Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

5.

10.58 ч.

Трупът на Теди Адамс бе откаран, скърбящите близки вече ги нямаше.

Селито тъкмо бе тръгнал към Райм и местопрестъплението официално беше освободено. Рей Пуласки, Нанси Симпсън и Франк Ретиг сваляха найлоновата лента. Сакс се готвеше да тръгва към Райм.

Натъжена от отчаяната надежда в очите на младата племенничка на Адамс, тя бе огледала местопрестъплението още веднъж, дори по-внимателно от обичайното. Провери други входове, врати, възможни пътища за бягство на престъпника. Не откри обаче нищо съществено. Не си спомняше друг толкова сложен случай с толкова малко улики. Накрая прибра уредите си.

Телефонира на Сюзан Крийли, за да попита дали наскоро някой е горил нещо в камината на уорчестърската им вила. Жената обясни, че от години не са я палили, а пък и никога не горели хартия или дърва, защото била газова. Сакс я увери, че продължава да разследва, и затвори. Подготви заявка за анализ на пепелта, пръстта и други улики от вилата на Крийли. След това попълни картончетата за съхранение на събраното тук и помогна на Симпсън и Ретиг да приберат всичко в микробуса. Бяха необходими двама души, за да опаковат тежката релса в найлон.

Сакс точно затваряше вратата на микробуса, когато случайно погледна към улицата. Студът бе прогонил повече зяпачи, но тя забеляза някакъв мъж, който стоеше до една къща в ремонт на улица „Седар“ близо до „Чейс Плаза“ и четеше вестник.

„Нещо не се връзва — рече си тя. — Никой не чете вестник на улицата в това време. Ако се интересуваш от фондовия пазар или някоя катастрофа, само ще го прегледаш набързо, ще прочетеш колко пари си изгубил или колко загинали има и ще си продължиш по пътя. Няма да висиш на някой ъгъл да четеш жълтите страници.“

Не можеше да види ясно човека — той бе частично скрит зад вестника и купчина строителни отпадъци. Едно обаче привлече вниманието й: обувките му. Бяха солидни, с големи грайфери подобно на онези, чиито следи бе намерила в снега. Двуцветни — кафяво и бежово, беше виждала този модел в последния каталог на „Ел Ел Бийн“.

Тя натисна бутон „1“ на мобилния си телефон.

— Райм — прошепна бързо, — искам спешно търсене в картотеката.

— Мел току-що дойде. Чакай.

Скоро от слушалките се чу спокойният глас на Мел Купър, лаборанта по криминалистика, когото Райм често използваше.

— Здравей, Амелия. Какво ти трябва?

— Изпращам ти снимка на отпечатъци от грайфери на обувка. Искам да знам името на модела и как изглежда. Спешно е.

Нямаше време да включва компютъра си. Наведе се и с мобилния си телефон засне снимката на следите, която бе направила по-рано в уличката. Изпрати я на компютъра на Райм.

— Малко е размазана — каза Купър след няколко секунди, — но ще се постарая. Изчакай.

— Давам ти трийсет секунди, Мел. Започни с „Ел Ел Бийн“.

Скоро то пак се обади:

— Да. „Ел Ел Бийн“, модел „Сторм чейсърс“.

Даде им описание, което идеално съвпадаше с обувките на съмнителния мъж.

Дали беше извършителят?

— Какво… — започна да пита Купър, но Сакс затвори, без да изпуска от поглед заподозрения, все още криещ лицето си зад вестника.

Запита се какво да прави. Повечето полицаи бяха тръгнали. Симпсън и Ретиг бяха въоръжени, но нямаха тактическа подготовка, а заподозреният бе на около метър от висока метална барикада, поставена за парада. Лесно можеше да избяга, ако Сакс тръгнеше към него от мястото, където се намираше сега — от другата страна на улицата. Трябваше да действа по-предпазливо.

Отиде при Пуласки и прошепна:

— Точно зад теб има един човек. Искам да го заговориш. Чете вестник.

— Той ли е извършителят?

— Не знам. Може би. Ето какво ще направим. Качвам се в микробуса на криминалистите. Ще ме оставят на ъгъла от изток. Искам ти… Можеш ли да караш това чудовище?

— Да.

Тя му даде ключовете от яркочервения си шевролет „Камаро“.

