Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

4.

9.43 ч.

Ужасна смърт.

Амелия Сакс бе видяла всичко, или поне така си мислеше. Но тези начини на умъртвяване бяха сред най-жестоките, които си спомняше.

От Уестчестър се обади на Райм и той я накара веднага да отиде в долен Манхатън за оглед на две местопрестъпления. Двете убийства бяха извършени в рамките на часове едно от друго от престъпник, наричащ себе си „Часовникаря“.

Сакс бързо направи по-простия оглед — на кея на река Хъдсън. Не беше лесно: нямаше труп и повечето следи бяха заличени или замърсени от постоянния вятър покрай реката. Тя снима местопрестъплението от всички ъгли. Отбеляза положението на часовника (мястото бе замърсено допълнително от сапьорите, които го бяха взели, за да проверят за бомба).

Сакс прибра и бележката, напоена с кръв. Взе проби от замръзналата кръв. Огледа следите от нокти върху дъските, където жертвата се беше държала, висейки над водата. Взе един счупен нокът — широк, къс и без следи от лак, което навеждаше на мисълта, че жертвата е мъж.

Убиецът бе прерязал телената ограда около дока. Сакс взе проби със следи от инструмента. Не откри пръстови отпечатъци, следи от подметки или гуми, нито около място на влизане, нито в кървавата локва.

Нямаше свидетели.

Патоанатомът й обясни, че ако жертвата е паднала в реката, до десет минути трябва да е умряла от измръзване. Полицейски водолази и бреговата охрана търсеха трупа.

Сакс вече бе на второто местопрестъпление, една пресечка на улица „Седар“ близо до „Бродуей“. Трупът на Тиодор Адамс, около трийсетте, лежеше по гръб, със запушена уста и ръце и крака, омотани с тиксо. Убиецът бе прекарал въже през парапета на аварийна стълба на три метра над него, а другия край бе завързал за тежко, двуметрово парче от релса с дупки в краищата, като уши на игла. Релсата е висяла над гърлото на жертвата. Другият край на въжето бил поставен в ръцете й. Тиодор бил вързан така, че да не може да изпълзи изпод релсата. Единствената му надежда е била да удържи въжето, докато случайно някой мине и му помогне.

Никой не минал.

Бе мъртъв от няколко часа и релсата още притискаше гърлото му, замръзнала в декемврийския студ. Вратът му бе станал само няколко сантиметра дебел под тежестта на метала.

Лицето му беше мъртвешки бледо и безизразно, но тя си представяше изражението му през последните десет-петнайсет минути от живота му: как почервенява от усилие, посинява, очите му се изцъклят.

Кой, за бога, би измислил такъв начин на умъртвяване, очевидно избран нарочно, та жертвата да се мъчи възможно най-дълго.

Облечена със специален бял полиетиленов костюм, за да избегне замърсяване на местопрестъплението с частици от дрехите и косата си, Сакс подготви апаратурата за събиране на веществени доказателства. В същото време обсъди видяното с колегите си Нанси Симпсън и Франк Ретиг от отдела по криминалистика в Куинс. Полевата им лаборатория, побрана в полицейски микробус, бе спряна наблизо.

Сакс постави гумени ластични ленти на обувките си, за да може да различи следите си от тези на престъпника. (Още една идея на Райм. „Защо е тази мярка? Нали нося костюм за огледи, не съм с градски обувки“ — бе изтъкнала веднъж пред Райм. Той я погледна раздразнено: „Извинявай, но не мислиш ли, че престъпникът също може да си купи полиетиленов гащеризон? Колко струват, Сакс? Четирийсет и девет и деветдесет и пет?“)

Първата й мисъл бе, че убийствата са дело на организирана банда или на психопат. Местните гангстери често подреждаха такива сцени като послание към конкурентите си. От друга страна, някой социопат би могъл да измисли подобна сложна постановка за задоволяване на извратена нужда, садистична (ако престъплението е от сексуални подбуди) или от чиста жестокост, несвързана с полово задоволяване. От опита си в полицията Сакс знаеше, че причиняването на болка носи чувство за власт и води до пристрастяване.

