Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 10 гласа)

40.

13.32 ч.

Линкълн Райм поклати глава, докато Сакс му разказваше какво е научила току-що. Не можеше да повярва. Оказа се, че са се срещали с Шарлот преди години, когато пак е идвала в Ню Йорк, представяйки се за Карол Ганц. Тя и дъщеря й Пами бяха жертви в първия случай, по който Райм и Сакс работиха заедно — убиец, колекциониращ човешки кости, не по-малко хитър и жесток от Часовникаря.

За да го залови, Райм бе повикал Сакс да бъде негови очи и уши, ръце и крака при огледите на местопрестъпления. Заедно бяха успели да спасят жената и дъщеря й. По-късно научиха, че Карол всъщност се казва Шарлот Уилоуби и е член на дясна организация, противопоставяща се на правителството заради външната му политика. След като я спасиха, Шарлот поставила бомба в сградата на ООН. При експлозията загинаха шестима души.

Райм и Сакс се заеха с разследването, но извършителката и момичето изчезнаха някъде в централните или западните щати. Дирите им се загубиха.

От време на време проверяваха полицейските картотеки, но от Шарлот и Пами нямаше и следа. Сакс не спря да се тревожи за момиченцето, дори понякога, легнала до Райм, размишляваше на глас какво ли е станало с него, дали вече е късно да го спасят. Сакс, която винаги бе искала деца, се ужасяваше при мисълта за живота, който това дете беше принудено да води — постоянно да се крие, да няма приятели, да не посещава нормално училище — и всичко това в името на една извратена кауза.

Сега Шарлот — с втория си съпруг, Бъд Алъртън — се беше върнала в града, за да изпълни нова терористична мисия. Пътищата им отново се срещаха.

Шарлот ги гледаше гневно, през сълзи.

— Вие убихте Бъд! Проклети фашисти! Убийци. — Изсмя се мрачно. — Но ние успяхме! Колко убихме днес? Петдесет? Седемдесет и пет? Колко висши служители от Пентагона?

Сакс се наведе и се втренчи в лицето й:

— Знаеш ли колко деца имаше в залата? Колко цивилни? Близки и приятели на войниците? Знаеше ли?

— Разбира се, че знаехме — отвърна Шарлот.

— Те просто трябваше да бъдат жертвани, нали?

— За общото благо.

Може би този лозунг екстремистите скандираха при всяка своя сбирка.

Райм кимна на Сакс:

— Хайде да й покажем какво постигнаха.

Сакс включи телевизора.

Водещата на новините казваше:

— … само един леко пострадал. Служителят от сапьорния отряд, който управлявал дистанционно робота за обезвреждане на взривни устройства, е бил одраскан от отломка. Материалните щети се оценяват на половин милион долара. Оказа се, че въпреки първоначалните предположения виновник за атентата не е нито „Ал Кайда“, нито друга ислямска организация. Според говорителката на нюйоркската полиция взривът е дело на местна екстремистка групировка… Отново водещата новина. Две бомби се взривиха днес в сградата на Управлението по жилищно планиране и градоустройство в долен Манхатън. Има само един леко пострадал. Сред набелязаните жертви са били заместник държавният секретар и началникът на Генералния щаб…

Сакс намали звука и самодоволно погледна Шарлот.

— Не — ахна жената. — Не може… Как…

— Очевидно е — отговори Райм. — Разкрихме плана ви, преди бомбите да гръмнат.

— Но… невъзможно — възкликна Шарлот. — Не… нали затворихте летищата, влаковете…

— О, това ли — небрежно се изсмя Райм. — Това беше само за отвличане на вниманието. Отначало не бяхме сигурни какво става, мислех, че иска да открадне Делфийския механизъм, но после се досетих, че е за заблуда. Това обаче не означаваше, че не е направил нещо на цезиевия часовник. Докато разбера какво става, се обадих на кмета и го посъветвах да затвори летищата и да спре влаковете. По-добре да се презастраховаш, отколкото да съжаляваш след това.

Шарлот погледна към стаята, където съпругът й бе загинал за нищо. Сетне идеологът в нея заговори:

— Никога няма да ни победите. Може да спечелите една-две битки, но ние ще си върнем страната. Ще…

— Брей, каква реторика — чу се насмешлив мъжки глас.