— Карай на запад по „Седар“ към „Бродуей“, спри рязко след десетина метра, слез, прескочи барикадата и се върни насам.

— Да го изненадам.

— Точно така. Ако е престъпникът, ще побегне към мен и аз ще го хвана. Ще ме прикриваш.

— Ясно.

Сакс се престори, че оглежда за последно местопрестъплението, след което се качи в големия кафяв полицейски микробус. Наведе се напред:

— Имаме проблем.

Нанси Симпсън и Франк Ретиг я погледнаха. Симпсън разкопча якето си и постави ръка на ръкохватката на пистолета.

— Не, няма нужда — успокои я Сакс. — Сега ще ви обясня какво ще направим. — Изложи им плана си, след което каза на Симпсън: — Карай на изток. При светофара завий наляво. Само намали скоростта. Аз ще скоча в движение.

Пуласки се качи в шевролета й, запали и не се сдържа да даде газ, за да се наслади на сексапилното ръмжене на мощния двигател.

— Не искаш ли да спрем? — попита Ретиг.

— Не, само карайте по-бавно. Искам заподозреният да си помисли, че си тръгваме.

— Добре. Дадено.

Микробусът потегли на изток. В страничното огледало Сакс видя как Пуласки тръгва. „Внимателно“, предупреди го мислено (двигателят беше чудовище и скоростният лост зацепваше безотказно). Той обаче овладя „конете“ и плавно се отдалечи в противоположната посока на микробуса.

Микробусът зави на кръстовището на „Седар“ и „Насоу“ и Сакс отвори вратата.

— Продължавайте. Не спирай.

Симпсън шофираше майсторски.

— Късмет — извика.

Сакс скочи.

Ох, малко по-бързо, отколкото очакваше. Залитна, едва не падна и мислено благодари на службата за поддръжка на улиците и пътищата, че толкова обилно е наръсила сол върху леда. Тръгна по тротоара към човека с вестника, който не я виждаше.

Една пресечка, втора… Сакс разкопча якето си и постави ръка върху пистолета на хълбока си. На петнайсетина метра от заподозрения Пуласки внезапно спря, слезе и — без човекът с вестника да забележи — с лекота прескочи барикадата. Така го притиснаха между барикадата и строежа.

Планът бе добър.

С едно малко изключение.

На отсрещния тротоар, пред сградата на Управлението по жилищно настаняване и градоустройство стояха двама въоръжени охранители. Те бяха помогнали при ограждането на местопрестъплението и сега единият позна Сакс. Помаха й и извика:

— Забравихте ли нещо, детектив?

Мамка му. Човекът с вестника се обърна и я видя.

Хвърли вестника, прескочи барикадата и хукна с всички сили по средата на улицата към „Бродуей“. Пуласки остана от другата страна на металната преграда. Опита се да я прескочи, но кракът му се закачи и той тежко се строполи на земята. Сакс изтича при него и му помогна да се изправи. Заедно се втурнаха след заподозрения, който имаше десетина метра преднина и им се изплъзваше.

Сакс грабна радиостанцията си и натисна копчето.

— Детектив пет осем осем пет. Преследваме заподозрян в убийството на „Седар“. Бяга на запад по улицата към „Бродуей“. Искам подкрепление.

— Прието, пет осем осем пет. Веднага ще изпратим коли.

Няколко патрулни коли сигнализираха, че са в района и веднага тръгват към мястото.

Когато наближиха Батъри Парк, беглецът изведнъж спря, почти се препъна. Огледа се и видя входа на метрото.

„О, не, само не там“ — помисли си Сакс. Имаше твърде много хора.

Не, не…

Заподозреният хвърли един поглед към тях и се втурна надолу по стълбите.

Сакс спря, извика на Пуласки:

— Тичай след него. — Пое си дълбоко въздух. — Ако е въоръжен, внимавай кой е около него, преди да стреляш. По-добре да се изплъзне, отколкото да убиеш някого по невнимание.

Новобранецът кимна. Сакс знаеше, че никога не е участвал в престрелка.

— А ти къде…

— Тичай! — изкрещя му тя.

Младежът си пое въздух и пак хукна. Сакс изтича до входа на метростанцията. Пуласки тичаше надолу, вземаше по няколко стъпала наведнъж. Тя пресече улицата и изтича на десетина метра по нея. Извади пистолета си и се скри зад една будка за вестници.