Към нея се приближи Рей Пуласки, с униформа и кожено яке. Русокосият млад полицай работеше със Сакс в случая „Крийли“ и двамата с Райм понякога го викаха да им помага при огледите. След зле завършил сблъсък с престъпник при едно от предишните им разследвания той бе прекарал дълго време в болница и получи право да се пенсионира по инвалидност.

Новобранецът беше разказал на Сакс как с жена си Джени са обсъдили въпроса една вечер край люлката на второто си бебе. Дали да се върне на служба или не? Близнакът на Пуласки, и той — полицай, също участвал в обсъждането. Накрая младежът избра да премине през физиотерапия и да се върне в полицията. Сакс и Райм бяха впечатлени от младежкия му ентусиазъм и използваха влиянието си, за да бъде прикрепен към тях. По-късно Пуласки сподели пред Сакс (никога не би го казал на Райм, разбира се), че именно нежеланието на криминалиста да се откаже от работата си въпреки парализата и строгия му терапевтичен режим са го вдъхновили да се върне на работа.

Пуласки не носеше костюм за огледи, затова спря зад жълтата лента, ограждаща местопрестъплението.

— Боже — възкликна, когато видя зловещата сцена.

„Хубаво“ — помисли си Сакс. Харесваше, когато младежът реагира така. За да работят ефикасно, полицаите се движат по тънката граница между професионализъм и възмущение от ужасите, на които стават свидетели. Добрите ченгета изпитват отвращение и шок през цялата си кариера. Самата Сакс полагаше доста усилия да не стане безразлична към жестокостите.

Пуласки й каза, че Селито и други полицаи разпитват пазачите на магазините и канторите в околността. След това добави:

— Сапьорите още проверяват часовниците. По-късно ще ги изпратят на Райм… Ще запиша номерата на всички коли, паркирани наоколо. Детектив Селито ме накара.

Сакс кимна, без да го погледне. Всъщност не го слушаше много — тази информация не й беше необходима в момента. Канеше се да започне огледа и искаше да се абстрахира от разсейващите фактори. При огледите на местопрестъпления се получаваше странна връзка: за да си свърши добре работата, криминалистът трябва мислено и емоционално да се въплъти в престъпника. Целият ужасяващ сценарий се разиграва във въображението му: какво си е мислил убиецът, къде е стоял, преди да вдигне пистолета, бухалката или ножа, в каква поза е застанал, забавил ли се е, за да гледа предсмъртната агония на жертвата, или веднага е избягал, какво е привлякло вниманието му на местопрестъплението, какво го е изкушило или отблъснало, откъде е избягал? Това не е профилиране (този понякога полезен и много ефектен във филмите метод за създаване на психологически портрет на престъпника), а изкуството да извършваш по-ефикасно огледите и да откриваш онези важни улики, които могат да се заведат при извършителя.

Сега Сакс се опитваше да влезе под кожата на друг човек — на онзи, който бе режисирал този ужасен край на друго човешко същество.

Огледа уличката, кофите за боклук, снега, тялото, релсата…

„Аз съм той… аз съм той… Какво си мисля? Защо съм искал да убия жертвата на кея по такъв жесток начин? Ами тази?“

Начинът за умъртвяване обаче бе толкова необичаен, мислите на убиеца — толкова далечни за нея, че не можеше да си отговори на тези въпроси. Все още. Сложи слушалките и микрофона на радиостанцията си и се обади.

— Райм, там ли си?

— Къде мога да отида? Чаках те. Къде си? На второто място ли?

— Да.

— Какво виждаш, Сакс?

„Аз съм той…“

— Тясна уличка, Райм. Задънен вход за зареждане на магазините. Жертвата е близо до улицата.

— Колко близо?

— На пет метра, цялата уличка е дълга около трийсет.

— Има ли врати близо до трупа?

— Лежи пред една.

