Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

39.

12.21 ч.

— О, благодаря ти — възкликна Шарлот, обръщайки се към Исус, покровителя на мисията им.

Седеше наведена напред и се взираше в телевизора. Специалният репортаж за евакуацията на музея „Метрополитан“ и спирането на обществения транспорт бе изместен от друга новина — за бомбен атентат в сградата на Управлението по градоустройство. Шарлот стисна ръката на съпруга си. Той се наведе към нея и я целуна. Усмихна се като малко дете.

Телевизионната водеща със сериозен глас (въпреки прозиращото задоволство, че нещастието се е случило точно в нейната смяна) описваше подробностите: в Управлението по градоустройство в долен Манхатън избухнала бомба в момента на официална церемония, на която присъствали много висши военни и правителствени служители. Сред тях били заместник държавният секретар и началникът на Генералния щаб. Показаха кадри от прозорците на заседателната зала, от които излизаше дим. Най-важните подробности — за броя на пострадалите — още не бяха известни, макар че в залата имало най-малко петдесет души.

Някакъв високопоставен празноглавец се изпъчи на екрана — нямаше никаква представа за какво говори, но това не му попречи да направи извода, че ударът е дело на ислямски терористи.

Скоро щяха да узнаят истината.

— Слънчице, успяхме! — извика Шарлот на дъщеря си, която още лежеше в стаята си забила нос в книгата. (Проклетият „Хари Потър“. Шарлот бе изхвърлила вече две бройки. Откъде, по дяволите, момичето намираше нови?)

Дъщеря й въздъхна отегчено и пак се втренчи в книгата.

Шарлот се ядоса. Идеше й да влезе в стаята и да зашлеви плесница на тая пикла. Родителите й бяха постигнали най-великото нещо в живота си, а тя нехаеше. Бъд на няколко пъти я беше питал дали може да нашари задника на хлапачката. Шарлот се изкушаваше да му позволи, но реши, че идеята не е добра.

Гневът й обаче бързо отмина, когато се замисли за днешния успех. Тя стана.

— Да тръгваме.

Изгаси телевизора и започна да приготвя куфара си. Бъд влезе в спалнята да направи същото със своя. Щяха да отидат с кола до Филаделфия, после — със самолет до Сейнт Луис. Дънкан ги беше предупредил да не използват нюйоркските летища. Щяха да се върнат в къщата си сред горите на Мисури и пак да се покрият — чакайки следваща възможност за каузата си.

Джералд Дънкан щеше да се появи скоро. След като вземе парите си, и той щеше да напусне града. Шарлот се питаше дали не могат да го вербуват за каузата. Беше се опитала, но той не прояви интерес. Все пак й каза, че с удоволствие пак ще работи за тях, ако имат други трудни цели и излишни пари.

Някой почука на вратата.

Дънкан идваше точно навреме.

Шарлот се засмя, отиде при вратата и отвори.

— Браво! Мислех…

Изведнъж замлъкна и усмивката й изчезна. В стаята нахълта полицай с черен шлем и камуфлажно облекло, изблъска я встрани. Веднага след него се появи Амелия Сакс с голям пистолет в ръка, лицето й бе червено от гняв, с присвити очи огледа помещението.

В стаята нахлуха още петима-шестима полицаи.

— Полиция! Не мърдай!

— Не! — изпищя Шарлот.

Понечи да побегне, но някой я повали на земята.

* * *

В спалнята Бъд Алъртън подскочи от писъка на жена си, виковете и тропането. Затръшна вратата, грабна пистолета си от куфара и зареди.

— Не! — изписка доведената му дъщеря, изпусна книгата и побягна към вратата.

— Млък — злобно изсъска той и я хвана за ръката.

Повали я на леглото и тя изпищя. Удари главата си в стената и това я зашемети. Бъд никога не беше харесвал момичето, поведението му, не харесваше сарказма и неподчинението. Децата трябва да слушат родителите си — особено момичетата — иначе ги чака наказание.

Бъд се ослуша. От хола се чуваше шум като от десетина полицаи. Нямаше време за молитви, но истинските вярващи винаги могат да комуникират със своя Бог.