Отброи… четири… три… две…

Едно.

Показа се иззад будката и се обърна към изхода на метрото точно когато заподозреният изскочи на улицата. Насочи пистолета към него.

— Стой!

Минувачите се разбягаха, някои залегнаха. По лицето на заподозрения се изписа само разочарование, вероятно от това, че номерът му не е минал. Сакс се беше досетила, че ще постъпи така. Престорената изненада, когато видя входа на метрото, й подсказа, че през цялото време е замислял този ход. Той вяло вдигна ръцете си.

— Легни, по очи.

— Хайде, стига. Само…

— Веднага! — изкрещя тя.

Той погледна пистолета и се подчини. Задъхана, със силни болки в ставите, тя коленичи и му сложи белезници. Заподозреният присви очи. Не й дремеше, дори да го болеше.

* * *

— Хванали са заподозрян.

Линкълн Райм научи новината от полицай Денис Бейкър — хубав, енергичен мъж около четирийсетте. Той беше главен лейтенант в „Тежки престъпления“, отдела на Селито, и бе натоварен лично от кмета да се погрижи Часовникаря да бъде заловен колкото се може по-скоро. Именно по негово настояване Райм и Сакс бяха привлечени по случая.

Райм вдигна вежди. Заподозрян ли? Сигурно имаше някаква връзка със спешното обаждане на Сакс преди няколко минути и справката за обувките. По различни причини престъпниците често се връщат на местопрестъплението и Райм се почуди дали Сакс е заловила убиеца.

Бейкър отново вдигна мобилния си телефон, заслуша се, кимна няколко пъти. Лейтенантът имаше онова съсредоточено, сериозно изражение, характерно за най-способните началници.

— Хубаво е да е при теб — бе казал за него Селито.

— Добре, но има ли навик да се меси? — поинтересувал се беше Райм.

— Не съм забелязал.

— Какво означава това?

— Иска да се отчете с успешно разследване и смята, че ти ще му го осигуриш. Ще ти даде всякаква свобода и ще съдейства с каквото може.

Това беше добре, защото не им достигаха хора. С тях обикновено работеше и друг детектив от нюйоркската полиция, Роланд Бел, преселник от южните щати. Беше винаги във весело настроение — за разлика от Райм — но също като него работеше систематично и внимателно. В момента обаче Бел бе в отпуск с децата си в Северна Каролина при приятелката си, шериф в едно градче в Щата на катранените хълмове.

Райм често си сътрудничеше и с един агент от ФБР — Фред Делрей, известен с успешните си антитерористични акции и работата си под прикритие. Убийствата от този род не са федерално престъпление, но Делрей често помагаше на Селито и Райм с ресурсите на Бюрото. В момента обаче федералните разследваха няколко случаи на крупни фирмени измами и Делрей работеше по един от тях.

Затова присъствието на Бейкър — да не говорим за влиянието му в Голямата сграда — бе добре дошло. Лейтенантът затвори телефона и обясни, че Сакс е заловила съмнителен субект на местопрестъплението и сега го разпитва, макар че не бил много разговорлив.

Селито седеше до Мел Купър, строен лаборант по криминалистика с телосложение на танцьор. Райм използваше само него в такива разследвания. Купър страдаше заради професионализма си — можеха да го извикат по всяко време, за да анализира уликите в някое разследване. Когато Райм му телефонира тази сутрин, той се подвоуми за момент, спомена, че планирал да заведе приятелката и майка си във Флорида за почивните дни.

Райм отговори:

— Тъкмо ще си по-мотивиран да свършим по-рано.

— Идвам след половин час — измърмори Купър.

Сега, вече с ръкавици, седеше при лабораторната маса и чакаше уликите, като подхвърляше бисквитки на свития в ъгъла Джаксън.

— Внимавай да няма замърсяване с кучешки косми — недоволно измърмори Райм.

— Много е сладък — отбеляза Купър и смени ръкавиците.

„Сладък“ не беше обичайна дума в речника на Линкълн Райм.

Отвън се позвъни и след няколко секунди Том въведе един полицай, бутащ количка с уликите от двата огледа на Сакс.

„Крайно време беше…“ — помисли си Райм.

Бейкър и Купър излязоха и след малко домъкнаха тежка метална греда, увита с найлон.

Оръжието на убийство от едното местопрестъпление.