— Значи може би жертвата е тръгвала от работа, когато извършителят я е нападнал — предположи Райм.

— Или пък престъпникът точно си е тръгвал от работа, когато е нападнал жертвата.

— А може би заедно са си тръгвали от работа.

— Лон проверява околните сгради за изчезнали служители.

— Добре. Кажи сега за вратата. Отворена ли е?

— Не, заключена е.

Лон Селито извика от дъното на уличката:

— Няма свидетели. Никой не е видял нищо. И сигурно са глухи. Дори жертвата да е от някоя от тези сгради, никой не е сигнализирал за изчезването.

Сакс предаде думите му на Райм. Той нареди да отворят вратата, която е най-близо до трупа, и тя предаде заповедта на Селито.

— Сега — обеща той и се отдалечи, като подухваше в дланите си, за да ги стопли.

Сакс засне местопрестъплението. Огледа се и не откри следи от сексуална дейност около трупа. Започна огледа по метода на мрежата, обикаляйки последователно мястото първо в една, а после в перпендикулярната посока. За разлика от много криминалисти Райм настояваше огледът да се извършва от един човек — освен при масови бедствия, разбира се — и сега Сакс работеше сама.

Престъпникът обаче не бе оставил веществени следи, освен бележката, часовника, релсата, тиксото и въжето.

Сакс обясни всичко това на Райм.

— Извършителите нямат навика да ни улеснява работата, а, Сакс?

Лесно му беше да се шегува, нали не стоеше той край жертва, умъртвена по този ужасен начин. Сакс се престори, че не е чула коментара му, и продължи по стандартната процедура: първоначален оглед на трупа, за да може да бъде изпратен на патоанатома, прибиране на вещите му, търсене на отпечатъци от пръсти и обувки, събиране на микроследи с парче тиксо като онова, което се използва за почистване от кучешки и котешки косми.

Престъпникът най-вероятно бе дошъл с кола, като се има предвид тежестта на релсата, но наблизо нямаше следи от гуми. Уличката бе посипана с морска сол за разтопяване на леда и кристалите не позволяваха добър контакт между гумите и настилката.

Сакс присви очи.

— Райм, има нещо странно. На метър около тялото по земята е посипано нещо.

— Какво е според теб?

Тя се наведе и огледа с лупа частичките, които приличаха на пясък. Каза това на Райм.

— Дали е опесъчено заради снега?

— Не, само около трупа е. Никъде другаде в уличката няма. Тук са ръсили със сол за снега. — Тя се отдръпна и пак огледа — Останало е съвсем малко. Прилича… Да, Райм, точно така. Помел е. С метла.

— Метла?

— Виждам следите от сламките. Сякаш е пръснал шепа пясък на земята и след това е помел… Но може би не е бил той. На първото местопрестъпление нямаше такова нещо.

— По жертвата или релсата има ли пясък?

— Не знам… Чакай, има.

— Значи го е направил след убийството — обяви Райм. — Вероятно за заличаване на следи.

Хитрите престъпници понякога разпръскват на местопрестъплението пепел, пясък, дори брашно. След това почистват с прахосмукачка или метла и така заличават повечето микроследи.

— Защо го е направил? — почуди се Райм.

Сакс погледна трупа и павираната уличка.

„Аз съм той… Защо ще мета?“

Престъпниците често избърсват пръстовите си отпечатъци и отнасят по-едрите улики, но рядко си дават труд да използват замаскиращ прах. Тя затвори очи и си представи как довлича младия мъж и закрепва желязната релса над гърлото му.

— Може би е разсипал нещо.

— Не звучи в негов стил — измърмори Райм. — Твърде внимателен е.

Сакс се съгласи. Продължи да размишлява: „Да, внимателна съм. Но защо ще мета? Аз съм той…“

— Защо? — прошепна Райм.

— Той…

— Не той. Ти си той, Сакс. Не забравяй.

— Аз съм перфекционист — заговори тя. — Искам да премахна колкото се може повече улики.

