Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

41.

15.17 ч.

Сакс свърши огледа на къщата в Бруклин и изпрати малкото намерени улики на Райм.

Съблече гащеризона за огледи, облече си якето и побърза да се прибере на топло в колата на Селито. Отзад седеше Пам Уилоуби, още стискаше книжката за Хари Потър и пиеше какао, което детективът й бе купил. Той беше все още в тайната квартира на Часовникаря, попълваше някакви документи. Сакс се качи в колата. По предложение на Кейтрин Данс бяха довели момичето, надяваха се, ще си спомни нещо. Престъпникът обаче не беше оставил почти никакви следи и Пам не се досети за нищо, свързано с него или мястото, където би могъл да избяга.

Сакс се усмихна, спомни си странното изражение на надежда, което бе видяла на лицето на момичето, когато го зърна в колата под наем на първото местопрестъпление.

— През цялото това време не те забравихме — увери го Сакс. — Често си мислех за теб.

— И аз за вас — отвърна Пам и сведе очи към чашата си.

— Къде отидохте след Ню Йорк, когато те спасихме?

— Върнахме се в Мисури, криехме се в гората. Тя често ме оставяше при други хора. Беше ми все едно. Някои бяха гадняри. Други се държаха добре. През повечето време стоях сама и четях. Не се разбирах добре с никого. Постоянно ги питах къде е написано, че Исус е казал да избиваме хора, които не мислят като нас. Учех у дома като много други деца, но исках да ходя в истинско училище. Накрая ме изпратиха в едно. Мама ме заплаши, че ако я издам, и аз ще отида с нея в затвора като помощничка… Не, като съучастничка. Някои мъже ми правеха разни неща. Знаеш какви.

— Ох, горкичката.

Сакс стисна ръката й. Тя много искаше да има деца и знаеше, че по един или друг начин, те бяха нейното бъдеще. Отвращаваше се от майка, която причинява такива неща на детето си.

— Понякога, когато ставаше непоносимо, си мислех за теб и си представях, че си ми майка. Дори не знаех името ти. Може да съм го чула, но не си го спомнях. Затова ти измислих име: Артемида. От една книжка за гръцката митология. Тя била богинята на лова. Кръстих те така, защото уби онова побесняло куче, което искаше да ме разкъса. — Пам сведе очи. — Много глупаво име.

— Не, прекрасно е. Много ми харесва. Вчера на улицата ме позна, нали? Когато беше в колата?

— Да. Помислих си, че нарочно си дошла, пак да ме спасиш. Това не е случайност. Вярваш ли в такива неща?

Сакс не вярваше, но отвърна:

— Понякога се случват странни неща.

До тях спря друга кола, а отвътре слезе социална служителка, позната на Сакс. Качи се при тях и ги поздрави.

— Олеле — възкликна красивата чернокожа и потърка ръцете си над отворите на парното. — Не е честно. Календарната зима още не е започнала официално. — Беше уредила нов дом за момичето и обясни: — Имаме две много добри приемни семейства. Едното живее в Ривърдейл, познавам тези хора от години. Ще останеш при тях за няколко дни, докато потърсим роднините ти.

Пами се намръщи:

— Може ли да си сменя името?

— Да си смениш…

— Не искам вече да се казвам така. И не искам да виждам вече майка си. Не искам приятелите й да ме открият.

Сакс побърза да изпревари социалната служителка, каквото и да се канеше да отговори тя.

— Ще се погрижим нищо лошо да не ти се случи вече. Обещавам.

Пами я прегърна.

— Мога ли пак да те видя някой път? — попита Сакс.

— Ами, да, разбира се. Ако искаш — отвърна момичето, като се опитваше да скрие вълнението си.

— Какво ще кажеш да излезем по магазините утре?

— О, чудесно. Да.

На Сакс й хрумна нещо:

— Обичаш ли кучета?

— Да. Едни хора, при които живях в Мисури, имаха. Харесвах го повече от хората.

Сакс се обади на Том в къщата на Райм:

— Искам да те попитам нещо.

— Казвай.

— Има ли кандидати да вземат Джаксън?

— Не. Още му търся стопани.

— Аз вече му намерих. — Сакс затвори и се обърна към Пам: — Имам коледен подарък за теб.

* * *

Понякога и най-добре конструираните часовници не работят.