Полицаят подаде на Купър картончетата за съхранение на уликите и той ги подписа. Райм сякаш не ги забелязваше. Вниманието му вече бе съсредоточено върху уликите. Заради тези моменти живееше. След злополуката страстта (пристрастеността) му към тази игра, разкриването на престъпници, не намаля, а тя се играеше с улики от местопрестъпления.

Изпитваше възбуда и нетърпение.

Също и вина.

Защото, за да изпита това удоволствие, някой друг бе претърпял жестока загуба: жертвата от кея, Тиодор Адамс, близките и приятелите им. О, съчувстваше им, разбира се, но успяваше да не мисли за чуждата мъка, някак си се абстрахираше от нея. Някои го наричаха студен, безчувствен и може би бяха прави. Но за да върши добре работата си в някоя област, човек трябва да притежава определени черти. Острият ум на Райм, упорството и безкомпромисността му просто вървяха в комплект с емоционалната дистанцираност, характерна за най-способните криминалисти.

Докато се взираше в кутиите, дойде и Рей Пуласки. Райм се беше запознал с него още през първите месеци на младежа в полицията. Макар че това беше преди година и Пуласки имаше семейство с две деца, криминалистът не можеше да спре да мисли за него като за „новобранеца“. Човек не може да избяга от прякора си.

Райм обяви:

— Знам, че Амелия е задържала някого, но ако не е извършителят, не искам да губим време. Нека приемем, че не е той. — Обърна се към Пуласки. — Опиши ми обстановката на местопрестъплението. Първо на кея.

— Добре — смутено започна младежът. — Кеят е разположен на река Хъдсън близо до Двайсет и втора улица. Навлиза на петнайсет метра в реката и е висок шест метра над водната повърхност. Убийството…

— Откриха ли трупа?

— Мисля, че не.

— Значи, предполагаемото, убийство.

— Да. Точно така. Предполагаемото убийство е било извършено на края на кея, тоест на западния край, между шест часа снощи и шест часа тази сутрин. През този период кеят е бил затворен.

Имаше много малко улики: само нокътя, вероятно мъжки, и кръвта, която Мел определи като човешка с група АВ положителна — което означава, че и двата антигена А и В са налице в кръвната плазма, а няма анти-А и анти-В антитела. Купър откри още един кръвен белтък — Rh, или резус-фактор. Комбинацията от група АВ и положителен резус-фактор е една от редките кръвни групи, срещаща се само при три процента от хората. Процентът на кръвните клетки показваше, че жертвата е мъж.

Освен това стигнаха до заключението, че жертвата е по-възрастен човек поради наличието на антикоагуланти в кръвта, вещества, забавящи съсирването.

Нямаше пръстови отпечатъци, микроулики, следи от обувки или от гуми.

Сакс бе взела парче от телената ограда. Купър анализира пререзите и установи, че извършителят е използвал обикновени клещи за рязане на тел. Ако намерят инструмента, можеха да сравнят следите от челюстите, но иначе нямаше начин да го открият само по пререзите.

Райм погледна снимките от местопрестъплението, най-вече начина, по който кръвта се беше разляла върху кея. Предположи, че жертвата е висяла от ръба, изправена на нивото на гърдите, с раздалечени една от друга ръце. Следите то нокти показваха, че в крайна сметка се е изпуснала и е паднала във водата. Райм се почуди колко дълго е издържала.

— Разкажи ми за следващото местопрестъпление.

Пуласки отговори:

— Убийството е било извършено в пресечка на улица „Седар“, близо до „Бродуей“. Навътре е задънена. Широка е пет метра и е дълга трийсет и пет. Настилката е павета.

Райм си спомни, че трупът е бил на пет метра от началото на уличката.

— Кога е настъпила смъртта?

— Поне единайсет часа, преди трупът да бъде намерен. Бил е замръзнал и точният момент на настъпване на смъртта трудно може да се определи.

Младият полицай използваше твърде много клишета.

— Амелия ми каза за някаква сервизна врата и аварийни изходи в уличката. Някой сети ли се да попита в колко часа вечер ги заключват?

— В три сгради има магазини. Двете заключват задните си врати в осем и половина, другата — в десет. Има една административна сграда, която се заключва в шест. В десет часа минават да съберат боклука.

— Кога е открит трупът?

— Около седем тази сутрин.