— Така е, но каквото постигнеш, като пометеш, ще изгубиш, като стоиш по-дълго време на местопрестъплението. Мисля, че има друга причина.

Тя се вглъби в сцената, представи си как вдига релсата, как слага въжето в ръцете на жертвата, как се вглежда в ужасеното му лице, изцъклените му очи. „Поставям часовника до главата му. Той тиктака, тиктака… Гледам как умира.

Не оставям улики. Помитам…“

— Мисли, Сакс. Какво е направил?

„Аз съм той…“

Изведнъж:

— Връщам се, Райм.

— Какво?

— Връщам се на местопрестъплението. Искам да кажа, той се връща. Затова е помел. Защото не е искал да оставя абсолютно нищо, което да ни даде някаква представа за него: влакна, косми, следи от обувки, пръст. Не го е страх, че ще открием скривалището му — той е твърде предпазлив, за да изпусне такива улики. Бои се обаче, че ще намерим нещо друго, което ще ни помогне да го разпознаем, когато се върне.

— Добре, може да е това. Може би е воайор, обича да гледа как хората умират, обича да наблюдава как полицаите работят. А може би иска да види кой го преследва.

Тръпки побиха Сакс. Тя се огледа. Разбира се, както обикновено в такива случаи в началото на улицата имаше групичка зяпачи. Дали убиецът бе сред тях и я наблюдаваше в момента?

Райм добави:

— Може би вече се е върнал… Дошъл е по-рано тази сутрин, за да се увери, че жертвата е мъртва. Което означава…

— Че може би е оставил улики другаде, извън местопрестъплението. На тротоара, на улицата.

— Точно така.

Сакс се провря под лентата около местопрестъплението и огледа улицата. След това — тротоара отсреща. Там откри пет-шест следи от обувки в снега. Нямаше откъде да разбере дали някоя то тях е на Часовникаря, но няколко — оставени от големи обувки с дълбоки грайфери — показваха, че някой, вероятно мъж, е стоял няколко минути в началото на уличката, като е премествал тежестта си ту на единия, ту на другия крак. Сакс се огледа и реши, че няма причина някой да стои там — нямаше уличен телефон, пощенска кутия, витрини. Нищо.

— Намерих няколко необичайни следи от обувки в началото на уличката, на тротоара при ъгъла със „Седар“. Големи. — Сакс претърси района по-внимателно. — Тук има още нещо.

— Какво?

— Златна щипка за банкноти — Пръстите й мръзнеха в гумените ръкавици, докато броеше парите. — Има триста и четирийсет в нови двайсетарки. Беше точно до следите от обувки.

— У жертвата имаше ли пари?

— Шейсет долара, също доста нови.

— Може би извършителят е взел банкнотите в държателя, но го е изпуснал, когато е бягал.

Тя прибра парите в пликче, довърши огледа, но не откри нищо интересно.

Задната врата на близката сграда се отвори. Селито и един униформен охранител от постройката се показаха. Изчакаха, докато тя огледа вратата и заснеме онова, което описа на Райм като милион отпечатъци (той само се изкиска), и тъмното антре отвътре. Не намери нищо интересно.

Изведнъж в студения въздух прозвуча уплашен женски глас:

— О, Боже, не…

Ниска набита брюнетка около трийсетте изтича към жълтата лента, където един патрулен полицай я спря. Тя закри лицето си с ръце и заплака с глас. Селито се приближи. Сакс също отиде при тях.

— Коя сте вие, госпожо? — попита детективът.

— Какво е станало, какво? Не… Божичко…

— Познавате ли го?

Жената се разтресе от хлипове, обърна се, за да не гледа ужасната сцена.

— Брат ми… Не, той… О, Боже, не може…

Падна на колене в снега.

Това явно бе жената, подала сигнал за изчезването на брат си миналата нощ.

Лон Селито беше като питбул по отношение на заподозрените, но към жертвите проявяваше неочаквано внимание. Тихо, с мек бруклински акцент, той каза:

— Много съжалявам. Мъртъв е.

