на близката лампа, надникна през прашното прозорче на ателието. Поглади изпъкналия си колан, под който висеше ловджийският му нож. Загледа се в силуета на Джоан, която запали лампите, съблече палтото си, започна да се суети в стаичката. Беше сама.

Винсънт стисна ножа.

Замисли се дали има лунички и какъв парфюм използва. Дали стенеше, когато я боли?

Не, не, не трябваше да мисли за това. Работата му бе само да гледа, да събира информация. Не можеше да разочарова Дънкан. Винсънт дълбоко вдиша болезнено студения въздух. Успокои се.

Джоан се приближи до прозореца и той я видя добре.

Дланите му започнаха да се потят.

Понякога човек просто не може да чака.

Гладът не ти дава мира.

* * *

„Следващия път се облечи топло. Какво очакваше?“

Кейтрин Данс държеше ръцете си над отворите за парното пред задната седалка на смрадливото такси, макар че излизащият от тях въздух не беше топъл. Разтърка пръстите си, след което приближи коленете на обутите си с черни чорапогащи крака към отдушниците.

Данс идваше от район, където температурата рядко спадаше под двайсет градуса, налагаше се да шофира със стотици километри, докато достигне места с достатъчно сняг за пързаляне, който да задоволи синчето и дъщеря. Докато в последния момент приготвяше багажа си за семинара в Ню Йорк, изобщо не й мина през ума, че източно крайбрежие плюс декември е равно на полярен климат.

Сега размишляваше: „Още не съм свалила последните два килограма от онова, което наддадох в Мексико при последния случай (в който в продължение на пет дни седя в една задимена стая и разпитва заподозрения похитител), но наднорменото тегло поне ще ми послужи като топлоизолация. Не е честно…“

Плътно се уви с шала.

Малко над трийсетте, Кейтрин Данс бе специален агент в Калифорнийското бюро за разследване със седалище в Монтерей. Беше сред най-изявените американски специалисти по водене на разпити и кинесика — науката за наблюдение и анализ на жестовете и поведението на свидетели и заподозрени. От три дни бе в Ню Йорк и водеше семинар за местните полицейски служби.

Кинесиката е рядка специалност, но Кейтрин Данс не би избрала друга професия. Общуването с хора й действаше като наркотик. Те я омайваха, зареждаха я с енергия. Възхищаваха я и й действаха като предизвикателство. Тези милиарди странни същества, щъкащи по света, говорещи най-странните, прекрасни и ужасни неща… Споделяше чувствата им, страховете им, радостите им.

След гимназията Данс бе работила като журналистка — професия за хора без цел в живота и с незадоволимо любопитство. Стана съдебен репортер и прекарваше безброй часове в съдилищата, наблюдавайки адвокати, подсъдими и съдебни заседатели. Осъзна нещо много интересно за себе си: докато наблюдаваше и слушаше свидетеля, бързо познаваше кога казва истината и кога — не. Когато погледнеше съдебните заседатели, веднага разбираше дали се отегчават, дали са объркани или заинтригувани от делото. Познаваше кои адвокати не стават за професията си и кои ще се издигнат в нея.

Виждаше кои полицаи работят самоотвержено и кои просто чакат да съберат години за пенсия. (Един от първия тип й направи особено впечатление, преждевременно прошарен агент на ФБР от клона в Сан Хосе, който духовито и разпалено свидетелстваше в дело срещу организираната престъпност. След присъдата тя го изнуди да й даде специално интервю, а пък той я подмами да излязат на ресторант. Осем месеца по-късно се ожениха.)

Недоволна от репортерския живот, Кейтрин Данс реши да смени попрището си. За известно време животът й се обърна надолу с главата — в ролята на майка на две малки деца, съпруга и студентка — но все пак успя само за две години и половина да завърши Калифорнийския университет в Санта Крус със специалности психология и комуникации. Отвори консултантско бюро, в което съветваше адвокатите какви съдебни заседатели да избират и кои да избягват. Справяше се отлично и печелеше добре.