— Така, жертвата в уличката е била мъртва поне от единайсет часа. Последната врата се заключва в десет. Значи убийството е било извършено между десет и петнайсет и единайсет. Какво е положението с паркираните коли?

— Записах регистрационните номера на всяка кола в радиус от две пресечки наоколо — обяви Пуласки и извади огромен тефтер.

— Какво е това, по дяволите?

— Записал съм подробности за всяка отделна кола. Реших, че може да помогне. Сещате се — къде е била паркирана, дали има нещо подозрително. Предмети на задната седалка.

— Чиста загуба на време. Трябват ни само номерата, за да проверим собствениците — обяви Райм. — Не ни интересува на кого са му изгнили броните, изтъркани гумите или има лула за пушене на хашиш на задното стъкло… Направи ли?

— Какво?

— Проверка на номерата?

— Още не.

Купър направи проверката на компютъра. Никой от собствениците на колите не беше обявен за издирване. По нареждане на Райм той провери и дали в района на убийството са били издадени глоби за неправилно паркиране. Нямаше.

— Добре… Мел, провери името на жертвата. Полицейско досие, нещо друго.

Адамс нямаше проблеми със закона и Пуласки разказа, че според сестра му не е имал врагове и връзки, които биха дали мотив за убийството му.

— Защо е убил тези хора? — заразмишлява на глас Райм. — Дали ги е избрал случайно… Знам, че Делрей разследва финансови злоупотреби, но това е важно. Обадете му се да провери Адамс. Дали ФБР има нещо за него.

Селито телефонира в централата на ФБР. Делрей беше кисел, защото бил затънал в „шибано блато“ от финансови злоупотреби. Все пак успя да провери във федералните картотеки и списъка на текущите разследвания. Името на Тиодор Адамс не се срещаше никъде.

— Добре — обяви Райм. — Докато не открием нещо, ще приемем, че жертвите са избрани случайно от убиец психопат. — Присви очи и се вгледа в кашоните. — Къде са часовниците, по дяволите?

Обадиха се в отдела за борба с тероризма и научиха, че часовниците са проверени за биологично и химическо оръжие и вече са изпратени за дома на Райм.

Банкнотите, които Сакс бе намерила защипани със златна щипка, изглеждаха наскоро изтеглени от банкомат. По тях нямаше отпечатъци, но Купър откри няколко добри върху щипката. Провери ги в АСИПО, Автоматизираната система за идентификация на пръстови отпечатъци към ФБР, но без резултат.

Малкото отпечатъци върху банкнотите в джоба на Адамс също не показаха съвпадение, а серийните номера показаха, че парите не са маркирани за проследяване от финансовото министерство.

— Пясъкът — нареди Райм, имайки предвид разсипаните частици по земята, които са били пометени.

— Обикновен — провикна се Купър, без да вдига очи от микроскопа. — Като този, който се използва на детските площадки, но без примеси. Предполагам, че го е купил от някой склад за строителни материали.

— На кея няма пясък, така ли?

— Не.

— Ами по крепежа?

— Кое?

— По релсата, с която е премазал врата на жертвата. Това е крепежна греда.

Райм обясни, че е изучавал строителните материали, използвани в града, понеже един от разпространените начини за отърваване от трупове било да се изхвърлят в бетона на строителни обекти. Купър и Селито измериха теглото на релсата — 36 килограма — и я качиха върху лабораторната маса. Беше дълга около метър и половина, широка около три и висока — осем. Имаше дупки в двата края.

— Използват се в корабостроенето, при тежки машини, кранове, антени и мостове.

— Това е най-тежкото оръжие на убийство, което съм виждал — отбеляза Купър.

— По-голямо от шевролет „Събърбан“? Едва ли — уточни Линкълн Райм, винаги верен на прецизността.

Намекваше за един случай отпреди няколко месеца, при който разгневена съпруга бе прегазила неверния си мъж на Трето авеню.

— О, онова ли… „Онзи развратен мерзавец!“ — изписка Купър, имитирайки истеричен женски глас.

Провери релсата за отпечатъци и не намери. Остърга няколко люспици от метала.

— Вероятно е желязна. Виждам следи от окисление.

Анализира пробата и се оказа, че е прав.

— Няма ли маркировка на производителя?

— Не.