Помогна на жената да се изправи и да се облегне на близката стена.

— Кой е направил това? Кой? — Жената закрещя. — Кой може да направи такова нещо? Кой?

— Не знам, госпожо — намеси се Сакс. — Съжалявам. Но ще го намерим. Обещавам.

Задъхана, жената се обърна.

— Не позволявайте дъщеря ми да види това.

Сакс видя кола, спряна на половин пресечка по улицата, където жената я бе оставила в бързината. На задната седалка седеше младо момиче и намръщено гледаше Сакс. Един детектив застана пред трупа, за да не позволи на детето да види чичо си.

Сестрата на убития, Барбара Екарт, бе изскочила от колата, без да вземе палтото си, и сега се свиваше от студ. Сакс я въведе през отворената врата в антрето, което току-що бе огледала. Жената поиска да използва тоалетна и когато излезе, още трепереше, не можеше да спре да плаче. Докато бършеше лицето си с хартиени кърпички, обясни, че живеела в Горен Ийстсайд, а брат й Теди — в този квартал. Миналата нощ имали среща в ресторант, но той не се появил. Тя телефонирала в полицията и дала описанието му. Опитвала се да го намери по телефона до полунощ, след което се отказала. Тази сутрин получила известие от полицията за намерен труп. Веднага тръгнала към мястото с дъщеря си.

Барбара нямаше представа какъв мотив може да е имал убиецът. Брат й бил ерген и работел в рекламната индустрия. Всички го харесвали и нямал врагове. Не бил замесен в любовни триъгълници, нито в търговия с наркотици или друга престъпна дейност. Преместил се в града само преди две години.

Фактът, че убийството не е мафиотска екзекуция, смути Сакс. Това изваждаше на преден план версията за извършител психопат, много по-опасен за обществото от професионален убиец.

Сакс обясни как ще бъде изследвано тялото. Съдебният патоанатом щеше да го предаде на близките след 24 до 48 часа. Лицето на Барбара придоби каменно изражение.

— Защо е убил Теди по този начин? Какво си мисли?

Амелия Сакс не можеше да отговори на този въпрос.

Сакс помогна на жената да се върне при колата си. Не можеше да откъсне поглед от лицето на дъщеря й, която я гледаше втренчено. Трудно й бе да понесе тази гледка.

Момичето сигурно знаеше, че този човек е чичо й и че е мъртъв, но Сакс виждаше искрица надежда в тези очи. Надежда, която щеше да бъде разбита.

Майката се качи в колата и прегърна момичето. „Способният полицай изпитва възмущение, шок…“ Това прави моментите като този още по-мъчителни.

* * *

Глад.

Винсънт Рейнолдс лежеше на мръсния креват във временната квартира, която се намираше не другаде, а в бивша църква. Чувстваше, че душата му гладува, сякаш от съпричастност към празния му, къркорещ стомах.

Тази стара католическа сграда в пуст район на Манхатън край река Хъдсън бе главната им база. Джералд Дънкан живееше на запад, а жилището на Винсънт беше в Ню Джърси. Той предложи да останат в апартамента му, но Дънкан беше против, и дума не можело да става. Не бивало да се показват близо до местата, където живеят.

Говореше, сякаш му чете лекция, но не надуто. По-скоро като баща, който обучава сина си.

Църква ли? — попита Винсънт. — Защо?

Защото е обявена за продан от четиринайсет месеца и половина. Не е много примамлив обект. Пък и никой няма да тръгне да я купува по това време на годината. — Дънкан му хвърли бърз поглед. — Не се тревожи. Не е осветена.

Така ли? — попита Винсънт, който бе извършил достатъчно грехове, за да му гарантират директен път към ада — оскверняването на църква, осветена или не, щеше да е най-лекото му прегрешение.