Преди две години и половина животът й отново се промени. С помощта на родителите си, живеещи в близкия Кармел, Кейтрин отново се захвана с учение — този път в академията на Калифорнийското щатско бюро за разследване в Сакраменто.

Кейтрин Данс стана полицай.

Калифорнийското бюро за разследване няма отделна длъжност за кинесик, затова Данс бе като всички други агенти — разследваше убийства, отвличания, наркотици, терористи и други подобни. При все това уменията й бяха известни в Бюрото и скоро я признаха за експерт в тази област (което й даде възможност да се отърве от работата под прикритие и криминалистиката, в които бе твърде слаба).

Тя погледна часовника си, почуди се колко време ще й отнеме тази доброволческа мисия. Самолетът й бе късно следобед, но трябваше да тръгне навреме — движението в този град беше ужасно, много по-зле дори от шосе 101 край Сан Хосе. Не можеше да изпусне самолета. Нямаше търпение да се върне при децата си, а пък и досиетата на бюрото й имаха това странно свойство само да се трупат, докато седеше в кабинета си.

Таксито спря със свирене на гуми.

Данс погледна през прозореца.

— Това ли е адресът?

— Да.

— Не ми прилича на полицейски участък.

Шофьорът погледна старата сграда:

— Да, не прилича. Обаче номер шестстотин седемдесет и пет е това.

* * *

Да и не — рече си Данс.

Хем беше полицейски участък, хем не беше.

Лон Селито я посрещна в антрето. Предишния ден бе посетил курса по кинесика на „Полис Плаза“ номер едно и днес й телефонира с молба да им помогне в един случай на серийни убийства. Когато й даде адреса, тя си помисли, че става дума за полицейски участък. Къщата се оказа снабдена с апаратура по криминалистика не по-зле от лабораторията на ФБР в Монтерей. Само дето беше в частен дом.

Собственост не на друг, а на самия Линкълн Райм.

Друга подробност, която Селито беше пропуснал да спомене.

Разбира се, Данс бе чувала за Райм — много полицаи бяха слушали за гениалния паралитик — но не знаеше подробности за живота му и ролята му в Нюйоркското полицейско управление. Тя скоро престана да забелязва недъга му. В работата си Кейтрин Данс следеше най-вече очите на хората. Освен това един от колегите й в Калифорнийското бюро беше парализиран от кръста надолу и тя често забравяше, че приятелят й е в количка.

Селито я запозна с Райм и висока детективка на име Амелия Сакс. Данс веднага забеляза, че двамата са нещо повече от колеги. Не беше нужна голяма наблюдателност, за да се досети — когато тя влезе в стаята, Сакс държеше Райм за ръката, шепнеше му нещо и се усмихваше.

Детективката я поздрави радушно. Селито я запозна с още неколцина полицаи.

Данс чу леко бръмчене зад гърба си — над яката й висяха слушалки. Тя се засмя и изключи микрокомпютъра си, който носеше винаги със себе си като апаратче за изкуствено поддържане на дишането.

Селито и Сакс й разказаха за разследването — което очевидно се ръководеше от Райм, макар че беше цивилен.

Паралитикът не участваше много в разговора. Гледаше втренчено голяма бяла дъска, изписана с бележки за уликите, открити на местопрестъпленията. Докато слушаше обясненията на другите полицаи, Данс не спираше да наблюдава Райм — как се взираше в дъската с присвити очи, как си мърмореше, как поклащаше глава, сякаш се укоряваше, че е пропуснал нещо. От време на време затваряше очи, веднъж или два пъти спомена нещо за случая, но през повечето време не обръщаше внимание на Данс.

Тя се забавляваше. Свикнала бе със скептицизма. В повечето случаи го пораждаше това, че тя не приличаше много на полицай — тази привлекателна жена със сплетена на плитка тъмноруса коса, светловиолетово червило, големи обеци, златна огърлица с черупка от морско ухо, ръчно изработена от майка й, да не говорим за любимите й обувки, украсени със странни висулки (работата й като полицай обикновено не включваше преследване на престъпници). Сега обаче разбираше, че скептицизмът на Райм се корени в друго — като повечето криминалисти той не вярваше много на кинесика и разпити.