Райм се намръщи:

— Това е проблем. В града има поне петдесет възможни източника. В момента ремонтират моста „Куинсбъро“. Те имат добро снабдяване. Да ги проверим. — Обърна се към Пуласки: — Обади се на строителите в „Куинсбъро“ и попитай какви метални греди използват и дали не са установили липси.

Новобранецът кимна и бързо извади мобилния си телефон.

Купър анализираше ситния пясък, който Сакс бе събрала от местопрестъплението. Погледна компютърния екран и обяви:

— Имаме резултат. Талиев сулфат.

— Какво е това? — попита Селито.

— Отрова за мишки — обясни Райм.

Навремето бе изучавал често използваните отрови, които обикновено са по-полезни на криминалистите в разследванията, отколкото като средство за умъртвяване на жертвата.

— Забранен е в страната, но понякога се намира в кварталите на чужди емигранти. Колко е концентриран?

— Много.

— Потърси сведения за случаи на конфискуване или оплаквания от такава отрова в района.

Купър изпрати електронно писмо до федералните и местните организации за защита на околната среда.

— Да погледнем тиксото — подкани го Райм.

Лаборантът взе парчетата лъскаво сиво тиксо, с което са били вързани ръцете и краката на жертвата и е била запушена устата й. Обяви, че е обикновено и се продава в големи количества в магазини за домашни потреби, дрогерии и смесени магазини в цялата страна. По лепливата му страна се бяха задържали много малко микроследи, само няколко частички сол за посипване на заледените улици, подобна на пробите, събрани от Сакс в околността. Имаше и песъчинки от солта, с която Часовникаря бе посипал земята, за да заличи следите си.

Разочарован от липсата на конкретни следи, Райм погледна снимките от трупа на Адамс, направени от Сакс. Приближи се с количката към работната маса и се взря в компютърния монитор.

Погледни ръбовете на тиксото.

— Интересно — измърмори Купър, като се вгледа в цифровите снимки.

Изненадващото беше, че тиксото бе изрязано изключително точно и залепено много прецизно. Обикновено престъпниците просто го откъсваха, много често със зъби (при което оставяха слюнка, носеща следи от ДНК), и го омотаваха набързо около китките, глезените и устата. Тиксото, използвано от Часовникаря обаче, бе отрязано гладко с остър предмет. Парчетата бяха с еднаква дължина. Дали специално ги е мерил?

Рей Пуласки затвори телефона си и обяви:

Не държат точна сметка за изразходваните материали на строежа.

Райм не беше очаквал лесни отговори.

— Да видим въжето, с което е била вързана релсата.

Купър го погледна под микроскоп, провери в няколко електронни картотеки. Накрая поклати глава:

Най-обикновено.

Райм кимна към няколкото празни бели дъски в единия край на стаята:

— Да започнем с профила на извършителя. Ти, Рей, имаш ли хубав почерк?

— Достатъчно е четлив.

— Става. Пиши.

При всяко разследване Райм съставяше профил на извършителя и престъплението, в който описваше всички открити улики. За него бялата дъска бе като кристална топка, предсказваща бъдещето. Можеше с часове да се взира в буквите, снимките и схемите, опитвайки се да разбере къде се крие извършителят, къде планира следващия си удар. Съзерцаването на бялата дъска беше медитация за Линкълн Райм.

— Ще използваме името, което, той, толкова услужливо ни е оставил. Часовникаря.

Докато Пуласки пишеше под диктовката на Райм, Купър взе епруветка с малка проба от нещо, приличащо на пръст. Погледна я на микроскопа. Започна от най-малкото увеличение. (Някои по-неопитни лаборанти започваха веднага от най-голямото, при което виждаха интересни абстрактни образи, но с твърде малко значение за криминалистиката.)

— Прилича на обикновена пръст. Ще видя какво друго съдържа.

Той подготви проба за хроматографския апарат, комбиниран със спектрометър, сложна машина, която разделя и определяше различните вещества, съдържащи се в пробите.

След като получи резултата, Купър погледна монитора и обяви:

— Така, има мазнина, азот, урея, хлор… и белтъчни вещества. Я да видим… — След малко на екрана се появи допълнителна информация. — Рибни протеини.

— Може би извършителят работи в рибен ресторант — предположи Пуласки. — Или на рибния пазар на улица „Фълтън“.

Райм обичаше младежкия ентусиазъм, но понякога новаците просто трябваше да си мълчат.