От агенцията за недвижими имоти, разбира се, бяха заключили сградата, но уменията на часовникар се приближават до ключарските (както обясни Дънкан, първите часовникари са били ключари) и той лесно отключи една от задните врати и смени катинара със свой. Така можеха да влизат и излизат незабелязано. Дънкан смени и катинарите на главния вход и ги запечата с малко восък, за да види, ако някой се опита да влезе, докато ги няма. Постройката бе мрачна, студена и миришеше на евтини перилни препарати.

Дънкан спеше в бившата свещеническа спалня на втория етаж в нехрамовата част на постройката. Винсънт се настани в бившия кабинет, където лежеше и сега. Имаше легло, маса и хладилник. В църквата все още имаше електричество, в случай че някой дойде на оглед, и отоплението работеше, за да не се спука водопроводът.

Когато я видя за първи път, знаейки за вманиачеността на Дънкан по часовниците, Винсънт отбеляза:

— Жалко, че няма часовникова кула. Като „Биг Бен“.

— Всъщност така се казва камбаната, не часовникът.

— На лондонския Тауър ли?

— Не, на часовниковата кула на Парламента — отново го поправи Дънкан. — Наречен е на сър Бенджамин Хол. През петдесетте години на деветнайсети век това била най-голямата камбана в Англия. При първите часовници камбаните били единственото, което показвало времето. Нямало циферблати и стрелки.

— О.

— Английската дума за часовник — „clock“ — идва от латинското „cloca“, което означава камбана.

Този човек знаеше всичко.

На Винсънт му харесваше. Харесваше много неща в Джералд Дънкан. Чудеше се дали тези двама неудачници могат да станат истински приятели. Винсънт нямаше много приятели. Понякога излизаше на чашка с някои от стажантите в юридическата кантора и другите машинописци. Дори Умния Винсънт обаче внимаваше да не приказва много от страх, че ще изпусне нещо не на място за някоя сервитьорка или жена на близка маса. От глад човек става невнимателен (ами, да, виж само какво стана със Сали Ан).

В много отношения Винсънт и Дънкан бяха противоположности, но имаха поне едно общо: тъмна тайна в сърцата си. А хора, които имат такава допирна точка, могат да изгладят много от различията си в начина на живот и политическите си разбирания.

О, да, Винсънт определено смяташе да даде шанс на приятелството им.

Той отново се върна към действителността, замисли се за Джоан, брюнетката, която скоро щяха да навестят — цветарката, следващата жертва.

Винсънт отвори малкия хладилник в стаята си. Извади малък геврек и го разряза на две с ловджийския си нож. Оръжието бе двайсетсантиметрово и много остро. Винсънт намаза геврека с топено сирене и го прокара с две кока-коли. Потрепери от студ и увеличи печката. Старателният Дънкан настояваше и тук да носят ръкавици, което беше досадно, но днес в този студ Винсънт нямаше нищо против.

Изтегна се на леглото и се опита да си представи тялото на Джоан.

„По-късно днес…“

Мъчеше го глад, умираше от глад. Червата му съхнеха от копнеж, душата му линееше. Струваше му се, че ако не си погука с Джоан, ще се изпари.

Изпи кутия „Доктор Пепър“ и изяде пакетче чипс. После пакет бисквити.

Глад…

Умираше от глад…

Винсънт Рейнолдс не би могъл да достигне сам до извода, че мисълта за изнасилване на жена е вид глад. Тази идея бе изказана от терапевта му доктор Дженкинс.

Докато лежеше в затвора заради Сали Ан — единственият случай, когато бе арестуван — докторът му обясни, че влеченията, които изпитва, никога няма да изчезнат:

— Не можеш да ги премахнеш. Те са като глада… А какво знаем за глада? Той е нещо естествено. Не можем да не чувстваме глад. Не е ли така?

— Точно така си е.

Психиатърът обясни, че за да спреш глада, трябва да го задоволиш по подходящ начин:

— Разбираш ли какво имам предвид? Трябва да имаш подходяща връзка.

— Ясно.

— Браво. Мисля, че напредваме. Съгласен ли си с мен?