Замислете се само колко крехки са тези механизми. Петстотин, хиляда миниатюрни движещи се части, почти микроскопични винтчета, пружинки и кристали, десетки отделни процеси, протичащи в пълен синхрон… Има стотици възможности за провал. Понякога часовникарят бърка в изчисленията, понякога някоя метална част е дефектна, понякога собственикът навива твърде стегнато пружината. Понякога изпуска часовника. Под стъклото прониква влага.

Часовникът може да работи идеално при едни условия, но не и при други. Дори знаменитият „Ролекс — Ойстър Перпечуъл“, първият водолазен часовник — едно революционно за времето си изобретение — не може да издържи неограничено дълбоко под водата.

Сега, близо до Сентрал Парк, Чарлз Веспасиан Хейл седеше в колата си, с която бе дошъл от Сан Диего (така не оставяш никаква следа, ако плащаш за бензина в брой и не пътуваш по платени магистрали), и се чудеше защо планът му се провали.

Основният проблем явно бе полицията, и по-точно Линкълн Райм. Хейл бе направил всичко, което се сещаше, за да е винаги с един ход пред тях. В крайна сметка обаче те някак си набраха преднина. Райм бе направил онова, от което се опасяваше Хейл — вникна в механизма и по малкото чаркове се досети как работи.

По-късно щеше да има достатъчно време да обмисли всичко, за да не допуска същите грешки в бъдеще. Смяташе веднага да тръгне за Калифорния. Погледна лицето си в огледалото за обратно виждане. Беше боядисал косата си черна — естественият й цвят — и бе свалил сините контактни лещи, но колагенът, с чиято помощ бе направил носа, бузите и гушата си по-дебели, още стоеше. Щяха да са му нужни месеци, докато възвърне двайсетте килограма, с които беше отслабнал за тази задача. Едва тогава щеше да заприлича отново на себе си.

Да, беше се провалил, но както бе казал на Винсънт Рейнолдс, това нямаше значение за големия план. Защото научи нещо, което промени живота му. Беше създал образа на Часовникаря само защото му се стори зловещ и щеше да привлече вниманието на обществеността и полицията.

Когато влезе в ролята си обаче, за своя изненада Хейл установи, че героят, който играеше, е въплъщение на истинския му характер. Така сякаш най-после бе станал себе си. Часовниците и времето наистина го заинтригуваха. (Делфийският механизъм му беше особено интересен — в някой момент можеше да се опита да го открадне.)

Часовникаря…

Чарлз Хейл бе уред за измерване на времето. Можеш да използваш часовника за благородни цели, например да следиш контракциите на бременна, за да улесниш раждането. Можеш да го използваш и за нещо ужасно — да планираш нападение за избиване на жени и деца.

Времето не познава нравственост и морал.

Хейл погледна предмета на седалката до себе си — златния джобен часовник „Бреге“. Все още с ръкавици, той го вдигна, бавно го нави (внимателно да не скъса пружинната) — и го пъхна в голям хартиен плик, пълен с топчета стиропор.

Хейл залепи плика и запали двигателя.

* * *

Нямаше ясни следи.

Райм, Селито, Купър и Пуласки седяха в лабораторията в къщата на криминалиста и разглеждаха нещата, открити в тайната квартира в Бруклин.

Амелия Сакс все още я нямаше. Не беше казала къде отива. Все пак бе споменала на Том, че ще е наблизо, ако им потрябва — на 57-ма и 6-то. Райм тайно провери в телефонния указател. Беше адресът на „Арджайл Секюрити“.

Бяха намерили няколко размазани отпечатъка, никой от тях нямаше съвпадения в полицейската картотека, нито сред отпечатъците от другите местопрестъпления. Къщата бе наета под друго фалшиво име и фалшив постоянен адрес. Беше платено в брой. В списъка с разговорите от телефона имаше само номера на улични телефони. При подробен преглед на кабелните услуги се установи, че Часовникаря често е използвал Интернет, но не и конкретни имейл адреси, а само свободни сайтове. Най-често бе посещавал сайт за продажба на медицинска литература.

— По дяволите, може би някой друг го е наел — измърмори Селито.

И още как, помисли си Райм. Кимна:

— Има друга цел. Вероятно вече замисля следващия си удар. Представете си какво може да причини, ако се представи за лекар.

„А аз допуснах да се измъкне“ — помисли си мрачно.

Сред частичките, събрани от Сакс, намериха още влакна от подплата на пилотско яке и растителни остатъци, примесени с морска сол — различни от морските водорасли в океана край яхтата на Робърт Уолас на Лонг Айлънд.