— Чувал ли си израза: „Преди да заговоря, искам да ви кажа нещо“? Някои политици го използват.

— Ами… Май да.

— Звучи малко странно, защото щом го казваш, значи вече си започнал да говориш, нали?

Пуласки вдигна вежди.

— Искам да кажа, че преди да започнеш с анализирането на уликите, трябва да направиш нещо друго.

— Какво е то?

— Да се поинтересуваш откъде са събрани уликите. Откъде Сакс е събрала пръстта, съдържаща рибешки протеин?

Пуласки погледна етикета на епруветката.

— О.

— Къде е „о“?

— От якето на жертвата.

— Е, тогава, за кого можем да съдим по тази улика?

— За жертвата, не за престъпника.

— Точно така! Полезно ли е да знаем, че пробата е взета от якето на жертвата? Кой знае? Бъдещето ще покаже. Най-важното обаче е това, че няма да изпратим хората си по всички рибни ресторанти из града. Съгласен ли си с аргументите ми, Рей?

— Да, напълно.

— Радвам се. Запиши рибешката пръст в профила за жертвата и да продължаваме. — Райм погледна към таблицата. — Кога ще получим доклада от патоанатома?

— Може да се забави — отговори Пуласки. — Все пак наближава Коледа.

Селито се обади напевно:

— Най-доброто време за убиване…

Пуласки се намръщи и Райм обясни:

— През големите празници стават най-много тежки престъпления. Запомни, Рей: не стресът убива хората — убиват ги други хора, но стресът е това, което ги кара да го правят. Какво знаем за колата на убиеца? Предполагам, че е използвал транспорт, иначе как ще пренесе трийсет и пет килограмовата релса?

Пуласки обясни, че мястото в уличката, където Сакс предположила, че е бил спрял колата си, също било посипано със сол, което е осуетило оставянето на ясни следи от гуми.

— Една голяма нула в графата за автомобила. Да видим сега любовната бележка.

Купър извади листчето от найлоновото пликче, в което се съхраняваше.

На небето свети пълна Студената луна.

На земята проснат е трупът.

Минутите изтичат до смъртта

и края на жизнения път

Часовникаря

— Така ли е? — попита Райм.

— Какво дали е така? — сепна се Пуласки, сякаш е пропуснал нещо.

— Дали е пълнолуние. Очевидно, че е. Днес.

Пуласки прелисти броя на „Ню Йорк Таймс“, който лежеше на масата.

— Да, пълнолуние е.

— Защо „Студена луна“ е с главна буква? — обади се Бейкър.

Купър проведе кратко търсене в Интернет.

— Ето. Това е един от месеците в лунния календар… Ние използваме слънчевия, триста шейсет и пет дни в годината според движението на слънцето. Лунният календар отчита времето от пълнолуние до пълнолуние. Имената на месеците описват жизнения ни цикъл от раждането до смъртта. Наречени са на различни сезони в годината: Ягодовата луна е пролетта, Житната луна, Мъзговата луна, Ловджийската луна. Студената луна е онзи месец в годината, когато всичко спи зимен сън. Това е месецът на смъртта.

От личен опит Райм бе забелязал, че престъпници, позоваващи се на луната или използващи термини от лунния календар, са серийни убийци. В литературата се срещаха сведения, че хората са по-склонни към убийство под влияние на луната, но Райм смяташе, че това се дължи по-скоро на внушение — като зачестилите сигнали за отвличане на хора от извънземни веднага след пускането по екраните на Спилбърговия „Близки срещи от трети вид“.

Провери в картотеките за името „Часовникаря“ и за „Студена луна“. Също и за другите имена на лунните месеци.

Десетминутното търсене в Картотеката за жестоки престъпления към ФБР и Националния информационен център за престъпността не доведе до нищо съществено.

Райм накара Купър да потърси откъде е стихчето, но в десетина сайта за поезия в Интернет не откри нищо. Лаборантът телефонира и на един професор по литература в Нюйоркския университет, който от време на време им помагаше. Той никога не беше чувал за това стихче. Или бе твърде неизвестно, за да бъде открито с електронните търсачки, или беше съчинено от извършителя.

— Колкото до самата бележка — обясни Купър, — написана е на обикновена принтерна хартия. Мастилото е „Хюлет Пакард“ за лазерни принтери… нищо особено.