„Господи и Спасителю наш Исусе Христе, благодаря ти за милостта, с която даряваш нас, истинските вярващи. Моля те, дай ми сила да сложа край на живота си и да се събера по-скоро с теб. И направи така, че да изпратя в ада колкото мога повече от онези, които ти се опълчват.“ В пълнителя имаше петнайсет патрона. Можеше да убие много полицаи, ако запази самообладание и Бог му даде сили да преодолее болката от раните, които щяха да му нанесат. Все пак те бяха по-добре въоръжени. Трябваше му някакво преимущество.

Бъд погледна доведената си дъщеря, която се беше свестила, държеше се за главата и хленчеше. Добави към молитвата си и още нещо — много великодушно, имайки предвид обстоятелствата:

„И когато това дете се качи на небето при Теб, моля Те, прости греховете му. Тя не знае какво върши.“

Стана, приближи се до доведената си дъщеря и я хвана за косата.

* * *

— Тук ли е Алъртън? — изкрещя Амелия Сакс на Шарлот и кимна към затворената врата.

Жената не отговори.

— Къде е момичето?

Служителят на рецепцията им беше казал, че Шарлот и Бъд Алъртън са наели апартамента и в момента са там с дъщеря си. Показаха му снимката на Часовникаря и той го позна, каза, че идвал на няколко пъти, но сега не бил там.

— Къде е Алъртън? — повтори Сакс.

Искаше й се да удари жената.

Шарлот мълчеше и я гледаше гневно.

— Банята е празна — докладва един полицай.

— Втората спалня е празна.

— Гардеробът е празен — извика Пуласки, доста смешен с твърде обемистата за него бронирана жилетка и шлема.

Само затворената стая оставаше непроверена. Сакс се приближи до вратата, застана от едната й страна и кимна на другите полицаи да се отдръпнат от линията на стрелба.

— Хей, който си в спалнята, слушай! Аз съм полицай. Отвори вратата!

Никой не отговори.

По радиостанцията докладваха, че улиците са чисти. Алъртън не се беше измъкнал от хотела, макар че можеше да се крие на долните етажи.

Сакс пробва топката на бравата. Вратата бе отключена.

Пое си дълбоко дъх, вдигна пистолета.

Изрита вратата и приклекна готова за стрелба. Видя момичето — същото, което седеше в колата на Шарлот на мястото на първото престъпление на Часовникаря. Ръцете й бяха завързани с тиксо, носът и устата й бяха запушени. Лицето й беше посиняло и тя се гърчеше на леглото, опитвайки се да си поеме въздух. Задушаваше се, оставаха й броени секунди.

Рей Пуласки извика:

— Прозорецът е отворен. — Кимна към прозореца на стаята. — Избягал е.

Понечи да влезе.

Сакс го хвана за яката и го дръпна.

— Какво има? — сепна се той.

— Стаята още не е проверена. — Сакс кимна към хола. — Провери аварийната стълба. Виж дали е избягал навън. И внимавай. Може да се цели в прозореца.

Новобранецът изтича в другата стая и погледна навън.

— Няма го — извика. — Избягал е.

Обади се на полицаите навън да претърсят уличката зад хотела.

Сакс се колебаеше, но не можеше да чака. Трябваше да спаси момичето. Понечи да влезе.

Но рязко спря. Въпреки че се задушаваше, дъщерята на Шарлот се опитваше да й каже нещо. Отчаяно поклати главата си, което означаваше, че има засада. Момичето обърна главата си надясно, за да покаже къде е Алъртън, Дънкан или някой друг, скрит в стаята.

— Който си там. Хвърли оръжието! Легни по корем по средата на стаята! Веднага.

Нищо.

Горкото момиче се гърчеше, очите му се бяха изцъклили.

— Хвърли оръжието! Веднага!

Никаква реакция.

Неколцина полицаи се бяха скупчили около нея. Един държеше фугасна граната, каквито се използват за зашеметяване на противника. Престъпникът обаче пак можеше да стреля, дори да го заслепят и дезориентират. Сакс се страхуваше, че ще улучи момичето и ще стреля напосоки. Тя погледна полицая и поклати глава — насочи пистолета си напред. Трябваше да действа бързо, на детето не му оставаше много време.