В стаята влезе висок, строен чернокож — агентът от ФБР Франк Делрей. Щом чу за терористичния атентат, той веднага заряза разследването за счетоводни измами, по като работеше („Абсолютна скука“, както се изрази) и си присвои ролята на офицер за свръзка между ФБР и детективите по случая с Управлението по градоустройство.

Делрей носеше сивкавосин костюм, крещящо зелена риза и кафяво палто в ретро стил — агентът беше прословут със странния си вкус към дрехите. Той погледна Шарлот:

— Брей, брей, какво имало тук. — Тя го изгледа мрачно и Делрей се засмя. — Жалко, че ще те тикнем зад решетките за… завинаги, без да постигнеш заветната си мечта. Все едно да тичаш за световен рекорд с вързани крака.

Подходът на Делрей в разпитите се различаваше коренно от методите на Кейтрин Данс. Райм подозираше, че тя не би го одобрила.

Шарлот бе арестувана за престъпления по законите на щата, а сега Делрей й предяви федерални обвинения — за бомбата в сградата на ООН, за сегашния случай, за съучастничество при една престрелка в съдебна зала в Сан Франциско и няколко други.

Шарлот каза, че разбира правата си и понечи пак да ги поучава.

Делрей я заплаши с пръст:

— Млъкни за малко, сладурано. — Обърна се към Райм. — Как се досети за това, Линкълн? Чухме една версия, чухме втора — чухме за момчета от вашите, дето вземат пари, които не им се полагат, за някакъв превъртял, който оставя часовници при жертвите си — после изведнъж затваряш летищата и ме изкарваш от сладката ми дрямка със спешна акция в Градоустройството.

Райм му описа трескавите опити с методите на криминалистиката и кинесиката да разкрият истинския план на Часовникаря. Кейтрин Данс бе предположила, че е излъгал за истинската си мисия в Ню Йорк. Затова отново бяха прегледали уликите. Някои сочеха към кражба на ценен експонат от музея „Метрополитан“.

Колкото повече разсъждаваха над тази възможност обаче, толкова по-малко вероятна им се струваше. Райм предположи, че сигналът за недоставена пратка в музея е фалшив, с цел да ги заблуди. Предпазлив престъпник като Часовникаря не би оставил толкова ясни следи. Беше предал Винсънт, защото е знаел, че изнасилвачът ще издаде скривалището им в църквата, където бе оставил двата музейни каталога. Беше споменал за Делфийския механизъм пред Винсънт и Халърстейн. Значи е намислил друго. Но какво? Кейтрин Данс прегледа записа от разпита още няколко пъти и реши, че арестантът може би лъже, че е избрал първите си жертви случайно.

— Следователно — обясни Райм на Делрей — те са били избрани с конкретна цел. Какво общо имаше между тях?

Райм си беше спомнил нещо, свързано с първото местопрестъпление. Ари Коб бе споменал, че първоначално джипът бил спрян в дъното на уличката, но се върнал назад, за да остави трупа в началото й. Защо? Явно е искал да остави жертвата на точно определено място. Какво беше наблизо? Задният вход на Управлението по градоустройство.

Райм поиска списък на клиентите на архитектурното бюро и точно както очакваше, се оказа, че сред тях е сградата на управлението.

— Изпратих новобранеца да огледа. На улица „Седар“ точно срещу управлението намери сграда, която наскоро е била ремонтирана. Само преди седмица катранената импрегнация на покрива е била подновена. Открихме частици катран, подобни на полепналите по обувките на извършителя. Покривът е идеална наблюдателница.

Това обясняваше защо е разпръснал пясък на местопрестъплението и е помел — за да заличи всички частици, които биха могли да го издадат.

Райм бе установил, че и другите жертви са свързани по някакъв начин със сградата. Луси Рихтер щеше да получи отличие на церемонията, затова имаше пропуск и покана за мероприятието, специално издадени заради повишените мерки за сигурност. Също така й бяха изпратили описание на процедурата за преминаване през контролните постове.

Джоан Харпър пък бе подготвила букетите за церемонията — лесен начин незабелязано да се внесе нещо в сградата.

— Най-вероятно бомба. Предупредихме кмета и той се обади на пресата. Накара ги да се махнат от етажа, но да не излизат навън, за да не се усетят извършителите. Сапьорите обаче не успяха да обезвредят бомбите навреме. — Райм поклати глава. — Мразя, когато хубави улики се похабяват така. Сигурно знаеш, че е трудно да се снемат пръстови отпечатъци от метални предмети, хвърчащи със скорост десет километра в секунда.