— Пак водорасли и морска вода — измърмори Пуласки. — Може да е или от източното, или от западното крайбрежие.

— Да, това са двете възможности.

Пуласки кимна:

— Аха, забравих Мексиканския залив.

— И Индия забрави — сопна се Райм. — И Шри Ланка. Египет, Япония, Нова Зеландия.

— О, имаш предвид, че може да са от друг океан. Не се бях сетил.

— Бих се учудил.

Инспекторът от бруклинския участък се обади да докладва, че претърсването на района било безрезултатно. Малкото свидетели, които били виждали заподозрения, не знаели нищо за него.

Що се отнася до Шарлот и покойния й съпруг Бъд Алъртън, разследването имаше доста по-голям напредък. Двамата далеч не бяха предпазливи при заличаването на следите си колкото Часовникаря. Сакс бе намерила много улики срещу екстремистките организации, в които членуваха, включително една в Мисури и известната Патриотична асамблея в щата Ню Йорк, която Райм и Сакс вече бяха разследвали. Телефонни разговори, имейли и пръстови отпечатъци щяха да дадат на ФБР и местната полиция достатъчно материал за разследване.

На вратата се позвъни и Том излезе да отвори. След малко въведе в стаята жена с военна униформа. Това сигурно бе Луси Рихтер, четвъртата „жертва“ на Часовникаря. Изглеждаше по-изненадана от обзавеждането на къщата, отколкото от състоянието на Райм. Хрумна му, че тази жена, работеща на места, където бомбените атентати са ежедневие, е виждала всякакви хора с ампутирани крайници или различни степени на парализа.

Тя обясни, че искала да разговаря с детективите и Кейтрин Данс я посъветвала направо да дойде.

Том, винаги гостоприемен, й предложи чай или кафе. Райм, който обикновено не обичаше гостите му да се чувстват уютно и да се задържат, сега укорително изгледа болногледача си:

— Том, дамата може да е гладна. Или да й се пие нещо по-сериозно. Уиски например.

— Човек не може да ти угоди — възкликна Том. — Не подозирах, че храниш такава симпатия към военните.

— Благодаря, но няма да взема нищо — отвърна Луси. — Няма да се задържам. Кейтрин тук ли е?

— Още я няма, но ще се отбие на път към летището.

— Ако не я дочакам, предайте й, че ще й се обадя. — Военнослужещата се усмихна на Райм. — Преди всичко бих искала да ви благодаря. Задето спасихте живота ми — два пъти.

— Всъщност — изтъкна Селито, — първия път не бяхте в опасност. Той не е имал намерение да ви нарани, нито друга от жертвите си. Втория път… е, приемаме благодарностите, защото щяхте да станете на парчета.

— Близките ми също бяха там. Не знам как да ви се отблагодаря.

Райм, както винаги, се почувства неловко. Кимна, изразявайки (както се надяваше) сдържано приемане на благодарностите.

— Другата причина да дойда е, че открих нещо, което може да ви послужи. Разговарях със съседите си и един човек, който живее през две къщи ми каза, че вчера, когато получавал някаква пратка през задния вход, видял въже, което висяло от покрива на блока му. Помислих си, че престъпникът може да е избягал така.

— Интересно.

— Има обаче и още нещо. Съпругът ми огледа. Боб беше две години морски пехотинец…

— Морска пехота? — засмя се Пуласки. — А вие сте в армията.

Тя се усмихна:

— Понякога имаме някои… интересни спорове. Особено през футболния сезон. Както и да е, той погледна въжето и каза, че е вързано от специалист. Възелът бил рядък, използва се при рапели — спускане по въже при алпинизъм. Нарича се самозатягащ възел. Тук не се използва много, предпочитат го главно в Европа. Този човек има сериозен опит като алпинист и катерач, натрупан отвъд океана.

— А, полезна информация… — Райм погледна мрачно Пуласки. — Жалко, че жертвата откри уликата, не мислиш ли? Това май беше наша работа. — Обърна се към Луси. — Въжето още ли е там?

— Да.

— Хубаво… В града ли сте още няколко дни? Ако го заловим, ще трябва да свидетелствате в съда.

— Скоро се връщам на служба. Но сигурно мога да дойда за процеса. Ще си взема извънреден отпуск.

— Колко служба ви остава?

— Записах се за още две години.

— Наистина ли? — изненада се Селито.

— Мислех да не го правя. Там е трудно. Но на церемонията реших да се върна.

— Заради бомбата ли?