Колкото до Данс, тя признаваше ползата от веществените доказателства, но тази наука не я привличаше. Нейната страст бе човешката страна на престъпленията и тяхното разкриване.

„Кинесика срещу криминалистика… Честен двубой, господин Райм.“

Докато хубавият, саркастичен и нервен криминалист продължаваше да се преструва, че не я забелязва, и се взираше в таблицата на уликите, Данс внимателно асимилираше подробностите по твърде странния случай. Убийствата, извършени от самопровъзгласилия се Часовникар бяха ужасни, разбира се, но Данс не се изненадваше. Бе работила по не по-малко жестоки престъпления. Все пак идваше от Калифорния, където Чарлз Мейсън бе еталон за злодей.

Друг детектив, Денис Бейкър, й обясни какво искат от нея. Били намерили свидетел, който вероятно знаел важна информация, но не я споделял.

— Твърди, че не е видял нищо — добави Сакс, — но имам предчувствие, че лъже.

Данс малко се разочарова, че е само свидетел, а не заподозрян. Предпочиташе предизвикателството да разпитва самите престъпници и колкото повече лъжеха, толкова по-добре. Все пак за свидетелите трябваше по-малко време и така нямаше да изпусне полета си.

— Ще видя какво може да се направи.

Бръкна в чантичката си и извади очила с бледорозови рамки.

Сакс й даде подробности за Ари Коб, какво е правил през нощта на убийство и как се е държал тази сутрин.

Данс слушаше, докато отпиваше от кафето, което й сервира болногледачът на Райм. Позволи си да хапне половин суха паста.

Когато научи всички необходими подробности, помълча за няколко минути, докато подреди мислите си. Накрая каза:

— Добре, да ви кажа какво ми хрумна. Първо набързо да ви обясня за моята специалност. Лон беше на вчерашната лекция, но искам и останалите да знаете как провеждам разпитите. „Кинесиката“ по принцип изучава жестовете и мимиките и по тях прави заключения дали заподозреният лъже или не. В наши дни много хора, включително аз, използват термина за означаване на всякакъв вид общуване — не само за мимиките и жестовете, а и за всякакви устни и писмени изявления.

Първо си изграждам обща представа за свидетеля — виждам как ще отговаря на въпроси, чиито верни отговори знаем — име, адрес, месторабота, такива неща. Ще си набележа жестовете му, избора му на думи и същността на онова, което казва.

След като получа обща представа, започвам да задавам въпроси, за да установя кои от тях го тревожат. Това означава, че или лъже, или засягат важни за него теми. Дотук само го „интервюирам“. Ако заподозра, че ме лъже, започвам да го „разпитвам“. Обсипвам го с различни несвързани въпроси, използвам различни методи, докато изкопча истината.

— Чудесно — обади се Бейкър.

Данс предположи, че макар Райм да води разследването, Денис Бейкър е от главното управление — имаше вид на отруден човек, върху чиито плещи пада цялата отговорност за случая.

— Сигурно имате карта на района, за който говорим — продължи Данс. — Бих искала да се запозная с разположението. Без това разпитът не може да бъде ефикасен. Обичам да казвам, че така опознавам „терариума“ на заподозрения.

Дон Селито се изсмя кратко. Данс го погледна недоумяващо. Той обясни:

— Линкълн казва абсолютно същото за криминалистиката. Ако не познаваш географията, все едно работиш във вакуум. Нали, Линк?

— Моля?

— Терариум, харесва ли ти сравнението?

— Да, много е добро.

Райм се усмихна учтиво, както сина на Данс, когато казваше: „Все ми е тая“.

Тя разгледа плана на долен Манхатън, запомни подробностите за местопрестъплението и маршрута на Коб, когато се е прибирал от работа.

След като запамети достатъчно, заяви:

— Добре, хайде на работа. Къде е той?

— В съседната стая.

— Доведете го.