Младежът бе съгласен. Но не както си мислеше добрият доктор. Защото гладът си има причина. Той ти казва кога да ядеш и ако не го направиш, умираш. Неговият глад го ръководеше. Той се хранеше, тоест „гукаше си“ с някое момиче, само когато имаше истинска нужда. Така не огладняваше и не се отчайваше — не допускаше грешки.

„Съгласен ли сте с мен, доктор Дженкинс?“

Винсънт изяде бисквитите, изпи безалкохолното и написа писмо до сестра си. Умния Винсънт нарисува няколко картинки в полето. Мислеше, че ще й харесат. Винсънт не беше голям художник.

Джералд Дънкан отвори вратата и застана на прага. Пожелаха си добро утро. Стаята на Дънкан беше безупречно оправена. Всичко на бюрото бе подредено симетрично. Дрехите бяха изгладени и висяха в гардероба точно на пет сантиметра една от друга. Това можеше да е препятствие за приятелството им. Винсънт беше мърляч.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита той.

— Не, благодаря.

Ето защо Часовникаря бе толкова хилав. Никога не ядеше, никога не огладняваше. Още едно препятствие. Винсънт обаче реши, че това не е голям недостатък. Все пак сестра му също не ядеше много, а той още я обичаше.

Дънкан си направи кафе. Докато водата се загряваше, той извади бурканче с кафе на зърна от хладилника и отмери точно две лъжици. Сложи ги в машинката за мелене и те затракаха. Дънкан завъртя ръчката десетина пъти, докато шумът спре. Внимателно изсипа смляното кафе върху конусовиден хартиен филтър във фунията на кафеварката, изравни го с лъжичка. Винсънт обожаваше да гледа как Дънкан прави кафе.

Старателно…

Дънкан извади златния си джобен часовник и го погледна. Нави го много внимателно и пак го прибра. Отпи глътка кафе и погледна Винсънт:

— Нашата цветарка. Джоан. Скоро ще отидем при нея. Ще отидеш ли да я провериш? Дали е сама, какво прави?

Нещо прищрака в корема му. Сбогом, Умен Винсънт.

— Разбира се.

— Аз ще отида да видя какво правят полицаите в пресечката на „Седар“. Искам да знам с кого си имаме работа.

„С кого…“

Дънкан облече якето си и преметна раницата си през рамо.

— Готов ли си?

Винсънт кимна и сложи шлифера, шапката и тъмните си очила.

— Кажи ми дали през ателието й минават много хора и дали работи сама — заръча Дънкан. — Предпочитам да я довърша в магазина, но може да се наложи да я качим в джипа.

Часовникаря бе научил, че Джоан прекарва много време в ателието на няколко пресечки от цветарницата й. Там бе тихо и тъмно. Гладния Винсънт си представи къдравата й кестенява коса, продълговатото й, но красиво лице и буквално му потекоха лиги.

Излязоха в уличката зад църквата.

Дънкан погледна катинара.

— О, исках да ти кажа още нещо. Обектът за утре. Също е жена. Стават две една след друга. Не знам колко често искаш да правиш твоето… как го наричаш? „Гукане“?

— Да.

— Защо го наричаш така? — поинтересува се Дънкан.

Винсънт бе забелязал, че убиецът е безкрайно любопитен.

— Не знам. Просто така му викам.

Изразът също идваше от доктор Дженкинс. Психиатърът в затвора обичаше да казва:

— Хайде, Винсънт. Да си поговорим. Да си погукаме като приятелчета.

По някаква причина изразът хареса на Винсънт. Звучеше много по-добре от „изнасилване“.

— Две една след друга е добре — каза сега на Дънкан.

„Понякога гладът се увеличава с яденето, доктор Дженкинс… Не мислите ли?“

Докато внимателно вървяха по заледения тротоар, Винсънт попита:

— Ъ… какво ще правиш с Джоан?

При убийствата Дънкан имаше едно правило: смъртта не трябваше да е бърза. Обясняваше, че това не се постига толкова лесно, колкото звучи. Имаше специална книга, наречена „Изтръгнати самопризнания“. Там се описваше как да накараш пленника си да проговори, като го подложиш на изтезания, които биха го убили, ако не признае вината си. Поставяне на тежест върху гърлото, нарязване на китките, тъй че да кървят.