Момичето обаче пак поклати глава. Опита се да преодолее гърчовете и погледна вдясно от Сакс, после — надолу.

Въпреки че умираше, показваше на полицайката къде да стреля.

Сакс коригира мерника си — нападателят може би се криеше по-вдясно, отколкото бе предполагала. Ако беше стреляла към мястото, където смяташе отначало, убиецът щеше да отгатне позицията й и можеше да я улучи.

Момичето кимна.

Сакс пак се колебаеше. Дали Алъртън бе там? Дали момичето й помагаше, или мълчаливо я мамеше да застреля заложник, вързан в ъгъла на стаята.

Какво знаеше за тези хора? — запита се Сакс.

Тя си спомни погледа на момичето, когато го беше видяла за първи път на улица „Седар“.

Сакс стисна пистолета и изстреля шест куршума в кръгова последователност към мястото, накъдето сочеше момичето. Скочи в стаята и след нея нахълтаха още неколцина полицаи.

— Освободете детето! — изкрещя тя.

Насочи пистолета си надясно — към гардероба и тоалетната. Един полицай с автомат прикриваше останалите, друг отлепи тиксото от лицето на момичето. Сакс чу шумно поемане на въздух, после — плач.

Отвори вратата на гардероба и отвътре изпадна труп на мъж, улучен на четири места. Сакс изрита настрани оръжието му. Провери гардероба и тоалетната, под леглото — не искаше да поема дори най-малък риск.

След няколко минути се убедиха, че няма опасност. Шарлот, почервеняла от гняв и разплакана, бе окована с белезници. Хората от „Бърза помощ“ сложиха кислородна маска на момичето и докладваха, че няма сериозни поражения.

Шарлот мълчеше за Джералд Дънкан и при предварителното претърсване на апартамента не намериха следи къде може да е той. Сакс откри плик с 250000 долара, вероятно предназначени за него. Обади се на Селито и нареди всички полицаи и патрулни коли да се махнат от фоайето и улицата — убиецът вероятно щеше да дойде за парите.

Райм бе тръгнал към хотела с микробуса си, специално пригоден за количката му. По телефона Сакс го предупреди да влезе през задния вход, за да не събудят подозренията на Дънкан. След това слезе във фоайето да види момичето.

— Как си?

— Добре. Само лицето ме боли.

— Сигурно защото отлепиха тиксото много бързо.

— Да, сигурно.

— Благодаря, че ми помогна. Спаси ми живота.

Момичето изненадано я погледна. Детективката му подаде книгата за Хари Потър, която бе намерила в стаята. Попита дали знае нещо за Джералд Дънкан.

— Много ме беше страх от него. Беше ужасен. Гледаше ме, сякаш съм предмет, не човек.

— Имаш ли представа къде е?

Момичето поклати глава:

— Само чух мама да казва, че е наел апартамент в Бруклин. Не знам къде точно. Но трябваше да дойде да си вземе парите.

Сакс извика Пуласки и го накара да провери всички обаждания от мобилните телефони на Шарлот и Бъд, а също от телефона в стаята им.

— Дали да не проверя и обществените телефони във фоайето и на улицата?

Сакс вдигна вежди:

— Добра идея.

Новобранецът тръгна да изпълни задачата. Сакс донесе на момичето кутия кока-кола. То я отвори и изпи на един дъх половината. Остави кутията и изпитателно погледна Сакс. Засмя се.

— Какво има? — попита детективката.

— Май не ме помниш, а? Срещали сме се вече.

— Да, във вторник, когато правех оглед.

— Не, не. Преди години.

Сакс присви очи. Наистина момичето й се беше сторило познато, когато го видя в колата на Шарлот. Сега също изпита това чувство.

— Не си спомням.

— Ти ми спаси живота. Бях малка.

— Преди години…

Амелия Сакс присви очи. Вгледа се по-внимателно в Шарлот.

— Боже мой — възкликна.