Райм мрачно поклати глава. Ако извършителят беше сериен убиец, може би вече избираше следващата си жертва.

След малко дойде Амелия Сакс, съблече якето си. Представиха я на Денис Бейкър, който сподели колко се радва, че тя работи по случая. Славата й се носела в полицейските среди, с усмивка добави хубавият и явно неженен полицай. Сакс бързо и сдържано стисна ръката му. Професионално.

Райм я осведоми какво са научили досега от уликите.

— Много малко — измърмори тя. — Този си разбира от работата.

— Какво стана със заподозрения? — поинтересува се Бейкър.

Сакс кимна към вратата:

— След малко ще го доведат. Побягна, когато се опитахме да го задържим, но не мисля, че е нашият човек. Проверих го. Женен, работил като брокер в същата фирма, не е бил арестуван. Дори не мисля, че има сили да вдигне това нещо — кимна към релсата.

На вратата се потропа.

Двама униформени въведоха намусен мъж с белезници. Ари Коб бе около трийсетте, спретнат и с маниери на бизнесмен. Беше слаб, носеше хубаво палто, може би кашмирено, макар и окаляно, вероятно при арестуването. Изглеждаше много смутен.

— Ти пък какъв си? — измърмори Селито.

— Вече разказах на госпожицата — заобяснява задържания и кимна към Сакс. — Снощи, докато отивах към метрото на улица „Седар“, съм изпуснал парите си. — Кимна към банкнотите и щипката. — Тази сутрин се досетих какво е станало и се върнах да си ги потърся. Видях полицаите. Не знам… Не исках да се замесвам. Аз съм брокер. Някои от клиентите ми са много чувствителни към проблеми с полицията. Може да навреди на бизнеса ми.

Претърсиха дрехите му и не намериха следи от финия прах или кръв, които да го свържат с убийството.

— Вземете му отпечатъци — нареди Райм.

Той също имаше предчувствие, че това не е Часовникаря, но Линкълн Райм не се осланяше на предчувствия.

Едва тогава задържаният забеляза, че Райм е в инвалидна количка. Примигна изненадано, огледа го и пак се намуси.

Купър му взе отпечатъци и установи, че са същите като върху щипката за банкноти.

След проверка в пътната полиция се установи, че Коб няма кола, а от банките, издали кредитните му карти, научиха, че не е наемал наскоро автомобил.

— Кога изпуснахте парите? — попита Селито.

Коб обясни, че си тръгнал от работа около 19.30 часа. Пийнал с приятели и около 21.00 се запътил към метрото. Извадил картата си за транспорта, когато минавал по улица „Седар“, и вероятно парите изпаднали тогава. Продължил към станцията и се прибрал у дома си в Горен Иистсайд около 21.45. Жена му била в командировка и той отишъл в бар близо до жилището им, за да вечеря. Върнал се вкъщи около 23.00.

Селито проведе няколко телефонни разговора, за да провери алибито му. Охраната в кантората потвърди, че Коб е излязъл в 19.30, касова бележка от кредитната му карта доказваше, че около 21.00 е бил в бар на улица „Уотър“, а портиерът и един съсед потвърдиха, че се е прибрал вкъщи по времето, когато твърдеше. Невъзможно бе да е отвлякъл две жертви, да е убил, едната на кея и да е подредил убийство на Теди Адамс за краткото време между 21.15 и 23.00.

— Разследваме тежко престъпление — каза му Селито. — Било е извършено близо до мястото, където сте били снощи. Забелязахте ли нещо, което би могло да ни помогне?

— Не, нищо. Кълна се, щях да помогна, ако можех.

— Става дума за убийство.

— Съжалявам. И се извинявам, че така побягнах. Не исках да се замесвам.

Селито погледна униформените:

— Изведете го за малко.

След като излязоха, Бейкър измърмори:

— Чиста загуба на време.

Сакс поклати глава:

— Знае нещо. Имам предчувствие.

Райм се отличаваше от Сакс по отношението си към това, което с пренебрежение наричаше „човешката“ страна на полицейския занаят: свидетели, психологически профили и — Боже опази — предчувствия.

— Добре — изсумтя, — но какво да правим с това предчувствие?

Селито се намеси, преди Сакс да успее да отговори:

— Имам една идея.

Разкопча сакото си, под което се видя невероятно намачканата му риза, извади телефона си и набра номер.