Дънкан обясни:

— В нейния случай не искам да се проточва. Ще й запуша устата и ще вържа ръцете й зад гърба: След това ще я обърна по корем, ще омотая жица около врата й и ще я завържа за глезените й.

— Коленете й ще са свити, така ли?

Винсънт си го представяше образно.

— Да. Описано е в книгата. Видя ли илюстрациите?

Винсънт поклати глава.

— Няма да може да държи краката си свити под такъв ъгъл твърде дълго. Когато започнат да се отпускат, жицата около врата й ще се стегне и ще я удуши. Ще отнеме осем до десет минути предполагам. — Дънкан се усмихна. — Този път ще засека, както ти предложи. Когато свърши, ще те извикам и е твоя.

„За да си погукаме…“

Излязоха от уличката и ги лъхна леден вятър. Якето на Винсънт, което бе разкопчано, се разтвори.

Той уплашено се закова на място. По тротоара на няколко метра от тях вървеше младеж с проскубана брада, опърпано яке и раница през рамо. Студент, предположи Винсънт. Младежът продължи по пътя си, без да ги поглежда.

Дънкан погледна партньора си:

— Какво има?

Винсънт кимна към хълбока си, където ловджийският нож стърчеше от ножницата.

— Мисля, че той го видя… Съ… съжалявам. Трябваше да си закопчея якето, но…

Дънкан стисна устни.

„Не, не…“ Винсънт се молеше да не е разочаровал другаря си.

— Мога да се погрижа за него, ако искаш. Ако…

Убиецът погледна към студента, който бързо се отдалечаваше.

Обърна се към Винсънт:

— Убивал ли си човек?

Винсънт не можа да издържи погледа на пронизващите му сини очи.

— Не съм.

— Чакай.

Джералд Дънкан огледа улицата. Бяха само те и студентът. Убиецът извади от джоба си ножче за хартия, с което бе прерязал китките на човека на кея миналата нощ. Тръгна бързо след студента. Винсънт ги наблюдава, докато убиецът бързо настигна младежа. Завиха в близката пресечка.

Ужасно… Винсънт не внимаваше. Бе рискувал всичко: шанса си за приятелство с Дънкан, шанса си за… И все заради това пусто невнимание. Идеше му да закрещи, да заплаче.

Извади от джоба си вафла „Кит-кат“ и я налапа, изяждайки и част от обвивката.

След пет мъчителни минути Дънкан се върна с намачкан вестник в ръка.

— Съжалявам — измънка Винсънт.

— Няма нищо. Всичко е наред — тихо го успокои Дънкан.

Във вестника бе увито кървавото ножче. Дънкан го избърса в хартията и прибра острието. Хвърли вестника и окървавените ръкавици. Сложи си нови. Настояваше всеки от тях да носи по два-три резервни чифта по всяко време.

— Хвърлих трупа в един контейнер и го покрих с боклук — обясни. — Ако имаме късмет, ще се озове на бунището или в морето, преди някой да забележи.

— Добре ли си? — попита Винсънт, който забеляза червено петно на бузата на Дънкан.

Убиецът сви рамене:

— Бях невнимателен. Той се съпротивлява. Наложи се да прережа очите му. Запомни това. Ако някой се съпротивлява, прережи очите му. Така става беззащитен и можеш да си правиш с него, какво поискаш.

„Прережи очите…“

Винсънт бавно кимна.

— Ще внимаваш ли вече? — попита Дънкан.

— О, да, обещавам.

— Иди сега да провериш своята цветарка и ме чакай в музея между три и три и половина.

— Добре, тръгвам.

Дънкан се втренчи във Винсънт със светлите си сини очи. Усмихна се, което беше рядкост.

— Не се тревожи. Имаше проблем, но аз се погрижих. Нищо не се е случило.