— Как разкри нашата приятелка? — поинтересува се Делрей и кимна към Шарлот.

— О, лесно. Тя беше твърде непредпазлива. Щом Дънкан не беше такъв, за какъвто се представяше, значи и съучастничката му на първото местопрестъпление участваше в плана. Нашият новобранец записа номерата на всички коли, които са били през този ден в района. Автомобилът на мнимата сестра на първата жертва се оказа взет под наем от „Авис“, на името на Шарлот Алъртън. Проверихме всички хотели в града и накрая я намерихме.

Делрей поклати глава:

— От твоите уста звучи толкова не-ве-ро-ят-но лесно, Линкълн. А какво става с извършителя? Часовникаря?

— Това вече е друга работа — измърмори криминалистът.

Обясни, че Пами, дъщерята на Шарлот, е чула, че е наел апартамент в Бруклин, но не знаеше точно къде.

— Няма други следи.

Делрей се наведе към жената:

— Къде в Бруклин? Трябва да разберем. Веднага.

— Много сте жалки! — изсмя се тя. — Всичките! Лакеи на вашингтонската бюрокрация. Продавате сърцето на страната ни и…

Делрей се наведе още и заговори в лицето й:

— Я стига с тая по-ли-ти-ка. Сега ще ни изпееш всичко, кукло. Ясен ли съм?

— Майната ти!

Делрей издиша шумно. Възкликна с престорено отчаяние:

— Не мога да се меря с този интелект.

Райм съжаляваше, че Кейтрин Данс я няма, макар че вероятно и на нея щеше да й е трудно да измъкне информация от арестантката. Затова се приближи с инвалидната количка и прошепна така, че Пами да не чуе:

— Ако ни помогнеш, ще се погрижа от време на време да можеш да виждаш дъщеря си, докато си в затвора. Ако мълчиш, ще се постарая до края на живота си да не я видиш.

Шарлот погледна към коридора, където Пами седеше на един стол и плахо стискаше книжката си. Беше красива, слабичка, уязвима. Носеше избелели дънки и тъмносиньо горнище на анцуг. Имаше черни сенки около очите. Разсеяно чоплеше ноктите си. Също като Амелия Сакс. Момичето изглеждаше лишено от всички радости за едно дете.

Шарлот погледна Райм.

— Тогава няма повече да я видя — заяви хладно.

Делрей примигна удивено, на безизразното му по принцип лице се изписа отвращение. Райм не се сещаше какво друго би могъл да каже на жената.

В този момент дотича Рей Пуласки, беше задъхан.

— Какво има? — попита го Райм.

Отначало младежът не можеше да каже нищо.

— Телефонът… Часовникаря…

— Успокой се, Рей.

— Съжалявам… — Младежът си пое дълбоко въздух. — Намерих го. Адресът му… Чиновникът на рецепцията е видял Шарлот да звъни от автомата във фоайето всяка нощ точно в дванайсет часа през последните четири-пет дни. Обадих се в телефонната компания. Дадоха ми номера. Засякоха го. Ето къде живее. В Бруклин.

Подаде един лист на Селито, който го връчи на Хауман.

— Браво — похвали го дебелият детектив.

Сакс обяви:

— Тръгвам. Ще ви се обадя от мястото.

— Чакай — спря я Райм. — Защо не си починеш този път? Остави Бо да се оправя.

— Какво?

— Специалният отряд е достатъчно добре подготвен.

Сакс напускаше. Имаше поверие, че опасността полицай да загине е по-голяма в последните дни на службата му. Райм не вярваше в поверия, но това нямаше значение. Той просто не искаше да я пуска.

Сакс сигурно си помисли същото. Колебаеше се. Райм забеляза, че гледа към коридора, където седеше Пам Уилоуби.

Полицайката се обърна към него. Погледите им се срещнаха. Той се усмихна леко и кимна.

Сакс грабна коженото си яке и излезе.

* * *

В тихия бруклински квартал, десетина спецполицаи бавно вървяха по тротоара, други шестима се промъкваха в уличката зад двуетажната къщичка.