— Не, бях решила преди това. Гледах близките на войниците и другарите ми и се замислих по какъв странен начин съдбата те изпраща на места, където никога не си подозирал, че ще отидеш. Но ето, отиваш, вършиш нещо добро и важно и оставаш с чувството, че постъпваш правилно. Та така реших. — Тя облече якето си. — Ако имате нужда от мен, ще съм си вкъщи.

Сбогуваха се и Том я изпрати.

Когато се върна, Райм му каза:

— Запиши го в таблицата. Катерач или алпинист, практикувал в Европа. — Обърна се към Пуласки. — Вземи колата на отдела по криминалистика и отиди да събереш въжето, което си пропуснал при първия оглед…

— Не аз извърших огледа…

— … и намери някой алпинист. Искам да знам къде може да се е катерил нашият извършител. Анализирайте и въжето. Открийте къде и кога го е купил.

— Слушам.

След петнайсет минути на вратата отново се позвъни и Том въведе Кейтрин Данс. Слушалките на миникомпютърчето й висяха от ушите. Държеше голям бял плик.

— Здрасти — поздрави я Пуласки.

Райм вдигна вежди при тази фамилиарност.

— Отивам на летището — обясни Данс. — Исках да се сбогуваме. А пък това беше на стълбите.

Подаде плика на Том, който се намръщи:

— Няма адрес на подателя.

— Да не рискуваме — предупреди Райм. — Сложи го в кофата.

Селито взе плика и го пусна в голяма кофа от преплетени стоманени ленти — много напомняше панер за пране. Затвори капака. Всички пратки от неизвестни податели се поставяха в този съд, предвиден да издържи експлозия на малко до средно самоделно взривно устройство и снабден със сензори за нитрати и други експлозиви.

Компютърът анализира изпаренията от плика и установи, че не е бомба.

„Какво ли е?“ — запита се Райм.

Купър си сложи гумени ръкавици и го извади. На плика имаше само две думи, отпечатани на принтер: „Линкълн Райм“.

— Самозалепващ се плик — намръщи се лаборантът.

Криминалистите предпочитат старомодните пликове, които трябва да оближеш, за да залепиш. Така по лепилото може да остане ДНК от извършителя. Купър добре познаваше този модел пликове. Продаваха се из цялата страна и източникът им бе на практика неустановим.

Райм се приближи с инвалидната количка, Данс също гледаше с интерес как лаборантът извади от плика джобен часовник и бележка, написана на принтер.

Писмото бе отпреди не повече от четвърт час — между тръгването на Луси Рихтер и пристигането на Кейтрин Данс. Селито се обади в управлението и поиска няколко патрулни коли от близкия участък 20 да претърсят района. Купър им изпрати фоторобота на Часовникаря по електронната поща.

Часовникът работеше и показваше точно време. Беше златен и имаше няколко по-малки циферблата.

— Тежък е — отбеляза Купър — сложи си очила с увеличителни лещи и го огледа внимателно. — Изглеждаше стар, има следи от износване… Няма гравирани имена или инициали.

Взе четка от камилска вълна и го изчетка за частици над бял лист. Пликът също. Не падна нищо.

— Слушай какво пише, Линкълн.

Драги господин Райм,

Когато получите това писмо, вече няма да съм в града. Научих, разбира се, че никой от присъстващите в заседателната зала не е пострадал. Явно навреме разкрихте плана ми. Аз пък предвидих вашия ход и не прибързах да отида в хотела при Шарлот, което ми даде възможност да видя вашите хора. Предполагам, че сте спасили дъщеря й. Това ме радва. Момичето заслужава по-добър живот.

Е, поздравления… Мислех, че планът ми е идеален, но явно съм сгрешил.

Този джобен часовник е „Бреге“. Той ми е любим. Произведен е в началото на XIX век и има рубинена цилиндрична котва, вечен календар и противоударен механизъм. Надявам се, че прозорчето с фазите на луната ще ви хареса в светлината на наскорошните ни приключения. В света има много малко екземпляри от този модел. Подарявам ви го в знак на уважение. Никой досега не ми е попречил да свърша работата си — вие сте най-способният ми противник. (Щях да кажа, че сте по-способен от мен, но това не е съвсем вярно. Все пак не успяхте да ме заловите.) Навивайте редовно часовника (но внимателно) — той ще отмерва времето до следващата ни среща.

Един съвет: на ваше място бих се възползвал от всяка секунда, изминала от този момент.

Часовникаря

Селито се намръщи.