В този район имаше само фамилни къщи с малки дворчета, украсени за Коледа. Ограничената площ не беше попречила на собствениците да заселят имотите си с голямо количество Дядо Мразовци, джуджета и еленчета.

Сакс вървеше бавно начело на ударния отряд. Имаше връзка по радиостанцията с Райм.

— На мястото сме — каза тихо.

— Какво е положението?

— Със сигурност е той. Съседите от двете страни го разпознаха на снимките. Евакуирахме съседните къщи. Отсреща няма постройка.

Срещу тайната квартира на Часовникаря имаше малка зеленчукова градина. По средата стърчеше раздърпано плашило. Върху гърдите му имаше надпис със спрей.

— Мястото е удобно за акция. Сега сме… Чакай, Райм.

Единият прозорец светна. Полицаите около нея спряха и приклекнаха. Сакс прошепна:

— Още е тук… Изключвам.

— Хвани го, Сакс.

Тя долови необичайна настойчивост в гласа му. Знаеше, че Райм е разгневен, задето Часовникаря се е измъкнал. Спасяването на хората в Управлението по градоустройство и залавянето на Шарлот бяха успешни акции, но криминалистът искаше да види извършителя с белезници.

Решителността му обаче не можеше да се сравнява с решителността на Сакс. Залавянето на този престъпник щеше да е нейният прощален подарък за Линкълн Райм.

Тя смени честотата.

— Детектив пет осем осем пет до командния пункт.

Бо Хауман отговори от командния пункт на една пресечка от къщата:

— Чувам те. Казвай.

— Тук е. В една от стаите светна лампа.

— Разбрано. Втори отряд, чуваш ли?

Това бяха полицаите зад къщата.

— Втори отряд до командния пункт. Чувам ви. Сега сме… момент. Така, сега е на горния етаж. Един прозорец светна. Това вероятно е задната спалня.

— Може да не е сам — предупреди Сакс. — Може някой от хората на Шарлот да е с него или да си е намерил друг съучастник.

— Разбрано, детектив — обади се Хауман. — НЗ, какво виждате?

Един екип за наблюдение и засичане се беше разположил на покрива на сградата отзад. Наблюдаваха къщата със специални апарати.

— НЗ едно до командния пункт. Всички щори са спуснати. Не виждаме нищо. На инфрачервените детектори се забелязва източник на топлина в задната част на къщата. На тавана свети, но не виждаме нищо, няма прозорци, само капандури.

— НЗ две. Тук е същото. Не се вижда нищо. Топлина на горния етаж, на долния няма. Преди секунда чухме изщракване.

— Оръжие?

— Може би. Край.

Полицаят до Сакс даде сигнал ръце на колегите си. Заедно с нея и още двама заеха позиции около главния вход. Зад тях се приближиха още четирима. Единият държеше таран. Другите трима се целеха в прозорците на приземния и втория етаж.

— Отряд две до командния пункт. На позиция сме. Сложихме стълба към светещия прозорец отзад.

— Отряд едно — на позиция.

— Слушай броенето — заповяда Хауман. — Влизане — на три. Фугасни гранати в стаите, където свети. Хвърляйте силно през щорите. На едно — едновременно динамично нахлуване от двата входа. Отряд две да се раздели, претърсете партера и мазето. Първи отряд да се качи на втория етаж. Внимавайте за експлозиви. Не забравяйте, че този човек разбира от взривни устройства.

— Отряд две — разбрано.

— Отряд едно — разбрано.

Това бе стандартна процедура при влизане и всичко беше планирано в крачка, докато идваха. При все това повтаряха всички проверки според правилата, за да няма издънки.

Въпреки студа дланите на Сакс се потяха. Тя свали едната си ръкавица и подухна върху ръката си. Направи същото с другата. Стегна бронираната си жилетка и разкопча капачето на резервния си пълнител. Другите полицаи бяха въоръжени с автомати, но Сакс не одобряваше това оръжие. Предпочиташе елегантните престрелки с единични куршуми.

Сакс и тримата полицаи от първия отряд се спогледаха и си кимнаха в знак, че са готови за действие.

Хауман започна да брои:

— Шест… пет… четири… три…

Чу се трясък от счупени стъкла, когато фугасните гранати разбиха прозорците.

Хауман продължи бавно:

— Две… едно.

Къщата се разтресе и от прозорците блесна ослепителна светлина. Якият полицай с тарана удари с все сила вратата. Тя се отвори с трясък и полицаите нахълтаха в оскъдно обзаведеното жилище.