— Какво има? — попита Райм.

— Това е най-галантната заплаха, която съм чувал, Линк. Повечето престъпници казват просто: „Ще те убия…“ А какво е това? — Посочи бележката. — Двоеточие? Заплашва те, а не допуска дори една пунктуационна грешка.

На Райм не му стана смешно. Все още беше бесен, че са оставили извършителя да се измъкне и той явно не смята да спре да върши престъпления.

— Ако престанеш да измисляш тъпи шеги, Лон, може би ще забележиш, че граматиката и синтаксисът на писмото са безупречни. Това ни показва още нещо за престъпника. Има добро образование. Частно училище? Класическо образование? Филолог? Напиши всичко това в таблицата, Том.

Селито не се предаваше:

— Шибани двоеточия.

— Имаме резултат — обяви Купър. — Растителните останки са от каулерпа таксифолия, плевелно водорасло.

— Какво?

— Водорасло, което за кратко време се размножава в огромни количества. Създава всякакви проблеми. За известно време е било унищожено в Съединените щати.

— Щом се размножава толкова лесно, сигурно се среща навсякъде — измърмори Райм. — Безполезно като улика.

— Не е точно така — уточни Купър. — Има го само по тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка.

— В Мексико и Канада?

— Да, има го доста.

— Открихме го — саркастично измърмори Райм. — Изпращайте специалния отряд на адреса.

Кейтрин Данс обаче се намръщи:

— Западното крайбрежие ли? — Замисли се за момент. — Къде е записът с разпита?

Мел Купър намери файла и го пусна.

За десети път на екрана се появи лицето на безочливо лъжещия убиец. Данс се вгледа съсредоточено в него. Почти като Райм, когато изучаваше веществените доказателства.

Криминалистът толкова много пъти бе слушал разпита, че вече не чуваше думите. Бяха безполезни. Данс обаче изведнъж се засмя. Щракна с пръсти и прошепна:

— Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Е, не мога да ви кажа адреса, но се досещам от кой щат е. От Калифорния. Или е живял там дълго време.

— Откъде разбра?

Тя върна записа. Отново пусна част от разпита — онази част, в която арестантът разказваше как отишъл в Лонг Айлънд, за да вземе конфискувания джип. Спря записа и обясни:

— Изучавала съм регионалните говори. Когато говорим за междущатските магистрали, в Калифорния използваме определителен член — например Четиристотин и петата в Лос Анджелис. Тук той говори за „Четиристотин деветдесет и петата“. И чухте ли да казва „автострада“? В Калифорния това е по-често използвана дума от „магистрала“ и „шосе“ като в източните щати.

Може и да е полезно, помисли си Райм. Още една тухла в градежа на доказателствата.

— Да се запише — нареди.

— Когато се прибера, ще започна разследване в Калифорния — обеща Данс. — Ще започна издирване в целия щат, пък да видим какво ще излезе. Така, хайде да тръгвам… О, и ще се радвам скоро да ми гостувате в Калифорния.

Том кимна към Райм:

— За него е полезно да пътува. Твърди, че не му харесва, но когато отиде на ново място, му е приятно. Стига да има добро уиски и достатъчно престъпления, та да не му доскучае.

— В Калифорния правим повече вино… Но не се безпокой, има достатъчно престъпност.

— Ще видим — неангажирано отговори Райм. — Между другото… може ли една услуга?

— Разбира се.

— Изключи си мобилния да не се изкуша пак да те повикам от летището, ако излезе още нещо.

Тя се засмя:

— Ако не бързах да се върна при децата, щях да остана.

— Обаждай се.

Селито отново й благодари и Том я изпрати.

— Рей, свърши и ти някаква работа — провикна се Райм.

Новобранецът се сепна:

— Вече се обадих за въжето, ако това имаш предвид.

— Не, не това имах предвид. Имах предвид да свършиш нещо.

Райм кимна към бутилката с уиски на полицата в другия край на стаята.

— О, разбира се.

— Сипи и на мен — изръмжа Селито. — И не се стискай.

Пуласки напълни две чаши и им ги подаде.

— Не забравяй себе си — напомни му Райм.

— О, на служба съм.

Селито щеше да се задави от смях.

— Добре. Може би мъничко. — Пуласки си сипа и отпи глътка от силния и безбожно скъп алкохол. — О, хубаво е — отбеляза, макар че очите му казваха друго. — Впрочем, опитвали ли сте безалкохолна бира със спрайт?