С фенер в едната ръка и пистолет в другата Сакс изтича заедно с другите от отряда й на горния етаж. Първата спалня беше празна, втората — също. Провериха всички помещения, нямаше никой.

— Къде е, по дяволите? — измърмори Сакс.

— Голяма загадка, а? — отбеляза някой.

— Сигурно е невидим — коментира друг.

Сетне от слушалката тя чу:

— НЗ едно. Светлината на тавана изгасна. Той е там.

В малката спалня от задната страна намериха шахта към таванското помещение. От отвора висеше въженце. За изтегляне на стълбата. Те спряха и насочиха оръжията си нагоре. Сакс дръпна връвчицата. Сгъваемата стълба се разпъна.

Сакс изгаси лампата в помещението, за да е по-трудно на престъпника да се прицели. При все това той би могъл да застреля всеки, който се качи по стълбата.

Водачът на отряда изкрещя:

— Ти, там горе. Слез веднага… Чуваш ли? Това е последният ти шанс.

Никакъв отговор.

— Фугасна граната — заповяда командирът.

Един полицай извади една от колана си и кимна. Командирът на отряда посегна към стълбата, но Сакс поклати глава:

— Аз ще го хвана.

— Сигурна ли си?

Тя кимна:

— Дайте ми само шлем.

Дадоха й и тя си го сложи.

— Готови сме, детектив.

„Сигурна ли си?“

— Действаме.

Сакс се покачи на първите стъпала — болката в коленете й бе нетърпима, както очакваше. Спря точно под отвора и взе фугасната граната. Издърпа предпазителя и затвори очи, за да не я заслепи светлината от взрива.

Е, добре, това беше моментът.

Тя хвърли гранатата на тавана и скри главата си под отвора.

След три секунди тя се взриви и Сакс отвори очи, изтича по останалите стъпала в малкото помещение, изпълнено с дим и миризма на барут. Тя се претърколи, светна фенера и се скри зад една подпора, единственото прикритие, което видя.

Нищо отдясно, нищо в средата, нищо…

Изведнъж пропадна и удари главата си.

Подът не беше дъсчен, както изглеждаше, а от шперплат, покрит с изолация. Десният й крак пропадна през тавана на спалнята, вече не можеше да се извърти.

— Детективе!

Сакс насочи фенера и пистолета в единствената посока, в която можеше — напред. Убиецът не беше там.

Значи бе зад нея.

Изведнъж лампата на тавана светна. Така Сакс бе идеална мишена.

Тя с мъка се извъртя, като очакваше да чуе гърмеж, да усети тъпата болка от куршума в тила, врата или гърба си. Помисли си за баща си.

Помисли си за Линкълн Райм.

„Ти и аз, Сакс…“

Реши да не се дава, без поне да го рани. Хвана пистолета със зъби и се надигна с две ръце, за да се освободи от дупката.

Чу тропане на тежки обувки по стълбата от един полицай, който й идваше на помощ. Разбира се, Часовникаря точно това чакаше — да убие повече полицаи. Използваше я като стръв, за да подмами повече нейни другари, да рани колкото можеше повече и да се опита да избяга в суматохата.

— Внимавай! — изкрещя Сакс, като стисна пистолета в ръка. — Той е…

— Къде е? — попита командирът на отряд едно. Надникна през отвора. Сигурно не я беше чул — или не искаше да я слуша — защото се качи при нея — други двама го последваха. Заоглеждаха помещението, включително зад Сакс.

С разтуптяно сърце тя погледна зад себе си.

— Не го ли виждате? Трябва да е тук.

— Не.

Двама я хванаха за бронираната жилетка и й помогнаха да се измъкне от дупката. Сакс приклекна и се завъртя.

Помещението беше празно.

— Как се измъкна? — измърмори един полицай.

Сакс забеляза малък предмет и се изсмя мрачно:

— Изобщо не е бил тук. Нито на тавана, нито на долния етаж. Отдавна е офейкал.

— Ами лампите? Някой ги палеше и гасеше.

— Не, виждате това. — Тя посочи малка бежова кутия, свързана с превключвател. — Искал е да си помислим, че е още тук. Така е спечелил време, за да се измъкне.

— Какво е това?

— Какво може да е? Часовник.